събота, 29 декември 2018 г.

Балшенски манастир


         - Включи ли GPS-а на "Балшенския манастир"?

         - Не, включих го на "Доброславски", отговори Любо.

         - Само, че той се казва "Балшенски"…

         - Не, "Доброславски" се казва…

Нямаше да споря. Разклонът за манастира се намирал на пътя между с. Доброславец и с. Балша. Пък може и двете имена да са верни. Онова море "японско" ли се казва или "корейско"? За японците - "японско", за корейците - "корейско".

"Кой знае на какъв раздрънкан път ще се друсаме", помислих си, като се сетих за  изпитанията преди Лъджанския  и Лозенския манастири…

Пътят беше прекрасен. Прясно асфалтиран, в страни с улеи  за отводняване, с мантинели на по-острите завои. След малко щяхме да разберем, че е специално направен за достъп до манастира. Два километра асфалт, заради света обител… Звучеше ми невероятно за днешна България.

Още при първите стъпки след портата си личеше, че е скромен манастир – две къси двуетажни жилищни сгради и черква. Това, което го отличаваше, беше просторен навес с нарязани дървени трупи.

На една от вратите се показа възрастен мъж с дълга прошарена брада и вързана отзад коса, цивилно облечен – дънки, риза и яке.

         - Заповядайте, заповядайте! Добре дошли!

         - Добре заварили! – запътихме се направо към черквата.

Тъмно и студено. Отвън черквата изглеждаше много по-голяма. Сигурно олтарът беше огромен. Бързо започнах да снимам стенописите, защото не знаех дали след малко нямаше да ми забранят. На различните места правилата бяха различни.

         - Моля, свалете си шапката! – гласът зад гърба ми беше силен и остър.

         - Извинете, забравих… - смънках и прибрах шапката си в джоба. Студено е.

         - А жените пък трябва да се забраждат, - влезе в темата спътникът ми Любо.

         - Да, защото се приема, че женската коса изкушава мъжа… - обясни домакинът.

Оказа се приветлив и разговорлив човек. Разказа ни накратко историята на Балшенския манастир.

…Една легенда отнася манастира до Самуиловото време, друга – до XII век, трета – до XIV-ти. Имало 500 монаха, разказва преданието.    В края на XIX век бил разрушен. През 1970-те години е възстановен и монахини заживяват в него. След смъртта на последната монахиня обителта запада и е издигната отново след 1989 г. Чак през 2003 г. черквата и новопостроената жилищна сграда са осветени от патриарх Максим.…

Бях си изградил навик да отбелязвам по две – три неща, за които непременно да питам. За този манастир бяха оброчищата – знаех, че тук има голямо струпване на оброчища – повече от десет. Втората тема - мощите на патрона на манастира свети Теодор Стратилат. Откраднати от Несебър през 1257 г., те били отнесени във Венеция. Въображението ми беше  разпалено от думичката "тяло", срещната на няколко език("body", "corps", "corpo"). Съхранението на тяло на светец беше много рядко срещано.

         - Извинете, къде са оброчищата?

         - Ето, отвън, до черквата има. Малко извън манастира на юг има друго, малко на север - трето. А и из района има още…

Бях нетърпелив да ги видя и излязохме. На юг се откриваше невероятна гледка. В далечината се виждаше София.

Монахът хвана погледа ми и присмехулно попита:

          - Може би с малко въображение виждате София?

         - А-а, сега е по-добре, - взех да се оправдавам – в почивните няколко дни колите ги няма и въздухът не е толкова ужасен.

         - Днес е така, но по принцип е трагедия. Миналата Нова година зарята не се виждаше, само се чуваше…

Не се наложи да търся оброчището – беше на няколко метра от черквата. Побит в земята солиден каменен кръст и няколко разхвърляни около него камъни.

… Оброчище или оброк (от "обричам")  – място за изпълнение на български народен обичай, практикуван главно в Големия Шоплук някъде до началото на XX век. В Сърбия същото място се нарича "запис" – име,използвано и по някои български места. Побиват кръст, често извън населеното място, по възможност на кръстопът, ако може до свещено дърво, попът прави водосвет, пръв хвърля камък и кълне. После започват да хвърлят камъни и другите. И кълнат и проклинат някого, който им е дошъл до гуша или който е направил според тях непростим грях. Може да се използва многократно, за различни престъпници. След време купчината става голяма и за това друго име на оброчището е "грамада". Има и поема от Иван Вазов – "Грамада", писана през 1879 г. Кметът на селото и приятел на изедниците турци – Цеко не дава дъщеря си на бедняка Камен, те побягват, бащата се втурва след тях с потеря, хваща момата и я дава на турците за слугиня, като те я потурчват. Една чиста, непорочна любов е разбита. Бог наказва селото с незапомнена суша. Настават глад и мор. Попът забива в края на селото един прът, даже не кръст, чете молитвата и хвърля камък. Започват да хвърлят всички – овчари, орачи, минувачи, деца и възрастни…

Въпросът, на който нямах отговор,беше защо на едно място има толкова много оброчища. Да се кълне някой стига и едно. Важно е да има камъни и силни молитви. Дали защото София е голяма и много изедници е имало, та няколко оброчища не стигали?… Само, че София е далеч от тук, за онези, старите, средства за придвижване. А и различни омразници може  да се кълнат  на едно и също място… Монахът не ми обясни.

Размислите ми за народната изобретателност при проклинането бяха прекъснати от странна сграда на метри от оброчището. Квадратна, вкопана в земята. Височината й имаше нямаше метър и половина. Приличаше на бомбоубежище. Прозорците бяха на нивото на земята – с метални пръти за решетки, затъкнати с парцали. Попитах какво е това. Отчето отговори, че е жилищна сграда за монахините, когато манастирът е бил девически.Не ми обясни защо по-голямата част беше под земята – не можеше или не искаше.

