петък, 29 август 2014 г.

Спомен за три увлечения



Пети клас.

Шахът беше всичко. В училище попивах всяка учителска дума, защото след последния звънец нямаше време за учене. Имаше време само за шах. Пълно поглъщане. Още тогава разбрах, че за да си позволиш да бъдеш погълнат от нещо, преди това трябва изцяло да се прикачиш към нещо друго. Прикачането беше необходимост, поглъщането – свобода. Чувал съм баща ми да казва, че на някои хора им се случва двете да съвпадат. Така и не срещнах такива хора.

По цяла вечер – в шах клуба. С разтуптяно сърце отварях вратата и прекрачвах прага, защото от това кого ще срещна вътре свободен, зависеше много. Иван беше много силен, почти винаги ме биеше и от него съм запомнил само два реда огромни зъби, които винаги ми се подиграваха, подредени в една огромна ухилена уста, в случай че падна. Жоро и Цветан общо взето бяха по-слаби от мен и винаги беше удоволствие да играя с тях. Най-много се страхувах обаче да намеря свободен – Трохан, едно турче от трети клас, което не си спомням да съм побеждавал.

Един от щастливите мигове в живота ми беше да видя как Трохан, след като беше загубил партия от Иван, се навря под масата и заплака. Там стоя дълго. Малко ми беше жал за него, но това не отнемаше от щастието. От този момент аз започнах да мечтая да го бия и той да се завре под масата и да се разплаче. И ако това не станеше скоро, аз нямах нищо напротив да чакам дълго. Година, пет, десет. Веднъж дори сънувах как бяхме станали много, много, възрастни, той на 30 години, играхме и го бих. Той се завря под масата и се разрева. Щастието беше пълно. Първо, защото му дадох мат с пешка, така боли повече… И второ, защото той беше с костюм и вратовръзка. Да накараш някой с костюм и вратовръзка да реве под масата е много по-голяма победа от тази, при която някой е по къси панталони и гуменки. Бях готов да чакам, но ми се искаше да се случи скоро. Така и не се случи.

През ваканциите, вместо книги за индианци – шахматна литература и часове пред фигурите. Късане на нерви, измачкани бележки с изписани разигравания по джобовете, кумири, шахматни сънища и целият поток от детска енергия, затворен в 64-ри полета. През зимата – шахматна дъска във формата на книга, с магнитни фигурки – в джоба на палтото. А когато майка и татко ми се караха за нещо, си ги представях като бели цар и царица, които тормозят една самотна черна пешка. В такива моменти си мечтаех за по-голям брат, който в качеството си на черен кон или офицер, ме брани от агресията.

Увлечение по шаха, което угасна така, както бе пламнало.

Шести клас.

Марките станаха всичко. По цели нощи съм мечтал как спасявам живота на някой американец – милионер и той ми подарява цяла стена с класьори, пълни с марки. Марки, марки, планини от марки… Квадратни и триъгълни. От Мароко и Сенегал. Цветя и животни, спортисти и картини! Знаех, че непременно ще спася някой богат. И той непременно ще хвърли поне милион, за да ми даде най-редките, най-красивите, най-божествените марки!

Бях измислил няколко начина на спасяване, но един ми бе любим. Спасяване на милионер в морето. Той се дави, аз се хвърлям, извличам го на брега, правя му изкуствено дишане, той изплюва вода, отваря очи и казва: „Благодаря, млади господине! Как да ви се отблагодаря?“ Питам го аз: „Имате ли един милион?“ „Имам!“ „Можете ли с този милион да ми купите пощенски марки?“ „Разбира се, че мога!“ И ги купува. Този начин ми беше любим и заради това, че никога до този момент не бях виждал море, освен на картинки.

Подреждам аз стената с класьорите. И тогава бай Васил няма да ми се фука с неговите шест класьора, няма Жоро да ми се дуе с неговите триъгълни марки от Сенегал, няма да подсмърчам в неделя на ул. „Ленин“, където разменяхме марки, няма да моля майка и татко да се абонирам за една или друга поредица… Ще имам това, което ще осмисли живота ми, ще ме дари с щастие. А шаха? Какво е шахът в сравнение с марките? Някакво дребно занимание, губещо времето, прахосващо силите. А бе, за какъв дявол ми беше този шах? Защо не си четях индианските книжки?

