Кръчмарски лакърдии за националните цели

Кръчмарски лакърдии за националните цели

Юрий Борисов

 

Кръчмарски лакърдии за националните цели

© Юрий Борисов, автор

© Анатолий Станкулов, художник

© Издател ДИПЛО-М

ISBN: 978-619-92094-0-0

СЪДЪРЖАНИЕ

ЖИВОТЪТ НА ДУМИТЕ
СЕЛЯНИНЪТ ОТ ЛОКОРСКО
ЗА ЛЯВАТА ИДЕНТИЧНОСТ
ЗА КАУЗИТЕ НА ЛЕВИЯ ПЕЧАТ
ПРЕХОДЪТ – МИТ ИЛИ РЕАЛНОСТ
10 НОЕМВРИ – ИЛЮЗИИТЕ НА НОВИЯ ПЪТ
ВСЕКИ СИ ИМА СВОЯ ПРЕХОД
ПРОВАЛЕНИЯТ ПРЕХОД – БЕЗ ПОУКИ, ЦЕЛ И ПОСОКА
ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ НАСТЪПВАМЕ ЕДНА И СЪЩА МОТИКА
БЕГЪЛ ФИЛОСОФСКИ ПОГЛЕД ПО ТЕМАТА „БОГАТ – БЕДЕН“
КРИЗАТА ТОВА УДОБНО ОБЯСНЕНИЕ!
НИЕ, СЛЕД ЗАПЕТАЙКАТА
БЪЛГАРСКАТА БЕДНОСТ
СВЕТОВНИЯТ СОЦИАЛЕН ФОРУМ
ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ НА „МОНД ДИПЛОМАТИК“ – С НАДЕЖДА
ЩРИХ КЪМ ПАТОЛОГИЯТА НА ОБЩЕСТВЕНИЯ ДНЕВЕН РЕД
БЪЛГАРСКИТЕ ЕЛЕКТОРАЛНИ РЕВОЛЮЦИИ
КЪМ ПСИХОЛОГИЯТА НА ЛАКЕЯ
МЕЧТАТА НА ОБЩИНА БИНГО
ЗА СПЕЦИАЛИСТИТЕ ПО ГЛОБАЛЕН КАПИТАЛИЗЪМ
ЗА ВЕСТНИКА НА ДЕЦАТА ОТ ВЕСЕЛИНОВО
МИЛОСТИНЯТА НА МВФ
СТОТЕ ТОЯГИ НА МВФ
БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИЧЕСКА НОРМАЛНОСТ
ВЕЛИКИТЕ ДНИ НА ВЕЛИКИТЕ ХОРА
ОБИДНА ПРЕДИЗБОРНА КАМПАНИЯ
ПАРТИЙНА ДОБРОТА
ПУСТИНЯТА
ВОДЕЩИТЕ НОВИНИ ПО СВЕТА И У НАС
ХЕЙ, МЛАДИТЕ, БЪДЕТЕ МЛАДИ!
КЛАСОВА НАГЛОСТ
УПРАВЛЕНСКИ БАСНИ
СБЪРКАНИ СВЕТИНИ
АРМАНИ И ЛЕЛЯ ПЕНА
ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИТЕ БГ„СВИРКИ“
ЧОРБАДЖИЙСКИ НЕВОЛИ
ТЕОРЕТИЧНИТЕ НИ ТАЛИБАНИ
ОТЛИЧНИЦИ. МОЖЕМ ОЩЕ, НЯКОИ СА ПО-НАПРЕД!
НЕ ПИПАЙТЕ БНТ!
ТАРИКАТЛЪЦИТЕ НА ГЕРБ
ИНФОРМИРАНИ И ВЧЕСАНИ
ДЪРЖАВАТА НЯМАЛА ПАРИ
ПОТАЙНОСТИТЕ НА БСП
ПАЗАРНО ПОЖАРОГАСЕНЕ
ЛУДОСТТА НА ФИНАНСОВИЯ МИНИСТЪР
ДА ЖИВЕЕ МАФИЯТА!
ДЪРЖАВНО ДОВЕРИЕ ЗА ВСЕКИ
И БОТЕВ НИ Е В ПОВЕЧЕ
ВЪЗМОЖНИ ЛИ СА У НАС ИКОНОМИЧЕСКИ ДЕБАТИ?
УПРАВЛЕНИЕ И ОЦЕНКИ
ПРОСТ ВЪПРОС
КРИЗА ЛИ?
ФАБРИКА ЗА МИЛИОНЕРИ
ХРАНИ И СТАНДАРТИ
ТЪРГ ЗА УПРАВЛЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
КЛЮЧЪТ КЪМ БЪДЕЩЕТО
ИНТЕРЕСИ И ЛОГИКА
ЗА НОВИЯ ПАТРИОТИЧЕН ФРОНТ
ЗА ЕДНИ БРАДВА, ЗА ДРУГИ СВАТБА
УЧИЛИЩЕ И РЕЛИГИЯ
КЪМ ПРЕДКОНГРЕСНАТА ЧЕРГА
ЗА ТАТКО И МАЙКА КАТО ЗА ЧАСТНИ СЛУЧАИ
ФАКТИ И СЦЕНАРИИ
ВЕЧЕ ТЪГА ВМЕСТО ГНЯВ
ЗА ДОСТОЙНСТВОТО НА „АТАКА“
ЗА ГЛУПОСТИТЕ НА ФИНАНСОВИЯ МИНИСТЪР
ПО ШВЕЙЦАРСКИ
ВЪПРОСИ ЗА ЯСНОТАТА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КОШНИЦИ
ДЕЛНИЧНИ ПОЖЕЛАНИЯ
ДЕФЕКТЪТ ДА СИ ЧЛЕН НА БСП
ДОЛУ СКУКАТА!
ТРАКТОРИ
РАВНИС ПО ФРАНЦИЯ
ПАРТИЙНИ ЖЕЛАНИЯ
ТРИ ЕЛЕКТОРАЛНИ ЗАБЛУДИ В БСП
ЖАЛКА БЮДЖЕТНА ГОРДОСТ
ПО-КРОТКО С ПРОФЕСИОНАЛИЗМА
КАПИТАЛИСТИЧЕСКИТЕ ЗАЛЪГАЛКИ ЗА НАРОДА
СКУЧНА ТЕМА
НА БОРБА С АВАНТЮРИЗМА
СВЕТОВНОТО КАЗИНО ВЪРТИ НА ПЪЛНИ ОБОРОТИ
ПРОСТО И ЛЕСНО
КЪДЕ СА ПАРИТЕ!
КАКВО ХАРЕСВАТ ПАЗАРИТЕ
ОТНОВО ЗА „КАЗИНОКАПИТАЛИЗМА“
НА БАБА СИ НА ХУРКАТА
ЗА БЮДЖЕТА „ХАЙКУ“
ЗА ЕВРОПЕЙСКАТА БЕЗРАБОТИЦА В БЪЛГАРИЯ
КАК БСП ДА СЛЕЗЕ НА ЗЕМЯТА
ЗА ХЛЯБА И КЪСАТА КЛЕЧКА
ЗА ПЛИТКОТО И ДЪЛБОКОТО
ПЪРВЕНЦИ ПО НЕАДЕКВАТНОСТ
ПЪТ КЪМ СЕВЕРНА КОРЕЯ
ВЕЧНА ДРУЖБА СЪС САЩ
ЗАГАДКИТЕ НА БЪЛГАРИЯ
ХАЗАРТНИ РАЗМИСЛИ
КОГА БСП ЩЕ ТРЪГНЕ НАГОРЕ
ЗА НАДЕЖДАТА
НЕРАЗБИРАЕМО ЗА БЪЛГАРИ
ЗА ЦЕНАТА НА ВОДАТА В БЪЛГАРИЯ И БОЛИВИЯ
ЗА КРАЖБАТА НА ИСТОРИЯТА НИ
БЪЛГАРОФИЛСТВО
ПРАВИЛА ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
ПРОГРАМНИ БЮДЖЕТНИ СПОРОВЕ В БСП
11 СЕПТЕМВРИ
ОТКРИТО ПИСМО ДО Г-Н ПРЕЗИДЕНТА
ГОЛЯМАТА ЛАКОМИЯ И НЕЙНИТЕ ПОДАНИЦИ
ОТНОВО ЗА „СВИНСКОТО СЪС ЗЕЛЕ“ И ПРЕМЪЛЧАНИТЕ ФАКТИ
КУЦИЯТ КРАК НА ЕВРОПА
АКО В ГЪРЦИЯ Е КРИЗА, У НАС Е АД
КОГАТО СРАМЪТ ЗАМЕНИ ГНЕВА
МАЛКИ И ГОЛЕМИ ЗАГАДКИ
ЕЙ, ПУБЛИКАТА!
„СПАСИТЕЛИТЕ“ НА ГЪРЦИЯ
ЗА СЪЧИНИТЕЛИТЕ НА ПРИКАЗКИ
НАЦИОНАЛНИ МЕЧТИ
НАГЛОСТ
ЗА ВМЗ СОПОТ И ЗА ДЪРЖАВАТА, КОЯТО МОЖЕ, НО НЕ ИСКА
ПОЛИТИЦИ ИМАМЕ, ОТГОВОРИ – НЕ
БЪЛГАРСКИЯТ ПЪТ ЗАНИКЪДЕ
ПАТРИАРХЪТ И БЪЛГАРСКИЯТ ДУХОВЕН ПРОБЛЕМ
ШАНСЪТ В ПРОТЕСТИТЕ
НАГЛОСТТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
ЗАЕМИТЕ И ЗАГАДКАТА НА ФИНАНСИСТИТЕ
БАБАТА, КОЯТО ОТКРАДНА В ОСОБЕНО ГОЛЕМИ РАЗМЕРИ
ПО КАКВО ЯПОНЦИТЕ И БЪЛГАРИТЕ (НЕ) СИ ПРИЛИЧАМЕ
КРАЖБАТА И ЕЗИКОВИТЕ ВЪЛШЕБСТВА
ТИХА ЗАВИСТ
ПРОТЕСТИРАЙТЕ ПРЕД ПОЛИТИЦИТЕ, НЕ ПРЕД БАНКЕРИТЕ!
ВНИМАТЕЛНО С ЕМОЦИИТЕ!
КОЙ НЕ ПЛАЩА ЗА ЗДРАВЕ? ПОИМЕННО!
ТРЕВОЖА СЕ, Г-Н АЛЪН!
ДЪРЖАВАТА ДА ОЗАПТИ ЛИХВАРСТВОТО
ЗА КЛЮЧОВАТА РОЛЯ НА СРЕДНИЯ ЕШЕЛОН
КЛАСАЦИЯТА НА ДАНЪКОПЛАТЕЦА
СИНДИКАТИТЕ ДА ОТИДАТ ПО-ДАЛЕЧ
ЗА ПРАСЕТАТА, КАЗАНЧЕТАТА И ДАНЪЦИТЕ
СЪВЕТ КЪМ ФРАНСОА ОЛАНД
ВЪЗГЛЕДИТЕ НА ЕДИН ФИЛОСОФ ЗА РОДНАТА ИКОНОМИКА
НА КНСБ С ЛЮБОВ
ВЪЗГЛЕДИТЕ НА ЕДИН ПРОФСЪЮЗЕН ЧЛЕН ЗА ФИЛОСОФИЯТА НА КНСБ
РАЗГОВОРИ В МАХАЛАТА ЗА МИНЕРАЛНАТА ВОДА И ЗА ДРУГИ ДРЕБНИ ТЕМИ
ИСТИНСКИЯТ СВЕТОВЕН СПОР
ЧУЖДАТА ДРЕБНАВОСТ
ФРЕНСКИ МИ РАБОТИ
ЗА ЕДНА ИСТИНСКА ГЛОБАЛНА ЛЯВА БИТКА
ОТНОВО ЗА ЛЕВИТЕ ЕВРОПЕЙСКИ БИТКИ
ВАМПИРИТЕ НА ФИНАНСОВОТО КАЗИНО
НЕВИННИ И ДРЕБНИ ФАКТИ ОТ СЕДМИЦАТА
БЕЗРАЗБОРНИ КРЪЧМАРСКИ РАЗГОВОРИ ЗА БИЗНЕСА, ДЪРЖАВАТА И ПОТРЕБЛЕНИЕТО
СМЕШНИ СТЕ
КОГАТО ОБСЪЖДАМЕ СЛОНА САМО ПО УШИТЕ
БОРБА С БЕДНОСТТА… КАК?
ГЛЕДНА ТОЧКА
БАНКОВИТЕ КРИЗИ И НУЖНОТО ИЗРЕЧЕНИЕ
ПРЕДКОНГРЕСНА ЛАКЪРДИЯ В КВАРТАЛНАТА КРЪЧМА
КРЪЧМАРСКА ЛАКЪРДИЯ ЗА НАЦИОНАЛНИТЕ ЦЕЛИ
ПОЗИЦИЯ, КОЯТО ПРАВИ ЧЕСТ НА БСП
ГЛУПОСТИ НА ТЪРКАЛЕТА
ЗА ПАПАГАЛИТЕ И ГРЪЦКИЯ МЪРЗЕЛ
THE WAR IS OVER
ЗА ДЪЛГА И НЕГОВОТО ОБСЪЖДАНЕ
ГЪРЦИЯ И НЕЙНИТЕ КРЕДИТОРИ
ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ДУМА!
ОТМОРА С УЧЕБНИК ПО ПСИХОЛОГИЯ
СТРАСТИТЕ НА ДВА РОЖДЕНИ ДНИ
ХАЙДЕ, СТИГА С ТОЗИ КОРАН!
ПАРТИЙНА КОНФЕРЕНЦИЯ ЗА СОЛИДАРНОСТТА
ПАРТИЙНАТА ПРОГРАМА КАТО БРОШКА
БСП МЕЖДУ ВЕЩЕРСКИТЕ ЗАКЛИНАНИЯ И СВОЯТА ПРОГРАМА
КАК РУСИЯ НИ МАЧКАЛА ПРОПАГАНДНО
ПАК ЗА ВАЛОНСКИЯ ИНАТ
СЕТА – ПОРЕДНОТО „СВИНСКО СЪС ЗЕЛЕ“
БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ И КАМБАНАТА ЗА ГЛУХИ
СТИГЛИЦ В ДАВОС – СТОЙ, ТА ГЛЕДАЙ!
ДА СЕ ПОСМЕЕМ! ДАНЪК ПЕЧАЛБА БИЛ ТАЙНА
ОТНОШЕНИЯТА СА КЛАСОВИ, ДА ЧЕТЕМ МАРКС
АНТИЕВРОПЕЙСКИТЕ ПАРТИТУРИ НА БЪЛГАРИЯ
ЕВРОПЕЙСКИЯТ ДОМ – ТУХЛИ БЕЗ ХОРОСАН
ОТКРИТО ПИСМО ДО ЩАБА НА РЕВОЛЮЦИЯТА В БЪЛГАРИЯ
СВЕТОВНАТА ЛАКОМИЯ ПОДГОТВЯ НОВ СРИВ
СТАТИСТИКА, ДОХОДИ И МИСТИКА
МОРАЛЪТ, ГОСПОДА...
ЗА ИКОНОМИКАТА С ЧОВЕШКО ЛИЦЕ
10 НОЕМВРИ, МЕЧТА ЗА МЕЧТА
ДОКАТО СЪДБОВНО ПРОПУСКАМЕ КАКВО ПОЛИТИЦИТЕ (НЕ) КАЗВАТ
ДА СТОИМ ОТЛИЧНИЦИ ДО ИЗТРЪПВАНЕ
С ПОЛИТИЦИТЕ В ЕДНА ЛОДКА
ЗА ПАПАГАЛИТЕ И ТЪПАНАРИТЕ
ИТАЛИЯ, НЕ СЕ ПЛАШИ!
ИЗВИНЕТЕ ЗА МЪРМОРЕНЕТО
ТЪРСИ СЕ КЛАСОВ ПРЕДАТЕЛ
ИСТАНБУЛСКАТА КОНВЕНЦИЯ – ПОЛЪТ КАТО ЛИЧЕН ИЗБОР, СОДОМИЯ И ИНЦЕСТ
МОНОЛОГ ПРЕД РОЖДЕНИКА СОФРОНИЙ
ЗА ОТКАЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПОЛИТИЦИ ОТ ПОЛИТИКА
СПОМЕН ЗА ПАМЕТНИКА НА АМЕРИКАНСКИТЕ ЛЕТЦИ
МЪЧНО МИ Е ЗА ПРИБАЛТИКА
СЛОВОТО НА ПРЕЗИДЕНТА
4% ОТ БЪЛГАРИТЕ ПОДКРЕПЯТ „ИЗЦЯЛО ЗАПАДА“ В КОНФЛИКТА В СИРИЯ
ТЪРГОВСКИЯТ ПРИОРИТЕТ НА БЪЛГАРИЯ
АХ, ТЕЗИ НЕРАЗБИРАЕМИ РУСОФИЛИ…
ЕВРОПЕЙСКИ ДОХОДИ И БЪЛГАРСКИ УСПЕХИ
ЗАЩО НЯМАМЕ „БЪЛГАРСКА МЕЧТА“?
ЗА ЗНАЧЕНИЕТО НА ДЕПУТАТСКИТЕ СБИВАНИЯ
БОГАТИТЕ В ПОЛИТИКАТА ДНЕС
КАКВО МИ НАШЕПВА ПУБЛИЧНАТА СРЕДА
ДЕСЕТОСЕПТЕМВРИЙСКИ РАЗМИСЛИ
ДЕСНИЯТ ГОДИШЕН ТАНЦ С ДАНЪЦИТЕ ЗАПОЧНА
ПИСМОТО НА МАКРОН ДО НАРОДА
„ТЕ, ЦИГАНИТЕ“, „ТЕ, БЪЛГАРИТЕ“!
ЮРИЙ БОРИСОВ: АРЕСТИТЕ НА РУСОФИЛИ СА ЧАСТ ОТ ОБЩА ПОЛИТИЧЕСКА АКЦИЯ
ЮРИЙ БОРИСОВ: КАЗВАТ НИ: „ВНИМАВАЙТЕ В КАРТИНКАТА! НЕ ГОВОРЕТЕ СРЕЩУ НАТО ИЛИ ЕС! У НАС СА БЕЛЕЗНИЦИТЕ“
НА ЮПИТЕР С ЛЮБОВ
КУЛТУРАТА НА СПОМНЯНЕТО
НОВ ЕТАП В БОРБАТА С БЕДНОСТТА ПО СВЕТА
МАКРОН И СИНИТЕ СЛИВИ
ФОКУСЪТ С ИКОНОМИЧЕСКИЯ РАСТЕЖ НА БЪЛГАРИЯ
СПОМЕНИ ЗА „СОФИЙСКА ВОДА“
СЕТА – ОТНОВО ЗА „СВИНСКОТО СЪС ЗЕЛЕ“
БЪЛГАРСКИЯТ ПАТРИОТИЗЪМ И РУСОФИЛСТВОТО
ЗА ЛОШАТА РУСИЯ И ХРАБРИТЕ СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ
ТРИ МИГА ОТ ГОЛЯМОТО РАЗГРАБВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА
ХАЙДЕ ДА СИ ГОВОРИМ ЗА ГРАБЕЖИТЕ С ДНЕШНА ДАТА!
ДУМА, В МЕЧТИТЕ Е ТВОЯТА СИЛА!
„БУЛГАР! БУЛГАР!“ В ПАНДЕМИЧНАТА ИКОНОМИКА
БЕДНИТЕ ДА СЕ ГОТВЯТ ДА ПЛАЩАТ МАСРАФА!
ЗА КИТАЙСКОТО ОТСЪСТВИЕ ОТ БЪЛГАРИЯ
КАТО ЗАТВАРЯТЕ ДЪРЖАВАТА, ЗАЩИТЕТЕ ХОРАТА!
ДУМИ ЗА ВЕЛИКИЯ ПЕТЪР I БЪЛГАРСКИ
ЗА БСП С РАЗБИРАНЕ
НАШИТЕ БЪЛГАРСКИ ИЗБОРИ, НАШАТА БЪЛГАРСКА КАРМА
ТОМАС МОР – УЧИТЕЛЯТ, КОГОТО ОБЕЗГЛАВИХА

В тапицираната стая

За мен тази книга е много особена. Като сборник с подбрани политически статии и коментари от последните петнадесет години тя не предполага нищо повече от систематизиране на един публицистичен труд. Ако не бъдат събрани, те нямат шанс да оцелеят. Времето ги претопява и все едно не са били.

А защо да бъдат?

Защото човек обича да си спомня камъчетата на своя професионален път. Връща се понякога към пожълтeлите страници, за да изтегли от паметта си забравени факти, преценки, емоции, образи и мечти. Такъв сборник обслужва егото и носталгията на една по принцип напреднала възраст, която търси, понякога трескаво, понякога с меланхолия, покрит с пепел смисъл. Стойността на такава книга е в първо лице единствено число. За другите тя може да има само сантимент за близък човек, и толкова.

Да, но тази книга е особена. Когато направих подборката, някакви обръчи ме стегнаха. Защото основните теми, които съм поставял, и изводите, които съм правил, не са се превърнали в обществени дискусии. Няма ги. Все едно не са писани. А толкова анализи съм построил! Толкова плам съм вложил! Толкова ирония съм стоварил върху своите опоненти! Какво се случи? Та това беше най-зрелият период от живота ми, най-творческият!

Докато подготвях книгата за печат, един кошмарен образ заседна в съзнанието ми. Затварям очи и се виждам в центъра на стая, говоря силно, търся опоненти и съмишленици. Стаята обаче е тапицирана, изолирана, непроницаема. Всичко, което казвам – не, това, което викам, – не стига всъщност до никого. И в този образ няма и намек, че не съм разбран, че съм нещо повече от своята аудитория. Не, като че ли вибрациите са различни, просто не съвпадат, не се докосват, не взаимодействат.

И осъзнавам, че начинът, по който съм поставял през всичките тези 15 години проблема за българската бедност, не среща интерес. България е не просто най-бедната страна в Европейския съюз, тя е най-изоставащата – без война, без природни катаклизми. И въпреки това не желае икономически дискусии. Не разбирам защото обществото живее ден за ден, защо нито една важна – според мен – икономическа или финансова тема не се задържа във влиятелните медии. Българският народ сякаш не се интересува от парите си, а аз, философът, съм се заел да пиша основно по икономически и финансови въпроси. С каква квалификация? Естествено като самоук. Но защо икономистите – учени, публицисти и политици, не по ставят остро и настойчиво тези въпроси? Какво е това безразличие, особено на политиците, които най-много би трябвало да се вълнуват за парите на народа? Загадка!

В партиен план ситуацията за мен беше общо взето същата. Въпреки че дълго време ръководех партийния вестник „Дума“, нито един ръководител на БСП през тези години не споделяше моето разбиране за БСП, за нейните нужди, за необходимия път на нейното развитие и бъдеще.

Стая – тапицирана, обезшумена, непроницаема!

Образът на тапицираната стая остави в мен горчивото чувство, че няма никакво значение какви статии съм писал. Все едно ги няма. С тях сякаш се е изпарила и основна част от моя професионален живот.

И все пак, все пак… човек винаги търси смисъл в преживяното безсмислие. Може би един ден някой мой наследник, любопитен за терзанията на своя дядо, ще поиска да познае България такава, какъвто аз съм я видял. Може би. А в моите представи, ако почувства в мен и един мечтаещ човек, ще бъда щастлив. И напълно реабилитиран. Защото едно от благословенията на мечтите е да ти дават сили дори когато си в тапицирана стая.

ЖИВОТЪТ НА ДУМИТЕ

На 13 януари 2000 г. Стефан Продев публикува есето си

„Смъртта на думите“. За думите, които от прекомерна, неуместна или лицемерна употреба, се превръщат в обществен боклук. Неговите примери бяха с „народен“, „революция“ и

„корупция“. Умиращите, или по-точно – убиваните думи, се превръщат в интелектуална дъвка, която престава да храни ума. В повечето случаи точно тази е целта на екзекуторите – чрез свръхупотреба думите да бъдат омърляни, обезцветени и в крайна сметка лишени от смисъл.

Има наши думи, които не са убити, но са силно изтощени –

„ляво“, „социализъм“, „справедливост“, „солидарност“. И няма как да не са изтощени. Едни – по-млади, други – по-стари, мащабна историческа работа са свършили. Изтощението обаче не идва просто от количеството работа. Много пъти тези думи е трябвало да променят умовете на хората и оттам – да променят света. Често обаче им е възлагана и задачата да приспиват умовете, за да запазят съществуващото такова, каквото е. Службата при много господари, включително и при такива, които имат диаметрално различно разбиране за света или твърде различен морал, е изсмуквала силата на думите и дори е застрашавала техния живот.

Ние, които обичаме определени думи и претендираме, че влагаме сходен смисъл в тях, можем да разберем, но може и да не разберем, кога те са изтощени. От това разбиране или неразбиране зависи съдбата на думите. Те могат да тръгнат към своето лекуване, но могат да тръгнат и към своята смърт. Проблемът е, че няма рецепти. Още по-лошото е, че няма ясни критерии в каква посока са тръгнали. Честото им повтаряне не

е такъв критерий. Емоцията, с която се изричат, също не говори кой знае колко. Тогава?

Сигурно мъртвите думи са обществен боклук. Излекуваните думи обаче са обществена надежда. Без тази надежда и без градивната утопия, която тя носи в себе си, говоренето не си струва.

Дума, 21 ноември 2008

СЕЛЯНИНЪТ ОТ ЛОКОРСКО

„Уважаеми делегати на конгреса на БСП, какви трябва да бъдат вашите ценности? Отговор: обикновеният човек от село Локорско е вашата ценност. Възможността за благоденствие на този човек е вашата ценност. Диалогът между този човек и Обществото е вашата ценност“.

Това написа преди два дни в открито писмо до конгреса селянин от Локорско. Кратко и ясно.

Не знам дали една партия, която и да е тя, е способна да се издигне до равнището на тези ценности. Много е трудно. Защото едно е да говориш на абстрактното общество, а друго – на селянина от Локорско, на конкретния селянин от плът и кръв. Като го гледаш право в очите. Ако му кажа, че съм за „социална държава“, но не обясня как е възможно да бъде постигната тя, все едно нищо не съм му казал. Ако не отговоря как точно може да се промени неговият живот, по-добре да се махам от селото. Ако се разпаля, че непременно трябва да бием ГЕРБ и се задоволя с няколко убийствени квалификации за Бойко Борисов, пак няма да бъда на неговото ниво. Защото за себе си човекът отдавна е стигнал до извода, че вече 25 години животът му се свлича плавно, равномерно и безотказно. Ако ме попита какво трябва да се случи, за да се върне неговият внук от чужбина, сигурно ще скалъпя няколко общи изречения. От тях обаче едва ли очите му ще светнат.

Признавам, мога да направя смислено изказване по програмни въпроси, но ми е страшно трудно да говоря на селянина от Локорско. Защото той като ценност е твърде високо.

Дума, 26 юли 2014

ЗА ЛЯВАТА ИДЕНТИЧНОСТ

Няма ясен, подреден и цялостен теоретичен отговор на този въпрос. Днес. Колкото и да се ровите из книгите. Най-малко в книгите на Маркс и Енгелс. Защото Енгелс казва, че премахването на частната собственост е последното пълноценно действие на държавата. Оттам нататък държавата започва да се оттегля от всичко и на практика се обезсмисля, започва да се топи и изчезва. Такъв преход и такова общество никой не е виждал, нито може да обясни внятно дали е възможно. Виждали сме противоположното – как след експроприация държавата влиза във всичко и във всеки, и става всесилна.

Такъв отговор няма да намерите и в книгите на съвременните леви партии. Търсенето в книгите много напомня на онзи виц, според който човекът си загубил нещо на едно тъмно място, но го търсел на друго, защото там било светло. Искам да кажа, че книгите са светлото място, но идентичността не е загубена там. Тя е загубена на едно тъмно място, и то се нарича „ежедневна проверка на чувството за справедливост“. Не справедливост изобщо, защото такава просто няма, а справедливост за този, който е слаб, за да се защити сам. Сам – с парите си, с имотите си, с господарите си.

Когато искаш държавата или общината да се отърват от всякаква собственост и създаваш частни монополи, било върху водата, тока, топлото или нещо друго, жизнено значимо и за най-бедния, ти си с ясна идентичност.

Когато козируваш на Световната банка и започваш да пестиш най-напред от образование и здравеопазване, ти си с ясна идентичност.

Когато шивачките, които работят по 15 часа на ден срещу срещу шепа стотинки, те вълнува по-малко от процента на

осигуровки, които плаща работодателят, ти си с ясна идентичност.

Когато си безразличен към косвените данъци, но си много загрижен, че преките са прекомерни, ти си с ясна идентичност.

Когато освобождаваш от данъци хазарта, но не можеш да намериш пари за онкоболни, ти си с ясна идентичност.

Когато пришпорваш данъците върху народните стоки, но се правиш на ударен за налозите върху луксозните стоки, ти си с ясна идентичност;

Когато наричаш търговски надценки от 300–400% пазарна икономика, а не мръсна спекула, ти си с ясна идентичност.

Когато реституираш детски градини, вместо да тропнеш по масата с някакво обезщетение за частника, ти си с ясна идентичност.

Когато си съгласен твои ботуши да тъпчат чужда земя, вдъхновен от цивилизационни, глобални и прагматични интереси, ти си с ясна идентичност.

И още и още...

Изобщо, яснота блика отвсякъде. От всеки ъгъл, от всяка сергия, от всеки закон, от всяко изказване, от всяко възклицание.

Има обаче един парадокс. При толкова много яснота, навсякъде и във всичко, на някои нищо не им е ясно. И хукват да търсят дебелите книги, много кръглите маси и супер теоретичните конференции. Когато слънцето свети силно, някои толкова силно мижат, че нищо не виждат, строят патетични речи или пишат солидни реферати на тема „Защо е толкова тъмно?“

Такива работи, както би казал Веско Стоянов.

Дума, 14 октомври 2009

ЗА КАУЗИТЕ НА ЛЕВИЯ ПЕЧАТ

Заглавието е твърде претенциозно, но зад него няма претенция за изчерпателност или окончателни истини. То просто държи на твърдението, че не може да си „ляв“ без кауза. Което не означава, че ако имаш кауза, трябва да си „ляв“.

Малко импровизирани определения

Каузата е принцип и основание за действие. Каузата е самоналожено ограничение. Тя е емоция, дори когато емоцията се разгръща чрез теоретични аргументи. Често каузата е утопия, но нищо свястно и мащабно в този свят не се е случило, преди да се роди като утопия. Каузата е стратегическа цел. Тя винаги е в духовните измерения и по това си прилича с идеала.

Лявото днес е в мащабна теоретична криза. Леви са комунистите, социалистите, социалдемократите, анархистите, зелените... Кое ги обединява? По-лесно е да се каже кое ги разделя.

Днес в лявото няма общоприети оценки нито за близкото минало на обществото и света, нито за социалните перспективи, нито за желаното общество и неговото устройство, нито за средствата, чрез които трябва да се води лявата борба. Казват, че общият знаменател е комбинацията от справедливост и солидарност. Някои добавят свободата, други – равенството. Критерият

„форма на собственост“ отиде в историята. В изброените думи се влага различно съдържание. Различно, до взаимно изключване.

За себе си приемам определението на „Гракхите“ – френски ляв интелектуален кръг: „Ляв е този, който се опитва да бъде глас на безгласните и да даде сила на безсилните.“

Печатът е медия, посредник, трансмисия. Затова каузата на левия печат не може да се различава от каузата на лявото мислене

и действие. Каузата е една, битиетата са различни. За да умножи своята сила, на лявото мислене му е необходим посредник. Без него няма как да се превърне в действие. Лявото действие иска да промени обществото, лявата медия иска да промени мисленето. Чрез информация, въпроси и анализи. И тъй като лявото не съществува извън времето и пространството, тук става дума за лявото в началото на XXI век.

Да си ляв журналист в България в началото на XXI век означава:

• Когато всички журналисти питат Костадин Паскалев дали ще влезе в проекта „Първанов“, ти да питаш: „Какво означава за общините 30% намаление на бюджета?“. Защото безгласните и безсилните са не при Първанов, а в общините.

• Когато в студиото на Милен Цветков подхванеш темата за ваучерите на работниците, а той започне да се чуди „Що е то?“, което няма нищо общо с клюките и скандалите в обществото, ти да обясниш, че въпросът е архиважен, защото се отнася до възможността наемникът да спести 20-30 лева на месец.

• Когато медиите се възхищават от кметската осанка при поредната първа копка, ти да направиш разследване защо и как сгради на детски градини се отдават (или продават) на фирми с друг предмет на дейност. Защото за разлика от бенефициента на първата копка потърпевшите от унищожаването на детски заведения са ясни – тези, които не могат да си платят удоволствието за частни грижи.

• Когато ти говорят за реформа в здравеопазването, да попиташ къде е пациентът в тази реформа; защо много от лекарствата в България са по-скъпи от тези в Турция и Гърция; как една родилка ще пропътува 50 километра по разбити пътища, за да се добере до квалифицирана помощ; защо не ти дават направление, макар изрядно да си плащал здравни осигуровки в продължение на десетилетия; кой и как върти парите от резерва на Здравната каса.

  • Когато те уверяват, че България я чака светло бъдеще (още малко търпение, само кризата да мине!), ти да възразиш, че това няма как да стане, след като за последните десет години 180 хиляди деца не са завършили 8 клас. И ако отсреща учудено повдигнат вежди, да продължиш: „Общественият прогрес в крайна сметка стъпва на качеството, жизнеността и конкурентоспособността на безгласните и безсилните.“

  • Когато ти обясняват как всички трябва да затегнат коланите и да дадат своя принос за излизане от кризата, да разсъждаваш защо в България съотношението между преки и косвени данъци е 1:3, а в белите държави е 1:1. Защото богатият, онзи с глас и сила, винаги може да укрие част от доходите си, докато този, който си брои стотинките, няма как да си спести ДДС-то върху парчето хляб; да питаш също така защо облекчават условията на бизнеса, за да се развива, а наемника товарят с нови цени, такси и данъци, като че ли неговото развитие (образование, лекарства, добра храна, книги и пр.) нямат значение.

  • Когато ти свеждат директива на Европейския съюз за увеличаване на пенсионната възраст, да попиташ дали тези указания отчитат факта, че нашият пенсионер живее под 70 г., а този в Монако – близо 90?

  • Когато те плашат с криза, подобна на гръцката, да се заинтересуваш защо все пак тази страшно закъсала страна, този Торбалан за примерните, умните и добрите, запазва ДДС-то върху лекарствата на 5%?

  • Когато в центъра на вниманието са скандалните билбордове на Азис и светските изяви на „паркетния лъв“ Евгени Минчев, ти да разказваш за новооткритите стихотворения на Никола Вапцаров.

    
    

    За „работещото ляво“ в лявото изобщо

    
    

  • Когато вестник Нова зора набива, че приватизацията е фундамент на всяко социално зло и през 1990-та леви ръководители са извършили огромно предателство спрямо социалната идея, да

    поразсъждаваш върху следните примерни въпроси: „Отворен ли беше за нас китайският път на държавен капитализъм (или пазарен социализъм)?“; „След като СССР поиска пазарни двустранни отношения и на практика унищожаване на СИВ, как щеше да се развива България без приватизация, със силно субсидирани основни стоки, без конвертируем лев, със силна социална защита без конкурентна икономика?“

• Когато постоянно се отправят призиви за Обединен ляв фронт, да попиташ: „Кои са реалните леви субекти, които ще го направят?“; „Каква е разликата между този фронт и „Коалиция за България“?; „Каква е разликата между живороден и мъртвороден Обединен ляв фронт?“; „Какви точно усилия полагат левите, различни от БСП, за да влязат самостоятелно в парламента?“; „Имат ли потенциалните субекти на този Фронт обща идеологическа основа, обща оценка на последните 20 години, обща визия за обществото, което желаем да постигнем, и за средствата, чрез които ще го направим?“

• Когато ти обясняват, че е важно прагматичното („котката да лови мишки“), ти да попиташ: „Ако при плосък данък без необлагаем минимум вземеш 30 лева от портиера и ги дадеш на директора, кой е котката и кой е мишката?“

  
  

  За лявото, което у нас е още в пелени

  
  

• Да си дадеш сметка, че в условията на глобален капитализъм, когато финансовият капитал за четири дни прави оборот, постижим за производствения капитал за цяла година, националното ляво, взето отделно, само по себе си, е безсилно. Ако немските работници на „Сименс“ вдигат много шум, „Сименс“ се мести в Унгария. Ако унгарските му работници също вдигнат шум, „Сименс“ може да се премести където си поиска. И ако на глобалния капитал не се противопостави глобална солидарност, дясното винаги ще печели, а лявото ще подсмърча.

