вторник, 23 юни 2020 г.

Правешки манастир


Правешкият манастир е разположен в Етрополския дял на Стара Планина на около 2-3 км от гр. Правец. Манастирът е на на 10 км от гр.Етрополе, на 12 км от Ботевград и на 62 км. източно от София.

          − Този манастир е много малък! – Петьо наруши мълчанието  в момента, в който завихме по отбивката за Правешкия манастир.

          − Аз предпочитам малките манастири – отговорих му – Някак ми е по-уютно. В големите се губя и после се чудя откъде да започна разказа си.

          - Освен това почти нищо не се знае за неговата история…преди да тръгнем поразпитах… имам приятели по този край! – продължи Петьо.

          − Все някой ще ни разкаже нещо…

          − Най-интересното в манастира е бил игуменът му – архимандрит Йоан Страшников! Дано да е там!

          − И кое му е интересното?

          − Бил много сладкодумен. А и личната му история е интересна. Като млад кандидатствал философия, приели го, но не го записали, защото баща му  бил поп. Така разправят… Завършил математика и станал учител. Съпругата му починала и той сложил расото. Някъде преди 20 – 25 години. Сега бил на 80.

          − Значи много късно е станал монах…
Манастирът се появи. От далече трудно различавах кое какво е. От дясно тръгваше в дълбочина варосан зид, покрит с керемиди, в ляво се виждаха три сгради, а отпред – липсваше стена, сякаш беше бутната.

Оставихме колата. В първото открито пространство, което ни посрещна, бяха разхвърляни строителни материали, явно в манастира нещо се строеше или ремонтираше. Подминахме табела „150 години от възстановяването на манастир „Свети Теодор Тирон““. Последвахме група хора, които вървяха към сградите.

          − Леле, колко билки! – Любен, който ни возеше се спусна към една от тревните площи, които стояха като шпалир. – Мащерка, жълт кантарион, дива мента!

Сградите бяха на стотина метра навътре, след предполагаемото място за преден зид. Между черквата и една къща във възрожденски стил с голям чардак се суетяха доста хора – повечето млади. Току що беше приключило кръщене. На чардака около голяма маса бяха седнали двама мъже и разговаряха. Още по-навътре се изправяха две модерни здания, едното от които приютяваше кула с часовник и камбанария.

          − А бе, Юрка, камбанарията не трябва ли да е с черквата? Виж къде са я построили…

          − И така може, Любо! Има черква, чиято камбанария е от другата страна на пътя! Говоря за Беловодския манастир.

…Манастирът е построен върху древно тракийско светилище. Твърдят, че това се е случило в самото начало на Второто българско царство, при Асен и Петър. Разрушен е през 1636 г., от войските на еничаря Чампала Оглу, който ръководел потурчването на християните в Ловчанския край. Оцелелите монаси успяват да се спасят в Етрополския манастир. Заедно със „Свети Теодор Тирон“ са унищожени и други манастири; изгорени са села; част от населението, което е отказало да смени вярата си е било избито, а друга част изселено в Мала Азия.

Не се минава много време и животът в Правешкия манастир се възобновява. Монасите се връщат от Етрополския манастир и живеят в землянки в подножието на светата обител. По време на кърджалийските нашествия  през 18 век е изгарян и възстановяван няколко пъти…

Зад модерните сгради блесна просторна поляна. В нейния край от широко разтворена порта се излизаше в гъста гора. От ляво на портата, на дървен стълб, беше забита табела, която обясняваше нещо за опасността от африканска чума по свинете. В широка беседка – голям казан за курбан, над който беше монтиран огромен аспиратор. „Е, не е чак толкова малък манастирът!“, помислих си.

Върнахме се към черквата. Пред нея строен възрастен монах, в обичайното расо, дълго до петите и с внушителна бяла брада,  разговаряше с група посетители. Явно това беше архимандрит Йоан. Доближихме се и изчакахме да си свърши разговора.