Седми клас.

Боже мой, марки! Глупости!

Фотографията стана всичко. Някой да знае по-голяма магия? Хващаш мига за гушата и го препарираш. Разменяш местата на минало и настояще. Правиш се на бог. В момента на снимка си казваш: „Това съм аз, това е светът, другото е спомени и мечти. Ето го истинското!“ То обаче се изплъзва, изнизва се, бута се някъде. Изплъзва се, но ти го хващаш. После, в тъмната стаичка, нагласяш копирния апарат, поставяш хартията, определяш секундите за бомбардиране на хартията, топиш я във ваничката с проявител. Миналото ей сега ще се появи, миналото в някакъв смисъл е бъдеще. Ти стоиш между миналото и миналото. Когато миналото – бъдеще се появи, ти го изплакваш във ваничката с вода и го поставяш във ваничката с фиксатора. След това изсушаваш миналото, изрязваш го правилно и го прибираш някъде.

Няколко участия в изложби и дотук.

Няма никакъв смисъл да се буташ в някаква стаичка, без светлина и почти без въздух, да топиш някаква хартия, за да измъкнеш хербария на някакъв мъртъв спомен. Мъртъв, защото когато човек снима - или позира или кара света да му позира.  В позата има празнота, смешен опит да спреш времето, стремеж да свържеш случайни образи, натрапени от мига. Може ли някой да се закълне, че е снимал точно в момента, в който е бил пълен с преживяване, с възхищение, стремеж  или мъка? Тези моменти не се снимат! Те поглъщат човека, те го сливат с нещо и на човек изобщо не му е до бленда и скорост…

Много, много, години по-късно си спомням как снимах фантастичен залез от самолет. На десет километра височина и в три часа през нощта. Самолетът гонеше слънцето, препускаше през часовете. В момента на натискането на копчето бях регистратор. Голямото преживяване беше преди това. Гледаш огнената лава, за миг ти и тя сте едно и също, тръпки те побиват, близо си до Бога и далеч от Дявола… След това машинално хващаш апарата и се опитваш да върнеш мига. Него обаче го няма. Има залез, аз и самолет. И часовник, който е страшно объркан, защото гледа залез, пък показва три часа…

 Няма лава, сливане, Бог и Дявол. Има снимка.

                                       *    *    *

Три увлечения…

Какво значи „увлечение“? Идва от глагол, който не обяснява нищо, защото в себе си съдържа това, което трябва да се обясни.

Увлечение е това, което си започнал със страст, не то е живяло в теб, а ти си живял в него. После е утихнало, а ти си си влязъл в Пътя. Нещо като висока температура на крак. Само, че никой не знае кой е Пътят. Пътят е констатация, а не предначертание. Човек се оглежда назад, вижда криволиците си, тегли една средна аритметична и казва: „Това БЕШЕ моят път“. Когато казва, гледайки напред: „Това ЩЕ БЪДЕ моят път“ след време, в огромната част от случаите разбира, че се е лъгал. Така че, по определение „увлечението“ е „силен увод“. Ако нещото продължи след увода, става съдба. Става живот. Става Път.

понеделник, 25 август 2014 г.

Сълзите на експерта



Ботьо Ботев отвори очи и моментално ги затвори. Образът беше изчезнал. Милият старец с гъста бяла брада и присмехулни очи с тих глас му беше  казал: „Моето момче, изчезвай от тази работа! До месец!“ „И къде да ходя?“ „Не го мисли!“ – беше отговорът.

Тялото му се беше вдървило. С мъка се размърда, седна на края на леглото и хвана главата си с  ръце. За трети път сънуваше дядо си, починал преди трийсетина години.

Предните два пъти му даде точни съвети.

Ботьо беше се влюбил на морето в една очарователна сръбкиня. Две лета бяха заедно. Нещата май отиваха към женитба. Дядо му се яви и каза: „Късай! Има две деца!“ Ботьо пита – жената отрича. Така се случи, разделиха се. След година получи писмо от нея. Признаваше, че е разведена с две деца и се извиняваше за лъжите си.