• Същият този глобален капитализъм строши валидността на всички класически леви конструкции. И ако глобалното ляво не

  се впрегне отново да обясни света и отново да изработи и свое разбиране за възможното бъдещо солидарно общество, и своите политически инструменти за движение към него, то това ляво ще бъде музейно, само носталгично и безполезно.

  • Да си дадеш сметка и за друго, което е уж очевидно, ама не е. Ако лявото се затвори в разсъждения колко е справедливо да се осигури достоен живот на всеки, без да постави енергично въпроса за конкурентното производство и за борбата за пазари, това ляво ще се радва единствено на салонни ръкопляскания и теоретично самозадоволяване на левите субекти.

Вместо заключение

Когато в края на деня, на годината или в края на живота си се почувстваш сам, изолиран, нечут, неразбран и слаб, толкова слаб, колкото слабия, на когото искаш да бъдеш сила; и толкова без глас, колкото е безгласният, на когото искаш да бъдеш глас, да си дадеш сметка, че силните медии се правят с много пари, а многото пари обичат най-напред себе си и след това всичко останало. А в кюпа на това всичко останало със сигурност е безсилният и безгласният. И давайки си тази сметка, да проумееш, четейки историята, че ако злото побеждава тактически, доброто винаги побеждава стратегически. Защото ако не беше така, общественият прогрес би бил невъзможен. Ако не друго, поне това може да ти даде сила и глас.

Дума, 11 юни 2010

ПРЕХОДЪТ – МИТ ИЛИ РЕАЛНОСТ

На традиционниястудентскиконкурс на БСП за едногодишна стипендия 70% от участниците избраха темата „Пълноценната реализация на младите хора в България – мит или реалност“. В много от есетата младежите отказваха да отговорят еднозначно.

„Може да бъде мит, може да бъде и реалност. Всеки избира – със своите претенции, със своите енергия, ум, сърце и борбеност“. Това не е цитат – това остана в мен като послание от тях. В същите тези иначе оригинални и свежи есета обаче трай-

но беше заседнало клишето за българския преход. „След началото на прехода...“, „По време на прехода...“, „Преходът е такъв или онакъв...“ Клише, което вече близо 20 години политици и журналисти набиват в българските глави. В България, както и навсякъде по света,

едни преходи са в ход, други са приключили

Трети не са започнали. От друга страна, всяко състояние е преход, стига да има движение. От трета, нито едно състояние не е преход, ако се занимаваме с неговите устойчиви характеристики. В това глобално, на кило, определяне на българската действителност като преход отдавна има нещо твърде смущаващо – съществува някаква обективност, която обяснява неудачите и страданията ни. Има някакво светло бъдеще, за което трябва да потраем – сега сме в преход. „Цената на прехода“ и зрелостта, която ни чака, когато тя бъде платена.

Българският преход към политически плурализъм приключи още през 1990 година. Този към плурализъм на собствеността – най-късно след началото на масовата приватизация от средата на 90-те. При втория със спринтов хъс задминахме Франция и

Австрия. За да започнем друг преход – този на поголовното унищожаване на държавната и общинската собственост, което си е движение в обратна на плурализма посока. Преходът пък към едно по-сигурно, по-справедливо и по-солидарно общество изобщо не е започвал. И тук, след като вкупом направихме няколко лъвски скока в обратна посока, всеки може да каже за себе си.

Вие, скъпи млади приятели,

за кой точно преход говорите?

Казаното по-горе важи, да го кажем, на макроравнище. Иначе всеки в тези преходи-започнали-завършили-незапочнали е на различно място. Например къде в тези преходи е моят съкварталец атомен физик, клошарят Тихо, който почина от натравяне с ракия, изровена от контейнер? Единственият плурализъм за него беше този на контейнерите. Човекът можеше да избира. Къде в тези преходи е стринка ми Юла от Бела вода – Перник, с нейните 90 лева пенсия?

Какъв политически плурализъм има за човек, който по цял ден блъска за залъка? И през всичките тези години кой му предложи нещо по-различно от това блъскане? И обратно, за богатия (няма лошо) кой преход не е завършил? В политиката – може да избира, дори да си купува политици; в икономиката – неговото си е негово, общото е пак негово; от социална гледна точка – обществото е справедливо и солидарно (с него).

Може би говорим обобщено за преход от тоталитарно към свободно общество? Ако човек получи свободата да се изразява, но загуби свободите да има работа, да се учи, да почива и да се лекува, той по-свободен ли е от преди? Неговият преход от какво към какво е?

Понятието „преход“ е много коварно

То постоянно ни тласка да обсъждаме миналото, било чрез досиетата, било чрез нещо друго, изтръскано от нафталина. То

ни изкушава да си въобразяваме бъдеще, хубаво естествено, което като че ли ни се полага, като че ли ще кацне на рамото. Изчакайте малко. Не бъдете нахални. Изчакайте Европейския съюз. Изчакайте Барак Обама.Това понятие ни освобождава от отговорността да обсъждаме сериозно настоящето си. Нали е преходно? Да живее „Биг Брадър“.

Какво ни обяснява понятието „преход“? Аз пък твърдя, че бъдещето ще е такова, каквото е настоящето ни. Имате ли аргументи срещу това твърдение?

Няма никакъв преход. Или, което също е вярно – всеки и всички общества винаги са в преход. Преходът е и мит, и реалност. Също като пълноценната реализация на младите хора в България. Въпрос на избор. И докато не избием от главите си политическите клишета, никога няма да видим както трябва нито доброто, нито отвратителното в днешния ни живот.

Дума, 12 декември 2008

10 НОЕМВРИ – ИЛЮЗИИТЕ НА НОВИЯ ПЪТ

За нас, по-възрастните, изкушени от политиката, 10 ноември1 от две десетилетия насам е ден за равносметка. И с всяка изминала година, като поставим редом мечтите и живота, сметките не излизат. Тръгнахме по Новия път с убедеността, страстта и желание-

то да хванем живота здраво в ръцете си. Говорехме по митинги, радиа, телевизии, вестници и парламентарни трибуни, бранехме своето достойнство, опиянявахме се от свободата да бъдем себе си, да бъдем искрени и искащи, защитавахме идеи и ценности, а животът нагло си тръгна по някакъв свой път. Бяхме убедени, че България е вече на младите и можещите, а те – младите и можещите, един по един, взеха да се изнизват.

Издигнахме високо над главите си програми и концепции, поехме уж по пътя към богатите страни в Европа, а се оказа, че животът е тръгнал към реалностите на Африка. И колкото по-силно викахме „Европа!“, животът толкова по-настойчиво ни отговаряше „Африка!“. Развявахме енергично знамето на свободата във всички цветове – червено, синьо, зелено, жълто..., а животът ни показа среден пръст и ни окова във всякакви зависимости. Крещяхме „Ценности! Ценности!“, а животът ни гледаше пресмехулно и ни отговаряше „Пари! Пари!“.

Стоим си сега по кабинетите и май не смеем да питаме, защото се плашим от ироничните отговори на живота. Какво стана?

... И търсим с поглед младите, които с убеденост и страст да накарат живота да ги слуша.

Дума, 10 ноември 2011

10 ноември 1989 г. е датата, на която е свален от власт Тодор Живков, управлявал 33 години. Смята се за начало на демократичното развитие на България след 45 години авторитарна власт (бел. ред.).

ВСЕКИ СИ ИМА СВОЯ ПРЕХОД

В края на 1989 г. заговорихме за преход. Представяхме си, че към всичко, което имаме, ще прибавим свободата да говорим каквото мислим и да пътуваме където поискаме. Не след дълго разбрахме, че започваме да губим неща, които сме смятали от бога дадени; че ни предстоят трудни години при всеки по своему, но продължихме да описваме епохата, в която живеем, като

„преход“. Преход към какво? Коя беше точката, в която трябваше да пристигнем? Или да ни бъде дадена? Или да извоюваме? Като четеш новини от рода на тази, че някой бил принуждаван да работи 32 часа без прекъсване, разбираш (ако вече не си го разбрал), че всеки си има своя преход. Тези шивачки са извървели своя път до времената на Зола и Дикенс; времена, в които работиш колкото ти кажат, без да смееш да гъкнеш, без да се надяваш някой да скочи в твоя защита или да сложи юзди на господаря. Тези шивачки са извършили своя преход. Стигнали са до своята крайна точка. Късметът, който са изтеглили, е някъде век, век и половина назад. А може би бъркам. Може би не са се върнали назад, а са направили крачка встрани в историята на човечеството. Защото за работен ден от 18–20 часа съм чел, но за

работен ден от 32 часа не съм. Може би съм чел малко.

Трогателно звучи признанието на шеф от Инспекцията по труда, че „такъв фрапиращ случай в близките години не е имало в областта“. Милият, той сигурно не знае, че случаят е с ранга на цивилизационен рекорд!

Дума, 19 август 2011

ПРОВАЛЕНИЯТ ПРЕХОД – БЕЗ ПОУКИ, ЦЕЛ И ПОСОКА

20 години българското общество се занимава с омразите си, илюзиите си и сеира. Оцелявахме поединично. Спомен за доклада „Ран–Ът“

От много години насам БСП обяснява незавидното състояние на българската икономика и особено ниските доходи на българите главно с това, че у нас се бил наложил неолиберален модел на развитие. Своята вина Социалистическата партия вижда във факта, че не е успяла да отстои социалната алтернатива. Това обяснение е записано в новата Програма на партията1, намираме го и в декларацията, посветена на 20-годишнината от 10 ноември 1989 г.2

Твърде разпространено е и убеждението, че избирателят не позволил на БСП да реализира своите социални вижда-

1 „Равносметката на прехода, която партията направи още в началото на това десетилетие, се изрази в констатацията, че резултатът е капитализъм в неговите най-уродливи форми...Главна причина за такова развитие стана натрапеният от СДС от самото начало на промените шоково-монетарен модел, вместо реформите да бъдат осъществени по социално-пазарния модел, отстояван от БСП... БСП носи огромна отговорност за това, че не успя да отстои и да реализира социалния модел на прехода... “

2 „Главната причина за днешните резултати е десният неолиберален модел на промените... Българската социалистическа партия носи огромна отговорност за това, че не успя да отстои и да реализира социалния модел на прехода, независимо че на два пъти спечели абсолютно парламентарно мнозинство.“

ния – партията е управлявала самостоятелно само три години, 1990–1991 и 1994–1996. На въпроса „Какъв е този неолиберален модел?“ авторитетни леви интелектуалци отговарят, че той е разписан в доклада„Ран–Ът“.3 Интернет е пълен със заклеймявания на този доклад.4

И така, българската левица намери своето обяснение на стремглавото свличане на страната в икономическата и съответно в социалната област. „Стремглаво“ не е публицистично изсилване – през 1987 г. според индекса за човешко развитие на ООН България се намира на 27-мо място, а през 2004 г. вече е на 54-то, тоест за 17 години тя е била изпреварена от 27 държави. Регресът няма как да бъде обяснен само с обективните обстоятелства на прехода от реален социализъм към плуралистично общество и пазарна икономика. Редица страни, подложени на същата трансформация, не допускат такъв срив.5

Обяснението с неолибералния модел и неговия „проводник“ – доклада„Ран–Ът“, се превърна в опасно самодостатъчно клише, което замъглява теоретичния поглед на левицата, не позволява да се видят истинските причини за икономическия и социалния срив на България и съответно пречи да се извлекат

3 Пълното име на анализа е „Доклад върху проекта за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България“, изготвен от Фондацията на Националната камара на САЩ. Този наръчник от съвети към българските управляващи е дело на 22 американски и 29 български специалисти, поканени от правителството на Андрей Луканов през 1990 г. Начело на екипа са Ричард Ран и Роналд Ът.

4 Виж например http://www.bgsviat.narod.ru/, където докладът просто и ясно е наречен „План за разорение на България“. Друга типична квалификация в интернет резултатите е „геноцид“.

5 Виж статията „Разрушителният български преход“ на проф. Васил Проданов в Монд дипломатик, октомври 2007 г. Полша, която през 1987 г. е след нас, сега е 17 позиции преди България – на 37-о място, Чешката република ни надминава с 24 позиции. Унгария, три места след нас през 1987 г., сега е на 35-о място и ни води с цели 19 позиции. Самият автор се пази да идентифицира причините за провала на българския преход с определен интелектуален продукт и неговото приложение. Според проф. Проданов причините се крият в ниското качество на политическия елит през тези години.

поуки от това, което ни се случи през последните 20 години. От гледна точка на тази преценка вниманието, което настоящата публикация отделя на доклада, е просто формата, чрез която се споделя виждането за сбърканото съдържание на движението ни към пазарна икономика.

Всеки анализ на случилото се през последните две десетилетия е длъжен да отчете

състоянието на българската икономика през 1990 г.

Накратко картината е следната. Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ) на практика се е разпаднал Основният ни доставчик на суровини – СССР, е обявил разплащане по пазарни цени в конвертируема валута. Присъствието ни на западния пазар е символично и съответно възможностите за набавяне на валута са силно ограничени. Чуждестранните инвестиции също са символични. Страната има външен дълг за 10 млрд. щатски долара и валутни резерви от 200 млн. към август 1990 г. През 1989 г. търговският дефицит на България с развитите западни страни е оценен на 1,675 милиарда щатски долара. Българската валута е неконвертируема. При тези условия България продължава да субсидира основните хранителни продукти, електроенергията и отоплението, потребителските кредити са с много ниски лихви, образованието и здравеопазването са безплатни за гражданите. Безработицата расте, съответно растат и средствата, нужни за обезщетения. За поддържане на съществуващия стандарт са необходими пари. Откъде ще дойдат?

Отговорът е сравнително лесен, ако е възможно да бъде съхранена социалистическата икономическа система. Тоест, ако пазарите са осигурени в рамките на международното социалистическо планиране и ако получаваш нефт, газ и прочие на непазарни цени. А когато тези условия ги няма? Възможно ли е субсидиране на почти всичко, което българинът потребява, в комбинация със слаб износ, скъпи суровини и слаба национал-

на валута? Докладът казва, че такава комбинация е невъзможна и че всеки опит да се запази стандартът на населението при силно влошената икономическа ситуация е обречен на провал. За основен компонент на лечебната терапия докладът посочва приватизацията, извършена по определен начин. Вероятно това е основната причина за изключително отрицателното отношение на редица леви интелектуалци към доклада. Никой от тях обаче и досега не е обяснил беше ли възможно държавната собственост да възроди икономиката в малка и бедна на суровини България, в условията на остра политическа конфронтация и при бясно набираща скорост антикомунистическа опозиция. Позоваването на Китай и Виетнам, твърде любимо на определени среди в левицата, не върши работа. Първо, защото негова задължителна предпоставка е стабилното еднопартийно управление, и второ, защото бурният икономически растеж на тези страни се дължи до голяма степен на приватизацията, извършена по определен начин. Възможно ли беше запазването у нас на член Първи от Конституцията, при всичко, което се случваше в социалистическия лагер, начело на СССР? Тези, които отговарят на въпроса с

„Да“, няма как да приемат нито един извод на доклада „Ран–Ът“.

Философия на приватизацията

Нееднократно авторите на доклада изтъкват, че рецепти няма, защото историята не познава прехода от командна към пазарна икономика. Затова докладът се опира на опита на страните от Югоизточна Азия, Латинска Америка и на опита на социалистически страни като Полша и Унгария, които са започнали икономически реформи от няколко десетилетия. Докладът дели страните, които са предприели преустройство на своята икономика, на два вида. Едните мислят предимно за това как да създадат ефективно производство, а другите – как да запазят стандарта на своето население. Въпрос на доминанти.

Интересно е да се отбележи как е формулирана целта на приватизацията. „Очевидно главната цел“, се казва в първа

глава на доклада, „е да се подобри ефективността и производителността на българските предприятия, за да може да се подобри жизненото равнище на населението“.

Основно предупреждение на доклада е, че непременно трябва да се постигне национален консенсус за механизмите на приватизацията, защото тя е „политически процес с икономически последици“. При липсата на такъв консенсус социалната цена е много висока. Докладът препоръчва двупартийно управление на Агенцията, която осъществява приватизацията, за да се намали до минимум съмнението, че в момента управляващите ще използват процеса в своя полза.

Общ принцип е да се продават най-напред тези предприятия, които са способни в най-кратки срокове да реализират реална печалба. В челото на списъка за приватизация да се поставят тези предприятия, които са най-привлекателни за чуждестранните инвестиции и произвеждат експортно ориентирана продукция.

Ясно е предупреждението срещу заменянето на държавния монопол с частен.

Предложението към българските управляващи е населението да бъде включено максимално в процеса на приватизация. Още в глава 1 – „План за действие в България, четем: „На персонала се дава възможност да вземе активно участие в приватизацията, като му се правят улеснения при покупка на акции. В някои случаи цялото предприятие може да се продаде на персонала“. Това важи особено за големите предприятия. Тяхната приватизация трябва да се извърши предимно чрез продажба на акции, като за членовете на колективите се препоръчват преференциални условия, като например „безлихвени заеми със срок на изплащане три години“. Както знаем, такъв подход към ра-

ботниците не се случи.

Може да се спори дали предлаганият тип приватизация е бил способен да доведе до подобряване на жизнения стандарт, но при всички случаи е безспорно, че приложеният на практика тип доведе до обедняване на масите и обогатяване на шепа „инициативни“. Касовата приватизация на редица солидни предприятия

„изчака“ те да бъдат ограбени „на входа и на изхода“ и да стигнат до състояние на предфалит. Масовата приватизация от своя страна протече така, че от нея извлякоха полза не обикновените хора, а шепата прекупвачи на бонове. При всички случаи, ако се поддържа мнението, че приватизацията е една от причините за масовото обедняване, виновникът трябва да бъде търсен сред българските управляващи, а не в идеите на доклада„Ран–Ът“. Между съветите на доклада и извършената приватизация има твърде малко общо като процедура и нищо общо като дух.

Най-ярко разминаване между съветите на доклада и това, което се случи, е при

приватизацията в селското стопанство

Авторите на съответната глава са убедени, че „българското селско стопанство притежава потенциала да бъде важен източник на външнотърговски печалби, както и да произвежда голямо количество качествени хранителни продукти за местното население“.

След общата препоръка да се приватизират земята и всички дейности, свързани със селскостопанското производство, изрично се подчертава, че приватизацията трябва да се извърши до март следващата година (1991), за да не се провали началото на новия сезон. Приватизацията трябва да е подчинена, освен на повелята за справедливост, и на мисълта за ефективност: „При приватизацията на имуществото на съществуващите кооперативи трябва да се признае законността на претенциите на първоначалните собственици на земята. Заедно с това, обаче трябва да се отчита и необходимостта от преминаване към ефективни съвременни форми на производство“.

Разглеждат се два вида възможна приватизация. Първият е реституция – връщане на земята в реални граници на собствениците, от които е отнета. Този вид се разглежда като справедлив, но изрично се подчертава, че той може да отнеме много

време и с това да подложи на риск производствения процес. Раздробяването на земята на милиони парчета, тоест опитът да се копира собственическата картина от времето преди колективизацията, се окачествява като път към криза в селскостопанското производство. Този вид приватизация се разглежда съвсем бегло и това оставя впечатлението, че за авторите той е само теоретична възможност. В други глави, в които става дума и за селско стопанство, еднозначно се говори за кооперативи (например в глава 13 – „Социално дело“, с автор Чарлс Мърей) и няма как да заподозрем, че става дума за новоизградени кооперации въз основа на върната в реални граници земя.

Другият вид приватизация – продажба, е сравнително подробно разработен. Държавата обявява търгове, който иска наддава и спечелилият купува. Със 70% от приходите се създава фонд за обезщетение на бившите собственици. 30% остават в държавата. Финансовият план предлага държавата и бившите собственици да получават парите си разсрочено за определен брой години, за да се улесни купуването и в него да имат възможност да се включат повече хора. Любопитно е да се отбележи, че в случаите, в които купува доказан собственик на предложеното на търг, не се говори за промяна на процентите. Дори бившият реален собственик ще даде пари, които са с 30% повече от тези, които държавата трябва да му върне. Тези 30% заменят данъците за пет години напред, така че те се връщат на практика в хората, които произвеждат.

Авторите виждат в продажбата определен дефект от гледна точка на справедливостта, но подчертават, че няма друг начин, за да се запази производителността. За по-големи обекти (даден е пример със свинеферми) специално се отбелязва, че трябва да се продават като фабрики, тоест да не се правят опити за продажба на обособени части. За осигуряване на финансов ресурс се предлага държавата да предвиди дългосрочни и нисколихвени кредити.

В България беше приложена противоположна философия. Ликвидационни съвети раздадоха или продадоха за жълти стотинки животни и техника без никаква мисъл, не просто за след-

ващ сезон, а за производство въобще. Земята беше раздробена, за да се върне в границите преди колективизацията. За много парцели се поведоха десетилетни съдебни спорове, а голяма част от собствениците се задоволиха да сложат в чекмедже документите за собственост, без да се интересуват от това земята ражда или не. (Между впрочем в доклада ясно е казано, че икономическата активност на собствениците може да бъде провокирана и поддържана само ако те са вложили пари в съответната собственост.) Резултатите от тази „висша справедливост“ са известни на всички. Милиони декари пустееща земя; там, където се произвежда – ниска производителност; неконкурентоспособност и на външните, и на вътрешните пазари. От сериозен износител на селскостопанска продукция България се превърна в нетен вносител на почти всичко, което се произвежда в селското стопанство.6

Промишленото производство

Един от основните съвети на авторите на доклада е създаването на свободна икономическа зона. Опират се на опита на

6 В статията „Само при краставиците сме с положителен външнотърговски баланс“ на вестник Дума от 13 август 2009 г. се дава следната информация: през 2008 г. българското отрицателно „доматено“ салдо е 52 000 тона, или 39 млн щ.д.; внасяме домати от Турция, Македония, Йордания, Испания, Гърция, Чехия, Холандия, Италия и др. Дори за краставиците, които са посочени за отличник, има интересни данни: от Гърция сме внесли краставици с 42% в тонове и с 74% в щатски долари повече, отколкото сме изнесли за там. За Испания разликите (в наш минус) в щ.д. са 188%, а в тонове 77%. На всичкото отгоре статистиката на Българската стопанска камара (БСК) показва, че нерегламентираният внос е в огромни размери. За периода 2004-2008 г. в България средно годишно нерегламентирано се внасят 105 млн. тона домати, чушки, лук, картофи, зеле, моркови, краставици, на обща стойност повече от 30 млн. щатски долара. В анализа на БСК се казва, че балансът от износа и вноса на тези зеленчуци е „по-скоро диагноза за липсата на българско производство или поставя стратегически въпроси.“ Бих добавил, че стратегическият въпрос бе поставен навреме от всички, които предупреждаваха, че връщането на земята в реални граници ще доведе до практическо унищожаване на българското селско стопанство.

Тайван, Сингапур, Хонконг и Китай.7 Според доклада такава икономическа зона ще привлече солидни чуждестранни инвестиции, ще създаде много работни места и ще бъде способна да произведе продукт със сериозни шансове на световния пазар.

„Българската зона би могла да стане известна в цяла Източна Европа като превъзходен център за популяризиране приложението на информационните технологии.“ И разбира се, това може да стане само с активната роля на държавата. По-точно казано, държавата единствена може да създаде тези условия. Не самоорганизиращия се пазар, не слепите пазарни сили, а държавата. Ето как авторите обвързват свободната икономическа зона и с външния дълг: „Българският външен дълг, например, би могъл да бъде разменен срещу лихвите от дългосрочния наем на недостатъчно оползотворените държавни земи, включени в зоната“. Тази възможност изобщо не беше обсъдена в публичното пространство. Нито в парламента.

Обсъждайки корпорация в зона за свободна инициатива с размера на Хонконг, условно наречена „Черно море“, авторите на глава 12 Марк Фрейзиър и Ричард Ран казват: „Земята трябва да се предлага под наем, а не да се продава на чуждите фирми, за да се избегне притежанието ѝ от чужденци“. Как звучи този цитат на тези, които определят доклада като неолиберален?

На фона на това, което се случи в България, впечатляващ е съветът да развиваме ядрената си енергетика.

Ето и някои конкретни цитати, имащи отношение към конкретни производства:

7 Специалните икономически зони на Китай към момента на изготвяне на анализа са привлекли повече от 9 милиарда щатски долара чужди инвестиции. Подчертава се, че Сингапур и Хонконг, благодарение на свободните си пристанища „повдигнаха жизнения стандарт на своето население до второ място в Азия (след Япония)“. През 1990 г. функционират повече от 145 зони в над 40 страни. Твърди се, че „до този момент в света свободните зони са създали над 3 милиона работни места, и над половината от нетния валутен приход от стокообмен на такива страни като Тайван, се осигурява от фирми от свободните зони“.

„Реформата в българския химически отрасъл налага преминаване към производство на специални химически продукти с висока стойност... България вече си е извоювала позиции в производството на специални химически продукти, например в областта на фармацевтиката... „

„Нужно е да се разгърне потенциалът на откритите значителни находища от висококачествени въглища в Североизточна България (Добруджа) и потенциалът, какъвто и да е той, на петрола в континенталния шелф“.

„В добива на мед са постигнати добри резултати и може да се очаква, че производството ѝ ще се увеличи...“

„...България осъществява перспективен проект...за извличане на йод и други минерали от подземните води. Този проект може да превърне България в най-големия производител на йод в Европа“.

Докладът отделя специално внимание на българското тежко машиностроене и електроника. „България има поне два машиностроителни центъра на световно равнище“. Става дума за Завода за металорежещи машини (ЗММ) и Комбината за тежко машиностроене – Радомир. Според авторите тези отрасли са на световно равнище и заедно със селското ни стопанство могат да бъдат локомотив на конкурентоспособната ни експортно ориентирана продукция.

Според официалната статистика за финансовата 1989 г. на електрониката и далекосъобщителната техника се падат 25% от българското промишлено производство. Авторът казва, че производствените мощности, създадени от 70-те години насам в областта на електрониката, „вдъхват уважение“.8

8 Изброяват се следните продукти: синхронизирани интегрални схеми, многоканални метало-оксидни полупроводници и транзисторни полупроводници; компютърни системи; големи компютри; високопроизводителни универсални изчислителни машини и миникомпютри; микропроцесорни системи и инструменти; дискови и лентови периферни системи и носители; видеотерминални и периферни устройства с единичен запис и оптоелектроника.

„Може да се предполага, че консорциум, ръководен от германци и експлоатиращ Радомир, може да конкурира японците в областите на автомобилите, камионите и земекопната техника“.

За разлика от неолибералните мислители, които оставят всичко в ръцете на самоорганизиращия се пазар, авторите подчертават специално ролята на държавата за стабилизирането и въздигането на тези отрасли. Според тях без специалните усилия на държавата успехите в тежкото машиностроене и електрониката няма да се случат.

Необходима е дипломатическа работа за привличане на външни специалисти по маркетинг, така както и сериозно обучение по маркетинг на български кадри.

Необходимо е детайлно проучване на външните пазари.

„Главна и неотложна необходимост е да започне обучение на персонала по разработка и развитие на нови външни пазари“, казва Уилард Галахър, авторът на глава 21 – „Машиностроене“. Необходимо е привличането на капиталите и опита на световно утвърдени в отраслите фирми. За да предположат, че българските компютри например, имат сериозни шансове на световния пазар, авторите явно са имали много високо мнение както за качеството на съответната продукция, така и за способностите на държавата ни да се намеси експертно и финансово в

полза на родното производство.

„В конкретните условия трябва да започне изграждане на национално чувство за целенасоченост, за приоритет, за програмите и за ролята на отделния човек при постигането на националните цели. Необходима е популярна програма за икономическо развитие, която да бъде носител на чувството за цел и посока.“

Уилард Галахър, автор на глава 21 – „Машиностроене“, на доклада „Ран–Ът“, 1990 г.

И пак държавата: „Политическите контакти са онези, чрез които България трябва да получи помощта, необходима за превръщането ѝ в свободна пазарна страна със солиден износ“.

Социални аспекти

За авторите на доклада „Основната задача на българското правителство в социалната област е да осигури на всички българи достатъчно храна, покрив над главата и елементарно медицинско обслужване“. Не съм убеден, че 20 години по-късно тази „елементарна“ задача е изпълнена.

Според доклада защитата на най-уязвимите групи трябва да стане не по линия на запазване на субсидираните храни, а чрез директно субсидиране на техните доходи. Авторът на глава 13 изчислява, че за субсидирането на млякото, хляба, месото и захарта при новите икономически условия ще са необходими над 5 млрд. лева или 20% от бюджетните приходи за 1990 г. За сравнение, той изчислява, че за посрещане на безработица дори от 500 хил. души, ще са необходими 2 млрд. лева. Запазването на субсидираните храни ще доведе до деформации в производството, дефицит и черен пазар. Последният е директен удар върху бедните.

Друга опасност е печатането на пари в условията на валутен дефицит и спираловидна инфлация, която на практика ще унищожи ефекта от субсидирането. Освен това само премахването на субсидиите за храните може да позволи, според преценката на доклада, да се отпускат през следващите години необходимите средства за жилищно строителство, здравеопазване и помощи за безработните.

Авторът обаче констатира, че по въпроса за субсидиите на храните има политически консенсус в България: „Субсидирането на основните храни се счита за неприкосновена социална придобивка. Почти никой както от Социалистическата партия, така и от опозицията, не изрази желание да се премах-

нат“.9 Ето един от редките примери на политически консенсус, и то на лява основа. Друг е въпросът дали такова ляво е било адекватно на интересите на широките слоеве от населението, не в момента, а в перспектива.

При обсъждането на данъчната реформа докладът предлага данъчните ставки „да нарастват умерено, като данъците не бива да минават 30 процента“. Освен това се допуска разсрочено плащане на подоходния данък. На авторите и през ум не им е минало да предложат плосък данък, който е класически израз на обратната „солидарност“ – подкрепа на богатите чрез изземване на пари от бедните. Тази бележка е важна за всички, които упрекват доклада в неолиберализъм.

Ето още няколко предложения: „последиците за домакинствата да бъдат смекчени чрез данъчни облекчения и селективно субсидиране на доходите“; „прилагането на данъчни облекчения и/или освобождаване от данък на стоките и ус-

9 Глава 13 –„Социално дело“, автор Чарлз Мърей, „Две гледни точки за социалната реформа“: „Най-широко разпространеното мнение, споделяно от почти всички български експерти, с които разговаряхме, е, че България трябва да се стреми да задържи досегашния жизнен стандарт, независимо от инфлацията и безработицата… На ниво социално осигуряване нещата трябва да останат почти непроменени, защото неговите функции са да вдъхват стабилност и сигурност в един несигурен свят. За тази цел трябва да бъдат запазени досегашните социални придобивки. Тяхното премахване би довело до социални сътресения и икономически трудности, които могат да попречат на целия обновителен процес. Така безплатното здравеопазване и контролът върху наемите, обществените услуги и основните хранителни продукти трябва да бъдат запазени. Помощите за безработните трябва да бъдат щедри и повсеместни. Последиците от инфлацията трябва да се компенсират чрез индексация на заплатите и пенсиите… През следващите няколко години най-важният въпрос ще бъде „Възможно ли е?“.

Така стигаме до другото разбиране за осъществяване на краткосрочни социални промени в България. Според този възглед, който можем да наречем „доктрина на оцеляването“, през преходния период България трябва преди всичко да осигури никой от нейните граждани да не гладува, да не ходи гол и бос, да не бъде бездомен и да не бъде лишен от базова медицинска помощ. Тя няма да има друг избор, освен да премахне част от субсидиите и помощите, раздавани безвъзмездно на цялото население.“

лугите, считани за социално приоритетни“; „незабавна продажба и регистрация на държавните жилища на техните собственици“.

Докладът предлага също така да бъдат разрешени кредити и данъчни облекчения на основа на издържаните от данъкоплатеца лица, за да се отразят разликите в платежоспособността в рамките на семейството. „Може да се предположи, че това ще бъде дългосрочна цел в България.“ Можем да констатираме, че такава цел не се е появила нито като краткосрочна, нито като дългосрочна. Изключваме предизборните програми.

Дава се препоръка жилищното строителство да продължи да бъде приоритет на държавата. Специално внимание се обръща на кредитирането на нуждаещите се от жилище. Авторите предлагат правителството да субсидира чрез ваучери или покупната цена на жилищата, или лихвения процент на ипотеките за покупка на жилища. Докладът предлага да се даде възможност на хората лесно и евтино да закупуват изоставени къщи в извънградските райони. Докладът настоява да се запази системата на ниски наеми и субсидии на комуналните услуги за държавните жилища.

„Неолиберално“ и „геноцидно“ отвсякъде. За разлика от поведението на държавата ни, която изобщо прекрати строителството на жилища, премахна преференциалните условия за закупуване, премахна всякакви субсидии за комуналните услуги. Държавата остави всеки да се оправя както може и загърби всички социални съвети, които ѝ бяха предлагани.

В доклада има много поучителни съвети, свързани с реформата на социалните дейности, които имат пряко отношение към стандарта на населението. Ето един от тях: „Не се опитвайте да замените посредствена, но функционираща система с нова; търсете прости, но бързо действащиподобрения“. Здравеопазването, въпреки своите недостатъци, казва докладът, трябва да бъде съхранено във вида, в който е. На лекарите (от порядъка на 28 000 души) трябва да се увеличи значително заплащането („каквото и да струва това“, допълват авторите), защото в

противен случай държавата рискува да ги принуди да напускат страната.

Ето и един поучителен откъс от главата за образованието:

„Икономическото благополучие на България ще бъде силно повлияно от развитието на нейните човешки ресурси. За щастие тя има добра образователна система, която е отбелязала някои забележителни успехи...България има много солидни традиции в областта на образованието... Отдавна е отминало времето, когато съдбата на повечето от развитите страни се е определяла от изобилието на естествени ресурси. Днес много по-важни ресурси са уменията, знанията, информацията и решимостта за успех, които са въплътени в хората на една нация“. Оценка и съвети, които не достигнаха до съзнанието на нито едно българско управление през тези двадесет години.

Вместо заключение

Левите интелектуалци, които са враждебно настроени към доклада „Ран–Ът“, могат да бъдат разбрани. Негова основа е тоталното отричане на реалния социализъм. На много места по отношение на последния са използвани квалификации като

„тирания“, „тъмно минало“, „руините на социализма“, „икономически упадък“, процес на „измъкване от социализма“, колективизацията на земята се нарича „брутална кампания“. В същото време авторите признават, че по време на социализма е реализиран „огромен икономически растеж“.

Да се твърди обаче, че неговото прилагане е довело до настоящото плачевно състояние на българското общество, просто не е вярно. Съветите на този доклад не са следвани. Ако бяха следвани, политическата класа най-малко щеше да спори как да се създадат условия за ефективно производство, как да се търсят пазари, как да се постигне силна валута. Нищо такова не се случи през изминалите двадесет години. Смея да твърдя, че никакъв модел не е следван. Приоритетите на БСП бяха два –

оцеляване и запазване на гражданския мир. Приоритетите на СДС бяха реституция на всяка цена, възмездие и влизане във властта. Въпросът за вината продължава да циркулира активно в публичното пространство. Мит или реалност, куфарчетата с раздадени пари в началото на прехода продължават да претендират за обяснителна схема на нашето обедняване. Продължават да обясняват с бившата Държавна сигурност потайни зависимости, благодарение на които едни стават свръхбогати и

НЯКОИ ПРЕДЛОЖЕНИЯ НА ДОКЛАДА „РАН–ЪТ“,

който според влиятелни представители на левица продължава да се прилага, водейки до геноцид

над българския народ:

• Приватизацията да се извърши чрез търгове и в нея да бъдат допуснати широки слоеве от населението, като им се дадат безлихвени заеми.

