Лопушански манастир

 Манастирът  е разположен в полите на Стара планина, в близост до село Георги Дамяново (до 1958 г. с. Лопушна), област Монтана,  отстои на 21 км от Монтана и на 117км от София.

 Изненадата беше пълна. И очарователна.

Прибирахме се от Китариадата на гр. Зайчар, Сърбия. Нашият водач избра пътя през Белоградчик, покрай Чипровци. Минахме през селата Извос, Превала, Бели Мел и Георги Дамяново. Тесен, добре асфалтиран път, виещ се като змия и почти пуст. Мълчахме и се възхищавахме на българската природа – всичко беше сякаш изваяно от великански ръце – и прочутите Белоградчишки скали, и многобройните планини, които следваха в някакъв съзнателен геометричен порядък. Харесвах много места в България, но тук, също като по пътя през Искърското дефиле, изпитвах чувството, че съм попаднал в приказка.

Не познавах района и не знаех Венци на къде кара колата.

          - Сега приготви се за изненада!

След няколко минути колата спря пред входа на манастир.

Предния ден казах на Венци, че имам намерение специално да дойда в този край, за да видя Лопушанския манастир. Разказах му историята, която ме беше впечатлила – историята на „Зазиданата икона“.

През 2013 г. някаква жена се обажда в Лопушанския манастир и иска да разговаря с игумена. След като се свързва с него му съобщава следното: „Сънувах чудотворна икона. Ангел ми каза, че в черквата на Вашия манастир е зазидана икона, която трябва да се откопае и да се изложи за поклонение“. Ангелът описал точно мястото, където е зазидана – до прозореца в ляво на западната стена на еди колко си сантиметра височина. Жената никога не била ходила в този манастир и не е имала никаква представа какви точно инструкции препредава. Игуменът Сионий почукал на посоченото място – звучало на кухо. Разкопали стената и наистина в нея открили ниша, а в  нея - икона, увита в  ръчно тъкана кърпа. Това се случило на 10 януари 2014 г..

Иконата била  невредима. Само по гърба й личели следи от пожар. Иконата била със сребърен обков – вероятно  е била смятана за чудотворна  – според традицията се обковавали изображения, смятани за чудотворни.

Проучването показало, че иконата е зазидана при построяване на черквата през 1853 година и съответно е престояла там 160 години. А самата икона е била открита в пепелищата на опожарения от турците стар манастир след потушаването на Чипровското въстание през 1688 г..

Жената, която съобщила на игумена за зазиданата икона отказала да разкрие самоличността си. Казала само, че се казва Мария. Откритата икона е на св. Дева Мария с Младенеца.

Тази история разказах на Венци вчера. И споделих, че искам специално да дойда, за да видя иконата, за която знаех, че е изложена в черквата.

Наистина, изненадата беше чудесна! А времето – слънчево, кристално и горещо.

В храма свещеник отслужваше кръщене.

…Лопушанският манастир "Св. Йоан Предтеча" е построен през Второто българско царство. През 1688 г., след потушаването на Чипровското въстание е напълно разрушен. Манастирът останал задълго време в запустение и населението започнало да го нарича „пустия манастир". В периода 1850 -1853 г.  със съдействието на архимандрит Дионисий, дошъл от Чипровския манастир, се започнало възстановяването на манастира. През 1853 г. майстор Лило, основоположник на една от най-значимите Възрожденски строителни школи – Славинската, завършва днешната внушителна манастирска черква, която по архитектурно  решение, твърде много прилича на черквата на Рилския манастир.

В манастира са отсядали воеводите Панайот Хитов и Филип Тотьо. Тук Иван Вазов е  създал част от романа си “Под Игото”.

Манастирът съхранява един от най-красивите иконостаси в Северна България, изработен в най-добрите традиции на Самоковската школа. Иконите са дело на братята Николай и Станислав Доспевски…

Един мъж, който стоеше зад щанда със свещите, ми показа къде точно е поставена „зазиданата икона“. Беше под стъкло и не личеше да е реставрирана – цветовете бяха избелели и с усилие се разбираше какво е иконописано на нея. Очаквах да бъде поставена в специален иконостас, който отдалеч да показва тържественост. В много черкви с такива икони местата бяха демонстративно специални.

Разбира се, трябваше да видя и мястото на откопаване. В лявата страна на нишата на левия западен прозорец се виждаше дупка с формата на квадрат, а на основата на нишата стоеше квадратен камък. Не беше трудно да се сети човек, че това е камъкът, изваден при отзиждането на иконата. На стената, срещу която беше дупката, бяха поставили в рамка под стъкло ръчно тъканата шарена кърпа.