Вторият път -  преди ключов изпит по индивидуална програма. Имаше само три дни за подготовка и го беше обзело отчаяние. Дядото с присмехулните очи се яви и безмълвно му показа въпросник с оградени в червено първи и осемнайсети въпрос. Ботьо реши да рискува и чете само по тях. На изпита професорът влезе и първо попита: „Извинявай, момче, забравил съм плика с темите. Ще ми позволиш ли аз да определя двата въпроса или да се видим утре?“ Съгласи се. Професорът извади химикал и огради в червено първи и осемнайсети въпрос. Ботьо щеше да падне от стола. Представи се чудесно. 

Стана от леглото, отиде в кухнята и си направи кафе. После се приближи до огледалото и продължително загледа лицето си. „И сега, какво? Да напускам? И що? Къде да си търся работа? Да не съм го бил мислил!“

Легна отново и затвори очи. Кинолентата на живота му тръгна от дипломирането – магистър по политология. Десетина години работи в някакъв институт. След това около пет години в социологическа агенция. От там го изгониха, след като на два пъти стана скандал с данни, които беше манипулирал. Всяко зло за добро. Поканиха го в Партията за страхотен прогрес с думите: „Невероятен си! Такъв човек ни трябва!“ Дадоха му добра заплата в отдел „Научни изследвания“. Добре си стоеше на мястото. Вече пет години.

Нещо мисълта му прекъсна. „Дали да не прочета малко от книгата „Обратите в живота на великите хора“?“ „Да, ама аз не съм велик! А дали има разлика в обратите?“ Пак легна и продължи да следи спомените си.

Опита се да влезе в политиката. Важното беше да станеш човек на някого от големите в партията. Разбра например, че един от зам.- председателите всяка сутрин плува в комплекса на  Правителствена болница. Уреди си карта и тръгна да плува по същото време. Шефът – в първи коридор, Ботьо – в последния. Не трябваше да се натрапва. Трябваше деликатност. После в сауната споделяше с началника свои политически идеи. Така два месеца. Нищо не се получи. Друг заместник не излизаше да обядва. Носеха му сандвич. Ботьо се опита да се вреди да му носи сандвича, но  такива враждебни погледи срещна, такива злословия, такива интриги, че бързо се отказа. Подготвяше си речи като тези на председателя. Тренираше ги пред огледалото. Дори на три пъти участва в телевизионни дебати. Никаква реакция на партийната общественост. „Ами като няма, няма!“

Концентрира се върху основната си професионална задача. Пишеше разработки, в които обясняваше как Партията за страхотен прогрес е единствената, която може да докара на страната страхотен прогрес. Възлагаха му да търси научни доказателства за връзката между неговата партия и страхотния прогрес. Всякакви доказателства – семиотични, семантични, гносеологични, онтологични и други. Дори по собствена инициатива се хвърли да търси и математическо доказателство. От време на време му възлагаха да изследва и  други партии. Особено му спореше да се занимава с основния опонент, сега на власт, Партията за разтърсващи реформи. След доста упорита работа разкри, че природата на реформите не им позволява да бъдат разтърсващи. Разтърсващ може да бъде шокът. Това откритие много смути политическите им противници. Похвалиха го...

Ботьо пак стана и седна в кухнята. „Ще послушам стареца! Той познава! Дано не се издъни!“ „И какво да правя? Да изляза в отпуск? Или да се позабавлявам… Що не им тегля една на простотиите! Научни доказателства! Ала – бала! Партийни словесни ритуали!“

Ботьо звънна на свой приятел, шеф в една от гледаните телевизии.

-      Искам да говоря!

-      Че за какво ще говориш?

-      Знаеш, че ги разбирам нещата! А и вече съм ви гостувал. Останахте доволни!

-      Да, ама след това два пъти ни отказа!

-      Имал съм причини. Сега искам.

Поканиха го в обзорно седмично предаване.

Бяха трима. Той и двама политици – единият от неговата партия, другият – от Партията за разтърсващи реформи. Нахвърлиха се един върху друг, всеки със своите научни аргументи, че другата партия е пълен боклук. Вадеха доказателства за некадърност, предположения за политически престъпления и съмнения за национално предателство. Компроматни недомлъвки и виртуозна язвителност спояваха фрагментите в хармонична цялост.

