петък, 27 декември 2019 г.

Годечки манастир „Свети Дух“


Годечкият манастир се намира на 46 км от София, на 5 км от Годеч и на 18 км от Драгоман.

Необичайно е на втория ден на Коледа да се качваш в планината и да няма педя сняг. Пръска ситен студен дъжд. Пътят Драгоман – Годеч, който избрахме, е труден – тесен, с много остри завои, на места с издълбани дупки в асфалта.

Спряхме колата на метри от портата на манастира. Тя беше затворена и за миг си помислих, че е заключена. Щеше да бъде див късмет – специално се бяхме вдигнали от София, за да видим този манастир. Бях решил от него да започнем запознанствата със светите обители около Годеч. Знаех, че районът е богат на манастири – цели осем – част от Софийска Мала Света гора.

Натиснах бравата и за наше удоволствие вратата се отвори. Пред погледа ми се стелнаха няколко сгради – една двуетажна и три на един етаж. Тук имало и стаи за гости.

        Заповядайте, заповядайте! Честито Рождество Христово! – пред вратата на черквата стоеше монах и с ръка ни канеше да влезем.

Влязохме в притвора.

        Специално идваме от София, за да видим манастира! – с тези думи се надявах да предразположа отеца към разговор - Можем ли да си купим и запалим свещи?

Мъжът в дълго черно расо, висок, строен, с прошарена брада, но сигурно под 50-те, се усмихна:

       -  Добре дошли! Ето там са свещите! На самообслужване е!

Имаше свещи и от 4 лева – не бях виждал по малките манастири толкова големи. В страни от тях, на масата, лежеше внушителна купчина от монети. Взех четири свещи – по една за всеки от нас и ги запалихме в притвора. В наоса нямаше запалени свещи.

        Разглеждайте спокойно! – отецът тръгна да излиза.

        Моля Ви, разкажете ни нещо за манастира! – щеше да бъде глупаво да пропуснем разговор.

Не знам дали отецът очакваше такава покана, но спря без колебание, обърна се и се приближи. Изгледа ме продължително, сякаш преценяваше дали интересът ми е просто от вежливост. За миг се съсредоточи.

       -  Тук е имало манастир още по времето на Второто българско царство. Вероятно е бил изцяло разрушен. Преди да бъде възстановен, тук са били полета с овес. Пристига една жена, Бона Велинова се казва, в малкото село Годеч през 1920 г.,  и съобщава на селяните, че може да им покаже мястото, където е зарита от времето черква. Тукашните не са били много религиозни, те и сега не са… Чудели са се дали да й уйдисат на акъла. Селският поп й вдигнал скандал, дори й е ударил два шамара. Бона си тръгнала. Малко след случая на попа двете деца умрели нелепо. Отецът разчел това като божие наказание и знак и тръгнал да издирва жената. Намерил я, помолил я за прошка и я поканил да се върне, за да покаже мястото на изчезналата черква.
„Копайте тук! На метър в земята ще намерите основите на „Светия дух“!“ Повечето дошли селяни били сеирджии, искали да видят дали бабата нещо ще познае. Няколко от тях все пак започнали да копаят и действително ударили на камъни. „Сега елате, за да ви покажа къде да копаете, за да намерите „Свети Седмочисленици“! – жената ги завела, както разказват на 33 стъпки от тук, и посочила второ място. Годечани и тук намерили основи на сграда. „Тук има и трета черква, но не си позволявам да ви посоча мястото. Ще мине много време и мъж ще го открие“. И досега никой нищо не е открил.   Не след дълго в селото се разнесла мълвата, че Бона Велинова е посочила места за откриване на над 100 черкви под земята из цяла България.

„Ти ще построиш черквите!“ – Бона посочила с ръка един дядо. Дядо Димитър Кирчев дърводелеца. „Как аз? Та аз съм много беден!“ „Точно ти трябва да ги вдигнеш! Бог ще ти прати хора! Времето няма значение, когато стане – тогава!“

И действително, дядо Димитър събирал грош по грош, къде с просия къде с работа и възстановил черквите. Започнал през 1923 г. и приключил през 1952-а. Най-напред построил ей – онази сграда, която сега е лятна трапезария, там са се молили години наред. През 1946 г. завършил черквата, в която стоим сега.

      -   Двайсет и девет години е възстановявал две черкви? – изненадата ми беше огромна.

      -   Да, толкова! Дърводелецът е имал и сериозни проблеми с  властта! Често го прибирали зад решетките…Нещо се дразнели от начинанията му… - отецът рязко прекъсна разказа и продължи с друго – Първата черква е била направена от кирпич.

