Правешкият
манастир е разположен в Етрополския дял на Стара Планина на около 2-3 км от гр.
Правец. Манастирът е на на 10 км от гр.Етрополе, на 12 км от Ботевград и на 62
км. източно от София.
− Този манастир е много малък! – Петьо наруши
мълчанието в момента, в който завихме по
отбивката за Правешкия манастир.
− Аз предпочитам малките манастири – отговорих му – Някак
ми е по-уютно. В големите се губя и после се чудя откъде да започна разказа си.
- Освен това почти нищо не се знае за неговата
история…преди да тръгнем поразпитах… имам приятели по този край! – продължи
Петьо.
− Все някой ще ни разкаже нещо…
− Най-интересното в манастира е бил игуменът му –
архимандрит Йоан Страшников! Дано да е там!
− И кое му е интересното?
− Бил много сладкодумен. А и личната му история е
интересна. Като млад кандидатствал философия, приели го, но не го записали,
защото баща му бил поп. Така разправят…
Завършил математика и станал учител. Съпругата му починала и той сложил расото.
Някъде преди 20 – 25 години. Сега бил на 80.
− Значи много късно е станал монах…
Манастирът се появи. От
далече трудно различавах кое какво е. От дясно тръгваше в дълбочина варосан
зид, покрит с керемиди, в ляво се виждаха три сгради, а отпред – липсваше
стена, сякаш беше бутната.
Оставихме колата. В първото
открито пространство, което ни посрещна, бяха разхвърляни строителни материали,
явно в манастира нещо се строеше или ремонтираше. Подминахме табела „150 години от възстановяването на манастир
„Свети Теодор Тирон““. Последвахме група хора, които вървяха към сградите.
− Леле, колко билки! – Любен, който ни возеше се спусна към
една от тревните площи, които стояха като шпалир. – Мащерка, жълт кантарион,
дива мента!
Сградите бяха на стотина
метра навътре, след предполагаемото място за преден зид. Между черквата и една
къща във възрожденски стил с голям чардак се суетяха доста хора – повечето
млади. Току що беше приключило кръщене. На чардака около голяма маса бяха
седнали двама мъже и разговаряха. Още по-навътре се изправяха две модерни
здания, едното от които приютяваше кула с часовник и камбанария.
− А бе, Юрка, камбанарията не трябва ли да е с черквата?
Виж къде са я построили…
− И така може, Любо! Има черква, чиято камбанария е от
другата страна на пътя! Говоря за Беловодския манастир.
…Манастирът е построен върху
древно тракийско светилище. Твърдят, че това се е случило в самото начало на
Второто българско царство, при Асен и Петър. Разрушен е през 1636 г., от
войските на еничаря Чампала Оглу, който ръководел потурчването на християните в
Ловчанския край. Оцелелите монаси успяват да се спасят в Етрополския манастир.
Заедно със „Свети Теодор Тирон“ са унищожени и други манастири; изгорени са
села; част от населението, което е отказало да смени вярата си е било избито, а
друга част изселено в Мала Азия.
Не се минава много време и
животът в Правешкия манастир се възобновява. Монасите се връщат от Етрополския
манастир и живеят в землянки в подножието на светата обител. По време на кърджалийските
нашествия през 18 век е изгарян и
възстановяван няколко пъти…
Зад модерните сгради блесна
просторна поляна. В нейния край от широко разтворена порта се излизаше в гъста
гора. От ляво на портата, на дървен стълб, беше забита табела, която обясняваше
нещо за опасността от африканска чума по свинете. В широка беседка – голям
казан за курбан, над който беше монтиран огромен аспиратор. „Е, не е чак
толкова малък манастирът!“, помислих си.
Върнахме се към черквата.
Пред нея строен възрастен монах, в обичайното расо, дълго до петите и с
внушителна бяла брада, разговаряше с
група посетители. Явно това беше архимандрит Йоан. Доближихме се и изчакахме да
си свърши разговора.
− Отче, ще ни отделите ли малко време? Бихме искали да ни
разкажете нещо за манастира, а и за себе си, ако е възможно… - май бях
прекалено директен.
− С удоволствие, скъпи мои, само че ме чака кола – имам
кръщене в Правец, даже вече закъснявам. Ако сте тук след два часа, ще бъда на
ваше разположение, ще пием кафе и ще си говорим…
Пред нас беше ведър, спокоен
и усмихнат човек. Тялото му − изправено, енергично, силно,въпреки годините му.
− Добре де, няколко изречения… Най-интересното… - движех се
по ръба на нахалството, но много исках да чуя негов разказ.
Игуменът изобщо не се
подразни, усмивката му стана още по-широка, лицето – още по-любезно. Обърна се
с лице към черквата, вдигна дясната си ръка и посочи нещо над вратата.
− Сега ще чуете може би най-интересното за нашия манастир.