Любопитството ми беше удовлетворено. Едва след това започнах да разглеждам самия манастир. Впечатляващи огромни туи, високи два – три метра (1), наредени в шпалир. Огромен двор с грижливо поддържана трева, типични каменни манастирски пътеки, може би триметрова статуя от дърво пред храма, от чийто текст, изписан на „пергамент“, можеше да се разбере, че е на пророк Исайя. Не далеч от статуята – двуметрова книга от дърво, с издялан текст на св. ап. Лука, който разказва сцената с Благовещението.

Всичко в този манастир беше огромно. Храмът бил третата по големина манастирска черква след тези на Рилския и Бачковския манастири.

В двора имаше Храм – Костница, приютил костите на мъже, жени, деца, монаси и свещеници, избити от турците по време на Чипровското въстание от 1688 г.

Срещу основната черква беше построена по-малка. Оказа се, че тя е сравнително нова, изградена преди десетина години. За мен това беше странно, защото ако в един манастир има две черкви – стара и нова, по-малката по-принцип е по-старата. Тук беше обратно.

На двора се спрях до един монах – снажен, достолепен, с разкошна дълга бяла брада. Попитах го:

          - Вярно ли е, че игуменът на манастира през 2013 год., след разказа на една жена, е открил „зазиданата икона“?

          - Така казват!

          - Наистина ли е престояла зазидана 160 години?

          - Така казват!

          - И е оцеляла над 160 години в пепелищата на изгорения манастир?

          - Така казват!

Ако монахът не се беше усмихнал, щях да си помисля, че силно му досаждам. Съмнение в достоверността на разказаното ли бяха отговорите на монаха? Или начин на изразяване на човек, който държи да подчерта, че лично не е присъствал на събитията, за които го питат?

Докато се опитвах да преценя подтекста на отговорите, Венци се доближи и попита:

          - Извинете, можем ли да обядваме тук?

          - Да, приготвили сме боб чорба и пълнени постни чушки!

Венци седна на една маса на двора, някак обособена с още две маси като в собствено малко дворче и след малко видях монахът да му поднася класическа доматена салата, купа боб и панер с хляб поне за четири души.

          - Охо, Венци, даже ти сервират?

Една жена, седнала наблизо чу въпросът и поясни:

          - Това беше игуменът, Нифонт!

          - Игуменът на манастира сервира обяд на непознати посетители?

          - Да, няма нищо неестествено! -  жената се усмихна на учудването ми.

          - Венци, колко пъти в живота ти е сервирал игумен?

          - За пръв път!

          - И сигурно – обърнах се към жената – всеки ще плати толкова, колкото прецени?

          - Точно така! – беше отговорът.

          - Да ви питам – този път жената се обърна към мен – разбрах, че се интересувате от манастирите! Колко манастира има в България?

Явно Венци ме беше издал.

          - 226!

          - И всичките са действащи?

          Не, за съжаление – действащите са само 73! И когато ви казвам тези числа, ситуацията може вече да е различна, защото обезлюдяването на българските манастири, за разлика от сръбските, руските и гръцките, е впечатляващо! Често има монаси, които обслужват повече от един манастир. С такива монаси съм разговарял например в Черепишкия, в Годечкия…

          - Че то и нашият игумен Нифонт се грижи за два манастира!

          - Сигурно! Тъжна работа! Не смея да прогнозирам, че ми става страшно! Губим историята си, губим паметта си, губим вярата си, губим себе си… Ставаме някакви други – безлични, безродни… - спрях тирадата си, защото не исках да изпадна в мрачното си настроение, в което обикновено попадам, след такива разговори.

Когато обядът беше приключил, мъжът, който продаваше свещите се доближи, взе таблата на Венци, който почти не беше докоснал хляба и каза:

          - За Бог!

Аз лично го погледнах с неразбиране.

          - Разбрахте ли какво ви казах? – човекът тръгна преди да дочака отговор.

Венци влезе в Магерницата и после разбрах, че е оставил 20 лева.

Подканих моите спътници да тръгваме. И почувствах това, което често чувствам след посещението на манастир, който ми е харесал – че трябва да се върна пак, за да видя невидяното, за да чуя нечутото и за да срещна пак тези непознати хора, които чувствах близки, много близки, без да мога да обясня защо.

 

(1)   Туята е род иглолистни вечнозелени дървета от семейство Кипарисови. На много европейски езици туите са известни като „дърво на живота“ или „Боже дърво“. Името му "Thuja" е дадено от шведския ботаник Линей през 1753 г. Идва от гръцката дума thuo, което означава "да се жертва", тъй като често дървото е било използвано за подклаждането на огъня при животински жертвоприношения, за да добави приятен аромат.

 

Гранички манастир

 Манастирът се намира на 8 км. южно от гр. Кюстендил и на 4 км югозападно от с. Граница, в местността „Пустия манастир“. 

- Минахме село Граница, наближаваме… Пътят е черен, да знаеш! – предупреди ме Дора.