Все пак трябваше да има разбираемо обяснение. Ако постройката е от турско време – беше лесно. Тогава са строили много култови сгради така, че да са невзрачни, незабележими, за да не дразнят мюсюлманското самолюбие, а и нетърпимост. Тази сграда обаче беше от втората половина на XX век!  

         - Любо, защо според теб жилището е вкопано?

         - Вероятно, за да се отоплява по-лесно!

         - При това изобилие от дърва? Не ми се вярва…

Мина ми през ума, че мотивите може би са били морални.  В християнството, а и във всички религии, има набор от добродетели, които духовните лица трябва да придобият, съответно - греховни пороци, които трябва да изгонят от себе си. Християнският монах се бори със страха, с чревоугодничеството, с привързаността към светските удобства, с привързаността към близки, с гнева, със завистта… За каква борба може да служи този бункер? Сигурно с  гордостта… Друго обяснение не ми идваше в главата. Ако човек реши да живее почти под земята, без да има обективни причини за това, сигурно иска да си създаде нарочни неудобства, да потисне егото си, да свали навирения си нос, да проумее, че в същност е нищожество, нещастна земна твар.

… Йоан Лествичник, говорейки за 23-тото стъпало на своята феноменална Стълба към християнското съвършенство, казва: "Гордостта е отхвърляне на Бога, бесовско изобретение … знак на безплодие на душата… предтеча на безумието, виновница на паденията… извор на гняв, врата на лицемерието, крепост на бесовете, пазител на греховете, причина за немилосърдието, непознаване на състраданието, жесток изтезател, безчовечен съдия…" Йоан Лествичник, като се позовава на "честен мъж" казва, че ако има дванадесет "безчестни страсти", гордостта е способна сама да запълни мястото на останалите единадесет…

Така си обясних вкопаването на стаите – борба за смирение, което е обратното на гордостта.

         - Защо манастирът се казва "Теодор Статилат"?

         - А защо не? Така са го кръстили…

         - Питам, защото е грък…

         - Не е грък. Българин е. Бил е началник на охраната в Месемврия – Несебър. Много почитан светец в целия християнски свят.

"Какъв българин? – помислих си, - та той е живял в края на III век и началото на IV!…"

…Светецът е бил назначен за стратилат (пълководец) в римския гарнизон на Херклея Понтийска  (дн. Карадениз Ерегли) близо до Черно море. Срещал съм твърдения, че св. Теодор е живял в друга Хераклея - Хераклея Синтика – град на траки, чиито руини се намират в землището на село Рупите, община Петрич.

 Разчуло се, че той и много негови другари били станали християни. Император Лициний го поканил на среща при себе в Никомидия. И тук – любопитно – Теодор Стратилат отказал да отиде при императора, но му писал писмо, като на свой ред го поканил при себе си. И свръх любопитното – императорът се съгласил… Теодор не се отказал от вярата си, бил измъчван и на края посечен с меч. Мощите му попадат в Месемврия, откъдето са  отнесени във Венеция. Свети Тедор Стратилат става патрон на италианския град и мощите му се пазят в сицилианската черква "Сан Салваторе"…

         - И отче, твърдите, че свети Теодор Стратилат е българин?

         - Да, българин е, - в гласа нямаше колебание.

"Да бе, да! – взех да си разсъждавам наум. Какви българи по тези земи преди втората половина на VII век? Ама, знае ли човек… Паисий Хилендарски например пише за българите по Дунава, които предвождани от своя крал Вукич, разбили през 450 година крал Дагобард…"  Реших да не дълбая по този въпрос.

         - А знаете ли какво представляват мощите на светеца? Справки говорят за "тяло".

         - Има запазени тела на светци, но при Теодор са кости доколкото знам…

         И този въпрос реших да оставя в графата "въпросителни". Смених темата:

         - Вярно ли е, че манастирът има много земя?

         - Чак пък много… Имаме стопанство, пчели, животни. Видяхте ли преди да влезете стопански сгради?

         - И сами ли ги гледате? – намеси се Любо.

         - Не можем сами. Много сме малко. Наели сме хора.

         - Колко сте? – зададох си дежурния въпрос.

Монахът замълча.

         - То в цялата страна има стотина монаха и монахини при над 140 манастира. – опитах се да вкарам отчето в количествени разсъждения, но не успях.

Влязохме в манастирски магазин. Купихме си зехтин, ракия, козе сирене, овчи кашкавал. Имаше и всякакви сладка – от диви ягоди, боровинки, сини сливи…

Изведнъж се присетих да питам:

         - Манастирът "Балшенски" ли се казва или "Доброславски"?

         - Този е Балшенски. Доброславският е съвсем на близо. Като излезете от двора, ще го видите.

         - За такъв  в специализирания сайт за манастири, от който чета преди посещение, не пише.

         - Не знам защо не пише, - отговори монахът. – Той е съвсем нов, осветен е през 2012 г. Може би на сайта информацията не се обновява. Освен това, интересното е, че Доброславският манастир е частен.

         - Частен ли? – истински се учудих. За частни параклиси знам, сигурно има и частни черкви, ама за частни манастири… То трябва собственикът да си назначи монаси…

         - Частен е, но обикновено стои заключен. Отварят го в неделите.

         - Любчо, хайде да се мятаме и да се помолим на някоя частна икона! Може пък да ни тръгне повече!

Благодарихме, сбогувахме се с нашия любезен домакин и тръгнахме към Доброславския манастир.






вторник, 25 декември 2018 г.

Преображенски манастир


Виждал съм лишеи и мъхове да растат по камъни, но такова стъбло, високо метър, с листенца в най-горната си част, израснало на камък, не бях виждал. Стоях и удивено съзерцавах скалата и животът, пораснал на нея. От къде черпеше вода и храна? Как е оцеляло семенцето, хвърлено от вятъра в безплодна цепнатина? 

