Прогрес

„Жал ми е, че убиват прасетата. Утешава ме обаче мисълта, че са вкусни“. Думи на шестгодишно дете.

Знаеш ли, колко е сложно това преживяване? Това не са три последователни чувства. Няма най-напред „жал ми е“, след това „утешава ме“, след това „вкусни са“. Те са на кълбо. Те не просто са вплетени едно в друго. Те са едно и също. Езикът е този, който разчленява и подрежда в редичка. При езика има последователност, за да има комуникация. Няма дума, с която да кажеш едновременно, че страдаш и че ти е хубаво. В дълбините на съзнанието те са едно, като облак, който едновременно е кошница с дъжд и кълбо от коприна. Градушка, която разрушава и поезия, която въздига.

Думите на шестгодишно дете. Ти си му родител. При теб няма такава сложност. При теб няма такова богатство. С годините нюансите са избелели. Облакът е станал или градушка или поезия. Нещата са се подредили като шишенца на рафт. Знаеш кое е полезно и кое не. Знаеш, че полезното не е вредно и че вредното не е полезно. И въпреки това обедняване, ти твърдиш, че си по-богат от детето, защото си натрупал знание. И обратно, което е същото, че детето е по-бедно, защото още няма опит.

Ако не вярваш, че това е заблуда, изпразни съзнанието си от прескачащите се мисли и съображения. От блъскащите се оценки. От огромния шум, който опитът е създал. И празен погледни детето.

Ще видиш в усмивката толкова нюанси! Радост. Любопитство. Подмазване. Молба. Превъзходство. Съжаление. Дори огорчение. В плача също. Огорчение. Молба. Инат. Страстно желание. Отвращение. Тайна надежда. Раждаща се воля.

Виж как борави с предметите. Не машинално, не между другото. Интересът е пълен. Любовта е всепроникваща. Или желанието за разрушение е тотално. Или желанието за притежание е категорично, неистово.

После обърни поглед към себе си. Машинално си захапал цигарата. Автоматично преместваш някакви предмети. Между другото хвърляш поглед на телевизора. С апатия слушаш Другия. Говориш за днес, но мисълта ти вече е в „утре“. Или изобщо не е тръгнала от „вчера“. Тук си, но те няма тук.

Върни се към детето. То присъства с цялото си същество. Само тогава може да се поддържа богатство. Богатството мрази бързането, отлитането, претупването.

Това дете подлежи на опитомяване. Всеки ден, всеки час, то ще бъде тренирано да прекъсва това, в което е потопено. Ще бъде учено с желязна твърдост да руши величието на момента. То трябва да остави това, за да започне онова. Да спре разтапянето в някаква наслада, за да предприеме това, което трябва. Било или обяд, или подреждане, или лягане (защото е късно!), или изслушване на реда, в който нещата трябва да бъдат. „Трябването“ минута след минута ще подменя „имането“. Отлитането в следващия момент ще подменя потъването в богатството на момента. Автоматизирането ще руши пълнотата на конкретното и неповторимо цяло.

Облакът ще престане да бъде облак. Защото той не може да бъде неопределен. Той трябва да се обозначи. Да се представи в разбираема светлина. Нека бъде или дъжд или коприна. Несериозно е да бъде и двете. Непрактично е. Не върши работа.

И с много труд, с много тренировки, съществото ще избере. Или ще му бъде жал, че прасетата ги убиват и няма да мисли за вкуса на свинско. Или ще премлясква, като си представи печено прасенце, но от ума му ще е заличено чувството на жал, на тъга, че прасетата ги убиват.

Така нещата ще станат ясни, разбираеми, практични.

Честито, родил се е възрастен!

Щастие, Себеподобен!