Сълзите на експерта

Ботьо Ботев отвори очи и моментално ги затвори. Образът беше изчезнал. Милият старец с гъста бяла брада и присмехулни очи с тих глас му беше  казал: „Моето момче, изчезвай от тази работа! До месец!“ „И къде да ходя?“ „Не го мисли!“ – беше отговорът.

Тялото му се беше вдървило. С мъка се размърда, седна на края на леглото и хвана главата си с  ръце. За трети път сънуваше дядо си, починал преди трийсетина години.

Предните два пъти му даде точни съвети.

Ботьо беше се влюбил на морето в една очарователна сръбкиня. Две лета бяха заедно. Нещата май отиваха към женитба. Дядо му се яви и каза: „Късай! Има две деца!“ Ботьо пита – жената отрича. Така се случи, разделиха се. След година получи писмо от нея. Признаваше, че е разведена с две деца и се извиняваше за лъжите си.

Вторият път -  преди ключов изпит по индивидуална програма. Имаше само три дни за подготовка и го беше обзело отчаяние. Дядото с присмехулните очи се яви и безмълвно му показа въпросник с оградени в червено първи и осемнайсети въпрос. Ботьо реши да рискува и чете само по тях. На изпита професорът влезе и първо попита: „Извинявай, момче, забравил съм плика с темите. Ще ми позволиш ли аз да определя двата въпроса или да се видим утре?“ Съгласи се. Професорът извади химикал и огради в червено първи и осемнайсети въпрос. Ботьо щеше да падне от стола. Представи се чудесно. 

Стана от леглото, отиде в кухнята и си направи кафе. После се приближи до огледалото и продължително загледа лицето си. „И сега, какво? Да напускам? И що? Къде да си търся работа? Да не съм го бил мислил!“

Легна отново и затвори очи. Кинолентата на живота му тръгна от дипломирането – магистър по политология. Десетина години работи в някакъв институт. След това около пет години в социологическа агенция. От там го изгониха, след като на два пъти стана скандал с данни, които беше манипулирал. Всяко зло за добро. Поканиха го в Партията за страхотен прогрес с думите: „Невероятен си! Такъв човек ни трябва!“ Дадоха му добра заплата в отдел „Научни изследвания“. Добре си стоеше на мястото. Вече пет години.

Нещо мисълта му прекъсна. „Дали да не прочета малко от книгата „Обратите в живота на великите хора“?“ „Да, ама аз не съм велик! А дали има разлика в обратите?“ Пак легна и продължи да следи спомените си.

Опита се да влезе в политиката. Важното беше да станеш човек на някого от големите в партията. Разбра например, че един от зам.- председателите всяка сутрин плува в комплекса на  Правителствена болница. Уреди си карта и тръгна да плува по същото време. Шефът – в първи коридор, Ботьо – в последния. Не трябваше да се натрапва. Трябваше деликатност. После в сауната споделяше с началника свои политически идеи. Така два месеца. Нищо не се получи. Друг заместник не излизаше да обядва. Носеха му сандвич. Ботьо се опита да се вреди да му носи сандвича, но  такива враждебни погледи срещна, такива злословия, такива интриги, че бързо се отказа. Подготвяше си речи като тези на председателя. Тренираше ги пред огледалото. Дори на три пъти участва в телевизионни дебати. Никаква реакция на партийната общественост. „Ами като няма, няма!“

Концентрира се върху основната си професионална задача. Пишеше разработки, в които обясняваше как Партията за страхотен прогрес е единствената, която може да докара на страната страхотен прогрес. Възлагаха му да търси научни доказателства за връзката между неговата партия и страхотния прогрес. Всякакви доказателства – семиотични, семантични, гносеологични, онтологични и други. Дори по собствена инициатива се хвърли да търси и математическо доказателство. От време на време му възлагаха да изследва и  други партии. Особено му спореше да се занимава с основния опонент, сега на власт, Партията за разтърсващи реформи. След доста упорита работа разкри, че природата на реформите не им позволява да бъдат разтърсващи. Разтърсващ може да бъде шокът. Това откритие много смути политическите им противници. Похвалиха го...

