петък, 27 декември 2019 г.

Годечки манастир „Свети Дух“


Годечкият манастир се намира на 46 км от София, на 5 км от Годеч и на 18 км от Драгоман.

Необичайно е на втория ден на Коледа да се качваш в планината и да няма педя сняг. Пръска ситен студен дъжд. Пътят Драгоман – Годеч, който избрахме, е труден – тесен, с много остри завои, на места с издълбани дупки в асфалта.

Спряхме колата на метри от портата на манастира. Тя беше затворена и за миг си помислих, че е заключена. Щеше да бъде див късмет – специално се бяхме вдигнали от София, за да видим този манастир. Бях решил от него да започнем запознанствата със светите обители около Годеч. Знаех, че районът е богат на манастири – цели осем – част от Софийска Мала Света гора.

Натиснах бравата и за наше удоволствие вратата се отвори. Пред погледа ми се стелнаха няколко сгради – една двуетажна и три на един етаж. Тук имало и стаи за гости.

        Заповядайте, заповядайте! Честито Рождество Христово! – пред вратата на черквата стоеше монах и с ръка ни канеше да влезем.

Влязохме в притвора.

        Специално идваме от София, за да видим манастира! – с тези думи се надявах да предразположа отеца към разговор - Можем ли да си купим и запалим свещи?

Мъжът в дълго черно расо, висок, строен, с прошарена брада, но сигурно под 50-те, се усмихна:

       -  Добре дошли! Ето там са свещите! На самообслужване е!

Имаше свещи и от 4 лева – не бях виждал по малките манастири толкова големи. В страни от тях, на масата, лежеше внушителна купчина от монети. Взех четири свещи – по една за всеки от нас и ги запалихме в притвора. В наоса нямаше запалени свещи.

        Разглеждайте спокойно! – отецът тръгна да излиза.

        Моля Ви, разкажете ни нещо за манастира! – щеше да бъде глупаво да пропуснем разговор.

Не знам дали отецът очакваше такава покана, но спря без колебание, обърна се и се приближи. Изгледа ме продължително, сякаш преценяваше дали интересът ми е просто от вежливост. За миг се съсредоточи.

       -  Тук е имало манастир още по времето на Второто българско царство. Вероятно е бил изцяло разрушен. Преди да бъде възстановен, тук са били полета с овес. Пристига една жена, Бона Велинова се казва, в малкото село Годеч през 1920 г.,  и съобщава на селяните, че може да им покаже мястото, където е зарита от времето черква. Тукашните не са били много религиозни, те и сега не са… Чудели са се дали да й уйдисат на акъла. Селският поп й вдигнал скандал, дори й е ударил два шамара. Бона си тръгнала. Малко след случая на попа двете деца умрели нелепо. Отецът разчел това като божие наказание и знак и тръгнал да издирва жената. Намерил я, помолил я за прошка и я поканил да се върне, за да покаже мястото на изчезналата черква.
„Копайте тук! На метър в земята ще намерите основите на „Светия дух“!“ Повечето дошли селяни били сеирджии, искали да видят дали бабата нещо ще познае. Няколко от тях все пак започнали да копаят и действително ударили на камъни. „Сега елате, за да ви покажа къде да копаете, за да намерите „Свети Седмочисленици“! – жената ги завела, както разказват на 33 стъпки от тук, и посочила второ място. Годечани и тук намерили основи на сграда. „Тук има и трета черква, но не си позволявам да ви посоча мястото. Ще мине много време и мъж ще го открие“. И досега никой нищо не е открил.   Не след дълго в селото се разнесла мълвата, че Бона Велинова е посочила места за откриване на над 100 черкви под земята из цяла България.

„Ти ще построиш черквите!“ – Бона посочила с ръка един дядо. Дядо Димитър Кирчев дърводелеца. „Как аз? Та аз съм много беден!“ „Точно ти трябва да ги вдигнеш! Бог ще ти прати хора! Времето няма значение, когато стане – тогава!“

И действително, дядо Димитър събирал грош по грош, къде с просия къде с работа и възстановил черквите. Започнал през 1923 г. и приключил през 1952-а. Най-напред построил ей – онази сграда, която сега е лятна трапезария, там са се молили години наред. През 1946 г. завършил черквата, в която стоим сега.