      -   Доста добре изглежда за кирпичина! – учуди се Дора.

      -   Да, след като отвън и отвътре е поставена солидна изолация!

       -  А Вие, откога сте тук? – Дора смени темата - в повечето случаи личните истории на служителите на култа бяха не по малко интересни от историите на сградите.

Отецът замълча и направи голяма пауза. Явно се колебаеше дали да говори за себе си. В повечето случаи монасите и монахините избягваха такива разговори. Имал съм случай „с ченгел“ да изкопчвам по две - три твърде общи обяснения.

       -  Не ви ли е студено за разкази? – отецът ни изгледа дяволито. Добре, слушайте… Тук се озовах преди 20 години по неведоми пътища божии. Тук живееше баба Флора, тя ме въведе в религията, във вярата. Веднъж ми каза: „Един ден ти ще вземеш този манастир и ще сложиш расо!“ Стори ми се абсурдно – „Бабо, я стига ми говори глупости!“

Отецът се засмя, прецени с поглед дали ни е интересно и продължи:

        Преди да дойда тук работех в София. Моят съквартирант имаше приятел – свещеник, който често идваше у нас. Веднъж ме попита дали съм кръстен. Отговорих му, че „не“. Покани ме в този манастир, Годечкия, да ме кръсти. Нещо ме ядоса, скарахме се. За малко щях да го набия. „Ти не си достоен да ме кръщаваш! Няма да се кръщавам!“ – казах му и си тръгнах. Междувременно се запознах с  баба Флора, която се грижеше за манастира. Тя ми даде религиозни книжки да чета. Започнах да идвам често – по време на отпуск, по време на болнични. След операция на гръбначния стълб се пенсионирах по болест. Тук се чувствах добре – далеч от лудницата София. Когато баба Флора се спомина през 2007 г. аз още не бях решил да оставам трайно в манастира. Обърнах се към дядо Йоан, беше викарий на дядо Максим: „Дядо Йоане, прати тук някое читаво момче. Аз пак ще идвам и ще помагам“. „Имам предвид две момчета“ - отговори ми дядо Йоан. Минаха обаче две години, никой не идваше. „А бе, дядо, какво става?“ „“ А бе, казаха, че три теб няма удобства! Ти ще останеш тук!“ И така… Преди две години и половина ми сложиха расо… Сега съм игумен.

       -  Сам ли сте? Други монаси има ли? – попитах.

       -  Няма. Не само че няма други монаси,  но аз отговарям за още два манастира в района – за Разбоишкия и за Чепърлинския. Монаси няма, но тук живее жена с лека умствена изостаналост. От 13 години няма свой дом. Грижа се за нея…

„Колко ли време ще издържи българското монашество?“, се попитах. С изключение на най-големите манастири, в които служеха едва по няколко човека, в по-малките я имаше един, я нямаше никой. В Черепишкия манастир, например, монахът също ни разправяше, че се грижи за три манастира. Манастирите в България бяха около 150. Нямах чувството, че монасите са повече. За разлика от гръцките и руските. В сръбските и румънските – не знаех.

      Другите манастири в района лесно достъпни ли са? – попитах.

      Има още един, на който казват „Годечки“ – „Свети Николай Летни“. Известен е с това, че пред входа на храма има два олтара. Уникален е. Само в Титси, Великобритания има подобен. Малко е трудно достъпен, а и сега няма  кой да ви отвори. Отварят го на много големи празници. Вчера е бил отворен. После –  моят, Разбоишкият – атракцията на региона. Единственият скален манастир в Софийска епархия. На 7 км. на запад е Букуровският манастир – вторият в Европа манастир с пет черкви. Действаща е само една – „Свети Георги“.

      Леле, на 50 км. от дома ми такива уникати! И не ги знаем! – удивлението ми беше искрено.

      Затова пък знаете как се облича Мелания Тръмп! – в гласа на отчето нямаше сарказъм, само лека и тъжна ирония.

      У-у, хайде да дойдем пак, но в по-хубаво време! – включи се и Дора.

      Съветвам ви май – юни. И то в ранния преди обяд! Казвам това, защото като заизкачвате един баир по козя пътека
и ако ви напече слънцето, няма да ви е лесно!.. Искате ли да влезем в самата черква?  

Влязохме, отецът ни последва. Иконите бяха сравнително нови.

        Нямате стенописи, само икони… Кой е майсторът? – попитах.

