неделя, 22 януари 2017 г.

Огънчето


Пусто ти е. Криво ти е. Само не мисли, че това е всичко, което е в теб. Пусни си любима музика. И потърси огънчето. Не с мисъл, а с наблюдение без мисъл. Ще отнеме няколко минути.

Ще го намериш. У всеки го има. В началото сигурно ще бъде малко, едва забележимо, едва мъждукащо. Обградено от хладината на пустотата. Захлупено от пелената на тъгата.

Нека да е миниатюрно, важното е, че го откри. А сега хвърли мост между музиката и огънчето. Как се хвърля мост? Не напрягай ума си. Духът знае. Опитай се да го видиш. Опитай се да го почувстваш.

Почувстваш ли го, спри! Не прави нищо! Наблюдавай го! Нищо друго. Нека то влезе в теб. Нека ти влезеш в него. Станете едно и също. Мостът, това си ти. Ти, това е мостът. И започни да чакаш. Мелодията ще разгори огънчето. Ще го направи, защото ти я обичаш. Защото огънчето е късче обич. Огънчето ще започне да стопява пустотата. Да стопява тъгата.

Остани така и слушай! Нищо друго не прави! Само слушай. И наблюдавай огънчето с вътрешните си очи. То ще стане огън.


Опитай!

Светлина

 Утре, след като се събудя, ще се изпълня със светлина. Ще накарам един поток от Космоса да се спусне в мен,  а друг- ще привлека от центъра на Земята. И те ще се свържат в сърцето ми. Целият ще бъда препълнен. И ще превърна тази светлина в любов.

Това е истинската броня. Ще тръгна с нея и нищо не може да ме уязви. И ще накарам целия свят да ми се усмихне. Светлината  и любовта ще прогонят страха от всяко кътче на тялото и ума ми.


Може ли да стане това? Човек способен ли  сам да извика светлината и любовта? Способен ли е от тях да изкове поле, което да връща всяка стрела на омразата, гнева и завистта?