          − Отче, ще ни отделите ли малко време? Бихме искали да ни разкажете нещо за манастира, а и за себе си, ако е възможно… - май бях прекалено директен.

          − С удоволствие, скъпи мои, само че ме чака кола – имам кръщене в Правец, даже вече закъснявам. Ако сте тук след два часа, ще бъда на ваше разположение, ще пием кафе и ще си говорим…

Пред нас беше ведър, спокоен и усмихнат човек. Тялото му − изправено, енергично, силно,въпреки годините му.

          − Добре де, няколко изречения… Най-интересното… - движех се по ръба на нахалството, но много исках да чуя негов разказ.

Игуменът изобщо не се подразни, усмивката му стана още по-широка, лицето – още по-любезно. Обърна се с лице към черквата, вдигна дясната си ръка и посочи нещо над вратата.

          − Сега ще чуете може би най-интересното за нашия манастир. Виждате ли двата барелефа високо  отляво и отдясно над вратата?

Барелефите се виждаха, но почти нищо не личеше. Аз знаех обаче,че тук трябва да са изобразени двуглави орли.

          − Това са двуглави орли! – отговорих с гордостта на познавач.

          − И какви са тези орли?

          - Това е символът на Цариградската патриаршия.

          - Да, единият орел, този в ляво, със спуснатите криле, е символът на Цариградската патриаршия. Другият, обаче, е с вдигнати криле! За него какво ще кажете?

Моята подготовка не беше стигнала чак до там да различавам позицията на крилете на двуглавия орел, затова повдигнах рамене в знак, че не знам.

          − Това  е гербът на Русия!

          − Чужд герб, това не е добре! – опитах се да се шегувам. - И в какво тук се състои интересното?

            Черквата е строена и барелефите са правени през 1866 година!.. Само, че аз наистина закъснявам!

Отец Йоан се закова за секунди, изгледа ни, после се обърна към магерницата и извика:

          − Ваньо, ела моля те!

Единият от двамата мъже, които разговаряха на чардака стана и дойде при нас.

          Моля те, -  каза му игуменът, - тези хора проявяват интерес към манастира, обърни им малко внимание, аз трябва да бягам до Правец!

След това старецът енергично се обърна и тръгна към импровизирания паркинг.

Пред нас стоеше около 50 годишен мъж, кестеняв, висок, широкоплещест, по дънки и тениска.

          − Заповядайте, ей на онази маса!

Когато четиримата седнахме мъжът попита:

          − Отец Йоан разказа ли ви нещо?

          − Само за гербовете. Единият бил на Цариградската патриаршия, а другият – на Русия. Този на Русия бил уникален…

          − Наистина е уникален. Руски герб, сложен на фасадата на черква, строена преди Освобождението… Такова нещо няма да намерите никъде другаде в България. Явно майсторът на нашата черква е бил доста луда глава! Ти да сложиш барелеф с герба на най-големия враг на Османската империя над портата на новопостроена черква си е цяло приключение!

          − Кой е майсторът? – попита Любен.

          − Кръстю Найденов се казва. Викали му „Сърбина“. Голям бунтар, завършва живота си в Диарбекир.

          − По интересното е, че този герб е оцелял! – включих се и аз.

          - Всъщност, това е загадката. Да е направен, еди – дойди – в България по това време луди глави колкото щеш! Ама турците да не го забележат, пък и никой да не „изпее“ за герба, това е интересно. Вярно, правчани са построили храма тихичко, „по терлици“, но все пак!

          − Как „по терлици“? – намеси се и Петьо – Винаги се е искало специално разрешение за строеж на православен храм!

          − По принцип, да! Искало се е разрешение от Патриаршията в Цариград, която пък е пишела на султана. Само, че в нашия случай такова разрешение не е искано. Когато властите дошли да видят какво ще се строи, правчани им показали малка част от основите на черквата. Другата част била зачимена и затрупана с пръст. Успели да убедят турчина, че ще възстановяват стара черква, а няма да строят нова. Може и някой грош да са дали…

Разговорът продължи повече от половин час.

