петък, 22 март 2024 г.

СОПОТСКИ МАНАСТИР

   Сопотският мъжки манастир „ Възнесение Господне” („Свети Спас“) се намира на около 1 км северозападно от град Сопот. Разположен е в подножието на Стара планина и на левия бряг на река Манастирска.

         Манастирът

Аз пък го виждам във душа си,
опрян до Стара планина,
кат някой старец беловласи
впил мисли в прежни времена.

Чердаци глухи и високи,
мълчи тревясалия двор,
стърчи в небето тъмний бор,
разперил клонове широки.

Немеят  хладните келий,
де старците за отдих седат,
и древний храм, в кой ред светий
с избодени очи те гледат.

                                 Иван Вазов


Тръгнахме към Сопот сравнително рано – в 8 часа. Не знам защо си бях внушил, че можем да заварим литургия в манастирската черква. Все пак беше голям християнски празник, 17 март – „Сирни заговезни“ и „Прошка“.

-        Обикновено в този състав ходим на манастир наблизо, в Софийско или в Пернишко. Защо реши да се вдигнем чак до Сопот? – пита Любен. 

-        Искам да запаля свещ в манастира, в който Левски е замонашен – отговарям. – През февруари много ми дойдоха фойерверките и политическите речи. Голям шум. Искам да запаля свещ за Апостола и да бъда сам. И прошка ще искам. 

-        Как да си сам? Ние сме четирима. 

-        В черква всеки е сам. 

…Не се знае със сигурност кога е построен манастирът „Свети Спас“. Легендите говорят, че светата обител е наследник на намирал се в Сопотския район средновековен манастир Св. Троица“, съществувал до XI-XII век. Знае се, че има три грамоти от българския цар Смилец (1292 - 1298 г.). „Царски“ манастир е бил.  Грамотите се пазели в манастира до 1870 г., когато били предадени на възрожденеца Найден Геров. Днес не се знае къде се намират… 

-        Вили, имам и друг мотив да тръгнем към Сопотския манастир. В олтара на черквата се пазели стенописи на Георги Данчов, приятел на Левски, които са… 

-        С избодени очи! – Велислава ме изпревари. 

…През годините на османското робство Сопотският манастир „Св. Спас“ е многократно разрушаван. Манастирската черква е изцяло възстановена едва през 1870 г., когато художникът Георги Данчов я изографисва. По време на Освободителната война 1877-1878 г. манастирът пострадва жестоко. Ето как разказва това изследователят Петър Берлиев в своята книга „Сопотски мъжки манастир „СВЕТИ СПАС“: „През август 1877 г. манастирът „Св. Спас“ е ограбен, опожарен и разорен от подивели башибозушки орди. В него по най-зверски начин са изклани и избити около 150 души сопотски граждани – предимно жени, деца и старци, потърсили прибежище и спасение там. Следите на това клане личаха, дори до преизписването на манастирския храм в 1978/79 година. В храма петната кръв от изкланите вътре сопотненци избиваха през варовата замазка, което наложи изкъртването и нанасянето на нова такава, преди да се изпише храмът отново.  Ни книга, ни утвар, ни богослужебни дрехи останали в ограбения и опожарен храм и манастир“. След тази вакханалия оцелява само олтарът на храма, а очите на светците върху иконите му са избодени от башибозука. Възстановяването на манастирският комплекс започва през 1879 г., когато игуменът Рафаил изгражда нова голяма църква и чешма… 

-        Любчо, познай, Сопотският мъжки манастир „Свети Спас“ мъжки ли е или девически? 

-        Щом така питаш, сигурно е девически. 

-        Явно го знаеш. В случая „мъжки“ е останало в името от миналото. От средата на ХХ век манастирът е девически. 

Пътят мина в разговор за погребението на патриарх Неофит. Вчера опелото беше ръководено от Вселенския патриарх Вартоломей на гръцки. Службата вгорчи, така си мисля, траурния ден на всички, които уважават българската родова памет и знаят за вековния фанариотски църковен диктат над българското население. Българското православие е запазило през вековете българския дух, което ще рече българския етнос, и една от най-големите му битки е била правото в черквите да се служи на български. Гръцкият на Вартоломей звучеше обидно, нагло, ехидно. Все едно на борбата за оцеляване на българската църква беше сложен кръст. 