        Милети Божинов…

Една от иконите – „Света Богородица с младенеца“ се отличаваше от другите. Явно отношението към нея беше по-специално. Поставена на отделен голям шкаф, във внушителна рамка, богато резбована – птици, листа, плодове. От двете й страни – живи цветя. Дрехите и ореолите- светли, сребърно блестящи. Мантията на светата Дева обсипана с изобразени скъпоценни камъни, на врата й – два наниза от златни пари. Лицата, и на Богородица, и на Исус – матови, с тъмни петна по тях – сякаш художникът се е стремил да уподоби много стара иконопис.

Обикновено с такова специално внимание в черквите бяха удостоявани чудотворните икони.

        Тази икона чудотворна ли е? – попитах.

        Всички икони са чудотворни! – беше отговорът. – Ако са правени от чисти ръце, с много вяра и ако молитвата е  силна, всички са чудотворни…

        Аз знам, че едни икони са обикновени, а други – чудотворни! – опитах се да споря.

        Ако няма вяра иконите са дърво с бои. Спасението е общо дело  – зависи от бог, зависи и от хората. Матей  в своето евангелие казва: „"И не извърши там много велики дела поради неверието им“. Става дума за Христос. И той не е можел да прави чудеса, когато не е получавал насреща вяра.

        Христос е правел постоянно чудеса! Все с вяра ли е бил обграден? – почувствах, че влизам в неравностоен спор.

        „Постоянно“ ли? Христовите чудеса са точно 35! Четете евангелията и бройте!

Реших да се спра, преди да съм станал смешен. Усмихнах се, сложих ръка на гърдите си и кимнах – с това благодарих и показвах, че се оттеглям от темата.

Владишкият престол е бил изработен от дядо Димитър, възстановителя на манастира.

Висока печка на дърва и въглища с класически кюнец подсказваше, че тук има или е имало и зимни богослужения с добри посещения.

Излязохме от „Свети Дух“ и потърсихме другата черква – „Свети Седмочисленици“. Над входната врата бяха поставени големи цифри – 1952 г. Тя беше по-малка и в нея рядко се служело, правели се само кръщенета.

Спряхме се и пред другите сгради. На външната стена на една от тях – едноетажна, беше закачен портрет на Левски. Това се срещаше рядко. Вероятно заради отказа на Светия синод Апостолът да бъде канонизиран.

На терасата на двуетажната сграда беше поставено голямо българско знаме.

Пет маси, подредени една до друга покрай стена, подсказваха за по-сериозно гостуване, със сигурност при големите християнски празници.

Зад по-малката черква имаше три гроба с големи каменни кръстове. Един от гробовете беше на Флора, жената, приютила днешния игумен. До грижливо поддържания гроб – каменна ваза с изобилие от живи цветя.
Висок дървен стобор отделяше манастирския двор от стопанския. Десетината кокошки  крачеха парадно и кълвяха хвърлени на земята плодове.

В манастирския двор опънати въжета, с щипки по тях, говореха, че тук полагаше грижи и  женска ръка. Така си мислех, макар и твърде произволно, но не си представях монах да простира пране. Имаше някакъв домашен уют в тази гледка.

Чак на излизане забелязах на външен зид извезан текст, поставен в рамка.  Когато го прочетох ми стана топло и уютно:

ГОСПОДИ,
Благослови
всеки, който
влиза в тоя дом;
закриляй всеки,
който излиза от него;
и дай мир
на всеки,
който в него
остава.

АМИН

Дъждът се усили. Студът и лекият вятър превръщаха капките в ледени игли.

сряда, 21 август 2019 г.

Зелински манастир


Манастирът се намира в курортната местност Зелин, на няколко километра от Ботевград и на 60 км североизточно от София.

Висок варосан зид, покрит с керемиди, на който на равни разстояния са разположени големи кръстове от цимент, боядисани в кафяво. Няма как да се объркаш – това е манастирът. Ако кръстовете бяха в червено, външната ограда на светата обител щеше да прилича на поредица от съединени тамплиерски плащове. Внушително и средновековно.

Пред типичната огромна манастирска  порта на синджири виси дървена талпа с изписано име "Рождество на пресвета Богородица". В дясно от вратата на табло са  сложени изрезки от вестници, защитени от пластмаса – "Неми проговарят в Кабиленския манастир", "Притча за писателя и разбойника", "Притча за Бог и бръснаря".

Прекрачваме прага и първото нещо, което виждаме са детска площадка с катерушки, люлки и пързалка.

Огромна поляна, оградена със  сгради ‒ повечето отдавна изоставени на произвола на сезоните ‒загубили предназначение и стойност, с ръждясали решетки, с изпочупени прозорци, разбити дървени веранди и пропукани зидове. Една сграда прави изключение – измазана е наскоро, на нея са монтирани две антени, на простор висят няколко кърпи, което говори за живот.  

