Цигарата

Остави цигарата! Загаси я. Не я заслужаваш. Тъпо е да се тровиш между другото. Пороците са върхът на еволюцията. Еволюцията е работила стотици милиони години, за да създаде същества, които са способни да тръгнат срещу природата. Тази способност е венец. Върховно доверие, божествен експеримент, неизразима свобода.

И в момента, в който я практикуваш, ти превръщаш себе си в машина. Пушиш, но разговаряш с някой, или се рееш някъде, или вършиш някаква работа. Това е жалко. Това е престъпление.

Когато се тровиш, трябва да го правиш с уважение, с максимална концентрация. Затваряш очи, дърпаш, проследяваш удара в гърлото, изпълваш съзнанието си с аромата, опитваш се да доловиш топлината, която се разлива в белите дробове.

Чувал ли си за наркоман, който се боцка ей – така, между другото? Не, той се уединява, огражда се със стени, потъва в себе си и пристъпва към действието. Действие, с което само човешкото същество е дарено. Няма приказки, няма работа, няма хвърчащо внимание. Ще кажеш, че цигарата не е наркотик. И да не е като краен ефект, отношението към нея трябва да бъде същото. Те са от един порядък. Те са в сферата на божествения експеримент, на немислимата за другите в природата свобода, на еволюционната покана да се саморазправяш със себе си тогава, когато пожелаеш. Ясен ли съм?

Сега вземи една цигара. Запали я. Трябва да си сам. Не трябва да бързаш за никъде. Не трябва да имаш никаква работа. Осигури си спокойствие. Осигури си пространство. Слей се с нея. Димът и ефирното ти тяло да станат едно неразличимо цяло. Спри ума и подскачащите като маймуни мисли. По-добре е да няма музика. Да няма кафе. Да няма алкохол. Да няма нищо, което да отвлича вниманието.

Много ли е това? Много ли е за пет минути да благословиш порока, да уважиш отровата, да благодариш на еволюцията за привилегията? Осъзнай навика. Разбий навика. Само тогава ще бъдеш на висота. Остави навика за животните. Остави навика за всички, които нямат воля, сила и съзнание да се издигнат на върховното ниво, с което сме дарени.

Опитай!