Ботьо пак стана и седна в кухнята. „Ще послушам стареца! Той познава! Дано не се издъни!“ „И какво да правя? Да изляза в отпуск? Или да се позабавлявам… Що не им тегля една на простотиите! Научни доказателства! Ала – бала! Партийни словесни ритуали!“

Ботьо звънна на свой приятел, шеф в една от гледаните телевизии.

-      Искам да говоря!

-      Че за какво ще говориш?

-      Знаеш, че ги разбирам нещата! А и вече съм ви гостувал. Останахте доволни!

-      Да, ама след това два пъти ни отказа!

-      Имал съм причини. Сега искам.

Поканиха го в обзорно седмично предаване.

Бяха трима. Той и двама политици – единият от неговата партия, другият – от Партията за разтърсващи реформи. Нахвърлиха се един върху друг, всеки със своите научни аргументи, че другата партия е пълен боклук. Вадеха доказателства за некадърност, предположения за политически престъпления и съмнения за национално предателство. Компроматни недомлъвки и виртуозна язвителност спояваха фрагментите в хармонична цялост.

Ботьо Ботев беше нещо се отнесъл. Мислеше за дядо си и за задгробния свят. Прекръсти се три пъти. Водещият се ококори и веднага се обърна към него:

-      Г-н Ботев, защо се кръстите? Толкова ли безнадеждна Ви се струва полемиката?

Тази полемика изобщо не го интересуваше и дори не я проследи по същество. Трябваше обаче да каже нещо. Изръси цитат от Луиджи Пирандело, от когото скоро беше чел нещо:

-      Вижте… Ние, освен илюзията, нямаме друга действителност…

-      Най-после един честен човек от Партията за страхотен прогрес, - прекъсна го човекът от вражеската партия. – Признават си, че в главите си имат само илюзии…

-      Аз го разбирам по друг начин! – контрира водещият – г-н Ботев казва, че ние като нация не се занимаваме с истинските си проблеми, че живеем в един илюзорен свят…

-      Чакайте, -  намеси се неговият човек – управляващите днес ни поднасят само илюзии, аз споделям това мнение…

-      Г-н Ботев, кой от трима ни е прав? – попита водещият.

Ботьо Ботев почувства, че се налага да се концентрира. Трябваше му малко време. Хвърли първата дума, която му дойде в главата, за да печели секунди:

-      Блато…

-      Моля? – почти извика водещият.

Ботьо се окопити и започна да говори за предизвикателствата пред страната. За глобалното състезание между народите, което не прощава на мудните и неадекватните. За чуждата агресивност, скрита зад дипломатични фрази, която изискваше сплотеност и единодействие, особено от малките народи. Говори спокойно с усмивка, излъчваща много тъга.

-      Вие сте експерт, да! Но сте от Партията за страхотен прогрес! Не споделяте ли тезите на вашия съпартиец?

-      И на двамата им е сбъркан подходът... Присъствам на махленска свада.

Съпартиецът се беше облещил с полуотворена уста. Съперникът му се изсмя:

-      Виждате ли, те в тяхната си партия не могат да се разберат, а искат да оправят страната.

Ботьо Ботев отново взе думата. Този път заговори  за словесната отрова, която разкапва общественото съзнание. За подмяната на разума с истерията. За липсата на обща воля.

На другия ден рано сутринта го извика секретарят на партията, който наблюдаваше неговия отдел.

-      А бе, Ботев, какво беше това снощи? Ти пиян ли беше? Пари ли ти дадоха?

-      Казах каквото мисля.

-      Ще говориш каквото мислиш на пазара, когато си купуваш яйца!

В следващите дни заваляха предложения за интервюта и ТВ участия. На никого не отказваше. Вече даже се готвеше. И тъй като му хареса да започва с цитат, се въоръжи с няколко, които  хвърляше в началото. Например: „Ако искате да хванете пъстърва, не хвърляйте въдицата във варел с херинга.“ (Ан Ландърс). Или – „Ако всичко излиза от пределите на твоето разбиране, трябва да преместиш пределите.“ (Валентина Беднова). Или – „ Богатите са го измислили това, че да се говори за пари е нетактично.“ (Етиен Рей). И още подобни.