…Казват, че манастирът е основан през XIV век. Сегашните постройки  са от 1926 г…

Обширното тревно пространство е окосено, значи все пак тук някой полага грижи. Недалеч от черквата има овъглена трева – тук е горял сериозен огън. Може би на това място са готвели традиционен курбан. На десетина метра от мястото започва предълъг навес, приютил под себе си три маси, дълги повече от двайсет метра всяка – две каменни и една дървена. До масите – съответно безкрайни дървени пейки.

Този път не се шмугнахме най-напред в черквата – продължихме да разглеждаме сградите.

 Една от тях беше твърде причудлива. Зидана четвъртита кула на три етажа, увенчана с  дървено продължение с метален покрив – четвърти етаж, притисната от двете страни с големи веранди, от които назад от кулата започваха две сгради. Размерите на кулата указват на нормални стаи, разположени една над друга. На една от вратите беше закована табела "Библиотека". Нямаше как сам да се сетя  каква е тази сграда. Може би килийно училище, може би работни помещения за монаси. Във всеки случай не беше стопанска.

Още една сграда ме хвърли в недоумение. Не беше черква, не беше параклис, а на нея стоеше надпис "Орханийска света обител КОМКАТА 1853 – 1926 г."  Не разбирах в какъв смисъл беше "света обител". На прозорците й имаше железни решетки, на единия стъклата бяха изпочупени, а зад другия – висеше перде…

Уморен от архитектурните загадки най-накрая се запътих към черквата.

Ако не е абсидата, тази сграда, изпълняваща ролята на черква, може да бъде възприета като една обикновена постройка  – малка, покрита с керемиди, без купол. До нея на метално скеле са закачени три камбани, увенчани с кръст.

От дясно на входа на черквата е поставена мраморна плоча, на която е гравирано: "В тази местност е било разположено село Зелин, чиито жители в края на 18 век се преселват на 2 километра северно от тук в новоосноваващото се село Самунджиево, по-късно Орхание, Ботевград".

 Една жена, която излезе от черквата явно помисли, че се колебаем и ни подкани:

         ‒ Може да влезете вътре! Оставяйте парите и си вземайте свещички!

На тезгяха в притвора са поставени няколко бели брошурки с поучения  на св. Паисий Светогорец. Най-отгоре на първа страница е поставен текст  "Гласът на светите отци". Специално тази брошера е посветена на петдесетниците, нестинарките и вярващите в прераждане.

Черквата не е стенописвана. Затова пък са окачени множество икони. На южната и на северната стена, на еднаква височина, точно една срещу друга,  са поставени икона на свети Георги Победоносец и икона на свети Димитър Солунски.

…В народни вярвания двамата светци са близнаци. И двамата са силни, красиви и безстрашни мъже.С бързите си коне те можели да прескачат планини и да побеждават митични чудовища. Така ги изобразяват и християнските икони. Свети Георги препуска на бял кон, а Димитър – на червен. И двамата държат копия.

Свети Георги и свети Димитър притежават и силата да заповядват на природата. Те отварят и затварят небето, пускат дъжд и сняг,  осигуряват плодородие. Не случайно техните дни са от особено значение и на особена почит в народния календар. На Гергьовден (6 май) идва пролетта и всичко в природата се събужда за нов живот. Димитровден (26 октомври) бележи края на активния селскостопански сезон – началото на зимата, на седенките, на годежите. И двата дни са начало на нови надежди. И на двата дни са гадаели за плодородие, за здраве и за любов.

В българските народни приказки св. Димитър притежавал и неземни духовни сили. Той бил сроден с прабългарските жреци, легендарни лечители и предсказатели Той можел да предсказва времето – народът ни вярва, че ако на Димитровден времето е хубаво, то ще бъде хубаво и на Гергьовден…

…Така е в народните легенди. Според Църквата обаче т( св. Георги и св. Димитър не са братя. Те са родени на различни места, в различни семейства, макар и в едни и същи години. Екзекутирани са по заповед на различни императори – Диоклетиан и Галерий…

Иконата на свети Димитър винаги е будела в мен сложни чувства. Светецът е изобразяван като войн на кон, който пробожда с копието си паднал на земята мъж. Според гърците пронизаният е българският цар Калоян, който загива през 1207 г. при обсада на Солун. Според гърците свети Димитър, който е родом от Солун и е негов закрилник, е убил българския цар и е спасил града от меча на неговите войни. В нашата българска интерпретация жертва на светеца е император Василий II Българоубиец. Дори сърбите и ние смятаме св. Димитър за закрилник на славянството. Има икони на светеца, на които падналият мъж е с турски дрехи. В руски икони жертвата може да бъде интерпретирана и като татарин…

Точно на тази икона в Зелинския манастир името на св. Димитър беше изписано на гръцки…

На тръгване се огледахме за информация, която да обясни наличието на детска площадка. Даде ни я табела на малка сграда, от дясно на входа на манастира ‒ "Детски църковен лагер "ЗАЕДНО"". На същата табела бяха изписани фирмата и собственика й, оказали "дарителска подкрепа". Това беше втората ремонтирана и приятно изглеждаща сграда в целия манастир.

