Спомен за портата

В края на лятната ваканция, в късните вечери, когато всичко вече е притихнало и тъмнината е прегърнала града, най-голямата тръпка, венецът на дневните приключения, беше да влизаме в чужди дворове.

Влизането в чужди дворове наслагваше две удоволствия – да си някъде, където „нямаш никаква работа“ и да си там, където „нямаш никакво право“.

                                          *    *    *

 Първото удоволствие си го доставяхме по десетки начини. Например, да се катерим по кестените в градинката пред блока, да си намираме удобно място на клон и да гледаме на света от два – три метра височина. Или пък да се навираме в лабиринта на тъмните, студени, влажни и пълни с всякакви боклуци общи мазета на кооперацията, като задължително навирането завършваше с излизане по абсолютно неестествен начин. Чрез катерене по триметрови тръби за парна инсталация и излизане на белия свят през малки прозорчета на нивото на земята. Или да стоим в асансьорно таванско помещение, което по принцип беше заключено, но понякога не беше. Там огромни макари и дебели стоманени въжета страховито боботеха, когато асансьорът вървеше. Когато някой възрастен минаваше покрай кестена, или слезеше в общите мазета, или се качваше в асансьорната стая, винаги ни задаваше въпроса: „Вие каква работа имате тук?“ Ние му отговаряхме, че нямаме никаква работа. А на въпроса: „Защо тогава сте тук?“ ние имахме само един отговор – „Играем си!“ На забележката „Играйте някъде другаде!“, мълчахме. Така и не разбрахме, защо възрастните не схващат разликата. Едно е да играеш в къщи, на отреденото за това място, или на двора, или на училищното игрище. Съвсем друго е да играеш там, където нямаш никаква работа. В това да играеш на определените места имаше нещо нагласено, нещо изкуствено. Да играеш там, където „нямаш никаква работа“, означаваше да скъсаш тотално връзката с възрастните, а това е условие играта да е истинска. „Игра“ и „работа“ бяха абсолютно противоположни неща и колкото по-малко работа имаш някъде, толкова повече игра има там. Ако някъде нямаш абсолютно никаква работа, само там играта имаше шансове да стане абсолютна. За възрастните играта беше игра, в нея нямаше степени и те никога не можеха да разберат, че една игра може да бъде обикновена, а може да бъде и абсолютна.

Второто удоволствие ни се случваше далеч по-рядко. То се делеше на два вида: „неморално“ и „опасно“. Когато в лятното кино даваха филм, забранен до 18 години и ние намирахме процепи, за да гледаме филма, това беше „неморално“. Никой не ни питаше „Каква работа имате тук?“, защото много добре разбираше каква работа имаме, а ни казваше, че “нямаме право”. А нямахме право, защото е “неморално”. В такива случаи разбирахме, че “неморалното” е запазена територия за възрастните и че за да правим неморални неща трябваше просто да почакаме да пораснем.

“Опасното” се случваше по-често. Например да стреляме от просторните тавански тераси с въздушна пушка по прозорците на църквата отсреща. Или да изстрелваме тенекиени кутии поне до четвъртия етаж на блока. Това се правеше по следния начин. Дупчим дупка на дъното на кутията, изкопаваме дупка на двора, пълним я с вода, хвърляме вътре някакви сиви бучки (които батковците намираха от някъде), слагаме кутията с дъното нагоре в дупката, уплътняваме около нея с пръст, после запалваме парцал или хартия на върха на дълга пръчка и поднасяме огъня до дупката на кутията. Следваше избухване, от което кутията се изстрелваше като ракета. И тук никой не ни питаше “Каква работа имате?”, защото работата беше очевидна. Що бой обаче сме изяли, защото е “опасно”, не е за разправяне. В случая с въздушната пушка опасното беше да счупим прозорец или да ударим човек. В случая с кутията опасното беше тя да удари някой от нас. В тези случаи, за разлика от случаите “нямаш работа”, ние разбирахме възрастните, но те не разбираха какво невероятно качество придобива една игра, ако тя е опасна.

