Твоето време

Осем часа спиш. Сигурно така иска природата. Осем часа работиш. Обществото иска, за да даде. Останалите осем часа обаче са твои. За да почувстваш себе си. Или своята младост или своята мъдрост. Да натрупаш повече радост или да успокоиш болката. Да се спуснеш в своята безкрайност. Да поканиш и да приемеш безкрайността на Вселената. Ти и Вселената да станете едно. Да изпиташ благодарност, че си имал шанса да се родиш. Да благодариш за това, което имаш, защото то е много и достатъчно.

Повечето казват, че нямат време. И за да получат малко, започват да крадат. За да бъдат със своята книга или със своя филм или със своя спорт, крадат време, което трябва да е посветено на домакинските задължения, на децата, на приятелите, на всичко, което протяга към тях ръце с претенция за внимание, грижа, работа.

Обърни нещата!

Не кради време  от другите, за да си го подариш. Ти имаш осем часа, които по дефиниция са твои. Само твои, само за теб. Щом се налага, давай от това време назаем. Подарявай от това време. На домакинската работа, на децата, на съпруга (та), на приятелите. Не крадеш, а раздаваш!

Разликата е огромна. Нещо повече, между едното и другото отношение няма нищо общо. При краденето на време ти си длъжник. Притеснен си, гузен си. Когато си притеснен няма как да бъдеш истински, пълноценен. Притеснението хваща в клещи свободата, стиска я, връзва я, мачка я, и я превръща в нейната противоположност. А истинското общуване със собствения Аз иска много свобода. Когато подаряваш, дори половин час да остане твой, ти ще се чувстваш като благодетел, като извор. И половиният част ще бъде божествен.

Давай, подарявай, но започни да увеличаваш своето истинско време. От половин час го направи час. От час го направи час и половина. Никой няма да пострада. Дори никой няма да забележи.

Сега за качеството на това време.

То може да бъде посветено на книга, на филм, на кръстословица, на судоку. Ако по този начин го организираш, то ще бъде твое време, но ще се плъзне по повърхността. Няма да докосне твоята същност. Това е така, защото при тези занимания ти изчезваш, за да направиш място на други – чужди образи и емоции, на чужди думи. Ти ставаш сцена. Не че е непълноценно. Времето е твое. Само, че ти се стопяваш, теб те няма.

Върни своята уникалност в тези минути. Изпълни ги изцяло със себе си.

Качи снимки или текст във социалните мрежи. Ще наситиш пространството. В буквалния смисъл. Във всеки милиметър, в който присъства мрежата, ще бъдеш и ти. От Аляска до Австралия. От Япония до Испания. Твоите любими снимки, твоите любими думи, твоите хрумвания, твоят протест, твоето възхищения, ще бъдат навсякъде. Ти ще се слееш със света.

Или.

Гледай небето и го изпълни. Бъди част от небето. Нека небето и ти станете неразличими в кълбо. Вечер си избери звезда. Нека ти отидеш до нея, нека тя влезе в теб. Докосни дърво. Станете приятели. Дай му всичко, което имаш. Подари му своята пълнота. Когато то разбере твоето тотално присъствие, твоята безкрайна отдаденост, то ще ти върне отношението. Ще се слеете.

Или потъни във собствената си вселена. Чуй сърцето си. Чуй дишането си. Ако си спортувал, почувствай как топлината се разлива в тялото. Ако си пил, разтопи се в мъглата, която обхваща съзнанието. Ако някой ти е благодарил за нещо, улови светлината, която те е изпълнила. Знай, че благодарността и светлината са двете имена на едно и също нещо.

Давай на заем от тези твои осем часа. Подарявай. Изпълнил си дълг. Или желание. Или молба. Или някаква необходимост. Остави обаче и за себе си. Увеличавай тези минути.

Обърнеш ли отношението, ще разбереш колко невярно, лековато и дори смешно е твърдението „Нямам време!“. Природата и обществото са те дарили с него. Единственото нещо, което трябва да направиш, е да го усетиш. Случи ли се поне веднъж това, всичко се променя. Всичко, не само качеството на твоето време. То променя и времето, което подаряваш.

Не вярваш ли? Наблюдавай и ще го разбереш по лицата на всички, които си дарил.