неделя, 15 май 2022 г.

Калоферски манастир „Св. Въведение Богородично“

             Манастирът се намира в самия гр. Калофер, на 60 км северно от гр. Пловдив.

Когато застанах пред олтара, по навик погледнах как са разположени две иконостасни иконите – едната непосредствено в дясно от Спасителя, а другата - в ляво от Божията майка. Би трябвало по канон първата да е на Йоан Кръстител, а втората – на храмовия патрон. Вместо това в дясно стоеше сюжетна икона, а в ляво беше поставен Архангел.

След кратко учудване си спомних за черквата на Арбанашкия манастир „Св. Николай“, в която имаше също подобно разместване.

Когато в Русия изработват иконостас по време на война вместо храмовия патрон до св. Богородица поставят архангел Михаил, водача на небесното войнство и преместват иконата на патрона в дясно до Христос.

Явно Калоферският девически манастир е получил своя иконостас като подарък от Русия. Това, което нарекох „сюжетна икона“ беше „Въведение Богородично“.

… Манастирът е създаден в началото на 18 в. Точната година не е известна, тъй като всички документи и хроники са унищожени по време на трите опожарявания. Първоначално черквата е била малка и дървена. След второто опожаряване, когато броят  на монахините бил достигнал 90, руският консул в Пловдив Найден Геров изпраща монахини да събират помощи в Русия. Със събраните средства през 1862 г.  е построена голямата каменна манастирска черква. На 26 юли 1877 г., манастирът заедно с целия град е бил опожарен за трети път. Това се случва след отстъплението на армията на генерал Гурко. Десетки монахини и миряни, главно жени и деца, са изклани от турците в самия храм, а костите са положени в костница под самия олтар на храма. След Освобождението монахини отново тръгват към Русия, за да събират дарения. През 1881 г. светата обител е успешно възстановена, а иконите и църковната утвар пристигат като дар от Русия…

̶  Прекрасен иконостас!.. – чух зад гърба си приятен, мелодичен глас.

Обърнах се, зад мен стоеше монахиня.

̶  Забелязах, че продължително разглеждате иконостаса…

̶  Да, тъкмо си обяснявах какво прави архангел Михаил до иконата на св. Богородица.

̶  Иконостасът е подарък от Русия…

̶  И е правен по време на война. Със сигурност – през 1977-78.

̶  Добри познания – монахинята се усмихна и разбрах, че й е станало приятно. После продължи:

̶  Не само иконостасът… В черквата има много руски икони. Няколко от тях са копия на известни руски чудотворни икони – Казанска, Тихвинска, Смоленска…Всички са много ценни. Само да имате време да останете на спокойствие, да се помолите… Това са икони, свързани с много, много чудеса..

̶ Това са копия, нали? – прекъсна я Дора.

̶  Да копия са, но и за тях са известни чудеса… Ето я и Троеручица! А там има една моя любима – нарича се „Пътеводителница“. Прекрасни икони, измолени с толкова любов, с толкова вяра и благодарност. А сестрите, които са събирали помощи не са били какви да е – те са общували с Императорския двор!

̶  Обковът руски ли е?

̶  Обковът също е руски, той е част от иконите. Дърворезбата, чудесната дърворезба на рамките е правена по-късно и е българска. Майсторът й е от Сливен, Тошко Атанасов се казва, той още е жив. И работи още, има негови неща в „Света Неделя“ в София. В „Св. Седмочисленици“ са негови също. Такъв талант! Всичко е съчетано с толкова хармония, с толкова обич!

̶  А кандилата? – попита Дора – Те също са впечатляващи!

̶  Кандилата също са руски, само че сме ги купували!

̶  А храмът е толкова голям! – аз смених темата - Сигурно е строен след Освобождението!

̶  Не, строен е преди Освобождението!

̶  Не може да бъде! Толкова голям храм турците не са разрешавали!

̶  Много изключения е имало. В града също има голям храм и той е правен преди Освобождението. И досега се изумявам колко е огромен! И той е прекрасен като обзавеждане. Калоферци са се надпреварвали да даряват. Тук са имали страхотна вяра! Едни са били занаятчии, другите са били чорбаджии и всеки е искал тяхната черква да е най- най- най-…Какви хора е имало тогава, с каква вяра! И да се построи такъв храм, то не е било от грандомания, храмът се е пълнил!

