Открадни душа за час

Наближавам портала. Главата ми бучи. Пред кабинета сигурно ме чакат поне пет души. Все с нерешени проблеми. В 11 ч. трябва да звънна в централата на холдинга, за да давам обяснения…. за процента брак…за проваления договор с „Х“…за злополуката с ония, пияния работник... След това май бе разправията с профсъюзите.

Минавайки през портала, поглеждам охраната. Виждам онзи, който виждам всеки ден. Не му зная името. Поглеждам го. Спокойно лице, лека служебна усмивка, игрив поглед. Май този няма проблеми. А пък заплатата му е нищожна. Всеки от ръководството може да го задейства или да си изкара върху него пушилката. Това не е ли парадокс? Усмихнат! Подминавам го, но си намирам повод и се връщам нещо да го попитам. Докато го питам внимателно се взирам, за да открия позата. Позата, която крие недоволство, раздразнение, комплекси. Няма поза. Естествено приветлив, смущаващо спокоен и усмихнат.

Спирам секундата! Попивам неговото превъзходство! Крада му душата и я замествам с моята! За малко.

Тръгвам към кабинета си. И зная, че не съм аз, а той. Само изглеждам, че съм аз, няма как. Материята съм аз, с душата назаем – той. Сега ще вляза в кабинета и ще ме засипят с проблеми, претенции, нерешени задачи, измислени проекти, лична неприязън, обществена импотентност, утопии и прочие. И всичко това ще се опитат да ми го натъпчат в душата, да ми опънат струните, да ми изпилят нервите. Добре, ама точно сега няма как да стане. Душата не е моя. Взел съм на заем. А тази, другата, не могат да натъпчат точно с това. Няма допирни точки. Няма как да има среща. Лавата може само да бъде хвърлена и тя да облее душата, без да я докосне. Иначе всичко ще бъде както може да бъде – поздравът към секретарката, стойката, след малко ръкостискането с еди кой си, погледът, интонацията, начинът на сядане и ставане. Всичко външно – както си е, всичко вътрешно – без мен, извън мен, с някой друг, с охраната, която е усмихната и отпусната. И започвам да наблюдавам сценката! Голям майтап! Виждам неща, които не съм подозирал, защото онази, чуждата душа, реагира на други работи. А на моите няма как да реагира, защото са й чужди.

И това само час. До телефонния разговор с централата. Не по-дълго, защото ще оплескам нещата!

Влиза един от заместниците ми.

-      Шефе, каква е тази усмивка? Имаш  добри новини?

-      Няма такива, нищо особено.

-      Шефе, не че е важно, ама да ти кажа. Онзи на портала, охраната, май е мръднал…

-      Какво е станало?

-      Нещо ми нервничи. Още веднъж ако ме посрещне с този лош поглед, ще му откъсна главата!