Погледнах скалите, в основата на които беше изграден манастирът. Много високи, отвесни - като с нож отрязани, величествени и страховити. От там са паднали тези три огромни скални къса, които сега лежаха спокойно, сякаш лениво, в двора на манастира, като че ли бяха експонати в музей по геология. Казват, че са се срутили през 1991 година.

И как можеш да живееш спокойно в място, което във всеки момент може да бъде бомбардирано от многотонни скали?  Или пък да спиш спокойно? Не беше ясно. А ние как посещавахме светата обител спокойно? Не можеше ли сега, точно сега, да се срутят скали?…

Явно тук никой не се страхуваше от случилото се вече веднъж природно бедствие. Сетих се за думите на Йоан Лествичник за страха.

…Страхът, или боязливостта, както го нарича отецът в книгата си "Лествица", се намира на 21 стъпало на Стълбата към Бога. Монахът в своя стремеж към Рая непременно трябва да преодолее страха. Страхът е "…дъщеря на неверието…" Неверието е голям грях. Следователно страхът е голям грях. Ако се страхуваш, твоята вяра в безсмъртието на душата, в отвъдния божи свят, е формална. Формална ли е, тя не е истинска. Няма я, не съществува. "Страхът е лишаване от твърда надежда." Няма ли твърда надежда, няма набожност. Страхът има още един родител – тщеславието. Тщеславието е гордост, а гордостта също е смъртен грях. Да си мислиш,че си ценен; че си повече от другите; че притежаваш превъзходства, е обратното на смирението. Затова "Бог справедливо изоставя гордите."

Едва ли обаче монасите, които живееха тук, бяха спокойни в следствие на толкова религиозно-философско отношение към страха…

…Преображенският манастир. Най-големият в Търновско и четвърти по големина в България. Знаех, че е създаден през 13 – 14 век. Свързан с имената на Сара (Теодора), втората жена на Иван Александър и на сина им Иван Шишман. Първоначалното място на манастира било на 500 – 600 метра от сегашното. В края на 14 век турците разграбват и опустошават манастира. Възстановен, разрушен, възстановен, разрушен…През 19 век е изграден на това място. От една възпоменателна плоча научаваме, че годината е 1825. Централната черква е започната от Софиянлията, обесен след Велчовата завера (1835 г.) и завършена от Кольо Фичето. Изографисана от Захарий Зограф.

Тук е подстриган за монах Моно Сеизмонов, наричан Очматей или Очката, останал в историята като Матей Преображенски – Миткалото,  една от най-колоритните фигури на  нашето възраждане. Просветител и революционер, много близък съратник на Васил Левски. Участвал в Първата българска легия, войвода на хайдушка чета.Хвърлил расото, за да бъде революционер, после пак облякъл расото, за да бъде просветител и проповедник. Чел с години из библиотеките на Атон, сам писал книги, обикалял  из  Цариград, Йерусалим, Русия, Бесарабия и Влашко. Строил читалища, поставял театрални пиеси, създавал революционни комитети. След смъртта на приятеля си Левски не губи надежда и продължава организацията на освободителното дело. Умира през 1875 г. на 47 годишна възраст от възпаление на ушите…

Типичен манастирски двор – обграден от жилищни и стопански сгради. Голямо разнообразие – едноетажни, двуетажни  и триетажни. Вторите етажи са издадени навън във възрожденски стил. На някои балкони – красиви резбовани дървени перила.  Под балконите на една от сградите – три дървени каруци. По-късно разбрахме, че са майсторени тук.

Бяха ни уредили разговор с един от монасите –отец Николай (името е сменено – б.а.). Беше известен, че сме тук – бяхме петима. Почакахме десетина минути. Когато се появи, аз ускорих крачки към него, хванах му ръката, с намерение да я целуна. Монахът я издърпа рязко още преди да успея да се наведа. Жестът му показваше, че върша нещо нередно. Смутих се и започнах да ровя в главата си за евентуалната причина. Не я намерих. Знаех, че е абсолютно нормално мирянин да целува ръка на духовно лице, независимо от разликата във възрастите. В случая аз бях по-стар.

Покани ни в Магерницата и ни предложи чай. Помещението беше просторно, светло, подредено с вкус и уютно. С дяволит поглед, ни направи забележка, че не сърбаме. Трябвало да се сърба, защото вкусът на чая се усещал с небцето. В някои страни на Изтока, домакините раздигали чая, ако гостите не сърбали, с което показвали, че чаят не им харесва. След тази история, разказана шеговито, ние засърбахме като оркестър от трактори.

Отец Николай замълча и ни загледа, очаквайки въпроси.

Не бях се готвил специално, но започнах пръв:

         - Извинете, чудно ми е, защо толкова много манастири са построени на километър – два от първоначалните си исторически места. Включително и вашия, Преображенския…

Не очаквах толкова дълъг отговор:

         -  В повечето случаи  защото строителството е било по-лесно.  Преображенският обаче прави изключение. Манастирът е построен през 1080 г. Както знаем, тогава България не е съществувала. Светата обител е била метох на Ватопедския манастир от Света гора Атонска. През 1360 г. минаваме под опеката на Българската патриаршия, тоест от гръцки ставаме български манастир. Запазваме обаче всички порядки, които са съществували до този момент и в същност продължаваме да спазваме устава от времето на метоха.Част от  този порядък е издаването на документ, наричан "Азил". Казано на съвременен български език, той  давал дипломатически имунитет. Имаш ли го,  не може да те обискират, не може да те проверяват. Това е документ на Атонската света обител. Документът всъщност показва, че ти си гражданин на монашеската република и че имаш определени привилегии в отношенията си с държавите и това е било признато от всички царства. След Народния съд тук се замонашват двама, излежали малки присъди. С това те бягали от обществото, в което животът им бил станал много труден. Единият е бил старши офицер, другият - завеждащ отдел в Министерството на финансите. Станали монаси в Преображенския манастир, те били под закрилата на Ватопедския устав….