За секунди монахинята замълча и продължи:

̶  Така, похвалих ви се с иконите. Другото съкровище, което имаме, това са книгите, по които ние служим. И те повечето са донесени от Русия. И сега ми е много мъчно как всичко може да се забравя, и как може да сме неблагодарни… Неблагодарността е много голям грях пред Бога! Ние не бива да искаме благодарност когато правим някакво добро, но когато си неблагодарен е много голям грях! Много! Не може да зачертнем всичко толкова лесно…

̶  То не е много лесно - прекъсна я Дора – Но много се опитват да ни накарат…

̶   Аз вярвам – продължи монахинята – че нашият народ е благодарен за всичко за това, което се е случило…

Не знам защо, но разговорът започна да ми звучи съвсем политически и много актуално.

…В историята на манастира има 13 игумении. Най-голяма следа в благоустрояването и духовния живот на манастира е оставила майка Макрина Пеева (до 1905 г.). За нея се разказва следната прелюбопитна история. Като малка изпада в клинична смърт. Приготвят я за погребение, някой забелязва потрепване на тялото, разтърсват я, след което момиченцето идва на себе си…

…След Освобождението, когато майка Макрина отива в Русия заедно с други монахини да търси средства за възстановяването на светата обител, тя се срещата със самата императрица Мария. Императрицата, трогната от разказа за ужасите на калоферските ̶монахини, й подарява най-скъпата си икона…

… За игумения Макрина се помни и следната история за нейния силен характер. При свое посещение в манастира княз Фердинанд пожелава в двора на светата обител, в специално опъната палатка - параклис, да бъде отслужена католическа служба. Майка Макрина отказва. Нещо повече – тя не позволява княза да пренощува в самия манастир, тъй като има решение на Светия Синод да не се разрешава нощуване на мъже в девически манастири. За Фердинанд не направили изключение. Князът пренощувал в палатка в нивата под манастира…

Монахинята понечи да си тръгне.

̶  Извинете – я попитах – как се казвате?

̶  Нектария!

̶  Вероятно сте кръстена на свети Нектарий Битолски?

Монахинята се засмя тихичко.

̶  И какво знаете за св. Нектарий Битолски?

̶  Много малко. Починал е на Атон през 1500 г. и след 4 години, като разкопали гроба му, намерили тялото нетленно…         

̶  Не, моят патрон е св. Нектарий Егински. Елате да ви покажа…

Монахинята ни заведе до икона, пред която беше поставена дървена кутия.

̶  Тук почиват мощи на св. Нектарий Егински…

… Свети Нектарий Егински е роден през 1846 г. в град Силиврия близо до Константинопол.   През 1893 година му поверяват управлението на Богословската семинария Ризареон в Атина. Пенсиониран от преподавателската практика, през 1908 година свети Нектарий се оттегля на остров Егина, където основава манастир. Известен е с чудесата си още приживе.  Умира през 1920 г.. Канонизиран е на през 1961 година от Вселенската Патриаршия…

̶  Извинете за любопитството… Ще ми разрешите ли да питам за последно? Има ли трети манастир в Калоферско, който се казва „Покров Богородичен“? За него ми спомена монахиня от „мъжкия манастир“, но нищо повече не ми каза. В списъка на Пловдивската епархия такъв манастир няма…

Сестра Нектария се замисли, а след това лицето й светна. Сякаш й бях задал много приятен въпрос.

̶  Това не е манастир. Това е скит към манастира „Рождество Богородично“. Отшелническо място…

̶ Там нали има храм и жилищна сграда? Там нали живее монахиня?

̶  Не е самостоятелен манастир. Казах ви, скит е! – изведнъж гласът й стана много тих, а очите й заблестяха.

 ̶  Това е най-прекрасното място, на което съм била в живота си. Имаш чувството, че си извън света…Ако има Рай, тук е Раят. Отидете някой път, помълчете, заслушайте се,  влезте в себе си…В душата си влезте…Не се опитвайте обаче да отидете сами. Трябва ви водач. Толкова пъти съм ходила и всеки път имам чувството, че ще се загубя. Пътечки, пътечки, няма табели… Ще тръгвам… Наистина, ако търсете нещо уникално в Калоферско, отидете в „Покров Богородичен“…

  Скитът „Покров Богородичен“ е известен още като „Малкото манастирче“. Според легендата единственият монах, оцелял от унищожения  Голямоселски манастир, е съхранил иконата „Рождество Богородично“ като я скрил в скалите на местността „Белите брегове“. По-късно, когато негови последователи съградили „мъжкия манастир в долината на Бяла река, на мястото на колибите си на хълма построили скита „Покров Богородичен“. Сегашният храм е от 1897 г…

 Монахинята беше излязла от храма. Последното, което чухме от нея, разпали любопитството ни. Трябваше да се върнем в Калофер, и то скоро. Раят на сестра Нектария си струваше да бъде видян.

 

четвъртък, 5 май 2022 г.