Ботьо Ботев беше нещо се отнесъл. Мислеше за дядо си и за задгробния свят. Прекръсти се три пъти. Водещият се ококори и веднага се обърна към него:

-      Г-н Ботев, защо се кръстите? Толкова ли безнадеждна Ви се струва полемиката?

Тази полемика изобщо не го интересуваше и дори не я проследи по същество. Трябваше обаче да каже нещо. Изръси цитат от Луиджи Пирандело, от когото скоро беше чел нещо:

-      Вижте… Ние, освен илюзията, нямаме друга действителност…

-      Най-после един честен човек от Партията за страхотен прогрес, - прекъсна го човекът от вражеската партия. – Признават си, че в главите си имат само илюзии…

-      Аз го разбирам по друг начин! – контрира водещият – г-н Ботев казва, че ние като нация не се занимаваме с истинските си проблеми, че живеем в един илюзорен свят…

-      Чакайте, -  намеси се неговият човек – управляващите днес ни поднасят само илюзии, аз споделям това мнение…

-      Г-н Ботев, кой от трима ни е прав? – попита водещият.

Ботьо Ботев почувства, че се налага да се концентрира. Трябваше му малко време. Хвърли първата дума, която му дойде в главата, за да печели секунди:

-      Блато…

-      Моля? – почти извика водещият.

Ботьо се окопити и започна да говори за предизвикателствата пред страната. За глобалното състезание между народите, което не прощава на мудните и неадекватните. За чуждата агресивност, скрита зад дипломатични фрази, която изискваше сплотеност и единодействие, особено от малките народи. Говори спокойно с усмивка, излъчваща много тъга.

-      Вие сте експерт, да! Но сте от Партията за страхотен прогрес! Не споделяте ли тезите на вашия съпартиец?

-      И на двамата им е сбъркан подходът... Присъствам на махленска свада.

Съпартиецът се беше облещил с полуотворена уста. Съперникът му се изсмя:

-      Виждате ли, те в тяхната си партия не могат да се разберат, а искат да оправят страната.

Ботьо Ботев отново взе думата. Този път заговори  за словесната отрова, която разкапва общественото съзнание. За подмяната на разума с истерията. За липсата на обща воля.

На другия ден рано сутринта го извика секретарят на партията, който наблюдаваше неговия отдел.

-      А бе, Ботев, какво беше това снощи? Ти пиян ли беше? Пари ли ти дадоха?

-      Казах каквото мисля.

-      Ще говориш каквото мислиш на пазара, когато си купуваш яйца!

В следващите дни заваляха предложения за интервюта и ТВ участия. На никого не отказваше. Вече даже се готвеше. И тъй като му хареса да започва с цитат, се въоръжи с няколко, които  хвърляше в началото. Например: „Ако искате да хванете пъстърва, не хвърляйте въдицата във варел с херинга.“ (Ан Ландърс). Или – „Ако всичко излиза от пределите на твоето разбиране, трябва да преместиш пределите.“ (Валентина Беднова). Или – „ Богатите са го измислили това, че да се говори за пари е нетактично.“ (Етиен Рей). И още подобни.

При едно ТВ участие му влезе прашинка в окото. Ботьо Ботев взе да си търка очите.

- Вие плачете г-н Ботев! – развълнувано отбеляза водещата.

- Ами, плача...

След няколко дни в най-тиражното седмично издание, в неделното приложение “Психофизиология на политика”, излезе статия със заглавие “Сълзите на политика”. Авторът, професор, тръгваше дедуктивно от общата природа на плача, изследваше ролята на плача при политиците, минаваше през специфичната роля на този плач през вековете и стигаше до изумителния извод, че България ще се върне в коловоза на развитието, ако основните политици в страната започнат публично да реват. Дори стигна до скандалния за повечето избиратели извод, че самото съчетание, самата хармония, между плача на политиците от Партията за разтърсващи реформи и Партията за страхотен прогрес, създава психофизиологични предпоставки за национален възход. Започнаха да обсъждат статията навсякъде – от кръчмите до най-авторитетните политически предавания. И естествено, всички признаваха, че сълзите на Ботьо Ботев са станали повод, стимул и основна двигателна сила на тази разработка, която може да събуди невероятна политическа енергия.

