Преображенски манастир

Виждал съм лишеи и мъхове да растат по камъни, но такова стъбло, високо метър, с листенца в най-горната си част, израснало на камък, не бях виждал. Стоях и удивено съзерцавах скалата и животът, пораснал на нея. От къде черпеше вода и храна? Как е оцеляло семенцето, хвърлено от вятъра в безплодна цепнатина? 

Погледнах скалите, в основата на които беше изграден манастирът. Много високи, отвесни - като с нож отрязани, величествени и страховити. От там са паднали тези три огромни скални къса, които сега лежаха спокойно, сякаш лениво, в двора на манастира, като че ли бяха експонати в музей по геология. Казват, че са се срутили през 1991 година.

И как можеш да живееш спокойно в място, което във всеки момент може да бъде бомбардирано от многотонни скали?  Или пък да спиш спокойно? Не беше ясно. А ние как посещавахме светата обител спокойно? Не можеше ли сега, точно сега, да се срутят скали?…

Явно тук никой не се страхуваше от случилото се вече веднъж природно бедствие. Сетих се за думите на Йоан Лествичник за страха.

…Страхът, или боязливостта, както го нарича отецът в книгата си "Лествица", се намира на 21 стъпало на Стълбата към Бога. Монахът в своя стремеж към Рая непременно трябва да преодолее страха. Страхът е "…дъщеря на неверието…" Неверието е голям грях. Следователно страхът е голям грях. Ако се страхуваш, твоята вяра в безсмъртието на душата, в отвъдния божи свят, е формална. Формална ли е, тя не е истинска. Няма я, не съществува. "Страхът е лишаване от твърда надежда." Няма ли твърда надежда, няма набожност. Страхът има още един родител – тщеславието. Тщеславието е гордост, а гордостта също е смъртен грях. Да си мислиш,че си ценен; че си повече от другите; че притежаваш превъзходства, е обратното на смирението. Затова "Бог справедливо изоставя гордите."

Едва ли обаче монасите, които живееха тук, бяха спокойни в следствие на толкова религиозно-философско отношение към страха…

…Преображенският манастир. Най-големият в Търновско и четвърти по големина в България. Знаех, че е създаден през 13 – 14 век. Свързан с имената на Сара (Теодора), втората жена на Иван Александър и на сина им Иван Шишман. Първоначалното място на манастира било на 500 – 600 метра от сегашното. В края на 14 век турците разграбват и опустошават манастира. Възстановен, разрушен, възстановен, разрушен…През 19 век е изграден на това място. От една възпоменателна плоча научаваме, че годината е 1825. Централната черква е започната от Софиянлията, обесен след Велчовата завера (1835 г.) и завършена от Кольо Фичето. Изографисана от Захарий Зограф.

Тук е подстриган за монах Моно Сеизмонов, наричан Очматей или Очката, останал в историята като Матей Преображенски – Миткалото,  една от най-колоритните фигури на  нашето възраждане. Просветител и революционер, много близък съратник на Васил Левски. Участвал в Първата българска легия, войвода на хайдушка чета.Хвърлил расото, за да бъде революционер, после пак облякъл расото, за да бъде просветител и проповедник. Чел с години из библиотеките на Атон, сам писал книги, обикалял  из  Цариград, Йерусалим, Русия, Бесарабия и Влашко. Строил читалища, поставял театрални пиеси, създавал революционни комитети. След смъртта на приятеля си Левски не губи надежда и продължава организацията на освободителното дело. Умира през 1875 г. на 47 годишна възраст от възпаление на ушите…

Типичен манастирски двор – обграден от жилищни и стопански сгради. Голямо разнообразие – едноетажни, двуетажни  и триетажни. Вторите етажи са издадени навън във възрожденски стил. На някои балкони – красиви резбовани дървени перила.  Под балконите на една от сградите – три дървени каруци. По-късно разбрахме, че са майсторени тук.

Бяха ни уредили разговор с един от монасите –отец Николай (името е сменено – б.а.). Беше известен, че сме тук – бяхме петима. Почакахме десетина минути. Когато се появи, аз ускорих крачки към него, хванах му ръката, с намерение да я целуна. Монахът я издърпа рязко още преди да успея да се наведа. Жестът му показваше, че върша нещо нередно. Смутих се и започнах да ровя в главата си за евентуалната причина. Не я намерих. Знаех, че е абсолютно нормално мирянин да целува ръка на духовно лице, независимо от разликата във възрастите. В случая аз бях по-стар.

