Чекотински манастир

           – Влязохме в село Калугерово! След него на няколко километра е манастирът!

Хубави, заможни къщи, някои във възрожденски стил. Минаваме покрай двуетажна сграда, на която е сложен надпис, чета го на глас:

            – " Клуб на възрастни и хора с увреждания "Надежда"".

         – Трябва да се добави "последна" – Любен се пошегува, което май не ни развесели.

         – Вижте, вижте! – Дора сочеше с ръка – на едно място няколко дървени табели, изписани красиво! Това съседни села ли са?

         – Не, това са квартали на селото! – сега ще ви прочета един списък, защото съм се подготвил. Разгънах едно листче, което държах в портмонето си и зачетох - Габрика, Чекотин, Димитровци, Джиджелковец, Златовци, Мека поляна, Кардашица, Трънето, Стайковци, Рударец, Kостадиновец, Връбчовци, Бундаците… Да сте чували за село с повече квартали? Не сте! А манастирът се казва Чекотински просто защото е до квартал Чекотин.

Появява се и табела, според която светата обител е на 1 км.

Още от паркинга разбираме, че манастирът е твърде особен. Построен е на няколко тераси, броих ги четири, но едно място май бяха шест. Една от сградите беше построена на  и на четирите нива. Голяма табела разказваше, че манастирът е от 12 век, разрушен от турците в края на 14 в., после възстановен, после разграбен и разрушен от кърджалиите.

С такава история, с такава поредица от убийства и възкресения  се сблъсквахме често. И съзнанието ми реагираше винаги с една и съща мисъл: "Един български манастир ако не е разрушен от турци и кърджалии, или го блъска земетресение или изгаря… Това е съдбата на българските манастири. После се строи отново. И се чудим защо в политиката ни всеки си мисли, че трябва да започне отново. Че то ни е в гените да почваме отново. Старото е разрушено и се тръгва от нулата…"

Други текстове, закачени на едно табло, бяха по-спокойни:

"Продаваме яйца, сладко, мед, тиквички, краставички, копър, магданоз."

"Търсим преподавател по религия за ученици от региона Правец, Ботевград."

"Приемаме доброволци за физическа работа. Братя и сестри християни, желаещи да останат за повече от един ден ще могат за нощуват в манастирските сгради. Бог да ви благослови! Йеромонах Михаил."

"Братя и сестри християни, манастирът приема дарения за довършване за започната голяма трапезария."

"Във връзка със сигурността на манастира се извършва видеонаблюдение."

Преди да влезем в комплекса още два текста ни привлякоха вниманието. Бяха сложени в големи бели дървени рамки. Единият беше Химнът на България, а другият – " Химнът на любовта - Първо послание на апостол Павел до коринтяните "

"… Да имам пророчески дар и да знам всички тайни,

да имам пълно знание за всички неща

и такава силна вяра, че и планини да мога да преместям, -

щом любов нямам,

нищо не съм…"

Красив текст. Много красив текст…

Още щом влязохме през вратата, от една стая излезе млад монах и ни поздрави с тих и топъл глас:

         – Честит празник! Идвали ли сте друг път?

         – Не, за пръв път! – отговорих от името на трима ни – 30 юни – денят на всички български светии, нали?

         – Точно така. Втора неделя след Петдесетница. Ден на всички български светии.

…През 1954 г. Българския Свети Синод определя 30 юни за ден на всички български светии. Те са групови и индивидуални. Когато четох за тях най-разтърсен бях от разказа за Ардинските новомъченици. Не за Баташките мъченици, най-популярните, а за Ардинските! Може би защото клането е станало много след освобождението на България от турско робство.

 Арденските новомъченици. 204 деца християнчета изклани от турски аскер на 25 септември 1913 г. в Армаганската долина, Ятаджик и в околността при брега на р. Арда до днешния град Маджарово. Заедно с тях изклани  други около 8000 жени и възрастни. И още други към 10 000 бежанци българи християни избити от 23 септември до 4 октомври при Фере, Аврен и от Дедеагач до бродовете на р. Арда от аскер и башибозук….

Отчето продължи:

         – Това е старата черква, там има свещички да си запалите.

         – А това новата ли е? – питам, като посочвам сградата, която се намира на нашето ниво.

