Балшенски манастир

         - Включи ли GPS-а на "Балшенския манастир"?

         - Не, включих го на "Доброславски", отговори Любо.

         - Само, че той се казва "Балшенски"…

         - Не, "Доброславски" се казва…

Нямаше да споря. Разклонът за манастира се намирал на пътя между с. Доброславец и с. Балша. Пък може и двете имена да са верни. Онова море "японско" ли се казва или "корейско"? За японците - "японско", за корейците - "корейско".

"Кой знае на какъв раздрънкан път ще се друсаме", помислих си, като се сетих за  изпитанията преди Лъджанския  и Лозенския манастири…

Пътят беше прекрасен. Прясно асфалтиран, в страни с улеи  за отводняване, с мантинели на по-острите завои. След малко щяхме да разберем, че е специално направен за достъп до манастира. Два километра асфалт, заради света обител… Звучеше ми невероятно за днешна България.

Още при първите стъпки след портата си личеше, че е скромен манастир – две къси двуетажни жилищни сгради и черква. Това, което го отличаваше, беше просторен навес с нарязани дървени трупи.

На една от вратите се показа възрастен мъж с дълга прошарена брада и вързана отзад коса, цивилно облечен – дънки, риза и яке.

         - Заповядайте, заповядайте! Добре дошли!

         - Добре заварили! – запътихме се направо към черквата.

Тъмно и студено. Отвън черквата изглеждаше много по-голяма. Сигурно олтарът беше огромен. Бързо започнах да снимам стенописите, защото не знаех дали след малко нямаше да ми забранят. На различните места правилата бяха различни.

         - Моля, свалете си шапката! – гласът зад гърба ми беше силен и остър.

         - Извинете, забравих… - смънках и прибрах шапката си в джоба. Студено е.

         - А жените пък трябва да се забраждат, - влезе в темата спътникът ми Любо.

         - Да, защото се приема, че женската коса изкушава мъжа… - обясни домакинът.

Оказа се приветлив и разговорлив човек. Разказа ни накратко историята на Балшенския манастир.

…Една легенда отнася манастира до Самуиловото време, друга – до XII век, трета – до XIV-ти. Имало 500 монаха, разказва преданието.    В края на XIX век бил разрушен. През 1970-те години е възстановен и монахини заживяват в него. След смъртта на последната монахиня обителта запада и е издигната отново след 1989 г. Чак през 2003 г. черквата и новопостроената жилищна сграда са осветени от патриарх Максим.…

Бях си изградил навик да отбелязвам по две – три неща, за които непременно да питам. За този манастир бяха оброчищата – знаех, че тук има голямо струпване на оброчища – повече от десет. Втората тема - мощите на патрона на манастира свети Теодор Стратилат. Откраднати от Несебър през 1257 г., те били отнесени във Венеция. Въображението ми беше  разпалено от думичката "тяло", срещната на няколко език("body", "corps", "corpo"). Съхранението на тяло на светец беше много рядко срещано.

         - Извинете, къде са оброчищата?

         - Ето, отвън, до черквата има. Малко извън манастира на юг има друго, малко на север - трето. А и из района има още…

Бях нетърпелив да ги видя и излязохме. На юг се откриваше невероятна гледка. В далечината се виждаше София.

Монахът хвана погледа ми и присмехулно попита:

          - Може би с малко въображение виждате София?

         - А-а, сега е по-добре, - взех да се оправдавам – в почивните няколко дни колите ги няма и въздухът не е толкова ужасен.

         - Днес е така, но по принцип е трагедия. Миналата Нова година зарята не се виждаше, само се чуваше…

Не се наложи да търся оброчището – беше на няколко метра от черквата. Побит в земята солиден каменен кръст и няколко разхвърляни около него камъни.

… Оброчище или оброк (от "обричам")  – място за изпълнение на български народен обичай, практикуван главно в Големия Шоплук някъде до началото на XX век. В Сърбия същото място се нарича "запис" – име,използвано и по някои български места. Побиват кръст, често извън населеното място, по възможност на кръстопът, ако може до свещено дърво, попът прави водосвет, пръв хвърля камък и кълне. После започват да хвърлят камъни и другите. И кълнат и проклинат някого, който им е дошъл до гуша или който е направил според тях непростим грях. Може да се използва многократно, за различни престъпници. След време купчината става голяма и за това друго име на оброчището е "грамада". Има и поема от Иван Вазов – "Грамада", писана през 1879 г. Кметът на селото и приятел на изедниците турци – Цеко не дава дъщеря си на бедняка Камен, те побягват, бащата се втурва след тях с потеря, хваща момата и я дава на турците за слугиня, като те я потурчват. Една чиста, непорочна любов е разбита. Бог наказва селото с незапомнена суша. Настават глад и мор. Попът забива в края на селото един прът, даже не кръст, чете молитвата и хвърля камък. Започват да хвърлят всички – овчари, орачи, минувачи, деца и възрастни…

Въпросът, на който нямах отговор,беше защо на едно място има толкова много оброчища. Да се кълне някой стига и едно. Важно е да има камъни и силни молитви. Дали защото София е голяма и много изедници е имало, та няколко оброчища не стигали?… Само, че София е далеч от тук, за онези, старите, средства за придвижване. А и различни омразници може  да се кълнат  на едно и също място… Монахът не ми обясни.

Размислите ми за народната изобретателност при проклинането бяха прекъснати от странна сграда на метри от оброчището. Квадратна, вкопана в земята. Височината й имаше нямаше метър и половина. Приличаше на бомбоубежище. Прозорците бяха на нивото на земята – с метални пръти за решетки, затъкнати с парцали. Попитах какво е това. Отчето отговори, че е жилищна сграда за монахините, когато манастирът е бил девически.Не ми обясни защо по-голямата част беше под земята – не можеше или не искаше.