- Не е черен. В справките щеше да пише!

- Разчитам на Гугъл!

Пътят беше асфалтов, но вероятно от времето на откриването на асфалта. На много места горният слой беше изрязан и проблемът с малка кола изскочи. Цяла редица от пътни машини бяха строени в страни извън пътя, явно ремонтът беше в разгара си. Или пък беше замръзнал в очакване на пари, както често се случваше.

          - С тази „Fabia“ изборът ми на манастир става все по-труден – измърморих.

          - За посещенията на тези манастири просто ще си купиш един стар джип – включи се Емо.

Влязохме в класически манастирски двор – пътеки, павирани с големи каменни плочи; шпалири от чимширени туфи; черква в средата и жилищна сграда с дълга дървена веранда във възрожденски стил.

… Манастирът „Свети Лука“ е основан през 10 в. Тази легенда се подкрепя от названието на местността, в която е построен; от разкритите ранни основи и разположената в близост средновековна крепост. В градината са разкрити две находки: няколкостотин сребърни венециански монети от 14 век и билонни монети на византийски императори от 11 и 12 век.

Манастирът многократно е разрушаван от турците. Възстановен е през 1948 г..

Манастирът е обявен за паметник на културата…

……Патронът на манастира свети Лука е апостол от Седемдесетте апостоли и приятел и спътник на апостол Павел. По произход не е евреин. Предполага се, че преди обръщането си към Христа, е приел иудейската вяра. Бил е лекар и живописец. Предание твърди, че за първи път е нарисувал иконите на Иисус Христос, Света Богородица и на апостолите Петър и Павел. Тези икони стават пример и модел на всички по-късни икони, тъй като апостол Лука се смята за основоположник на християнската иконопис. Умрял мъченически в Египет на 80 годишна възраст.

През 360 г. император Констанций, син на Константин Велики, като чул за чудесата, които ставали при гроба на свети Лука наредил да се пренесат мощите му в цариградската черква „Свети Апостоли“, където почивали мощите и на апостолите Андрей и Тимотей…

Влязохме в черквата – еднокорабна, едноабсидна и безкуполна.

          - Юрка, знаеш ли, че сърбите, когато прекрачват прага на черква, целуват вратата? – малко преди това говорехме с Емо за Фрушка гора, близо до Нови Сад, Сърбия, в която са били струпани над 30 манастира.

          - Майка Фотиния тук ли е? – попитах жената, която продаваше свещи.

          - Не, игуменията е на архиерейска служба в Кюстендил, днес е празник на „Всички български светии“. Ще се върне скоро.

          - Вчера се чух с нея по телефона. Не се познаваме, но й звъннах.  Много ми се искаше да разговарям с нея… Нещо интересно за манастира или за черквата ще ни разкажете ли?

          - С удоволствие. Тук, в манастира, е учил свети Иван Рилски. Тук са служили и тримата монаси, които през 15 век са възстановили ограбения и  запустял Рилския манастир - Йоасаф, Давид и Теофан. Родени са в с. Граница. Като излезете, пред черквата ще видите чешма, наречена на тримата монаси.

          Мощите на свети Иван Рилски сега са в Рилския манастир, нали?

          - Да, те са върнати в Рилския манастир след делото на Йоасаф, Давид и Теофан.

          - Иконостасът от кога е?

          - Не е много стар, от 19 век е. Ако се вгледате в долния десен ъгъл на иконостасните икони, ще забележите надписи с годината – 1885-а, 1886-а…

          - Иконата на патрона на манастира, тази до иконата на   Богородица, е много странна – там има някаква сцена, а не ликът на св. Лука…

          - Решение на иконописеца. Св. Лука е в горния край на иконата, на някакъв балкон. Там той рисува. Елате обаче да видите най-интересното в черквата…

Жената ни заведе до икона „Успение Богородично“. Под нея в сандък със стъклен похлупак беше изобразена св. Дева Мария – с изрисувани лице и ръце и тяло – с извезан плат. Това трябваше да представлява тялото на св. Богородица в ковчег.

          - Интересно, триизмерно изобразяване на „Успение Богородично“…

          - Сигурна съм, че другаде не сте виждали такова „Успение“…

Жената ни остави сами да разглеждаме.

          - Ковчег има, ама гроб има ли? – попита Любо.

          - Гроб няма. Христос възнася тялото на Пресвета Богородица след смъртта й.  Така казват легендите. В Евангелията няма изричен текст. В свещените християнски текстове се говори само за двама, които са въздигнати в небесата с телата им. Това са патриархът Енох и старозаветният пророк Илия. Както казват, това са единствените, които „не са вкусили смъртта“. Апокрифното евангелие на Никодим, което описва какво е правил Христос след Разпятието и преди Възкресението, разказва как Енох и Илия посрещат пред вратите на Рая всички праведници. До този момент в Рая няма никой друг – всички са в Хадес…

          - Тоест в Ада! – поправи ме Любо.

