Спомен за три увлечения

Пети клас.

Шахът беше всичко. В училище попивах всяка учителска дума, защото след последния звънец нямаше време за учене. Имаше време само за шах. Пълно поглъщане. Още тогава разбрах, че за да си позволиш да бъдеш погълнат от нещо, преди това трябва изцяло да се прикачиш към нещо друго. Прикачането беше необходимост, поглъщането – свобода. Чувал съм баща ми да казва, че на някои хора им се случва двете да съвпадат. Така и не срещнах такива хора.

По цяла вечер – в шах клуба. С разтуптяно сърце отварях вратата и прекрачвах прага, защото от това кого ще срещна вътре свободен, зависеше много. Иван беше много силен, почти винаги ме биеше и от него съм запомнил само два реда огромни зъби, които винаги ми се подиграваха, подредени в една огромна ухилена уста, в случай че падна. Жоро и Цветан общо взето бяха по-слаби от мен и винаги беше удоволствие да играя с тях. Най-много се страхувах обаче да намеря свободен – Трохан, едно турче от трети клас, което не си спомням да съм побеждавал.

Един от щастливите мигове в живота ми беше да видя как Трохан, след като беше загубил партия от Иван, се навря под масата и заплака. Там стоя дълго. Малко ми беше жал за него, но това не отнемаше от щастието. От този момент аз започнах да мечтая да го бия и той да се завре под масата и да се разплаче. И ако това не станеше скоро, аз нямах нищо напротив да чакам дълго. Година, пет, десет. Веднъж дори сънувах как бяхме станали много, много, възрастни, той на 30 години, играхме и го бих. Той се завря под масата и се разрева. Щастието беше пълно. Първо, защото му дадох мат с пешка, така боли повече… И второ, защото той беше с костюм и вратовръзка. Да накараш някой с костюм и вратовръзка да реве под масата е много по-голяма победа от тази, при която някой е по къси панталони и гуменки. Бях готов да чакам, но ми се искаше да се случи скоро. Така и не се случи.

През ваканциите, вместо книги за индианци – шахматна литература и часове пред фигурите. Късане на нерви, измачкани бележки с изписани разигравания по джобовете, кумири, шахматни сънища и целият поток от детска енергия, затворен в 64-ри полета. През зимата – шахматна дъска във формата на книга, с магнитни фигурки – в джоба на палтото. А когато майка и татко ми се караха за нещо, си ги представях като бели цар и царица, които тормозят една самотна черна пешка. В такива моменти си мечтаех за по-голям брат, който в качеството си на черен кон или офицер, ме брани от агресията.

Увлечение по шаха, което угасна така, както бе пламнало.

Шести клас.

Марките станаха всичко. По цели нощи съм мечтал как спасявам живота на някой американец – милионер и той ми подарява цяла стена с класьори, пълни с марки. Марки, марки, планини от марки… Квадратни и триъгълни. От Мароко и Сенегал. Цветя и животни, спортисти и картини! Знаех, че непременно ще спася някой богат. И той непременно ще хвърли поне милион, за да ми даде най-редките, най-красивите, най-божествените марки!

Бях измислил няколко начина на спасяване, но един ми бе любим. Спасяване на милионер в морето. Той се дави, аз се хвърлям, извличам го на брега, правя му изкуствено дишане, той изплюва вода, отваря очи и казва: „Благодаря, млади господине! Как да ви се отблагодаря?“ Питам го аз: „Имате ли един милион?“ „Имам!“ „Можете ли с този милион да ми купите пощенски марки?“ „Разбира се, че мога!“ И ги купува. Този начин ми беше любим и заради това, че никога до този момент не бях виждал море, освен на картинки.

Подреждам аз стената с класьорите. И тогава бай Васил няма да ми се фука с неговите шест класьора, няма Жоро да ми се дуе с неговите триъгълни марки от Сенегал, няма да подсмърчам в неделя на ул. „Ленин“, където разменяхме марки, няма да моля майка и татко да се абонирам за една или друга поредица… Ще имам това, което ще осмисли живота ми, ще ме дари с щастие. А шаха? Какво е шахът в сравнение с марките? Някакво дребно занимание, губещо времето, прахосващо силите. А бе, за какъв дявол ми беше този шах? Защо не си четях индианските книжки?

Седми клас.

Боже мой, марки! Глупости!

Фотографията стана всичко. Някой да знае по-голяма магия? Хващаш мига за гушата и го препарираш. Разменяш местата на минало и настояще. Правиш се на бог. В момента на снимка си казваш: „Това съм аз, това е светът, другото е спомени и мечти. Ето го истинското!“ То обаче се изплъзва, изнизва се, бута се някъде. Изплъзва се, но ти го хващаш. После, в тъмната стаичка, нагласяш копирния апарат, поставяш хартията, определяш секундите за бомбардиране на хартията, топиш я във ваничката с проявител. Миналото ей сега ще се появи, миналото в някакъв смисъл е бъдеще. Ти стоиш между миналото и миналото. Когато миналото – бъдеще се появи, ти го изплакваш във ваничката с вода и го поставяш във ваничката с фиксатора. След това изсушаваш миналото, изрязваш го правилно и го прибираш някъде.

Няколко участия в изложби и дотук.

Няма никакъв смисъл да се буташ в някаква стаичка, без светлина и почти без въздух, да топиш някаква хартия, за да измъкнеш хербария на някакъв мъртъв спомен. Мъртъв, защото когато човек снима - или позира или кара света да му позира.  В позата има празнота, смешен опит да спреш времето, стремеж да свържеш случайни образи, натрапени от мига. Може ли някой да се закълне, че е снимал точно в момента, в който е бил пълен с преживяване, с възхищение, стремеж  или мъка? Тези моменти не се снимат! Те поглъщат човека, те го сливат с нещо и на човек изобщо не му е до бленда и скорост…

Много, много, години по-късно си спомням как снимах фантастичен залез от самолет. На десет километра височина и в три часа през нощта. Самолетът гонеше слънцето, препускаше през часовете. В момента на натискането на копчето бях регистратор. Голямото преживяване беше преди това. Гледаш огнената лава, за миг ти и тя сте едно и също, тръпки те побиват, близо си до Бога и далеч от Дявола… След това машинално хващаш апарата и се опитваш да върнеш мига. Него обаче го няма. Има залез, аз и самолет. И часовник, който е страшно объркан, защото гледа залез, пък показва три часа…

 Няма лава, сливане, Бог и Дявол. Има снимка.

                                       *    *    *

Три увлечения…

Какво значи „увлечение“? Идва от глагол, който не обяснява нищо, защото в себе си съдържа това, което трябва да се обясни.

Увлечение е това, което си започнал със страст, не то е живяло в теб, а ти си живял в него. После е утихнало, а ти си си влязъл в Пътя. Нещо като висока температура на крак. Само, че никой не знае кой е Пътят. Пътят е констатация, а не предначертание. Човек се оглежда назад, вижда криволиците си, тегли една средна аритметична и казва: „Това БЕШЕ моят път“. Когато казва, гледайки напред: „Това ЩЕ БЪДЕ моят път“ след време, в огромната част от случаите разбира, че се е лъгал. Така че, по определение „увлечението“ е „силен увод“. Ако нещото продължи след увода, става съдба. Става живот. Става Път.