През цялото време на церемонията по погребението на патриарх Неофит имах чувството, че сме свидетели на откровена политическа демонстрация. Вартоломей беше довел със себе си украинско духовно лице, представител на разколническата украинска църква, непризната от много автокефални църкви, включително и от българската. Демонстрация имаше и спрямо руският представител, но когото не бе позволено да участва пълноценно в опелото. Изобщо войната, слава Богу, още не гореща, между Русия и Запада, ожесточила се след началото на руско-украинския конфликт, слага печат на всичко, включително на прощаването с духовния водач на българското православие патриарх Неофит. 

Пристигнахме.

Посреща ни на вратата обичайното предупреждение за подходящо облекло (жените в дрехи с дълги ръкави, затворени деколтета, поли под коляното, покрити глави; мъжете в дълги панталони и с дълги ръкави). Предупреждение също, че жени с червило не трябва да целуват иконите и че олтарните икони се целуват само от духовниците. Монети не е позволено да се поставят на иконите или в светената вода. 

Бели зидове, ограждащи манастира; просторни  поляни, внушителни кипариси, дворни пространства  с големи каменни плочи и обичайната чистота навсякъде. В двора на манастира – внушителна триетажна сграда, със сигурност жилищна. Вляво от входа на черквата, на земята, е поставена камбана, дарена на манастира от сопотненци, които живеят в Крайова. 

Влизаме в черквата. На това място, в предшественика на тази църковна сграда, на 7 декември 1858 г. рилският таксидиот в Карлово отец Кирил е подстригал бъдещия Апостол, давайки му монашеското име Игнатий. Пак тук през 1875 г.  Каблешков наново заклева членовете на възобновения Сопотски революционен комитет, на който става член и самият Иван Вазов. 

В стъклена кабина са поставени църковните одежди, които е носил и монах Игнатий. 

…Още с основаването в манастира съществува скрипторий, от който са оцелели няколко десетки книги, най-старата от тях е от 1480 г. Тук игумен Партений прави два преписа на История славянобългарска (от 1828 г. и 1845 г.), станали известни на науката като Сопотски преправки. 

-         Извинете, днес дали имаше литургия сутринта? – питам жената, която продава свещи. 

-        Не, тук много рядко има литургия! 

-        Е, такива са времената! В миналото сигурно всяка неделя е имало литургия. 

-        Зависи за кое минало говорите. В далечни времена в храма е имало всекидневна литургия. 

-        Откъде знаем това? 

-        Има запазен манастирски миней за септември, който съдържа служби за всеки ден от месеца. 

-        Откога е този миней? 

-        Писан е през 1660 г. 

Най-голямото удоволствие при моите посещения на манастири е да попадна на домакини, които знаят много. 

След първите въпроси ми идва апетитът за питане: 

-         Вчера в „Александър Невски“ слушахме опело на гръцки език. В тази черква на какъв език се е служило? 

Жената се замисли, после се усмихна: 

-        В този храм винаги се е служило на църковнославянски. Дори във времената на турското робство. Знаем го от един руски изследовател, Виктор Григорович се казва, посетил манастира в 1845 г. Той казва, че в Сопотския манастир винаги се е служило на църковнославянски език. 

Храмът е просторен, достолепен. Всеки сантиметър е стенописан.

-        Кога са правени стенописите? – отново попитах жената на свещите. 

-        Стенописите са съвременни, изографисани са през 1978-1979 г. от пловдивски художници. Само в олтара са на Георги Данчов – от  времето на Левски.

От таваните се спускат огромни полилеи. Направи ми впечатление и подът – мозайка е на големи бели и черни квадрати. Такова редуване на черно и бяло е характерно за масонските храмове. Дали тук строителите не са оставили знак за масонска принадлежност?

На излизане от черквата вниманието ни привлече делтапланер.

Църковната жена, която беше излязла след нас, като забеляза погледите ни, поясни:

-        Тук от високото често се спускат. Ще направи няколко кръга и ще кацне ей там, на поляната до манастира! 

Спуснахме се по улиците на Сопот. Удоволствие е да се разхождаш из град, запазил възрожденския си вид, явно забранил си всякакви модернистични „подобрения“. 

