Открадни душа за час

Наближавам портала. Главата ми бучи. Пред кабинета сигурно ме чакат поне пет души. Все с нерешени проблеми. В 11 ч. трябва да звънна в централата на холдинга, за да давам обяснения…. за процента брак…за проваления договор с „Х“…за злополуката с ония, пияния работник... След това май бе разправията с профсъюзите.

Минавайки през портала, поглеждам охраната. Виждам онзи, който виждам всеки ден. Не му зная името. Поглеждам го. Спокойно лице, лека служебна усмивка, игрив поглед. Май този няма проблеми. А пък заплатата му е нищожна. Всеки от ръководството може да го задейства или да си изкара върху него пушилката. Това не е ли парадокс? Усмихнат! Подминавам го, но си намирам повод и се връщам нещо да го попитам. Докато го питам внимателно се взирам, за да открия позата. Позата, която крие недоволство, раздразнение, комплекси. Няма поза. Естествено приветлив, смущаващо спокоен и усмихнат.

Спирам секундата! Попивам неговото превъзходство! Крада му душата и я замествам с моята! За малко.

Тръгвам към кабинета си. И зная, че не съм аз, а той. Само изглеждам, че съм аз, няма как. Материята съм аз, с душата назаем – той. Сега ще вляза в кабинета и ще ме засипят с проблеми, претенции, нерешени задачи, измислени проекти, лична неприязън, обществена импотентност, утопии и прочие. И всичко това ще се опитат да ми го натъпчат в душата, да ми опънат струните, да ми изпилят нервите. Добре, ама точно сега няма как да стане. Душата не е моя. Взел съм на заем. А тази, другата, не могат да натъпчат точно с това. Няма допирни точки. Няма как да има среща. Лавата може само да бъде хвърлена и тя да облее душата, без да я докосне. Иначе всичко ще бъде както може да бъде – поздравът към секретарката, стойката, след малко ръкостискането с еди кой си, погледът, интонацията, начинът на сядане и ставане. Всичко външно – както си е, всичко вътрешно – без мен, извън мен, с някой друг, с охраната, която е усмихната и отпусната. И започвам да наблюдавам сценката! Голям майтап! Виждам неща, които не съм подозирал, защото онази, чуждата душа, реагира на други работи. А на моите няма как да реагира, защото са й чужди.

И това само час. До телефонния разговор с централата. Не по-дълго, защото ще оплескам нещата!

Влиза един от заместниците ми.

-      Шефе, каква е тази усмивка? Имаш  добри новини?

-      Няма такива, нищо особено.

-      Шефе, не че е важно, ама да ти кажа. Онзи на портала, охраната, май е мръднал…

-      Какво е станало?

-      Нещо ми нервничи. Още веднъж ако ме посрещне с този лош поглед, ще му откъсна главата!

Цигарата

Остави цигарата! Загаси я. Не я заслужаваш. Тъпо е да се тровиш между другото. Пороците са върхът на еволюцията. Еволюцията е работила стотици милиони години, за да създаде същества, които са способни да тръгнат срещу природата. Тази способност е венец. Върховно доверие, божествен експеримент, неизразима свобода.

И в момента, в който я практикуваш, ти превръщаш себе си в машина. Пушиш, но разговаряш с някой, или се рееш някъде, или вършиш някаква работа. Това е жалко. Това е престъпление.

Когато се тровиш, трябва да го правиш с уважение, с максимална концентрация. Затваряш очи, дърпаш, проследяваш удара в гърлото, изпълваш съзнанието си с аромата, опитваш се да доловиш топлината, която се разлива в белите дробове.

Чувал ли си за наркоман, който се боцка ей – така, между другото? Не, той се уединява, огражда се със стени, потъва в себе си и пристъпва към действието. Действие, с което само човешкото същество е дарено. Няма приказки, няма работа, няма хвърчащо внимание. Ще кажеш, че цигарата не е наркотик. И да не е като краен ефект, отношението към нея трябва да бъде същото. Те са от един порядък. Те са в сферата на божествения експеримент, на немислимата за другите в природата свобода, на еволюционната покана да се саморазправяш със себе си тогава, когато пожелаеш. Ясен ли съм?

Сега вземи една цигара. Запали я. Трябва да си сам. Не трябва да бързаш за никъде. Не трябва да имаш никаква работа. Осигури си спокойствие. Осигури си пространство. Слей се с нея. Димът и ефирното ти тяло да станат едно неразличимо цяло. Спри ума и подскачащите като маймуни мисли. По-добре е да няма музика. Да няма кафе. Да няма алкохол. Да няма нищо, което да отвлича вниманието.

Много ли е това? Много ли е за пет минути да благословиш порока, да уважиш отровата, да благодариш на еволюцията за привилегията? Осъзнай навика. Разбий навика. Само тогава ще бъдеш на висота. Остави навика за животните. Остави навика за всички, които нямат воля, сила и съзнание да се издигнат на върховното ниво, с което сме дарени.

Опитай!

Доброта – 1

Усмихваш ми се. Погледът ти – спокоен и искрящ. Покана за доброта. Блъска се в начумереното ми лице. Думите ти – порции от енергия, която се опитва да ме събуди, изправи и наелектризира.

Аз съм се свил, ти се опитваш да ме разтвориш. Изсипваш върху мен настроение, оптимизъм, благодарност, живот. Ведростта ти чука на душата ми и настоява да разруша стените. Търсиш ключ.