          - Казвам „Хадес“, защото в християнските представи „Адът“ е нещо друго. В Ада са тези, които са наказани на вечни мъки. А преди Възкресението всички са в Хадес, включително и светите мъже, всички… В събота след Разпятието Христос отива в Хадес, разбива вратите му и извежда към Рая всички праведници. Този разказ обаче е апокрифен – Евангелието на Никодим. Такъв разказ в четирите канонични евангелия няма.

След кратката лекция, за която се извиних, излязохме от черквата.

Жената, единственият ни събеседник, беше на двора.

          - Може ли пак да питам? - обърнах се към нея.

Жената се усмихна и кимна.

          - От кога майка Фотиния е игуменка на манастира?

          - Много отдавна.

          - В един от най-богатите на информация  сайтове за манастири пише, че миналата година игуменка е била Ксения. Говоря за „bulgariamonasteries.com“. В коментари за вашия манастир за това лице има твърде смущаващи неща. Дори ми е неудобно да ги преразказвам…Дори думата „смущаващи“ е твърде слаба.

          - Не знам какво сте чели. Игумения Фотиния е отдавна тук. И никаква Ксения няма. Лъжи са това.

          - В този сайт пише и друго – че тук могат да нощуват до 16 гости. Тоест, че манастирът има хотелска част.

          - В момента и тази информация не е актуална. Манастирът не предлага нощуване. Няма кой да се занимава с това.

          - Благодаря Ви много за отзивчивостта. Няма да чакаме игуменията. Не знаем кога ще се върне. Предайте й този символичен дар, в знак на уважение.

Подадох на жената в торбичка една пита кашкавал. Оставих и визитка.

Емо изскочи от някъде и подаде на жената книга.

          - Моля Ви, предайте този малък подарък на майка Фотиния – това е книгата ми „Летопис на православните храмове в Софийска епархия“.

Сбогувахме се и потеглихме.

          - Сега остава да срещнем по пътя игуменката!

Казах това и по тесния разбит път се появи кола. За да се разминем трябваше внимателно да отбием и да спрем.

След десетина минути ми звънна непознат номер.

          - Г-н Борисов, много Ви благодаря за подаръците. Книгата е чудесна…Защо не останахте да ме изчакате? Защо не се върнахте? Ще се надявам да се видим отново…

Гласът беше изключително топъл. Хвана ме яд, че не я изчакаме.

          - Да се върнем?

          - Не ми се връща. Жената, с която разговаряхме, ни каза, че тя се връща от службата с гости. Колата беше пълна, поне това видях. Ще дойдем пак, ей го къде е Кюстендил!

          - Юрка, ама игуменката благодари поименно за книгата! – почти с гордост отбеляза Емо.

          - Е, и аз когато напиша книга за манастири и черкви, ще подарявам книги. Засега ще се представям с кашкавал.

 

 

 

         

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Батулийски манастир

 Батулийският манастир е разположен на брега на Батулийска река, в непосредствена близост до село Батулия и на около 30 км северно от София.

 И в село Батулия Левски е създавал революционен комитет. Почти не помня село, през което съм минавал, за да отида в някой манастир, в което Левски да не е бил. Не помня посетен манастир, в който Левски да не е отсядал. И когато за години натрупаш близо стотина такива екскурзийки, започваш да чувстваш Левски по особен начин. Това не е революционерът от стихотворенията, това не е апостолът от портретите и бюстовете, Левски е Великото присъствие. Бил е тук, бил е там, бил е на трето, на четвърто, на пето място… Левски се превръща в Дух, който е обхванал, попил и благословил всичко българско…

Докато си мислех това, минавайки през Искърското дефиле, една от спътничките ми тихо изрече:

          - Швейцария ли? Няма на друго място такова вълшебство! Да кажеш „океан от зеленина“ е слабо и банално! Това е Вселена от зеленина, това е някакъв благословен зелен Безкрай!...

Погледнах през стъклата на колата исполинските, страховити, отвесни скали, облечени в зелено и изпитах чувството на благоговение, което природата на България често внушава, стига да имаш сетива да го усетиш.

          - Едно от любимите места на Вазов - продължи Вили – Тук можеш истински да разбереш Вазов, не от разказите, не от думите… Тук!

          - Вазов и Левски на едно място! – реагирах почти без да искам.

          - Какъв Левски?

          - Нищо. Мислех си за присъствието на големите. Мислех си за Левски… А това за Вазов добре го каза!

Застанахме пред стръмен, лъкатушещ, тесен, павиран с големи камъни, път. Оставихме колата - ако трябваше да се разминем с друга, щеше да има приключение. На километър-два, ни казаха, е Батулийския манастир.