Калоферски мъжки манастир „Рождество Богородично“

 Манастирът е разположен на брега на Бяла река в подножието на Стара планина, на около 7 км северно от гр. Калофер и на 64 км от Пловдив.

Калоферският мъжки манастир е единственият в България, а предполагам и в света, който в името си носи „мъжки“, но в същност е девически. „Такава е традицията“, обясняват местните. „А от кога е „девически“?“ „От средата на 20 век“.

Посрещат ни класически високи зидове с дялани камъни, каменни пътеки и градина. Черквата е заобиколена със стопански и жилищни сгради. Една от тях е внушителна – дълга не по-малко от 30 м., възрожденски стил,  на два ката, дървени стълби, чардаци и много врати, строени като за шпалир.

Като влязохме в градината ме лъхна мирис на прясно окосена трева. Лалета, лалета, много лалета. В дъното на двора – стопанска сграда с наредени огромно количество нацепени дърва.

В притвора, до щанда със свещи ни посрещна монахиня на около 60, дребна, миловидна, със спокоен, съзерцателен поглед.

Реших да попитам без уводни любезности:

          ̶  Извинете, ще ни разкажете ли нещо интересно за манастира?

          ̶  А какво ви интересува?

          ̶  Всичко!

Монахинята се засмя. После повдигна вежди, сякаш се чудеше точно откъде да започне.

          ̶   В черквата има чудотворна икона! „Рождество Богородично“, ето я там! Иконата, над която има кандило! Тя е много стара. Тя е  единствената икона в черквата от стария манастир. Наричат я „Летящата икона“!

…Няма писмени сведения за създаването на манастира. Останали са обаче устни предания. Светата обител е построена в началото на 17 век. Турци унищожили Голямоселския мъжки манастир край село Тъжа, Казанлъшко, а монасите – избили. Само един от тях успял да се спаси, той избягал и се скрил в Калоферския балкан. Взел със себе си една единствена икона – „Рождество Богородично“. Монахът се приютил завинаги на трудно достъпно място  в скалистата местност „Бели брегове“. След смъртта му друг отшелник отнесъл иконата. Веднъж тя изчезнала. Намерили я на мястото, където живял и починал монахът от Казанлъшко. Изчезнала за втори път и се появила там, където се намира днешният манастир. Местните хора разчели това като божи знак, че тук трябва да се строи...

…Най-напред построили няколко килии – бедни приземни стаи. После си издигнали малка вкопана черква, която по външен вид не се отличавала от тях. По време на строежа на черквата предвидливо изградили подземен тунел, за да могат монасите да избягат, ако се появи опасност. Тунелът започвал от олтара и излизал над урвата на изток.

 Кърджалиите опустошават манастира, и то на два пъти – през 1799 и 1804.

Втората черква е построена през 1819 г. под грижите на йеромонах Памво, който през следващите тридесет години е  игумен на манастира. Отец Памво спечелил подкрепата на калоферския управител Юнузооглу Байрактар, който поръчал на зидарите да казват, че строят джамия, за да си няма разправии с местните турци. По заповед строели само през нощта. Новата черква била голяма – дълга 21 м., широка 12 м. и висока 5 м.. Зидовете имали дебелина от 1 м. Поръчали камбана от Одеса…

          ̶  И тази „Летяща Богородица“ е оцеляла? – искаше ми се да науча нещо повече за иконата.

          ̶  Единствената оцеляла. Когато турците опожарили манастира през 1877 г. по време на Освободителната война, един селянин се върнал в черквата веднага след безчинствата, за да види дали може да запази нещо. Намерил само „Летящата“ икона.

За секунди замълчахме и двамата. Монахинята забеляза обаче, че  стоя в очакване да продължи разказа си.

          ̶  Ще Ви разкажа нещо много интересно за втората черква и то не е свързано със сградата, а с манастирската порта. Монасите винаги са се притеснявали, когато в късна доба някой чукал на вратата. Никога не знаели дали отвън е пътник, който очаква подкрепа или пък разбойници. Затова намерили начин да предлагат храна без да отварят. Изрязали отвор в портата, поставили от вътрешната страна колело с поставка, което се подавало вън от отвора и когато преценели, подавали храна чрез завъртане на колелото. Разказвам това и подчертавам, че такова нещо в западноевропейските манастири със сигурност няма да видите.

Този път разбрах, че разказът е приключил.