         - Българи, недипломати, които в България са имали дипломатически имунитет? – натъртих на учудването си.

         - Чуйте историята, - продължи отецът – през 1951 г.властта идва да ги търси, но игуменът отказва да ги извика. Пояснил е, че това е обител, която не може да бъде проверявана. Те си заминават, но дни след това се връщат с милиция и скъсват показаните документи. След това измислят легендата, че всъщност манастирът, който е бил метох на Ватопедския, е бил друг манастир, строен на един- два километра метра от този.

         - А черквата? За нея пише, че началото на строежа е бил през 1834 г.

         - Това с годината на черквата са пълни глупости! Знаете ли, вътре, в черквата, в мазилката, откриваме четири слоя. Четири пъти е замазвана и са правени стенописи! Последните са на Захарий Зограф. Подчертавам, последните! Във вашите справки какво пише? Пише ли за по-стари стенописи?

         - Пише за Матей Миткалото и за Васил Левски – опитах се да се шегувам.

         - За Васил Левски какво пише?

         - Че много пъти е отсядал тук.

         - И това не е вярно. Веднъж са го довели късно през нощта и игуменът  като разбрал на сутринта, го помолил вежливо да си тръгва…

От тази реплика за Апостола ми стана неприятно. Затова бързо се върнах към темата за стенописите.

         - За по-стари стенописи не пише. Тези, които видяхме, са много ярки, стоят като нови! Дорисувани ли са?

         - Не са, само са почистени. Да, такива са, ярки… Чудесно са запазени.

         - Можем ли да се запознаем с устава?

Монахът не отговори веднага. След десетина секунди направи отрицателен знак с глава.

Казаното можеше да бъде проверено. Едно са версиите на държавата, друго е паметта на тази прастара институция – Църквата. А в Светия Синод сигурно има копие от всички манастирски устави… Реших да сменя темата.

         - Има един въпрос, който ме мъчи от години, отче. Имали сме златни книжовни векове, а нямаме родна историческа литература. За своята средновековна история научаваме от чужди, главно от византийски източници. Турците са горили, ама защо не са изгорили книгите на Ана Комнина, например? Гърците също са правели клади със славянска литература, но е странно, че нямаме запазени копия. Все пак български монаси са пътували много извън османската империя…

         - Не приемам хипотезата за изгорената  славянска литература, като обяснение за липсата на българска историография от онези времена.  Ако сме имали историци, дори да са изгорили книгите им, в народната памет щяха да останат имената им. Представете си, че бяха изгорили произведенията на Иван Вазов? И какво, ние нямаше да знаем името на Вазов ли? Ние просто не сме имали такива български светски хроникьори. Защо обаче не сме имали, защо не сме се интересували да записваме това, което се е случвало в момента или в близкото за онези години минало, аз не мога да кажа…

Вместо да получа обяснение, нещата се заплетоха още повече в главата ми. Реших да не дълбая повече.

Другите също се включиха с въпроси, отецът беше търпелив и любезен да отговаря на всички и след час разговор напуснахме Магерницата. Влязохме в черквата, за да видим стенописите. Спрях се пред ликовете на български царе – светци. Заискачаха всякакви питанки.

         - Свети Йоан Владимир, цар български… Че какъв български цар е бил?

         - И аз не знам, - подкрепи учудването ми Петьо, литератор,  интересуващ се много от история. - Бил е цар някъде из Сръбско. Дори, доколкото знам, е воювал със цар Самуил. И е бил пленяван от него. Убит от българския цар Йоан Владислав, син на Арон, племенник на Самуил. Кога е бил цар на България и за какви заслуги е канонизиран, не знам ..

Аз продължих:

         - Свети Давид, цар български… Тук май нямам много въпроси. Брат на Самуил, бил е владетел някъде из Македонско. Сражавал се с византийците за отвоюване на заграбени български земи.

         - Типичен пример за народна канонизация, усвоена и от църквата, - допълни Петьо.

         -  Цар Михаил… Ако това е цар Борис Първи – никакви въпроси. Цар Тривелий…

За него знаех малко. В същност това беше хан Тервел. Учили сме го, а и при Паисий бях чел за него. Защо беше  християнски светец обаче, това не си спомнях. Нали България приема християнството чак през IX век, а Тервел, син на Аспарух, е бил владетел в началото на VIII?

Отново потърсих помощ:

         - Петьо, откъде накъде хан Тервел е християнски светец ? Защо нещо го свързвам с Тангра?

         - Бил е християнин.  Цялото му семейство е било кръстено. Много българи са били християни. Дори някои казват – повечето.

         - Е това не е достатъчно основание. И аз съм кръстен…

        - Тервел, или Тривелий, е почитан в цяла Европа като неин спасител. Тервел е спрял нашествието на арабите, които са тръгнали в началото на VIII век да завоюват Европа. Превзели Испания, превзели Лисабон, отправили се към Франция, обсадили Константинопол. Три години обсада! През 718 г. Тервел ги напада в гръб и избива над 20 хиляди араби. Пресякъл е тогава арабската опасност. В средновековието да спасиш Европа е означавало да спасиш християнската й вяра. Затова е канонизиран…

Излязохме от храма и тръгнахме  да го обикаляме, за да видим външните стенописи. Главната черква на Преображенския манастир беше изключително богата на външни стенописи.

Някои  стенописи показваха кои човешки герои са за Ада. Дяволи бяха притиснали прелюбодейците, бакалите, кръчмарите, магьосниците, пияниците, грабителите и предателите. Като че ли в най-щадяща хватка бяха прелюбодейците. Затова пък бакалите и кръчмарите бяха в менгемето на толкова страховити дяволи…

Имаше и доста описателни сцени. С малко въображение се получаваха цели разкази. Един човек дошъл да се изповяда, но не казал всички грехове на духовника, затова ангелът му пазител плаче за него. На друг стенопис човекът се изповядал чистосърдечно, затова ангелът му го закриля и му показва пътя на спасението. Бях чел някъде, че стенописите са Библията на неграмотните…

Изведнъж се присетих:

         - Петьо, отецът защо рязко  си издърпа ръката, когато се канех да я целуна? Стана ми много неловко.