За нас очарователна изненада беше „Библиотека Тополата“. Огромна топола, засадена през 1848-1849 година, както разяснява информационната табела. Преди 50 години тополата се е извисявала на около 40 метра, а обиколката на дънера й  била 3-4 метра. В началото на 90-те години дървото е поразено от мълния, вследствие на което от нея са изрязани 8 кубика дървесина. Оттогава започва да съхне този символ на града. В чест на 170-годишнината от рождението на Иван Вазов община Сопот решава да консервира и съхрани оцелялата част от тополата и да я превърне в библиотека. Няколко рафта с книги са поставени в корубата на дървото. Човек може да си отвори монтираната в дървото врата и да си вземе книга за четене. Мило, топло, очарователно. 

Споменът за Левски, който исках да възкреся, нямаше да е пълен, ако бяхме останали само в Сопот. Естествено, отидохме до Карлово. 

В къщата музей жената на касата, като видя Велислава Дърева, цялата засия и попита: 

-        С кого сте тук? 

Вили ни посочи. 

Жената се обърна към мен  ̶  бях се наредил на опашката за билети – и каза: 

-        Заповядайте, вие сте гости на къщата музей! 

Видяното в Сопот и в Карлово се сля в ума ми в една картина. От Сопот - черквата "Свети Спас"; Девическият манастир, известен като Метохът, с неговата 400-годишна лоза; скривалището на Левски под килията на неговата леля Христина, заклана от турците; от Карлово - повече от скромната родна къща на Левски;  златните коси на Апостола, поставени в стъклен куб в параклиса на мемориалния комплекс … Златните коси на Апостола, единствените мощи, които имаме… 

Урокът по история беше чудесен. Урок, с който сме израснали от деца и който никога не ни стига… Уроците, които, ако бъдат изтрити от паметта ни, ще ни оставят беззащитни. Без тях ще бъдем никои.

сряда, 15 ноември 2023 г.

Буховски манастир „Света Мария Магдалина“

 Има манастири, в които човек се среща не с религията и не с борбата за духовно оцеляване на българския народ, а просто с историята – древна и спокойна. Те повече приличат на музеи, отколкото на свети обители.

Имах все пак някаква надежда, преди да тръгнем, че манастирът ще е отворен – в някои от справките бе отбелязано, че на големи християнски празници има служба. Денят беше такъв – Архангелова задушница. Нямахме късмет.

Легендата разказва, че пророчески сън на жена от Бухово е накарал селяните да разкопаят хълм в м. Цъклото, където откриват основите на голяма черква.

На това свято място през 16 век построяват манастир. По-късно, както често се случва на български манастири,  е бил ограбен и опожарен от кърджалийски банди. Манастирът е възстановен през 1881 г. Любопитен исторически факт е престоят тук на княз Александър Батенберг.  След като го детронират през 1886 г., князът е доведен в манастира, в който приспива две нощи…

… Проучванията показват, че на това място през 4-и век е била построена базилика. Според преданието тук е отсядала св. Елена, майката на император Константин Велики на път за антична Сердика. Св. Елена била болна, пила вода от близко аязмо, излекувала се е и е наредила на това място да се построи храм в чест на Св четиридесет мъченици. Базиликата просъществувала  до края на 6 век. Стените на храма се рушели постепенно чак до началото на 13 век.

През 1915 – 1925 г. проф. Петър Мутафчиев пръв прави археологическо описание на базиликата и заснема първия  план на останките. Първото същинско археологическо проучване се прави през 1931/31 г. от проф. Вера Иванова – Мавродинова.

Базиликата е трикорабна. Страничните кораби са били отделени от централния посредством аркада от зидани правоъгълни стълбове. Днес разположението на част от стълбовете е очертано върху терена с габионни конструкции и с маркиращи камъни върху оригиналните останки.

До нас са достигнали само основите на базиликата. Те са цялостно проучени, защитени и повторно засипани. Оригинални части от зидовете са оставени да се виждат на няколко важни места. Целият план на базиликата може да се види очертан на терена с каменни ивици.

Раннохристиянският храм е бил със значителни размери – приблизително 41 м дължина и 17 м широчина.

В югоизточния ъгъл на базиликата е построено помещение, служило за гроб. Откритата по погребания мъж монета е на Констанций Гал (351 - 354). Това ни насочва към времето на изграждане на храма.

В некропола са погребани мъже, жени и деца, хора на различна възраст и с различен социален статус. Гробове изпълвали не само вътрешността  на централната зала, но се разполагали и около постройката.

За намерените скелети има и друга хипотеза. През 1942 г. от очертанията на манастира са изровени около два камиона човешки кости. Някои изследователи предполагат, че това са хора, избити по време на кърджалийските нашествия през 18-ти век;

пПрез 1966 г. манастирът е обявен е за „Архитектурен паметник от местно значение“ Храмовият празник е 22 юли. Това е денят на света мироносица и равноапостолна Мария Магдалина.