• Земеделската земя и всички активи, свързани със селскостопанското производство, да се приватизират чрез търгове до март 1991 г. Бившите собственици да бъдат обезщетени парично и разсрочено. Новите собственици да бъдат освободени от данъци през следващите няколко години.

• Да бъде създадена свободна икономическа зона, като се използва опитът на Китай, Хонконг и Тайван.

• Да бъде заложено като цел семейното подоходно облага-

  не.

• Държавата да спре субсидирането на основните храни-

  телни стоки, като компенсира доходите на най-бедната част от населението.

• Държавата да продължи да субсидира комуналните услуги на държавните жилища.

• Държавата да продължи изпълнението на жилищна програма за задоволяване на нуждите на населението, като на купувачите се предоставят нисколихвени заеми.

• Държавата да не променя системата на здравеопазване и да увеличи значително заплатите на лекарите.

логично други стават много бедни. Корупцията продължава да бъде сочена като основен проблем на обществото. „Много се краде!“ – това е масовото обяснение на българската бедност. Всички доминиращи обяснителни схеми се затварят в разпределението и преразпределението. И никоя от тях не обяснява защо не изнасяме месо за арабския свят, защо присъствието ни на руския пазар е символично, защо не произвеждаме компактдискове, защо не продаваме в чужбина компютри, защо ядем латиноамерикански плодове, типични някога за българското производство, защо турският туризъм е по-успешен, защо не произвеждаме и не продаваме навън повече електроенергия.

Дори когато се говори за кражби, обществената енергия се насочва към важни, но не фундаментални явления. Найголямата кражба днес в България е спекулата, с нейните 200300% надценки на масови продукти.10 С голям потенциал за кражба са частните монополи върху публичните услуги.

Производство, производство и пак производство. Пазари, пазари и пак пазари. За десните – в името на бизнеса, в името на

„инициативните и предприемчивите“, както се казва; за левите

– в името на прилични заплати и пенсии, прилични осигуровки, прилични масови здравеопазване и образование. Производство и пазари. Тези понятия отсъстват тотално от обществените дискусии. Тези понятия отсъстват и от партийните дискусии. Основата отсъства от държавната политика през всичките изминали 20 години. Ето как докладът формулира най-важното за България: „Масовото нарастване на износа на стоки за Запада с оглед на спечелване на твърда валута е най-важният фактор в реализацията на българския икономически план“ (глава 10, Юджийн Стюърт). Някой спомня ли си къде, колко продължително и с каква интензивност този въпрос е обсъждан в България?

10 Виж статията на Богдан Иванов „Спекулата ще погребе България“, в. Дума, 30 септември, 2009.

„Да се борим срещу бедността“, звучи от леви форуми. Как?

Като преразпределяме? Да преразпределяме какво?

Да мислиш за производство и пазари не е нито ляво, нито дясно упражнение. То е над лявото и дясното. Въпреки че лявото и дясното имат своите нюанси в подкрепата на бизнеса. Привличането на чуждестранни инвестиции не е нито ляво, нито дясно поведение. Лявото и дясното започват (с не много уговорки) там, където започва разпределението на произведен и реализиран продукт. А именно в последното българската държава се провали. И не защото е следвала неолиберален модел, а защото не е имала приоритети, не е имала планове, не е имала търпеливо, но волево следване на цели. С други думи, не е подчинявала своето поведение на никакъв модел.

Сп. Ново време, бр. 11, ноември 2009

ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ НАСТЪПВАМЕ ЕДНА И СЪЩА МОТИКА

Докладът „Ран–Ът“ е само повод.

Целта е да разберем настоящето. Ако можем1

Ние, българите, продължаваме да нямаме отговор на въпроса „Защо днес стандартът ни е значително по-нисък от този на Словения и Хърватия, например?“ При положение че преди 20 години бяхме в съпоставими стартови позиции. При положение че бивша Югославия преживя драматична братоубийствена война.

Тези въпроси са стимулът, който ме кара да се интересувам от обясненията за стремглавото ни икономическо падане надолу. Едно от тези обяснения, пуснало здрави корени в левицата, е че сме следвали съветите на доклада „Ран–Ът“. След внимателно запознаване с документа стигнах до извода, че обяснението не е вярно – по ключови въпроси на икономиката и социалното ни дело ние сме вършили точно обратното на това, което са ни съветвали.2 Затова не приемам твърдението, че статията ми е „несъмнен опит да се реалибитира... програмата на американските икономисти Ричард Ран и Роналд Ът“3. Не приемам и вменената ми цел: „Целта е да бъде

1 Тази статия е реакция на ожесточената критика в левите среди, с която бе посрещната предходната статия.

2 Вж. Ю. Борисов, „Проваленият преход“, в. Дума от 10 ноември 2009.

3 Вж. В. Вълканов, „Срещу похвалните слова за програмата „Ран-Ът“,

в. Дума от 27 ноември 2009.

свалена вината от Ричард Ран и Роналд Ът, и 29 български икономисти...“4

Да, в своето съзнание напълно реабилитирам доклада

Това обаче е следствие. Основната ми констатация е следната: „пълна икономическа неадекватност на политическия елит, който заложи посоката на прехода“. Разбира се, неадекватността е от гледна точка на националния интерес.

Авторите, които твърдят, че някой ни е налагал план за съсипването на България, най-напред трябва честно да отговорят на следните въпроси: „Възможно ли беше у нас да се запази политическия монопол на една партия?“, „Възможно ли беше да се запази монополът на държавната собственост?“, „Възможен ли беше път, подобен на китайския?“, „Възможно ли беше да се съхранят параметрите на производството ни от 1989 г. при разпада на СИВ и новото икономическо поведение на СССР?“. „Възможно ли беше при такива качество и себестойност на продукцията ни да запазим традиционните пазари?“ Категорично, не.

След като се отговори на въпросите за производството и външната търговия, следват „надстроечните“ въпроси: „Възможно ли беше да се предотврати появата на безработица?“,

„Възможно ли беше субсидирането на основните хранителни стоки без печатането на пари?“, „Възможно ли беше при печатането на пари да се предотврати инфлацията и да се утвърждава конвертируем лев?“, „Възможно ли беше да се запазят социалните придобивки на населението при политически и икономически срив на социалистическата система?“.

4 Вж. И. Пехливанов, „Досие за убийството на България“ , в. Нова зора

от 24 ноември 2009.

Моят отговор е категорично не. Ако някой от левицата отговаря на въпросите с „да“, аз не мога да вляза в спор с него, защото изходните ни предпоставки ще са диаметрално противоположни и всеки ще си говори сам. За да спорим например за колко време някой може да пробяга с краката си 100 метра, трябва да сме приели, че този човек не е с парализирани долни крайници. Ако по тази фундаментална предпоставка сме на различно мнение, спорът е невъзможен.

През 1990 г. нашата дилема не беше

„да строим или не капитализъм“

Истинският и национално отговорен въпрос беше как в условията на връхлетелия ни разпад на социализма да действаме, за да понесем възможно най-малко загуби и да станем конкурентноспособни в състезанието с другите нации. Някой да си спомня национална дискусия по този въпрос? Този въпрос изобщо не беше поставен. Постави го докладът

„Ран–Ът“. И тук читателят няма как да се съгласи или да не се съгласи, ако сам не прочете внимателно и непредубедено документа.5 Всеки цитат, изваден от контекста, може да заблуди.

Предлагали ни били страшен темп на приватизацията. Другарите какво предлагат като алтернатива? Бавна приватизация? И си мислят, че стопанските ръководители на държавните предприятия, без строгия партиен контрол, щяха да си правят социалистическо съревнование? Или може би щяха да заложат на входа и на изхода своя интерес, както впрочем и се случи? Може би за продажбата на „Кремиковци“ трябваше да изчакаме още и вместо за един лев да го продадем за десет стотинки. Кога ще се вземе по-добра цена – когато предприятието е в кондиция, или когато е скапано?

5 Виж http://www.omda.bg/public/bulg/Ran/ran_new/index.html

Били ни предлагали да приватизираме селското стопанство до март 1991 г. Някой да ни е съветвал обаче да връщаме земята в реални граници, да я раздробим на милиони парчета, да създадем ликвидационни съвети, да разпродадем и изпозаколим животните? Това си е наше ноу-хау и не е хрумвало нито на американец, нито на сомалиец.
Били ни предлагали държавата да се оттегли от икономиката. А кой ни посъветва чрез държавата и само чрез държавата да укрепим тежкото си машиностроене и електроника, за да търсим силни позиции на световния пазар? И не само ни посъветва, но и разписа стъпките. За тези, които не знаят – докладът „Ран–Ът“. А държавата ако беше създала „хонгконкска“ свободна икономическа зона, добре ли щеше да бъде или зле?
За образованието и здравеопазването няма да задавам въпроси. Който иска да научи, да чете. Не цитати и квалификации, а оригинални текстове.

Нека обаче да оставим Ран и Ът. Честно казано, те изобщо не ме интересуват.

Те са само повод да формулираме чисто български въпроси. Вероятно в главата не на един наш икономист са съществували разумни решения на архисложната задача, която стоеше пред българския народ. Защо те не изплуваха? Защо не станаха основа на национални дебати? Защо такива решения не се наложиха?

Свидетелите на първите ни стъпки към ново общество си спомнят политико-психологическата атмосфера. Спомнят си и основните вълнения на основните политически сили. БСП я вълнуваше (ре)легитимацията. За БСП налагаха образа на партия от доносници и убийци, заплашваха я със забрана, замеряха активистите на БСП с камъни, в буквалния смисъл на думата. Не искаха БСП да участва в национални дебати. Искаха тя да изчезне. СДС искаше власт и възмездие. В такава ситуация БСП не можеше да тръгне срещу идеологемите, предрасъдъците и страховете на своите членове, не можеше да застане зад приватизация, пазарни отношения между банки

и предприятия, съкращения на работници, спиране на субсидирането на храни и прочие. Масовото съзнание не беше разбрало, че настоящето всъщност е безвъзвратно минало и че е сложена окончателна точка след една реалност, която правеше живота лесен и евтин. Образно казано, БСП предпочиташе

„запетайките, удивителните и многоточието“.

СДС от своя страна нямаше как да тръгне срещу реститутите, срещу зажаднелите за реванш посредствености и алчните за власт новоизлюпени демократи. В главата на СДС имаше

„отмъщение“ и „частна собственост“, но отсъстваше „работеща икономика“ и „борба за пазари“. Всичко читаво, разумно и перспективно можеше да присъства в главата на гарантирано еднопартийно управление, което беше невъзможно след смъртоносните удари, които Горбачов нанесе на системата.

На арената бяха двама гладиатори. Единият искаше да убие другия. Другият правеше всичко възможно това да не се случи и нищо друго. Невъзможен диалог.

Защо диалогът относително се получи в Словения и Чехия например? Поради по-сериозни традиции в опита за пазарни трансформации? Поради по-зряло гражданско общество, което не позволява на елитите да го будалкат? Поради несравнимо по-добро качество на самите елити? Поради силно чувство за национална принадлежност, за национална гордост, за стремеж към състезание с другите, при което „междуплеменните“ войни отиват на втори план? Не знам. Знам обаче, че предпоставките, заложени в по-горните въпроси, у нас не съществуваха.

Миналото – минало и заминало. Жалкото е, че

днес обществената атмосфера

не е качествено различна от тази през 1990 г.

Икономическите проблеми и перспективи на България са вън от общественото внимание и дискусии. Постоянно се водят битки за миналото и не се водят никакви идейни битки

за бъдещето. Дали България е „страната на Златките“6 или

„Уикендия“7 не знам, но това не е страната на хора, които осъзнават, че държавите живеят в свят на жестока конкуренция и никоя от тях няма да получи бъдещето си като джакпот. Продължаваме да се питаме какво има в телефона на Красьо, но не се питаме защо износът ни на вино падна с 50% през последната година. Управляващият политически елит продължава да се държи като гладиатор и да клепа опонента в чужбина, без да осъзнава или без да го интересува, че това само забавлява външната публика.

Отговорите на въпросите за миналото трябва да ни служат за промяна на настоящето. Без правилни отговори няма как да разберем деня, в който живеем. Няма как да усетим възможностите, които продължаваме да пропускаме. От тази гледна точка погрешните, повърхностните и излишно идеологизирани отговори са много вредни. Те създават интелектуален и морален комфорт, но правят мисленето мързеливо и неадекватно. Казано с една друга лексика, за да ме разберат по-лесно опонентите по конкретния въпрос за „Ран–Ът“, те са „реакционни“.

Дума, 28 ноември 2009

6 Взимайки името от конкретни лица, изразът обозначава слабограмотни и безотговорни участници в обществените процеси.

7 По името на „Уикенд“, седмичен вестник, за автора – олицетворение на лековатост.

БЕГЪЛ ФИЛОСОФСКИ ПОГЛЕД ПО ТЕМАТА „БОГАТ – БЕДЕН“

„Можем да имаме или демокрация, или богатствата да са съсредоточени

в ръцете на шепа хора, но не можем да имаме и двете.“

Луис Брандайс

В информационния океан лесно могат да се намерят чужди факти по темата „богат–беден“. За България те са оскъдни. По света ври и кипи от дискусии и протести. За нас тази тема е неясна, скучна, абстрактна, лишена и от мисъл, и от чувство. Затова в България за социалните неравенства се мълчи. Или се говори мъгляво и ритуално.

***

В света като цяло 63-те хиляди души с над 100 милиона долара притежават общо близо 40 трилиона долара, а БВП на света е от порядъка на 70 трилиона. Каква част от родния БВП са богатствата на родните милионери?

***

За световния колос САЩ миналата година беше първата (след 2008 г.) на икономически подем. 93% от печалбите от растежа там са отишли при единия процент най-богати американци. А какъв е процентът от принадената стойност на България, усвоен от единия процент най-богати българи?

***

Милиардерите в най-многолюдната демокрация – Индия, които през 2003 г. са притежавали 1,8% от националното богатство, пет години по-късно вече разполагат с 22%. Става дума за 61 души. Как у нас се трупа богатството на богатия полюс и каква е динамиката на този процес?

***

Да се върнем в Европа. Примерно в Италия. Тук 10-те найбогати разполагат с толкова пари, колкото 3-те милиона найбедни. Колко са нашите най-богати, които разполагат с толкова пари, колкото единият милион най-бедни българи? Те ли са олигархията?

***

Какво въобще знаем за България? Да са живи и здрави Евростат, Световната Банка и МВФ. Без тях почти нищо няма да научим. Точно както през 1968 г. научавахме за събитията в Чехословакия от „Свободна Европа“ и „Дойче Веле“. И днес вътрешната информационна завеса е желязна.

***

Разликата между доходите на 20-те процента най-богати и 20-те процента най-бедни българи е сред най-високите в ЕС. Само от 2001 до 2008 тя е нараснала с 84%. По този показател ни бият само Латвия и Испания. Според Коефициента на Джини, който мери социалното неравенство, само в Литва новината за бедните е по-лоша. У нас през 2011 г. доходите на най-богатите 20% от населението са 6,5 пъти по-високи от тези на найбедните 20%. За сравнение – в Норвегия разликата е 3,3 пъти.

***

И в този момент стремглавото разслоение на българския народ е в пълен ход. За него може да се разбере дори само от банковите депозити. Данни от септември т.г.. Спестяванията на

населението са достигнали 36 милиарда лева! На годишна база ръстът е 8,5%! Ето как се увеличава имането на хората! Харчат, харчат и като им останат пари – хоп, в банката!

Да разгледаме обаче как се променя структурата на депозитите. Тези до 1000 лева са 8,8 милиона броя и размерът им се е свил до един милиард лева. За една година са намалели с 376 хиляди броя! Обикновено един влог изчезва, когато парите от него изчезнат.

Затова пък депозитите за над 1 млн. лева са нараснали с 11,4% като бройка и с 15% като пари. В тях има 1,74 млрд. лева. Парите в депозитите до 200 хил. лв. са се увеличили с 26%.

***

42% от германските бизнесмени твърдят, че за бизнеса найважният проблем, който трябва и най-напред да се решава, е

„пропастта между бедни и богати“. В Чехия този процент е едва 6. Така твърди Pew Research след анкета сред 7600 души от осем страни.

Какво ли пък им пречи на германските бизнесмени тази пропаст? И защо е толкова голяма разликата между оценките в Германия и Чехия? Техен въпрос за размишление.

При нас в мисловно отношение е абсолютно спокойно. Ние почти нищо не знаем за нашата пропаст между бедни и богати. Не се интересуваме от нейната динамика. А на въпроса как тази динамика се отразява на бизнеса, сигурно ще се изсмеем с неолиберална надменност. Синдикатите не се занимават с такива глупости. Те мерят колко пари му трябва на човек, за да не умре от глад. За работодателските организации пък изобщо няма проблем. А като няма проблем, няма образ в главата и нещата са о'кей.

***

Като казах „неолиберална надменност“, се сещам за един цитат. Той е от изследване на Института по пазарна икономика, озаглавено „Неравенството в България – динамика, сравнителен анализ и причини“, от април 2013 г. , с автор Стоян Христов. В

него четем: „Редица международни институции и политически сили по света концентрират вниманието си все повече върху проблема с неравенството между групите в обществото. Тази тенденция е резултат както от политически идеологии, така и от популистки залитания на повечето партии, независимо от тяхната окраска.“

Разбрахте ли сега? Щом се интересуваш от неравенството, си популист. С други думи, говориш глупости, лъжеш хората, експлоатираш тяхната наивност, искаш да ги използваш за егоистичните си цели, и най-важното – каквото и да предложиш за намаляване на неравенството, то ще е фантазия. Ти просто си в плен на някакви идеологии, които изобщо не отчитат, че неравенството е от Бога дадено, а неговото постоянно увеличаване – от Бог благословено. Даже е полезно, продължаваме да четем: „Дисбалансите в доходите и материалното състояние сред населението създават стимул за повече усилия на работното място, търсене на по-добро образование и следствие на това – подобряване на общата производителност на населението.“ Гениално!

***

Сега разбирате ли какво трябва да направи един български учител или лекар със заплата 600–800 лева?

Най-напред да научи, че всеки член на съвета на директорите на банка ОББ, например, е получил за миналата година

Задача с неизвестна трудност

Докажете, че между двата факта няма връзка:

1. В България разликата между доходите на 20-те процента най-богати и 20-те процента най-бедни е много голяма. В ЕС ни бият само Латвия и Испания.

2. В България разликата между резултатите на 5-те процента най-добри ученици и 5-те процента най-слаби е много голяма. В ЕС никой не ни бие.

средно месечно по 8500 лева. И че за да е спокоен членът, депозитите на неговото семейство в същата банка са от 800 хил. лв. (пак средно). И още – че възнагражденията тук всъщност не са чак толкова големи. Защото банката излезе миналата година на загуба от 140 млн. лв. Ако бяха се изкарали на печалба, не знам какво щяха да получат. Или няма връзка?

Та като разбере това учителят или лекарят, няма начин да не получи стимул да се старае много повече на работното си място. Да преподава или лекува по-качествено. Да си потърси курсове за допълнителна квалификация даже. И фанатично да вярва, че ако още се старае, ще достигне заветната заплата от 8000 лева. Е, ако не успее, поне ще подобри общата производителност и ще бъде полезен на народа си.

***

В този момент е уместно да дадем философски отговор на въпроса защо в България не се интересуваме от социалното разслоение.

Първо, за простия човек това е сложна материя. Осъзнавайки скромността на своите знания и логически възможности, той съвсем отговорно се отказва да се занимава с проблема. И все пак е достатъчно умен, за да прецени коя лъжица е за неговата уста и коя не е. Прави му чест.

Интелигенцията, която е умна и бъка от знания, също не се занимава. Тя у нас е много бедна и знае, че ако се задълбочи, ще види огромна несправедливост и силно ще се натъжи. Интелигенцията, включително учени икономисти, финансисти, социолози, историци и други, просто се предпазват от тъгата. Защото е много некомфортно да си хем много беден, хем много тъжен. Чест ѝ прави.

Богатите не се интересуват горе-долу по същата причина. Ако се задълбочат и разберат как стават все по-богати за сметка на масата все по-бедни, току-виж също се натъжили. Ще им се появят едни угризения, а те разсейват и отнемат духовни сили. Това от своя страна ще им попречи да се концентрират върху

бизнеса или рентиерството. Ерго, богатите също се борят с тъгата. И на тях им прави чест.

***

Тъй като никой не ще да се занимава с проблема, може би трябва ние, философите, да започнем да го изследваме. Да правим кръгли маси и да си разменяме обяснения. Без друго от дълбока древност се знае, че си пъхаме носа навсякъде. А и тъгата за философа не е проблем, защото е негово естествено състояние. Да сте виждали някъде щастлив философ?

***

Ни в клин, ни в ръкав, по някаква философска асоциация, се сещам за Луис Брандайс, един от най-известните съдии в историята на Върховния съд на САЩ, който казва: „Трябва да избираме. Можем да имаме или демокрация, или богатствата да са съсредоточени в ръцете на шепа хора, но не можем да имаме и двете“ (цит. по „Монд дипломатик“, май 2013 г.). Серж Алими в статията си „Разум и безумие“ продължава със следните разсъждения: „Демокрацията предполага интензивност, образован народ, политическа култура, правото (и желанието

• бел. моя) да се търси сметка, да се отзовават народните избраници, които изменят на мандата си.“ Като се сещам за този цитат, ми иде да извикам с пълно гърло „Оставка!“ на глупостта и незаинтересованата наивност.

  И да си помечтая поне моите внуци да разберат, че тяхната демокрация изцяло зависи от образоваността на избирателите и тяхната способност да следят пряко и да контролират косвено разпределението на българските блага.

  
  

  Дума, 16 ноември 2013

  
  

  КРИЗАТА ТОВА УДОБНО ОБЯСНЕНИЕ!

  
  

  
  

  Илюстрация

  Анатолий СТАНКУЛОВ

  Какъв позор! Какъв позор! Сервираха ми таратор.

  
  

  От него бих си хапнал яко, но го сервираха без мляко, без краставица и вода.

  Една паница свобода!

  Трендафил Акациев

  
  

  Обществото не пита „Къде са парите?“. Този нормален за всяко семейство въпрос е чужд, ненужен и сложен за семейството „България“. Затова пък обществото е свободно. „Свободна лисица в свободен курник“, както казват алтерглобалистите.

  През последните две години правителствената пропагандна машина намери универсалното обяснение за българската мизерия във всичките ѝ разновидности – „Кризата“. „Защо са замразени доходите?“. „Криза е“. „Защо здравеопазването е недофинансирано?“. „Криза е“. „Защо държавата не се раз-

  плаща с фирмите?“. „Няма пари“. „Защо няма пари?“. „Кри-

  за е“. Въпросите са десетки, отговорът – един.

  В същото това време същата тази пропагандна машина старателно крие факти, които показват, че скоростта и мащабите на българското обедняване са далеч по-големи, отколкото в други сродни страни. Които също са в криза. Крие и фактите, които показват, че редица основни тенденции у нас са противоположни на тенденциите в общността, в която живеем – Европейския съюз.

  Да започнем с доходите. Средните работни заплати в страни от региона, като Босна и Херцеговина, Черна гора и др., са по-големи, отколкото нашите. При по-нисък брутен вътрешен продукт. В Босна и Херцеговина, например, на човек от населението се падат 3641 щ.д. реален БВП. В България – 6724 щ.д. Средната работна заплата (СРЗ) в Босна и Херцеговина е 406 евро, в България – 353 евро (юли). Как е възможно ние да произвеждаме почти два пъти повече на глава от населението, а СРЗ у нас да е със сто лева по-ниска?

  В Черна гора СРЗ е 479 евро, при БВП с една трета по-нисък от българския. В Македония нетната СРЗ е 338 евро. Пак по-висока от българската, въпреки ниския данък у нас. При реален БВП на глава от населението 4385 щ.д. (по паритет на покупателната способност цифрите за БВП са други, но съотношенията – същите). За Словения и Хърватия примери няма да давам, тези две страни са с няколко обиколки пред нас по продукт и по доходи.

  Казано на по-разбираем език, хората от първите три посочени страни получават повече, въпреки че произвеждат по-малко. Как е възможно това? Обяснението е просто –

  
  

  в България при разпределянето на благата обикновеният човек е силно ощетен

  
  

  А за обяснение му се поднася прословутата Криза. За Черна гора криза няма ли? След като средно наемникът взима с 260

  лева повече от нашенеца, въпреки че заработва много по-малко от него. Криза ли? Въпросът „Къде са парите?“ виси със страшна сила.

  Ясно е, че масата от хора обеднява. Обясняват им, че в условия на криза, това е нормално. Това е цената. Въпросът е дали това е единствено възможната цена.

  Статистиката отчита, че производителността на труда нараства. През 2011 г. производителността на труда е с 25% по-висока от тази през 2009 г. (http://www.nsi.bg/EPDOCS/ LabourProd2011q1.pdf). През тази година тенденцията е същата. „Производителността на труда, изчислена като БВП на един зает, нараства вече пет поредни тримесечия с темпове над 5% на годишна база“, изчисли Райфайзенбанк (07.10.11 г.).

  Обясняват го с увеличаването на безработицата. Така или иначе, единица наемен труд изкарва повече. Логично ли е доходът на тази единица да нарасне съразмерно с увеличението на производителността? Логично е от гледна точка на интересите на наемния труд. Ако капиталът обаче може да прибере тази допълнителна добавена стойност, той ще го направи. Неговата логика е логиката на неговия интерес. И той го прави.

  Много е важно какво се случва с тези допълнителни пари. Ако се реинвестират за развитие на производството, е едно, ако се трупат по банкови сметки – друго. Прости сметки показват, че по-вероятно е второто.

  У нас много се спекулира с нарастващите депозити на населението. „Финансовото богатство на населението достигна 41 млрд лева и на годишна база в средата на 2011 г. е нараснало с 11%“, изчисли „Индъстри уоч“ през ноември. Голяма радост. Ако погледнем обаче структурата на спестяванията, установяваме, че 492 депозита държат 1,2 млрд лева, а други 9,4 млн депозита държат един милиард (БНБ за м. юни). Разслоението е видно. Богатите стават по-богати, а бедните – по-бедни. Броят на депозитните милионери също

  расте през цялото време на кризата. Например, през 2010 г. депозитните милионери са се увеличили с 84 за една година и са станали 479. От март до юни са се увеличили с още 13.

  
  

  Общото богатство на тузарите за една година е скочило от 902 млн. лв. на 1,21 млрд. лв.

  
  

  Обявената „радостна новина“ крие поне два тъжни факта. Първо, спестеното богатство все по-отчетливо се трупа на единия край на скалата „богати – бедни“. Факт, тъжен за масата, за единици – не. Второ, ръстът на спестяванията показва не толкова забогатяване, колкото страх от бъдещето. Потреблението и на хората, и на фирмите намалява, което само по себе си има прокризисен, а не антикризисен характер. Известно е, че потреблението е основен двигател за ръста на БВП.

  В момента заплатите у нас са 25% от средните в Европа, докато производителността е 38% от средната за ЕС (по данни на КНСБ, 29.08.2011). Не е ли логично при такава производителност да имаме и по-високи доходи? Логично е, ако в България разпределението на парите е като средното разпределение в Европа. Явно обаче у нас средният човек си го отнася много по-жестоко и, разбира се, за това е виновна кризата.

  За 2010 г. борсовите дружества разпределят дивиденти за 438 млн лева. За сравнение, през 2009 г. са 146 млн. Нали кризата става все по-тежка? За последните пет години БТК разпределя 1,15 млрд лева дивиденти. ДЗИ през 2010 г. разпределя десет пъти по-голям дивидент в сравнение с предходната година (в. Капитал, 6–12 август 2011).

  Такова обществено следене на движението на парите не е по вкуса на родната действителност. Фактите се откриват чрез педантично ровене и не са предмет на никаква дискусия. Дори профсъюзите нямат вкус към такава дискусия. Поради това няма и как да се разсъждава защо, като е криза, някои забогатяват. Разбира се, за сметка на други. На тези „други“, на които се обяснява, че тяхното обедняване няма алтернатива – защото е криза!

  На фона на тази незаинтересованост в българското общество от движението на парите силно впечатление правят

  
  

  „дребнавите“ сметки на други общества

  
  

  Например, в Швейцария бяха изчислили, че доходите на студентите през 2009 г. са паднали със 74 евро за четири години (Le Temps, 23.11.2011). Представяте ли си? За четири години

  – 74 евро, при положение, че студент, който живее на квартира, разполага средно с 1400 евро! Та това е малко повече от 5%! Питат хората, притесняват се, пресмятат... В Испания бяха изчислили, че поради намаляване на парите за образование средният брой на учениците в паралелка е скочил от 23,54 на 24,61 за две години. За испанците това е тревожно – ученик и нещо в повече в паралелка! И това е повод да се притесняват за качеството на образованието. Агенцията, която изнесе данните, беше назовала доклада си „Да не си отрязваме бъдещето“ (El Pais, 18.11.2011).

  В зрелите общества много внимателно следят паричните взаимоотношения между капитала и труда. Във Франция, например, се впечатляват, че дивидентите от 3,2% от БВП през 1982 г. са нараснали на 8,5% през 2007 г. (в. Монд дипломатик, март, 2011). Това означава прехвърляне от труда към капитала на 80–100 милиарда евро.

  У нас как стоят нещата? Не знаем. Не ги следим. Не разсъждаваме върху тях. Явно, в цитираните страни столетните профсъюзни битки, благодарение и на които стандартът на живот е такъв, какъвто е, са изработили обществени рефлекси. Интересите имат количествени измерения. Последните се променят в рамките на определени тенденции. И гражданските общества разсъждават върху тях. Ако не го правят, значи не се интересуват от своя живот, от социалната справедливост, от съдбата на трудно извоювани придобивки, права и прочие. Всичко това е много сухо, скучно и дребнаво за широката ни балканска душа.

  
  

  ***

  
  

  Марули, марули, марули... Безкрайно зелено поле.

  Сред него стои и се пули Едно възхитено теле.

  Хапни си, теленце, хапни си марули и прясна трева.

  О, как ми се иска да клекна и аз да паса, да паса...

  Трендафил Акациев

  
  

  Илюстрация Анатолий СТАНКУЛОВ

  
  

  У нас доходите са необяснимо ниски, ако съпоставим българската производителност на труда със средноевропейската. Нямаме отговор и на въпроса защо в други балкански страни хората получават повече, въпреки че произвеждат по-малко брутен вътрешен продукт. Не е ясно защо производителността у нас расте, БВП се повишава, цените – също, респективно косвените данъци трябва да са в по-големи обеми, а доходите стоят замразени. Трудно е да обясниш на децата си защо атрибутите на богатството по улиците бодат очите, депозитните милионери се увеличават, ръстът на дивидентите е в пъти, а собствената си бедност оправдаваш с кризата. Наблюдаваме как в зрелите европейски страни пресмятат всяко евро, следят ефектите на

  кризата за всяко съсловие, изчисляват разслоението, търсят му обяснение и цъкаме с език. Потънали сме в медийни и политически сапунки и се чудим защо обществото не задава въпроса

  „Къде са парите?“

  В България напълно спокойно се подвизават примери, които на друго място биха предизвикали огромни скандали. Защото става дума за пари, за много пари. И тези пари се движат в една посока – от бедните към богатите. Ето някои от тях.

  Държавата води многобройни дела със собственици на приватизирани активи. Битка, която губи. Ще каже някой, криза е, фирмите изнемогват, не могат да си плащат борчовете. Да, но това състояние е устойчиво, независимо от финансовото здраве на държавата. В последната предкризисна година – 2008, държавата е спечелила дела за 800 млн. лева, но е успяла да събере едва 17. И отчита, че има да събира неизплатени задължения за над 1 милиард лева (в. Класа, 11.09.2009) Това са пари, както се казва, на народа, но са откраднати. И кражбата е много по-мащабна от всичко, което се спряга в публичното пространство, от дребното – дребни подкупи, до едрото – заменките, например. На този фронт всичко е спокойно. Съдебните дела се точат, държавата стои безсилно, а занимават народа с всякакви примитивни зрелища.

  Преди време излезе информация, че „Софийска вода“ е взела заем в размер на 30 млн. лева от „майката“ с учудващо големия лихвен процент от 17% капитализирана годишна лихва. Информацията бе оповестена от ВМРО (април, 2011), откъдето за сравнение посочиха, че дружеството е получило заем от ЕБВР само със 7% лихва. Не е трудно да се сети човек, че високолихвеният заем от дружеството майка – „Юнайтед ютилитиз“, е прост механизъм за източване на пари от българите.

  И сега не е чудно, когато отчитат изтичане на капитали от България към Англия. Тези пари са откраднати от абонатите на „Софийска вода“. От бедните към богатите. Както казва Алфонс Але: „Търсете парите там, където са – при бедните. Вярно те нямат много пари, но за това пък са много!“

  Има и по-префинени начини

  за насочване на парите от бедните към богатите

  
  

  Ето няколко примера. Приватизирани водноелектрически централидемонстриратшокиращипечалбиот 70%(в. „168часа“, 25–31 март 2011). Печалбата на ТЕЦ „Марица – изток 3“ за 2010 г. е 33%. Докато на посестримата ѝ ТЕЦ „Марица–изток 2“ за същия период е само 7%. „Мтел“ през 2010 г. отчете печалба от над 50%. Няма такава европейска норма на печалба в реалния сектор. Тя е възможна само защото обществото ни се съгласява с нея – от публичното дискусионно пространство до законодателството. Същото е и с това, което наричаме „спекула“. Поставям го в кавички, защото с отмяната на някои нормативни актове, това понятие изчезна от правния мир. Какво, ако не кражба, е например 200% разлика в цените от производител до купувач?

  Приходите на стоте най-големи компании за 2010 г. растат с 16% (в. Капитал, 25 юни – 01юли 2011). Компаниите растат, производителността се качва, инфлацията върви, а доходите – замразени. Къде са парите?

  Две години „Лукойл Нефтохим Бургас“ отчита загуба. За 2010 г. тя е 120 млн лева! Трогателно, монополист с абсолютно сигурен пазар губи стотици милиони. Друг монополист – „Е.ОН – България Продажби“, също отчита загуба за миналата година. Скромна, от 220 хил. лева. Възможно ли е, при положение че фирмата е практически монополист на българския пазар и продажбата на продукцията ѝ е абсолютно гарантирана?

  
  

  „Къде са парите?“– фундаменталният въпрос, който ние, българите, не си задаваме

  
  

  В началото на този месец вестник Капитал Daily излезе с приложението „ГЕПАРД, най-динамичните малки и средни компании в България, 2011 г.“. Много любопитно четиво. От него

  ще научите за норми на печалби, за които в зряла европейска страна ще кажат, че са подборка за научнофантастична литература. Ето и най-впечатляващия пример. Счетоводна къща „Детелина 2005“ ООД за 2010 г. отчита приход от 17,85 млн. лева и нетна печалба от 14,55 млн. лева. Това се казва Гепард! И колко са служителите на тази фирма? ЕДИН. Счетоводно сигурно всичко е идеално. Възможно ли е обаче един човек да спечели такива пари за една година, без да е финансов спекулант, т.е. от продажба на реални услуги? В България е възможно. И каква е обществената икономическа логика той да бъде облаган само с 10%?

  Мотивите за свръхниското облагане на печалбата у нас са известни. Първо, България така ставала привлекателна за чуждите инвеститори. Елементарни справки обаче показват, че през последните години преките чуждестранни инвестиции у нас драстично намаляват. За периода януари – септември 2011 г. в страната са влезли 534 млн. евро преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ) – 1,4% от БВП; при 1,03 млрд. евро (2,9% от БВП) за януари – септември 2010 г. Два пъти по-малко. Защо? Нали ниският данък привлича инвеститорите? „Криза е“, ще кажат икономическите трубадури на правителството. Нека обаче покажат как стоят нещата в Полша, например. Там също е криза. Криза, при която при 19% корпоративен данък ръстът на ПЧИ е от порядъка на 20%.

  Има и друго обяснение. В началото на декември „Трансперънси интърнешънъл“ съобщи, че от 183 държави в света сме на 86-о място в класацията за корупция.

  
  

  А в ЕС сме най-корумпираната държава.

