Запалката

Кирил Петров стоеше на масата и скучаеше. Никого не познаваше. Опита се да завърже някакъв разговор със съседите, но не се получи. Тя и музиката беше толкова категорична, че... Вече трети час Петров преследваше с очи мухите, прехвърляше из ръце лулата си и се усмихваше тъпо.

Защо изобщо дойде, не беше много ясно. Рожден ден, 50 – годишен юбилей на Маджаров – бизнесмен с няколко хотела и ферма за охлюви. “Ами, покани ме, дойдох!” Преди години два пъти му бе гостувал в сутрешното предаване. Гледано предаване, в силна телевизия. Имаше някакъв скандал около хотелите му. Първия път го покани по своя идея, втория път Маджаров сам се натресе. Даже го помоли да му зададе два нагласени въпроса и от тогава много го уважаваше. “Да бе, уважава ме, друг път!” – помисли си Петров, - “Затова ме тикна в  ъгъла на ресторанта с абсолютно непознати!” Каза му само “Здрасти!” в началото на банкета. После някакъв младок го попита за името и го отведе във въпросния ъгъл.

На централната маса със знатни гости Маджаров ръкомахаше като на световно. Край него няколко души се превиваха от смях. Разпозна трима депутати, кмета, зам. кмет и владиката.

Петров въздъхна от отегчение, напълни лулата си и щракна със запалката. Щракна втори и трети път. Погледна прозрачното тяло – газ имаше. Щракна още няколко пъти – запалката не запали. На масата имаше още двама пушачи. Помоли за огън и си запали лулата. После отново започна да се занимава със запалка си. Беше се прецакала. “Аман от тези “Mini blazer”! Гледаш ги внушителни, като горелки и изведнъж – прас! – нямаш запалка!” Случваше му се за втори път. “Тук на масата – добре!” – взе да разсъждава Петров – “Ами след час, като свърши купонът?” Взе да рови из чантичката си. Обикновено носеше втора запалка. Този път обаче не носеше. Само “Mini blazer”-а. “Щеше да се прибере в стаята си и какво? Нямаше да може да си запали  лулата преди лягане!” Тази мисъл в началото го пообърка, след това го вбеси, накрая взе да изпитва чувство за безизходица. “Представяш ли си? Да не мога да си запаля лулата преди лягане? Та това беше ритуал! От десет години го изпълнявам, без нито един пропуснат ден! Все едно на някой супер религиозен преди да си легне да му скриеш всички икони! Не, по – лошо – да му забраниш да се прекръсти! Все едно на някой, който, за да заспи, му трябва да прочете една страничка, да му скриеш всички книги! Все едно на някой пияница, който е свикнал всяка вечер преди лягане да цапва за “Лека нощ!” 50 грама твърдо, да му скриеш всичкия алкохол. Все едно...”

 Петров взе да нервничи. “А и то лулата не е като цигарата – запалиш веднъж и толкова! Повече не трябва. Лулата трябва да я припалваш. Запалката трябва да е постоянно в ръцете ти. Особено в България, където пушачите на лула са малко, тютюнът за лула винаги е застояла стока, влакната обикновено сухи и накъсани.” Веднъж в центъра на Париж се беше купил от обичайния “Stanwell”, напълни лулата, щракна и толкоз! Гори си тютюнът, влакната поемат и придърпват огъня! “Да, ама това е Париж! Цивилизация! Култура! Айфеловата кула! Монмартър! А тук – село! Пълно село. Свестен тютюн не можеш да си намериш. Добре, от съседа ще вземе два – три пъти запалката! Ама може ли да му каже: “Виж, какво приятел, аз ще я държа, а на теб като ти потрябва, ще ти я давам от време на време”!”

Ако ги познаваше хората, иди – дойди. А те, абсолютно непознати. И три часа и половина не разговаря с тях, сега изведнъж става много любезен, очите играят, устата бърбори. И хоп – взима му запалката на човека, с опция да я връща от време на време. “Отвратително!” – помисли си Петров, - “Трябва да запазя хладнокръвие! И в по-критични житейски ситуации съм попадал! Киро смотан, търси решение!”

В този момент му стана смешно. “Вярно, в гората са, магазини няма, ама в цял ресторант с двеста души сигурно все някой ще му подари запалка.” “Толкова е просто! Пушачите знаят какво е! Солидарни са! Ей сега ще отида при Маджаров, ще му поискам една запалка завинаги и няма как той да не скочи и да каже: “Киро, нямаш проблеми!” и за пет секунди да реши проблема. Ама, разбира се, какво толкова съм се притеснил!” – Петров се засмя на глас.

Петров стана и тръгна към масата на Маджаров. Рожденикът беше с гръб към него. Компанията беше притихнала. Петров сложи длани на раменете му, наведе се и с цялата нежност, на която беше способен, каза:

 - Маджаров, моля те, намери ми една запалка все за мен!

Маджаров извърна глава, лицето му потно и червено, а очите му сякаш го виждаха за пръв път, се изпълниха с досада:

-         Мога ли да те помоля да не ме занимаваш със себе си?

Петров се препарира. Все едно го бяха изхвърлили след сауна в басейн със студена вода. И двете части на отговора бяха жестоко обидни. “Не ме занимавай със себе си!” – отвратително! “А ставаше дума за някаква никаква запалка! А когато преди години му мяучеше по телефона: “Г-н Петров, ще Ви бъда безкрайно благодарен! Тия еколози си като чакали!”, тогава можеше да се занимава с мен?! И аз да се занимавам с тъпите му хотели! Тогава можеше, нали?” Първата част: “Мога ли да те помоля...” “Каза го така, както мазно парвеню може да каже на гнидав, сополив просяк: “Мога ли да те помоля да се разкараш, че много миришеш!””