…Третата черква е построена отново из основи през 1880 г.. Само че сега я направили на дължина и ширина двойно по-малка. Само височината от 5 м. запазили. Новата камбана била взета от Москва. Всъщност това е черквата в сегашния й вид…         

Излязохме от черквата, за да се полюбуваме на Стара планина. Манастирът сякаш беше изграден на дъното на зелен океан. На самия връх на една огромна триъгълна скала се мержелееше някакво бяло петно, за което въображението ми подсказваше, че е сграда. Беше толкова далеч, че повече нищо не можеше да се каже за петното. То сякаш беше кацнало на върха на този гигантски каменен триъгълник. Реших да се върна в черквата и да попитам. В притвора намерих друга монахиня. За разлика от първата тази беше едра, висока, с властно изражение на лицето. Описах видяното и попитах.

          ̶  Това, което сте видели, е манастир.

          ̶  Как манастир? В официална справка за Пловдивска епархия се говори за два калоферски манастира – девическият „Въведение Богородично“ и „мъжкият“, вашият - „Рождество Богородично“, който също се оказва девически.

          ̶   Има още един – „Покров Богородичен“, този, който вие сте видели на скалата. Той е почти недостъпен и е много малък. В него има само една сестра.

Не можах да получа повече информация. Монахинята взе да подрежда някакви книжки и сякаш тотално загуби интерес от разговора с мен. Реших да не прекалявам с въпросите. Застанах срещу входа на наоса, прекръстих се три пъти и понечих да изляза.

          ̶  Извинете - неочаквано монахинята се обърна към мен – вие православен ли сте, вярващ ли сте? Или сте тук от любопитство? От уважение към християнството?

Въпросът ме учуди.

          ̶  Православен съм, кръстен съм…

Избегнах думата „вярващ“, защото тази квалификация винаги ме е тласкала към дълъг разговор с обсъждане на дефиниции.

          ̶  Вие се кръстите неправилно!

          ̶  Как така „неправилно“? Та аз се кръстя от малък… ̶  Спестих си хвалбата, че през летата съм расъл при дядо си поп.

          ̶   Третото и четвъртото движение, които очертават хоризонталното рамо на кръста… Трите  събрани пръста, които символизират светата троица, вие поставяте на гърдите. Така рамената на кръста - вертикалното и хоризонталното, се пресичат по средата. Това е сатанинският кръст – с този кръст вие служите на Сатаната.

Монашеската констатация и забележка изискваха да запазя самообладание.

          ̶  Винаги съм се кръстил така…

          ̶  Следователно трябва да промените навиците си. Със „Светата Троица“ се докосват не гърдите, а раменете - първо дясното, после лявото. С кръстенето, освен всичко друго, Вие посочвате ръцете си. Ръцете създават блага. Кръстенето, освен клетва за вярност към Христа, е и клетва за труд, за съзидание. А при православният кръст хоризонталното рамо се намира в горната част на вертикалното…

Прекръстих се според указанията и реших рязко да сменя темата.

          ̶  Сестра, за пръв път идвам тук. Какво ще ми препоръчате да посетя около манастира?

          ̶  Как какво, Екопътеката „Бялата река“. Фантастично е!

Действително беше фантастично. Просторни поляни, на които не им се вижда краят. Широка река, спокойна, ромоляща и бистра до съвършенство. Красиви дълги дървени мостчета. Причудливи високи и тънки дървета с многобройни разклонения, за чийто ансамбъл Творецът явно е имал специален художествен план. От време на време – паднали трупи, плътно обрасли със зелен мъх, сякаш приспани за векове. Тази разлятост, тази безкрайна равнинност – съчетана с почти отвесни сипеи, по чиито специално изработени стъпала се катерят стари и млади. И светлина, много светлина! Банално звучи, но имах чувството, че съм попаднал в илюстрация за приказка на гениален художник.

…Екопътеката „Бялата река“ е част от Национален парк „Централен Балкан“. „От парка извират четири от най-големите български реки – Тунджа, Вит, Осъм и Стряма. Столетни гори, сред които най-обширният защитен буков масив в Европа. Непристъпни скални масиви, каньони и ждрела, шеметни водопади и страховити бездни. Удивително многообразие на живи форми. Тук се срещат над половината от растителните видове на България, близо две трети от лековитите билки и 11 вида растения, където не могат да бъдат видени никъде другаде по света. Паркът дава последно убежище на най-величествените символи на родната природа – вълк, кафява мечка, дива коза, благороден елен, царски орел…“

Струваше си човек да се върне. Не за един или за два часа – поне за няколко дни. Манастирът предвидливо имаше хотелска част.

 

 

 

понеделник, 4 април 2022 г.

В тапицираната стая

       За мен тази книга е много особена. Като сборник с подбрани политически статии и коментари от последните петнадесет години тя не предполага нищо повече от систематизиране на един публицистичен труд. Ако не бъдат събрани, те нямат шанс да оцелеят. Времето ги претопява и все едно не са били.

А защо да бъдат?