  На върха сме по политически риск и на дъното –

  по върховенство на закона

  
  

  Когато говорим за условия за инвестиране, трябва да четем авторитетни десни вестници. България „... отблъсква чуждите инвеститори. Повечето от тях ползват подобни класации още

  в началото, като отправна точка при избора къде в региона да отидат“ (в. Капитал, бр.48, 3–9.12.2011).

  Вторият класически мотив при защитата на ниския корпоративен данък е: „Бизнесът акумулира средства, които се завъртат в икономиката и тя дърпа нагоре“. Т.е. държавата се отказва от едни пари, за да може свободната икономика да просперира; нейното развитие, нейното благоденствие се връща като обществено богатство под формата на ускорен ръст на БВП.

  Как отвръща бизнесът на това бащинско отношение? За 2011 г. реинвестираната печалба, т.е. парите, които ще подсилят икономиката, е 1,16% от печалбата на бизнеса. Един процент! Не 20, не 10, а един процент!1 Какво се случва с останалата огромна част от печалбата? Стои по банкови сметки или се потребява. Официалното очакване от ефекта на супер ниския данък печалба няма нищо общо с реалността. Капиталът в днешните условия няма никакво намерение да разширява производството на стоки и услуги, той просто чака някакви по-сигурни за инвестиране дни и формира богатство, което на обществото като цяло не върши някаква забележима работа. Едно управление, изпълнено с мисъл за развитието на страната и за справедливо разпределение на тежестите на кризата, би казало: „Добре, вие не инвестирате, затова бъдете добри да плащате не 10, а 20 или 30% корпоративен данък. Ние, с тези пари, ще вдигнем доходи, ще стимулираме потреблението и ще тласкаме БВП нагоре. Това, което мислихме, че ще свършите вие, ще свършим ние!“. Известен е и основният аргумент-шаблон за отказ от такава промяна. „Ако това се случи, бизнесът ще започне да укрива доходи“. А сега какво прави? „Близо половин милиард лева на година са осигуровките, които сивата икономика крие...“ –

  
  

  

  1Ето числата, които дават възможност да се направи тази сметка. Прогнозният корпоративен данък за 2011 г. е 1542,675 млн лева. Съответно печалбата – 15426,75 млн лева. За периода януари-септември реинвестираната печалба е 68,9 млн евро (вж. Mediapool от 14.11.2011).

  изчисли Центърът за изследване на демокрацията (22.11.2011). Да бяха сметките само на този център. Медиите през ден предлагат изчисления на различни източници, включително и правителствени, за разрастването на сивата икономика.

  
  

  Илюстрация

  Анатолий СТАНКУЛОВ

  ***

  
  

  Плува в моята зеница образ на камилска птица. Може би е тя кръстоска между птица и камила?

  Виждам я – мизерна, плоска, теме в пясъка зарила.

  Но оголени остават посред пясъци и храсти и пейзажа загрозяват другите ѝ срамни части.

  Замлъкни, камилска птицо! Пей ми, родна кукувицо!

  Трендафил Акациев

  
  

  Вече трета година целият финансов и икономически живот на България е подчинен на фикс идеята на министър Симеон Дянков. „Ще постигнем балансиран бюджет, което не успя да направи никоя европейска държава“, заяви той през декември 2009 г. И не престава да го повтаря. Защо е необходимо? Защото по време на криза финансовата дисциплина била най-важното нещо. Прозрение, което идеално се съчетава с прогностичните способности на министъра. На 22 ноември 2009 г. пред в. 24 часа той заяви: „България ще излезе от кризата през май идната година“.

  Основният мит, който пропагандната машина през последните години налага, е, че е много лошо да се взимат държавни заеми. „Не може да се яде наготово“. „Кой ще връща тези пари?“.

  „Като гърците ли искате да станем?“ и прочие. Мълчи се обаче на въпроса „Защо средната задлъжнялост в Европа е четири пъти по-голяма от нашата?“. „Другите правителствени ръководители глупави ли са, некадърни ли са, безотговорни ли са?“. „Защо правилата от Маастрихт смятат за нормално бюджетният дефицит да е 3% и публичният дълг – 40% от БВП?“. А преди два дни председателят на Европейския съвет Херман Ван Ромпой предложи съкратено „фискално споразумение“, в което за нормален и приемлив държавен дълг се посочват 60%. И това число е в контекста на „по-строги правила, чрез които дълговата криза в еврозоната да бъде овладяна“ (в. Дума от 08.12.2011 г. цитира Би Би Си) Тези правила безотговорни ли са? От безсилие ли са формулирани? Маастрихтските правила влизат в сила през 1993 г., когато Европа е в относително добро финансово състояние.

  
  

  В условията на криза кое е нормалното –

  параметрите на дълга да слизат надолу или да се качват нагоре? Такава дискусия няма

  
  

  Такава дискусия старателно и много упорито се избягва. Вместо нея се налага клишето, че колкото повече се пести, толкова по-правилна е политиката.

  Ето няколко числа за „безотговорни и глупави държави“, умишлено не се позовавам на Гърция, Италия и други, които в общественото мнение вече са изключително закъсали. Държавен дълг за 2010 г. на Белгия – 97%, Германия – 80%, Холандия – 64%, Австрия – 70%, Полша – 56%. Тези примери изобщо не са специална подборка. Не трябва да крием, разбира се, и списъка на високоотговорните държави, чиито политици не са авантюристи като тези от гореспоменатите. Либия – 0%, Туркмения – 7%, Екваториална Гвинея – 7%, Намибия – 18% и т.н.

  Да си представим, че България стриктно спазва общите правила, в условия, при които много малко страни от ЕС го правят. Ако страната ни вземе заеми, които да вдигнат дълга до изчислените за нормални 40%, сумата ще бъде от порядъка на 16 млрд лева, при прогнозна стойност на БВП за 2012 г. 81 милиарда. С такава сума пенсиите например могат да бъдат увеличени повече от два пъти. Почти е сигурно,че цялата сума ще се излее в потреблението, едва ли ще отиде по спестовни влогове. Част от нея ще се върне в бюджета под формата на ДДС и акцизи. Икономистите могат да сметнат какво означава това за икономиката, какъв мултипликатор ще се получи.

  
  

  Поради изкуствено поддържаното ниво на ниски доходи такива пари осезаемо могат да отпушат

  производството и търговията

  
  

  Което означава ръст на БВП и съответно възможности да се връщат заеми.

  Българското правителство не само че няма идея да облекчи финансовото бреме чрез взимане на заем, така както правят всички европейски държави. Точно обратното. В началото на февруари т.г. финансовият министър Дянков обяви намерение България да предплати част от външния си дълг. Да предплати! Защо? По силата на какви държавнически съображения? Нали е ясно, че това ще утежни допълнително положението на българския народ? Налага ли го кризата? Предплаща се, когато си в икономически възход. Може би обяснението е, че основната тежест от дълга се пада през 2013 г. Тогава падежът на глобалните облигации е за над 1 млрд евро. Може би намерението има връзка с факта, че през 2013 г. са парламентарните избори?

  Много е важно да се подчертае в какви условия е това прословуто пестене на пари. През пролетта представително изследване на „Отворено общество“ съобщи, че две трети от домакинствата едва свързват двата края; че всяко трето семейство ограничава потреблението на основни хранителни продукти, а

  всяко пето се лишава от необходими лекарства. Сред най-бедната една пета от домакинствата над половината са намалили консумацията на храни, а всеки пети пропуска хранения поради липса на средства (Медиапул, 11.04.11 г.).

  Разбира се, високи стойности на дълга говорят за проблеми и само конкретни сметки могат да покажат диагноза и да родят прогнози. Ако имаш бум на чужди инвестиции, е едно, ако те намаляват с тревожно темпо, е друго. Ако потреблението като цяло расте, е едно, ако намалява, е друго. Ако износът ти расте, е едно, ако намалява, е друго, и така нататък.

  
  

  Да се втълпява, че да взимаш назаем,

  е прахосничество, популизъм и безотговорност, означава да обявиш за несъстоятелен

  основен механизъм за функциониране на икономиката

  
  

  Все едно да посъветваш една фирма, която иска да разшири дейността си, не да вземе кредит, а да спести пари от сегашната си дейност и едва след това да ги вложи за изпълнение на новите си намерения. Или да сметнеш за нормално едно семейство да мисли за собствен дом едва след като спести за това. Вместо да вземе ипотечен кредит. „Спестявай 20 години и тогава си купи къща. В никакъв случай не взимай кредит за 20 години!“. Защо? По силата на каква икономическа логика? Все едно да кажеш, че цялата банкова система всъщност съществува заради популисткия и безотговорен характер на икономически субекти. Помним основните аргументи на управляващи по целия свят, когато обясниха защо трябва да се спасяват банките чрез наливане на пари в тях. „Блокира ли банковата система, това означава крах на икономиката“. Кредитът е основен инструмент и в личния живот, и в живота на една фирма, и в живота на една държава. Кредитът – най-нормалното нещо на света.

  Въпросът е друг – до какво ниво е отговорно и безопасно да задлъжняваш. От вестник Монд дипломатик научаваме,

  че Франция е натоварена с годишно обслужване на дълга си с 2,6% от своя БВП. Това се смята за нормално и поносимо. Когато искат от Гърция да отделя за същото 6%, това се смята за непосилно. Просто трябва да се направят сметките. Ако е безопасно и отговорно България да вземе заем например от 10 млрд лева, но не го прави, при положение че всичките ѝ социални системи се задушават, то невзимането на заем е цинично и безотговорно. И то не просто спрямо тези социални системи, а и спрямо икономиката като цяло. Защото в обществото всички системи са скачени. Лошото здравеопазване, слабото образование, ниските доходи нанасят удари върху икономиката. И този извод няма нужда от разясняване.

  Същото се отнася и за бюджетния дефицит. Да се гордееш, че можеш да направиш дефицит от 1,3%, когато спокойно можеш да си позволиш 3%, и в същото време да не се разплащаш с фирми за извършена работа, когато общините не могат да извършат абсолютно наложителни разходи, когато си орязал всякакви социални разходи – това граничи с управленска лудост. Тя, разбира се, е възможна, когато народът ти го позволи. Да можеш да планираш допълнително милиард и половина повече разходи, а да обясняваш, че търсиш 12 милиона за увеличение на детски надбавки или дори 400 милиона за минимално увеличение на отдавна замразени пенсии, означава да паразитираш в общественото пространство върху върховно невежество. Все едно е детето ми да е с пробити обувки през зимата и аз да му обясня, че нямам пари и не мога да взема заем, въпреки, че заплатата ми позволява да го върна.

  
  

  Дума, 7, 8 и 9 декември 2011

  
  

  НИЕ, СЛЕД ЗАПЕТАЙКАТА

  
  

  Празнуваме международния ден за изкореняване на бедността. На неговия фон и по повод на протестите „Окупирай Уолстрийт“ американци си подхвърлят любопитни реплики. „Това не е бунт на средната класа, а на някаква маргинална група; хора, които имат свободно време за такива неща“, умозаключава висш банков служител, цитиран от „Ню Йорк Таймс“. „Упадъчна група, която търси секс, дрога и рокендрол“, продължава вестникът с цитат от мениджър на хедж фонд. „Форбс“ пък наблюдателно добавя, че демонстрантите може би не окупират правилното място. Защото най-богатите не са на „Уолстрийт“. На най-високата позиция там е Джейми Даймън от JPMorgan Chase. А той е едва 16-и в класацията на шефовете на 500-те най-проспериращи фирми. С някакви си 39,9 милиона долара годишна заплата. Пръв сред тези шефове е Джон Хамергрент (McKesson) – с годишна заплата от 131,2 млн долара.

  Първият въпрос, който ти изскача, е: „Абе, колко голям задник трябва да имаш, за да употребиш тоалетна хартия за тази сума?“ Какво му трябва на този човек? Добре, ще си купи поредно-

  то имение с високи огради, с десет спални, с три басейна. Ще си вземе пет слуги да го обличат, да му бършат устата, като се олигави, ще си наема всяка седмица елитна проститутка, ще си напълни фризерите с черен хайвер... Какво още? Ще изхарчи максимум десетина милиона. А останалите?

  За останалите ще привика някой шеф на хедж фонд и ще му каже: „Виждаш ли ей тия 120 милиона? Взимаш ги и догодина по същото време ги искам 300! Твойто не се губи. Ти си знаеш как.“ А той наистина знае. И към тези 300 босът Джон ще прибави още 130. Какво ще ги прави ли? Ами ще си ляга вечер и ще сънува как тези 430 пò догодина стават 600.

  Закръглям сумите. Защото след запетайката в числото на неговата заплата са едни пренебрежими 200 хиляди долара. Сума, в която ние, хората с нисък хоризонт, можем да поберем всичките си мечти. И то не за една година, а за цял живот.

  Това, след запетайката, със сигурност може да изхрани 400 човека за година. Ако тези хора са от Африканския рог, числото вероятно ще бъде 4000.

  Апропо, писаха, че в Африканския рог умирали стотици на ден. По причина на кризата, разбира се. На същата тази криза, въпреки която нашият герой взима 131 млн долара годишно, без да броим след запетайката.

  Или може би благодарение на кризата? Знае ли се. Защото той е част от семейството на лихварите. На тези, които владеят света. И които се чудят защо протестират хората на „Уолстрийт“. За да си отговорят: „Упадъчни групи, които търсят секс и дрога, или имат много свободно време“. Както информира Ню Йорк Таймс.

  През 2009 г. развиващите се страни са изплатили с лихвите сума, 98 пъти по-голяма от тази, която са дължали през 1970 г. Междувременно дългът им се е умножил 32 пъти. То е все едно да съм имал 1 лев заем, след четиридесет години да съм върнал 98 и да ми остават за връщане 32. Явно обаче такава е съдбата на хората, които мечтаят да изживеят живота си с това след запетайката.

  Затова е правилно да има специален ден за изкореняване на бедността. Ден, в който Онези, тъй като са интелигентни и милозливи, ще напълнят чашите с шампанско и ще вдигнат наздравица за шанса на бедните. На тези след запетайката.

  
  

  Дума, 18 октомври 2011

  
  

  БЪЛГАРСКАТА БЕДНОСТ

  
  

  Няма сериозна политическа партия у нас, която да не отделя в своите документи значимо място на проблема с бедността. Не липсват и високо представителни дискусии. Пресен пример е Втората министерска конференция по заетостта в Югоизточна Европа, провела се на 20 и 21 октомври т.г., в която взеха участие министри и ръководители на делегации от девет страни. Банален факт е обратнопропорционалната връзка между заетост и бедност.

  Друг пример е кръглата маса на тема: „Пенсионната реформа в България – постижения, проблеми, перспективи“, състояла се на 25 същия месец под патронажа на държавния глава и организирана от Министерството на труда и социалната политика. Не по-малко банален е фактът, че пенсионерите заемат почетно място в обществото на бедните.

  В световен план също може да се констатира увеличено говорене за бедността. Последното мащабно събитие, което отдели сериозно внимание на този проблем бе Срещата на върха в Ню Йорк от 14 до 16 септември. На тази среща лидери на 191 държави – членки на ООН, направиха преглед на изпълнението на Целите на хилядолетието за развитие, първата от които е „да се премахнат крайната бедност и гладът“.

  И на световно, и на национално равнище най-дeфицитното нещо са официалните обяснения за причините, които пораждат, поддържат, а в не малко случаи и задълбочават бедността. В доклада на генералния секретар на ООН Кофи Анан, например (Цели на хилядолетието за развитие. Доклад 2005 г.)1,

  
  

  

  1 www.un.org/millenniumgoals.

  основни причини за бедността са слабото земеделие в много от развиващите се страни, демографският прираст, болестите и въоръжените конфликти. Затова пък констатациите изобилстват: „Крайната бедност е ежедневна реалност за един милиард човешки същества, които живеят с по-малко от един долар на ден“; „повече от 800 милиона души нямат достатъчна храна, за да задоволят ежедневните си енергийни нужди“;

  „в Африка, на юг от Сахара... мизерията взима милиони нови жертви“; „Повече от 150 милиона деца под 5 години в развивавщия се свят са с недостатъчно тегло...“2 и прочие.

  По поведението на свръхбогатите държави лесно може да се отгатне какво лекарство предлагат те. През тази година на три световни форума, като започнем от юнската среща на финансовите министри на Г–8, беше оповестено и медийно свръхобезпечено опрощаването на дълг в размер на 40 млрд щ.д. на 18 от най-бедните държави. От страна на богатите основният принос в борбата срещу бедността е опрощаването на дългове, дори когато става дума за символични стойности (40 млрд са 2,5% от общите дългове на развиващите се страни).

  Другото е в ръцете на самите бедни – либерализация, дерегулация на икономиката, с една дума колкото се може по-пълно оттегляне на държавата от икономическите процеси, и борба за място под слънцето на един свят, напълно подчинен на законите на пазара. Този неолиберален рецептурник не обяснява защо най-успешната борба с бедността се води в страни, които не приемат философията на т. нар. Вашингтонски консенсус. Така например през 1997 г., годината на опустошителната азиатска финансова криза, Виетнам бележи 8,5% ръст на брутния вътрешен продукт (БВП), после пада на 6% през 1998 г., за да възстанови ръст от 7% през 2000–2004 г. 3

  
  

  

  2 http//unstats.un.org/unsd/mi/pdf/MDG%20Book.pdf (pp 6-8).

  3 Вж. статията на Francois Houtart „Le sens de la „lutte contre la pauvrete“ pour le neoliberalisme“ (Смисълът на „борбата срещу бедността“ за неолиберализма) –www.cadtm.org/.

  В България обясненията и рецептите са също толкова елементарни. Ако оставим настрана идеологизираните митологеми от рода на „червената номенклатура изнесе парите на народа“, обедняването се разглежда като естествен и неизбежен резултат от прехода към пазарна икономика. Това е цената, която народът трябва да плати по-пътя към свободните и богати общества.

  Рецептите за прехода, които спазваме, са същите, които действат в цял свят, без да са намалили бедността и на йота. Панацеята „приватизация“ у нас даде блестящи примери за антидържавност. Световната банка поиска да разпродадем електроразпределителните дружества и ние разхвърляхме монополите включително и на други държави. Каква беше икономическата логика държавата да се раздели с предприятия, печеливши по определение, никой не обясни. Така искали от нас. Следствието е ясно – бюджетът ще губи средства от подарени печалби, а цените за хората ще растат под натиска на чуждите частници и никаква комисия за регулиране няма да се изправи в защита на масовото потребление. Продажбата на БТК (на цена три пъти под пазарната ѝ стойност) също показа как държавата може да подарява, ерго да се лишава от приходи, ерго да стеснява своите възможности за намеса за повишаване на стандарта на българина. А що се отнася до „аксиомата“, че държавата трябва да продава, защото частникът е по-добър собственик, тя бе онагледена с продажбата и унизителната съдба на авиокомпания

  „Балкан“.

  За да допълни своите действия срещу бедните, държавата на практика си затвори очите за следприватизационния контрол. Достатъчно е да припомним само няколко факта от близката 2003 г.: Приватизационните сделки, при които се наблюдава системно неизпълнение на договорените задължения по цена, са

  222. От тях 104 купувачи спират да плащат след първата вноска. 553 са просрочените годишни вноски по тези сделки, и то със закъснение от договорения срок на плащанията от 2 до 6 години. Общият размер на задължението е над 50 млн лв и близо 12 млн щ.д. В отговор Агенцията за следприватизационен контрол

  (АСК) завежда дела само за 10% от констатираните от самата нея задължения за плащане на цената и за неустойки за забавяне.4

  Говорейки за рецептите на Световната банка, същото можем да кажем и за рецептите на МВФ. Като му благодарим, че ни дисциплинира финансово – нещо, което не е сигурно дали сами можем да си осигурим, за средно интелигентния човек не е ясно защо постоянно трябва да взимаме пари назаем отвън, а не ни се разрешава да вземем назаем от себе си чрез един разумен бюджетен дефицит. Договорът от Маастрихт определи тази разумност на 3% и който се интересува, знае какви проблеми създадоха французите в края на 2003 г., когато искаха да си позволят дефицит от 4,2% в предвид на „тежкото“ състояние на своята икономика. Дори стигнаха да ги плашат с Европейския трибунал.

  Този бюджетен излишък, с който толкова се хвалим, е постоянен и директен асистент на българската бедност. Съществуването му означава липса на допълнителни пари за образование, здравеопазване, държавни инвестиции в икономиката (разбирай нови работни места) и пр. Спирачките пред повишаването на доходите сигурно имат своята макроикономическа роля в краткосрочен план, но правят думата „геноцид“ неметафорична. Как, например, едно четиричленно семейство, за чиято издръжката са необходими 342 лв., умножени по 4, оцелява с две средни работни заплати? Как оцелява всеки трети у нас, който преживява с по 100 лева на месец? Защото обяснение дори ние, българите, трудно можем да дадем, особено изправени пред реалността парното за 70 кв. м. жилище да струва от порядъка на 200 лв.

  Цялата тази държавническа спестовност, разумност, послушност пред световните финансови институции е на фона на няколко шокиращи факта. Ние, например, произвеждаме една пета от БВП на Европейския съюз на глава от населението, а средният месечен доход на лице от домакинство е над 10 пъти

  
  

  
  

  

  4 Юрий Борисов, „Корупция в България? Дайте доказателства!“, сп. Ново време, бр. 5–6, 2004.

  по-нисък от този в същия ЕС. Казано с други думи, за периода 1990–2003 г. БВП спада с близо10%, а реалните доходи на лице от домакинство – с около 52%. В сравнение с 1990 г. производителността на труда, измерена като брутна добавена стойност на един зает, се увеличава с 19%, докато реалната работна заплата намалява с 24%. Разривът между индексите на тези два показателя бележи тенденция към увеличаване: от 8,8 процентни пункта през 1994 г. на 43 процентни пункта през 2003 г. Защо? Ситуацията става още по-неразбираема ако се обърнем към стандарта на наши съседи. По силата на какви обстоятелства гражданинът на Босна и Херцеговина получава средна брутна месечна заплата от 414 щ.д., а произвежда БВП на глава от населението по паритет на покупателна способност 6500 $? По силата на какви обстоятелства средната брутна месечна заплата на македонеца е 368 щ.д., при БВП на глава от населението 7100 $? Няма как българинът да не си зададе тези въпроси, ако

  знае, че получава 164 щ.д. срещу 8400 $.

  Това са основните факти, които трябва да обсъждаме. Това са основните въпроси, които българските икономисти, особено тези, които интерпретират партийни политики, са длъжни да ни обяснят.

  Впрочем, тези факти и произтичащите от тях въпроси се задават в един доклад, специално поръчан от президента Първанов, компетентността на чиито автори е вън от съмнение.5 Докладът обаче остана в сянка, за да не кажем по-силно, че не му обърнаха никакво внимание. Управляващите се отнесоха към него с респектиращо пренебрежение. Ако беше написан в американските централи на Световната банка и МВФ, сигурно щеше да бъде уважен. Впрочем, той няма как да бъде написан там, защото е прекалено български и с „прекалена“ загриженост към проблема „бедност“ в България.

  
  

  

  5 Вж. „Икономически предизвикателства, България 2010“, www.president.bg/bulgaria2010.php

  Дотолкова, доколкото в българското обществено съзнание основното лекарство срещу родната бедност е присъединяването ни към Европейския съюз, не е лошо да погледнем как общуваме с него.

  В последния мониторингов доклад на Европейската комисия за България има основни претенции към борбата с корупцията, състоянието на правораздавателната ни система, земеделието и екологията. В земеделието забележките са главно по отношение на разплащателните агенции, които ще оперират с евросубсидиите, и по отношение на граничния контрол. Защо от цялото кълбо проблеми точно тези се набиват в очите на европейските чиновници? Защото точно тези проблеми засягат техните страни, респективно избирателите на техните партии. Европейците не ни правят остри забележки например за факта, че едва 25% (60 хиляди) от нашите производители отговарят на техните стандарти. Щом не отговарят, няма да получават субсидии – това си е техен, тоест наш проблем.

  Същото е с пустеещите земи и разпокъсаните земи, използващи примитивна техника. Ние ще произвеждаме по-малко, по-некачествено и по-скъпо, респективно все повече ще отваряме пазара си за модерното западноевропейско производство. Защо да ни правят остри забележки? Защо да ни ръгат с остена? Въпросът става друг, когато става дума за разпределянето на европейски пари и за контрол по граница, която утре ще стане външна за Съюза.

  Когато чужд бизнесмен дойде у нас и трябва да плаща подкупи, тоест да оскъпява дейността си, е лошо, много лошо. А това, че мащабът на българската корупция до голяма степен се задава от ниските доходи, т.е. от бедността на българския чиновник и политик, си е наш, а не техен проблем. Същото е с правораздаването – на чуждият бизнес му е извънредно трудно да работи в такава мъглява правна практика. Не че на българския му е лесно, но той благодарение на домашните си навици и знания по-лесно се оправя.

  За екологията е ясно. Замърсителите не познават държавни граници и са пряка заплаха за тези, които ще ни приемат в

  своето семейство. При тази разбита индустрия, в екологично отношение за българина едва ли е по-зле, отколкото в близкото минало.

  Накъдето и да се обърнем, както и да погледнем нещата, те стоят в рамките на същата схема. Защо еврочиновниците са толкова притеснени за средата, в която функционира интелектуалната собственост? Защото тази среда пряко застрашава тяхната интелектуална собственост. Защо не поставят остро въпроса например за заболеваемостта на българина? Когато в правоохранителната система няма единна информационна система, няма ясни правила и контрол, проблемът е голям. Казват ни го отвън и ние се втурваме да обсъждаме, да правим кръгли маси, симпозиуми и колоквиуми, да пълним сутрешните предавания по силните телевизии. Когато същите тези важни неща липсват при Националната здравна каса, проблемът е малък. Малък е, защото не се занимаваме публично с него. А защо не се занимаваме? Защото отвън никой не го квалифицира като голям проблем. И няма да го квалифицира, защото здравето на българина не бърка в здравето на европееца.

  Има ли връзка между здравното състояние и бедността? На този въпрос с най-голяма охота ще отговорят пенсионерите и родителите с хронично болни деца. А в национален план икономистите статистици ще обяснят какво означава за БВП 1366 регистрирани заболявания на 1000 българи! Фактът се съдържа в доклад, обхващащ пет години, и бе представен не толкова отдавна от бившия министър на здравеопазването г-н Богоев. България е на второ място в Европа по хронична заболеваемост, на първо място по стопяване на нацията и на последно място по финансиране на здравеопазването. Това е тъжен парадокс за здравия разум, но не е достатъчен повод за обществено обсъждане.

  Всичко казано дотук не е и не може да бъде упрек към външните комисари. Те имат свои проблеми, те трябва да се справят с нарастващо негативно отношение към кандидатките за присъединяване, те са длъжни да дават аргументи в своите страни за всичко, което правят за разширяването. Ние дори трябва да им

  благодарим, че се занимават с нас добронамерено, търпеливо, по бащински. Всичко останало си е наш проблем и ние сме тези, които сме длъжни да го поставяме, обсъждаме и решаваме.

  Именно от тази порода е и проблемът с българската бедност. Щеше да бъде много хубаво европейските чиновници да ни притискат да се занимаваме приоритетно с бедността, но не го правят. А ние сме старателни само в това, което безапелационно се иска от нас. Съвсем наскоро бившият зам. министър на външните работи Антоанета Приматарова призна в интервю за германския Тагесцайтунг, че по време на преговорите за членство в ЕС България се е държала като ученичка пред учител. България беше най-неподготвена в областите, където ЕС не предписва директно какви реформи да бъдат извършени, заяви тя. За пример посочи пенсионната система и здравеопазването.6

  Дори да го нямаше това признание, ние наблюдавахме как правителството на Сакскобурготски ни говореше след преговори в Брюксел – с надменен тон и размахан пръст, но не и с информация, анализ, със съдържателни предупреждения за конкретни неготовности и тяхното бъдещо влияние върху нашите бъдещи доходи.

  Борбата с българската бедност не е фетишистко вкопчване в дата за присъединяване към Европейския съюз. Тя не е папагалско повтаряне на чужди грижи и превръщането им в основен, ако не и единствен, български проблем. Тази борба не е механично прилагане на неолиберални съвети, за чиято икономическа логика старателно мълчим. Борбата с българската бедност не е, волно или неволно, скриване на парадоксите на българските доходи. Тя е всичко друго, но не и това. И провалът на последните преговори с МВФ е добър знак. Защото първото, което тази борба изисква от нас, се нарича характер.

  „Монд дипломатик, ноември 2005

  
  

  
  

  

  6 Вж. в. Стандарт от 25 октомври 2005.

  
  

  СВЕТОВНИЯТ СОЦИАЛЕН ФОРУМ

  
  

  „Когато работите срещу бедността, можете да се обезкуражите. Нещата обаче се променят, когато срещнете други хора, които имат същата цел; тогава, когато знаете, че не сте сами.“

  Вангари Маатхай, Нобелов лауреат за мир за

  2004 г. пред VII Световен социален форум

  
  

  От 20 до 25 януари т.г. в Найроби, Кения, се състоя седмото издание на Световния социален форум (ССФ). Замислен като контрапункт на Световния икономически форум в Давос, неговото начало е поставено през 2001 г. в Порто Алегре, Бразилия. През следващите години ССФ напуска родното си място и шефства в още два континента – Азия и Африка. По негово подобие се учредяват регионални социални форуми – Американски, Европейски, Азиатски, Африкански, Карибски, Панамазонски, Средиземноморски.

  Вдъхновителите и изпълнителите, авторитетни неправителствени организации, бързо разбират, че за да се противопоставиш на господстващия глобален ред, не е достатъчно просто да осъждаш неолиберализма; да изнасяш факти за ужасяващи бедност, неграмотност и заболеваемост; да призоваваш богатите към щедрост; да пълниш улиците с внушителни демонстрации и да организираш впечатляващи концерти.

  Алтернативни мозъчни центрове започват да дешифрират лозунга на ССФ „Един друг свят е възможен!“ с конкретни идеи за промяна на наложените световни правила. Своеобразен връх

  на тази конкретика и опит за систематизиране на алтерглобалистките претенции е „Апелът от Бамако“, изработен по време на шестото издание на ССФ.1

  В сравнение с Бамако, Найроби не предлага нищо ново. Нито обогатява, нито задълбочава търсенията. Дори от гледна точка на атмосферата представлява крачка назад. Бедните от столицата на Кения, желаещи да вземат участие, протестират, че Форумът се провежда на 20 км от града и създава финансови проблеми за придвижването. Таксата за участие от седем евро също е освиркана като дискриминационна (половината от населението на Кения живее с по-малко от един долар на ден). Някои от по-опитните участници, твърде чувствителни към ценностите на ССФ, негодуват срещу разлепените плакати на мощен мобилен оператор, спонсор на проявата. А и участниците бяха три пъти по-малко от тези на ССФ в Порто Алегре през 2005 г., например.

  Въпреки неудачите, организаторите на седмото издание се опитват да следват прагматиката на Бамако. Те приключват Форума със систематизирането на 120 предложения по 21 теми (суверенитет, свързан с прехраната; осигуряванетна питейна вода за всеки; достъп до лекарства; дългове на бедните страни; граждански контрол върху международните финансови институции; равенство между половете; миграция и др)

  
  

  „Къде е България“?

  
  

  Въпреки, че е налице претенция за учредяване и дейност на Български социален форум, у нас липсва основна социалнопсихологическа нагласа за съществуването на адекватен на световната тенденция социален форум. Огласените анализи на нашата бедност и съответните критики срещу управлението не стигат по-далеч от обвинения в некадърност, незаинтересова-

  
  

  

  1 Вж. сп. Ново време, бр.2, 2006.

  ност, продажност или корумпираност на политическата класа. Политическите пристрастия определят къде ще се стоварят стрелите – върху настоящата власт или върху предишна, отговорна за „ужасяващото наследство“, вързало ръцете на днешните искащи, но неможещи да предложат по-добър стандарт. От друга страна, надеждите се отправят към Европейския съюз, изглеждащ твърде монолитен и аморфен, но затова пък безапелационен локомотив за новоприкачени провинциални вагони.

  В цялата картина липсва господстващата глобална логика, която тласка, а когато може и налага на България определено поведение. Тази липса обяснява защо има ежеседмични протести за увеличаване на пенсиите, например, но няма дебати докога ще следваме философията на Международния валутен фонд, която ни кара вместо да допуснем бюджетен дефицит от нормалните и приети в ЕС 3% (това е от порядъка на един милиард и двеста милиона лева!) да се хвалим с бюджетен излишък. Тази липса обяснява защо нямаше протести, когато държавата приватизираше електроразпределителните дружества, превръщайки държавния монопол в частен. Протести се появиха чак когато лъсна българското следствие – спиране на тока и гръмнали домашни уреди. Следствие, напълно обяснимо за поведението на необезпокояван частен монополист, за когото естествен и единствен стремеж е максималната печалба.

  Да не говорим за „по-сложни“ неща. Българското мисловно пространство не си задава, например, въпроса какво печели и какво губи страната ни от правилата на Световната търговска организация. За ССФ е ясно, че тези правила облагодетелстват свръхбогатите държави и удрят под кръста бедните. За това мисловно пространство е напълно естествено българският интелектуален капитал да изтича и с това да спонсорира най-богатите страни. За него е естествено и съществуването на офшорни зони, чрез които българският частен капитал, криминален или не, работи за чужди и естествено богати икономики.

  Идват естествените въпроси: „Добре, дори да осъзнавахме и да дебатирахме глобалната рамка, неблагоприятна за бедна

  държава като България, какво от това? Малки и слаби, какво можем да направим?“ Правителствата, може би нищо. Необезпокоявани от публично налагани алтернативи и значими групи за натиск, те ще се движат по най-малкото съпротивление. А то е подчинение на правилата на господарите на света. Гражданското общество – също, ако чакаме някакви конкретни резултати „тук, днес и утре“.

  Друг ще бъде отговорът, ако осъзнаваме, че целият обществен прогрес, в цялата човешка история, всъщност е продължителен процес на превръщане на утопии в реалност. А това превръщане винаги е искало битки. Независимо дали е ставало дума за отмяна на робството, за всеобщо избирателно право, за осемчасов работен ден, за пенсионно осигуряване или за нещо друго, което днес смятаме за естествено, нормално и полагащо ни се.

  В такава битка се е впрегнал Световният социален форум. И в такива битки ние блестим със своето отсъствие. Защото сме пресметливи, хитри и прагматични. И поради тези свои качества като гражданско общество сме тотално изключени от процеса на зараждане на модерното непартийно световно ляво. Ляво, което разчита на гражданското самочувствие, активност и безкомпромисност.

  
  

  Монд дипломатик, февруари 2007

  
  

  ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ НА „МОНД ДИПЛОМАТИК“ – С НАДЕЖДА

  
  

  Българското издание на Le Monde diplomatique вече четвърта година е на пазара. Тих и сериозен, с прекрасния си екип от преводачи, вестникът приобщава българския читател към аналитичното богатство, което всеки месец излиза в над два милиона и половина екземпляра тираж на 26 езика в 34 страни.

  Увличащ, без да е развлекателен; интригуващ, без да се занимава с интригите на деня, „Монд дипломатик“ има претенциите да е мощно интелектуално оръжие срещу налаганите в цял свят политически клишета и плъзгането по повърхността на сложните глобални процеси. Със своите средно 200 стандартни машинописни страници текст, вестникът в по-голямата си част е „грапав“ и труден. Той е предназначен за информирания читател, който иска да се докосне не до шеметния бяг на ежедневието, а да схване логиката и перспективите на социалните процеси в техните генезис, дълбочина и взаимна обвързаност. Тази форма, която по-скоро е същност, преди малко повече от четири години даде основание на първия му български издател да го нарече поетично, но много точно, „бавния вестник на забързания свят“.

  Време е нашият „бавен“ вестник да започне да създава клубове на своите приятели, така както е във Франция и в редица други страни. Нека с помощта на специалисти и с помощта на собствената си информираност и аналитичност да се опитаме да видим това, за което публичното ни пространство система-

  тично си затваря очите. Най-пресният пример: след като на 13 декември 2007 г. подписахме Лисабонския договор1, научихме от средствата за масова информация малко неща, между които като че ли най-впечатляващите бяха, че английският премиер Гордън Браун пропуснал официалната церемония (между другото, защото има проблеми с английския избирател по повод на Договора). И още – че ние сме много радостни и горди от подписването му.