Покани ни в Магерницата и ни предложи чай. Помещението беше просторно, светло, подредено с вкус и уютно. С дяволит поглед, ни направи забележка, че не сърбаме. Трябвало да се сърба, защото вкусът на чая се усещал с небцето. В някои страни на Изтока, домакините раздигали чая, ако гостите не сърбали, с което показвали, че чаят не им харесва. След тази история, разказана шеговито, ние засърбахме като оркестър от трактори.

Отец Николай замълча и ни загледа, очаквайки въпроси.

Не бях се готвил специално, но започнах пръв:

         - Извинете, чудно ми е, защо толкова много манастири са построени на километър – два от първоначалните си исторически места. Включително и вашия, Преображенския…

Не очаквах толкова дълъг отговор:

         -  В повечето случаи  защото строителството е било по-лесно.  Преображенският обаче прави изключение. Манастирът е построен през 1080 г. Както знаем, тогава България не е съществувала. Светата обител е била метох на Ватопедския манастир от Света гора Атонска. През 1360 г. минаваме под опеката на Българската патриаршия, тоест от гръцки ставаме български манастир. Запазваме обаче всички порядки, които са съществували до този момент и в същност продължаваме да спазваме устава от времето на метоха.Част от  този порядък е издаването на документ, наричан "Азил". Казано на съвременен български език, той  давал дипломатически имунитет. Имаш ли го,  не може да те обискират, не може да те проверяват. Това е документ на Атонската света обител. Документът всъщност показва, че ти си гражданин на монашеската република и че имаш определени привилегии в отношенията си с държавите и това е било признато от всички царства. След Народния съд тук се замонашват двама, излежали малки присъди. С това те бягали от обществото, в което животът им бил станал много труден. Единият е бил старши офицер, другият - завеждащ отдел в Министерството на финансите. Станали монаси в Преображенския манастир, те били под закрилата на Ватопедския устав….

         - Българи, недипломати, които в България са имали дипломатически имунитет? – натъртих на учудването си.

         - Чуйте историята, - продължи отецът – през 1951 г.властта идва да ги търси, но игуменът отказва да ги извика. Пояснил е, че това е обител, която не може да бъде проверявана. Те си заминават, но дни след това се връщат с милиция и скъсват показаните документи. След това измислят легендата, че всъщност манастирът, който е бил метох на Ватопедския, е бил друг манастир, строен на един- два километра метра от този.

         - А черквата? За нея пише, че началото на строежа е бил през 1834 г.

         - Това с годината на черквата са пълни глупости! Знаете ли, вътре, в черквата, в мазилката, откриваме четири слоя. Четири пъти е замазвана и са правени стенописи! Последните са на Захарий Зограф. Подчертавам, последните! Във вашите справки какво пише? Пише ли за по-стари стенописи?

         - Пише за Матей Миткалото и за Васил Левски – опитах се да се шегувам.

         - За Васил Левски какво пише?

         - Че много пъти е отсядал тук.

         - И това не е вярно. Веднъж са го довели късно през нощта и игуменът  като разбрал на сутринта, го помолил вежливо да си тръгва…

От тази реплика за Апостола ми стана неприятно. Затова бързо се върнах към темата за стенописите.

         - За по-стари стенописи не пише. Тези, които видяхме, са много ярки, стоят като нови! Дорисувани ли са?

         - Не са, само са почистени. Да, такива са, ярки… Чудесно са запазени.

         - Можем ли да се запознаем с устава?

Монахът не отговори веднага. След десетина секунди направи отрицателен знак с глава.

Казаното можеше да бъде проверено. Едно са версиите на държавата, друго е паметта на тази прастара институция – Църквата. А в Светия Синод сигурно има копие от всички манастирски устави… Реших да сменя темата.

         - Има един въпрос, който ме мъчи от години, отче. Имали сме златни книжовни векове, а нямаме родна историческа литература. За своята средновековна история научаваме от чужди, главно от византийски източници. Турците са горили, ама защо не са изгорили книгите на Ана Комнина, например? Гърците също са правели клади със славянска литература, но е странно, че нямаме запазени копия. Все пак български монаси са пътували много извън османската империя…

         - Не приемам хипотезата за изгорената  славянска литература, като обяснение за липсата на българска историография от онези времена.  Ако сме имали историци, дори да са изгорили книгите им, в народната памет щяха да останат имената им. Представете си, че бяха изгорили произведенията на Иван Вазов? И какво, ние нямаше да знаем името на Вазов ли? Ние просто не сме имали такива български светски хроникьори. Защо обаче не сме имали, защо не сме се интересували да записваме това, което се е случвало в момента или в близкото за онези години минало, аз не мога да кажа…

Вместо да получа обяснение, нещата се заплетоха още повече в главата ми. Реших да не дълбая повече.