      -   Двайсет и девет години е възстановявал две черкви? – изненадата ми беше огромна.

      -   Да, толкова! Дърводелецът е имал и сериозни проблеми с  властта! Често го прибирали зад решетките…Нещо се дразнели от начинанията му… - отецът рязко прекъсна разказа и продължи с друго – Първата черква е била направена от кирпич.

      -   Доста добре изглежда за кирпичина! – учуди се Дора.

      -   Да, след като отвън и отвътре е поставена солидна изолация!

       -  А Вие, откога сте тук? – Дора смени темата - в повечето случаи личните истории на служителите на култа бяха не по малко интересни от историите на сградите.

Отецът замълча и направи голяма пауза. Явно се колебаеше дали да говори за себе си. В повечето случаи монасите и монахините избягваха такива разговори. Имал съм случай „с ченгел“ да изкопчвам по две - три твърде общи обяснения.

       -  Не ви ли е студено за разкази? – отецът ни изгледа дяволито. Добре, слушайте… Тук се озовах преди 20 години по неведоми пътища божии. Тук живееше баба Флора, тя ме въведе в религията, във вярата. Веднъж ми каза: „Един ден ти ще вземеш този манастир и ще сложиш расо!“ Стори ми се абсурдно – „Бабо, я стига ми говори глупости!“

Отецът се засмя, прецени с поглед дали ни е интересно и продължи:

        Преди да дойда тук работех в София. Моят съквартирант имаше приятел – свещеник, който често идваше у нас. Веднъж ме попита дали съм кръстен. Отговорих му, че „не“. Покани ме в този манастир, Годечкия, да ме кръсти. Нещо ме ядоса, скарахме се. За малко щях да го набия. „Ти не си достоен да ме кръщаваш! Няма да се кръщавам!“ – казах му и си тръгнах. Междувременно се запознах с  баба Флора, която се грижеше за манастира. Тя ми даде религиозни книжки да чета. Започнах да идвам често – по време на отпуск, по време на болнични. След операция на гръбначния стълб се пенсионирах по болест. Тук се чувствах добре – далеч от лудницата София. Когато баба Флора се спомина през 2007 г. аз още не бях решил да оставам трайно в манастира. Обърнах се към дядо Йоан, беше викарий на дядо Максим: „Дядо Йоане, прати тук някое читаво момче. Аз пак ще идвам и ще помагам“. „Имам предвид две момчета“ - отговори ми дядо Йоан. Минаха обаче две години, никой не идваше. „А бе, дядо, какво става?“ „“ А бе, казаха, че три теб няма удобства! Ти ще останеш тук!“ И така… Преди две години и половина ми сложиха расо… Сега съм игумен.

       -  Сам ли сте? Други монаси има ли? – попитах.

       -  Няма. Не само че няма други монаси,  но аз отговарям за още два манастира в района – за Разбоишкия и за Чепърлинския. Монаси няма, но тук живее жена с лека умствена изостаналост. От 13 години няма свой дом. Грижа се за нея…

„Колко ли време ще издържи българското монашество?“, се попитах. С изключение на най-големите манастири, в които служеха едва по няколко човека, в по-малките я имаше един, я нямаше никой. В Черепишкия манастир, например, монахът също ни разправяше, че се грижи за три манастира. Манастирите в България бяха около 150. Нямах чувството, че монасите са повече. За разлика от гръцките и руските. В сръбските и румънските – не знаех.

      Другите манастири в района лесно достъпни ли са? – попитах.

      Има още един, на който казват „Годечки“ – „Свети Николай Летни“. Известен е с това, че пред входа на храма има два олтара. Уникален е. Само в Титси, Великобритания има подобен. Малко е трудно достъпен, а и сега няма  кой да ви отвори. Отварят го на много големи празници. Вчера е бил отворен. После –  моят, Разбоишкият – атракцията на региона. Единственият скален манастир в Софийска епархия. На 7 км. на запад е Букуровският манастир – вторият в Европа манастир с пет черкви. Действаща е само една – „Свети Георги“.

      Леле, на 50 км. от дома ми такива уникати! И не ги знаем! – удивлението ми беше искрено.