Две думи и за селището, чието име носи манастира – Бухово.

Името на града има турски произход. „Бухава“ означава „чист въздух“.

В късния неолит селището се е казвало Урсул. По време на римската инвазия през 29 г. селището е населявано от серди. През 6 и 7 век тук се заселват южни славяни. Територията на Бухово е приобщена към България през 809 г. от хан Крум…

 

 

 

 

петък, 6 октомври 2023 г.

Разбоишки манастир

 Манастирът „Въведение Богородично“  е разположен в дефилето на река Нишава, в непосредствена близост до с. Разбоище. Намира се на 11 км от гр. Годеч и на 55 км от София.

Непременно трябваше да видя черквата на Разбоишкия манастир. Била извън манастирския комплекс, над него, в скалите. Скалните черкви имат  особено очарование – простота, строгост, дом на краен аскетизъм. Въпреки, че имало каменни стълби, не било за предпочитане да се ходи през зимата – заледяването било опасно.

Намерих телефон на монахинята, която се грижи за манастира. Исках да се уверя, че светата обител е отворена.

Винаги ми е било  притеснено, когато звъня на монах или монахиня. Някак неестествено ми е, много светско ми е.  

-        Майка Иакова?

-        Да!

-        Извинете, майко, за безпокойството! Взех телефона ви от проф. Христо Темелски! – очаквах това да я предразположи

– в неделя манастирът отворен ли е?

-        Винаги е отворен!

-        А ще има ли кой да ни разкаже нещо за него?

-        Разбира се! А и с проф. Темелски издадохме книга. 

Манастирът е само на 1300 метра от с. Разбоище. Това „само“ обаче, се оказа изпитание – козя пътека с остри камъни, на места почти отвесна. За компенсация планинската гледка внушава страхопочитание и гордост.

Няколко метра след като прекрачихме прага, към нас се спусна по стръмни стълби монахиня, слаба, енергична, с широка усмивка, 40-50 годишна. Представи се. 

-        Заповядайте, добре сте дошли! 

Ръкувах се с майка Иакова по светски. След мен Вили взе ръката й с две ръце и я целуна. Монахинята за миг втренчи поглед в нея, наведе се и също й целуна ръка.

-        Заповядайте, заповядайте! Горе в черквата има сватба! Сигурно ще ви е интересно!

Едни смятат, че скалният манастирски комплекс възниква още по времето на Първото българско царство, а други – по време на Втората българска държава.

Легендата разказва, че монасите започнали да строят черквата на поляна, в подножието на скалите, но всичко построено се срутвало. На един от монасите в съня му се явила света Богородица и му казала, че черквата трябва да се строи не тук, на удобното място, а в скалите. Така и направили.

Знае се, че манастирът дълго време се е наричал Куржиловски по името на близкото село Куржиловци, което било опожарено от башибозушки отряд през 16-ти век.

По време на турското робство манастирът бил опустошаван няколко пъти. При едно от нападенията монасите били изклани, само един се спасил, който по-късно възстановил манастира.

Към 1860 г. светата обител е опожарена за сетен път, а година по-късно е била възстановена от монаха Йоан Тотю, роднина на Филип Тотю, приятел на Матей Преображенски – Миткалото и добър познат на Васил Левски.

Йоан Тотю се славел сред околните села не просто като ревностен монах и строител на светата обител, но и като закрилник на селяните. Винаги ходел въоръжен, дори когато отслужвал в черквата. Йоан Тотю въоръжил част от монасите, които постъпили в манастира, и заедно с тях „прочиствал“ региона от разбойници и турци, когато дерибействали и плячкосвали тук. Турците започнали да викат на манастира „Разбойнишки“ вместо „Разбоишки“, а монасите наричали „черните разбойници“. Йоан Тотю имал и собствен почерк при наказанията. Осъденият бил поставян в средата на кръг, образуван от монасите – хайдути, давали му пистолет и един патрон и му „позволявали“ сам да се застреля.

Стари хора разказват чутото от баби и дядовци, че Йоан Тотю бил иконописан на стената на една от пещерите до черквата, изобразен по расо с препасани пистолет и нож. За съжаление тази пещера била затрупана.