Та да се върна на качеството на играта “влизане вечер в чужд двор”. Тя съчетаваше всичко ценно. Първо, там нямахме никаква работа. Второ, както ни бяха казали, това влизане беше абсолютно неморално. Трето, знаехме го от личен опит, тази игра беше опасна. Ако възрастен те хване, приключението добиваше тъжни отенъци. И тук имаше степени. Едно е да те хванат, че си просто в двора и инквизицията започваше с въпроса “Каква работа имате тук?”, друго е да те хванат как си се качил на крушата или прасковата и береш чужди плодове. Първо, от дървото бягането е трудно; второ, разправията започва с далеч по-страшното от “каква работа имаш тук?” – например с “Хайдуци, с хайдуци, ще ви строша кокалите!”

                                         *    *    *

На този двор отдавна му бяхме хвърлили око. Просторен, с малка едноетажна къща в дъното. Съвсем близо до оградата стърчаха круша и слива. Оградата беше страховита – дебели железни пръти, завършващи с остриета – подредени в редица – гигантски копия. Прътите бяха свързани с две безкрайни успоредни метални ленти. Известно време не се интересувахме от този двор – оградата беше непреодолима. Веднъж обаче, при внимателен оглед,  открихме по-широко място – явно едно “копие” липсваше. Един по един си провряхме главите. Минаваха. Щом главата минаваше и тялото щеше да мине. Удобното на този двор беше фактът, че плодните дървета бяха до оградата, а къщата – спасяващо далеч. Дворът беше кръстосан от няколко живи плета от по метър. Това даваше възможност на “часовоя” да се прикрие добре, прикляквайки, докато другите се занимават с плячкосването. Останалото беше каменни пътечки и много, много, цветя.

Бях сам, имаше и такива вечери, така че реших да вляза в двора с разузнавателна цел. Беше опасно да се катеря по дърветата без “часовой”, а да си “часовой” без някой да се катери по дърветата беше глупаво. Така, че единствената смислена роля беше на “разузнавач”.

Проврях се без особена трудност. Седнах на тревата до един жив плет. През пролуките виждах къщата, но тя мен нямаше как да види. Заслушах се. Градът продължаваше тихо и глухо да боботи. Тук обаче беше остров на тишината. Слънцето си беше отишло. В млечно сивата каша на небето нямаше никакви звезди. Бях свидетел, за кой ли път, на прекрасните вечерни мигове, в които денят и нощта се срещаха и взаимно се подканяха. Денят лениво се оттегляше, а нощта се разтваряше във въздуха, сякаш милиарди тръбички впръскваха мастило във вода. След половин час мастилото щеше да е господар.

Изчаках. Един от прозорците светна. Бях щастлив. Нямах никаква работа тук, беше абсолютно нередно да клеча в чужд двор без покана и не беше безопасно, въпреки че явно нямаше куче. Станах и тръгнах към къщата. Доближих се до светещия прозорец. Съвсем малко ръст не ми достигаше, за да гледам в него. До стената имаше тухли. Взех две, сложих ги една върху друга и стъпих на тях. С ръце се бях опрял на стената. В стаята имаше двама възрастни. Една жена, излегнала се на легло и мъж, седнал на стол до маса. Беше с гръб към мен. Телевизорът работеше. Двамата си приказваха тихо. Чувах отделни думи, но не можех да ги свържа в изречения. Мъжът, както говореше, внезапно спря. Настъпи тишина.

-      А, имаме си гости!

За част от секундата видях главата си в огледало, което висеше на стената.

-      Ей, съсел! Какво гледаш, бе!

