неделя, 30 юни 2013 г.

Прогрес


„Жал ми е, че убиват прасетата. Утешава ме обаче мисълта, че са вкусни“. Думи на шестгодишно дете.

Знаеш ли, колко е сложно това преживяване? Това не са три последователни чувства. Няма най-напред „жал ми е“, след това „утешава ме“, след това „вкусни са“. Те са на кълбо. Те не просто са вплетени едно в друго. Те са едно и също. Езикът е този, който разчленява и подрежда в редичка. При езика има последователност, за да има комуникация. Няма дума, с която да кажеш едновременно, че страдаш и че ти е хубаво. В дълбините на съзнанието те са едно, като облак, който едновременно е кошница с дъжд и кълбо от коприна. Градушка, която разрушава и поезия, която въздига.

Думите на шестгодишно дете. Ти си му родител. При теб няма такава сложност. При теб няма такова богатство. С годините нюансите са избелели. Облакът е станал или градушка или поезия. Нещата са се подредили като шишенца на рафт. Знаеш кое е полезно и кое не. Знаеш, че полезното не е вредно и че вредното не е полезно. И въпреки това обедняване, ти твърдиш, че си по-богат от детето, защото си натрупал знание. И обратно, което е същото, че детето е по-бедно, защото още няма опит.

Ако не вярваш, че това е заблуда, изпразни съзнанието си от прескачащите се мисли и съображения. От блъскащите се оценки. От огромния шум, който опитът е създал. И празен погледни детето.

Ще видиш в усмивката толкова нюанси! Радост. Любопитство. Подмазване. Молба. Превъзходство. Съжаление. Дори огорчение. В плача също. Огорчение. Молба. Инат. Страстно желание. Отвращение. Тайна надежда. Раждаща се воля.

Виж как борави с предметите. Не машинално, не между другото. Интересът е пълен. Любовта е всепроникваща. Или желанието за разрушение е тотално. Или желанието за притежание е категорично, неистово.

После обърни поглед към себе си. Машинално си захапал цигарата. Автоматично преместваш някакви предмети. Между другото хвърляш поглед на телевизора. С апатия слушаш Другия. Говориш за днес, но мисълта ти вече е в „утре“. Или изобщо не е тръгнала от „вчера“. Тук си, но те няма тук.

Върни се към детето. То присъства с цялото си същество. Само тогава може да се поддържа богатство. Богатството мрази бързането, отлитането, претупването.

Това дете подлежи на опитомяване. Всеки ден, всеки час, то ще бъде тренирано да прекъсва това, в което е потопено. Ще бъде учено с желязна твърдост да руши величието на момента. То трябва да остави това, за да започне онова. Да спре разтапянето в някаква наслада, за да предприеме това, което трябва. Било или обяд, или подреждане, или лягане (защото е късно!), или изслушване на реда, в който нещата трябва да бъдат. „Трябването“ минута след минута ще подменя „имането“. Отлитането в следващия момент ще подменя потъването в богатството на момента. Автоматизирането ще руши пълнотата на конкретното и неповторимо цяло.

Облакът ще престане да бъде облак. Защото той не може да бъде неопределен. Той трябва да се обозначи. Да се представи в разбираема светлина. Нека бъде или дъжд или коприна. Несериозно е да бъде и двете. Непрактично е. Не върши работа.

И с много труд, с много тренировки, съществото ще избере. Или ще му бъде жал, че прасетата ги убиват и няма да мисли за вкуса на свинско. Или ще премлясква, като си представи печено прасенце, но от ума му ще е заличено чувството на жал, на тъга, че прасетата ги убиват.

Така нещата ще станат ясни, разбираеми, практични.

Честито, родил се е възрастен!

Щастие, Себеподобен!

четвъртък, 27 юни 2013 г.