Виждате ли двата барелефа високо отляво
и отдясно над вратата?
Барелефите се виждаха, но
почти нищо не личеше. Аз знаех обаче,че тук трябва да са изобразени двуглави
орли.
− Това са двуглави орли! – отговорих с гордостта на
познавач.
− И какви са тези орли?
- Това е символът на Цариградската патриаршия.
- Да, единият орел, този в ляво, със спуснатите криле, е
символът на Цариградската патриаршия. Другият, обаче, е с вдигнати криле! За
него какво ще кажете?
Моята подготовка не беше
стигнала чак до там да различавам позицията на крилете на двуглавия орел,
затова повдигнах рамене в знак, че не знам.
− Това е гербът на
Русия!
− Чужд герб, това не е добре! – опитах се да се шегувам. -
И в какво тук се състои интересното?
− Черквата е строена
и барелефите са правени през 1866 година!.. Само, че аз наистина закъснявам!
Отец Йоан се закова за секунди,
изгледа ни, после се обърна към магерницата и извика:
− Ваньо, ела моля те!
Единият от двамата мъже,
които разговаряха на чардака стана и дойде при нас.
Моля те, - каза му
игуменът, - тези хора проявяват интерес към манастира, обърни им малко внимание,
аз трябва да бягам до Правец!
След това старецът енергично
се обърна и тръгна към импровизирания паркинг.
Пред нас стоеше около 50
годишен мъж, кестеняв, висок, широкоплещест, по дънки и тениска.
− Заповядайте, ей на онази маса!
Когато четиримата седнахме
мъжът попита:
− Отец Йоан разказа ли ви нещо?
− Само за гербовете. Единият бил на Цариградската
патриаршия, а другият – на Русия. Този на Русия бил уникален…
− Наистина е уникален. Руски герб, сложен на фасадата на черква,
строена преди Освобождението… Такова нещо няма да намерите никъде другаде в
България. Явно майсторът на нашата черква е бил доста луда глава! Ти да сложиш
барелеф с герба на най-големия враг на Османската империя над портата на
новопостроена черква си е цяло приключение!
− Кой е майсторът? – попита Любен.
− Кръстю Найденов се казва. Викали му „Сърбина“. Голям
бунтар, завършва живота си в Диарбекир.
− По интересното е, че този герб е оцелял! – включих се и
аз.
- Всъщност, това е загадката. Да е направен, еди – дойди –
в България по това време луди глави колкото щеш! Ама турците да не го
забележат, пък и никой да не „изпее“ за герба, това е интересно. Вярно,
правчани са построили храма тихичко, „по терлици“, но все пак!
− Как „по терлици“? – намеси се и Петьо – Винаги се е
искало специално разрешение за строеж на православен храм!
− По принцип, да! Искало се е разрешение от Патриаршията в
Цариград, която пък е пишела на султана. Само, че в нашия случай такова разрешение
не е искано. Когато властите дошли да видят какво ще се строи, правчани им
показали малка част от основите на черквата. Другата част била зачимена и
затрупана с пръст. Успели да убедят турчина, че ще възстановяват стара черква,
а няма да строят нова. Може и някой грош да са дали…
Разговорът продължи повече
от половин час.
…Храмът е построен от камък
и тухла, като за строежа не е използвано нито едно дърво. Тухлите са били произвеждани
в манастирския двор, а над 2000 тона камъни са били докарани с волски каруци…Освещаването
на черквата е станало чак през 1911 г.. Преди Освобождението е идвал да я
освещава гръцки владика, но селяните са го изгонили…От 1918 г. до 1931 г.
игумен на манастира е бил руски монах – дядо Хаджи…Стенописите в манастирската
черква са възстановявани през 2007 г. Старите стенописи са били почти разрушени
от иманяри. Те видели на места кухини, оставени от строителите, и помислили, че
тук се крият съкровища. А кухините били оставени за по-добра акустика…
Манастирските камбани са две – голяма и малка. Преди да бъде поставена тук,
малката е обслужвала гара Плевен, още от прокарването на ж.п. линията София –
Горна Оряховица – Варна. По-късно е призовавала на училище децата от ОУ „Н.Й.
Вапцаров“ в гр. Плевен…
Сладкодумен беше нашият
събеседник, историк както се оказа, приятел на архимандрит Йоан.
− Какво ще кажеш, малък манастир, с неизвестна история, а? –
закачих се с Петьо на тръгване.
− Виноват, г-н пътеписец, - върна ми закачката Петьо – най-съм
впечатлен от контраста – отвън на черквата героизъм с барелефите – вътре вандалщина
на иманярите със стенописите.
− И по средата на контраста страхотни билки – мащерка, жълт
кантарион и дива мента, а Любо? – попитах и тръгнах да си откъсна няколко
стръка.