На излизане срещнахме двама мъже, които сега влизаха в манастира. Единият предположи:

         ‒ Вие сте……

         ‒ Не сме, - побързах да обясня…




понеделник, 19 август 2019 г.

Врачешки манастир


Манастирът е разположен на брега на река Чешковица в планина Мургаш от Западна Стара планина. Намира се на около 4 км от с. Врачеш, на 7 км западно от Ботевград и на 60 км източно от София.

Човек, още като застане пред големите дървени порти на манастира, усеща, че тук властват естетическо съвършенство, строгост и безкомпромисен ред.

В ляво от входа е закована голямо бяло табло, на което с черни букви е изписано какво е забранено на територията на Светата Обител – снимане, неблагоприлично облекло, пушене, пиене, влизане в нетрезво състояние, всякакъв вид игри, слушане на музика, пеене на светски песни. "Смехът, виковете и сквернословието са неуместни". А това е така, защото "манастирът не е място за летуване и увеселение, а място за молитва, поклонение и освещаването на религиозните чувства"  Забранено е също така посещението на килиите на монахините, работилниците и магерницата.

Част от тези правила не са общовалидни за манастирите. Има Свети обители, в които са изградени специални детски площадки за игри, а магерниците по принцип са достъпни, като някои от тях предлагат и храна срещу символично заплащане.

Тези и други допълнителни правила са изписани още веднъж, веднага след като влезеш в манастира – на кафяво табло с бели букви, като се цитират членове от правилник. Има и панер с прилежно сгънати платове, като табела указва тяхното предназначение – те са тези посетители, които са в "неблагоприлично облекло" – с голи рамена или в къси панталони.
На външната стена на една от сградите, близо до входа, е поставена голяма картина с размери поне два на два метра, на която е изобразено множество хора, до колене влезли във вода. Грамотният в християнската мартирология веднага се сеща, че това са светите 40 мъченици, които са патрон на манастира.

…Врачешкият манастир е построен по времето на Второто Българско Царство, след битката при Клокотница (09.03-1230 г.), когато цар Иван – Асен II побеждава епирския деспот Теодор Комнин. Битката става в деня, в който се празнува паметта на св. Четиридесет мъченици и благодарният цар ‒ победител в тяхна чест построява множество черкви и манастири.

При създаването си  манастирът е мъжки, а братята монаси преписват и разпространяват богослужебни книги. В Националната библиотека "Св. Кирил и Методий" се пазят преписани във Врачешкия манастир: Псалтир от 1559 г., препис на Граматиката на Милетий Смотрицки от 1666 г. и Служебник от 1673 г.. През XVII век в манастира има действащо килийно училище.

При първото турско нашествие манастирът е частично опожарен, а през XVIII в.  кърджалиите сриват Светата обител до основи и я изпепеляват, а народната памет пази спомени за монаси мъченици, изклани при погрома…

 Вървяхме бавно и бяхме притихнали, защото всичко в огромния двор издаваше любов, грижа и   педантичност. Сградите сякаш бяха току що варосани и декоративните тухли, които рамкираха прозорците – допълнително боядисани с кафяво. Растителността беше толкова разнообразна, че изпитах инстинктивно желание да броя колко вида дървета и цветя имаше на двора. Тук нищо не съществуваше от само себе си, всичко се подчиняваше на явна и силна човешка воля. Безупречно окосени поляни, кашпи  с изобилие от цветове, строго подравнени живи плетове, ниски и високи ослепително бели  бордюри, пътеки без нито едно паднало листо по тях, няколко метрови иглолистни дървета, превърнати в съвършени конуси или иглолистно дърво, превърнато в наниз от концентрични кръгове. Тук градинарите  са се състезавали във виртуозност. И целият този комплекс, сякаш изрисуван, беше положен в основата на отвесния зелен водопад на старопланинските гори.

На няколко от алеите, които водеха до сгради, бяха поставени специално изработени дървени прегради, които показваха, че посетителите са до тук.