Йоан Тотю завещал на своите монаси, когато го убият, да го погребат под стълбите, които водят към черквата. Така над трупа му щели да стъпват черкуващите се и с това щял да изкупи греховете си, защото бил избил много хора, макар и турци, както пояснявал.

Днес стъпалото, под което е погребан Йоан Тотю е с издълбан кръст.

По стълбите заслизаха много млади хора. Явно ритуалът беше приключил.

Стълбите и тук са стръмни и на повечето места няма перила. Нямам идея как се стига до черквата, ако е заледено.

Притворът е голям колкото  самия храм. Научихме, че той е строен много по-късно – през 1946 г..

Рядко съм виждал толкова малък наос. В него обаче има всичко – и иконостас, пред който е олтарът, и трон, предназначен за владиката. Под стъкло са положени миниатюрни мощехранилници – на св. Харалампий, св. Кирик, св. ап. Варнава, св. Ана и на св. животворен Кръст.

Докато разглеждахме притвора и наоса, към нас се присъедини и майка Иакова. 

-        Виждам някакви останки от стенописи! Ще ни кажете ли нещо повече? – започнах с въпросите.

-        Не е много за разказване! Тези „останки“, както ги наричате,  виждате ли как са издраскани? При  ремонт на черквата „майсторите“ са замазали с хоросан стенописите.

На някои стенописи обаче хоросанът не хващал и за да решат „проблема“ тези „майстори“ надрали стенописите с метални длета! 

…През 1925 г. изкуствоведът Милю Попов свидетелства за изцяло запазена живопис, която е от 15-16 век. През 1941 г. черквата е измазана с хоросанова мазилка. С това обновление била унищожена почти петвековна живопис. По спомени на стари хора стенописи имало и по двете външни стени на черквата – северната и западната, но и те били замазани. Такова варварско отношение са запечатали и други храмове в Годечкия край. На северния край на западната фасада все пак има оцелял фрагмент от „Страшният съд“. Не се знае как е оцелял.

Не са известни художниците, които са изографисвали храма. Установено е само, че тяхното дело  е повлияно от византийския Палеологов ренесанс. Предполага се, че в черквата на Разбоишкия манастир  е изографисвал и Пимен Зограф…

-        Някои от стенописите – включи се и Вили – не са се „съгласили“ да участват в „освежаването“! Например свети Константин и Елена…

Майка Иакова замълча. Усетих, че не иска да коментира.

Запалихме в притвора свещички. Всеки се обслужва сам – парите се пускат в кутия с дървен прорез.

На поляната бяха подредили маса с лакомства. Младежите, заедно с младоженците, си правеха снимки.

Велислава разговаряше с отеца, който беше извършил тайнството. Приближих се. 

-        Извинете, удобно ли е да попитам на колко години е монахинята?

-        Може би не е редно да ви казвам… 71-ви набор е.

-        Изглежда по-млада! Много слънчева, много мила… От кога е тук?

-        От две години. Аз я познавам от двайсет. Продаваше свещи и помагаше за поддържането на няколко храма.

Когато се разболя предишната игуменка, помоли да бъде замонашена и пратена в Разбоишкия. Каза, че това й е мечта!-   

„Боже, каква мечта! – си помислих – Сравнително млад човек, на това пусто място сигурно живее и мизерно… И изглежда щастлива! Толкова усмихната и хармонична…Наистина неведоми са пътищата“. .

Забелязах, че отецът беше сложил ръка на рамото на Велислава. 

-        А бе, Дърева, ти да не си служила в този край? – опитах се да оригиналнича, без да чакам отговор. 

Тръгнахме. Минахме покрай някаква талига с монтирани метални лостове и колела по нея. Не разбрах какво представлява. А съм на доста години. Времето наистина е спряло много отдавна,  помислих си.

Има манастири, в които се потапяш дълбоко в миналото. Разбоишкият  е такъв. И това не зависи само от възрастта на сградите.  

 

 

 

 

 

 

вторник, 29 август 2023 г.

Лопушански манастир

 Манастирът  е разположен в полите на Стара планина, в близост до село Георги Дамяново (до 1958 г. с. Лопушна), област Монтана,  отстои на 21 км от Монтана и на 117км от София.

 Изненадата беше пълна. И очарователна.