…Храмът е построен от камък и тухла, като за строежа не е използвано нито едно дърво. Тухлите са били произвеждани в манастирския двор, а над 2000 тона камъни са били докарани с волски каруци…Освещаването на черквата е станало чак през 1911 г.. Преди Освобождението е идвал да я освещава гръцки владика, но селяните са го изгонили…От 1918 г. до 1931 г. игумен на манастира е бил руски монах – дядо Хаджи…Стенописите в манастирската черква са възстановявани през 2007 г. Старите стенописи са били почти разрушени от иманяри. Те видели на места кухини, оставени от строителите, и помислили, че тук се крият съкровища. А кухините били оставени за по-добра акустика… Манастирските камбани са две – голяма и малка. Преди да бъде поставена тук, малката е обслужвала гара Плевен, още от прокарването на ж.п. линията София – Горна Оряховица – Варна. По-късно е призовавала на училище децата от ОУ „Н.Й. Вапцаров“ в гр. Плевен…

Сладкодумен беше нашият събеседник, историк както се оказа, приятел на архимандрит Йоан.

          − Какво ще кажеш, малък манастир, с неизвестна история, а? – закачих се с Петьо на тръгване.

          − Виноват, г-н пътеписец, - върна ми закачката Петьо – най-съм впечатлен от контраста – отвън на черквата героизъм с барелефите – вътре вандалщина на иманярите със стенописите.

          − И по средата на контраста страхотни билки – мащерка, жълт кантарион и дива мента, а Любо? – попитах и тръгнах да си откъсна няколко стръка.




петък, 5 юни 2020 г.

За безгневието и красотата


                                     Лествица. Стъпало 8                                 

Отецът е свързал в едно безгневието и красотата… Защо са заедно?

Безгневието е високо в йерархията на християнските добродетели. И не само на християнските − религиозната устременост по принцип стеснява гнева, унищожава гнева.

Гневът е същностна част от човешката природа. Безгневието е победа над естеството, както се изразява Отецът. Ако е постигнал безгневие, монахът е удържал победа над себе си.

"Безгневието е ненаситно желание за безчестене, както у тщеславните хора има безкрайно желание за похвали.“

Безгневието не може да бъде разбрано, ако не се разбира същността на безчестенето и смисъла от неговото понасяне, а на по-висока степен и желаене.

Гневливостта е качество на човека и тя не зависи просто от отношението на другите към него. Отецът разказва за един монах, който бил гневлив, осъзнавал това, страдал от това и е искал да преодолее този порок. Отдавайки своята гневливост на поведението на другите към него, той решил да се усамоти, за да се избави от порока. Взел разрешение и се уединил в една пещера, далеч от манастира, далеч от каквито и да е било хора. Носел със себе си стомна с вода. Веднъж бутнал стомната, разлял вода и се разгневил. След малко отново, без да иска, бутнал стомната и пак се разгневил. В рамките на деня бутнал стомната трети път и направо побеснял! Секунди след това отправил очи към небето и благодарил на Бога – усетил, че Бог му праща този гняв, за да разбере, че гневът е в него и не зависи от поведението на хората, с които общува. Осъзнал гневливостта като качество на своята природа, монахът се върнал в манастира, твърдо решен да се пребори с нея, независимо от обстоятелствата, на които попада.

Безгневието като добродетел трудно може да се провери вън от безчестенето. Затова монахът, който го овладява, се стреми към безчестенето, предизвиква го, желае го, страстно го желае. И ако при безразличие, укори, подигравки и обиди, остане невъзмутим, непоклатим, значи е постигнал безгневието. Така както горделивите хора постоянно се стремят към похвали, така монахът, тръгнал да изкачва Лествицата, силно желае безчестенето. В този смисъл безгневието не е просто реакция на ситуации, то е активно отношение към тях.

Безгневието е кротост. Кротостта е „непоклатно състояние на душата“, което не се променя нито при обиди, нито при хвалби.