Срещнахме две млади монахини, които подкрепяха под мишници възрастна жена и й помагаха да ходи. Поздравиха ни усмихнато. След малко срещнахме още няколко –  манастирът не страдаше от липса на стопанки. В това отношение манастирът явно беше в числото на изключенията – в общо взето тъжната действителност на българските манастири имаше огромно число обители с по една монахиня. Тук не говорим за недействащите манастири.

…След кърджалийските безчинства манастирът потъва в забрава до 1890 г.. Легендата разказва, че през тази година св. Богородица се явява на сън на младото момче Атанас Якимовски, който пасял в района стадото си, посочва му  мястото на изгорения манастир "Св. Четиридесет мъченици" и  му нарежда да възстанови светата обител. Младежът разказва видението си на селския свещеник отец Петър Цанов, който организира разкопки. При тях откриват основите на древната черква, кости на явно убити монаси, части от дървен полюлей, кандилница и икона на св. Богородица.През 1891 г. върху старите основи най-известният майстор в Ботевградския край уста Вуно Марков, построява скромна черквичка.  

Възстановява се монашеския живот. Отначало се подвизават мъже монаси, а от 1937 г. обителта става девическо общежитие. Първата игумения на светата обител е Касияна Пунева (1908 – 1975 г.). Заради голямата й ревност за богоугождение, молитвен подвиг и жертвената й любов към ближния съвременниците й са я наричали  "живата светица"…

Черквата имаше два притвора – в първия се палеха свещи и бяха поставени за продажба буркани с билков мед. Във втория се продаваха освен свещи, книги, иконки, кръсчета, гривни, синджирчета… Разнообразието беше впечатляващо. Попитах за книга, посветена на манастира – нямаше, купих си диплянка.

Опитах се да заговоря на някаква незначителна тема монахинята, която продаваше, но не се получи. Отговаряше едносрично, нищо в изражението на лицето й не се променяше. През ума ми минаха текстове на Лествичник, които обясняваха, че общуването със светски лица не е най-вдъхновяващото занимание за монасите.

Все пак успях да науча две неща от монахинята.

Тя потвърди, че иконата на св. Богородица, датирана от XVII и изкопана невредима в края на XIX, се намира в наоса. Влязох в същинската част на Светата обител и въпреки, че беше полутъмно, нямаше как да объркам иконата. Тя беше поставена почти в средата на кораба, сложена  в богато резбован иконостас, отрупан с цветя. Не попитах, но отношението към нея беше като към чудотворна.

В момента, в който я разглеждах, чух мъж на около шейсетте, застанал на вратата между двата притвора, да казва:

         ‒ Да, специално идваме! Жена ми получи инсулт. Дойдохме да докоснем Иконата и да се помолим.

Явно говореше точно за тази икона на св. Богородица.

На западната стена на черквата, от ляво на входа, беше иконописана сцена, която не можах да разпозная. Двама млади мъже, бяха застанали с лопати да празен гроб, а над тях, подкрепян от ангели, стоеше възрастен мъж. Брадата и лицето не бяха на Христос, явно това не беше сцената на възкресението на Божия Син. Изображението обаче беше на възкресение и възнесение. Попитахме.

Този път монахинята каза повече от една дума:

         ‒ Това е възкресението на Йоан Богослов. Той се възнася, той отива при Бог с тялото си.

         ‒ Тази сцена рядко се стенописва! – сякаш исках да обясня недосетливостта си.

Отговор не получих, монахинята се върна в притвора.

…Свети Йоан Богослов умира в дълбока старост – близо 100 годишен.  Ранните християнски отци (IIIIV в.) разказват, че той е предвидил смъртта си и че е накарал учениците си да му изкопаят гроб под формата на кръст, като сам е влязъл в него. След няколко дни учениците му отишли при гроба, но той бил празен. Св. Йоан се бил възнесъл, точно както се е възнесла и света Богородица. До XV век Възнесение Йоаново се среща и в източната и в западната иконография. След Възраждането на Изток сцената с Йоановото възкресение и възнесение се изписва много рядко…

Нова и богата стенопис – в наоса са изографисани всички основни евангелски сцени.

Вътрешната, източна, стена на втория притвор, в дясно от входа, ни разказва кои главно ще се пържат в Ада – лъжесвидетелите, убийците, пияниците, лакомниците, абортиралите жени…

 В цял ръст на основните фигури ни е показано и слизането на Иисус в Ада. Дясната си ръка Той подава на Адам, а лявата ‒ на Ева. Първоотците излизат от гробове и са вперили очи в лицето на Спасителя. За разлика от други персонажи – царе, пророци и новозаветни светци, Адам и Ева нямат нимби. Така повеляват да бъдат изписвани древните ръководства по християнска иконография. Няма как да бъдат със ореоли, след като не се покоряват на Бог, вкусват от Дървото на познанието,  изпадат в първия грях, който предават на своето потомство – тоест на цялото човечество.