Прибирахме се от Китариадата на гр. Зайчар, Сърбия. Нашият водач избра пътя през Белоградчик, покрай Чипровци. Минахме през селата Извос, Превала, Бели Мел и Георги Дамяново. Тесен, добре асфалтиран път, виещ се като змия и почти пуст. Мълчахме и се възхищавахме на българската природа – всичко беше сякаш изваяно от великански ръце – и прочутите Белоградчишки скали, и многобройните планини, които следваха в някакъв съзнателен геометричен порядък. Харесвах много места в България, но тук, също като по пътя през Искърското дефиле, изпитвах чувството, че съм попаднал в приказка.

Не познавах района и не знаех Венци на къде кара колата.

          - Сега приготви се за изненада!

След няколко минути колата спря пред входа на манастир.

Предния ден казах на Венци, че имам намерение специално да дойда в този край, за да видя Лопушанския манастир. Разказах му историята, която ме беше впечатлила – историята на „Зазиданата икона“.

През 2013 г. някаква жена се обажда в Лопушанския манастир и иска да разговаря с игумена. След като се свързва с него му съобщава следното: „Сънувах чудотворна икона. Ангел ми каза, че в черквата на Вашия манастир е зазидана икона, която трябва да се откопае и да се изложи за поклонение“. Ангелът описал точно мястото, където е зазидана – до прозореца в ляво на западната стена на еди колко си сантиметра височина. Жената никога не била ходила в този манастир и не е имала никаква представа какви точно инструкции препредава. Игуменът Сионий почукал на посоченото място – звучало на кухо. Разкопали стената и наистина в нея открили ниша, а в  нея - икона, увита в  ръчно тъкана кърпа. Това се случило на 10 януари 2014 г..

Иконата била  невредима. Само по гърба й личели следи от пожар. Иконата била със сребърен обков – вероятно  е била смятана за чудотворна  – според традицията се обковавали изображения, смятани за чудотворни.

Проучването показало, че иконата е зазидана при построяване на черквата през 1853 година и съответно е престояла там 160 години. А самата икона е била открита в пепелищата на опожарения от турците стар манастир след потушаването на Чипровското въстание през 1688 г..

Жената, която съобщила на игумена за зазиданата икона отказала да разкрие самоличността си. Казала само, че се казва Мария. Откритата икона е на св. Дева Мария с Младенеца.

Тази история разказах на Венци вчера. И споделих, че искам специално да дойда, за да видя иконата, за която знаех, че е изложена в черквата.

Наистина, изненадата беше чудесна! А времето – слънчево, кристално и горещо.

В храма свещеник отслужваше кръщене.

…Лопушанският манастир "Св. Йоан Предтеча" е построен през Второто българско царство. През 1688 г., след потушаването на Чипровското въстание е напълно разрушен. Манастирът останал задълго време в запустение и населението започнало да го нарича „пустия манастир". В периода 1850 -1853 г.  със съдействието на архимандрит Дионисий, дошъл от Чипровския манастир, се започнало възстановяването на манастира. През 1853 г. майстор Лило, основоположник на една от най-значимите Възрожденски строителни школи – Славинската, завършва днешната внушителна манастирска черква, която по архитектурно  решение, твърде много прилича на черквата на Рилския манастир.

В манастира са отсядали воеводите Панайот Хитов и Филип Тотьо. Тук Иван Вазов е  създал част от романа си “Под Игото”.

Манастирът съхранява един от най-красивите иконостаси в Северна България, изработен в най-добрите традиции на Самоковската школа. Иконите са дело на братята Николай и Станислав Доспевски…

Един мъж, който стоеше зад щанда със свещите, ми показа къде точно е поставена „зазиданата икона“. Беше под стъкло и не личеше да е реставрирана – цветовете бяха избелели и с усилие се разбираше какво е иконописано на нея. Очаквах да бъде поставена в специален иконостас, който отдалеч да показва тържественост. В много черкви с такива икони местата бяха демонстративно специални.

Разбира се, трябваше да видя и мястото на откопаване. В лявата страна на нишата на левия западен прозорец се виждаше дупка с формата на квадрат, а на основата на нишата стоеше квадратен камък. Не беше трудно да се сети човек, че това е камъкът, изваден при отзиждането на иконата. На стената, срещу която беше дупката, бяха поставили в рамка под стъкло ръчно тъканата шарена кърпа.

Любопитството ми беше удовлетворено. Едва след това започнах да разглеждам самия манастир. Впечатляващи огромни туи, високи два – три метра (1), наредени в шпалир. Огромен двор с грижливо поддържана трева, типични каменни манастирски пътеки, може би триметрова статуя от дърво пред храма, от чийто текст, изписан на „пергамент“, можеше да се разбере, че е на пророк Исайя. Не далеч от статуята – двуметрова книга от дърво, с издялан текст на св. ап. Лука, който разказва сцената с Благовещението.