Както при всяка добродетел и при безгневието има степени. На ниските нива монахът просто запазва мълчание, въпреки че чувства сърцето си наскърбено. Безчестенето е видимо, но външно. Когато монахът напредне в безгневието, тогава то „е мълчанието на мислите при слабо смущение на душата“. При висшата степен монахът се намира в „непоколебима тишина“, дори когато го връхлитат силните ветрове на чуждото отхвърляне.

Гневът е падение на човека.

Безгневието е обратното на яростта. Яростта е обезобразяване на душата.

Безгневието е смирение. Смирението прогонва огорчението и гнева така, както светлината прогонва тъмнината.

Безгневието е в сърцевината на покаянието. Има ли истинско покаяние, душата е свободна от раздразнителността, защото последната е рожба на горделивостта. А горделивостта е тежък порок.

Йоан Лествичник казва, че познава монаси, които на външен вид проявяват дълготърпение, но под булото на мълчанието са криели злопаметство. „Аз ги счетох за най- нещастни луди, защото те като с някаква чернилка зацапаха белотата на гълъба."

Безгневието е незлобие. В неговата най-проста форма монахът понася безчестенето, но не може да опази душата си от огорчението и болката. Средата на незлобието е да пребиваваш в безчестенето без скръб. „А негов край, ако то изобщо има край, — да приемаме оскърбленията като похвали."

Има монаси, които след като се разгневят, започват да се гневят за това, че са победени от гнева.Отецът казва за тях, че те са във водовъртежа на падение след падение. Те за греха отмъщават на самите себе си с нов грях.

Отецът разказва за трима монаси, които по едно и също време са понесли безчестене. Единият мълчал, но се наскърбил. Вторият за себе си останал невъзмутим, но се наскърбил заради оногова, който го е укорил. Третият, разбирайки вредата, която причинявал на себе си укорилия го, пролял топли сълзи за него. „Така аз можах да видя тук деятели на страха, наградата и любовта."

"На осмото стъпало стои венецът на безгневието. Но който го носи по природа, той, може би, не носи никакъв друг, а който го е придобил с труд, той, без съмнение, е победил осем страсти."
                                                                   


четвъртък, 4 юни 2020 г.

Радостотворен плач


                                          Лествица. Стъпало 7 
                                         
Религиозният плач не е скръб по земни радости. Той е „златно острие, което, наранявайки душата, я отвлича от всяка земна любов и пристрастие“.

Плачът е видимият израз на изповедта и покаянието.  И както в покаянието има различен напредък, така и при плача има различни степени на постигане. Тези степени се съпътстват от различни добродетели. Свойство на онези, които започват да преуспяват в божествения плач е мълчанието; за онези, които са преуспели е безгневието ; за съвършените – смирението и  жаждата за безчестене. А жаждата за безчестене е жажда за  проверка на духовната устойчивост чрез посрещане на укори и унижения.

Когато монахът усвои плача, той трябва да го пази с всички сили, защото може външен шум и наслажденията да го разпилеят така, както огънят разтапя восъка.

При молитва въздишките и скръбта са молба към Господа и когато се появят сълзи от всесвята любов, те показват, че молитвата е приета.

„Сълзите, при размисъл за напускане на този живот, раждат страх; а от този страх произлиза безстрашие (т. е. упование); от упованието пък произлиза радост; а след като мине радостта (която впрочем вече не се прекратява), тогава пониква цветът на любовта.“

„С усилие задържай блажената радостна скръб…“  Никъде другаде, освен в молитвата към Бога, скръбта не може да бъде радостна и блажена. Монахът се покайва за своите слабости и за греховете си, но покаянието носи воля и надежда за пречистване, за усилване на духа, а тази решимост за пречистване носи блажена  радост. „Който се е облякъл в блажения благодатен плач като в брачна одежда, той познава духовния смях на душата (т. е. радостта).“ Духовният плач съдържа в себе си радост и веселие така, както медът се съдържа в медената пита. Тази особеност, тази странност на духовния плач показва, че той е дар Божи.