Защото човек обича да си спомня камъчетата на своя професионален път. Връща се понякога към пожълтелите страници, за да изтегли от паметта си забравени факти, преценки, емоции, образи и мечти. Такъв сборник обслужва егото и носталгията на една по принцип напреднала възраст, която търси, понякога трескаво, понякога с меланхолия, покрит с пепел смисъл. Стойността на такава книга е в първо лице единствено число. За другите тя може да има само сантимент за близък човек, и толкова.

Да, но тази книга е особена. Когато направих подборката, някакви обръчи ме стегнаха. Защото основните теми, които съм поставял, и изводите, които съм правил, не са се превърнали в обществени дискусии. Няма ги. Все едно не са писани. А толкова анализи съм построил! Толкова плам съм вложил! Толкова ирония съм стоварил върху своите опоненти! Какво се случи? Та това беше най-зрелият период от живота ми, най-творческият!

Докато подготвях книгата за печат, един кошмарен образ заседна в съзнанието ми. Затварям очи и се виждам в центъра на стая, в която говоря силно, търся опоненти и съмишленици. Стаята обаче е тапицирана, изолирана, непроницаема. Всичко, което казвам – не, това, което викам, – не стига всъщност до никого. И в този образ няма и намек, че не съм разбран, че съм нещо повече от своята аудитория. Не, като че ли вибрациите са различни, просто не съвпадат, не се докосват, не взаимодействат.

И осъзнавам, че начинът, по който съм поставял през всичките тези 15 години проблема за българската бедност, не среща интерес. България е не просто най-бедната страна в Европейския съюз, тя е най-изоставащата – без война, без

природни катаклизми. И въпреки това не желае икономически дискусии. Не разбирам защото обществото живее ден за ден, защо нито една важна – според мен – икономическа или финансова тема не се задържа във влиятелните медии. Българският народ сякаш не се интересува от парите си, а аз, философът, съм се заел да пиша основно по икономически и финансови въпроси. С каква квалификация? Естествено като самоук. Но защо икономистите – учени, публицисти и политици, не поставят остро и настойчиво тези въпроси? Какво е това безразличие, особено на политиците, които най-много би трябвало да се вълнуват от парите на народа? Загадка!

В партиен план ситуацията за мен беше общо взето същата. Въпреки че дълго време ръководех партийния вестник „Дума“, нито един ръководител на БСП през тези години не споделяше моето разбиране за БСП, за нейните нужди, за необходимия път на нейното развитие и бъдеще.

Стая – тапицирана, обезшумена, непроницаема!

Образът на тапицираната стая остави в мен горчивото чувство, че няма никакво значение какви статии съм писал. Все едно ги няма. С тях сякаш се е изпарила и основна част от моя професионален живот.

И все пак, все пак… човек винаги търси смисъл в преживяното безсмислие. Може би един ден някой мой наследник, любопитен за терзанията на своя дядо, ще поиска да познае България такава, какъвто аз съм я видял. Може би. А в моите представи, ако почувства в мен и един мечтаещ човек, ще бъда щастлив. И напълно реабилитиран. Защото едно от благословенията на мечтите е да ти дават сили дори когато си в тапицирана стая.



неделя, 3 април 2022 г.

Войната на Мърфи

             Филмът започна с избиването на единия екипаж и завърши с избиването на другия.

Авторите не подсказаха кои са добри и кои лоши. Не обясниха чия война беше справедлива и чия - не.

И едните, и другите бяха получили призовки, бяха сменили цивилните дрехи с бричове, бяха им дали желязо, носещо смърт, и им бяха посочили враговете. Кой кого ще убие пръв беше въпрос на случайност, на съдба.

В началото на филма някакво чудо спаси Мърфи. Зашеметен, захвърлен на някаква греда, той се събуди, когато касапницата беше свършила. Реши да отмъсти. Потегна някакъв счупен самолет, направи си някакви примитивни бомби, намери някакво неизбухнало торпедо и продължи войната. Започна да търси екзекуторите на своите. Когато откри къде се намира подводницата им, Мърфи натовари торпедото на примитивен сал и тръгна срещу нея. Екипажът не вярваше на очите си. Защо му беше това? На всичкото отгоре войната беше свършила. Самият капитан през една фуния викаше: „Войната свърши-и-и!, „Войната свърши-и- и!

Мърфи успя да ги доближи. Екипажът потопи подвод­ницата, но той стовари върху нея торпедото. Изби ги. И сам умря, затиснат от ръждясалия допотопен кран, с който носеше смъртта им.

                                                        * * *

Това е най-тъжният филм, който съм гледал, Мърфи. Тъжен не защото ти накрая умря. След като си тръгнал на война, няма нищо неочаквано и неестествено в това да бъдеш убит. Един от многото.