  • Защо европейските лидери не посмяха да подложат договора на референдуми (изключение прави Ирландия, която по конституция няма как да заобиколи допитването)?

  • Ако се върнем две години и половина назад, защо французите и холандците казаха „Не“ на проекта за Европейска конституция?

  • Какви впрочем са истинските мотиви, за да се вкара през парламентарното прозорче текст, изхвърлен през голямата врата на народната присъда?2

  • Защо Англия и Полша поискаха редица изключения за себе си, преди да се присъединят към документа?

  • Как си премерват в Договора силите на неолибералното и социалното мислене?

  • Всъщност можем ли да твърдим, че Лисабонският договор е различен от този, който беше отхвърлен?

    Убеден съм, че никой, който обича Монд дипломатик, не е безразличен към тези въпроси. Заедно ще ни бъде по-лесно да търсим отговорите.Много фундаментални въпроси на нашето обществено битие чакат своето всестранно, задълбочено и политически толерантно обсъждане.

  • Имаме ли сериозни икономически основания да продъл-

  
  

  

  1 Пълното име на този договор е Договор от Лисабон за изменение на Договора за Европейския съюз и на Договора за създаване на Европейската общност, подписан в Лисабон на 13 декември 2007 г.

  2 Вж. статията на Бернар Касен „Възкръсване на Европейската „консти-

  туция“, Монд дипломатик, декември 2007 г.

  жаваме да следваме логиката и съветите на МВФ; логика, която повечето социални движения в света отхвърлят като пагубна?

  • Имаме ли достатъчно силни аргументи, за да поддържаме статута си на световно изключение, трупайки бюджетен излишък, вместо да взимаме назаем от себе си чрез утвърдената практика на умерен бюджетен дефицит?

  • Ръстът на нашите доходи следва ли ръста на БВП и ръста на производителността на труда?

  • Какво ни остана да приватизираме и защо ще го правим?

  • Мястото ни на Балканите... Мястото ни в Европа... Шансовете ни като членове на Европейския съюз... Те сигурно не са само в преекспонираните европейски фондове.

    Читателят, който има доверие в анализите на Монд дипломатик, знае, че нито един национален проблем не може да бъде решен трайно, ако политическите мисъл и действие го третират единствено в национални рамки. След финансовите цунамита през втората половина на 90-те години на миналия век в Азия и Латинска Америка стана ясно, че една страна или цял регион могат да бъдат опустошени, без да е променено нищо нито в социалния им мир, нито в природните им ресурси, нито в количеството и качеството на работната им ръка.

  • Докога светът ще е заложник на финансовия капитал, който в преобладаващата си част е спекулативен? Капитал, чийто седмичен оборот е съизмерим с оборота на производствения капитал за една година.

  • Възможно ли е една бъдеща глобална солидарност да му сложи юзди?

  • Възможно ли е светът да бъде променен така, че богатствата да не текат от бедните към богатите страни?

  • Докога България ще бъде донор на богатите в ЕС и САЩ чрез изтичането на интелект или чрез свои пари в чужди държавни ценни книжа?

    Глобална солидарност... Вероятно тази дума ще бъде крайъгълният камък на социалното мислене на ХХІ век. И тъй като познатите инструменти за постигане на социална спра-

    ведливост са блокирани от неограничената мобилност на глобалния капитал и тъй като нови инструменти не са изковани, мечтата за глобална солидарност днес ражда повече утопии, отколкото ефективни действия. Остава ни успокоението, че няма значима социална промяна, която в своя младенчески проект да не е звучала като утопия. А коя утопия ще си остане фантастика и коя ще се превърне в реалност, само бъдещето знае.

    Нашата градивна редакторска утопия е ясна и непоколебима. Активни, мислещи и авторитетни български клубове на приятелите на Монд дипломатик. И добър тираж на българското издание, което търпеливо, упорито и интелигентно да гради представата за един по-добър свят. По-добрият свят, който е възможен.

    
    

    Монд дипломатик, януари 2008

    
    

    ЩРИХ КЪМ ПАТОЛОГИЯТА НА ОБЩЕСТВЕНИЯ ДНЕВЕН РЕД

    
    

    Кримикултурата и културата на спектакъла, освен че замениха тотално идеологията, безмилостно ни отдалечиха от насъщните ни проблеми. Ако тяхното съществуване е нормално, дори в определени дози обществено здравословно, безразделното им господство унищожи необходимите национални рефлекси.

    Най-значимото събитие в началото на април беше срещата на Г–20. Световната криза, сравнявана с Голямата депресия от 30-те години, стресна големите и те запретнаха ръкави да въвеждат корективи във функционирането на глобалните финанси. Оценките на авторитетните медии бяха твърде различни, до взаимно изключване.

    На 3 април вестник Гардиън съобщи, че е било постигнато много, в същия ден комунистическият Юманите отсече: промени се само онова, което е необходимо, за да продължи всичко по старому. От своя страна Таймс формулира обвинение в половинчатост и нерешителност: срещата на Г–20 не засегна живота на банкерите и перспективите пред банките, т.е. заобиколи основния проблем.1

    Големите са си големи. За България е може би най-важна следната преценка: богатите и новозабогатяващите страни признаха, че колкото и тежко да е положението им, фронтовата линия на кризата е в Източна Европа... (Гардиън). И още: една криза в Източна Европа, например, ще бъде нещо ужасно... (Файненшъл таймс).

    
    

    

    1 Позоваванията са по прегледа на чуждестранния печат от 3 април на

    www.vesti.bg.

    Тези два цитата, обобщаващи данни, анализи и прогнози не от 1 април, са достатъчни, за да очакваме, че българското политическо и респективно медийно пространство ще ври и кипи от анализи и дискусии на тема „България и кризата“. Още повече че ни предстоят парламентарни и европейски избори – какъв по-добър шанс за политиците и техните експерти да изявят своята загриженост за българската съдба, да доказват верността на своите политически и икономически философии, да предлагат своите спасителни планове.

    Нищо подобно. Както каза Лили Маринкова, водеща на популярното предаване „Неделя 150“, на 5 април, три дни след срещата в Лондон, темата на седмицата е пресконференцията на президента, посветена на изборното ни законодателство.

    И като сме почнали с този пример, да продължим: няколко минути за 60-годишнината на НАТО, на която в Страсбург някакви протестирали, но не се разбра срещу какво (в цял свят знаят защо се протестира срещу НАТО, в „Неделя 150“ са безкрайно учудени), после – един час за отвлечения бизнесмен Киров, за акциите за отнемане на незаконно придобито имущество, за СРС-та, за Мургина, за финансирането на партиите, за самоубийството на Емин, за проверките в „Булгартабак“, Пътната агенция, земеделското министерство, за кражбата на аерогарата, за делото срещу А. Томов.

    След този час – до края – откъде накъде ще взимаме пари назаем от Русия за атомната централа в Белене и какво се променя в медийното законодателство. И всичко това с постоянното припомняне, че това интересува обществото, разбираме желанието на обществеността да разбере... и прочее говорене от името на народа.

    Не се фиксирам върху „Неделя 150“ – основните медии в България пердашат общо взето по същите писти.

    
    

    „Фронтовата линия на кризата е Източна Европа“

    
    

    Една криза в Източна Европа ще бъде нещо ужасно! Къде са тези страшно „безинтересни“ за обществото теми в пуб-

    личните дебати? Нека не очакваме правителството да ги предизвиква. То обяви своята антикризисна програма, защити я в публична дискусия с основния претендент за властта и прави това, което смята за правилно. При оспорването на тази правилност дава за примери Румъния, Сърбия, Унгария, Естония, Литва, Латвия...

    Какви са сигналите от политическото и гражданското пространство? Новата партия „Българска левица“ на учредителния си форум на 5 април поиска минималните заплати и пенсии да бъдат увеличени с 50%, т.е. рязко увеличаване на българското потребление чрез повишаване на доходите в България. Проф. Светослав Ставрев в „Дарик кафе“ на 2 април се възмути, че държавата харчи като луда.

    Българската стопанска камара (БСК) иска от държавата да задели 5 млрд. лева за банките и да се откаже от сегашната пълна гаранция по всички депозити до 100 хил. лева. За сметка на това обаче Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ) предлага точно обратното: двоен скок на обхвата на защитените депозити от 100 хил. лева на 100 хил. евро.2 Всеки – от своята камбанария. Нормално, може би, що се отнася до професионални организации, чийто частен интерес влиза в противоречие с друг частен интерес.

    В този момент е удачно да споменем въздишката на вестник Капитал, който не е известен с голяма симпатия към тройната коалиция: парадоксалното в сегашната ситуация е, че държавата изглежда много по-подготвена за кризата от частния сектор... 3

    Как е обаче при партиите? Те по определение трябва да представят своята камбанария за национална. И като говорим за главния претендент за власт, ето как го иронизира цитира-

    
    

    2 Сега, 3 април 2009.

    3 Капитал, 28 март – 3 април 2009, бр. 12.

    ният по-горе десен вестник: Борисов обеща, че ще опита да намали данъците, но може да се наложи да ги вдигне.

    Националните рефлекси... Авторитетни „сеизмолози“ ни говорят за опасност от 5-а степен по скалата на Рихтер, а ние се питаме: Кой открадна в Смолян маяка на мечката? Престъпление, за което също стана дума в цитираното предаване „ Неделя 150“...

    
    

    Монд дипломатик, април 2009

    
    

    БЪЛГАРСКИТЕ ЕЛЕКТОРАЛНИ РЕВОЛЮЦИИ

    
    

    Обръщам поглед към изминалите деветнадесет години и виждам едно: бавно и мъчително икономическо възстановяване на страната, съчетано с постоянни избирателни революции. Пълно или почти пълно парламентарно мнозинство за различни политически субекти – през 1994, 1997, 2001, 2009. И в рамките на осем години на два пъти измитане на управляващите чрез вот на доверие за извънпарламентарна партия. Което си е направо за Гинес.

    Това означава, че за да бъдеш намразен, трябва на направиш само едно нещо – да спечелиш избори. Или още по-категорично – за да бъдеш намразен, е достатъчно да влезеш в Народното събрание. Защото 2001 г. и 2009 г. показаха, че мнозинството избиратели не вярва ни на управляващи, ни на парламентарна опозиция.

    И в тази игра на парламентарен разстрел и коронясване май социалните процеси нямат никакво значение. Значение имат две други неща. Усещането за морална стойност и отношението към Чудото. Усъмниш се в искреността, почтеността, предаността и загрижеността на един – разстрел. Почувстваш искреност и почтеност в друг – корона. Не си извършил чудо – разстрел. Обещал си чудо по един убедителен, мъжествен, саркастичен и господарски начин – корона. До следващото завъртане на руската рулетка.

    И отношението „избирател – политик“ е топтан. Слагаш пред себе си два кюпа и разпределяш всички в тях. През призмата на емоционалните си стереотипи, исторически сантименти, посадени страхове и подсъзнателни догадки. Кой какво е

    правил, кой за какво се е борил, кой е устоял или не на думата си – няма значение. Хайде в кюпа, този или онзи!

    Ще дам пример и за да не бъда обвинен в пропагандно умилкване към свои, той ще бъде с кандидат от чужда партия. Застава пред съда народен във Враца Минчо Христов от „Защита“. До него пред съда е и Николай Коцев. Минчо Христов четири години се бори за отварянето на реакторите на АЕЦ-а. За хората от Козлодуй това е основен поминък. Няма ли да му благодарят тези хора? Ще кажете, борил се, ама какво от това? Тогава друг пример – той, заедно със Стела Банкова, успя да прокара закон, с който премахнаха наказателните лихви при предсрочно връщане на кредит. И още – със закон забраниха строителството в междублоковите пространства. Няма ли положителна оценка за тези битки, за тези победи в името на обикновените хора? Няма. Има победа за Николай Коцев. Кой е той? Предприемач. Лидер на ГЕРБ във Враца. Сигурно е почтен и уважаван човек. Но защо спечели той? Това състезание за осанка ли беше или за политически качества?

    Примерът е с две личности, но същото важи и за партиите. Средната работна заплата била увеличена 84% при инфлация за периода 37%. „Кой, вие ли ми вдигнахте заплатата, бе? Айде, чупката!“. „Били вкарали 24 млрд евро инвестиции и като дял от БВП сме били първи в Европа по този показател. Абе, я си... А джакузито на Вальо Топлото, а?“

    И в целия този емоционален тюрлюгювеч, ние не виждаме две неща. Първото е, че чрез своя вот, от избори на избори, ние формираме рефлексите и манталитета на политиците. „Няма защо да се блъскаш за народа, мойто момче! Изобщо няма да го забележа. Изобщо няма да го оценя. Лепни се за някоя икона или партиен феодал, гледай го в очите, и аз ще те възнаградя! А когато псувам, да знаеш, че аз псувам всички. Или псувам половината, а другата половина я гледам с телешки възторг. Така, че спокойно, гледай си бизнеса!“. Второ, изчезването на обществените дискусии, не по време на избори, а въобще, за производство, доходи, образование, здравеопазване, търговия и

    прочие, ни превръща в мучащи и олигавени воайори по шоута и скандали. И започваме да се занимаваме с проблемите на политиците. Вместо да ги караме те да се занимават с нашите.

    Те тази обърната пирамида е любима на всяка политическа мутра. Независимо от коя партия е. Защото ги има във всички партии. А после сме били излъгани и разочаровани. Милите, ние! Суверен на гърне с биберон.

    
    

    Дума, 7 юли 2009

    
    

    КЪМ ПСИХОЛОГИЯТА НА ЛАКЕЯ

    
    

    Спорим дали да питаме Брюксел за АЕЦ „Козлодуй“. Разбирам еколозите, клиничните русофоби и борците за желязна политическа последователност на всяка цена.

    Не разбирам политиците, които казват: андрешковщина е да питаш, защото „няма да стане, Брюксел няма да разреши“.

    Който не разбира, прави предположения.

    От книгите, филмите и от живота, забелязали ли сте кое е най-характерно за лакея? Той няма интереси. Интереси има господаря. Лакеят може да коментира своя интерес само през призмата на ценностите, възгледите, дори настроенията на господаря. Ако лакеят иска да постави въпрос, то той наблюдава внимателно господаря – неговото общо изражение, свити ли са устните, барабанят ли пръстите. Ако господарят е мрачен или нервен, въпросът не се поставя. Не просто защото можеш да получиш ругатня или отказ. Самото безпокоене на господаря е невъзпитано, арогантно, неморално и недопустимо. Лакеят е да служи, а не да създава неприятности. Лакеят трябва да облекчава, а не да затруднява. А когато някой наоколо има дързостта да създава проблеми на господаря, какъв по-сгоден случай да покажеш своята вярност, своята загриженост, своята способност да браниш неговите ценности, мироглед и настроения. Какъв шанс! Всеки да си знае мястото. И да теглим ясно чертата.Тук възпитаните, там нахалните. Тук учтивите, там грубияните. Тук андрешковците, там лакеите.

    
    

    Дума, 24 януари 2009

    
    

    МЕЧТАТА НА ОБЩИНА БИНГО

    
    

    Вестник L’Evenement (Буркина Фасо) в брой № 155 от 10 януари 2009 г. в рубриката „Фокус“ публикува материал за Диодоне Заида, кмет на община Бинго. В него се разказва как кметът със собствени средства създава и поддържа сайт на общината. Инициативата струва 10 млн местни франка (15 хил. евро). „Не мога да хвърля общината в такава авантюра“, казва кметът в отговор на въпроса защо не се заделят общински средства за този сайт. Материалът е изпълнен с уважение, дори с възхита – това което е направил този кмет, в Буркина Фасо не се случва често.

    Съставена от 12 села, Бинго е бедна община, нищо че се намира само на 35 км от столицата Уагадугу. Въпреки бедността, постоянно се строи. Напълно завършени са Младежкият дом на културата, Информационният център за устойчиво замеделие и Диспансерът. За някои от завършените обекти са дадени снимки, които отразяват строителните етапи – от първата копка през половин метрови стени до завършения вид.

    В много от селата в процес на доизграждане са училищата. Един от проектите например се нарича: „От три към шест класни стаи“. Особеното внимание към училищата е разбираемо – 60% от населението е под двадесет години.

    За други проекти се търси финансиране. Например за общинска библиотека, за електрификация, за линейки. Други проекти, за които се търсят пари, носят имена – призиви: „Всяко село – с мелница!“ и „Всяко дете – с акт за раждане!“. Проектът за мелниците е подреден в направлението „В помощ на жените“.

    На специален голям банер в сайта на общината е записано:

    „Мечтата на жителите на община Бинго“. Натискаш и четеш:

    „Нашата мечта = да построим водохранилище в сърцето на

    община Бинго“. На специална карта е посочено от къде трябва да се вземе водата. Водохранилището ще реши много проблеми

    – и в растениевъдството и в животновъдството. И с хигиената. Това, обаче е мечта. Затова под нея е зададен ясно въпросът: „Да забравим или да изоставим?“ Кметът Биендоне Заида няма да позволи тази мечта да бъде забравена или изоставена. Той ще се бори за нейното осъществяване.

    В едно от селата – Са (Sah) с 1442 жители има три храма. Католически, джамия и протестантски храм. В селото живеят последователи на четири вярвания. Само анимистите нямат храм, но на тях не им е нужен. В страната Буркино Фасо половината от населението са мюсюлмани, католиците и протестантите са по пет процента. Тук обаче, в Са, католиците са мнозинство. Протестантите са най-малко.

    Допреди няколко години общинската администрация внимателно е следяла миграционните процеси. За всяко село има таблица с информация – колко са напуснали, колко са придошли. През 2000 и 2001 г. от селото Са са излезли 158 души – 68 са се преселили в други общини, а 90 са напуснали страната. Какви са причините за емиграцията? Основната причина за Са

    
    

    Буркина Фасо

    
    

    Западна Африка, на север от Гана

    274 хил. кв. км., 15 млн души население

    Средна възраст – 17 години
    Средна продължителност на живота – 53 години
    Ръст на БВП – 5%
    БВП на глава от населението (по паритет на покупателна способност) – 1300 щ.д.
    Безработица – 77% (2004 г.)

    Детска смъртност – 86/1000 Раждаемост – 6 деца на жена СПИН – 4% от населението Грамотност – 21 %

    е липсата на вода, втората – глада. Има още две рубрики: „поради липса на пари“ и „липса на обработваема земя“. В селото Зекемзугу например причините се подреждат по малко по-различен начин – на първо място е гладът.

    В община Бинго действат осем асоциации със специфични цели. На първо място е записано „Движението на селяните без граници“. Вероятно е на първо място, защото приносът му към построените обекти е най-голям.

    Хъс, доброта, благородство и гордост на сайта на община Бинго. Как при такава бедност? Няма как да знаем, Бинго е на края на света.

    
    

    Дума, 28 януари 2009

    
    

    ЗА СПЕЦИАЛИСТИТЕ

    ПО ГЛОБАЛЕН КАПИТАЛИЗЪМ

    
    

    Специалистите по глобален капитализъм се увеличиха с още един мислител. В интервю пред испански вестник Симеон Сакскобургготски изясни, че световната криза е породена не от капитализма, а от зле разбрания капитализъм. Лошото е, че авторът на уточнението е оставил сами да отгатнем кой го разбира зле. Дали са тези близо милиард жители на планетата, които буквално гладуват? Или родителите на децата, които умират от недостиг на питейна вода? Или милионите, които днес остават без работа?

    Без помощ можем да отгатнем само кои разбират добре капитализма. Това са световните спекуланти, които за четири дни въртят толкова пари, колкото световният производствен капитал за една година. Това са големите играчи, които създадоха гениалните финансови пирамиди. Това са световните мошеници, които си крият парите по офшорките. Който разбира, разбира. Останалите да плащат сметката.

    
    

    Дума, 9 февруари 2009

    
    

    ЗА ВЕСТНИКА НА ДЕЦАТА ОТ ВЕСЕЛИНОВО

    
    

    На среща с читатели на вестник Дума от община Тунджа, Ямболска област, малко, спретнато момиченце ми подари брой 1 на Ученически вестник Веселиновче. Четирийсетина листа с текст и цветни илюстрации, подвързани в обикновена пластмасова папка. Оставих четивото за неделя.

    На втора страница – снимка на училището и кратка информация – в ОУ „Свети Кирил и Методий“ село Веселиново се учат 186 ученика в девет паралелки. На трета – колаж: сградата на училището, патроните му, класна стая с компютри и деца в носии на двора. Вместо текст, цитат: „Знанието – път към мечтите“.

    На доста години съм, но за пръв път чувам, че трупането на знания създава мечти. За успехи – да, за тъга – да, но за мечти не бях чувал. Откъде са го взели? Кой им го е подсказал? На следващата, историческа, страница нова изненада – мотото е

    „Вечният огън на нашето минало“. Огънят на миналото. Миналото е огън.

    От следваща страница научавам, че на 5 януари 2009 г. е стартирало безплатно столово хранене. То се отнася до всички средищни училища на територията на община „Тунджа“. Следва списък на клубовете по интереси: „Театрално студио“,

    „Улови мига“, „В света на приказките“, „Спортен клуб“, клуб

    „Еколог“, „Приложно изкуство“, „Млад художник“, „Математиката ни е интересна“. Възможни ли са толкова много клубове в едно основно училище?

    На 12 февруари т.г. се провежда младежки благотворителен бал. Иниициативата е на Младежки клуб „Кибела“ – с. Кабиле,

    сдружение „Младите за Безмер“ и НПО „Младежта – Европейското бъдеще на Веселиново“. Съорганизатор е, разбира се, община Тунджа. Учениците предлагат разнообразни предмети на базара и на търга. Голямото постижение на децата от Веселиново – продават кукерска маска за 250 лева! За кого са средствата? За „...младежи в неравностойно социално положение и с високи постижения в областта на образованието...“ Не беше ли достатъчно да са в неравностойно положение?

    Вестникът следи успехите и на учителите. На 13 февруари се провежда общинският етап на националната конференция

    „Училището – желана територия на ученика“. Представени са 12 доклада, сред които е и този на г-жа Иванка Ангелова – преподавател във Веселиново по математика и информационни технологии. Темата е „Мултимедийната презентация в работата по математика и информационни технологии в V– VIII клас“. Докладът е допуснат до регионалната конференция. Вестникът припомня, че през 2008 г. г-жа Минка Янева, учителка по български език, литература и музика, е взела трета награда на Третата национална конференция, провела се в Пловдив.

    ... Добре дошли във виртуалния кабинет по математика...

    ...скъпи гости от град Груза, Московска област, които се снимат пред „Дядо Иван“ – първият съветски трактор, внесен в България....

    ...как на 19 февруари е почетен националния герой Васил Левски....

    ...отново историческа справка – как образователният подем през 1924–25 г. обхваща селото....

    ...интервю с кметицата на селото г-жа Татяна Стоева...

    ... интервю (март 1994 г.) с майсторът на спорта Анна Кънева, ученичка от 8-и б клас на училището

    ...В рубриката „Една гледна точка“ – есето „Щастливи“:

    „...В момента аз съм щастлива. Щастлива съм, защото съм от този клас, в който имам много приятели и всички те ме обгръщат с внимание. Щастлива съм, защото имам дом,

    родители и брат, не мога да мечтая за повече от това.“

    (Магдалена Балева – VI клас)

    ...и много, много стихове... Ето едно от тях:

    
    

    Събуждам се.

    От моя сън изплувал,

    ти влизаш в белия ми ден.

    Ръката ми протегната

    докосва челото с разплетени коси. Поглеждаш ме.

    Потапям се в очите ти и плисва ме вълна от обич жива.

    Денят започва с твоето докосване.

    (Райно Шарлопов – VI клас)

    
    

    Трябва да приключвам, защото работният ден напредва. Благодаря на редакционния екип – Елена Емилова, Исус Атанасов и Митка Иванова и вземам съботно-неделния куп от истински вестници.

    Започвам с преглед на заглавията от първа страница.

    „Идиотска държава на лъжите“, „Холандци въртят нашенка в пералня“, „Гришо залюби милиционерска щерка“, „Двама искат бъбрека на Мария“, „Дискотеките избиха рибата“. Стига.

    За днес един вестник ми стига.

    
    

    Дума, 23 февруари 2009

    
    

    МИЛОСТИНЯТА НА МВФ

    
    

    Похвално е, че МВФ призовава богатите да заделят малко милиарди и за най-бедните по света. Отново обаче става дума за милостиня, която замазва проблемите и техните истински причини. Ще има ли смелост да признае Доминик Строс-Кан, генералният директор на МВФ, че налаганата с десетилетия либерализация на световната търговия направи най-бедните още по-безпомощни; че условията за отпускане на международни заеми от десетилетия рушат елементарната социална защитеност в страните със слаби икономики; че пълната липса на контрол върху спекулативния капитал постави на карта световното производство и превърна планетата в огромно казино; че толерирането на офшорните зони стана щит за всички видове престъпници като лиши и лишава държавните бюджети от милиарди и милиарди? Няма да го направи социалистът Строс-Кан. Няма да го направи, защото това ще атакува основите на къщичката, в която най-богатите се чувстват твърде уютно. Най-прагматично е да минат с една милостиня.

    
    

    Дума, 5 март 2009

    
    

    СТОТЕ ТОЯГИ НА МВФ

    
    

    Чиновниците от МВФ пак зараздаваха съвети да орежем бюджетните разходи. Накъде повече, бе господа? Болници ли да фалираме, училища ли да закрием, социални помощи ли да спрем, пенсии ли да намалим? Не ви ли стига това, че на фона на Румъния, Унгария, Литва, Латвия и прочие, ние блестим с финансова стабилност? В цяла Европа бюджетни дефицити, къде по-големи от богоугодните 3%, а у нас – излишък! Защо не ни посъветвате, за награда, че сме финансови отличници, да се задоволим с един балансиран бюджет и с освободените има няма милиард и половина лева да стимулираме потреблението, да разкрием нови работни места, да защитим най-уязвимите? Защото никога и никъде социалната цена на бюджетите не ви е интересувала. Цена, за която при днешната криза Европа взима специални мерки.

    А що се отнася до прогнозата ви, че България я чака рецесия, вие сте направо Нострадамус. Ние да не би на Луната да живеем?

    
    

    Дума, 23 март 2009

    
    

    БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИЧЕСКА НОРМАЛНОСТ

    
    

    Вечерта преди дебатите между Сергей Станишев и Бойко Борисов1 колега журналист почти риторично ме попита: „Не е ли нормално опозиционният лидер да търси дебати? Защо у нас се получава така, че министър-председателят дълго време предлага сблъсък на идеи, а отсреща дълго време получава отказ?“ Добър въпрос. Ключов за особеностите на политическия живот у нас.

    За различните страни са нормални различни неща. Наблюдавал съм избори в страни като Франция и Германия. Там, където политиката е сблъсък на идеи, нормално е опозицията да търси челен удар с властта, за да огласи, аргументира, внуши и наложи свои алтернативни виждания. В зрелите страни тези алтернативи обикновено са „скучни“, насочени към конкретни проблеми и облечени с прости цифри. И в своята съвкупност тези „скучни“ и конкретни неща оформят еволюционната пътека, която предлага всяка политическа сила. Еволюционна, защото никой не предлага революции. Масовият избирател не вярва на социални фокусници. Суха конкретика, по повод на която след дебатите в „Референдум“ една социоложка използва определението „абракадабра“.

    Там, където политиката е сблъсък на ефекти, за да не употребя неприличната дума „стойки“, не е така. Ефектът може да бъде търсен на улицата с мятане на квалификации и остроумия. Или с недоказани, но ефектни твърдения, както беше в случая с рейтинговия вече политик Янев.

    
    

    

    1 Сергей Станишев е министър председател на България от 2005 до

    2009 г. През 2009 г. изборите са спечелени от ГЕРБ начело с Бойко Борисов.

    Когато ефектите са основно средство за харесване, не е нужно да се търси интелектуален сблъсък с властта. Политиката по определение е скучна, защото работата ѝ е да се занимава и да решава ред прозаични неща. Ако се разбере тази разлика, нещата си идват по местата. Потопен в политическата среда на непрекъснатите фойерверки, какво трябва и какво може да прави един министър-председател? Да търси как да легитимира своята „суха и скучна“ политика. Как може да го направи? Само ако постигне пряк сблъсък. Защото косвеният някак у нас не се получава. Защото застанала сама пред микрофоните и камерите, опозицията се занимава с производството и опаковането на своите ефекти.

    Ако се разбере тази разлика, ще стане понятна иначе шокиращата реакция на спомената вече социоложка, която веднага след дебатите възкликна: „Не е ли рано за такъв дебат, четири месеца преди изборите?“ Както и повтореното от Бойко Борисов: „Какво да обсъждаме, след като не знаем датата на изборите?“.

    За какво е рано, госпожо? Рано е да мисля за пенсията на баща ми или за опасностите пред работното ми място, или за възможността да взема кредит, или за метрото в София? Знаете ли защо за вас е рано? Защото за вас и за такива като вас, които сте легион, не политиката е средство за решаване на моите проблеми, а

    
    

    моите проблеми, страхове и неудачи са средство за правене на рейтинги

    
    

    За влизане в листи, за успеха или провала на един или друг политик и за още много други безкрайно важни неща. Щом е рано да мислим, да се притесняваме, да планираме и дори да мечтаем, няма да мислим. Ще хрупаме пуканки и ще звукообразуваме, когато ни предлагат ефектите си.

    Когато ходя във Франция, което ми се случва често поради професионални ангажименти, непременно отделям час – два за гледане на телевизия. Не за да гледам реалити шоу, потребност, която нашите медии презадоволяват. Всяка вечер по някоя от програмите има горещи дебати по икономически, социални или

    културни проблеми. Всяка вечер! И то какви дебати! Политиците ще се избият! С факти, анализи и алтернативни решения. Аз обаче съм българин и ми е рано да мисля. Един месец преди да пусна бюлетината, медиите, политиците и социолозите ще кажат, че е време да си размърдам мозъка. Ако има конкретна дата

    – ще мисля, ако няма конкретна дата – хайде на пуканките.

    Може да съм от малцинствата, но искам всеки ден дебати, без значение дали има избори или не. Дори ще предложа архиважни теми.

    „Защо македонските ябълки във Фантастико са два пъти по-евтини от българските“

    „Как индийските кисели краставички и аржентинските круши успяват да са конкурентноспособни на нашите“

    „Как се получава така, че изкупната цена на литър мляко е

    35 ст., а аз го купувам за 1,50 лв“

    „Защо преди дни в Москва не намерих българско вино нито в магазините, нито в ресторантите“

    „Защо фосфатите в Гърция са много по-евтини отколкото у нас“.

    Ако политиците изчерпят сухата, скучната и дребна тема за храната и нейната цена, съм готов да предложа и по-възвишени теми. Например за съотношението между преки косвени данъци у нас и по света. И ако имам право като избирател, бих помолил дебатът за краставичките да не бъде по-кратък от час и половина. За да може поне да се навлезе в темата.

    За да не изглеждам на финала обаче прост цървул, ще задам на читателите на вестник Дума следния въпрос с повишена трудност: Защо, когато на два пъти Сергей Станишев съпостави България с Румъния (изпросила 20 милиарда от МВФ), с Унгария (пращяща от дефицит), с балтийските страни (с галопиращо увеличение на инфлация и безработица), ще добавя и Сърбия (чийто шеф на националната банка говори за фалит на държавата), Бойко Борисов и неговите хора мълчаха? Хубав въпрос.

    
    

    Дума, 26 март 2009

    
    

    ВЕЛИКИТЕ ДНИ НА ВЕЛИКИТЕ ХОРА

    
    

    Големият мистик Ошо в своите беседи беше казал, че Христос е най-великият неуспешен опит да бъде спасено човечество. Защото въпреки Кръста, Злото е силно. Формално сигурно е прав. Прав е, ако приемем, че великите дни на великите хора са призвани чисто и просто да ремонтират света.

    Понякога си представям как Исус скланя глава пред Пилат и иска прошка за шегата си, че е божи син. Или как Джордано Бруно казва: „Коперник е глупак и само Бог е безкраен“, за да омилостиви Инквизицията. Само с едно изречение. Или как Матросов чака да свършат патроните в бункера. Само няколко часа. Или как Христо Ботев, седнал в селската кръчма пита:

    „Какво прави империята за нас, младите хора?“.

    Всички тези хора от гледна точка на здравия разум са луди. Ако живееха сред нас, сигурно щяха да имат големи проблеми. Както и ние с тях. Затова животът ги взима бързо, а историята и изкуството ги приютяват, превръщайки ги в икони. Иконите ни дават сила. Така че, великите дни на великите хора съществуват, не за да ремонтират или спасяват, а за да раждат сила. Без нея щеше да има само Зло. И нищо друго.

    
    

    Дума, 18 април 2009

    
    

    ОБИДНА ПРЕДИЗБОРНА КАМПАНИЯ

    
    

    Набиращата скорост рекламна кампания на партиите е направо потресаваща1. Защо никой никакво конкретно намерение не формулира? Партиите от управляващата коалиция поставям пред скоби, защото те правят във властта това, което правят и вероятно ще правят същото ако имат следващ мандат. А другите? В условията на днешните икономически предизвикателства правим ли избор между различни модели на поведение? Бюджетен дефицит или бюджетен излишък? Трябва ли да се стимулира потребителското търсене? И ако да, как? Налагат ли се промени в данъчната политика? Какво може да се направи, за да се спре ръста на безработицата? Как може да се помогне на българския износ? Десетки въпроси, които засягат моите и твоите джоб, шансове и самочувствие... Вместо това – дебилни упражнения на хора, които явно изобщо не се притесняват за своя хляб, покрив, образование и лечение. „Герб“ щели да ги чуят в Европа! Впрочем какво искате да им кажете? Тайна ли е? „Атака“ щели да режат главата на триглавата ламя! Н. Михайлова ни обещава синьо лято, ДСБ като цяло ни говори за „пренареждане“... ах, колко оригинално майтапене с „презареждане“! „Синята коалиция“ – направо в десятката с „Време е за добрите!“, като че ще си избирам съпруга. РЗС ни стряска с банкрут... За „гениалността“ на „Нова зора“ не ми се говори.

    Това е най-пошлата, примитивна и обидна кампания от 1990-а насам, насочена към някакви емоционални телета. Му-у-у!

    
    

    Дума, 1 юни 2009

    
    

    

    1 Тук става дума за предизборната кампания за парламентарните избори, проведени на 5 юли 2009 г. (бел. ред.)

    
    

    ПАРТИЙНА ДОБРОТА

    
    

    Братя Ружеви*

    
    

    Има някаква чудна, почти мистична, връзка между изборите и добротата. Ето, например една партия плати водата на жителите на цял квартал. Ще кажете – купуване на гласове. Което било престъпление. Да, ама решава проблеми на хората. Може ли добротата да бъде престъпление? Може ли солидарността да бъде укорима? Не бива.

    А защо точно по време на избори се размеква сърцето човешко и откликва на чуждата неволя? Защото партийците анализират своето поведение за последните години, откриват моментите на коравосърдечие и егоизъм и като истински вярващи са подтикнати към разкаяние. С актовете на доброта те молят Бог, пардон Обществото, да им прости греховете и палят свещ, пардон – извършват някаква добрина. Ето как изборите изпълняват ролята на църква и пречистват душите.

    Затова трябва да има по-често избори. Нищо, че струват пари. Важното е да се стимулира човечността, състраданието. Облечени в конкретни дела, те единствените могат да възпитават подрастващите на човеколюбие. Ако са през четири години, няма да имат педагогически ефект. Та човек ще навърши пълнолетие само с пет шест примера! Това не е достатъчно.

    На църква се ходи всяка неделя.

    
    

    Дума, 25 юни 2009

    
    

    ПУСТИНЯТА

    
    

    Предизборната кампания е към своя край. И отново политическият разговор за бъдещето на България не се състоя. Излизайки от управление, съвсем естествено БСП се опита да наложи дискусия за необходимата, разумна и възможна икономическа политика. Не успя. Този опит бе посрещнат от истерично „анти“, месиански мускули, изтъркани заклинания и розови сънища. Бодрячески лозунг „Стига нищета и унизителна бедност“ гали ухото от предизборен клип на амбициозна партия. Като че ли някой иска унизителна бедност. Като че ли общественото богатство е на една ръка разстояние, но някакъв управленски мързел не посяга към него. Обидно. И няма защо наши привърженици да негодуват срещу черния пиар с „брадвата“. БСП просто заигра спорта, който ѝ пробутват от всички страни. Трудно е да играеш балет, когато те качват на ринга за кеч.