Молитвените сълзи гонят похотливостта от душата, съединяват душата с нетленната чистота. „У мнозина плачът е предтеча на блаженото безстрастие“. Сълзите носят на монаха сиянието на невеществената светлина.

Монахът, който пролива сълзи обаче, трябва много да се пази от укори към други, които не плачат. „Който се гордее вътрешно със своите сълзи и осъжда в себе си ония, които не плачат, той прилича на човек, който е получил от царя оръжие срещу своя враг, а убива себе си с него.“

Има монаси, които се окайват, защото плачът не ги спохожда. Те трябва да знаят обаче, че на някои сълзите не са дадени, защото сълзите могат да носят възгордяване. Такива монаси не трябва да се осъждат и да се измъчват, тяхната душа не трябва да е скръбна по този повод, защото самото съкрушаване от липса на сълзи  „безопасно заменя сълзите, макар че те — за свое добро — считат това за нищо.“

Когато душата на монаха без труд, без усилие, е склонна на сълзи, тогава самият Бог е слязъл при него, за да изличи списъка на неговите съгрешения.  И този плач трябва да бъде пазен „като зеницата на окото…защото голяма е неговата сила и далеч превъзхожда силата на оня плач, който идва от нашето старание и замисъл.“

Плачът не трябва да бъде придружаван от  гняв и гордост − тогава сълзите са от тщестлавие и са богопротивни, защото „какво общо има между светлина и тъмнина (2 Кор. 6:14)“?

„Нека се постараем да придобием ония чисти и искрени сълзи, които се раждат от размисъл за раздялата ни с тялото; защото в тях няма нито измама, нито гордост, но очистване, преуспяване в любовта към Бога, измиване от греховете и освобождаване от страстите.“

Това е великата роля на духовния плач – той пречиства от греховете, освобождава от страстите и е доказателство за любовта към Бога. Сълзите по Божествения свят са голямата крачка към спасението.

И когато монахът е способен на този духовен плач, за него се казва, че притежава „дара на сълзите“.

                                                         *     *     *

Книгите от дядовата библиотека и неизброимите разговори със стареца по философски и богословски проблеми, пораждаха стотици теми. Три от тях ми бяха изключително трудни за осмисляне.

Първа между тях беше „свободата на човешката воля“. Дядо твърдеше, че Бог знае съдбата на всеки човек. За Бог нямало неизвестно бъдеще. В същото време човек бил свободен, можел да избира посоките на своя живот и затова носел отговорност за своето поведение. В ума ми тези две постановки взаимно се изключваха.

Аз неведнъж илюстрирах своето неразбиране със съдбата на Юда, апостолът предал Христос за 30 сребърника. Не разбирах  защо Юда е толкова хулен и мразен, след като неговите  действия са били предначертани. Исус е знаел, че Юда ще го предаде. Не е било възможно Юда да не го предаде. Той е бил нарочен за това действие. Той е бил разпределен за тази роля в божествената пиеса. Не разбирах как така човек е отговорен за своите действия, след като цялата му съдба е описана в Божествената книга. И как носи отговорност за съдба, която предварително е постановена.

Втората тема беше „юродство“-то. Юридивите обикновено са монаси, които отиват в „цивилния“ свят и започват да се държат като луди. Действията им са странни и безсмислени. Хората ги посрещат с присмех, не рядко и с бой. Смятали ги за измет на света. Да си отшелник разбирах, да раздадеш богатствата си и да живееш в крайна бедност разбирах, дори да си стълпник – тоест да си издигнеш стълб и да живееш на него, разбирах макар и трудно, но да се правиш на луд „в името на Христа“, това не го разбирах. Няма да забравя примера със Симеон Юродиви. Той влизал в черква по време на литургия, гасял свещите, качвал се на амвона, замерял молещите се жени с орехи… Защо му е било това? Защо е била нужна лудост, за да е бил във вярата и в любовта към Бога?