Другите също се включиха с въпроси, отецът беше търпелив и любезен да отговаря на всички и след час разговор напуснахме Магерницата. Влязохме в черквата, за да видим стенописите. Спрях се пред ликовете на български царе – светци. Заискачаха всякакви питанки.

         - Свети Йоан Владимир, цар български… Че какъв български цар е бил?

         - И аз не знам, - подкрепи учудването ми Петьо, литератор,  интересуващ се много от история. - Бил е цар някъде из Сръбско. Дори, доколкото знам, е воювал със цар Самуил. И е бил пленяван от него. Убит от българския цар Йоан Владислав, син на Арон, племенник на Самуил. Кога е бил цар на България и за какви заслуги е канонизиран, не знам ..

Аз продължих:

         - Свети Давид, цар български… Тук май нямам много въпроси. Брат на Самуил, бил е владетел някъде из Македонско. Сражавал се с византийците за отвоюване на заграбени български земи.

         - Типичен пример за народна канонизация, усвоена и от църквата, - допълни Петьо.

         -  Цар Михаил… Ако това е цар Борис Първи – никакви въпроси. Цар Тривелий…

За него знаех малко. В същност това беше хан Тервел. Учили сме го, а и при Паисий бях чел за него. Защо беше  християнски светец обаче, това не си спомнях. Нали България приема християнството чак през IX век, а Тервел, син на Аспарух, е бил владетел в началото на VIII?

Отново потърсих помощ:

         - Петьо, откъде накъде хан Тервел е християнски светец ? Защо нещо го свързвам с Тангра?

         - Бил е християнин.  Цялото му семейство е било кръстено. Много българи са били християни. Дори някои казват – повечето.

         - Е това не е достатъчно основание. И аз съм кръстен…

        - Тервел, или Тривелий, е почитан в цяла Европа като неин спасител. Тервел е спрял нашествието на арабите, които са тръгнали в началото на VIII век да завоюват Европа. Превзели Испания, превзели Лисабон, отправили се към Франция, обсадили Константинопол. Три години обсада! През 718 г. Тервел ги напада в гръб и избива над 20 хиляди араби. Пресякъл е тогава арабската опасност. В средновековието да спасиш Европа е означавало да спасиш християнската й вяра. Затова е канонизиран…

Излязохме от храма и тръгнахме  да го обикаляме, за да видим външните стенописи. Главната черква на Преображенския манастир беше изключително богата на външни стенописи.

Някои  стенописи показваха кои човешки герои са за Ада. Дяволи бяха притиснали прелюбодейците, бакалите, кръчмарите, магьосниците, пияниците, грабителите и предателите. Като че ли в най-щадяща хватка бяха прелюбодейците. Затова пък бакалите и кръчмарите бяха в менгемето на толкова страховити дяволи…

Имаше и доста описателни сцени. С малко въображение се получаваха цели разкази. Един човек дошъл да се изповяда, но не казал всички грехове на духовника, затова ангелът му пазител плаче за него. На друг стенопис човекът се изповядал чистосърдечно, затова ангелът му го закриля и му показва пътя на спасението. Бях чел някъде, че стенописите са Библията на неграмотните…

Изведнъж се присетих:

         - Петьо, отецът защо рязко  си издърпа ръката, когато се канех да я целуна? Стана ми много неловко.

         - Просто е. Защото не беше в расо. Цивилно беше облечен.

Мъглата се сгъстяваше. Кулата- камбанария – с  часовник и с голям кръст на купола си, сякаш безмълвно си общуваше с вековните скали зад гърба си. В средата на двора имаше грамадно иглолистно дърво, с каменна маса до него, опасани от желязна ограда. Не схващах замисъла на оградата. Дървена пейка и скоро посадено дърво стояха съвсем близо до гигантски къс скала и приличаха много на скулптурна инсталация.

От мъглата ли, от скалите ли, от каменните късове ли, имаше нещо загадъчно в този манастир. Чувството за несподелена тайна ни изпрати до външната порта.