…Не е известно кога е построен манастирът. Знае се, че е имало стара черква, която е разрушена, естествено, по време на турското робство. На нейно място е изградена нова – осветена е през 1911 г. от Софийския митрополит Арсений. Жилищната сграда е построена през 1913 от поп Емануил Златков и е наречена Страноприемницата. През лятото на 1920 г. тук е нощувал Александър Стамболийски, с когото поп Емануил е бил приятел. В чест на това пребиваване свещеникът е нарекъл двете западни стаи „стаите на Стамболийски“…

Нямахме късмет. Черквата беше заключена, заключени бяха и стаите на Страноприемницата. На една от вратите беше оставена визитна картичка на свещ. Стефан Стойчев с телефон. Понечих да му звънна, но се отказах. Обичах да разговарям със служител на манастира, в който съм, но такъв разговор нямаше да ми свърши никаква работа.

Винаги тръгвам за посещение на манастир с определена предварителна нагласа. Нещо съм прочел, нещо са ми разказали, трето съм построил с въображението си. Днес очаквах да видя живот, да присъствам на неделна литургия, да побеседвам с някой монах за историята на манастира, за легендите му. Исках да науча нещо за оброчището – на върха на една скала беше побит железен оброчен кръст, така разказваха туристическите справки.

Манастирът беше пуст, но се чувстваше присъствие. Пепелници на една дълга дървена маса пред Страноприемницата; красиви полски цветя в метално менче, овесено на греда; в една от стаите, в чийто прозорец надникнах – печка и прибори за хранене.

Оброчният кръст за мен беше на странно място – високо, високо, побит на внушителна отвесна скала. По принцип на оброчищата се колят животни и се приготвя курбан. На оброчищата им казват „параклиси на бедните“. В миналото, там където селяните не са можели да си позволят черква, са слагали кръст или голям камък, освещавали са мястото и то е служело за молитви. Защо им е на монасите оброчище, при положение, че имат построена черква? Вероятно с този оброчен кръст са указвали на мястото, определено за готвенето на курбан – широка поляна в подножието на отвесната скала.

Църквата  ̶   еднокорабна, едноапсидна и безкуполна сграда, а до западната й фасада  ̶  долепен портик, изпълняващ ролята на открит притвор. До вратата на черквата в притвора – оставени свещи до кутийка, пълна с монети. Пуснахме монети и запалихме по една свещ, в специално приготвената поставка с пясък.

И отново природата – най-впечатляващото от всичко, което беше пред очите ни. Зелен океан и кристален въздух, които те канят да се връщаш тук безброй пъти.

          ̶  Ето, тук искам да дойда, да си взема една стая и да пиша книгата си за манастирите! Дори не ми трябва отключена черква! Тук природата те прави религиозен – без икони, без кръст, без монаси! – опитах се да обобщя основното си впечатление от посещението.  

Когато се спуснахме по стръмния и извит път, който ни върна в края на селото, се качихме по каменни стълби до един невероятно голям монумент. На  гигантска плоча пишеше „Смърт на фашизма!“, а на втора плоча-близнак – естествено, „Свобода на народа!“ Пред плочите бяха поставени пресни венци и цветя.

          - Вили, според теб тук защо никой не е заливал паметника с боя? Виж каква площ има!

          - Не знам, може би ги е домързяло да се качват по толкова много стълби! Освен това, тук не е София! Страстта да се обливат антифашистки паметници расте и крепне по жълти павета! Нормалните хора в провинцията са с по-голям коефициент на присъствие!

Застанахме в минута мълчание пред издълбания надпис „Смърт на фашизма!“ Нещо ме жегна. За пръв път, ама наистина за пръв път, този надпис ми говореше за бъдещето, не за миналото. Бил съм на поклонение пред много антифашистки паметници и винаги съм благодарял на тези, които бяха заключили фашизма с девет катинара. Някой беше започнал да разбива катинарите…

 

 

Земенски манастир

 Манастирът е разположен в полите на Конявската планина в поречието на р. Струма, в непосредствена близост до град Земен. Манастирът отстои на 36 км от Кюстендил и на 70 км от София.

Пътувахме по посока София – Радомир. Мислехме едновременно за два манастира, но още не бяхме решили точно кой да посетим. Двете ми спътнички ме оставиха аз да избера.

Единият, Жабленският, ме привличаше с особената биография на доскорошния му игумен –  схиархимандрит Касиян – геофизик, специализирал приложна математика, национален състезател по петобой като студент. Отец Касиян откъснал манастира от Българската православна църква, присъединил го към Българската  старостилна църква, после подчинил се на гръцка старостилна църква и последно пристанал на  Руската православна автономна църква. Накрая, така пишат из социалните мрежи, монасите го изгонили и върнали манастира в лоното на БПЦ. Тъй като раздялата е само преди около две години, надявах се да хвана „следа“ и да намеря отец Касиян.  Освен среща с архимандрита, исках да науча повече и за историята на манастира, за неговото управление, за неговите митарства.