 Тъжното е, че всъщност ти се самоуби. Защото превърна войната в своя, в лична.

Ти влезе в тази война, защото бе призован. Тя не беше твоя. Ти не ѝ принадлежеше. Тя беше твой дълг. Ти беше нейно оръжие. Когато войната свърши, логично беше и ти да спреш, да събуеш брича и да облечеш цивилни дрехи. Да отвориш шампанско. Ти не го направи, защото вече не те интересуваха призовките и дългът. Войната беше станала твоя, лична.

Дори можем да се върнем назад. След като оцеля, ти можеше да се скриеш и да изчакаш развоя на събитията. Това е логичното. Тъжното е, че не го направи. Пак поради проклетия факт, че войната се беше превърнала във войната на Мърфи.

Но и това не е най-тъжното. Най-тъжното е, че ако си беше задал някои въпроси, трудно щеше да им отговориш. Въпреки пламъка в очите ти, въпреки ясната граница между скръбта по убитите ти другари и ликуването пред усещането, че скоро ще избиеш враговете си.

С кои беше на една фронтова линия, Мърфи? Твоята война беше ли една и съща с тази на твоя президент, на твоите генерали? Едно и също нещо ли ви хвърли в нея? Едно и също нещо ли очаквахте от нея? Едно и също нещо ли получавахте от нея? Когато тя свърши, еднакъв ли беше нейният край за вас?

С тези, с които воюваше, с които си разменяхте желязо, войната ви различна ли беше? Или беше различна от тази на генералите? На тези, които изправени пред огромните карти, с дървени показалки чертаеха фронтовите линии и нареждаха мислено своите пешки? С тези от подводницата, която потопи, войната ви не беше ли една и съща? Война на призовката? Война на достойнството? Война на служенето?

А най-най-тъжното, Мърфи. Децата и на едните, и на другите, децата и на тези от твоя кораб, и на онези, от вражеската подводница, един ден ще си подадат ръка. Няма начин да не го направят. Така, както са направили децата на Атина и Спарта, на Южните и Северните щати. Това е социален закон. Децата на избиващите се един ден си подават ръка. Те разбират, че един без друг не могат. Те  разбират, че трябва да са заедно. Заедно ще направят това, което поотделно, сами, не могат. Те четат историята и научават, че техните родители са си разпаряли коремите. Те разбират, че така се е стекла историята. Те разбират, че така е трябвало.

Това най-тъжно нещо, Мърфи, щеше да се превърне в трагично за теб, ако беше осъзнал социалния закон. Ако го беше съпоставил с факта, че въпреки неговото съществуване, въпреки неговата неумолимост, войната на родителите няма как да не се води. Няма как да бъде прекъсната. Тя е тук, тя е факт.

Впрочем, добре че не го разбра. Иначе нямаше как да умреш почти щастлив.

 1998 г.



неделя, 6 март 2022 г.

Искрецки манастир

Знаехме, че Искрецкият манастир се намира на територията на белодробна болница, създадена от цар Фердинанд през 1908 г. Малко са били местата в България с толкова чист въздух.

Църквата на манастира са намира на поляна, която прелива в тесни асфалтирани алеи и сгради – ограда няма.  До самия паркинг се издига голяма арка, която на времето е изпълнявала ролята на врата. Днес е „врата в полето“. От арката тръгва пътека от каменни плочи, която свързва „входа“ с черквата.

…Черквата - вкопана, еднокорабна, едноабсидна, безкуполна, без камбанария. Укрепват я няколко контрафорса. Сградата има два „рождени дни“ – наосът е построен през 1602 г., а притворът – през 1846 г. На ктиторски надпис е отбелязана годината 1110, но специалисти твърдят, че годината е изписана по-късно, по предания. Най-вероятно черквата е построена през 13 в., а през 14 в. е разрушена, разбира се, от османците…

На входа на черквата се разминахме с отчето.

Влязохме в необичайно голям притвор. След малко установихме, че наосът, същинската черква, е квадратен и е по-малък от притвора – такова съотношение на размерите до сега не бях виждал.

В ляво след входа на черквата – внушителна маса със стотици иконки. Зад масата – обичайната жена, която продава свещи и сувенири.

-        Извинете, стенописите са от 19 в., нали?

-        Тези в притвора са от 19 в., но стенописите в наоса са от началото на 17 в.! – жената беше любезна и усмихната.

-        А „Старий денми“ в коя част се намира?

-        Влезте в наоса!