В партийната централа заваляха обаждания с ругатни и похвали. От „Предател!“ до „Това е човекът!“

Предстояха избори. Канеха го на партийни събрания. На никого не отказваше. От няколко региона го поискаха за водач. Общо взето всички питаха защо говори така, какво точно иска да каже,  не се ли разминава то с партийната политика. Надълго и спокойно Ботьо им обясняваше, че иска да каже това, което казва. Че ако не се прогледне през мъглата на истерията, децата ни ще продължават да напускат страната – и от отчаяние и от погнуса.

След две седмици го извика зам.-председател на партията:

-      Ботев, ти си голям талант, бе! Как ти хрумнаха тия приказки! Уж кротки, усмихнати, а правят впечатление! Ще те сложим на избираемо място! Само казвай от време на време, че тази национална загриженост не е просто твоя, а е загриженост на нашата партия! И че трябва да се гласува за нас, защото ние ще победим дребнотемието и истерията! Дори не е нужно да казваш често, че другите са тъпи, то ще се подразбира! Казвай ги тези неща по средата и в края и си я карай като великденски поп, ако искаш!

Ботьо Ботев каза „ОК“. Нямаше значение какво ще каже. След дни щеше да си хвърли молбата за напускане.

На двайсетия ден дядото отново пристигна в съня му:

-      Виж, моето момче, трябва да останеш! Мислехме, че си приключил с уроците тук. Оказа се, че не си… Да имаш куража да си сам в пустинята… Да търсиш алпинистки въжета, когато продават само плажни чадъри… Да рецитираш Дебелянов, когато всички думкат военни маршове…Не намирам точните думи… Оставаш!

„Този старец май беше изперкал!“

-      Нали трябваше да се махам?!

-      Оставаш, казах!

-      Как да остана, бе! Знаеш ли какви каши забърках!

-      Когато ти е трудно, мисли, че си умрял! Ще ти стане лесно! На мен какво ми е?

-      Леле – мале!

Ботьо Ботев се събуди абсолютно объркан. Вторачи се в тавана.  „Ще влезе в парламента и после какво? Имаше някаква мода около него в момента. А после? Ще му търсят цаката. Ще му казват какво да говори, а той – какво? За следващия мандат ще го изритат. И не само това, после няма да го върнат в отдела. И като го изритат, къде да ходи? Задгробни гаранции вече няма!“ Направо го побиха тръпки. „Ега ти, номера, който сам си беше скроил!“ Направо му причерня.

Тръгна за работа. Щеше да измисли аргументи да откаже влизането в политиката. Нямаше да мърда от отдела. Даже с две ръце здраво щеше да стиска бюрото си! Да не би да тръгнат да го изнасят? Щеше да се извини, ако през последните седмици с нещо ги е подразнил.  „Ами ако ги е вбесил?“ „Май страшно беше оплескал нещата!“

Две сълзи се търкулнаха по лицето му.

вторник, 19 август 2014 г.

Медитация с камшици



Пускам си „Болеро“ на Равел. Точно „Болеро“. Не Серенада на Шуберт. Не Прелюдия в ми минор на Шопен. В последните две вълшебства няма камшици. А на мен ми трябват камшици.

Мои приятели твърдят, че в „Болеро“ няма камшици. Бъркат. Пуснете си мелодията и внимателно слушайте. Това са диви коне, които препускат бавно, плавно, ефирно. Не могат нито да ускорят, нито да забавят хода си. Контролират ги камшиците. Ударните инструменти са камшиците и всички останали инструменти са им подвластни. Ако образът с конете ви се струва неубедителен, пуснете си изпълнение на Мая Плисецкая на „Болеро“. Погледайте и след малко затворете очи. Ще видите конете, ще чуете камшиците. 

Сядам, отпускам се, затварям очи. Трите камшика са тук. Миналото ме удря с тъгата по отлетялото и пропуснатото. Бъдещето ме шиба с  тревогата от скритото, неясното или недостижимото. Днешният ден ме удря с десетки очаквания, претенции и заповеди.

Правя дишането си дълбоко, бавно и равномерно. Толкова равномерно, че и пухче да има до ноздрите ми, няма да трепне. Отварям се за светлината. Плътна, спокойна, златна светлина, невидима за очите. Тя изпълва цялото тяло. 