         - Просто е. Защото не беше в расо. Цивилно беше облечен.

Мъглата се сгъстяваше. Кулата- камбанария – с  часовник и с голям кръст на купола си, сякаш безмълвно си общуваше с вековните скали зад гърба си. В средата на двора имаше грамадно иглолистно дърво, с каменна маса до него, опасани от желязна ограда. Не схващах замисъла на оградата. Дървена пейка и скоро посадено дърво стояха съвсем близо до гигантски къс скала и приличаха много на скулптурна инсталация.

От мъглата ли, от скалите ли, от каменните късове ли, имаше нещо загадъчно в този манастир. Чувството за несподелена тайна ни изпрати до външната порта.


неделя, 2 декември 2018 г.

Плаковски манастир


До Плаковския манастир се стига по някакъв път, строен явно преди 40 – 50 години и от тогава непипнат. Заставаме пред  подобие на вход – две колони, като на едната с бояджийски замах някой е записал: " Свети пророк Илия ".  Няма нормален надпис, няма стенописи, няма икони. Затова пък до боядисаната колона е поставен прилежно изработен плакат: "Обектът се охранява от Авангард" със съответните телефони. Не бързам обаче да си правя изводи, защото не веднъж при посещение на манастири  първото и следващите впечатления се оказваха твърде разнородни.

Подминаваме колоните и попадаме на огромна поляна с два автомобила на нея. В края на поляната – двуетажни и едноетажни постройки, явно стопански на първия и жилищни на втория. На втория етаж на една от сградите – побити две  български знамена. За пръв път виждах знамена в манастир. Под знамената, в една ниша, бе поставена голяма каменна плоча, с внушителен кръст по средата и с с надпис, който от далеч се виждаше, че започва със "Слава на героите…" Знаехме, че това е манастира на Велчовата завера.

На двайсетина метра от нас стоеше мъж с дълга брада и цивилно домашно облекло – панталон, риза и жилетка. Гледаше ни, сякаш гадаеше за намеренията ни. В ръцете си държеше връзка ключове.

След обичайните поздрави веднага взехме да го разпитваме за предназначението на сградите и за броя на живеещите тук монаси. Самият му поглед и интонация ни предразполагаха – личеше си, че е в добро настроение, че е екстравертен човек, и че е готов за многословни разговори. Обясни ни, че в момента подготвяли помещения на втория етаж за живеене. Монасите били четири, но засега не спели тук, а били по селата в черковни къщи, раздадени от митрополията.

След разменени десетина реплики мъжът тръгна към черквата и отключи катинар на вратата.  Влязохме и изненадата беше силна и приятна - изключително свежи стенописи, явно много съвременни, прясно изрисувани.

         - Харесват ли ви? – с чувство на гордост попита Назарий. – Правени са от 25 годишна художничка – иконописка, с висше образование, с дипломите си дойде… За два месеца и половина ги направи – в цял ръст, но с моя помощ. Предварително се бяхме договорили за осем хиляди лева,  но накрая ни взе шест. Може би защото й помагах… Елате, елате!

Отведе ни под купола.

         - Погледнете на горе! Куполът е изрисуван от монах от Света гора. Нищо не взе, направи дарение!

         - А защо той е направил дарение, а художничката - не? –  този път зададох глупав въпрос.

Отговорът обаче беше умен:

         - Защото той е монах. На истинските монаси им е необходимо само покрив и купичка храна. Затова често даряват труда си…

Обикновено разговорите ми с духовни лица по манастирите са кратки и делови. Питаш, отговарят, пак питаш и спираш, за да не прекалиш. Дори когато срещнеш приветливо и отворено за разговор лице, чувстваш, че до контакта си допуснат за малко. Бързаш да си зададеш най-важните въпроси, за да оставиш човека да се върне в естествената си самота. Случаят с Плаковския манастир  беше съвсем различен. Цивилният монах срещу нас беше разговорлив, дори припрян, готов да обсъжда всякакви мирянски теми, пълен със самодоволство, ирония, дори сарказъм към света.  

Започнахме да задаваме въпроси за живота му, за неговата история.

Петнадесет години служил в Атон – в руския манастир "Свети Пантелеймон", тук в България бил от седем години. Служил бил войник  при Петрич, задържал на три пъти нарушители на държавната граница и се уволнил като капитан.  После работил към Министерския съвет, където станал полковник на 27 годишна възраст. "Най-младият полковник! Както дядо Николай стана на 36 години митрополит!"

Общувал директно с Тодор Живков. Ето компилация от негови разговори с Първия: "Строят ти е добър, но обкръжението ти е лошо. Всички работят така, че ще те провалят и ще съжаляваш за това, но не само ти (говорел му на "ти"), а и всички ние. Моят прадядо е хвърлен от Черната скала, а дядо ми е убит от така наречените комунисти през 1956 г. Тогава са правели ТКЗС. Той не е искал да влиза, имал е 150 овце, 150 крави и осем коне – двойки… извикали са го в така наречената Народна милиция и там са го убили."

Прекъснах го:

         - Добре де, то децата и внуците на тези, които са ги убили комунистите, след това не са можели  да растат…

         - Да бе, не са можели!  Тодор Живков ми викаше: "Потърпевш си, но повелята е такава…А аз знаете ли какво му отговорих?  "Тая повеля ще ти изяде главата…"

Лъжеше ли? Ако да, защо му трябваше? Ако не, беше ли възможно всичко това?

…На дванайсетото стъпало на Лествицата на Йоан Синайски монахът води борба с изкушението да лъже. Между другото за това стъпало средновековният автор е отделил твърде малко място – само страница и половина. За сравнение – за послушанието като добродетел са изписани цели 29 страници!