Вината


                                                
Близкият ти човек се е издънил. Ти разбираш това. Той знае, че ти си разбрал. Лице в лице сте. Той няма пространство за отстъпление. Фактите са толкова ясни, че няма как да се намерят обходни пътища. Няма как да се измислят интерпретации. Близкият човек е в менгеме. И няма значение каква е конкретната издънка. Взел е някакви общи пари, изхарчил ги е. А бяхте се разбрали да не бъдат пипани. Изпуснал се е пред прекия ти шеф за някакво твое отсъствие, с което е срутил фалшивия ти обяснителен сценарий. Дал е някаква информация на трето лице, с което е създал страшни проблеми на друг твой близък. Крил е някакъв факт, лъгал те е, от което ти се чувстваш измамен и унижен.

Разбира се, че можеш да скочиш, да го притиснеш, да го смачкаш. Сега е негов ред да бъде унизен. Такива ситуации не са ежедневие. Когато ти си прав, морален, ощетен без никакво усилие. Без необходимостта от никакви аргументи. Ти си на върха, той е на дъното. Сега имаш право да го сграбчиш в ръцете си, докато той започне да пищи от болка, от безнадеждност, от разкаяние. Ти си господарят, той е твоят роб.

Не го прави. Защото е прекалено лесно и банално. Той го очаква и дори без да иска, без да мисли, си създава отбрана. Гради своята крепост, кове своите железни доспехи. Наистина, той няма сили да се бори в МОМЕНТА. Той се окопава за утре. Ще навие обидата и унижението на кълбо. Ще изтърпи шамарите. Ще се наведе, за да мине урагана. И ще посее семената на отмъщението. Защото всеки е безценен в своите очи.

Кажи му, че „се случва“. Кажи го без да криеш разочарованието и обидата. Кажи го обаче спокойно, с разбиране. С болка, но и с любов. Не търси победа. Нито превъзпитание. Приближи се и погледни близкия човек в очите от упор. Нека очите говорят. А думите? Кажи, че е ужасно, но и че всеки може да изпадне в такава ситуация. Включително и ти самия. Това ще бъде неочаквано. Близкият човек изведнъж ще осъзнае, че няма нужда от самозащита. Нито днес, нито утре. Няма нужда от ровове, крепост и железни доспехи. Безсмислено е да се сее „ответен удар“. Нещо повече. Ще се появи благодарност. Благодарност за спестените унижения. Ще се появи желание за реванш. Не с меч, а с цвете. Не със сила, а с любов. Близкият човек ще се почувства длъжен. Не с угодничество и робство, а с признателност.

В този момент ти ще станеш негов истински господар. Господар не на роб, а на свободен човек. Двете власти са безкрайно различни. Първата разчита на камшика и оковите. Когато тези средства й се изплъзнат, тя се стопява. Втората няма нужда от средства. Тя е директна и всепроникваща. Поискай втората власт и ще получиш голяма награда. Опитай!

сряда, 26 юни 2013 г.

Детето


Детето те врънка нещо. Или бонбон, или вода, или играчка, или някакъв детски въпрос...Главата ти гъмжи от мисли, блъскат се емоции. Ти вършиш нещо машинално и някъде в периферията, като в просъница, някакво дете иска нещо. Ти гледаш към него, гледаш през него, отказваш машинално или автоматично му даваш това, което иска. То разбира, че не си „тук и сега”, взима каквото му е хрумнало и се свива в себе си. Детето се е блъснало в стена.
        
 Върни нещата няколко секунди. Изпразни главата си от мислите, изпразни сърцето си от пулсиращите притеснения. Стани за част от секундата празен. Погледни в детето, слей се с очите му. Само то съществува. Дай му или му откажи. Нека обаче даването или отказът да бъдат единствената реалност. И в този миг ще се случи нещо. Ще се докоснат два свята – единият мръсен, а другият – чист. И мръсният ще се разтвори в чистия. Ще почувстваш, че чистият е по-силен, по-дълбок. Той ще попие всичко и пак ще остане чист. Нещо повече, той ще се настани в празнотата, ще изкъпе всичко, за да блесне светлина. И всичко за част от секундата.

 Опитай!

понеделник, 24 юни 2013 г.