Всичко в този манастир беше огромно. Храмът бил третата по големина манастирска черква след тези на Рилския и Бачковския манастири.

В двора имаше Храм – Костница, приютил костите на мъже, жени, деца, монаси и свещеници, избити от турците по време на Чипровското въстание от 1688 г.

Срещу основната черква беше построена по-малка. Оказа се, че тя е сравнително нова, изградена преди десетина години. За мен това беше странно, защото ако в един манастир има две черкви – стара и нова, по-малката по-принцип е по-старата. Тук беше обратно.

На двора се спрях до един монах – снажен, достолепен, с разкошна дълга бяла брада. Попитах го:

          - Вярно ли е, че игуменът на манастира през 2013 год., след разказа на една жена, е открил „зазиданата икона“?

          - Така казват!

          - Наистина ли е престояла зазидана 160 години?

          - Така казват!

          - И е оцеляла над 160 години в пепелищата на изгорения манастир?

          - Така казват!

Ако монахът не се беше усмихнал, щях да си помисля, че силно му досаждам. Съмнение в достоверността на разказаното ли бяха отговорите на монаха? Или начин на изразяване на човек, който държи да подчерта, че лично не е присъствал на събитията, за които го питат?

Докато се опитвах да преценя подтекста на отговорите, Венци се доближи и попита:

          - Извинете, можем ли да обядваме тук?

          - Да, приготвили сме боб чорба и пълнени постни чушки!

Венци седна на една маса на двора, някак обособена с още две маси като в собствено малко дворче и след малко видях монахът да му поднася класическа доматена салата, купа боб и панер с хляб поне за четири души.

          - Охо, Венци, даже ти сервират?

Една жена, седнала наблизо чу въпросът и поясни:

          - Това беше игуменът, Нифонт!

          - Игуменът на манастира сервира обяд на непознати посетители?

          - Да, няма нищо неестествено! -  жената се усмихна на учудването ми.

          - Венци, колко пъти в живота ти е сервирал игумен?

          - За пръв път!

          - И сигурно – обърнах се към жената – всеки ще плати толкова, колкото прецени?

          - Точно така! – беше отговорът.

          - Да ви питам – този път жената се обърна към мен – разбрах, че се интересувате от манастирите! Колко манастира има в България?

Явно Венци ме беше издал.

          - 226!

          - И всичките са действащи?

          Не, за съжаление – действащите са само 73! И когато ви казвам тези числа, ситуацията може вече да е различна, защото обезлюдяването на българските манастири, за разлика от сръбските, руските и гръцките, е впечатляващо! Често има монаси, които обслужват повече от един манастир. С такива монаси съм разговарял например в Черепишкия, в Годечкия…

          - Че то и нашият игумен Нифонт се грижи за два манастира!

          - Сигурно! Тъжна работа! Не смея да прогнозирам, че ми става страшно! Губим историята си, губим паметта си, губим вярата си, губим себе си… Ставаме някакви други – безлични, безродни… - спрях тирадата си, защото не исках да изпадна в мрачното си настроение, в което обикновено попадам, след такива разговори.

Когато обядът беше приключил, мъжът, който продаваше свещите се доближи, взе таблата на Венци, който почти не беше докоснал хляба и каза:

          - За Бог!

Аз лично го погледнах с неразбиране.

          - Разбрахте ли какво ви казах? – човекът тръгна преди да дочака отговор.

Венци влезе в Магерницата и после разбрах, че е оставил 20 лева.

Подканих моите спътници да тръгваме. И почувствах това, което често чувствам след посещението на манастир, който ми е харесал – че трябва да се върна пак, за да видя невидяното, за да чуя нечутото и за да срещна пак тези непознати хора, които чувствах близки, много близки, без да мога да обясня защо.

 

(1)   Туята е род иглолистни вечнозелени дървета от семейство Кипарисови. На много европейски езици туите са известни като „дърво на живота“ или „Боже дърво“. Името му "Thuja" е дадено от шведския ботаник Линей през 1753 г. Идва от гръцката дума thuo, което означава "да се жертва", тъй като често дървото е било използвано за подклаждането на огъня при животински жертвоприношения, за да добави приятен аромат.