Все пак трябваше да има разбираемо обяснение. Ако постройката е от турско време – беше лесно. Тогава са строили много култови сгради така, че да са невзрачни, незабележими, за да не дразнят мюсюлманското самолюбие, а и нетърпимост. Тази сграда обаче беше от втората половина на XX век!  

         - Любо, защо според теб жилището е вкопано?

         - Вероятно, за да се отоплява по-лесно!

         - При това изобилие от дърва? Не ми се вярва…

Мина ми през ума, че мотивите може би са били морални.  В християнството, а и във всички религии, има набор от добродетели, които духовните лица трябва да придобият, съответно - греховни пороци, които трябва да изгонят от себе си. Християнският монах се бори със страха, с чревоугодничеството, с привързаността към светските удобства, с привързаността към близки, с гнева, със завистта… За каква борба може да служи този бункер? Сигурно с  гордостта… Друго обяснение не ми идваше в главата. Ако човек реши да живее почти под земята, без да има обективни причини за това, сигурно иска да си създаде нарочни неудобства, да потисне егото си, да свали навирения си нос, да проумее, че в същност е нищожество, нещастна земна твар.

… Йоан Лествичник, говорейки за 23-тото стъпало на своята феноменална Стълба към християнското съвършенство, казва: "Гордостта е отхвърляне на Бога, бесовско изобретение … знак на безплодие на душата… предтеча на безумието, виновница на паденията… извор на гняв, врата на лицемерието, крепост на бесовете, пазител на греховете, причина за немилосърдието, непознаване на състраданието, жесток изтезател, безчовечен съдия…" Йоан Лествичник, като се позовава на "честен мъж" казва, че ако има дванадесет "безчестни страсти", гордостта е способна сама да запълни мястото на останалите единадесет…

Така си обясних вкопаването на стаите – борба за смирение, което е обратното на гордостта.

         - Защо манастирът се казва "Теодор Статилат"?

         - А защо не? Така са го кръстили…

         - Питам, защото е грък…

         - Не е грък. Българин е. Бил е началник на охраната в Месемврия – Несебър. Много почитан светец в целия християнски свят.

"Какъв българин? – помислих си, - та той е живял в края на III век и началото на IV!…"

…Светецът е бил назначен за стратилат (пълководец) в римския гарнизон на Херклея Понтийска  (дн. Карадениз Ерегли) близо до Черно море. Срещал съм твърдения, че св. Теодор е живял в друга Хераклея - Хераклея Синтика – град на траки, чиито руини се намират в землището на село Рупите, община Петрич.

 Разчуло се, че той и много негови другари били станали християни. Император Лициний го поканил на среща при себе в Никомидия. И тук – любопитно – Теодор Стратилат отказал да отиде при императора, но му писал писмо, като на свой ред го поканил при себе си. И свръх любопитното – императорът се съгласил… Теодор не се отказал от вярата си, бил измъчван и на края посечен с меч. Мощите му попадат в Месемврия, откъдето са  отнесени във Венеция. Свети Тедор Стратилат става патрон на италианския град и мощите му се пазят в сицилианската черква "Сан Салваторе"…

         - И отче, твърдите, че свети Теодор Стратилат е българин?

         - Да, българин е, - в гласа нямаше колебание.

"Да бе, да! – взех да си разсъждавам наум. Какви българи по тези земи преди втората половина на VII век? Ама, знае ли човек… Паисий Хилендарски например пише за българите по Дунава, които предвождани от своя крал Вукич, разбили през 450 година крал Дагобард…"  Реших да не дълбая по този въпрос.

         - А знаете ли какво представляват мощите на светеца? Справки говорят за "тяло".

         - Има запазени тела на светци, но при Теодор са кости доколкото знам…

         И този въпрос реших да оставя в графата "въпросителни". Смених темата:

         - Вярно ли е, че манастирът има много земя?

         - Чак пък много… Имаме стопанство, пчели, животни. Видяхте ли преди да влезете стопански сгради?

         - И сами ли ги гледате? – намеси се Любо.

         - Не можем сами. Много сме малко. Наели сме хора.

         - Колко сте? – зададох си дежурния въпрос.

Монахът замълча.

         - То в цялата страна има стотина монаха и монахини при над 140 манастира. – опитах се да вкарам отчето в количествени разсъждения, но не успях.

Влязохме в манастирски магазин. Купихме си зехтин, ракия, козе сирене, овчи кашкавал. Имаше и всякакви сладка – от диви ягоди, боровинки, сини сливи…

Изведнъж се присетих да питам:

         - Манастирът "Балшенски" ли се казва или "Доброславски"?

         - Този е Балшенски. Доброславският е съвсем на близо. Като излезете от двора, ще го видите.

         - За такъв  в специализирания сайт за манастири, от който чета преди посещение, не пише.

         - Не знам защо не пише, - отговори монахът. – Той е съвсем нов, осветен е през 2012 г. Може би на сайта информацията не се обновява. Освен това, интересното е, че Доброславският манастир е частен.

         - Частен ли? – истински се учудих. За частни параклиси знам, сигурно има и частни черкви, ама за частни манастири… То трябва собственикът да си назначи монаси…

         - Частен е, но обикновено стои заключен. Отварят го в неделите.

         - Любчо, хайде да се мятаме и да се помолим на някоя частна икона! Може пък да ни тръгне повече!

Благодарихме, сбогувахме се с нашия любезен домакин и тръгнахме към Доброславския манастир.