Третата трудна тема за мен беше „религиозният плач“. На най-различни места и теоретични и биографични, в най-различни форми, срещах мисълта, че милост в Божието царство ще получат плачещите, че без обилни сълзи молитвата не може да постигне съвършенство, че без плач състраданието е повърхностно. Апостолите са плакали, светите отци на православието са плакали… Плачът бил най-прекият път да изразиш своята любов към Бога. Плачът е бил най-силната форма за очистване от смъртоносните страсти… За мен плачът винаги е бил проява на безсилие, на отчаяние. Да има и „радостен плач“. За такъв бях чел, бях чувал, но никога не го бях виждал. „Радостният плач“ беше за мен една красива метафора. С какво ще допринесат сълзите, за да преживееш своята вяра, за да изразиш своето преклонение пред Божественото? Не веднъж съм поставял тези въпроси на дядо.

          − Моето момче, плачът в нашето сбъркано време  се възприема  като слабост. Особено при мъжете. Ако си гневен и плачеш, трябва да скриеш плача, защото е проява на безсилие. Ако си радостен и плачеш, трябва да скриеш плача, защото е проява на женственост или старческо оглупяване. Ако плачеш от любов, това е неприлична сантименталност. А бе, изобщо, ако плачеш, не си мъж!

          − А ако те бият и плачеш, добавях аз, значи си мухльо!

          − Духовният плач е нещо съвършено различно от това, което изброихме. Той омекотява сърцето, пречиства го от отровите, прави го възприемчив. Сълзите на духовния плач правят молитвата много по-искрена, много по-силна…


вторник, 2 юни 2020 г.

Помнене смъртта


                                           Лествица. Стъпало 6                                      

Мисълта за смъртта. Говоренето за смъртта. Преживяването на смъртта на близък човек. Очакването на своята собствена смърт.

Какво в същност за християнина е мисълта за смъртта? Това е мисъл за Бога, това е любов към Бога, това е мисъл за Царството небесно. Смъртта е раздяла на душата с тялото и пренасяне на душата в един духовен Божи свят. Когато мисълта за смъртта е постоянно пред теб, в същност самият Господ е постоянно пред теб.

За вярващия мисълта за смъртта е необходима на душата така, както хлябът е необходим за тялото. А как се разбира, че човек действително живее постоянно с тази мисъл? Доказателството е, че той е овладял страстите си, станал е техен господар. Ако те владее споменът за смъртта, ти доброволно изоставяш страстите. Не може пълноценно да носиш в себе си и едното и другото!  Който иска да пази в душата си мисълта за смъртта и едновременно с това се отдава страстно на обикновените житейски грижи, „прилича на човек, който иска да плава и в същото време да пляска с ръце“. Живият спомен за смъртта отсича страстите, казва Отецът.

Мисълта за смъртта не поражда ли страх? Поражда, разбира се! Такава е човешката природа. Човешкото естество реагира със страх на мисълта за смъртта. И „Христос се бои от смъртта (Лук. 13:7)“. Бои се, защото едната му природа е човешка.

Нека си спомним обаче едни от ключовите думи при Първо стъпало - „Монахът е непрестанно насилие над естеството“! Монахът за това е монах, защото той трябва да победи човешката си природа! Той трябва да победи страха и да го замести със съвсем други преживявания. Това важи с особена сила за тези, които са проявили усърдие и са приели да живеят в безмълвие. У живеещите в безмълвие помненето на смъртта премахва грижите, ражда непрестанна молитва и пази ума. „Впрочем, самите тези добродетели са и майки и дъщери на помненето на смъртта.“

Монахът трябва да знае, че ще прекара деня си истински благочестиво, ако живее с мисълта, че това е последния му ден от живота му.

В напредналия монашеския живот трябва да има не просто ежедневно очакване на смъртта. Свят човек е този, който ежечасно я желае. Не всяко желание за смърт обаче е достойно за одобрение. Например призоваването на смъртта от отчаяние
  не е от Бога. То е укоримо, то е от Дявола.