 

Два са стенописите, които непременно исках да видя, единият беше „Старий денми“ – „Старият по дни“. Това изображение се среща рядко. За пръв и единствен път до този момент го бях видял в Тържишкия манастир. Исус Христос е изрисуван с бели коси „като чиста вълна“ и в бели одежди „като сняг“  . Такъв го бил видял в едно от виденията си пророк Даниил. И до днес теолози спорят дали това е образът на Христос или на Отца – Бог Саваот. Текстовете от Стария Завет дават основание и за едното и за другото. В иконографията е надделяло разбирането, че тук е изобразен Христос. Основният аргумент е, че в Стария Завет никъде няма описание на Бог Отец – затова и неговото изобразяване е неканонично.

 Внимателно огледах стенописите в наоса. Избелели, олющени, на места вече само загатнати… Такива ги обичах, предпочитах да не са реставрирани. Старият дух носеше сила, съзерцание… Някаква особена тържественост  и тъга, която ме връщаха в безвъзвратно изгубеното. Петвековните стенописи бяха попили автентичност, някаква благословена  смес от вяра, надежда и борба…

 Христос – „Емануил“ и „Вседържател“ забелязах веднага. „Старий денми“ обаче ми се скри. Търсех внимателно, един по един оглеждах стенописите, но не го намерих. Върнах се към изхода при масата със свещите, за да търся помощ, но жената беше излязла. Върнах се обратно, за да открия втория стенопис, който исках непременно да видя – „Тайната вечеря“ с Христос, държащ акакия с пръст – християнски символ за преходността на всичко тленно. Поне това видях.

 След черквата влязохме в баптистерия – уникална осмоъгълна сграда за кръщенета, построена и изографисана в средата на 19 в..

 Май бяхме единствените посетители в манастира. Изключвам двете жени и малкото момиченце, които седяха в беседка, обвита  с найлони, явно предпазващи от вятър – те повече приличаха на местни хора. В края на поляната се издигаше хубава бяла къща, опасана с класически селски зид. Кръстът, поставен на дворната врата подсказваше, че това е къщата на духовно лице. Явна обитателят беше отчето, което служи в черквата. Нямаше монашеска сграда, въпреки че някои справки говореха за такава -  „двуетажна постройка, с масивен каменен цокъл и малък чардак, строена през 19в.“ После разбрахме, че била рухнала. С обновяването на информацията за манастирите в България има проблем, това го забелязахме и на други места.

 Селскостопанските „сгради“ на манастира се състояха от две пространства, обградени с телени мрежи, в които се разхождаха двайсетина кокошки.

 На изхода в ляво, малко преди условната арка – „врата“, оказала се най-старата част от манастира, висяха три камбани, закачени на три дървени греди под формата на „П“. Сетих се за една, легенда ли, истина ли, че навремето един поп продал черковната камбана на Кремиковския манастир за кола сено.

 Манастирът ни изпрати с две знамена на пилони – едното българското, другото – на Светия Синод. На идване не ги бяхме забелязали. Винаги ми е било приятно е да видя високо поставени знамена – те излъчваха уважение и самочувствие.

 

 

 

         

вторник, 28 декември 2021 г.

Клисурски манастир „Св. св. Кирил и Методий“

 Манастирът се намира в Северозападна България, област Монтана, община Вършец, в землището на село Бързѝя (до 1950г. с. Клисура). Разположен е край река Врещица, под връх Тодорини кукли в  Стара планина.

 За Клисурския манастир „Свети Кирил и Методий“ бях подготвен да видя нещо впечатляващо. Очаквах просторен комплекс – четвъртия по големина манастир в България, както твърдеше Венци. Това обаче, което видях още с влизането, ме накара да ахна. Ако човек искаше да обхване с един поглед огромната черква, човек трябваше да гледа буквално в небето. Не просто да вдигне очи – а да гледа в небето. Камбанариите като че ли бяха неразделна част от бездънната шир. Огромни, стройни кипариси пред внушителната сграда подчертаваха тази устременост. Хълмът, на който се издигаше черквата, бил естествен.

 … Манастирът е построен по време на Второто българско царство (1240 г.) и е бил разрушаван няколко пъти. Дълго време светата обител е съществувала без монаси и местното население я кръстило „Пустио“…

 Широки пространства, постлани с каменни плочи; грижливо подстригани живи плетове; респектираща зеленина, въпреки края на декември и безупречна чистота.  Двуетажни и триетажни сгради, някои от които оформени във възрожденски стил с неизменните каменни основи, веранди и чардаци. Меценатската щедрост е очевидна, но не е натрапчива. Внушителност, но без барокови увлечения. Подчертано хотелиерско гостоприемство. Огромно пространство, на което архитектите са създали хармония, но са се предпазили от показност.

 Запечатвам първото впечатление от черквата –   стълбите, които водят до нея разполагат с автоматизирана платформа за качване на инвалидни колички.