    Трябва да признаем обаче, че тази креслива и повърхностна атмосфера е логично продължение на начина, по който живеем от години обществения си живот. Шоу до шоу. Скандал след скандал. Планини от омраза и реки от злоба. И никакъв или почти никакви смислени дебати за бъдещето ни. След изборите някой трябва да удари това безплодие. Не знам дали експертен кабинет е нещо добро, но съм сигурен, че експертите трябва да нахлуят по някакъв начин в публичния ни живот. Без колебание, енергично и с чувство за дълг. Хората на знанието и перото трябва да се опитат да бъдат слушани. И чути. Българската интелигенцията е изправена пред огромен дълг. Ако не го поеме, преходът няма свършване. И пустинята ще е безкрайна.

    
    

    Дума, 2 юли 2009

    
    

    ВОДЕЩИТЕ НОВИНИ ПО СВЕТА И У НАС

    
    

    Братя Ружеви*

    
    

    Някакво проклятие тегне над народа ни. По цял свят белите държави се скъсват да обсъждат икономическите и социалните си проблеми, но за нас основната тема пак са „досиетата“. Експертите подават тревожните новини – 35% спад на промишлените поръчки, безработицата е с 120 хил. души повече от официално обявената, за сносен живот на семейство са нужни два бона, за нас обаче са важни досиетата. Погледнете бе, дами и господа, другарки и другари, водещите новини и анализи само от вчера: В американския „Ню Йорк Таймс“ – борсовата търговия и бързината на разплащане; френския „Монд“ – социалния план на „Алкател“ и проблема със закриването на работни места; английския „Гардиан“ – неочаквания спад в БВП и т.н. и т.н. Ще кажете, ама нашите медии са решили да се занимават с еди какво си. Медиите, дами и господа, говорят най-силно за това, което най-енергично щъка из главите на политиците.

    А в главите на нашите политици икономическите теми почти не щъкат. Което направи си е диагноза. И да се пита човек: като станат политици ли се разболяват или болни си ги избираме?

    
    

    Дума, 25 юли 2009

    
    

    ХЕЙ, МЛАДИТЕ, БЪДЕТЕ МЛАДИ!

    
    

    В Дума нямаме практика да коментираме авторите си. Те отстояват свои позиции и не е задължително ръководството или отделни негови представители да ги споделят. Важно е читателите на вестника да бъдат запознати с разнообразието на оценки, изводи, прогнози и предложения, които така или иначе битуват в БСП. Разбира се, съществуват граници на допустимост и те се отнасят преди всичко до формата – ругатните и неаргументираните квалификации нямат място на нашите страници.

    Въпреки липсата на такава практика ще си позволя да коментирам статията „Счупени розови очила“ с автор Илия Гатев. Подчертавам – повод, защото това не е единствената публикувана в Дума статия от млад човек, която отстоява тази позиция. Мога да я резюмирам със следните думи: „не ни обръщат внимание, не ни дават път; апаратното начало е обладало партията“. Казано по-стегнато: „Няма справедливост за младите в БСП“. И разбира се, в конкретния момент – търсене на отговорност за тежката изборна загуба и подчертаване на разочарованието при младите.

    Няма да разказвам за своето поколение в политиката, за да не падна в капана на мърморещия възрастен, който повтаря извода на Аристотел, че „от младите нищо не става“. Изкушавам се само да вметна, че преди почти двадесет години, когато поискахме да влезем в политиката, нито питахме някого, нито чакахме някой да ни покани. Просто пишехме статии, говорихме на пленуми и митинги, търсехме радиа и телевизии, за да кажем това, което искахме да кажем.

    Младостта е страст, нетърпение, категоричност, борбеност. Младостта не търпи формални авторитети и нищо не чака от тях. Младостта удря с юмрук по масата, стряска заспалите и

    презира ленивите. Младостта посяга, понякога дори грубо и взима това, което смята, че ѝ се полага. За разлика от старостта, която често протяга ръка с паничка, за да ѝ пусне някой нещо от благодарност за бивши заслуги.

    Нищо подобно не наблюдавам сред нашите млади. Да ме извинят изключенията. Нека всички млади ми простят ако от старост съм проспал тяхната енергична, всеотдайна и безкомпромисна борба в отстояването на левите и общочовешките ценности.

    Нямам спомен някой млад социалист днес и вчера да е водил битка, с жар и аргументи, в името на някаква политика. В която област или разрез се сетите – образование, здравеопазване, данъци, външна политика, идеология, програма, приоритети... Имам спомен обаче за жалване, вайкане и хленчене. Имам спомен за протегната ръка с паничка, като основанието не са бивши заслуги, а просто ЕГН-то. Имам спомен за невъздържани упреци след като колата се обърна. И нямам спомен за настойчива защита на Пътя, на който колата няма да се обърне. Какъвто спомен имам за някои „стари“.

    Ало, младите, вие в Северна Корея ли живеете?

    
    

    Дума, 8 септември 2009

    
    

    КЛАСОВА НАГЛОСТ

    
    

    Спорът, който предизвика икономическият доклад, възложен от президента, е мехлем за душата. Значи и у нас е бил възможен сблъсък на идеи, които имат отношение към битието на всеки българин. Идеи, далеч от личните обиди, дребнавото перчене, пиарските напъни и воайорски простотии. Дотук с мехлема.

    Трудна за преглъщане е класовата наглост, с която видни индустриалци, са се вторачили само в своите портфейли. Божидар Данев например предлага като антикризисна мярка да се увеличи ДДС-то и да се вземат мерки за намаляване на потреблението. Господинът много добре знае, че у нас съотношението между преки и косвени данъци е най-лошото в Европа от гледна точка на интересите на масовия потребител. Господинът много добре знае, че в белите държави стимулират потреблението като главно средство срещу икономическия спад. Да, но на новоизлюпения капиталист най му допада да плащат чичо и леля. Затова, давайте г-н Данев, предложете яко увеличение на ДДС върху хляба, учебниците и лекарствата! От тях трудно пести и последният нещастник. Пък ако може работодателските осигуровки изобщо да изчезнат.

    
    

    Дума, 15 септември 2009

    
    

    УПРАВЛЕНСКИ БАСНИ

    
    

    Правителството утвърди мерките, с които ще бори кризата. За разлика от много европейски страни, които заложиха на стимулиране на потреблението, нашите спасяващи избраха найпростото – да стоварят каквото има още за стоварване на гърба на простия данъкоплатец. Намаляването на осигурителната тежест за работодателите означава дофинансиране на социалната система чрез изземване на още пари от масовите данъци, като например 20-те процента, които плащам при всяко ядене на хляб и пиене на вода. И то при положение, че до края на годината дефицитът на НОИ се очаква да стане 550 млн лева.

    Това намаление, което дава глътка въздух на работодателите, ще задави наемника с още 400 милиона. Разбира се, за народа трябва да се съчини обяснение. В случая баснята твърди, че тези пари ще отидат за разкриване на нови работни места. Който познава дори малко бизнеса в България знае, че днес разкриването на нови работни места е последното нещо, което може да се роди в главата на бизнесмена. Първото е как да се разплати, защото на практика всеки дължи на всеки и как да оцелее при минимум средства за работна заплата.

    Вместо да стяга примката около врата на НОИ, държавата защо не си прибере 420-те милиона лева от спечелени дела за неизплатени задължения по приватизационни сделки? Познайте защо. Класова задачка с едно неизвестно.

    
    

    Дума, 24 септември 2009

    
    

    СБЪРКАНИ СВЕТИНИ

    
    

    Времената, в които живеем, ни засипват с интересни новини. Вчера научаваме,че гробищните места за софиянци ще свършат след няколко месеца. Решението, което някои предлагат – оборотни гробове – лежиш известно време, след това те кремират – няма да коментирам. Какъв е проблемът? Имотите, които граничат с гробищата, са частни и „страхотен“ проблем е да бъдат отчуждени. Проблем, който много познават от жалкото влачене по Околовръстния път или пресичането на кръстовище

    „Горубляне“ в столицата, например. Примерите в България са в изобилие.

    През април миналата година в Дания община Haderslev експроприира частен имот, за да бъде построена общинска фабрика за текстил. Частникът не искал да продава земята, но кметът намерил законово основание и го принудил. Избухнал парламентарен скандал, естествено около „свещеността на частната собственост“. Коментарът на кмета Hans Geil: „Да, но новият завод ще разкрие 150 работни места“. Просто и ясно.

    Та питаме, освен частната собственост, има ли нещо друго свещено у нас? Ако не удобството на живите, то поне паметта на нашите покойници?

    И ако преглъщам това, че за да се поклоня на паметника на Антон Ивановци трябва да преплувам язовир „Въча“, защото по суша е частен имот, то принудата в бъдеще да кремирам родителите си ми идва в повече. Господ да им дава още дълги години живот!

    Дума, 29 септември 2009

    
    

    АРМАНИ И ЛЕЛЯ ПЕНА

    
    

    Вчера МВР иззе над 3000 пиратски компактдиска и над 850

    артикула – дънки, якета, парфюми и пр., носещи марки като

    „Пума“, „Адидас“, „Гучи“ и „Армани“. Съответно срещу притежателя им е образувано наказателно производство. Операцията е в изпълнение на Стратегия за ограничаване на интелектуалното пиратство. Дотук добре.

    Сега да помечтаем за времето, когато у нас борбата срещу краденето от богатите се допълни, обогати и балансира с борба срещу краденето от бедните. Защото в момента в България наймащабната кражба е именно от тези, които си броят стотинките. И тя се нарича „спекула“. Само че българските закони бяха изчистени от това понятие. През 1999 г. истинските разбирачи на капитализма отмениха Закона за цените и заедно с него всякакви наредби, които казват колко максимално можеш да печелиш

• и като производител и като търговец.

  Ето как продажбата за 2,50 лв на килограм грозде, взет от производителя за 20 ст, по един приказен начин се превръща от пладнешки обир в пазарна икономика. Ето как надценки от 200, 300% се превръщат от мародерство в еманация на свободното общество.

  Да, ама леля Пена не е нито Армани, нито Мадона. А левицата, нека застане зад леля Пена толкова енергично, колкото енергично обсъжда въпросите „Що е капитализъм“ и „Какво значи лява партия днес“.

  
  

  Дума, 5 октомври 2009

  
  

  ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИТЕ БГ„СВИРКИ“

  
  

  Братя Ружеви*

  
  

  В САЩ са фалирали не по-малко от сто и двадесет вестника. Могъщата група на Рупърт Мърдок, която публикува Wall Street Journal, търпи годишни загуби от 2 милиарда и 500 милиона евро. Самият Мърдок прогнозира, че през идното десетилетие всички вестници ще престанат да съществуват... Прочетете това в статията на гуруто на свободната преса Игнасио Рамоне. И какви опити правят вестниците, за да се спасят? Намаляват страници, съкращават притурки, журналисти и работното време на оцелелите. Въвеждат платен достъп до електронните

  си издания.

  Нека дойдат в България обаче, за да видят какво значи борба и изобретателност да се оцелява. Ноухау-то се нарича „слагане на властта“. А властта, каквато и криза да има, винаги ще намери начин да благодари.

  От няколко месеца се възпираме да пишем за това. Не е проява на добър вкус да клепаш колеги. Това обаче, което видяхме вчера в броя на вестник Стандарт, е уникално. Всички журналисти с молив в ръка трябва да четат този брой, а техните преподаватели, трябва да го включат в учебниците. Подсказваме го, защото имаме чувство за отговорност пред идните поколения.

  На знаещите е известно, че предишното правителство въведе данъчни облекчения за млади съпрузи, ако са взели ипотечен заем. Това правителство премахва бонуса. Антисоциално отвся-

  
  

  
  

  

  * Публикациите под псевдонима Братя Ружеви са писани съвместно с Александър Симов.

  къде. Как обаче да го напише „Стандарт“, врекъл се в любов на Бойко Борисов още в предизборната нощ? Много просто. С букви, тлъсти като коледна пуйка, на първа страница колегите пишат: „Сватбен подарък за младоженци“. В подзаглавие се дава разяснение, както му е реда: „Плащат по-малко данъци за жилище назаем“. Чудесно, браво на Бойко, си казва младия съпруг, минавайки покрай будките с вестници. Разбира се, ако не прочете значително по-ситните букви в надзаглавието: „Още два месеца“. За да се затвърди знанието на стр. 4, с още по-тлъсти букви четем: „По-малко данъци за младоженци с кредит“. Простата подробност, че това се премахва, а не се въвежда, вече отсъства да боде очите.

  Пак на първа страница, над портрет на Борисов, четем: „Гасим пожари в Европа“. Брей, си казва нашенецът, я виж колко сме печени и как Европа разчита на нас! Някъде вътре в броя става ясно, че ние искаме, тоест имаме желание, да се включим в една програма, която се нарича „Модул за гасене на горски пожари с използването на самолети...“ Искаме да станем организатор на програмата, но друго си е да обявиш на любознателния читател, че започваме да гасим пожарите на Европа, като не могат да се справят сами,я.

  Енергията за журналистическо проституиране, тоест за оцеляване, обаче не може да свърши, ей така, просто на първа страница.

  От вътре бликат едни бюджетни дупки, оставени от Станишев и една спестовност от Дянков! „540 млн. лв. е дефицитът в държавния бюджет от януари до септември „, четем на с.10. А дефицитът, продължаваме да четем,за септември е само 62,3 млн. Представяте ли си, САМО? И това било девет пъти по-малко от дупката за месец юли. Почваме да смятаме. Значи през юли дупката е била 560,7! Абе, колеги, нали за деветте месеца беше 540? След това се казва, че точно преди старите министри да предадат властта, дефицитът бил 556 млн! Ама, нали и Дянков си призна за излишък в края на юни 180 млн? Луд да станеш. На 13-а страница пък четем, че дупката в хазната била вече 710 млн...

  Цифрите са си цифри. С тях можеш да лъжеш, но друго си е нещата да ги обобщиш в коментар. За по-простите и по-несмятащите. И четем коментара на колежката Валерия Стойкова на с.13 – „Държавата като спестовна домакиня“. И защо е спестовна? Защото решила да прибира за бюджета половината от печалбата на държавните дружества. „Въпреки, че неолибералите веднага биха скочили срещу всичко положително, щом стане дума за централизирано управление“, пояснява колежката. То направо си е социализъм, това прибиране на печалбата. Което си било мярка срещу скъпите командировки и луксозните лимузини.

  Черешката на тортата обаче не е това. Какво заглавие може да се сложи на материал, в който се разказва как половината фирми в България замразяват заплатите, а всяка четвърта съкращава работници? Няма да се сетите. Те затова трябва гениалност. Внимание, заглавието е „Бизнесът вика Бойко на помощ“ (пак с. 13)!

  И с риск да бъдем скастрени от издателя, ще се провикнем:

  „Братя, купувайте „Стандарт“!“. Иначе никога няма да разберете какво означава истинска, вдъхновена, всеотдайна и всепоглъщаща „свирка на властта“!

  
  

  Дума, 16 октомври 2009

  
  

  ЧОРБАДЖИЙСКИ НЕВОЛИ

  
  

  Вчера по БНР в предаването „12+3“ г-н Богдан Угърчински, член на ръководството на Асоциацията на индустриалния капитал, обясни защо трябва да си внесем чужда работна ръка.

  „Чужденецът идва за заплата и работи. В главата на българина е лозето, семейството...“ Освен това „нашенецът има претенции за по-висока заплата“. Като си внесем евтини работници, продължава господинът, себестойността на продукта ще стане по-ниска и последният ще стане по-конкурентноспособен. Ето как според чорбаджията се решава основният проблем на българската икономика. Не чрез инвестиции в модерни технологии и квалификация, а чрез поддържане на ниски заплати. Това, че българската безработица расте с дни; това, че у нас са най-ниските европейски заплати, не е проблем на господина. Само дето не каза, че безработицата е хубаво нещо, защото държи в страх всеки наемник и му избива от мисленето всякакви претенции.

  И друго не е от значение за чорбаджията. Че се очакват над 200 хиляди от нашите гастарбайтери да се върнат и че по някакъв начин трябва да се решава и техния проблем. Да, ама и те ще имат претенции. Най-добре е да си внесем пакистанци или сомалийци, защото те няма да мислят за лозето и ще я карат на къшей хляб.

  Всъщност българската антикризисна програма е ясна и е в пълен ход. Бой по главата с нови акцизи и търсене на работници без претенции.

  
  

  Дума, 20 октомври 2009

  
  

  ТЕОРЕТИЧНИТЕ НИ ТАЛИБАНИ

  
  

  Господа управляващите все по-често взеха да пускат теоретичните си талибани.

  След дълги проучвания на световния опит и след много експертно потене те стигнаха до извода, че държавата харчи страшно много пари за публични услуги. Затова най-добре е тя да намали наполовина разходите за образование, здравеопазване и прочее1. Това обаче не е най-сериозното мисловно постижение на икономистите от Института за пазарна икономика. Има едни зависимости, които те откриха, за които министър Дянков, ако не ги предложи за Нобелова награда, язък му за напредничавия вид. „Колкото повече една държава харчи, толкова по-нисък е растежът“. Чувствате ли полъха на гениалното? Оттук следва следният практически съвет – силно намаляваме държавния харч и растежът рязко тръгва нагоре. Дори още по-смело – държавата спира да харчи пари, и растежът хвърчи до небето. Българският фолклор предусети тази гениалност и скоро пусна следния виц:

  „Мечтата на новото правителство е следната: в един прекрасен момент изчезва народът и остава само бюджетът!“

  Освен за растежа, има и други прекрасни следствия. „Колкото по-ниски са правителствените разходи, толкова по-малко корупция има“. Нека продължим мисловното дело – спираме правителствените разходи и унищожаваме корупцията! Не трябва с половинчати мерки. Решителност трябва!

  
  

  Дума, 12 ноември 2009

  
  

  

  1За тази позиция разказва информацията „Държавните харчове спирали растежа на икономиката“ на същия брой на вестник Дума. Настоящите публични услуги държавата може да предоставя с двойно по-малки разходи“, заявяват от Института за пазарна икономика.

  
  

  ОТЛИЧНИЦИ. МОЖЕМ ОЩЕ, НЯКОИ СА ПО-НАПРЕД!

  
  

  Мъжки глас попитал радио Ереван:

  • Може ли един народ да е щастлив без да се храни?

  • Не може, господин Дянков1, отговорило радиото.

  
  

  Приетият на първо четене бюджет на република България за 2010 г. може да е най-добрият в Европейския съюз, но не е най-добрият в света. Най-добрият бюджет в света е на африканската държава Екваториална Гвинея. В него е заложен бюджетен излишък от 54%. С по-прости думи, народът изкарва 100 лева, но харчи 46. Невероятният успех на тези братя африканци сигурно не е плод само на лични усилия. Логично е да допуснем международна подкрепа. В такъв тип подкрепи е най-силна Световната банка. Помним впечатляващите научни постижения на институцията в Латинска Америка, Азия, Русия и Африка, описани от Джоузеф Стиглиц в неговата монография

  „Глобализацията и недоволните от нея“.

  В Екваториална Гвинея БВП на глава от населението е четири пъти по-голям от средния в света. Праха им дишат Германия, Англия, Япония и прочие лишени от експериментален вкус страни. При това богатство човек би помислил, че населението, два пъти по-малко от това София, живее в самия рай. Науката

  
  

  

  1 Симеон Дянков е министър на финансите в първото правителство на ГЕРБ (2009–2013 г.).

  доказва, обаче че и при това имане, средната продължителност на живота може да бъде 43 години, детската смъртност три пъти и половина по-висока от средната в света и безработицата 30% (по данни на опозиционната партия Сбор за социална демокрация). Данните на ЦРУ са по-скромни, но съизмерими. Впечатляващите резултати са постигнати чрез система от мерки, сред които на добро място стои начинът на правене на бюджет.

  „Най-добрият бюджет в ЕС“ сигурно също е рожба на експеримент. Най-хубавите работи стават само със смелост, научно търсене и нетрадиционни подходи. Кое в българската работа е уникално?

  Европа, както и целият свят, е в страшна криза на потреблението. Слабо потребление, скъпи кредити, слабо производство, малко пари. От тук следват фалити, висока безработица, свити доходи и орязване на социалните програми. Как постъпиха всички страни в Европа? Взеха назаем от себе си като увеличиха бюджетния си дефицит. Средноевропейският в момента е 7%. Някои като Ирландия се презастраховаха и стигнаха до 12%. Валутен борд? Латвия също е в такъв, но допусна 9%. Логично е, когато си в криза, да вземеш на заем от години, за които се пресмята, че ще са по-добри. После тези страни започнаха да стимулират потреблението, включително и чрез масирани държавните инвестиции в различни сектори. Англия, като поскучна страна, взе да обсъжда с какво да промени (и с какво допълнително финансиране) науката и образованието, за да се отговори след няколко години на новата икономическа ситуация...

  В България се прави точно обратното. Вместо да се стимулира потреблението, се вдигат акцизи на масови стоки, с което то още повече ще се свие. Държавата вместо да прави инвестиции, се оттегля от каквито проекти свърне, дори от такива в напреднала фаза със стратегическо значение. Вместо да подкрепи допълнително здравеопазването, реже му парите. Вместо да заложи на определени научни отрасли, се хвърля в мощна атака срещу българската наука въобще.

  В какъв смисъл се експериментира? Все си е друго науката да знае какво ще се случи, ако се прави точно обратното на това, което трябва да се прави. Къде да се експериментира? Най-подходящо е при нация с ниско самочувствие, с телешки възторг към чуждото потупване по рамото, с безкритично отношение към всякакъв род „спасители“ и без абсолютно никакъв интерес към икономическата проблематика.

  В рамките на научната разработка явно има и специален раздел по психология. Залага се говоренето на невероятни глупости и след това се проверява социологически, кой какво е разбрал. От този сорт са обясненията „А пари откъде? Няма пари!“. „Миналата година изядоха парите!“ Като че ли националният бюджет е семеен буркан на рафта в кухнята. Като че ли бюджетът не е планиране на бъдещи приходи и бъдещи разходи. Друго си е да провериш как гледа населението като му говориш как някой вчера е изял нещо, което ще бъде произведено утре.

  Как не се сеща Прасчо да обвини Мечо Пух, че е изял меда от 2010 г.? Да, ама Пух не е българин и с усмивка, въртейки ръка на „тра-ла-ла“, ще отговори: „Не мога да съм изял мед, който пчелите още не са направили. Макар, че би било хубаво...“

  
  

  Дума, 19 ноември 2009

  
  

  НЕ ПИПАЙТЕ БНТ!

  
  

  И заваляха предложения за референдуми. Едни ще забраняват новините на турски език, други ще връщат на държавата гори и земи, трети ще питат трябва ли ни АЕЦ „Белене“. За да не остане в страни от модата, един народен трибун му се прииска чрез референдум да се приватизира и БНТ. Няма какво да питате, направо действайте! Направете частна единствената телевизия, чрез която държавата би могла да мисли за обществения интерес. Хвърлете всичко в лапите на криминалните новини, чалгата и шоуто. Сложете всичко на тезгяха, защото има още малко неща, които не се подчиняват на любимия ви закон за печалбата.

  Нещо мудно действате, борци за неподправен, стопроцентов капитализъм. Нещо се мотате с продажбата на БДЖ. След която, нека бъдем сигурни, ще бъдат закрити поне половината пътнически спирки. Мотате се и с унищожаването на Здравната каса, с унищожаването на публичните болници, с разсипването на БАН. Нещо не слушате достатъчно всякакви представители на либерални стратегии които ви казват, че много пари се харчат за образование, че не трябва да се наливат (!) толкова пари в „нереформираното“ здравеопазване и прочие неолиберални глупости. Защо не вземете да премахнете и пенсионната възраст – имаше и такава идея! Действайте!

  
  

  Дума, 17 февруари 2009

  
  

  ТАРИКАТЛЪЦИТЕ НА ГЕРБ

  
  

  За пет месеца икономическата физиономия на ГЕРБ се избистри окончателно. Единствената „антикризисна“ мярка на правителството се състои в това, че държавата не се разплаща. И съответно се отчитат страхотни европейски бюджетни рекорди. Научаваме, че т. нар. джипита не са си получили възнагражденията за ноември. Само строителите чакат държавата да им се издължи с над 700 млн лева, но тя абсолютно антикризисно отказва да даде парите. Догодина щели сме да видим. На фона на тези задължения спрените пари за съдиите – 24 млн са си направо джобни пари. Фонд „Научни изследвания“ пък през 2010 г. ще се разплати за проекти за тази година – и тук сума, от порядъка на 10 млн.

  Държавата не се разплаща, но с гордост отчита излишъци. Например по предварителни данни бюджетът за ноември е бил на плюс с 48 млн. За да постигне този грандиозен успех, финансовият министър изплати детските надбавки за ноември през декември, а те са над 30 млн... Защо пенсионерите ще си получат коледните бонуси през януари? За да се спестят през декември на хартия над 25 млн. В името на статистиката. По същия тертип държавата „пести“ от заплати – достатъчна илюстрация е случаят с железничарите.

  Така се прави икономика, така се правят държавни финанси. Имаш да плащаш, но не плащаш. Умно и хитро. Отива на правителство с шест научни доктора, начело с премиера.

  
  

  Дума, 29 декември 2009

  
  

  ИНФОРМИРАНИ И ВЧЕСАНИ

  
  

  „Прозорецът към света може да се затули и с вестник.“

  „Невчесани мисли“ Станислав Йежи Лец

  
  

  Боби Цанков е убит. Първа новина. По всички национални електронни медии. Някои били изненадани. Повечето не били изненадани.

  Разрешаването на застрояването в Странджа не е новина. Само за някакви мърморещи еколози. Правят се на интересни. Защото това застрояване не е престъпление. Престъпление е убийството на Боби Цанков. Е, някъде ни информират. За Странджа. Ей така, за разнообразие.

  По БТВ двама гости на дълго и на широко ги разпитват за Боби Цанков. В един момент на тях им става неудобно и казват, че е жалко, че за такава авторитетна телевизия това е първа новина. Имало и други… Хайде, бе! Водещата се съгласява и преминава към „Какво плащаме за здраве“. Само, че сутринта анонсът е съкратен. Предната вечер анонсът е пълен:

  „Какво плащаме за здраве, докато лекарите извиват ръцете на правителството“. Лекари – саботьори. Не си били получили парите за два месеца и започват да извиват ръце. Представяте ли си? Правителството работи, а безотговорни типове го притесняват и шантажират. Извиват му ръцете. И то за какво? Да плаща за извършена работа. Добре, че дойде 2010 г. Защото през 2009 г. пари нямаше. Бостанът беше обран. Още в първия работен ден на новата година обаче пари има. Защото Бойко ги намери.

  И защо махнаха от анонса по БТВ втората част за извиването на ръце? Някой безотговорен редактор е решил да ни спести наглото поведение на лекарите. И да остави само постното

  „какво плащаме…“.

  На фона на убийството на Боби Цанков, у нас ставали и по-дребни неща. В Девненското предприятие „Полимери“ започват масови съкращения… В Смолянско орязали социални програми, та някакви си хора научили, че от първи януари са без доходи. Някакви други в Чепеларе също щели да загубят работата си. А бе, какво Чепеларе? Това не е новина, защото е криза. При криза такива работи стават. Освен това, Бойко търси пари. И намира. Той ги намира. Това не са пари от нашите данъци. Това са намерени пари от Бойко. Някой да не е наясно?

  Има и любопитки, няма да се занимаваме само със сериозни неща. Реститути твърдят, че тротоарът пред Руската църква, на пъпа на София, на жълтите плочки, им влизал в частното имение. Междувременно разрешили реституираният имот да си вдигне ограда. Нахален тротоар. Нахален народ. Да се премести тротоарът!

  Преди месец един познат умря. На 56 години. Не беше здравно осигурен, нямаше работа от години. Проблеми със сърцето. Нямаше пари за прегледи. Нямаше пари за лекарства. Въпреки, че блъскаше по цял ден. На някой дървата ще нацепи, на друг градинката ще оправи, на трети багаж ще пренесе. Просто умря. Това обаче не е новина за никого. Знаем го жена му, децата му, аз и още няколко съседи.

  Търсят да арестуват Малкия Маргин. Новините идат!

  
  

  Дума, 7 януари 2010

  
  

  ДЪРЖАВАТА НЯМАЛА ПАРИ

  
  

  Държавата нямала пари. Нас пита ли ни някой, ако нямаме пари, как си плащаме тока или телефона? И можем ли да се оправдаем с „нямам пари“? Когато човек няма, или съкращава други разходи или взима на заем. Защото ако на плаща, го бият през пръстите. Крайно време е и за държавата да се въведат законово санкции, когато не си изпълнява финансовите задължения.

  Опозицията задължително трябва да се намеси. Няма поавтентично ляво от това да защитиш и да се бориш за правата на някой, който е рекетиран, лъган и ограбван от работодател. Особено ако последният е държавата.

  Апропо, как така за строителните работници няма пари, а за чиновниците от министерството на финансите да има?

  
  

  Дума, 28 януари 2010

  
  

  ПОТАЙНОСТИТЕ НА БСП

  
  

  Заявлението на Румен Овчаров1, че ще възражда БСП, защото „вместо промяна има подмяна“, вече предизвика и тепърва ще умножава вътрешно партийни реакции. Някои от тях стигнаха до заключението, че с тази претенция Овчаров си е подписал политическата смъртна присъда.

  На всички, които следят лидерския казус в БСП, ще припомня един твърде любопитен момент, валиден за цялата демократична история на партията след 10 ноември. БСП обича да си избира лидер, за когото почти нищо не знае. Обикновено се борят някакви тенденции, БСП вижда в това неморална борба за власт и наказва ярко откроените опоненти с червен картон. След това си избира някой, който не дразни, не предизвиква противоречиви чувства, не вдига адреналина на никого и по този начин си мисли, че спасява единството – една от върховните, ако не и върховната ценност на БСП като цяло.

  Нека припомним. През 1991 г. срещу Александър Лилов беше скочило почти цялото му председателство. Александър Томов, Чавдар Кюранов, Димитър Йончев списъкът е твърде

  дълъг. Всички твърде ярки, със запомнящи се позиции за бъдещето на партията. БСП избра за наследник на Лилов Жан Виденов. Въпреки своите качества и грамотност, за него не знаехме почти нищо, освен че умее да води люти процедурни битки със СДС. БСП отхвърли Лилов, защото в публичното пространство обвързаността с Политбюро на БСП вече тежеше неимоверно,

  
  

  

  1 Румен Овчаров е дългогодишен председател на Софийската градска организация на БСП, бил е кандидат за председател на БСП. Министър в две правителства на БСП и народен представител от БСП в 38-ото Народно събрание.

  отхвърли и Пирински, който се свързваше с най-авторитетния опонент на Лилов – Андрей Луканов, помоли Янаки Стоилов да стане председател (какво имаше в неговия политически ум ние не знаехме) и след отказа му, избра Жан. Който попита почти иронично „А моята платформа познавате ли я?“, след което беше гласуван с пълно подминаване на въпроса му.

  През 1996 г. се разрази тежък конфликт в БСП въз основа на диаметрално противоположни оценки за нашето еднопартийно управление. От едната страна беше Виденов, от другата – главно Лилов и Янаки Стоилов. БСП разреши спора така, както твърдят, че щраусът си решавал проблемите при идваща опасност. Тя не избра нито една от двете алтернативи, ясно и достатъчно дълго артикулирани и въздигна на председателския пост Георги Първанов. Златният му шанс беше, че по време на целия тежък спор той мълча. Единственото, което го беше откроило е позицията, че на лъвовете в българския герб трябва да има корони. Ръцете са изтупани, политическите визии – заровени, а единството – възстановено. Май няма как двама с противоположни оценки за поведението на партията да не се обединят около някой, който е пребивавал кротко в мирното пространство.

  През 2001 г. Първанов става президент и партията изчака той да посочи своя заместник. Конфликт няма, единството е пълно и БСП приема избора – Сергей Станишев, за чиито политически възгледи също никой нищо не знаеше.

  След дългото припомняме на един фундаментален рефлекс на БСП, да се върнем към днешната ситуация. Прекрасно знаем кой е Сергей Станишев, прекрасно знаем и афишираните му опоненти – Румен Овчаров, Румен Петков, Татяна Дончева, Янаки Стоилов. Може да пропускам някого. Знаете ли какво ще се случи? Ако обстановката в БСП се нажежи до червено, ако стане невъзможно, поради фалцета на емоциите, възелът да продължи да се затяга, на свой конгрес БСП ще зачеркне шансовете за председател на всички споменати и ще избере някой, за чиито политически възгледи нищо не знаем и за чието политическо поведение не можем да прогнозираме нищо. А някои,

  които сега мъдро и удобно мълчат, ще започнат да обясняват, как в същност са били дълбоко против политиката на Станишев. Това, обаче е друг рефлекс, за който си струва да се говори самостоятелно.

  От гледна точка на тази любов към скромното, мирното, сговорчивото, мълчаливото, тоест към неизвестното, всеки ясен и открит упрек към председателя и всяка претенция към неговото място, изглеждат неморални, скандални и разлагащи партийното тяло. Съответно ги подлагаме на унищожителна морална (но не и политическа) критика и им посочваме небитието. От тази гледна точка всички в партията трябва да са единни и тихи, докато в някакви кабинети, полутъмни коридори и скрити места зад паравани, на този настоящ председател му скроят шапката, а новата мярка, новата модна шапка, бъде раздадена на листчета в празничната обстановка на поредния конгрес. След тази

  „морална“ процедура по правило забравяме за изхвърления, оставяме го да се оправя или с преподавателска или с друга неутрална работа, или му даваме някой стратегически център, в който пак по правило не трябва да се толерира нищо стратегическо. Ставаме единни до следващата необходимост да наредим пасианса в множество индивидуални и групови нелегалности.

  Има и друга логика, друга политическа нагласа, но тя е явно за други географски ширини и други интелектуални дължини. Тя изглежда горе – долу така. Всеки, който смята, че е по-добър, по-силен и по-перспективен от настоящия председател и който има солиден политически кураж, дар слово и политически идеи в главата си, го обявява ясно, недвусмислено и на висок глас. Казва: „Аз трябва да бъда вашият следващ лидер!“, събира екип и започва битка. От своя страна, партията, включително и нейните настоящ председател и ръководство, гледат на тези претенции като на нещо нормално, като на част от естествено политическо състезание. Няма нужда състезанието да се крие от обществеността, да се представя за кухненски проблем, да се облича в дрехата на семейна препирня. Няма нужда, не само защото не може да се скрие, няма как. Няма нужда, защото по-

  литиката реализира идеите си чрез властта и всеки сериозен спор в една партия е директна или косвена борба за власт. Невластовите спорове се водят в клубовете по интереси.

  За съжаление, членовете на БСП се държат повече като членове на едно огромно семейство, отколкото като членове на една голяма партия. Родово-психологическите и историческожитейските привързаности доминират тотално над политическите сходности. Някой ще каже, защо пък за съжаление. Може би точно тази особеност съхрани БСП, въпреки твърде противоречивия ѝ път и огромни идейни обрати.

  Все пак, никой в БСП не оспорва, че трябва да се случи промяна. Ако някой смята обаче, че с простата и каква да е смяна на лидера ще се случи Промяната или лъже околните или заблуждава сам себе си. Както съм убеден, че изригването срещу всяко посягане към партийната власт, само по себе си не носи морал. Твърде е възможно да носи и груб политически егоизъм.

  В цялата тази бъркотия и шумотевица за мен е ясно едно. Трябва да се промени начинът, по който се правят кадровите промени. С ясни претенции, с ясни аргументи и на светло. А когато за аргумент се използва „корупцията“, особено да се внимава. Най-вече ако в твърдението се въвлича цялата партия. И особено когато самият обвинител е страдал от всякакви обществени подмятания.