Малко казано, но отец Йоан предупреждава, че няма друг порок срещу който Всесветият Дух да е произнесъл толкова страшни думи! Както във всички страсти, така и в лъжата обаче имало различни степени вреда – едно било да лъжеш от страх пред наказание, друго – ако не си застрашен от нищо. Ако това беше вярно, вредата за Назарий ако лъжеше, щеше да е огромна...

Взе да се смрачава и да става хладно. Монахът ни покани в малка стаичка и ни почерпи с чай. Продължи с политиката.  Бойко Борисов така, Корнелия Нинова иначе, Валери Симеонов така, Станишев и Орешарски иначе… Последните двама бил познавал лично.

         - Моля те, стига с тази политика! – прекъснах го. – не се интересувам от политика… Искам да те питам друго…

Трудно стана, но успях в един момент да задам въпроса си:

         - Сбърка ли вселенският патриарх Вартоломей, като обяви автокефалия за Украинската църква (1)?

         След като не получих бърз отговор, реших да преформулирам въпроса:

         - Може ли една църква да стане автокефална, ако всички останали автокефални, без изключение, не я признаят?

         - Не може.

         - С какъв акъл тогава Вартоломей обявява тази автокефалия? Поне две от църквите няма да я признаят!

         - А, повече от две!

         - Тогава?

         - Подведен е бил!

От кого и как е бил подведен не стана ясно. Монахът продължи:

         - Руската църква сбърка много, че преустанови споменаването на Вселенския патриарх, защото Константинополската патриаршия е майка и ти не можеш да скъсаш с майка си. Ти не можеш да се откажеш от нея, каквито и  да са нейните действия.

         - Майка, майка, ама…! – тръгнах да споря. - Константинополската патриаршия има паство от 3,5 млн. души, а Руската патриаршия – от 90 млн….

         -  Това няма никакво значение, има си история, има определена йерархия, Вселенският патриарх е пръв между равни, почитанието му е дължимо! Той обаче не може сам да дава автокефалия, не може!

Като каза това Назарий замълча за секунди, и след това изстреля:

         - Вие знаете ли, че Вартоломей е масон?

С този кратък въпрос монахът беше казал главното за своето отношение към Вселенския патриарх. Знаех за крайно отрицателното отношение на християнския клир към масоните.

         - А знаете ли, че майка му на патриарх Кирил е българка? От Славяново, Русенско? Като много млада е заминала за Русия и там се оженила…
        
След тези думи монахът даде да се разбере, че повече по църковни въпроси няма да говори.

                  -  Сега да ви кажа нещо за манастира, за Плаковския, за този велик манастир! – и започна да разказва за Велчовата завера.

… През 1834 г. в Търново започва подготовка за въстание, вдъхновено от Велчо Атанасов Джамджията. То е трябвало да избухне на Великден през 1835 г., да освободи старопрестолния град, да го обяви за княжество и след това да се прехвърли в Еленско и Габровско. После – постепенно освобождение на всички български земи.  Българинът Георги Мамарчев, капитан от руската армия и комендант на Силистра, бил избран за военен ръководител.  Димитър Софиянлията въоръжил в околностите на Търново около 2000 души, станали ядрото за бъдещата въстаническа армия.  Плаковският манастир бил определен за щаб на въстанието…

Винаги съм се възхищавал и никога не съм разбирал докрай хората, които са вдигали въстания по време на турското робство. Те са знаели своите възможности и са знаели срещу какво се изправят.  Дали наистина са вярвали, че могат да освободят България?  Дали са вярвали, че ще оцелеят? Вярно, винаги някой е носел надежда -  я австрийци, я унгарци, я поляци и най-вече руси, но кога тя е била достатъчна, за да грабнеш оръжието?

…Велчовата завера се замисля след руско – турската война от 1828 – 1829 г, която чрез Одринския мирен договор дава автономия на Гърция, Сърбия, Влахия и Молдова. Отношението на Русия  обаче към българските земи тогава е било по-различно. В точка XIII от Договора се е казвало, че българите, които искат, могат да напуснат пределите на Империята. И между 100 000 и 150 000  българи, главно от Варненско, Сливенско, Ямболско и Старозагорско се разселват във Влахия, Молдова и Бесарабия. Много факти са говорели, че Русия и Турция са се разбрали ясно за българските земи - те е нямало да получат автономия. Известни са думите на командващия операциите в Българско по време на тази война - генерал Иван Дибич Забалкански (по рождение Ханс Карл Фридрих Антон фон Дибич) към българите: "Но седете си мирни във вашето отечество! До ще време и за вас!...Стоете си мирни, че ше обърна топовете да ви избия аз!.."…

Нима организаторите на българско въстание пет години след Одринския договор са мислели, че могат да предизвикат нова война между Русия и Турция? Че могат да предизвикат преразглеждане на пресния Договор?  Вероятно  са вярвали в чудеса. Или просто са отивали на заколение в името на своето разбиране за живота.

… Заговорът е разкрит на властите от еленския чорбаджия Йордан Кисьов. Повечето от участниците са обкръжени от турците в Плаковския манастир. Манастирът е превзет, част от въстаниците са избити на място, други са арестувани и подложени на жестоки мъчения. По-голямата част от ръководителите са избесени. Плаковският манастир е сринат до основи. За игумена на манастира отец Сергий  Георги Сава Раковски пише в "Горски пътник", че са му вадели зъбите с клещи един по един, забивали са му борина под ноктите, горили са го жив! Вадили са му очите! След мъченията го захвърлили в Мъглижкия манастир, където отеца починал от раните си.Раковски завършва думите си за светеца така: "Ще дойде време да ти въздигне българский народ храм"…

Разказът на отец Назарий беше напрегнат и бурен. Разказваше не човек, който информира за историята, а който преживява нейния драматизъм и героизъм.