Хвърлям мост от светлина към първия камшик. Не е нужно да мисля за отлетялото и пропуснатото. Подсъзнанието ги знае. Те клокочат в него. Усилвам потока. Камшикът свисти. Обграждам го. Хиляди светлинни нишки създават стена, която камшикът не може да преодолее. Хиляди светлинни нишки го връзват. Камшикът се укротява и замира. 

Хвърлям мост от светлина към втория камшик. Не са ми нужни образите на скритото  и недостижимото. Подсъзнанието ги е подслонило. Те кипят в него. Притискам със светлина свистенето и на втория камшик. Връзвам го, опитомявам го, спирам го. 

Вдигам щит от светлина между мен и третия камшик. Той става безпомощен. Успокоява се и лека по лека заспива.

Светлината струи от мен и всичко пречиства. 

Няколко минути. Толкова е „Болеро“ на Равел. Отварям очи. Ставам плавно, изправям се, допирам длани пред гърдите си и се покланям бавно и дълбоко. На Равел.

Денят ще бъде прекрасен. Или нощта ще бъде прекрасна.

Опитай и ти!

понеделник, 18 август 2014 г.

Спомен за портата



В края на лятната ваканция, в късните вечери, когато всичко вече е притихнало и тъмнината е прегърнала града, най-голямата тръпка, венецът на дневните приключения, беше да влизаме в чужди дворове.

Влизането в чужди дворове наслагваше две удоволствия – да си някъде, където „нямаш никаква работа“ и да си там, където „нямаш никакво право“.

                                          *    *    *

 Първото удоволствие си го доставяхме по десетки начини. Например, да се катерим по кестените в градинката пред блока, да си намираме удобно място на клон и да гледаме на света от два – три метра височина. Или пък да се навираме в лабиринта на тъмните, студени, влажни и пълни с всякакви боклуци общи мазета на кооперацията, като задължително навирането завършваше с излизане по абсолютно неестествен начин. Чрез катерене по триметрови тръби за парна инсталация и излизане на белия свят през малки прозорчета на нивото на земята. Или да стоим в асансьорно таванско помещение, което по принцип беше заключено, но понякога не беше. Там огромни макари и дебели стоманени въжета страховито боботеха, когато асансьорът вървеше. Когато някой възрастен минаваше покрай кестена, или слезеше в общите мазета, или се качваше в асансьорната стая, винаги ни задаваше въпроса: „Вие каква работа имате тук?“ Ние му отговаряхме, че нямаме никаква работа. А на въпроса: „Защо тогава сте тук?“ ние имахме само един отговор – „Играем си!“ На забележката „Играйте някъде другаде!“, мълчахме. Така и не разбрахме, защо възрастните не схващат разликата. Едно е да играеш в къщи, на отреденото за това място, или на двора, или на училищното игрище. Съвсем друго е да играеш там, където нямаш никаква работа. В това да играеш на определените места имаше нещо нагласено, нещо изкуствено. Да играеш там, където „нямаш никаква работа“, означаваше да скъсаш тотално връзката с възрастните, а това е условие играта да е истинска. „Игра“ и „работа“ бяха абсолютно противоположни неща и колкото по-малко работа имаш някъде, толкова повече игра има там. Ако някъде нямаш абсолютно никаква работа, само там играта имаше шансове да стане абсолютна. За възрастните играта беше игра, в нея нямаше степени и те никога не можеха да разберат, че една игра може да бъде обикновена, а може да бъде и абсолютна.

Второто удоволствие ни се случваше далеч по-рядко. То се делеше на два вида: „неморално“ и „опасно“. Когато в лятното кино даваха филм, забранен до 18 години и ние намирахме процепи, за да гледаме филма, това беше „неморално“. Никой не ни питаше „Каква работа имате тук?“, защото много добре разбираше каква работа имаме, а ни казваше, че “нямаме право”. А нямахме право, защото е “неморално”. В такива случаи разбирахме, че “неморалното” е запазена територия за възрастните и че за да правим неморални неща трябваше просто да почакаме да пораснем.