  
  

  Дума, 3 февруари 2010

  
  

  ПАЗАРНО ПОЖАРОГАСЕНЕ

  
  

  В предаването „Панорама“ от миналия петък видинският депутат Михаил Михов направи едно много полезно сравнение. Закривали инфекциозното отделение във Видин. Ако го закриват, защото в последно време няма сериозна инфекциозна заболеваемост, това означава ли, че трябва да закрием пожарната, ако отдавна не е имало пожар, попита депутатът. Разбира се, че трябва, г-н Миков! Защо здравеопазването да се поставя изцяло на пазарни основи, а пожарогасенето не? Защо аз като данъкоплатец да плащам на пожарната команда, която нищо не гаси?

  Финансовата логика на държавата изисква следното: избухва пожар, идва командата, шефът сяда със собственика на имота в съседно кафене и започват да се пазарят. Ако човекът плати достатъчно, огнеборците започват да гасят. Ако не си стиснат ръцете, командата си вдига дърмите и напуска. Още повече, че пожарогасенето го няма в Конституцията като право, както е записано правото на здравна помощ. Ако някой се съмнява в правилността на горните разсъждения, да пита Световната банка.

  Ако сме прогресивни хора, а не някакви носталгици и мечтаещи комунисти, трябва да се борим за тотално опазаряване. Не бива обаче да сме черногледи, защото държавата ни има определени успехи. След като и планинските спасители си сложиха тарифите. След като в София си имаме Първи частни гробища. Философията е ясна. Нужни са само повече енергия и решителност.

  
  

  Дума, 28 февруари 2010

  
  

  ЛУДОСТТА НА ФИНАНСОВИЯ МИНИСТЪР

  
  

  Служител на НАП ми сподели, че във ведомството имали обяснение за финансовите действия на съответния министър. Неговата голяма, всеобхватна и единствена мечта била един ден в учебниците по история да пише, че България е влязла в Еврозоната по време на управлението на Б. Борисов с финансов министър Симеон Дянков. Цената не се коментирала в главата на висшия чиновник. В тази глава се бил загнездил единствено невероятно нисък бюджетен дефицит. Толкова нисък, че в цяла Европа, чийто среден дефицит е 7%, само ахкат, пулят от учудване очи, вдигат вежди от изненада и ръкопляскат само като чуят името Дянков. Кога човек ръкопляска? Когато наблюдава нещо, на което самият той е неспособен. Защото никой финансов министър в Европейския съюз не е способен на това, което прави нашият. Никой! Защо? Защото на никой не му минава и през ума да спре плащанията на държавата към каквото се сетите, да стреля с картечница по всички социални системи, да удуши бизнеса, да разбие покупателната способност на всяко семейство. В главата на всеки чужд финансов министър има явно повече от една мисъл, повече от една мечта.

  В тази ситуация на величие и лудост синдикатите, бизнесът, пенсионерските, правозащитните и прочие организации трябва да свалят емоциите, да впрегнат мозъците си на огромни обороти и хладнокръвно да започнат да обмислят действията си. Така както е редно да се постъпва при прогнозата за огромно природно бедствие. Защото силните думи за огромно съжаление не са вестникарска метафора.

  
  

  Дума, 17 март 2010

  
  

  ДА ЖИВЕЕ МАФИЯТА!

  
  

  Правителство, синдикати и едър бизнес се разбраха да бъде орязана и държавната субсидия за парламентарно представените партии. На фона на истерията да се реже от всичко, което мърда, таза мярка изглежда логична и справедлива. С такава мярка обаче управляващите за пръв път явно ще подкрепят законодателно мафията в България. Ако под мафия разбираме срастване на пари и политическа власт. Защото няма парламентарна партия никъде по света, която да не може да си осигури финансиране. Ако не получи пари от държавата, ще бие поклон пред някой бос, ще му целуне ръка или някоя друга телесна част и ще си реши проблема. Тези, които управляват ще започнат отблагодаряването веднага чрез приемането на лобистки нормативни актове, а опозицията ще почне да поема ангажименти с отложено изпълнение. Празно няма.

  Дали германският данъкоплатец например е безкрайно глупав, защото издържа не само партиите, но и техните фондации? Дали норвежкият данъкоплатец е още по-глупав, защото е позволил държавна субсидия дори за партийните вестници?

  Преди години, при приемане на държавната субсидия за партии, всички политически фактори изръкопляскаха, защото това е европейска практика, която удря директно по сиво черните, безпринципни „коалиции“ между политици и бизнесмени. И ако днес можем да разберем чорбаджии като Божидар Данев защо се вдъхновяват от такава мярка, трудно ни е да разберем защо правителството допуска да бъде натикано в такова блато. Ама какво да се чудим. Като че ли има нещо разбираемо в поведението на Дянков и сие.

  
  

  Дума, 24 март 2010

  
  

  ДЪРЖАВНО ДОВЕРИЕ ЗА ВСЕКИ

  
  

  Ако една трета от потребителите на топлоенергия в една сграда не плащат сметките си, на всички ще бъде спирано топлоподаването, предвижда поправка в Закона за енергетиката. Това е ново доверие, с което държавата и общината обличат своите изрядни поданици. За да си решат проблема, те трябва да притиснат, заплашат и набият неизрядните. И да ги бият докато започнат да си плащат или се изнесат в друга кооперация. Има блокове от по 150 живущи. Когато 50 спрат да плащат, другите 100 трябва да започнат да ги бият. Шансове да се реши проблемът има, защото количеството на изрядното опълчение превишава бандата на мошениците или крайно бедните, което сигурно е едно и също.

  Но да се върнем към доверието. Държавата на практика упълномощава добрите да поемат полицейски и съдийски функции. Държавата си има много работа и трябва да ѝ се помага. А и самото доверие ласкае, защото то директно казва, че изрядните поданици са зрели, силни и интелигентни. В смисъл, че интелигентен е този, който може да се оправя сам.

  Просто доверието расте непрекъснато. Ако един пенсионер например получава 200 лева, а сметката му за ток и лекарства е 210 лева, държавата му гласува пълно доверие да си осигури прехраната. С болния и безработния в общи линии е същото. Те са големи, зрели и интелигентни хора и е обидно да им нямаш доверие. За държавата остава най-отговорната функция. Тя е национална касичка, в която ако има пари, харчи се. Ако няма, не се харчи. Държавата не е национален инструмент за търсене, намиране и събиране на пари. Тя е касичка, която се усмихва възпитано и пръска с доверие. Защото доверието в същност е

  поклон пред силата на човека.

  Дума, 12 май 2010

  
  

  И БОТЕВ НИ Е В ПОВЕЧЕ

  
  

  За пореден път преместиха един от двата паметника на Христо Ботев във Враца. Мотивът разсмива: „Не е редно в един град да има два паметника на един и същ човек“. На човечеца Ботев. На някой си Ботев.

  Какво значи „много“? Много място ли заемат? Много ще ни дойде историческата памет на открито ли?

  Сваленият монумент на Ботев е най-старият в България. На неговото откриване са присъствали княз Фердинанд и Стефан Стамболов. С което той става два пъти по-ценен. И в никакъв случай стойността му не се повишава с лашкането му напред – назад.

  Единствената полза от този странен акт би била една национална дискусия на тема „Кое ни е в повече“. Може би две банки на една улица са много. Може би две казина в един квартал са много. Да, ама такава посока на такава дискусия не може да има. Като се захващаме с излишъците, почваме от книжарниците, библиотеките, читалищата, училищата и болниците. Почваме от паметниците. На някакви хора. Много са. Направо ни дразнят, бодат очите, развалят пейзажа. Затова предлагам на бившето място на Ботев в градинката на площад „Руски“ във Враца да спретнат едно чейнчбюро. Някак си по-представително е. И не е в повече. Колкото повече чейнч, толкова по-добре.

  
  

  Дума, 27 май 2010

  
  

  ВЪЗМОЖНИ ЛИ СА У НАС ИКОНОМИЧЕСКИ ДЕБАТИ?

  
  

  Две балкански страни ни дадоха нови примери какво трябва да се прави по време на криза. Дясното хърватско правителство реши да диференцира данъка върху доходите чрез три стъпки – 12%, 25% и 40%. С увеличените приходи (и от други данъци) ще акумулира фонд от 200 милиона евро за вдигане на заплати. Логиката е ясна. По-богатите да поемат съразмерно своята тежест за справяне с кризата и което е по-важно – обратно пари в хората, за да се засили потреблението, а от там и производството. Сърбите пък решили да заделят 20 милиона евро за привличане на свои учени, които работят в чужбина и да удвоят парите за научни изследвания. И тук логиката е разбираема. Грижа за бъдещата конкурентоспособност.

  В предаването „На четири очи“ на Нова ТВ Стефан Софиянски много ясно защити същата логика: намалете ДДС и хвърлете в обръщение през следващите три години три милиарда евро. Пак в името на потреблението, което единствено е способно да издърпа брутния вътрешен продукт. „Пари от къде?“, зададе професионалния и труден въпрос г-жа Ц. Ризова. „От фискалния резерв, от емитирането на облигационен заем и от еврофондовете“, беше отговорът.

  Дали е възможно между нашите партии да се зародят сериозни и енергични икономически дебати? Дали е възможно избирателите да подтикнат своите избраници към такива дебати? Не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

  
  

  Дума, 14 юни 2010

  
  

  УПРАВЛЕНИЕ И ОЦЕНКИ

  
  

  Вчера няколко посланици един през друг дадоха висока оценка на управлението на ГЕРБ. „Правителството за една година свърши много работа“, каза г-н Уорлик1. Към него се присъедини немският посланик Матиас Хьопфнер: „Ние виждаме успехи в управлението на ГЕРБ“. До него застана посланикът на Белгия Марк Михилсен: „Процесът на реформи в България е започнал“. За да илюстрира мисълта си първият посочи борбата с корупцията, вторият – съдебната система, а третият – нищо не посочи. Но обеща да продължи да насърчава реформите.

  Днес навсякъде по света се обсъждат успехи и провали. И винаги се говори с цифри. Ето например как сп. Fortune в своя публикация от 30 юни говори за петте страни, които се справят найдобре с кризата. В Австралия безработицата е под 6% и я очаква ръст на БВП с 3%. И обясняват как го прави. В Колумбия – пак цифри, които се обясняват с успешната политика на инвестиране в инфраструктура. Перу пък очаква растеж на икономиката си с 6%, главно защото насърчава инвестициите в минното дело. В Сингапур пък взели, че дръпнали, главно защото реализирали пакет от държавни стимули за икономиката в размер на 20 млрд долара. В Уганда – за справянето с кризата помогнали ръста в телекомуникациите и износът на кафе и чай.

  За преценката на нашите успехи и неуспехи цифри не трябват. Сигурно защото ние, българите, мислим в картинки. Ние нашето развитие можем най-добре да представим не в анализи, а в изложби и видеоклипове. С едно единствено заглавие. Реформа.

  
  

  Дума, 6 юли 2010

  

  1 Джеймс Уорлик е посланик на САЩ в България от януари 2010 до септември 2012 г.

  
  

  ПРОСТ ВЪПРОС

  
  

  Днес се провежда среща на финансовите министри на ЕС, на която Франция и Германия настояват да се обсъди облагането с данък на финансовите трансакции. Тоест на тези, които печелят от курсови разлики. По просто казано – на спекулантите.

  САЩ наложиха данък от 19 млрд щ.д. на финансовите си институции, който трябва да покрие разходите на американския данъкоплатец по спасяване на системата. В Ирландия действа мораториум, който задължи кредиторите да изчакат една година, преди да предприемат мерки срещу длъжниците си по ипотечни кредити. Това са все примери, които показват как зрели държави принуждават богатите да поемат своя дял в бремето на кризата. Как включват бедните в спасяването на финансите също е известно. Един от последните примери е проектобюджета на Германия за 2011 г. С най-големи съкращения е натоварено министерството на труда – 7,9%.

  За България какво знаем? Бюджетът се спасява чрез: съкращаване на служители, неплащане на задължения към фирми, повишени акцизи, орязване на парите за наука и образование, съкращаване на клинични пътеки, забавянето на парите на лекари, орязване на социални разходи, спестяване на пари по съфинансирани от ЕС проекти, лихви за майки, които са записали децата си на ясла, но са получавали помощи и още много други, все трудни начини на пестене.

  Питаме се дали и относително богатите ще бъдат включени по някакъв начин в носенето на товара? Например, крупните работодатели, банките, висшите финансови чиновници, хората с най-високи доходи, приватизаторите, които не са се издължили на държавата и прочие?

  В последния си брой вестник Капитал, в анализ за едногодишното управление, посочва като най-голям успех в социалната политика на ГЕРБ намаляването с два пункта на пенсионните вноски за бизнеса. Прочетете оценката още веднъж. Превъзходно чувство за хумор.

  
  

  Дума, 13 юли 2010

  
  

  КРИЗА ЛИ?

  
  

  Всеки ден научаваме за какво още няма пари. Разбрахме, че в здравеопазването има пари само за заплати. За всичко останало – консумативи, лекарства и прочие лукс, да си плащат болните. За пенсии също няма пари, затова вдигаме осигурителния стаж, а пенсионната възраст гледаме да се доближи колкото се може по-плътно до средната продължителност на живота. Немотията в образованието ще лекуваме с повсеместно платено обучение. За глезотии като наука и култура изобщо няма да отваряме дума. Вчера се оказа, че пари няма и за служебни адвокати. Тук обаче да не издребняваме. Който няма пари, да се защитава сам. Какво толкова! На Георги Димитров да не му е било лесно на Лайпцигския процес?

  Затова пък за първите шест месеца на тази година банките отчетоха печалба от 352 млн лева. А приходите от такси и комисионни (без лихвите) са над 400 млн. За вдигане на данък

  „печалба“ обаче и дума не може да става. На фона на убитото потребление оборотът на магазините за луксозни храни е намалял само с 10%. За вдигане на данъка върху доходите на богатите обаче е просташко да се говори. Съвсем просташко е и да се споменава за вдигане на осигуровките. Защото ще ядосаме бизнеса, който, ако съдим по проверките в Слънчев бряг, от 10 хил. лева оборот крие 7 хил.

  Някои твърде повърхностни люде говорят за „криза на капитализма“. Криза ли? За една година в Хюстън, САЩ, милионерите са се увеличили с близо 30%. Миналата седмица банкерите в Лондон отвориха шампанско – четирите водещи банки отчетоха печалба за полугодието от 15 млрд британски лири (24 млрд долара). Капитализмът пращи от здраве, другарки и другари. Нещо друго е в криза.

  Дума, 10 август 2010

  
  

  ФАБРИКА ЗА МИЛИОНЕРИ

  
  

  Братя Ружеви*

  
  

  Молим нашите читатели да ни извинят, че пак ще ги занимаваме с цифри, пари и икономически мистерии. Иска ни се да пишем за това какви питиета пият на морето нашите депутати, какви нови покъртителни сериали се задават, но детското ни любопитство е жегнато от фактите, с които през последните дни ни засипва банковата статистика.

  За една година родните милионери са се увеличили с 96 броя. Така са станали 423. Всички дружно държат на влогове близо милиард лева. Как така, бе? Нали е криза? Значи в България работят две фабрики. Едната произвежда мизерия, другата спретва нови милионери. В тази шизофренична ситуация на национално раздвоение от устата на властта чуваме само едното:

  „Курс към всеобщи икономии!“, „Затягайте коланите!“ почти до точката на посиняване на лицето. За другата фабрика поголовно се мълчи. Даже не се шепне. „По време на криза данъци не се пипат“, ни казват умните, начетените и добре облечените. А доходите на масовия българин трябва, така ли? Сигурно така трябва. И кабинетът ежедневно замразява доходи на хората и ги принуждава да се примиряват със зловещите условия на новия си живот. Криза е! Каква? За кого? Пари за заплати няма, но финансовият сектор бележи нечувани висоти.

  Но пък каква изобретателност се крие в начина на представяне на фактите! Българската журналистика понякога проявява гениалност в опита си да хвърли прах в очите на хората. Аген-

  
  

  
  

  

  * Публикациите под псевдонима Братя Ружеви са писани съвместно с Александър Симов.

  циите ни информират: „Държим 25 млрд. в банките“. О, боже мой, значи заедно държим тези огромни средства! Значи всички съвместно сме един невероятен колективен милиардер. Смях в залата. За тях, малкото изобретателни, спукващи се от работа, пари има. Криза няма и вероятно никога няма да има. Ние, останалите, глупавите и мързеливите... Една миниатюрна част от тези 25 милиарда може да са наши. Ама не са.

  Повечето от „ние“ дължат пари на същите тези банки, а не държат нищо в тях. Толкова е просто. Защото кризата е само за бедните. Дори десният вестник Класа от вчера експертно информира: „Все по-малко хора и фирми управляват все повече средства“. Това е неотменимото правило на капитализма. В пазарната игра на рулетка винаги го отнасят най-слабите. В България това разслоение става все по-очевидно. Те имат пари, ние имаме недоволства. И какво от това?

  Трябва дебело да подчертаем едно авторитетно обяснение.

  „Ръстът на безработицата доведе до ръст при депозитите“. Виждате ли колко е логично? Имате си един милион в дюшека, чувството ви подсказва, че можете да останете без работа и търчите в банката да си внесете парите. Няма друго обяснение. Ставаш безработен и започваш да спестяваш.

  Преди три дни почина един от най-добрите модерни гласове на левицата – британският историк Тони Джуд. До последния си миг Джуд вярваше, че след Маргарет Тачър светът е завил в грешната посока и стремително се носи към бездната. Моралът бе подменен от печалбата – само толкова беше необходимо, за да бъдат пронизани в сърцата модерните общества. И да станат те единствено фабрики за милионери. Достойно място за всички останали, уви, не е предвидено в бъдещия свят.

  
  

  Дума, 11 август 2010

  
  

  ХРАНИ И СТАНДАРТИ

  
  

  България здраво работи по българския държавен стандарт. Скоро ще се появят на пазара мляко и кашкавал, произведени от сурово мляко. Ще се появят и месни продукти, направени от месо. И ще бъдат два пъти по-скъпи. Контролът ще бъде строг. Проверяващи лаборатории, солидни глоби за нарушителите, отнемане на лицензи, затваряне на предприятия, специално място в магазините, специални срокове за годност.

  Няма да питам какво сме яли до сега. Ще попитам обаче кой, как и дали ще контролира цялата друга продукция. Тази, с която масово ще се храни масовият българин. Защото двойно по-големите цени ще бъдат по джоба на малцина. Ще знаем ли в народните салами колко соя, консерванти, картофено нишесте и фибри ще има. Ще знаем ли в какъв смисъл са салами, кайма, кренвирши и прочие. Ще има ли някаква контролируема граница, която органите ще следят. Например, при еди колко си процента пясък, производителят ще бъде глобен, а стоката иззета от мрежата. Ще знаем ли в онова сирене, което не се прави от мляко (сурово, де), какво всъщност има. И колко не-мляко може да има, за да стои в магазините.

  Най – прогресивното е, че истинските стоки ще имат ясни етикети и ще бъдат на отделни разпознаваеми рафтове. За да не си губи времето този, който може да плати двойно. Той е работлив и няма време за губене. Останалите, мързелите, нека се размотават. Да гледат и да цъкат.

  
  

  Дума, 21 август 2010

  
  

  ТЪРГ ЗА УПРАВЛЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

  
  

  Простете за невежеството, но никога не съм разбирал защо трябва да се продават държавни или общински монополи. Или определено печеливши предприятия.

  Монополистът винаги е на печалба, особено ако продава стоки от първа необходимост. Защо трябваше да продават ЕРПтата, след като печалбата предварително е включена в държавно одобряваната цена на тока? По силата на каква икономическа логика преди време се заканиха да приватизират из цялата страна водоснабдяването?

  Имало раздвижване около приватизацията на Булгартабак... Защо ѝ е на държавата да се разделя с предприятие, което за първото полугодие отчете над 7 милиона лева печалба? Може би, за да прибира след приватизацията 10% данък печалба, което е значително по-малко от 100%, както и да го смяташ. И ако е напълно разбираемо защо бръснарниците и ресторантите е добре да са частни (защото на държавата не ѝ е работа да подстригва и да прави кюфтета), то за обекти от ранга на горе споменатите, не е ясно. Казват обаче, че там където вървят пари, винаги има логика. Често добре скрита.

  Казват още, че държавата била лош стопанин. Дори когато става дума за гарантирани печалби. Ако е вярно, защо това трябва да се отнася само за отделни предприятия, а не и за цялостното управление? Не можем ли да станем световни новатори и да обявим управлението на България на търг? Ще го вземе някой мега – частник, от Ситигруп и Сименс нагоре, за да се сложи ред в управлението. Да го направи ефективно и печелившо.

  
  

  Дума, 31 август 2010

  
  

  КЛЮЧЪТ КЪМ БЪДЕЩЕТО

  
  

  Вчера министър Цветанов откри за себе си, че българинът е започнал да пие повече. Който следи статистиката разбира и други неща. Например, че българинът е все по-болен. Преди десетина дни ни информираха, че големият търговец на лекарства

  „Софарма“ АД е увеличил продажбите си близо с една четвърт. Кой друг бизнес може да се похвали с такъв ръст на приходите? Българинът все по-често попада и в болница. Прогнозните хоспитализации за 2010 г. са с половин милион повече от тези през 2007 г. Изводът е много прост. Човешкият ни „материал“ се влошава с всяка изминала година.

  Да се трупа тази картина само на правителството е наивна и дори цинична опозиционна поза. Двете десетилетия несигурност, немотия и демографски срив си казаха думата.

  Дали е възможно в някакъв момент политическите сили, включително и президента, да седнат заедно, да оставят томахавките на земята и да се опитат да формулират проблема в дълбочина? Дали е възможно да потърсят заедно пътища за излизане от тресавището? Защото проблемът не е лъжица дори за устата на човек, който има по-висок рейтинг от църквата. Дали е възможно спокойно и смирено да изслушват експертите? Защото връзката между експертния потенциал на България и политическата класа е твърде тънка.

  Социолозите постоянно отчитат рейтинги. Добре е политиците да обърнат повече внимание на тези, които не вярват на никой. А те са половината от българския народ. В истинското осмисляне на техните мотиви може би е ключът за едно поприлично бъдеще.

  
  

  Дума, 11 септември 2010

  
  

  ИНТЕРЕСИ И ЛОГИКА

  
  

  Миналата седмица отново се разгоря спорът за минималната работна заплата. „Ще се увеличат приходите в осигурителната система и ще се засили борбата със сивата икономика“, така министър Младенов аргументира увеличение с 30 лева (от 240 на 270).

  Работодателите, разбира се, са против. Всяко вдигане на разходите им щяло да доведе до ръст на безработицата, защото трябва да освободиш работници, за да плащаш повече на други. Сивият сектор ще се увеличи, защото собственици сигурно ще започнат да крият разходи, за да компенсират увеличението. Освен това такова вдигане на заплати придава изкуствена стойност на цената на труда – тя не е подплатена с повишаване на производителността му. И накрая, това било силов подход. Трябвало да се търси начин нещата да станат от само себе си, например като се намалят още осигуровките.

  Изобщо тези 30 лева допълнително (за около 160 хил. души) е нещо силно обезпокоително, дори опасно за икономиката. То е административен диктат – противоестествен и алогичен.

  „Социалните аргументи срещу икономическата логика“, както уважаван вестник онагледява една снимка, на която един до друг стоят Тотю Младенов и Симеон Дянков1. Тотю Младенов олицетворява социалните аргументи, а Дянков, разбира се, икономическата логика.

  Логиката обаче винаги е дреха на интересите. Какъв извод ще направиш зависи не само и просто от законите на логиката.

  
  

  

  1 Министри съответно на труда и социалната политика и на финансите.

  Зависи и какви предпоставки ще избереш, кои факти ще вземеш на въоръжение и разбира се, кои факти ще скриеш.

  Та питаме се ние, дето също сме учили и дори преподавали логика, как така в Европейския съюз средната производителност на труда е три пъти по-висока от тази в България, пък заплатите са десет пъти по-високи? Защо съвкупната заплата в ЕС средно представлява 50% от БВП, а у нас само 38%? Не означава ли това, че в България заплащането на наемника е изкуствено занижено, или да го кажем по друг начин – икономиката ни позволява да бъде по-високо? Като говорим за ръст на икономиката, само парите, които са в работодателите ли имат значение? Нямат ли значение и парите, с които разполага обикновеният потребител? И без да си учил много ще се сетиш, че тези 30 лева увеличение незабавно ще се хвърлят на пазара. И ще стимулират всичко по веригата. Нещо, което изобщо не е сигурно за парите на богатите, след като знаем дори само това, че се увеличиха депозитните милионери. В Америка например 70 % от БВП се формира от индивидуалното потребление. Какъв е процентът у нас? Защо не говорим за него? Икономистите, които обслужват работодателите, защо не споменават за това, защо не правят съпоставки с белите страни?

  Най-смешни за заплахите за увеличаване на сивия сектор.

  След като 160 хиляди души получат по още 30 лева на светло.

  Като намалиха преди време осигурителните вноски и държавата остави в работодателите няколко стотин милиона, какво се случи със сивия сектор? Намаля ли? Днес всички медии тръбят за драстично набъбнала икономика в сянка. И не е само при цигарите, където сивото от 12% скочи на 60. Нали помним проверките по морето, където се оказа, че претъпкани заведения, отчитат пред държавата няколко десетки клиенти? „В 90% от случаите, в които съм бил на проверка в предприятия, хората ми дадоха трудови договори с минимална работна заплата“, споделя министърът на труда. Обществена тайна е, че правилото е – част от заплатата – обявена, друга част – под масата.

  От къде я извадиха анализаторите следната логика: „Колкото повече са облекченията за бизнеса, толкова по на светло излиза“? Кои обществени факти я подкрепят? Нека ги представят. Когато го направят, ние ще се подготвим с маса примери, които илюстрират друга логика: „Капиталът се интересува само от печалбата си. Ако има начин да я направи по-голяма, ще я направи. Капиталът по правило ще се държи социално само ако е контролиран и съответно принуден“.

  
  

  Дума, 13 септември 2010

  
  

  ЗА НОВИЯ ПАТРИОТИЧЕН ФРОНТ

  
  

  Няма нищо по-нормално от това леви опозиционни сили да търсят пътища за своето обединение. Още повече, когато срещу себе си имат не просто едно откровено дясно, но и стопроцентово бездушно и бюрократично управление1. От тази гледна точка призивът на БАС към отделни партии и личности да бъде учредена нова политическа структура (Национален патриотичен фронт) е естествен и разбираем. Единственият въпрос, който има общонационален смисъл, е ще стане ли левицата по-силна, благодарение на такова ново обединение.

  От позициите на своя опит и наблюдения различавам три пътя, които водят до усилването и уплътняването на политическото влияние на левите сили в България.

  Първо, това е повишаването на динамиката, енергичността, конкретността и настойчивостта на Коалиция за България като цяло, като единен политически субект. Като имаме предвид, че в масовото съзнание КБ е равнозначно на БСП, пътят е в ръцете на самата социалистическа партия. Неговият анализ обаче е извън темата на настоящата публикация – тя поставя въпроса за възможното, желано и

  
  

  осъществимо ново

  въз основа на ново политическо обединение

  
  

  Второ, това е повишаването на авторитета и политическата тежест на елементите на Коалиция за България. В интернет

  
  

  
  

  

  1Само един пример: тези дни медиите информираха, че държавата е събрала през първото полугодие 1160 млн лева здравни осигуровки; лекарите искат допълнително финансиране от 200 млн, но не го получават; в следствие на финансовия недостиг 90% от болниците спират плановия прием, а половината от тях престават да дават храна на болните.

  енциклопедията Уикипедия е дадено следното определение на КБ: „Коалиция за България е име, използвано от общинските избори през 1999 насам за политическите коалиции, съставени от Българската социалистическа партия и по-малки сателитни организации.“ Дали това определение е пристрастно или враждебно към левицата, може да се спори. То обаче отразява вярно начина, по който се възприемат коалиционните партньори на БСП – сателитни организации. Тоест съпридружни, без собствена тежест. Именно в промяната на тази оценка се крие същността на втория път.

  Всеки българин, който се интересува от политика, има определено мнение за БСП. Има свое виждане за нейните действия и бездействия, за нейните достойнства и пороци. Дори когато БСП е пасивна по определен проблем, това се отбелязва и тълкува по определен начин. Липсата на позиция на БСП също се разчита като позиция. Грамотните избиратели на социалистическата партия знаят нейното отношение към всеки значим политически проблем. Така ли е с другите партии? Избирателите на КБ знаят ли например каква е разликата между „Движение за социален хуманизъм“ и „Български социалдемократи“? А разлика има ли? Какво е тяхното отношение към процесите, които текат в българската икономика, образование, здравеопазване, култура и прочие? Или то съвпада с отношението на БСП? Ако то винаги и по всички пунктове съвпада, в какъв смисъл са политически субекти, различни от БСП? За историческите различия знаем. Те обаче достатъчни ли са, за да акумулира КБ допълнителна тежест?

  
  

  Достатъчни ли са,

  за да привличат нови избиратели,

  
  

  които са с ляво самосъзнание, но не биха посегнали към самостоятелна бюлетина на БСП? В никакъв случай не представям тези въпроси като риторични. Моят отговор, обаче, по начина, по който са зададени, е ясен.

  Няма да поставям въпроса каква е разликата между Българската комунистическа партия, Комунистическата партия на България и Партията на българските комунисти. Информираните леви избиратели знаят коя е коалиционен партньор на БСП. Тя обаче едва ли се свързва в общественото пространство с нещо друго, освен с името на своя лидер. И фактът, че днес, за разлика от миналото народно събрание, тя не е парламентарно представена, по никакъв начин не обяснява защо партията не се ангажира публично с никакви позиции. И то в общество, да го кажем на познатия език – обществено икономически строй, чиято философия и реализация тя категорично отрича. КПБ със сигурност води след себе си избиратели и сигурно те не биха гласували за БСП. Това чисто количествено разсъждение обаче не говори кой знае колко за укрепване на позициите на българската левица. Съвсем друго щеше да бъде, ако една комунистическа партия, партньор на БСП, отстояваше енергично и последователно, така че да се чуе отчетливо, свои позиции, които се различават от позицията на голямата партия в коалицията. Примери? Приватизацията на монополи, участието на България във войните в Ирак и Афганистан, сагата с досиетата, американското военно присъствие у нас Не е тайна, че позициите на БСП по

  такива въпроси отблъснаха от урните нейни избиратели. Може би някои от тях, ако бяха разпознали свои ценности в поведението на някой от политическите субекти от КБ, щяха да гласуват за коалицията. Може би. Сигурно е друго –

  
  

  отъждествяването на КБ с БСП ерозира възможностите на левицата

  
  

  И ако се прави крачка към формирането на Фронт, то найлогичното е съществуващата лява коалиция да направи опит да бъде такъв. Не в смисъл БСП да се упражнява в политическо инженерство и по изкуствен начин да стимулира някакво разнообразие, а другите субекти да положат усилия да станат различими, разбираеми и въздействащи. (Дори аналогията

  с Отечествения фронт, създаден през 1942 г. го подсказва – навремето едва ли някой е бъркал комунистите със земеделците, социалдемократите и звенарите). Това е смисълът на Фронта

  – чрез обединение на самостоятелни политически субекти да усили въздействието на техни общи проекти, без да ги претопява в едно неразличимо цяло.

  Не е трудно да бъде направено дори предположението, че начинът, по който функционира КБ, вместо да е полезен, е вреден за лявото пространство. Самостоятелното участие на БСП в парламента може би ще стимулира някакви процеси в другите леви партии, ще ги мобилизира, ако изобщо желаят да бъдат реални политически субекти. Като че ли коалицията ги прави лениви и задоволяващи се с присъствието във властта на техните лидери.

  Въпросите, които бяха поставени по повод на комунистическата партия с всичка сила важат и за земеделската формация. Например неразбираемо е защо последната не се произнася, когато става дума за отношения „собственици – арендатори“, когато е поставена на карта съдбата на кооперативната собственост и пр.

  Третият път, третият резерв, е

  
  

  поведението на левите формации, които са извън Коалиция за България

  
  

  Те също трябва да направят своя опит да бъдат присъстващи и различими в публичното пространство. Ясно е колко е трудно. Ясно е, че днес ако нямаш пари, трудно можеш да имаш медийно присъствие. Ясно е, че от богатите собственици на влиятелните медии, трудно можеш да очакваш кой знае каква социална чувствителност. Тя ще присъства дотолкова, доколкото липсата ѝ ще бие на очи и може да води до загуба на потребители. Богатите обаче и на това намериха цаката. Наблегнаха на зрелищата. И зрелищата са хляб. Наблегнаха на мечтите за пасти, когато няма хляб на трапезата. И изобщо не е сигурно,

  че един бедняк ще се впечатли повече от предаване за качеството на сиренето и колбасите, отколкото от простотиите на „Биг Брадър“. По-сигурно е другото – при така формирания за последните две десетилетия масов читателски и зрителски вкус. Въпреки тази невероятна трудност – медийната завеса – няма друг начин лявото да бъде укрепвано, освен чрез постоянни и енергични опити да се изразяват и отстояват позиции.

  Инициативата на Българския антифашистки съюз поставя каруцата пред коня. Тръгва се с организационни стъпки, преди да е ясно какво съдържание ще се организира. Подписването на някакво споразумение между БАС, БСП и други партии, едни от КБ, други извън КБ, какво на практика ще промени? С какво левицата ще стане по-силна? С какво това обединение ще се различава от Коалиция за България?

  
  

  Дума, 3 септември 2010

  
  

  ЗА ЕДНИ БРАДВА, ЗА ДРУГИ СВАТБА

  
  

  Цял ден ми звъни телефонът, за да ме питат дали е вярно, че общински чиновник щял да взима 68 хил. лева месечно възнаграждение1. И да е вярно, какво? Вие като сте бедни, искате всички да бъдат бедни, така ли?

  Било криза. Стига с това мъгляво понятие. За едни е криза, за други е мащабен подем. Вижте големия свят. Американската банка „Голдман Сакс“, в центъра на финансовото Ватерлоо през 2009 г., постигна чиста печалба от 14 млрд долара. (Предната година обаче взе помощ от държавата, защото е имала трудности.) Само в Европейския съюз всяка година се укриват по 250 млрд евро данъци. Милионерите в света миналата година са се увеличили със 17% и станаха 10 милиона. Луксозната търговия хвърчи нагоре. Например, основният производител на диаманти De Beers отчете за миналата година ръст в продажбите на нешлифовани камъни от 84% до 2,6 млрд щ. д. За увеличаването на българските милионери писахме. За родните топ – банкери, които получават 6 цифрена месечна заплата – медиите също казаха. Вчера пък ви информирахме, че сме на първо място в Европа по молове.

  
  

  

  1 Информация на вестник Дума от 18.09.2010 г.: „Общински чиновник с 68 бона заплата. Шефът на дирекция „Строителство, инженерна инфраструктура и опазване на околната среда“ в общинската администрация на Враца Иво Иванов, който отговаря за реализацията на проекта за водния цикъл на града, е назначил съпругата си Марияна Рашева Иванова за ръководител на проекта. Заплатата, която ще получава ръководителят на проекта за водния цикъл, е 0.05% от общата сума, която е 136 373 288.07 лева. Това прави 68 187 лева.

  Завист ви гори, братя и сестри. Като са ви празни джобовете и не ви стига акълът как да станете богати, си повтаряте едни купешки думички като „криза“, „стагнация“ и „рецесия“, белким се оправдаете в собствените очи, замажете очите на децата и приспите гузната си съвест.

  
  

  Дума, 18 септември 2010

  
  

  УЧИЛИЩЕ И РЕЛИГИЯ

  
  

  Истината на знанието е универсална и общовалидна.

  Истината на всяка религия е за определен кръг хора, които са богоизбрани

  
  

  Онзи ден, в „Шоуто на Слави“, пред една много симпатична аудитория, облечена предимно в шалвари, отново избухна спорът дали е допустимо в училище да се изучава религия. Защитниците на това изучаване използваха традиционния и широко известен аргумент, че религията е носител на нравствени ценности, следователно тези часове не само са допустими, но и желателни. От другата страна се чу не по-малко известният аргумент – религията е твърде интимна сфера и нейното изучаване трябва да се прави на друго място – например там, където тя се практикува.