Отмествам поглед в  ляво от входа на същинската черква и виждам нещо друго. Тук, до цяло множество от светци с нимби, в молитвена поза, отделно от тях, но близо до тях, е застанал Адам с ореол на свят човек. Ярко изписан ореол. Художникът го е пощадил – все пак Адам е праотец на всички ни, дължим му уважение.  



понеделник, 8 юли 2019 г.

Чекотински манастир


           – Влязохме в село Калугерово! След него на няколко километра е манастирът!

Хубави, заможни къщи, някои във възрожденски стил. Минаваме покрай двуетажна сграда, на която е сложен надпис, чета го на глас:

            – " Клуб на възрастни и хора с увреждания "Надежда"".

         – Трябва да се добави "последна" – Любен се пошегува, което май не ни развесели.

         – Вижте, вижте! – Дора сочеше с ръка – на едно място няколко дървени табели, изписани красиво! Това съседни села ли са?

         – Не, това са квартали на селото! – сега ще ви прочета един списък, защото съм се подготвил. Разгънах едно листче, което държах в портмонето си и зачетох - Габрика, Чекотин, Димитровци, Джиджелковец, Златовци, Мека поляна, Кардашица, Трънето, Стайковци, Рударец, Kостадиновец, Връбчовци, Бундаците… Да сте чували за село с повече квартали? Не сте! А манастирът се казва Чекотински просто защото е до квартал Чекотин.

Появява се и табела, според която светата обител е на 1 км.

Още от паркинга разбираме, че манастирът е твърде особен. Построен е на няколко тераси, броих ги четири, но едно място май бяха шест. Една от сградите беше построена на  и на четирите нива. Голяма табела разказваше, че манастирът е от 12 век, разрушен от турците в края на 14 в., после възстановен, после разграбен и разрушен от кърджалиите.

С такава история, с такава поредица от убийства и възкресения  се сблъсквахме често. И съзнанието ми реагираше винаги с една и съща мисъл: "Един български манастир ако не е разрушен от турци и кърджалии, или го блъска земетресение или изгаря… Това е съдбата на българските манастири. После се строи отново. И се чудим защо в политиката ни всеки си мисли, че трябва да започне отново. Че то ни е в гените да почваме отново. Старото е разрушено и се тръгва от нулата…"

Други текстове, закачени на едно табло, бяха по-спокойни:

"Продаваме яйца, сладко, мед, тиквички, краставички, копър, магданоз."

"Търсим преподавател по религия за ученици от региона Правец, Ботевград."

"Приемаме доброволци за физическа работа. Братя и сестри християни, желаещи да останат за повече от един ден ще могат за нощуват в манастирските сгради. Бог да ви благослови! Йеромонах Михаил."

"Братя и сестри християни, манастирът приема дарения за довършване за започната голяма трапезария."

"Във връзка със сигурността на манастира се извършва видеонаблюдение."

Преди да влезем в комплекса още два текста ни привлякоха вниманието. Бяха сложени в големи бели дървени рамки. Единият беше Химнът на България, а другият – " Химнът на любовта - Първо послание на апостол Павел до коринтяните "

"… Да имам пророчески дар и да знам всички тайни,
да имам пълно знание за всички неща
и такава силна вяра, че и планини да мога да преместям, -
щом любов нямам,
нищо не съм…"

Красив текст. Много красив текст…

Още щом влязохме през вратата, от една стая излезе млад монах и ни поздрави с тих и топъл глас:

         – Честит празник! Идвали ли сте друг път?

         – Не, за пръв път! – отговорих от името на трима ни – 30 юни – денят на всички български светии, нали?

         – Точно така. Втора неделя след Петдесетница. Ден на всички български светии.

…През 1954 г. Българския Свети Синод определя 30 юни за ден на всички български светии. Те са групови и индивидуални. Когато четох за тях най-разтърсен бях от разказа за Ардинските новомъченици. Не за Баташките мъченици, най-популярните, а за Ардинските! Може би защото клането е станало много след освобождението на България от турско робство.

 Арденските новомъченици. 204 деца християнчета изклани от турски аскер на 25 септември 1913 г. в Армаганската долина, Ятаджик и в околността при брега на р. Арда до днешния град Маджарово. Заедно с тях изклани  други около 8000 жени и възрастни. И още други към 10 000 бежанци българи християни избити от 23 септември до 4 октомври при Фере, Аврен и от Дедеагач до бродовете на р. Арда от аскер и башибозук….

Отчето продължи:

         – Това е старата черква, там има свещички да си запалите.