След като мисълта за смъртта е толкова благотворна, защо Бог не ни известява предварително за часа на нашата смърт? Защото, отговаря Отецът, ако знаем точно кога ще умрем, ние ще бъдем изкушени да живеем в беззаконие и грях, а покаянието ще оставим чак за края на живота си.

Когато оплакваш греховете си, никога не се осланяй на мисълта, че Бог е човеколюбив и че непременно ще ти прости. Спасението ти е в  твоето покаяние, в твоята молитва, а не в благостта на Бога. Призовавай Божието човеколюбие само в мигове на отчаяние!

Чета Йоан Лествичник и се сещам за думи на Йосиф Исихаст. Той казва така: „Блажен е този, който ден и нощ помни за смъртта и се готви за среща с нея. Тя има обичай да идва с весел вид към тези, които я очакват и да настига със жесток и зъл вид тези, които не я очакват.“

                                                        *     *     *

Едно от нещата, свързани с дядо, които са се врязали най-дълбоко в паметта ми, е как дядо разказваше за смъртта на баба, неговата жена.

Беше лятото на 1985 г. Сух, нажежен август. Дядо беше седнал на двора, под едно от плодните дървета, на любимото си лятно място и говореше. Пред него бяхме трима – аз, вуйчо - неговият син, и един от братовчедите ми. Дядо уж разказваше на нас, но погледът му беше зареян някъде и  с думите си не търсеше контакт със слушателите си. Говореше бавно и спокойно – така, както ми разказваше приказки, когато бях малък.

          − Снощи вечеряхме, приказвахме си кротко, разказвахме си някакви интересни неща от деня и като се стъмни си легнахме. Ето, тук, в лятната кухня, както винаги през лятото. Аз продължих нещо да бърборя. Спирах от време на време, за да чуя реакциите на бабата. Тя обаче не ми отговаряше. Заспала е, помислих си и се обърнах на другата страна. Не ми се спеше обаче. Въртях се, пухтях, жегата голяма, и пак подех приказка. Да е минало половин час откак сме си легнали. Бабата пак мълчи. „Бабо, бабо!“ - виках й – „Чуй де!“ Нещо ме жегна. Станах, отидох до леглото й и я побутнах. Не мърда. Пак я побутнах. След няколко секунди разбрах, че си е отишла…

По лицето на дядо нямаше скръб, нямаше драма. Лицето спокойно, погледът сериозен, но обичаен. Това „си е отишла…“ направо ме сряза – сякаш баба е станала и е влязла за нещо в другата стая.

Впрочем не биваше да се дивя. За дядо смъртта не съществуваше. Ние, хората, напускахме своите тела, изправяхме се пред Божия съд, попадахме според заслугите и греховете си в Рая или в Ада и след време, при Второто пришествие,  отново щяхме да получим телата си, за да влезем с тях във вечността. За дядо баба наистина просто си беше отишла.

На следващата година, пак през лятото, дядо също почина.

Месец – два след погребението на баба той се премести да живее в Плевен, при по-малката си дъщеря. Беше вече 80 годишен, с различни болежки, от които помня пристъпите на задух, а и не можеше да гледа сам себе си – през живота си не беше измил една чиния или изпрал един чорап. Една сутрин, когато леля тръгвала на работа, старецът й пожелал приятен ден и спокойно, сякаш между другото й казал:

          − Жéни, аз днес си тръгвам…

          − Къде си тръгваш?

          − При майка ти…

          − Моля?..Татко, стига си говорил глупости! На обяд ще дойда, за да ти донеса нещо за ядене! И си избий тези мисли от главата!

          − Добре, моето момиче, ще си ги избия… Имам  една  молба – погребете ме в Горна Манастирица, при бабата. Горе ще бъдем заедно, нека и долу сме заедно. 

На обяд, когато леля влязла, за да му остави храна, той лежал на леглото неподвижен, със затворени очи, а в едната ръка стискал малък дървен кръст.