Глупости, нищо не търсиш. Попаднал съм пред погледа ти. Част съм от твоята случайна среда, в която ти излъчваш себе си. Май се опитваш да ме заблудиш, че съм ценен. Че проявяваш отношение точно към мен. А може би изпитваш радост, че си силен и жизнен на фона на моята разкиснатост? Усещаш ли превъзходството си?

Почакай! Стягам се! Събарям стените. Не, защото ти го искаш. Не, защото ти ми помагаш. Знам, че човек издига стени, за да се предпази от нещо, но резултатът винаги е друг. Стените скриват светлината на слънцето и умъртвяват озона на въздуха.

Отпускам лицето си. Игрива усмивка в очите. Поглеждам те. Събирам енергия, за да ти дам. Отговарям на някакъв твой въпрос. Инжектирам в думите си топлина, която бях натъпкал в някой ъгъл на съществото си. Просто я отключвам.

Чувстваш ли как ти ставам равностоен? Състезанието сега започва. Ще ти дам повече, отколкото ти ми даваш. Доброта и увереност. Сила и жизненост.

Благодаря ти, че ме вкара на ринга.

Долина

Срещу теб стои човек, който се прави на велик? Който, за да се издигне в собствените си очи, е готов да ти се присмее, да те унижи? Нищо по-естествено от това. Най-обикновеното нещо на света е човек да се смята за необикновен. И обратно – най-необикновеното нещо на света е човек да се смята за обикновен. Наблюдение, което е на хиляди години.

Остави го за миг. Не настръхвай, не се въоръжавай, не обличай брони, не се затваряй като мида в черупката си или като таралеж на кълбо. Откажи предизвикателството. Той ти е обявил война, за да черпи благословия от собственото си подсъзнание. Всъщност той е обявил война не на теб. Тя е негова вътрешна война. Между собствените му претенции и самооценката му. Между желанията и възможностите му. Между различни части на неговата непълноценност. Ти си само повод, терен. Ти просто си потенциален източник на собствените му доказателства на собствените му теореми.

Остави го. Отпусни се. Гледай го спокойно. Не му поднасяй храната, която търси. Не му утолявай жаждата. Той търси война, откажи му я. Предложи му мир – с погледа си, с гласа си, с жестовете си. Така ще предизвикаш в него късо съединение. Той е потърсил дълъг път, ти си му предложил кратък. Толкова кратък, че ще бъде изумен. Не си му дал територия. Оставил си го сам.

Нека той да е върхът. Ти бъди долината. От долината по-ниско няма и ако го почувстваш, ще бъдеш много стабилен.

След тази изненада, той ще се отвори. Ще потече надолу. Доспехите му ще паднат. Оръжията му ще се изпарят. И вместо да вземе, той ще даде. А ти, вместо да дадеш, ще получиш.

Бъди долина!

Пет минути

Разбира се, че животът е безкрайно напрегнат. Или пълен със страх. Или често дори отвратителен.

Спасението е в петте минути. Пет минути нямат значение. Те могат да бъдат извадени пред скоби. Която и да е петминутка от живота без последствия може да бъде изтървана, пропиляна, загубена.

Вземи едни пет минути и ги посвети на нещо абсолютно ненужно. „Абсолютно“ да е в буквалния смисъл. Те трябва да са посветени на  нещо, което няма никаква връзка, никакво отношение, към нито един от проблемите ти. Можеш да си го позволиш, защото всичките тези 24 часа в денонощието са посветени на решаване на проблеми. На създаване на проблеми и на тяхното преодоляване. Дори в съня си решаваме проблеми – обработваме притеснения, пренареждаме емоции, разтваряме стресове.

Безсмислени, безполезни, изгубени пет минути. Виж вазата на етажерката. „Няма ли да падне? Не притеснява ли дъската под себе си? Не е ли оцветена глупаво? Нейните атоми след 100 години къде ще бъдат?“. Виж мухата, която се блъска в прозореца. „Колко време живее една муха? Каква част от живота си ще посвети на това блъскане? Както се блъска може ли да мине оттатък? Днешните физици твърдят, че теоретично е възможно. При един от два или десет милиарда опита. Виж бестселъра „Елегантната вселена“, там е обяснено“… Учи език, абсолютно ненужен. Суахили, ако си българин. Български, ако си занзибарец.

Сега внимавай, в какво се състои номера. За да отделяш всеки ден по пет минути, а това е условието, ти ще отделиш много повече. Защото ще се подсещаш, ще се кандърдисваш, трябва да постигаш непоклатимо вътрешно убеждение, че са излишни. И когато го правиш – месец, година, десет години, ще дойде чудото! След като всеки ден тръгваш към тези пет минути, значи те са важни! След като им посвещаваш воля, значи те са значими! Безсмислието е започнало да конкурира сериозното, задължителното, ценното. „Това, без което може“ е влязло в състезание с „това, без което не може“. Дори понякога, дори често, безсмислието побеждава, защото то по определение краде територия от смисленото. Осъзнаеш ли тази равнопоставеност, животът става игра! В играта можеш да се ядосваш, да се побъркваш, но от нея се излиза. Цялото смислено денонощие без пет минути се превръща в пространство, в което можеш да стоиш, но можеш и да не стоиш. Можеш да го напуснеш. Да се скриеш. И животът става лесен, с авариен изход!