Адът


                                                  
Медитирам. Следя дишането си. Опитвам се да уловя моментите, в които издишването се превръща във вдишване и обратно. С тази техника, казват, Буда постигнал просветлението. Опитвам се да се изпълня със светлина,  с радост, с любов. И за всичко това съм чел много, много книги. Всички те ти разказват за крайната точка, в която си осъзнал своята тъждественост с  Разума, с Бог, със Светлината. И никоя от тях не проследява пътя. Как така и как разбираш, че сериозните проблеми са илюзия? И какво си правил, за да постигнеш това разбиране?

Седя и дишам. В ума ми нахлуват проблеми. Дърпат ме от всички страни. Имам да връщам едни пари, а нямам… Дишам, издишвам. Той ми дължи пари, но много отдавна се прави на ударен… Светлината… Вчера се скарах с децата, бях груб, неоправдано груб, сега трябва някак да оправя бъркотията… Вдишвам любов… Няма как да се получат нещата с онзи тъпанар, нито ще му клекна, нито мога да променя поведението му… Бил ми началник… Издишвам негативното, оставам празен в очакване да влезе благодатта… Нищо няма да се получи с книгата, не мога да я напиша, некадърник съм… Вдишване… Разгонвам мислите като гадни насекоми… Те връхлитат отново… Абе, защо не им…!

Хайде влизайте, хайде да ви видя какво толкова искате, какво толкова можете! Няма да ви гоня. Напротив, ще ви помагам. Да видя до къде ще стигнете!

Имал съм бил да връщам пари. Така е. Утре ще взема нов заем. Ще трупам дългове колкото мога. Хората, които са ми дали, ще ме намразят, ще започнат да ми звънят всеки ден. Ще ме заливат с електронни писма. Голям купон!

Този, на който съм дал пари ми съобщава, че нищо няма да ми върне. Защото съм глупак, защото съм наивник. И ако продължавам да го тормозя, ще измисли…

Началството – влизай! Не стой на вратата! Цял съм твой! Ще ми спукаш гьона? Ще ме унижаваш? Ще ме уволниш? Ще ми покажеш, че съм гнида? Ще ми съсипеш живота? Давай! Влизай! Целият съм твой!

Книгата? Вечната мечта няма да стане! Десет години си загубил в нахвърлянето на бележки, анализи, импресии. Боклук! Ще ги изгоря. Ще забравя за писането. Некадърност? Да, така е.

Влизайте всички! Аз съм Ада! Няма дишане, няма Светлина, няма Любов! Те са измислица. Измислица на хора, които нямат проблеми и по цял ден се занимават със себе си. Или измислица на хора, които пишат за неща, които никога не са преживели. Така дърпат струните на човешката слабост, на човешката неудовлетвореност и мечти и печелят пари…

Аз съм Адът! Влизайте всички! И най – вече всичко гнусно, мрачно, лепкаво, задушаващо! Нещо не ми идва достатъчно на ум? Само това ли са проблемите? Ще ги умножа, нали за това Господ ми е дал въображение!  Ще ме разкъсате, ще ми изтръгнете гърлото! Давайте! Да видим до къде ще стигнете! И още ще измисля. Адът е безкрайно място. Има място за още, за още… Аз съм мухоловката, която виси до вратата. Мухи, идвайте още, още, не сте достатъчни! Ще се сгромолясам под тази тежест. Ще бъда размазан. Не може ли още малко? Не ми е достатъчно!

Напушва ме смях. Помниш ли онзи филм, в който чудовищата се страхуваха от децата, трепереха от страх като ги видят, подмокряха се, обхващаше ги паника, хукваха през глава? Голям майтап! Ей, какво става, не искате ли повече да влизате? Уморихте ли се? Къде отивате? Не ме ли искате повече? Не съм ли вече вашият Ад?

Вдишване, издишване. Светлина. Необезпокояване, чиста, ярка, всеобемаща.

Не, искам Ада! Ще опитам пак. Ще ме плаши. Айде бе!

неделя, 23 юни 2013 г.