Вторият, Земенският манастир, бил музей, паметник на културата от национално значение, с една от най-старите оцелели църкви (11 в.), със запазена иконопис от епохата на строежа, с портрети на ктитори, които съперничили на гениалните стенописни образи на Калоян и Десислава от Боянската църква. Знаех, че в църквата има стенопис на „Старий денми“, много рядко срещан образ на Христос, исках да го видя. Легендата разказваше за чудотворна каменна олтарна маса, която сбъдвала желания, исках да я докосна. Чувал бях и за ресторант в самия манастир, нещо, което съществува изключително рядко, Изкушавах се да смеся двата свята с една студена бира.

Не знам кое наклони везните.

Тръгнахме към Земенския. Вили и Дора не възразиха. Прекрасен асфалтов път след град Земен ни заведе за минути до зидовете на манастира.

Трета Неделя след Пасха, ден на св. Яков Заведеев, първият апостол от 12-те, загинал мъченически, още в 44 г. след Христа.

Тих, слънчев ден в самия край на април.       

… Земенският манастир ''Св. Йоан Богослов" е основан през 11в.. Легендите разказват, че манастирът е разрушаван многократно – при ожесточени битки на Кракра с византийци, при сръбски опустошения, и естествено при османски набези. Интересното при тези погроми е, че черквата винаги е оцелявала – както тя, така и нейните стенописи.  Легендите говорят също, че уникалната кубична архитектура на черквата има мистична връзка с култа на богомилите към това място. Тук богомилите пазели знака на българина като символ, който може да обедини всички религии. Кръстоносците от 1189 г. пък търсели по стенописите на Земенската черква кодирани послания, свързани с Храма на Соломон. През всичките тези столетия, мястото на Земенския манастир е бил като магнит за иманярите. Тук те търсели имането на основателя на царската династия Шишмановци – цар Михаил- Асен III Шишман.

В началото на 19 в. Земенския манастир е  възстановен и тогава са построени жилищните сгради.

В навечерието на Априлското въстание земенския игумен Михаил организирал чета за участие във въстанието и заплатил за това  с живота си.

След Освобождението единственото, което било добавено към манастирските сгради, е малка камбанария в двора до жилищното крило.

До 1966 г. манастирът „Св. Йоан Богослов“ е бил действащ. Разказват, че през последните си десетилетия манастирът е бил своеобразна лечебница за монаси с психически разстройства. През 2003 г. Светият синод преотстъпва манастира на Националния исторически музей…

Бяхме си купили билети за професионална беседа. След като Вили поиска разрешение да правим снимки и получи традиционния отказ, примирихме се и наострихме уши за разказа:

          - Земенският манастир един от най-старите и най-ценни паметници на средновековното ни изкуство. Църквата е кубична сграда с размери 9/9/9. Куполът й дава още 2 метра височина. Изградена е от камъка „бигор“. Има две изписвания – първото през 11 – 12 век и второто – през 13 – 14 век. Единственият запазен образ от първото изписване е на света Ана (показва със „светлинна показалка“). Това изписване е преди Боянската църква. Всичко друго, което виждате е от второто изписване… Обърнете внимание на ктиторите – тези два образа от края на 13 и началото на 14 век - боляринът Деян и неговата съпруга Доя са едни от първите болярски образи на средновековната ни стенопис. Доя е украсена с перлени обици и е облечена с червена носия, типична за този край и по това време. Аз твърдя, че е по-красива от Десислава на Боянската църква и това не е само и просто мое мнение като дългогодишен работник… Обърнете внимание на сцената в Гетсиманската градина, в която Христос разговаря с Петър. В ляво са учениците на Христос и художникът е нарисувал лица, при които няма едно с друго да си приличат.

Следва разказ за сцените от Страстната седмица, които заемат основно място в стенописването на храма.

          - Страстната седмица започва с евхаристията, със светото причастие. Журналистите наричат тази сцена „Двойния Христос“. Майсторът е нарисувал два образа на Христос един до друг. Единият Христос раздава хляб на учениците, другият -дава  виното.   Учениците са разделени на две, по шестима във всяка сцена…

          - Това не са ли два стенописа, поставени един до друг, съединени по някакъв начин? – попитах.

          - Не, това е една картина! Не знаем какъв смисъл е влагал художникът при това раздвояване! Два Христоса в един стенопис!.. В Земенската черква има още една сцена, която няма да срещнете на друго място  – това е изковаването на пироните за разпятието на Христос. Също уникален стенопис… Пред нас е и един от първите стенописи на св. Иван Рилски…

          - Кога са реставрирани стенописите?

          - Не са реставрирани, само са почистени и консервирани. Това се случва през 1974 г.. От тогава храмът е в този вид.