“Опасното” се случваше по-често. Например да стреляме от просторните тавански тераси с въздушна пушка по прозорците на църквата отсреща. Или да изстрелваме тенекиени кутии поне до четвъртия етаж на блока. Това се правеше по следния начин. Дупчим дупка на дъното на кутията, изкопаваме дупка на двора, пълним я с вода, хвърляме вътре някакви сиви бучки (които батковците намираха от някъде), слагаме кутията с дъното нагоре в дупката, уплътняваме около нея с пръст, после запалваме парцал или хартия на върха на дълга пръчка и поднасяме огъня до дупката на кутията. Следваше избухване, от което кутията се изстрелваше като ракета. И тук никой не ни питаше “Каква работа имате?”, защото работата беше очевидна. Що бой обаче сме изяли, защото е “опасно”, не е за разправяне. В случая с въздушната пушка опасното беше да счупим прозорец или да ударим човек. В случая с кутията опасното беше тя да удари някой от нас. В тези случаи, за разлика от случаите “нямаш работа”, ние разбирахме възрастните, но те не разбираха какво невероятно качество придобива една игра, ако тя е опасна.

Та да се върна на качеството на играта “влизане вечер в чужд двор”. Тя съчетаваше всичко ценно. Първо, там нямахме никаква работа. Второ, както ни бяха казали, това влизане беше абсолютно неморално. Трето, знаехме го от личен опит, тази игра беше опасна. Ако възрастен те хване, приключението добиваше тъжни отенъци. И тук имаше степени. Едно е да те хванат, че си просто в двора и инквизицията започваше с въпроса “Каква работа имате тук?”, друго е да те хванат как си се качил на крушата или прасковата и береш чужди плодове. Първо, от дървото бягането е трудно; второ, разправията започва с далеч по-страшното от “каква работа имаш тук?” – например с “Хайдуци, с хайдуци, ще ви строша кокалите!”

                                         *    *    *

На този двор отдавна му бяхме хвърлили око. Просторен, с малка едноетажна къща в дъното. Съвсем близо до оградата стърчаха круша и слива. Оградата беше страховита – дебели железни пръти, завършващи с остриета – подредени в редица – гигантски копия. Прътите бяха свързани с две безкрайни успоредни метални ленти. Известно време не се интересувахме от този двор – оградата беше непреодолима. Веднъж обаче, при внимателен оглед,  открихме по-широко място – явно едно “копие” липсваше. Един по един си провряхме главите. Минаваха. Щом главата минаваше и тялото щеше да мине. Удобното на този двор беше фактът, че плодните дървета бяха до оградата, а къщата – спасяващо далеч. Дворът беше кръстосан от няколко живи плета от по метър. Това даваше възможност на “часовоя” да се прикрие добре, прикляквайки, докато другите се занимават с плячкосването. Останалото беше каменни пътечки и много, много, цветя.

Бях сам, имаше и такива вечери, така че реших да вляза в двора с разузнавателна цел. Беше опасно да се катеря по дърветата без “часовой”, а да си “часовой” без някой да се катери по дърветата беше глупаво. Така, че единствената смислена роля беше на “разузнавач”.

Проврях се без особена трудност. Седнах на тревата до един жив плет. През пролуките виждах къщата, но тя мен нямаше как да види. Заслушах се. Градът продължаваше тихо и глухо да боботи. Тук обаче беше остров на тишината. Слънцето си беше отишло. В млечно сивата каша на небето нямаше никакви звезди. Бях свидетел, за кой ли път, на прекрасните вечерни мигове, в които денят и нощта се срещаха и взаимно се подканяха. Денят лениво се оттегляше, а нощта се разтваряше във въздуха, сякаш милиарди тръбички впръскваха мастило във вода. След половин час мастилото щеше да е господар.

Изчаках. Един от прозорците светна. Бях щастлив. Нямах никаква работа тук, беше абсолютно нередно да клеча в чужд двор без покана и не беше безопасно, въпреки че явно нямаше куче. Станах и тръгнах към къщата. Доближих се до светещия прозорец. Съвсем малко ръст не ми достигаше, за да гледам в него. До стената имаше тухли. Взех две, сложих ги една върху друга и стъпих на тях. С ръце се бях опрял на стената. В стаята имаше двама възрастни. Една жена, излегнала се на легло и мъж, седнал на стол до маса. Беше с гръб към мен. Телевизорът работеше. Двамата си приказваха тихо. Чувах отделни думи, но не можех да ги свържа в изречения. Мъжът, както говореше, внезапно спря. Настъпи тишина.

-      А, имаме си гости!