При едно ТВ участие му влезе прашинка в окото. Ботьо Ботев взе да си търка очите.

- Вие плачете г-н Ботев! – развълнувано отбеляза водещата.

- Ами, плача...

След няколко дни в най-тиражното седмично издание, в неделното приложение “Психофизиология на политика”, излезе статия със заглавие “Сълзите на политика”. Авторът, професор, тръгваше дедуктивно от общата природа на плача, изследваше ролята на плача при политиците, минаваше през специфичната роля на този плач през вековете и стигаше до изумителния извод, че България ще се върне в коловоза на развитието, ако основните политици в страната започнат публично да реват. Дори стигна до скандалния за повечето избиратели извод, че самото съчетание, самата хармония, между плача на политиците от Партията за разтърсващи реформи и Партията за страхотен прогрес, създава психофизиологични предпоставки за национален възход. Започнаха да обсъждат статията навсякъде – от кръчмите до най-авторитетните политически предавания. И естествено, всички признаваха, че сълзите на Ботьо Ботев са станали повод, стимул и основна двигателна сила на тази разработка, която може да събуди невероятна политическа енергия.

В партийната централа заваляха обаждания с ругатни и похвали. От „Предател!“ до „Това е човекът!“

Предстояха избори. Канеха го на партийни събрания. На никого не отказваше. От няколко региона го поискаха за водач. Общо взето всички питаха защо говори така, какво точно иска да каже,  не се ли разминава то с партийната политика. Надълго и спокойно Ботьо им обясняваше, че иска да каже това, което казва. Че ако не се прогледне през мъглата на истерията, децата ни ще продължават да напускат страната – и от отчаяние и от погнуса.

След две седмици го извика зам.-председател на партията:

-      Ботев, ти си голям талант, бе! Как ти хрумнаха тия приказки! Уж кротки, усмихнати, а правят впечатление! Ще те сложим на избираемо място! Само казвай от време на време, че тази национална загриженост не е просто твоя, а е загриженост на нашата партия! И че трябва да се гласува за нас, защото ние ще победим дребнотемието и истерията! Дори не е нужно да казваш често, че другите са тъпи, то ще се подразбира! Казвай ги тези неща по средата и в края и си я карай като великденски поп, ако искаш!

Ботьо Ботев каза „ОК“. Нямаше значение какво ще каже. След дни щеше да си хвърли молбата за напускане.

На двайсетия ден дядото отново пристигна в съня му:

-      Виж, моето момче, трябва да останеш! Мислехме, че си приключил с уроците тук. Оказа се, че не си… Да имаш куража да си сам в пустинята… Да търсиш алпинистки въжета, когато продават само плажни чадъри… Да рецитираш Дебелянов, когато всички думкат военни маршове…Не намирам точните думи… Оставаш!

„Този старец май беше изперкал!“

-      Нали трябваше да се махам?!

-      Оставаш, казах!

-      Как да остана, бе! Знаеш ли какви каши забърках!

-      Когато ти е трудно, мисли, че си умрял! Ще ти стане лесно! На мен какво ми е?

-      Леле – мале!

Ботьо Ботев се събуди абсолютно объркан. Вторачи се в тавана.  „Ще влезе в парламента и после какво? Имаше някаква мода около него в момента. А после? Ще му търсят цаката. Ще му казват какво да говори, а той – какво? За следващия мандат ще го изритат. И не само това, после няма да го върнат в отдела. И като го изритат, къде да ходи? Задгробни гаранции вече няма!“ Направо го побиха тръпки. „Ега ти, номера, който сам си беше скроил!“ Направо му причерня.

Тръгна за работа. Щеше да измисли аргументи да откаже влизането в политиката. Нямаше да мърда от отдела. Даже с две ръце здраво щеше да стиска бюрото си! Да не би да тръгнат да го изнасят? Щеше да се извини, ако през последните седмици с нещо ги е подразнил.  „Ами ако ги е вбесил?“ „Май страшно беше оплескал нещата!“

Две сълзи се търкулнаха по лицето му.