          - Кажете ни нещо за олтарната маса… Казват, че е чудотворна!

          - С лявата ръка докосвате камъка и си пожелавате нещо… С лявата ръка се приема енергията, а с дясната се изпраща, затова ви казвам, че докосването трябва да го направите с лявата…

Излязохме от черквата и запалихме свещи отвън, до вратата на храма. Вътре не се разрешаваше палене – нормална мярка срещу повреда на стари стенописи.

          - Вили, кое те впечатли най-много? – попитах.

          - А теб?

          - Сцената с изковаването на гвоздеите за Разпятието… В тази сцена има жена и тя е май най-активната при изковаването. В средновековието не може да има жена – ковач… И разбира се, „Двойният Христос“!

          - За мен най-впечатляващи са очите в два стенописа! Виж очите на Йоан Богослов над входната врата на храма! Тревожни очи, уплашени очи! Виж и очите на св. Ана от 11 век! Не съм виждала толкова тъжни очи на икона! Сякаш ще заплаче! Няма такава изразителност в средновековната стенопис!

          - Така е! По принцип през тези векове образите са еднотипни, а тук сякаш е търсена индивидуализация!

          - Не просто индивидуализация, а ясни емоционални състояния!

          - Тази скръб в очите на св. Ана - опитах се да търся връзка с епохата - може би говори нещо за началото на робството? На Византийското робство?

          - А тревогата в очите на св. Йоан?

Замълчах. Стори ми се изкуствено да търся връзка с края на 14 век. Но знае ли човек…

Отидохме отново при жената – екскурзовод, която продаваше сувенири и книги.

          - Извинете, попита тя, мога ли и аз един въпрос?

          - Разбира се!

          - Вие ли сте Велислава Дърева?

          - Аз съм.

Благодарихме на жената за любезното гостоприемство и хлътнахме точно до изхода в една зала с изложба, посветена на овчарите по Европа, на техния бит, работа и празници. „Тази изложба е покана да опознаем овчарските песни и свирни, приказки и легенди! Да се потопим в един приказен, но и суров свят…“ Текст на огромно пано, с който започваше представянето на експозицията.

Изложбата беше озаглавена „ИМАНЬЕ БЕЗ ДОВЪРШУВАНЬЕ“. Не разбрах текста. Погледнах  в долния край превода на английски: „INEXHAUSTIBLE WEALTH“. Сега го разбрах  – „НЕИЗЧЕПРАЕМО БОГАТСТВО“. Стана ми леко неудобно. И тъжно.

         

Калугеровски манастир

Калугеровският манастир е разположен по поречието на р.Тополница, на 2 км от село Калугерово, на 25 км северозападно от гр. Пазарджик и  на 93 км от София.

Човек може да разбере дали добре е поддържан един манастир дори само от пътя до него. Асфалтовият път – без дупки, неравности и стърчащи камъни – говореше, че светата обител има грижовен стопанин. Прясно варосани сгради; идеално преметени каменни алеи; поддържани цветни тумби от цветя в цикламено, червено, жълто и бяло; чисти и опънати знамена – национално и църковно – целият ансамбъл излъчваше  подреденост и хармония.

Дълга едноетажна сграда, явно жилищна, те посреща още от стъпалата с маси, отрупани с мед, сладка, туршии, лютеница, подправки, поне пет вида оцет – между които смокинов и къпинов и хладилен шкаф с кашкавал и сирене.

Когато видя, че проявяваме интерес към шишенцата и бурканчетата, монахиня на около 40 години застана до нас и вежливо ни поздрави.

-        Това собствена продукция ли е?

-        По-голямата част от нея е собствена, има и купена.

-        Пчели гледате ли?

-        Гледаме – малко над 20 кошера на 20 км от тук.

Монахиня или монах да ти отговарят с охота не се случваше често, затова побързах да чуя повече информация от извора.

-        Изглежда сте женски манастир! – по лицето ми се опъна широка усмивка, която направи впечатление на монахинята.

-        Да, женски е! Нещо весело ли забелязахте в това?

-        Извинете ме! В туристически справки, и то не в една, пише, че в манастира има само един монах. Често се сблъсквам с такива несъответствия и това ме развеселява!

Монахинята стана сериозна.

-        Така е било. Преди година дядо Николай, митрополит на Пловдивска епархия, ни покани и сега в манастира сме четири монахини. Ще дойдат още – ще имаме послушници.

Реших да избързам с въпросите, защото в общи приказки можех да изпусна златен шанс за нещо интересно, което не знам.

-        Сестро, че този манастир е пълен с история. Разкажете ни нещо…

-        Този манастир като сгради е нов. Сега тук има десетина килии, а Паисий Хилендарски казва, че светата обител е имала „80 ката килии“. Голям манастир е бил! По време на Априлското въстание е изцяло изгорен!