         – Това са помещенията за живеене… Като излезете от църквата, после надолу по алеята можете да отидете до аязмото. Там има табела. След това се върнете, и се изкачите  до параклисчето, аз ще ви изчакам там. Ще ви помоля вътре в църквата да не снимате и нас да не ни снимате, а отвън може!

         – Вие сте?

         – Аз съм монах.

Че е монах беше ясно, Дора искаше  да чуе името му, но монахът го спести. Вечерта един местен, с който се заговорихме за манастира ни каза следното: "Отчето ли? Това е Петко. Не му знам духовното име. Светското е Петко. Баща му е бизнесмен, доста успешен. Семейството е заможно. Какво накара момчето да стане монах, не знам. Питал съм, и другите не знаят! "

Искаше ми се да науча повече неща от този разговор:

         – Тук е имало легендарна крепост…

         – Да, крепостта "Боженишки урвич". До нея се стига пеша за около три часа през гората, иначе може с кола през Ботевград и село Боженици.  

… В крепостта открили надпис - "Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия (областен управител) и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз поддържах вярата на Шишмана царя." .

Надписът носи трагизма на последните дни на Второто българско царство. Севаст Огнян, гражданският и военен управител на Софийска област, защитавал крепостта  години след падането на Търново. Това е последната българска твърдина, която турците превзели. Последната! Тук, наблизо до Чекотинския манастир!..

                  – Тук може ли да се нощува? –  в справките за манастира ясно пишеше, че може.

                   – При нас само на празника на манастира и на Великден. Два пъти в годината.

         – Може, може, ама не може! – това си го измърморих така, че да не ме чуе отеца.

Дора обаче ме чу и почти шепнешком се изказа:

         – Ти пък все търсиш манастир – хотел.

         – Не, в момента ми трябва ресторант, ама няма да питам…

         – Това е старата църква. А нова?

         – Новото е параклисчето.

Монахът даде да разберем, че  разговорът е приключил.

Влязохме в притвора на черквата. Той беше нов – с розов мраморен под и свежа дървения. На външната стена на черквата бяха изрисувани сцени от Ада. Змей бълваше огнена река, в която горяха хора, според надписите – блудница, Арий, сребролюбец, врачка, еретик. На друго място плуваха чудовищни риби, захапали човешка глава, крак…

В черквата беше тъмно. Полюлей с електрически свещи, естествено. Стенописите – нови - свети Иван Рилски, Серафим Саровски Чудотворец, Константин и Елена… общо взето традиционните, горе на тавана – Исус Христос, Свети Архангел Михаил...

Знаех, че северната ниша е скривала тайна врата, но в тъмното се отказах да я търся. В нишата започвал подземен тунел, водещ до битова сграда, която до 1943г. се е извисявала на скалата до черквата. Левски също бил ползвал подземния тунел.

Тръгнахме да търсим аязмото. Манастирът беше потънал в зеленина, цветя и лози. Толкова разчупена архитектура, разположена на толкова нива, не бях срещал. Каменни стълби, каменни алеи… Новите манастирски сгради са  били построени през 90-те години на 20 век.

Отидохме в параклиса и наистина, отчето беше там, както обеща.

         – Видяхте ли черквата? При нея най-интересното е... Когато кърджалиите се развилнели из българско, монасите затрупват черквата, за да не бъде открита от разбойниците. Така я спасяват. Това се случва в края на 18 век. Години по-късно две пастирчета пропаднали в пукнатина в църковния свод и така случайно открили черквата. Възстановена  е между 1820-1830 г. и от тогава не е затваряна.

         – Красива легенда… - не скрих недоверието си. – Навсякъде пише, че манастирът е разграбен и разрушен от кърджалиите.

         – Манастирът като цяло – да, но черквата – не. Вярвам в тази легенда.

         – Ако това е вярно, манастирът е уникален с такава черковна съдба. Да засипеш с пръст цяла черква, за да я спасиш… Ако го разкажа това на западняците, чиито манастири стоят непокътнати по десет – петнадесет века, няма да повярват…

           – Малко народи знаят какво е да си феникс… - монахът все едно прочете мислите ми. – Сега затрупваме душите си…

              – За да не ги разграбят... Пак ще възкръснем!

От двора се чу някаква глъч. Погледнах през прозореца трудно и повярвах на очите си – върволица от деца на около 10 – 15 години.

         – Я, колко много деца! Сигурно са повече от 20! Толкова деца в манастир, не може да бъде!

         – Защо да не може? Нали ще възкръсваме… - монахът тихо се засмя.