Твоето време


Осем часа спиш. Сигурно така иска природата. Осем часа работиш. Обществото иска, за да даде. Останалите осем часа обаче са твои. За да почувстваш себе си. Или своята младост или своята мъдрост. Да натрупаш повече радост или да успокоиш болката. Да се спуснеш в своята безкрайност. Да поканиш и да приемеш безкрайността на Вселената. Ти и Вселената да станете едно. Да изпиташ благодарност, че си имал шанса да се родиш. Да благодариш за това, което имаш, защото то е много и достатъчно.

Повечето казват, че нямат време. И за да получат малко, започват да крадат. За да бъдат със своята книга или със своя филм или със своя спорт, крадат време, което трябва да е посветено на домакинските задължения, на децата, на приятелите, на всичко, което протяга към тях ръце с претенция за внимание, грижа, работа.

Обърни нещата!

Не кради време  от другите, за да си го подариш. Ти имаш осем часа, които по дефиниция са твои. Само твои, само за теб. Щом се налага, давай от това време назаем. Подарявай от това време. На домакинската работа, на децата, на съпруга (та), на приятелите. Не крадеш, а раздаваш!

Разликата е огромна. Нещо повече, между едното и другото отношение няма нищо общо. При краденето на време ти си длъжник. Притеснен си, гузен си. Когато си притеснен няма как да бъдеш истински, пълноценен. Притеснението хваща в клещи свободата, стиска я, връзва я, мачка я, и я превръща в нейната противоположност. А истинското общуване със собствения Аз иска много свобода. Когато подаряваш, дори половин час да остане твой, ти ще се чувстваш като благодетел, като извор. И половиният част ще бъде божествен.

Давай, подарявай, но започни да увеличаваш своето истинско време. От половин час го направи час. От час го направи час и половина. Никой няма да пострада. Дори никой няма да забележи.

Сега за качеството на това време.

То може да бъде посветено на книга, на филм, на кръстословица, на судоку. Ако по този начин го организираш, то ще бъде твое време, но ще се плъзне по повърхността. Няма да докосне твоята същност. Това е така, защото при тези занимания ти изчезваш, за да направиш място на други – чужди образи и емоции, на чужди думи. Ти ставаш сцена. Не че е непълноценно. Времето е твое. Само, че ти се стопяваш, теб те няма.

Върни своята уникалност в тези минути. Изпълни ги изцяло със себе си.

Качи снимки или текст във социалните мрежи. Ще наситиш пространството. В буквалния смисъл. Във всеки милиметър, в който присъства мрежата, ще бъдеш и ти. От Аляска до Австралия. От Япония до Испания. Твоите любими снимки, твоите любими думи, твоите хрумвания, твоят протест, твоето възхищения, ще бъдат навсякъде. Ти ще се слееш със света.

Или.

Гледай небето и го изпълни. Бъди част от небето. Нека небето и ти станете неразличими в кълбо. Вечер си избери звезда. Нека ти отидеш до нея, нека тя влезе в теб. Докосни дърво. Станете приятели. Дай му всичко, което имаш. Подари му своята пълнота. Когато то разбере твоето тотално присъствие, твоята безкрайна отдаденост, то ще ти върне отношението. Ще се слеете.

Или потъни във собствената си вселена. Чуй сърцето си. Чуй дишането си. Ако си спортувал, почувствай как топлината се разлива в тялото. Ако си пил, разтопи се в мъглата, която обхваща съзнанието. Ако някой ти е благодарил за нещо, улови светлината, която те е изпълнила. Знай, че благодарността и светлината са двете имена на едно и също нещо.

Давай на заем от тези твои осем часа. Подарявай. Изпълнил си дълг. Или желание. Или молба. Или някаква необходимост. Остави обаче и за себе си. Увеличавай тези минути.

Обърнеш ли отношението, ще разбереш колко невярно, лековато и дори смешно е твърдението „Нямам време!“. Природата и обществото са те дарили с него. Единственото нещо, което трябва да направиш, е да го усетиш. Случи ли се поне веднъж това, всичко се променя. Всичко, не само качеството на твоето време. То променя и времето, което подаряваш.

Не вярваш ли? Наблюдавай и ще го разбереш по лицата на всички, които си дарил.