Предвиждането на деня на собствената си смърт беше едно от няколкото негови чудеса, за които знам от преки свидетели.


понеделник, 1 юни 2020 г.

За грижливото и действително покаяние


                                        Лествица. Стъпало 5     
            
„Покаянието е дъщеря на надеждата и отхвърляне на отчаянието“.

Покаянието е искане на прошка. Никой не иска прошка, ако не се надява, че ще я получи. Надеждата и покаянието вървят ръка за ръка.

Ако си готов да поискаш прошка, не може да си тотално отчаян. Желанието за покаянието, самото покаяние, са свидетели, че си готов да победиш отчаянието.

Покаянието е бич за горделивостта. Ако Егото ти е господар, самата мисъл за покаяние е невъзможна. Тогава искането на прошка  изглежда унизително. Няма как да се каеш и да не си смирен.

Йоан Лествичник разказва за специална обител, наречена „Тъмницата“, в която са затворени иноци, твърдо решени на всяка цена да измолят Божията прошка. Там Отецът вижда неща, които изумяват дори самия него.

Хора, прави и неподвижни, изнурени от безсъние и ридания, с поглед отправен към небето, молят за помощ.  Други с вързани отзад ръце, забили поглед в земята, „покрити с мрака на скръбта и с някакво тънко отчаяние“, търсят Божията прошка. Трети, седнали на земята и скрили лицето си между коленете, удрят челата си в земята. Четвърти крещят в изстъпление и си нанасят удари.

Хора с вдървени от множество поклони колена; с помръкнали и хлътнали дълбоко очи; с бузи, наранени и опърлени от обилни горещи сълзи; увехнали и бледи лица, приличащи на мъртвешки.

Хора, чийто плач е изтръгнал от тях всякаква гневливост. Убита надежда за каквото и да е наслаждение. Вода и хляб, колкото да не умрат. Нито смях, нито празнословие, нито дързък говор, нито суета, угаснала жажда за всичко земно. Само вопли и викове към Бога.

Всички те имат пред очите си единствено смъртта и се питат „Каква ще бъде присъдата? Какъв ще бъде нашият край? Ще излекуваме ли своите душевни язви? Ще има ли прошка за нас?“

„Аз видях там души толкова унижени, съкрушени и тъй угнетени от тежестта на греховното бреме, че биха могли да доведат до умиление и самите камъни със своите думи и. вопли към Бога.“

Йоан Лествичник прекарва тридесет дни в „Тъмницата“. Излиза от там, както той сам казва, „извън себе си“, тотално променен. Приема видяното за подвиг, но предупреждава, че това не е за всеки монах. „Нерадивият“ не трябва дори да опитва такова покаяние, защото може да се отчае и да загуби дори това, което е придобил досега със своя труд.

И в покаянието има степени. Едно е да си смирен като съжаляваш за дадени свои постъпки, второ е да си изпълнен с упрека на съвестта, трето е „блаженото и богато смирение, което се вселява в съвършените“. Висшият вид покаяние, признава Отецът, не може да бъде предаден с думи. И не съветва никого да се опитва да го практикува по описание.

Има обаче покаяние, към което трябва всеки да се стреми. В живота си ние падаме и ставаме, падаме и ставаме. Никога обаче не трябва да се отчайваме. Отчаянието е слабост, отчаянието е грях. Надеждата е божествен дар. Освен надеждата, много важна е и съвестта. Трябва да държим съвестта си будна, защото в нея е мерилото за правилния път. И трябва да внимаваме, защото съвестта ни може да престане да ни изобличава, не поради нашата чистота, а поради умора.

 Тежкὀ и горкὀ  на ленивите в живота. Те си мислят, че едно единствено ставане от пропастта води до блаженство. И бъркат жестоко. Такова самомнение ще им донесе само отчаяние.

Човек трябва да се пази да смята, че светът и Бог са му длъжни. Човек винаги трябва да живее с мисълта, че е длъжен и на света, и  на Бога. Така човек увеличава шансовете си да получи прошка за греховете си.