Омълчахме се. Тръгнахме към изхода. Монахът ни последва. Неусетно бяха минали два часа. След разказа за жестоката смърт на седемдесет и пет годишния старец Сергий, май нямахме желание да обсъждаме каквото и да е било.

Стигнахме до двете колони, които играеха ролята на вход. Обърнах се, доближих се до монаха и съвсем тихо го попитах:

         - Отче, има ли бог?... И ако има, как се казва?
Отчето ме погледна малко учудено, някаква искра пробяга в очите му, посочи с ръка сградата, в която ни гости с чай и отговори с въпрос:

         - Искаш ли да поспорим? Заповядай!..

Благодарихме му и се качихме в колата.

 (1) На 11.10.2018 г. светият Синод на Вселенската патриаршия в Истанбул  обявява за канонични смятаните до този момент за самопровъзгласили се Украинска православна църква на Киевската патриаршия и Украинска автокефална православна църква. На 16.10. Руската църква, обявява, че прекъсва отношенията си с Вселенската патриаршия и призова и останалите православни църкви да дадат оценка на действията на вселенския патриарх Вартоломей.



сряда, 28 ноември 2018 г.

Килифаревски манастир


Висок каменен зид,  хубав и спретнат вход с два стенописа  - светии в цял ръст.

Пристъпих с  респект и трепет, защото влизах в едно от най-значимите духовни средища на средновековна България. Очаквах внушителни сгради от порядъка на тези в Бачковския манастир. Нямаше как постройките да не са огромни – тук са се обучавали едновременно над  460 ученика!

  Килифаревският манастир  е създаден  през 1348г., при цар Иван Александър, управлявал България  от 1331 до 1371 и известен с подчертано благосклонно отношение към българската църква.

Създател на манастира е Теодосий Търновски, един от най-тачените български светци. Ученик на основателя на исихазма – Григорий Синаит. Сам създател на исихастка школа, за която казват, че е нова епоха в Българската църква. Монахът, който освен българи е събрал около себе си  и сърби, и румънци, и унгарци, и гърци. Непримиримият борец срещу ересите. Учителят на най-авторитетния български духовник на средновековието – патриарх Евтимий, на който предсказал, че ще стане патриарх и че по негово време цяла България ще бъде завзета от агаряните. Учител и на  Киприян - бъдещият киевски и московски митрополит…

… Исихазмът – първенецът на християнската мистика; символът на усамотението и молитвата; дълбокото вглъбяване, което води до Бога. "Исихията", това "спокойствие" и това "безмълвие", които са и учение и действие, способни да променят всички сфери на човешкия живот.  Исихазмът има своите предтечи още през IVVII век. Един от тях е светецът от VII век Исаак Сириец. Той  е казал за исихазма: "мълчанието е тайнството на бъдещия век."

Мълчанието…Монахът не може просто ей така, когато реши, да се отдаде на безмълвие.  Безмълвието трябва да му бъде разрешено от неговия наставник.

Житиеписецът на Теодосий – Калист, патриарх Цариградски, пише, че Теодосий дотолкова преуспявал в духовния живот, че  учителят му „изсред всички ученици само на него позволил да безмълствува в килията си.“

За мълчанието и неговото значение за духовния прогрес на християнския монах е говори Йоан Лествичник, когато описва11 стъпало на Стълбата. То е незабележимо преуспяване, тайно въздигане. Който познава себе си, той има власт над своя език.  Който е загрижен за постигане на небесния живот, той се отвращава от многословието…

Когато влязохме в манастира, първото, което хвана погледа ми, беше кокошарник от телени мрежи с десетина кокошки в него. Дворът, въпреки че беше ноември  – зелена поляна, в който липсваха обичайните каменни пътеки. Над главите голи лозови пръчки, захванали се по телени конструкции. Две дълги маси с пейки, а в края на поляната – черква и всичко това обградено с двуетажни жилищни постройки във възрожденски стил. До една от стените – огромен пластмасов резервоар, после научихме, че тук проблемът с водата бил много сериозен. Общият балкон по протежение на десетки метри и чардаците с резбовани дървени парапети придаваха на сградите някакъв мил романтизъм.

Не беше това, което очаквах. След малко щяхме да научим, че средновековният величествен Килифаревски манастир се намирал на 400 – 500 метра от тук и от него са останали само следите в народната памет и легендите.
        
 …През 1393 г. укрепеният със стени и бойни кули манастир е разрушен от турците при превземането на Търново. През 1442 г. Килифаревският манастир отново се споменава в изворите, а през 1596 г. в него се укривали оцелелите въстаници от второто търновско въстание. Манастирът е  опожарен  отново  и крепостните му зидове са сринати напълно. Повече на това място манастирът не е бил възстановяван. На днешното си място Килифаревският манастир е издигнат през  1718 г. През 1840г. възрожденският майстор Кольо Фичето започва изграждането на сегашната черква "Св. Димитър"…

 Влизаме в черквата – полутъмен закрит притвор, в който са сложени за   продан обичайните неща – свещи, иконки, брошури. Няма продавач – нещата са оставени с посочени цени. Книжката за Килифаревския манастир е много малка, илюстрирана с рисунки на деца.

… Много монаси, обучавани тук, са заминавали със своите преписи в Молдова и в Русия да разпространяват християнската вяра и славянска писменост. Това носи на манастира завидна известност вън от пределите на България.

Изобщо Търновската школа, част от която е и  Килифаревския манастир, е  значим духовен център през втората половина на XIV век. В този период българските духовници имат водеща роля за поддържането, утвърждаването и развитието на славянската култура.

Историците са единодушни: през XIV, а дори и през XV век, повечето  сръбски и руски книжовници  са предпочитали да преписват от "правилни български изводи", тъй като тези "изводи"  са имали славата на най-съвършени.

На Атон  руските монаси са преписвали (а не превеждали!) книгите на своите български братя и са ги изпращали в родината си. Същите тези руски монаси са предоставяли на българските си братя  руски текстове, за да ги сверяват с гръцките оригинали.