Опитах се да насоча монахинята към това, което ме интересува:

-        Тук Левски е създавал революционен комитет. Захарий Стоянов разказва за свой престой в манастира. Игуменът тогава, отец Кирил, е бил пръв приятел на Бенковски… В някои манастири има малки музеи. Тук нямате ли?

…През юли 1871г. в Калугеровския манастир Васил Левски основава революционен комитет в състав: Иван и Никола Ръжанкови, йеромонах Кирил Слепов и Теофил Бейков -учител. Тук са заседавали дейци от околните села (Церово, Лесичево, Славовица, Динката, Карамусал, Щърково, Съртхарман и Дерехарман). По-късно манастирското братство взема дейно участие в подготовката и избухването на Априлското въстание…

Монахинята за секунди се замисли.

-        Нямаме музейна сбирка. Ето там обаче, на двайсетина метра зад вас е паметника на йеромонах Кирил!

…Кирко Иванов Слепов. Дълги години поддържа връзки с Васил Левски. През пролетта на 1876 г. е дясна ръка на Бенковски.

След разгрома на въстанието Бенковски, Захари Стоянов, Стефо Далматинеца и отец Кирил търсят спасение в Балкана. В Тетевенския балкан на 12 май, след предателство Бенковски е убит, отец Кирил и Стефо са пленени, а Захари Стоянов успява да се спаси. През декември 1876 г. отец Кирил е изпратен в Цариград в затвора за политически престъпници „Мехтерхане“, където според негови съкилийници бил отровен и умира на 17 януари 1877 г…

Благодарихме на монахинята и отидохме да разгледаме паметника на Кирил Слепов. Скромен барелеф. А как ми се искаше тук, в манастира, да се докосна с поглед до вещи, свързани с този революционер – дал всичко от живота си на България, чието име новите поколения сигурно няма да запазят…

Бях застанал пред паметника, взирах се в изсеченото от черен камък лице на Кирил Слепов и сякаш се опитвах да стигна до дълбоките, до екзистенциалните причини за българската почит към манастирите. Едва ли просто религиозността на българския народ обяснява този трепет и поклон. Българските праведници на християнството са тези, които в продължение на векове са изтръгвали невежеството от българина, пречиствали са душите им от страх и покорство, с кръст са укрепвали връзката с прадедите, с благословение са съхранявали надеждата и накрая много от тях са сложили глава на дръвника, за съхранят достойнството на българина. Това отношение към религията и нейните жреци може да разбере само балканец в Европа. Нито исполинските катедрали, опрели стрели в небето; нито папското могъщество са могли да дадат на европееца това, което е получил българина – упование, дързост и вътрешна сила…

Влязохме в черквата. Неделната литургия беше към края си. Младо момче, юноша, в църковни одежди, стоеше до отеца и държеше метална купа с нафора. Беше се наредила опашка.

-        Отидете, вземете си нафора!

Обърнах се  ̶  беше същата монахиня, с която разговаряхме, застанала зад нас без да я усетим.

-        Не съм се причастил! – отговорих. А и вярата ми е слаба…

-        Взимането на нафора след неделна литургия е малко причастяване. И усилва вярата…

…Нашите прадеди всяка сутрин, преди да започнат каквато и да е било работа, са приемали нафора и светена вода и са се прекръствали.  Така те са се молили всяко тяхно движение и мисъл да станат Христови. Този обичай все още съществува в манастирите…

Наредихме се на опашка и в специално поставени на клироса салфетки взехме по няколко кубчета хляб. Излязохме от черквата и отново отидохме до масите с материална храна. Купихме си сирене и подправки. Друга монахиня, много по-възрастна, прибираше парите и прилежно си записваше в една тетрадка какво е купено.

-        В други ден е Архангелов ден, нали? – чудех е как точно да заговоря и тази монахиня.

Монахинята направи пауза, която ми се стори необичайно дълга.

-        За нас във вторник е Димитровден! Ние сме по Юлианския календар. Така както празнуваме Рождество Христово на  7 януари, а не на 25 декември с католиците!

Поприказвахме си малко за различни неща – както църковни, така и не до там  ̶  като например „Защо овчето и кравето сирене са на една цена?“ и се сбогувахме.

След десетина крачки се плеснах по челото: „Какви старостилци са тези? Нали предишната монахиня ни каза, че тук ги е довел дядо Николай?“ За Княжевския манастир знаех, че е старостилен, но там се говореше за отец Фотий, митрополит на Българската православна старостилна църква. Двете църкви – официалната и старостилната са с различно управление! Няма как Калугеровския да е старостилен и да е подчинен на Светия синод, чийто член е дядо Николай!

Потърсих с поглед възрастната монахиня, но тя вече не беше там. „Поредната загадка! Пак ми отвориха домашна работа!“