 В наоса те посреща полумрак, който те кара да притвориш очи.

 Пред  олтарните двери на иконостаса е постлан голям квадратен килим с двуглав орел. Погледнах крилата на орлите – обърнати са нагоре. Попитах жената при свещите:

           - Извинете, този двуглав орел е Руският герб, нали? След като  крилата сочат нагоре… Крилата на герба на Вселенската патриаршия сочат  надолу…

           - Да! - отговори младата жена, това е Руският герб.

           - Кога е постлан този килим, отдавна ли?

           - Не, преди десетина години.

 Върнах се при килима. На втори поглед впечатление ми направи липсата на скиптър и кълбо – символ на имперското могъщество. Вместо тези регалии имаше два меча.

           - Извинете, ама…. –обърнах се към мястото, на което преди малко стоеше жената, но тя беше излязла. Останах си с въпроса.

След черквата, второто място, на което отидох беше Манастирския музей. Симпатично и миловидно  девойче в расо и черна кърпа, от която се виждаше само лицето, любезно ме покани на  македонски.

           - Прощавайте за любопитството, Вие от Вардарска Македония ли сте? – знаех, че манастирът става девически през 2008 г., като тук се установяват 6 монахини от Вардарска Македония, нещо твърде рядко по нашите земи.

           - Не, господине! Аз съм от Дебър. Заповядайте!

 Погледът ми бе грабнат от Султанския ферман, с който е получено разрешение за строеж на черквата.

 …Според популярната история на манастира архимандрит Антим Дамянов през 1874 г. получава разрешение от султана за строеж на черквата, но в него е поставено условие – просителят Антим при строежа да не ползва пари от селяните от околните села, които тук ще се черкуват. Заповедта си е заповед. Селяните участват в издигането на черквата с доброволен труд.      Самият Антим Дамянов  дава за делото 27 000 лева, което трябва да се умножи по 14 – 15, за да  добие съвременният посетител  колко би струвала такава сума днес. Явно строителят на Клисурския манастир е бил доста богат. …

           - Мога ли да Ви попитам нещо?

           - Заповядайте!

           - Чувал съм, че Манастирът се гордее с ценни свети мощи!

           - Всички мощи са ценни…

           - Исках да кажа по-рядко срещащи се.

           - Вероятно са имали предвид на мощите на свети Стефан!

           - Мощи на свети Стефан тук? Самият първомъченик?

           - Да, за този свети Стефан става дума – за първия мъченик на християнската вяра, убит с камъни само четири години след Възкресението на Спасителя!

 Искаше ми се да поразпитам как са попаднали тук, но се въздържах. Обикновено такива мощи за дар от високопоставени служители на вярата.

           - Мога ли да видя мощите?

           - Днес – не! Утре ще ги видите – утре е Стефанов ден и самият владика ще отслужи службата.

           - Дано не Ви отегчавам, последен въпрос: къде се намира Аязмото?

 Монахинята ми показа посоката с ръка.

 … След потушаването на  Чипровското въстание през 1688 г. въстаници се опитват да се скрият в Клисурския манастир. Башибозукът напада манастира, въстаниците се изтеглят в планината, но монасите отказват да напуснат светата обител. Турците палят клада и изгарят шестимата монаси. На това място бликва извор, прочул се с лечебните си свойства. Около Аязмото израстват шест бука…

 Благодарих на любезното девойче, чийто чужд език изобщо не ме затрудни и тръгнах да търся Аязмото, следвайки указателна стрелка на дървена табела. Не го открих. В манастирския магазин разбрах, че Лечебният извор се намира извън очертанията на манастира, на около 400 – 500 метра.

 Манастирският магазин за мен обикновено е последното място за посещение. Накупихме си от производството на монахините – пелин, сладка и мед – и излязохме от манастира. Точно на входа, на табелата със „заповедите“, която на влизане не  забелязах, бяха изписани три по-особени изисквания: да не се дъвче дъвка, при посещението да не се интимничи с близките хора и да не се пускат дронове на територията на манастира. 

 Извън зида беше разположена Магерницата, която явно изпълняваше и функцията на ресторант – на външни маси обядваха посетители.

           - Венци, Миро, да седнем да хапнем в Магерницата? Тъкмо е вече 12…

           - Каква Магерница? – почти се възмути Миро – на десет минути от тук е чуден ресторант – „При Сталин“!

           - Какъв „Сталин“ бе, Миро? След манастир, след това духовно място,  да сядам „При Сталин“?

           - Ако искаш да знаеш, Сталин е завършил Духовна семинария и се е готвел за свещеник!

           - Добре, тогава може!