Тук загадката ме връхлетя с пълна сила - ние нямаме свои български хроникьори. Всичко, което знаем за българската средновековна история е от чужди източници, главно от византийски. Май само Константин Костенечки е бил историк, но той е писал за сръбската история. Единственият автор на исторически запис за събитие, касаещо България е Исай Серски, написал летописната бележка "Разказ за разорението на Македония от турците през 1371 г." В нея той описва бедственото положение на балканските народи след разгрома на християнската войска от турците в битката при Черномен (26 септември 1371 г.).

И какво? Имаме стотици преводи и преписи – евангелия, жития, тропари, еминеи, пагенерици… А разкази за нашата история? Дори за "Златния век" на българската писменост ние научаваме от византийските хроникьори!  

Разбира се, първото обяснение, което ни идва на ум, е че тази историческа книжнина е унищожена. Известни са факти за вандалско горене. Например след превземането на Цариград на 29 май 1453 г. турците унищожават  близо 120 000 ръкописа. Между тях са били и редица ценни български книги. През петвековното турско робство също са горени български книги. И интересното е, че по-голямата част от кладите са организирани от гърци, не от турци. Цялата драматична история на взаимоотношения между Константинополската  патриаршия и Българската църква е пронизана от насилие.  Историци твърдят, че в Света гора гърците са си пекли хляба, горейки български ръкописи… И все пак, горене, горене, но не е възможно да няма оцеляло едно произведение от български автор, което да разказва за България!  Къде са българските исторически извори? Къде?..

Влизаме в наоса и виждаме, че няма стенописи. Има просто измазани стени. Закачени икони с най-различни размери, по най-различен начин, доста хаотично, като че ли тук всеки е влизал, слагал, трупал, без никаква идея, без никаква мисъл за хармония. Оглеждам се за двата параклиса, за които съм чел, но не ги виждам. Решавам да отида да потърся някой, който да ми ги покаже. Държа на това,  защото знам, че в тези параклиси  има  стенописи от 1718 г.. По стари са от  унищожените стенописи на  Захарий Зограф от  1849 – 51 година.

Отивам пред една от сградите и чукам на полуотворена врата. Показва се приветлива монахиня. Питам я къде са параклисите. Тя отговаря, че са пред олтара.

         - Как така пред олтара? Олтарът не е ли първото помещение? – недоумявам – С него би трябвало да започва черквата!

         - Не е. Най-напред са параклисите. В същност те са били старата черква, след която на запад Кольо Фичето постоява новата.

         - Мога ли да ги видя?

         - Не може. Отваряме ги само през лятото и то не през целия ден – само сутрин и привечер. Стоят затворени заради атмосферните влияния – голямата жега и голямата влага.

Това обяснение ме учуди, защото заключването на вратата не може да предпази стенописите от влага и жега.

         - Моля Ви, направете изключение! Отворете ги за един попски внук!

Монахинята ме погледна изпитателно, усмихна се и ме покани да я последвам.

 Посочи ми стъпала на южната стена на черквата, които свършват до метална порта и каза да почакам. След минута се чу превъртане на ключ. Монахинята явно е минала през олтара, за да ми отвори отвътре. Каза ми, че не можело да отида с нея, защото като мирянин съм нямал право да влизам в олтара. Беше ми на езика да й отговоря, че и тя няма право да влиза в олтара, защото е жена, но осъзнах колко нахално щеше да бъде.

         - Това са трите параклиса – "Рождество Богородично", "Свети Иван Рилски" и "Свети Теодосий Търновски".

         - Три ли? В справките пише за два…

         - Три са.

Не бяха ясно оформени така, че да личи кой от къде започва и къде свършва. Стенописи имаше. На високо, сравнително малки, добре запазени и човек започва да се чуди как така при едни и същи атмосферни условия стенописите в тази част на черквата са запазени, а в наоса, в голямата черква, не са. След като ги разгледах, зададох дежурен въпрос:

         - Колко монахини сте тук?

         - Три.

         - Имате ли помощнички?  Послушнички?

         - Не, сами се оправяме.

Не знам защо, но ме връхлетя състояние, обратно на мълчанието.

         - Историците казват, че през XIV век в България монасите  били между 5 и 10% от населението. Като имаме предвид някои авторитетни изчисления, българското население тогава е било  около 2,5 млн. души. Значи монасите са били от порядъка на  100 – 200 хиляди! А вие май не сте повече от 100 в момента в цяла България, нали?

Сестрата замълча. Явно темата не й хареса. След минута отговори, но някак вяло, без желание:

         - Не е проблемът в бройката. Друго е. Хората не ни възприемат като пълноценни. Във времето, за което говорите,  монасите са били абсолютно вградени в обществото, помагали са на хората и то не само в образованието, помагали са в техния бит, имали са и сериозна благотворителна дейност. В момента ние сме се затворили и в очите на обществото  не правим нищо, не сме полезни с нищо…

Опитах се да възразя:

         - Самата молитва има стойност…

         - То и молитвите ни са едни…Питам например мои сестри и братя какво правят, те отговарят "четем".  Не е правилно да се каже "четем"… Правилно е да се каже "молим се", защото ако просто се чете няма никакъв смисъл. Четенето не е молитва…

Благодарих на монахинята и излязох. Тя остана, за да заключи отвътре. Отвън чакаха трима - вероятно семейство – двама възрастни и една девойка.

         - Извинете, ние не можем ли да влезем? – попита ме мъжът. – Разбрахме, че тук са единствените стенописи..

         - Мисля, че не. Питайте, обаче!

         - А Вас как Ви пуснаха?

Тонът не ми хареса, въпреки че човекът беше прав. Сигурно и те са чели за стенописите на Захарий Зограф, вместо които са видели бели, измазани стени. Чудех са какво да отговоря, и изтърсих:

         - Аз съм попски внук!