      Затова пък знаете как се облича Мелания Тръмп! – в гласа на отчето нямаше сарказъм, само лека и тъжна ирония.

      У-у, хайде да дойдем пак, но в по-хубаво време! – включи се и Дора.

      Съветвам ви май – юни. И то в ранния преди обяд! Казвам това, защото като заизкачвате един баир по козя пътека
и ако ви напече слънцето, няма да ви е лесно!.. Искате ли да влезем в самата черква?  

Влязохме, отецът ни последва. Иконите бяха сравнително нови.

        Нямате стенописи, само икони… Кой е майсторът? – попитах.

        Милети Божинов…

Една от иконите – „Света Богородица с младенеца“ се отличаваше от другите. Явно отношението към нея беше по-специално. Поставена на отделен голям шкаф, във внушителна рамка, богато резбована – птици, листа, плодове. От двете й страни – живи цветя. Дрехите и ореолите- светли, сребърно блестящи. Мантията на светата Дева обсипана с изобразени скъпоценни камъни, на врата й – два наниза от златни пари. Лицата, и на Богородица, и на Исус – матови, с тъмни петна по тях – сякаш художникът се е стремил да уподоби много стара иконопис.

Обикновено с такова специално внимание в черквите бяха удостоявани чудотворните икони.

        Тази икона чудотворна ли е? – попитах.

        Всички икони са чудотворни! – беше отговорът. – Ако са правени от чисти ръце, с много вяра и ако молитвата е  силна, всички са чудотворни…

        Аз знам, че едни икони са обикновени, а други – чудотворни! – опитах се да споря.

        Ако няма вяра иконите са дърво с бои. Спасението е общо дело  – зависи от бог, зависи и от хората. Матей  в своето евангелие казва: „"И не извърши там много велики дела поради неверието им“. Става дума за Христос. И той не е можел да прави чудеса, когато не е получавал насреща вяра.

        Христос е правел постоянно чудеса! Все с вяра ли е бил обграден? – почувствах, че влизам в неравностоен спор.

        „Постоянно“ ли? Христовите чудеса са точно 35! Четете евангелията и бройте!

Реших да се спра, преди да съм станал смешен. Усмихнах се, сложих ръка на гърдите си и кимнах – с това благодарих и показвах, че се оттеглям от темата.

Владишкият престол е бил изработен от дядо Димитър, възстановителя на манастира.

Висока печка на дърва и въглища с класически кюнец подсказваше, че тук има или е имало и зимни богослужения с добри посещения.

Излязохме от „Свети Дух“ и потърсихме другата черква – „Свети Седмочисленици“. Над входната врата бяха поставени големи цифри – 1952 г. Тя беше по-малка и в нея рядко се служело, правели се само кръщенета.

Спряхме се и пред другите сгради. На външната стена на една от тях – едноетажна, беше закачен портрет на Левски. Това се срещаше рядко. Вероятно заради отказа на Светия синод Апостолът да бъде канонизиран.

На терасата на двуетажната сграда беше поставено голямо българско знаме.

Пет маси, подредени една до друга покрай стена, подсказваха за по-сериозно гостуване, със сигурност при големите християнски празници.

Зад по-малката черква имаше три гроба с големи каменни кръстове. Един от гробовете беше на Флора, жената, приютила днешния игумен. До грижливо поддържания гроб – каменна ваза с изобилие от живи цветя.
Висок дървен стобор отделяше манастирския двор от стопанския. Десетината кокошки  крачеха парадно и кълвяха хвърлени на земята плодове.

В манастирския двор опънати въжета, с щипки по тях, говореха, че тук полагаше грижи и  женска ръка. Така си мислех, макар и твърде произволно, но не си представях монах да простира пране. Имаше някакъв домашен уют в тази гледка.

Чак на излизане забелязах на външен зид извезан текст, поставен в рамка.  Когато го прочетох ми стана топло и уютно:

ГОСПОДИ,
Благослови
всеки, който
влиза в тоя дом;
закриляй всеки,
който излиза от него;
и дай мир
на всеки,
който в него
остава.

АМИН

Дъждът се усили. Студът и лекият вятър превръщаха капките в ледени игли.