Мъжът стана рязко, обърна се и се стрелна към прозореца. Аз пък се стрелнах по каменна пътечка, която нямаше как да зная накъде води. Във всеки случай посоката не беше тази, от която дойдох. Това, което се случи, стана за секунди и почти нямам спомен за него. Аз търчах с всички сили, на метри зад мен трополеше мъжът. Пред мен изникнаха като от нищото метални пръти, скочих, набрах се, преметнах тяло и тупнах на краката си от другата страна. Изстрелях се по уличката.

На другия ден привечер отидох да видя какво точно съм прескочил. Изгарях от любопитство. Единственото място без “копия” беше портата. Застанах пред нея. Отново железни пръти, но накрая завършваха с нормална напречна метална лента. Прътите по своята дължина не бяха вързани, както бяха вързани прътите на оградата. Нямаше къде да сложиш крак, за да се покатериш. Единственият начин да прескочиш портата беше да скочиш, да се хванеш с ръце за два пръта, да се набереш, да се хванеш за завършващата хоризонтална метална лента, отново да се набереш и да прехвърлиш крака от другата страна.

Огледах се, нямаше никой. Засилих се леко, отскочих, хванах се за два пръта и се набрах колкото мога. Краят на портата беше твърде далеч. Значи трябваше да отскоча по-добре и да се набера по-добре. Този път се засилих сериозно. Хванах се, върхът беше по-близко, но отново недостижим. Опитах се да си помогна с крака, като ги запъна на металните пръти. Хлъзгаха се, нямаше стабилна опора. Въпреки, че ръцете ми бяха уморени, опитах трети път. Пак неуспешно. Като тупнах на земята, усетих някаква ръка да ме хваща за врата.

-      Момче, вратата е отворена! Натисни дръжката и влез!

Опитах се да се отскубна, но ръката беше като железни клещи. Извърнах с огромно усилие глава. Май беше човекът, който снощи ме подгони. И който ме нарече “съсел”. Лицето му беше усмихнато. Това малко успокои пулса ми. Иначе сърцето ми щеше да изхвръкне.

-      Давай, натисни дръжката! Да влезем. И да ми кажеш какво всъщност правиш!

Подчиних се. Железните клещи ме направляваха и ме доставиха на някаква пейка, в страни от каменната пътека. Седнахме. Мъжът пусна врата ми, но със същото желязо хвана ръката ми.

-      Разправяй! Да искаш да влезеш, не е! Вратата е отключена. Какво правиш?

-      Ами... Тренирам. Татко ми каза, че трябва да тренирам навсякъде, където мога.

-      За какво тренираш?

-      Да стана силен...

-      Снощи един като теб я прескочи от вътре, ама като те гледам, ти си нефелен... А бе, не мога да разбера, целият ли квартал е решил да ми прескача портата!

Аз мълчах.

-      На колко си години?

-      На девет. А Вие?

-      На двайсет и пет. Виж, какво, моето момче. Да кажем, че се съглася да тренираш. Само три дни, обаче! Ако на четвъртия те хвана, ще те заключа в мазето. Там ще тренираш с другите съсели! И други порти има в квартала! Ясно?

Погледнах го. Продължаваше да се усмихва. Май говореше сериозно.

-      Благодаря! – смутолевих.

-      Тренировката ще бъде от половин час и струва два лева! Съгласен?

-      Ами... да...

-      Сега си тръгвай. Утре по това време те чакам. И си вземи някакви стабилни кецове. С тези гуменки няма да стане.

-      Нямам, ама ще взема от Петко. Носим еднакви номера.

-      Наколенки имаш ли?

-      За какво са ми?

-      За да се опиташ да си помогнеш с колена!

-      Нямам. Венци има. Баща му ги взе заедно с летните кънки.

Тръгнах си. Бях вече се отдалечил, когато мъжът се провикна:

-      А за двата лева се пошегувах!

На другия ден точно в 7 часа вечерта бях пред портата. С кецовете на Петко и с наколенките на Венци. Натиснах звънеца. В дясната си ръка стисках два лева.

Петко и Венци, на десетина метра от мен, подпрени на оградата, се подхилкваха.