         – А това новата ли е? – питам, като посочвам сградата, която се намира на нашето ниво.

         – Това са помещенията за живеене… Като излезете от църквата, после надолу по алеята можете да отидете до аязмото. Там има табела. След това се върнете, и се изкачите  до параклисчето, аз ще ви изчакам там. Ще ви помоля вътре в църквата да не снимате и нас да не ни снимате, а отвън може!

         – Вие сте?

         – Аз съм монах.

Че е монах беше ясно, Дора искаше  да чуе името му, но монахът го спести. Вечерта един местен, с който се заговорихме за манастира ни каза следното: "Отчето ли? Това е Петко. Не му знам духовното име. Светското е Петко. Баща му е бизнесмен, доста успешен. Семейството е заможно. Какво накара момчето да стане монах, не знам. Питал съм, и другите не знаят! "

Искаше ми се да науча повече неща от този разговор:

         – Тук е имало легендарна крепост…

         – Да, крепостта "Боженишки урвич". До нея се стига пеша за около три часа през гората, иначе може с кола през Ботевград и село Боженици.  

… В крепостта открили надпис - "Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия (областен управител) и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз поддържах вярата на Шишмана царя." .

Надписът носи трагизма на последните дни на Второто българско царство. Севаст Огнян, гражданският и военен управител на Софийска област, защитавал крепостта  години след падането на Търново. Това е последната българска твърдина, която турците превзели. Последната! Тук, наблизо до Чекотинския манастир!..

                  – Тук може ли да се нощува? –  в справките за манастира ясно пишеше, че може.

                   – При нас само на празника на манастира и на Великден. Два пъти в годината.

         – Може, може, ама не може! – това си го измърморих така, че да не ме чуе отеца.

Дора обаче ме чу и почти шепнешком се изказа:

         – Ти пък все търсиш манастир – хотел.

         – Не, в момента ми трябва ресторант, ама няма да питам…

         – Това е старата църква. А нова?

         – Новото е параклисчето.

Монахът даде да разберем, че  разговорът е приключил.

Влязохме в притвора на черквата. Той беше нов – с розов мраморен под и свежа дървения. На външната стена на черквата бяха изрисувани сцени от Ада. Змей бълваше огнена река, в която горяха хора, според надписите – блудница, Арий, сребролюбец, врачка, еретик. На друго място плуваха чудовищни риби, захапали човешка глава, крак…

В черквата беше тъмно. Полюлей с електрически свещи, естествено. Стенописите – нови - свети Иван Рилски, Серафим Саровски Чудотворец, Константин и Елена… общо взето традиционните, горе на тавана – Исус Христос, Свети Архангел Михаил...

Знаех, че северната ниша е скривала тайна врата, но в тъмното се отказах да я търся. В нишата започвал подземен тунел, водещ до битова сграда, която до 1943г. се е извисявала на скалата до черквата. Левски също бил ползвал подземния тунел.

Тръгнахме да търсим аязмото. Манастирът беше потънал в зеленина, цветя и лози. Толкова разчупена архитектура, разположена на толкова нива, не бях срещал. Каменни стълби, каменни алеи… Новите манастирски сгради са  били построени през 90-те години на 20 век.

Отидохме в параклиса и наистина, отчето беше там, както обеща.

         – Видяхте ли черквата? При нея най-интересното е... Когато кърджалиите се развилнели из българско, монасите затрупват черквата, за да не бъде открита от разбойниците. Така я спасяват. Това се случва в края на 18 век. Години по-късно две пастирчета пропаднали в пукнатина в църковния свод и така случайно открили черквата. Възстановена  е между 1820-1830 г. и от тогава не е затваряна.

         – Красива легенда… - не скрих недоверието си. – Навсякъде пише, че манастирът е разграбен и разрушен от кърджалиите.

         – Манастирът като цяло – да, но черквата – не. Вярвам в тази легенда.

         – Ако това е вярно, манастирът е уникален с такава черковна съдба. Да засипеш с пръст цяла черква, за да я спасиш… Ако го разкажа това на западняците, чиито манастири стоят непокътнати по десет – петнадесет века, няма да повярват…

           – Малко народи знаят какво е да си феникс… - монахът все едно прочете мислите ми. – Сега затрупваме душите си…

              – За да не ги разграбят... Пак ще възкръснем!

От двора се чу някаква глъч. Погледнах през прозореца трудно и повярвах на очите си – върволица от деца на около 10 – 15 години.

         – Я, колко много деца! Сигурно са повече от 20! Толкова деца в манастир, не може да бъде!

         – Защо да не може? Нали ще възкръсваме… - монахът тихо се засмя.