Петров направи кръгом и си седна на мястото. Не му го побираше главата. “Ама със стоене нямаше да се реши проблемът!” Единият от пушачите от неговата маса беше изчезнал заедно със запалката си. Точно пред празния му стол на масата се мъдреше цигарена кутия. Петров се присегна, отвори я, вътре имаше три цигари. “Така е! Цигарите може да забрави, ама запалката не може! Винаги така става в нашата скапана държава! Като гледат бюджета например, сещат се да увеличат парите за отбрана, но винаги забравят да увеличат парите за културата!” Петров беше забелязал, че когато няма запалка или тютюн, социалната му чувствителност се изостряше. Даже си мислеше, че ако остави пушенето, от него можеше да стане прекрасен политик. Абстиненцията щеше да го направи много чувствителен към всякакви неправди.

Петров почувства върху себе си неодобрителни погледи. Озъби се вместо усмивка, затвори кутията и я върна на мястото й.

Ресторантът беше оредял. Погледна часовника си – 12 без нещо. Петров стана и се поразходи покрай масите. Никого не познаваше, освен онази свиня Маджаров. Имаше няколко пушачи, но пред никого не стояха две запалки. Взе да става критично. “Действително ли ще си легна, без да запаля лула?”

През главата му мина идеята, че на рецепцията може би продават запалки. “Малко вероятно, но е възможно!”

На рецепцията момче и момиче си бърбореха тихо.

-         Извинете, случайно да продавате запалки?

-         Заповядайте да си запалите! – момчето му протегна запалка.

-         Благодаря, ама на мен ми трябва постоянно да я щракам!

Младите хора го изгледаха продължително. Петров почти не се олюляваше. И гласът му кротък, и изказът – любезен.

-         Вие в стаята си огън ли ще палите?

-         Не бе, пуша лула, а тук не е като в Париж! Там е цивилизация!

Момчето и момичето нещо се притесниха – приказките му не изглеждаха много свързани.

-         Не продаваме... Ама ако си много закъсал, - минаха на “ти” -  да ти продам моята... почти нова е! – момчето продължаваше да го гледа изпитателно.

-         Ох, благодаря ти, миличък!

-         Струва 45 лева!

-         Колко?!?

-         Това не е проста запалка! “Siliver Flame”! Хареса ми, купих си я вчера. Взел съм я за 38, давам ти я за 45. Утре ще си купя друга. Зорлен  пушач съм...

Петров седна на един фотьойл и си отвори портмонето. Вътре – 40 лева.

-         Имам 40 лева!

Момчето понечи нещо да отговори, но девойката го сръчка. Лицето й светеше, май и тя не беше само на швепс.

-         Чичко, ти можеш ли да пишеш стихотворения?

-         Това пък за какво е? Не мога!

-         А какво работиш?

-         Сценарист съм в едно ТВ предаване.

-         Сценарий не искам! Седни тук, напиши ми един куплет и аз ще дам 5 лева!

Петров се развесели. Преди двайсетина години беше опитвал да пише в рими, но приятели и роднини му казаха, че е по-добре да опита живопис. Даже на един рожден ден му подариха триножник и маслени бои.

Момчето и момичето нещо се разправяха. Момчето въртеше показалец, опрян в слепоочието, а момичето беше допряла длани като за молитва и нещо бърбореше.

-         Добре! – отсече Петров, - Лист и химикал, моля!

След като получи оръдията на труда, Петров седна отново на фотьойла. След три минути предаде листа на момичето. То зачете:

-         “Да се завърнеш в бащината къща,

      когато вечерта смирено гасне

      и тихи пазви тиха нощ разгръща...”

- Не е лошо за 5 лева... – подхвърли момчето.

– Чакай, не се бъркай! – прекъсна го момичето, -  Чичо, това е Дебелянов. Не те изпитвам дали знаеш наизуст нещо, искам ти да ми напишеш!

Петров пак седна. Написа нещо и пак върна листа.

- “Защо блещукам в сянката ви мрачна,
    и само през свещта подавам огън,
    а огън ме гори на всяка крачка –
    не пита никой докога ще мога?”

Момичето се изкиска.

 - Стига де, това е на Влада Младенова!

Петров взе да се отчайва.

-         Добре де, Дебелянов си го учила! А Влада откъде я знаеш?

-         Че на мен денят ми във Фейса започва с Валери Станков и Влада Младенова!

-         Така ли? И моят започва с тях!

-         Чиче, ти не си ли стар за толкова нежност?

-         Че като съм стар само “Червените ескадрони” на Смирненски ли да знам?

-         Давай трети опит! И без шмекерии!

“Айде, отиде ми запалката” – си помисли Петров. Длъжен беше обаче да опита. Поти се десет минути. Предаде листа за трети път.

-         “Животът в хиляди искри искри,

      бенгалски огън – за секунди си отива,

      във божи шепи – пепел от трески,

      душата буди се, изтлява и заспива!”

Момичето са замисли.

 - Хм... Така може! Това вече прилича да е от теб! “Искри... трески...” Подхожда ти... Освен това, не е чак толкова... Има връзка с живота. Като ти е влязла тази запалка в главата... само за огън мислиш!

Петров даде 40-те лева, взе запалката, щракна няколко пъти и тръгна бавно и внимателно по стълбите към втория етаж.

Този ден приключваше божествено. Копнежът му към светлина събуди Поета в него. Нещо повече – за пръв път продаде поезия.

 “Мамка й и пазарна икономика, обичам я!” -  помисли си Петров, спря се и се подпря на перилата, за да осмисли любовта, което току що го жегна.