За част от секундата видях главата си в огледало, което висеше на стената.

-      Ей, съсел! Какво гледаш, бе!

Мъжът стана рязко, обърна се и се стрелна към прозореца. Аз пък се стрелнах по каменна пътечка, която нямаше как да зная накъде води. Във всеки случай посоката не беше тази, от която дойдох. Това, което се случи, стана за секунди и почти нямам спомен за него. Аз търчах с всички сили, на метри зад мен трополеше мъжът. Пред мен изникнаха като от нищото метални пръти, скочих, набрах се, преметнах тяло и тупнах на краката си от другата страна. Изстрелях се по уличката.

На другия ден привечер отидох да видя какво точно съм прескочил. Изгарях от любопитство. Единственото място без “копия” беше портата. Застанах пред нея. Отново железни пръти, но накрая завършваха с нормална напречна метална лента. Прътите по своята дължина не бяха вързани, както бяха вързани прътите на оградата. Нямаше къде да сложиш крак, за да се покатериш. Единственият начин да прескочиш портата беше да скочиш, да се хванеш с ръце за два пръта, да се набереш, да се хванеш за завършващата хоризонтална метална лента, отново да се набереш и да прехвърлиш крака от другата страна.

Огледах се, нямаше никой. Засилих се леко, отскочих, хванах се за два пръта и се набрах колкото мога. Краят на портата беше твърде далеч. Значи трябваше да отскоча по-добре и да се набера по-добре. Този път се засилих сериозно. Хванах се, върхът беше по-близко, но отново недостижим. Опитах се да си помогна с крака, като ги запъна на металните пръти. Хлъзгаха се, нямаше стабилна опора. Въпреки, че ръцете ми бяха уморени, опитах трети път. Пак неуспешно. Като тупнах на земята, усетих някаква ръка да ме хваща за врата.

-      Момче, вратата е отворена! Натисни дръжката и влез!

Опитах се да се отскубна, но ръката беше като железни клещи. Извърнах с огромно усилие глава. Май беше човекът, който снощи ме подгони. И който ме нарече “съсел”. Лицето му беше усмихнато. Това малко успокои пулса ми. Иначе сърцето ми щеше да изхвръкне.

-      Давай, натисни дръжката! Да влезем. И да ми кажеш какво всъщност правиш!

Подчиних се. Железните клещи ме направляваха и ме доставиха на някаква пейка, в страни от каменната пътека. Седнахме. Мъжът пусна врата ми, но със същото желязо хвана ръката ми.

-      Разправяй! Да искаш да влезеш, не е! Вратата е отключена. Какво правиш?

-      Ами... Тренирам. Татко ми каза, че трябва да тренирам навсякъде, където мога.

-      За какво тренираш?

-      Да стана силен...

-      Снощи един като теб я прескочи от вътре, ама като те гледам, ти си нефелен... А бе, не мога да разбера, целият ли квартал е решил да ми прескача портата!

Аз мълчах.

-      На колко си години?

-      На девет. А Вие?

-      На двайсет и пет. Виж, какво, моето момче. Да кажем, че се съглася да тренираш. Само три дни, обаче! Ако на четвъртия те хвана, ще те заключа в мазето. Там ще тренираш с другите съсели! И други порти има в квартала! Ясно?

Погледнах го. Продължаваше да се усмихва. Май говореше сериозно.

-      Благодаря! – смутолевих.

-      Тренировката ще бъде от половин час и струва два лева! Съгласен?

-      Ами... да...

-      Сега си тръгвай. Утре по това време те чакам. И си вземи някакви стабилни кецове. С тези гуменки няма да стане.

-      Нямам, ама ще взема от Петко. Носим еднакви номера.

-      Наколенки имаш ли?

-      За какво са ми?

-      За да се опиташ да си помогнеш с колена!

-      Нямам. Венци има. Баща му ги взе заедно с летните кънки.

Тръгнах си. Бях вече се отдалечил, когато мъжът се провикна:

-      А за двата лева се пошегувах!

На другия ден точно в 7 часа вечерта бях пред портата. С кецовете на Петко и с наколенките на Венци. Натиснах звънеца. В дясната си ръка стисках два лева.

Петко и Венци, на десетина метра от мен, подпрени на оградата, се подхилкваха.