  Лично аз съм преминал през много нюанси на религиозността и нейното отрицание – от атеист през ортодоксален християнин, отново атеист, после – деист, за да се установя трайно в лоното на абстрактния, неритуален, философски пантеизъм. Приемам следното кибернетично определение за Бог: „Всеобхватна (в буквалния смисъл на думата) система, която има информация за себе си и използва тази информация за своето развитие“. Споделям тези твърде интимни неща, не за да се правя на интересен, а за да парирам още в самото начало възможно обвинение във враждебност към религиите. В хилядите часове спорове, дядо ми и вуйчо ми – попове, не можаха да ми обяснят защо некръстеният отива директно в Ада.

  „Дори и починалите невръстни деца ли? Дори и добрите и почтени хора ли?“

  „Дори и те, защото първо условие, за да бъдеш в Рая, е да си християнин“.

  Тази фундаментална несправедливост, както и несъразмерността на наказанието (грешиш няколко десетилетия – пържиш се в огъня цяла вечност), ме отблъснаха от християнството. Както биха ме отблъснали от исляма, ако дядо ми беше имам.

  В традиционните за нашите земи религии има поне две неща, които противоречат категорично на предназначението и функциите на общообразователното училище. Училището дава универсални знания.

  Тези знания важат за всеки ученик – независимо от раса, език, пол и т.н. Теоремата на Питагор е еднакво валидна и за българина и за циганина. Същото важи за местоположението на Африка, за годината на Великата френска революция или за граматиката на изучавания език. Ако някой възрази, че училището освен знания, е длъжно да формира и ценности, отговорът е лесен: става дума за универсални добродетели, валидни за всички. Тези добродетели не са монопол на нито една религия, етнос или историческо време. Универсалността на знанието и морала е велико завоевание на човечеството след Великите буржоазни революции. Тази универсалност прави хората изначално равни.

  
  

  Равенството пред универсалното знание е втората фундаментална характеристика на училищното обучение

  
  

  Религията предлага точно обратното. Как е възникнал света, чия воля го управлява, кое поведение са награждава и кое се наказва, какво се случва след смъртта, това е „знание“, валидно за Някои. За Другите е валидно друго „знание“, което дава други отговори на същите въпроси. Едните за избрани от Бога, те са богоизбраните, Другите са неверници, те са отхвърлени от Бога. Специфичната валидност на религията води до своето ло-

  гично следствие – хората са неравни, те са в две големи групи. И тук неравенството не е просто различие. Тук неравенството е неравнопоставеност – едните са висши, другите са низши.

  Всяка от религиите говори за доброта, за солидарност и прочие, но добродетелите важат в границите на собствената група. Бях чел някъде, че на ескимоски думата за неискимос в превод е „не – човек“. При религиите е същото. И в Библията и в Корана могат да бъдат намерени недвусмислени пасажи, че „огънят и мечът“ са допустими, дори желателни, дори наложителни спрямо Другите.

  Ето какво казва пацифистът Христос: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч“.

  „Защото дойдох да разлъча човек от баща му, дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ“ (Евангелие от Матей, глава 10, 34–35). От Корана цитат няма да предложа, за да не си „играя с огъня“, като днес е модерно да се говори в България и по света. „Не убивай ближния си!“. Другият с главно „Д“ обаче не е „ближен“.

  Всеки ходил на училище знае какво е в малките класове учителски авторитет. Той е безпрекословен, той е абсолютен. Нерядко той е по-категоричен от родителския. И когато този авторитет ти говори кой и защо ще се мъчи в Ада, ти го възприемаш за толкова безспорно, колко и Питагоровата теорема. Не случайно в Турция е забранено да се изучава религия до седми клас, а след това обучението е „под строг контрол на държавата“. Не случайно дори там, където обществеността е наложила задължително изучаване на религия, например в Малта и Гърция, обучението се води от човек с педагогическа правоспособност, а не от духовно лице. Не случайно в Латвия например, религия се преподава в часовете по етика.

  
  

  Изначалното неравенство като мироглед е най-опасният продукт на религията

  
  

  Когато на едно дете на десет години абсолютният авторитет му предостави неоспоримото „знание“, че то е нещо висше

  спрямо другарчето си, това себеусещане не остава затворено в часа по религия. То става вездесъщо и постоянно. То може практически да не се проявява в поведението. То обаче е латентен генератор на враждебност и конфликти.

  Именно този генератор през цялата човешка история е използван от всякакви вождове, царе, политици и партии, за да отключат агресия, която им е необходима, за да постигнат егоистичните си цели. Обикновеният религиозен човек през цялата човешка история е бил потенциална плячка на имащите власт, които искат да увеличат тази власт за сметка на други.

  И тук следва големият парадокс. Когато съответният политик (в най-широкия смисъл на това понятие) посегне да завърти религиозния генератор на изначалното неравенство, разделение и враждебност, той има уникалния шанс мирогледно да обърне нещата с главата на долу. Той става средството за защита на обикновения човек. Той му служи, защото „защитава“ неговите ценности, залегнали в най-интимните кътчета на неговото съзнание. Така Мехмед Втори, когато завладява Атина през 1456 г. и превръща всички църкви в джамии, е бил герой и спасител на мюсюлманите. Така Ернан Кортес, когато напада през 1519 г. ацтекската империя Монтесума II, е бил герой за християните. Да се върнем обаче към общообразователното училище.

  Ако то иска да бъде вярно на своята универсалност, тоест на своята съвременност, училището трябва да предлага знания за същността и историята на религиите, защото те са неотменима част от същността и историята на човечеството, но не бива да посяга към специфичното религиозно възпитание.

  Мястото на последното е другаде – там, където се практикува религията; там, където универсалното отстъпва място на специфичното. И разбира се, специални духовни училища, които трябва да подготвят кадри за нуждите на религиозните институции. Които в никакъв случай не трябва да посягат на малолетни.

  
  

  Дума, 20 март 2009

  
  

  КЪМ ПРЕДКОНГРЕСНАТА ЧЕРГА

  
  

  Във вестник 24 часа Велислава Дърева, член на НС на БСП и член на комисията за програмно и идейно развитие, се оплака, че на „Позитано“ 20 няма кой една идейна черга да изтъче. Притичваме ѝ се на помощ. Червен в нужда се познава.

  
  

  Братя Ружеви*

  
  

  От година и половина БСП е в опозиция. От година и половина наблюдаваме как управляващите без притеснение и с лека ръка пропиляват трудно постигнатото по време на управлението, в което участвахме. Балансиран бюджет, внушителен фискален резерв, увеличени заплати и пенсии, увеличени средства за образование и наука, трудни баланси в съществуващата система на здравеопазването.

  ГЕРБ дойде на власт с обещание за европейско развитие. ГЕРБ спечели изборите с демонстрирана решителност за борба срещу престъпността и корупцията. Вместо това

  
  

  българският народ получи антиевропейска политика

  
  

  във всички основни области на нашето обществено развитие. Паразитно харчене на готови пари; никаква мисъл за сти-

  мулиране на потреблението – основен лост за борба с кризата; безогледно орязване на средствата за чувствителни и стратегически социални сфери като образование, наука и здравеопазва-

  
  

  

  * Публикациите под псевдонима Братя Ружеви са писани съвместно с Александър Симов.

  не. Вместо борба с престъпността, ГЕРБ ни предложи пропагандни медийни полицейски акции с нищожен правен резултат; вместо борба с корупцията, управляващите се надпреварват да внасят и отстояват лобистки закони. Обвиненията срещу представители на тройната коалиция бяха хвърляни безразборно и безотговорно – нито едно от тях не бе подкрепено от реални доказателства и логично потънаха в небитието.

  Крайният ефект от волунтаристичното управление на ГЕРБ до сега е виден: другите страни от Европейския съюз започват да излизат от кризата като бележат ръст на производство и износ, у нас спадът продължава, кризата се задълбочава.

  Свидетел на пропускани възможности БСП е длъжна да настоява пред управляващите, пред другите парламентарно представени партии и пред цялото общество, да бъдат положени усилия за решителни корекции в управлението на обществените процеси.

  
  

  Необходима е нова антикризисна политика

  
  

  Наложителни са решителни мерки за рязко ограничаване на сивата икономика и твърда борба с увеличаващата се контрабанда. Без тази борба всякакви усилия за решаване на наболелите проблеми на страна ни ще бъдат саботирани. В условията на криза е недопустимо да се подлагат на риск системите на образование и на здравеопазване. Наложителни са засилени мерки за защита на уязвимите социални групи и за компенсиране на доходите с индекса на инфлацията. Необходима е капиталова инвестиционна програма за стимулиране на бизнеса, създаване на нови работни места и привличане на инвестиции. Социалистите трябва категорично да отхвърлят „балансирането“ на бюджета чрез безогледни съкращения на разходи без необходимите реформи. Това е в непосредствен, тактически план.

  В стратегически план е необходимо постепенно да започнем да се измъкваме от капана, който някои наричат „неолиберален модел“. Ние го наричаме „път без компас“. Път, по който се решават задачи ден за ден, без ясна цел и ориентири. Такъв без –

  път се наложи в развитието ни през последните двадесет години. Пазарът, оставен сам на себе си, няма да реши нито проблема с конкурентоспособността на българската икономика, нито проблема с доходите, необходими за достоен живот. Кабинетното, чисто счетоводно, балансиране на бюджета, няма да посочи тези ключови сфери, които се нуждаят от особени грижи, за да започне България своето догонващо развитие. И тук предходното правителство има с какво да се гордее – и със специалното внимание към най-уязвимите групи на обществото и с приоритетни мерки за финансиране на образование и наука. Не е нужно БСП да преувеличава своите успехи, но те ѝ дават и морално и политическо право да иска качествени промени в българската политика.

  
  

  Стратегическият проблем на България

  
  

  не е в просто предефиниране на финансовата и икономическата политика.

  Той е много по-дълбок. Ние имаме сериозен проблем с доверието в основни политически институции. Към традиционно ниската оценка за работата на българския парламент днес се добавя фактът, че днешният се превръща в елементарно оръдие на изпълнителната власт. Изборите в страната, вместо да се разглеждат като еманация на народния суверенитет, все повече се възприемат като тържество на контролирания вот. Вместо българските партии да водят борба за прилагане на духа на Конституцията, която повелява утвърждаването на България като социална държава, ние сме свидетели на нейното тотално отричане. Имаме сериозен проблем с цялостната социално-психологическа атмосфера, пропита от разрушителен песимизъм.

  Ключов проблем за България днес е демографският. Ниска раждаемост, съответно ускорено застаряване на населението, масово изтичане в чужбина на млади и способни българи. Към тази картина трябва да добавим все по-неефективното здравеопазване и застрашителното отпадане на деца от образователната система.

  Днес на България е необходима алтернатива. Социална алтернатива в най-широкото значение на това понятие. Не просто смяна в управлението на една партия с друга. Необходим е нов социален дух, ясни национални цели. Необходима е не твърда ръка и еднолична власт, а упорито търсене и намиране на национално съгласие по ключовите проблеми на нашето развитие. Необходима е безкомпромисна защита на правовия ред и воля за господство на социалния дух на Основния закон. Демокрацията у нас се наложи с огромни социални жертви и ако я загубим, ще загубим всичко положително от развитието ни през последните двадесет години.

  
  

  Необходими са не политики – еднодневки,

  
  

  а политики, които залагат солидни процеси на промяна.

  Не ръкопляскащо или освиркващо население, а активно, мислещо и респектиращо гражданско общество. Не смачкано местно самоуправление, а общини с разширени правомощия и самостоятелност; общини, приобщаващи своите жители към обсъждането и решаването на проблемите. Това е необходимата социално – психологическа атмосфера, без която всички прекрасни намерения ще останат на книга.

  Паралелно с грижата за утвърждаването на такава атмосфера е наложителна активна държавна политика в името на едно конкурентноспособно и солидарно общество.

  Не можем да бъдем конкурентноспособни без инвестиции в наукоемки и високотехнологични производства. Твърдението, че можем да изправим на крака своята икономика просто и само чрез евтин труд, е антиевропейско и късогледо твърдение. Не можем да постигаме икономическа тежест без специални грижи за българския експорт. Няма как да сме силни без специално внимание към енергетиката, селското стопанство и туризма. Илюзия е, че имаме бъдеще като нация, ако не върнем всички деца в училище и ако не инвестираме сериозно във висшето образование.

  Солидарното общество изисква и ред други усилия. Държавата трябва да спре главоломната комерсиализация на здравеопазването. Нейна е грижата за една пълноценна профилактика. Нейна е грижата бедните и слабите да не останат без здравни грижи. Нейно е задължението да формулира и отстоява специални механизми за повишаването на трудовата заетост. Нейно е задължението да накара по-богатите да участват съразмерно с техните възможности за решаването на проблемите на България. Нейна е грижата, ако е социална държава, да се стреми социалните неравенства да намаляват. Пазарът, сам по себе си, няма как да се справи с тези проблеми. Негов императив е печалбата, а не справедливостта и солидарността.

  Вероятно за такива позиции пак ще получим упрек, че говорим основно за разходи. Ние обаче с участието си в управлението показахме как могат да се съчетават три неща – финансова стабилност, привличане на чужди инвестиции и увеличаване на социални разходи. А днес казваме: държавата не е просто счетоводител на парите, които данъкоплатецът решава да даде; тя е длъжна да провежда активни политики, които осветляват икономиката, стимулират бизнеса и привличат чужди ресурси. Същевременно тя е длъжна да инвестира в образованието на своите млади, защото без него бъдещата конкурентоспособност няма да се състои. Тя е длъжна да полага грижи за здравето на нацията, защото без него няма качествена работоспособност. Пред всичко това стои една основополагаща отговорност на държавата – върховенство на Конституцията, върховенство на правото и настойчив опит да бъдат формулирани общи национални цели.

  БСП трябва да се бори за такава държава – правова и социална; адекватна на общоевропейските повели и залагаща стратегически цели за модернизацията България.

  Реализацията на такова общество и такава държава в България е смисъл на политическото съществуване на всяка партия, която се нарича лява.

  
  

  Дума, 7 октомври 2010

  
  

  ЗА ТАТКО И МАЙКА КАТО ЗА ЧАСТНИ СЛУЧАИ

  
  

  Функцията на здравната каса е да ти даде малко време, за да намериш пари

  
  

  Като чета и слушам за „здравната реформа“ ме напушва смях през сълзи. Щели сме да подобряваме ефективността. А в какво се изразява „ефективността“, която ще подобряваме? Вестниците са пълни с материали за здравно неосигурените. Били близо два милиона. Имало проблем. Какъв? Ами, тъй като не плащат осигуровки, държавата не можела да поеме лечението им. А на осигурените, държавата поема ли лечението?

  Ето два случая с хора, които цял живот са се осигурявали –

  баща ми и майка ми.

  През януари т.г. татко получава задух, световъртеж, два пъти пада без ясна причина. Тръгваме по установения ред – личен лекар, специалист. Предположението – анемия. Направление за хоспитализация и изследвания. Приемат го в държавна болница.

  
  

  Медицинският персонал –

  любезен, внимателен, грижовен

  
  

  Изследванията показват страшна диагноза. Необходимото лекарство го няма. Съветват ме да отида в Турция или Гърция, за да го купя. Подготвям се за път. За всеки случай проверявам чрез познати в посолството ни в Анкара, дали лекарството го има по аптеките. Лекарството от доста време го няма. Проверявам чрез познати, които живеят в Гърция за същото. Лекарството и там

  не се продава. Произвеждало се в Англия. Свързвам се с посолството ни в Лондон. Лекарството го имало, но не може да се купи просто с рецепта. Трябвало комисии на място, заради сериозни странични ефекти. Правя запитване в Македония и Сърбия. Накрая мои приятели го намират в Букурещ. Бърза поща. Нося го в болницата. Оказва се, че са започнали лечението със заместител. Слагам лекарството в шкафа. След десетина дни ми казват, че трябва да изпишат татко. Пътеката толкова време позволявала. Намирам супер връзки. Оставят го още няколко дни. Много хора чакали. Много млади хора чакали. Изпитвам угризения – млади хора чакат, а баща ми, на 84 години – лежи и заема място. Няма как, трябва да го изпишат. Персоналът – любезен и внимателен. Изписват го безпомощен, не може да се движи, почти не може да говори. В епикризата пише „С подобрение“.

  А сега, накъде? В къщи е невъзможно. Трябва му лекарско наблюдение и грижи като за бебе – на сто килограмов мъж.

  
  

  Естествено хоспис

  
  

  Препоръчват ми един – бил много добър. За 380 лева на десет дни, без да броим лекарства, памперси, постелки, гумени ръкавици и прочие. Персоналът – любезен, внимателен, грижовен. След три седмици баща ми умира.

  В началото на октомври майка получава тежък инсулт. Безпомощна – нищо не може да движи, освен едва-едва едната си ръка. Почти не може да говори. Паникьосан, звъня на първия болничен номер, който намирам в телефона си. Не знам защо не звъня на „Бърза помощ“. От частната болница пращат линейка и я настаняват. Персоналът – любезен, внимателен, грижовен. Питам ги: „Ако бях звъннал на „Бърза помощ“?“. „Нямаше да я вземат, много е стара“. Сигурно говорят глупости. Правят си реклама. Злословят. За десет дни – 1300 лева – легло, обслужване, вливания, скенер, ЕКГ. Трябва да я местя – темпото на сумата е непосилно. Отивам в друга частна болница, която за разлика от първата работи с Касата. Обясняват ми, че могат да

  я вземат по пътека, но няма да ѝ направят необходимите изследвания. „По-добре е да си платите пакет“. „Колко?“. „За четири дни – 1200 лева. И още 250 допълнително“. „Благодаря!“ и кръго-ом, марш! Този път ми трябва време, за да намеря по-евтин хоспис. Намирам точните хора и настанявам майка в държавна болница за по-прецизни изследвания и за.... пестене на пари. Лекарите – изключително любезни и внимателни. След четири дни ми казват, че трябва да я прибирам. Можело още най-много два – три дни. Пътеката.... касата... евентуалните проверки. А и много хора чакат. Благодаря им искрено. Четири – пет дни, кой ти ги дава. Та това са 500 лева. Намирам хоспис, два – три пъти по-евтин от другите, които обиколих. 600 лева на месец. Плюс два пъти седмично рехабилитация, плюс това – онова – 800 лева. Взимам заем от приятел.

  С хората от частната линейка вече съм приятел. От легло до легло. Дори им давам малък бакшиш – едни усмихнати, внимателни. Лекарите и санитарките – любезни и грижовни. Майка, междувременно, вече говори така, че ѝ се разбира лесно. Нещо капризничи, нещо е недоволна. „Няма ли по-добро място?“.

  „Има“, казвам.

  
  

  „Има едно за 3000 лева на месец, искаш ли?“

  
  

  Тя мълчи. След минута проронва: „Това място е за майки на банкери“. „Отлично, вече си с всичкия си. Нещата са ти ясни, ти си майка на философ“.

  Като мълния, ясна и бърза, ми светва адекватното определение за нашата държавна здравна система: „Ако си много болен, тя е помощ, която ти осигурява няколко дни, за да намериш пари“.

  Сега се чудя, като минат няколко дни, какво ще правят близките на Христо Мутафчиев, шефа на Съюза на артистите, след този тежък инсулт? Държавата ли ще го държи, докато се изправи на крака? За това са нужни месеци. Ами пътеката... касата... проверките? Ами другите, които чакат? Или ще намерят хоспис. По-евтин – все пак Христо е артист.

  Проблемът бил здравно неосигурените... Щели да подобряват ефективността... Сигурно ако имаш хрема или главоболие, държавата ще се заеме до пълно излекуване.

  Парите за здраве недостигали. Сигурно е така. Касата излезе с информация, че през 2006 г. хоспитализациите са били 1,3 млн, през 2009 г. – 1,76 млн, а през 2010 г. се очаква да достигнат 2,08 млн. Болен народ. Стар народ. Добре де, като не достигат, защо политиците говорят за излишък в НЗОК? През 2009 г. бил 860 млн лева, през тази година щял да бъде над 800 млн.

  
  

  Какво е излишък?

  
  

  Като си построя къща и останат тухли в повече, те са излишък. Може ли едновременно да не ми достигнат керемиди за покрива и да ми останат излишни керемиди? Аз, като философ, казвам, че не може. Ще вкарам пари в банката, след като си нахраня и облека децата, платя си тока, водата и данъците. Може ли семейството ми да е гладно, а аз да направя влог с „излишните“ пари? Това понятие „излишък“, когато системата крещи от недоимък, от коя дисциплина е, от коя сфера на знанието?

  Да речем, че това недоразумение с излишъка го няма. Всички пари са в системата. Ако има пет лева за пет болни от инфаркт или инсулт, какво се прави? Дава се на всеки по един лев и петимата умират. Просто лев за лечението не достига. Не е ли по-добре да се подбере един от петимата и да му се дадат пет лева, които да кажем, стигат за лечение? А-у-у, какъв цинизъм! Как така ще се даде на един? Ами другите? По-справедливо, по-конституционно, по-хуманно и по-разбираемо е и петимата да умрат. Като сме я докарали до тук, да приложим г-н Малтус. Естествен отбор. Старите и болните да освобождават място. Да се изплаща всичко за лечението на непълнолетни. Ако остане нещо – продължаваме с лечението на тези до 40 годишна възраст. И така нататък. Това все пак е решение някакво. И тъй като политиците не искат да говорят за ужасни и неконституционни решения, говорят за „реформа“ и за „подобряване на ефективността“. Като оня, който

  срещнал две мечки в гората, затворил очи и започнал да се моли. И тъй като бил запознат, извадил най-ефективните молитви.

  Като няма достатъчно пари, държавата защо не ги намери? На мен като ми свършат парите и имам неотложни разходи, взимам назаем. После го връщам. Защо държавата не направи вътрешен заем? И без това милиарди спестявания стоят по банките. Естествено, ще предложи по-добри лихви. И ще ги връща, когато икономическата ситуация се нормализира. Защо не обложи с по-голям косвен данък луксозните стоки? Защо не въведе прогресивното данъчно облагане? На чичо взимат 10%. На Левон Хампарцумян, дето месечната му заплата е 200 хил лева, също. Питайте г-н банкера, може би той ще се съгласи и на 20%. Ще прояви разбиране. Питайте го и за 30%. Със 140 хил. месечно сигурно ще върже двата края. Виж, Цветелина Бориславова, която се разписва само срещу 60 хил. лева, може и да не се съгласи. Срам не срам обаче, питайте и нея. Облагате туризма със 7% ДДС. Откъсна ви се от сърцето за в бъдеще да го вдигнете на 9%. Защото е стратегически и трябва да привличаме туристи. Аз пък твърдя, че производителят на мляко също е стратегически и че трябва да привличаме хората всеки ден да пият мляко. Производителят на лекарства също е стратегически, защото колкото повече болни, толкова икономиката ще бъде по-слаба. Ами хазарта? Нека спечеля джакпота, пък ми вземете 20%! Защо дивидентите да се облагат само с 5%?

  Не, не, не пипайте богатите. Те са локомотивът на живота.

  
  

  Дума, 30 октомври 2010

  
  

  ФАКТИ И СЦЕНАРИИ

  
  

  Министър Цветанов обяви, че всички въпроси за неговото имотно състояние са плод на сценарий. Когато не можеш да обясниш как за шест години си получил 360 хиляди лева или не искаш да посочиш източника на своите консултантски услуги, ти си обект на долни клеветници. Когато неговото МВР обаче започне проверка срещу един студент, от който са се оплакали други студенти, че не посещава редовно занятия, това е държавна проверка на факти. Нека повторим. Студенти се оплакват, че техен колега често отсъства. Вестници скачат да разнищват факта. Анонимен гражданин, след като се запознал с публикациите, звъни в МВР и казва, че около лицето има нередности. Едно анонимно лице информира държавата, че има нередности около един студент. И МВР започва проверка. Нейната цел сигурно е затягане на дисциплината във ВУЗ-овете. Това е мисъл, не, това е грижа за качеството на висшето образование. Една случайност е, че студентът е зам.-председател на полицейския синдикат. Който синдикат май има някакви претенции. Ерго, опитва се да крои някакви сценарии. Будното МВР обаче е на поста си и отговаря на сценариите със зорко следене на фактите.

  Навремето дори VI-ти отдел на ДС не работеше толкова дърварски. Правеха ти срещи по градинки и кафенета, разговаряше приятелски, преди да започне да ти ръмжи.

  Вестник Атака пръв се захвана с възмутителните отсъствия на студента. Отговорно се присъединиха Монитор и Телеграф. Ало, другите вестници и телевизиите, къде спите? Стегнете се малко! Факти трябва да се обсъждат, а не да се плетат сценарии!

  
  

  Дума, 16 ноември 2010

  
  

  ВЕЧЕ ТЪГА ВМЕСТО ГНЯВ

  
  

  Вчера на бизнес – закуска министър Трайков сподели, че българската икономика ще разчита главно на иновации, човешки ресурси и зелени технологии. Това означава, че българската икономика няма на какво да разчита.

  България полага титанични и успешни усилия да убие своята наука, която може да създава иновации. А как последните могат да стигнат до производството, никой властимащ не се интересува. България прави и невъзможното да изгони своите квалифицирани кадри. Най-умните деца учат в чужбина и там ще работят. На групи, тихо и полека, си тръгват лекари, учени, IT специалисти. Масово деца отпадат от училище. Близо два милиона българи са здравно неосигурени, а и тези, които са осигурени нищо свястно не могат да чакат от здравеопазването ни. За това пък гетата бодро растат с всяка изминала година. И още – българските фирми отделят едва 1% от разходите си за обучение на кадри. Така че спокойно можем да задраскаме и човешките

  ресурси като мотор на икономиката.

  Зелените технологии? Твърдението, че точно те ще дръпнат точно България, го отдавам на факта, че е казано по време на закуска. Човек още не се е събудил достатъчно и използва модерни клишета, взети от развитите икономики. Сигурен съм, че на вечеря министър Трайков няма да го каже.

  От закуската научаваме също, че през следващите години аутсорсингът у нас щял да нарасне с 50%. Което си е тъжна новина отвсякъде, ако разчитаме на него да дръпнем. Ще завиваме болчетата на западняците, защото те просто нямат време за такъв прост труд.

  Трайчо Трайков е говорил не като политик, а като експерт, защото е един от малкото в правителството, които не си позво-

  ляват цинизми. И по принцип е прав – това са нещата, които могат да измъкнат страната ни от блатото. Тези неща обаче ги няма в България и никой не го е еня да ги има. И тъй като се уморихме да се гневим, просто ни става тъжно.

  
  

  Дума, 16 ноември 2010

  
  

  ЗА ДОСТОЙНСТВОТО НА „АТАКА“

  
  

  В един и същ ден – в понеделник, на едно и също място – в Софийския университет, ГЕРБ и АТАКА дадоха абсолютно разнопосочни сигнали по отношение на БАН. ГЕРБ, чрез Цецка Цачева, обяви ликвидирането на националния научен център. АТАКА, чрез председателя на парламентарната комисия по образование и наука Огнян Стоичков, обясни, че законодателни промени за БАН трябва да се правят след изработване, широко обсъждане и приемане на стратегия за развитието на науката.

  ГЕРБ разбира се е Бойко Борисов. Другите просто са говорители. Когато не знаят какво точно трябва да говорят, говорят каквото мислят. Затова образователният министър преди десетина дни заяви, че „няма нищо вярно в слуховете за подготвяно разформироване на БАН“. Не ни е известно какво е мислила преди няколко дни г-жа Цачева, но чухме, че в понеделник по обед вече говореше това, което каза сутринта по БТВ нейният шеф.

  За АТАКА знаем, че не се отнася така дърварски към деликатната материя образование и наука. Не случайно самият Стоичков преди две седмици заяви: „Първо пари за наука, после за спортни зали и магистрали“. Не случайно евродепутатът Димитър Стоянов специално покани в Брюксел младите български шампиони по информатика и математика. И каза:

  „Затова организирах това посещение – за да види Европа какви хора се раждат на българска земя!“.

  Това с раждането добре. Да видим какво отношение ще вземе АТАКА към отглеждането и съхраняването. Защото каква е една парламентарна партия става ясно по начина, по който гласува. Да се говори по митинги, събрания и конференции е лесно. Да се пишат програми и дават интервюта – също. Трудно

  е когато трябва да отстоиш законодателно своите тези, особено когато това ти създава някакви проблеми.

  За година и няколко месеца съвместно управление с ГЕРБ АТАКА само даваше. Не знам да е получила подкрепа за една своя идея. Прогресивно данъчно облагане, унищожаване на частните монополи в публичните услуги, отнемане на активи при неизпълнение на приватизационни договори, проверка кои политици имат сметки в банки зад граница, референдум за/против членството на Турция в ЕС.... Дълъг списък. И не е ясно колко време може да издържи достойнството на АТАКА.

  Какво ще се случи с един от символите на българското? Какво ще се случи с науките за българската история, българския фолклор, българската литература... Какво ще се случи с едно от малкото неща, с които можем да се гордеем като българи – българската наука? Как ще натиснат парламентарните копчета тези политици, които толкова ясно и гръмогласно твърдят, че са стожери на българщината?

  Следващите седмици ще бъдат истинска проверка на ценностите на АТАКА. Дано не станем свидетели на поредното политическо двуличие, което е дошло до гуша на всички.

  
  

  Дума, 17 ноември 2010

  
  

  ЗА ГЛУПОСТИТЕ

  НА ФИНАНСОВИЯ МИНИСТЪР

  
  

  Всеки ден българският министър на финансите дава нови доказателства, че живее в някакъв измислен свят. И тук не става дума за възгледи и принципи, а за факти.

  Вчера пред студенти от Земеделския колеж в Пловдив министърът заяви, че един от най-перспективните експортни отрасли е ИТ секторът. За сведение – високотехнологичните ни стоки заемат едва 3,4% от износа ни, а средният процент за ЕС е 18. При драстичното орязване на парите за наука този процент ще падне. Още – културно-историческият и поклонническият ни туризъм създавал 5–6 пъти по-голяма печалба в сравнение с масовия туризъм. Пълна глупост. У нас няма поклоннически туризъм. Културно-историческият е символичен. Естествено, няма и съответната статистика. Изнесеният „факт“ означавал, че ще има повече средства за археология и реставрация на културно-исторически обекти. Отново фантазъм. Археологията е част от дейността на БАН. Парите, предвидени за БАН (ако изобщо оцелее) покриват само 70% от заплатите. И нищо друго. Пари за никакви

  изследвания, включително и археологически.

  Преди няколко дни министърът съобщи, пак пред студенти, че износът за трети страни е две трети от целия ни износ. Бърза справка показва, че за периода „януари – август“ износът за трети страни е 39%.

  Какво става? Възможно ли е министър на финансите да не познава елементарни икономически цифри? Възможно ли е да си измисля „факти“ и съвършено спокойно да ги поднася в публичното пространство? И този човек прави националния бюджет?

  Дума, 20 ноември 2010

  
  

  ПО ШВЕЙЦАРСКИ

  
  

  Вчера научаваме от швейцарския вестник Le Temps (Време) за сериозни социални неравенства. Изследвания върху парите, с които живеят студентите, показват, че финансовата помощ от родителите зависи от социалния произход. Тя варира от 61% при родителите висшисти до 44% при родителите, които имат само задължителното образование. Не, няма грешка. Социалният произход се извежда пряко от нивото на образованост. Изправени пред това неравенство, Съюзът на швейцарските студенти иска референдум за гарантиране на „минимален стандарт“. До януари 2012 г. трябва да съберат 100 хил. подписа.

  Тревогите идват и от друго. Кризата е ударила доходите на студентите. Днес един швейцарски студент, който е на квартира, разполага средно с по 1400 евро на месец, а ако живее при родителите си – с 900 евро. И забележете, и в двата случая доходите им са паднали със 74 евро в сравнение с 2005 г. Три четвърти от студентите работят и учат.

  Наш министър, който преброи точно престъпните босове – 223, твърди, че общественото внимание се отклонява с разни дребни проблеми от борбата с престъпността. Бих желал по един абсолютно дребнав начин да знам: каква е връзката между образование и доходи у нас; как расте имането на 10-те процента най-богати в сравнение с имането на 10-те процента най-бедни; с колко намаля сивата икономика откакто данък печалба е 10%; каква част от стотиците милиони, оставени при работодателя, са отишли за подобряване на условията на труд и квалификация и каква – за луксозно потребление. И докато не получа отговор на тези въпроси да не ми отклоняват вниманието с безплодни екшъни и прецизно броене на босове.

  Дума, 24 ноември 2010

  
  

  ВЪПРОСИ ЗА ЯСНОТАТА

  
  

  Реакцията на парламентарната група на „Коалиция за България“ срещу изявленията на министър – председателя и министъра на външните работи, че „трябва да се разделят“ с дипломатите, служители на бившата Държавна сигурност, беше бърза, адекватна и политически задължителна. Няма член на БСП, който да поставя в един кюп политическите доносници, разработвали, притискали и шантажирали българската интелигенция от една страна, и хората, работили за българското разузнаване и контраразузнаване, от друга. Няма член на БСП, който да не смята за нормално един български дипломат да събира и предоставя информация в полза на своята държава.

  В същото време в Позицията има текстове, които не могат да бъдат възприети еднозначно. Какво означава например, че

  „БСП подчертава, че зад огласените имена...стоят професионалисти ...допринесли... за присъединяването на България към НАТО и Европейския съюз?“ Това индулгенция ли е? Това разделяне на дипломатите, служили на ДС, на две групи ли е – на тези, които са работили за присъединяването към НАТО и всички останали?

  Всеки дипломат е длъжен да работи за реализацията на политиката на своята страна. За реализация на идеите на своето правителство, независимо от коя партия произхожда. Ако българската държава, в съответния период, се стреми към НАТО, дипломатът също трябва да служи на тази кауза. Ако има други цели, дипломатът трябва да работи за тяхната реализация. За качеството на дипломата трябва да се съди по това, доколко енергично и професионално е изпълнявал стоящите пред него задачи, а не на какви цели е служил, взети откъснато и независимо от времето им. От тази гледна точка БСП трябва да заста-

  не зад всички дипломати, към които не е имало или няма професионални упреци, а не просто зад тези, които „са работили за присъединяването към НАТО и ЕС“.

  Второ, какво означава, че „разкритата от Комисията информация е с давност повече от 20 години и нейната стойност има единствено и само морални измерения“? Тук явно се подчертава, че съответният дипломат трябва и може да носи само „морална отговорност“, но не трябва да бъде подлаган на лустрация. За какви морални измерения става дума? Може би дипломатът трябва да се чувства морално отговорен, че е работил за своята държава, защото е била „комунистическа, тоталитарна“ и каквито се сетите там епитети, слагани на предишния режим? Укоримо ли е било това негово служене? Ако то е било укоримо, тогава да продължим по аналогия – да изправим пред морален съд всички, които са работили срещу тероризма, просто защото държавата, на която са служили, е била еди-каква си?

  БСП трябва да е много внимателна с формулировките, защото и без социологически проучвания твърдя, че нейното не съвсем ясно отношение към недалечното минало има съществено значение за намаляване на обществената подкрепа, която получава.

  
  

  Дума, 16 декември 2010

  
  

  ПОТРЕБИТЕЛСКИ КОШНИЦИ

  
  

  Напоследък ни заливат с информация за поскъпване на стоки от първа необходимост. В същото време НСИ изчислява, че от началото на годината до м. ноември инфлацията у нас е 4,1%. Това звучи твърде успокоително на фона на ценовите скокове само за третото тримесечие. Например на олиото – 43%, на брашното – 34%, на бялото саламурено краве сирене – 30% и прочие.

  За да се получи този нисък процент инфлация явно доста стоки са поевтинели. Например луксозните апартаменти, пианата, цигулките, мерцедесите „Майбах“, черният хайвер и околосветските пътешествия.

  За да има хармония между нас и методиките на националната статистика за изчисляване на инфлацията, има два подхода. Първият подход. Тези, които консумират много хляб, олио и сирене да започнат да си купуват цигулки и петстайни апартаменти. Така поскъпването на първите стоки ще се уравновеси с

  поевтиняването на вторите и хармонията ще е налице.

  Вторият подход. НСИ да започне да смята инфлацията освен изобщо, така и на основата на доста по-скромна кошница. Последната да включва това, което обикновеният българин си купува от обикновените рафтове на обикновените магазини и по най-обикновен начин го слага всеки ден на трапезата си. Така ще знаем действително с колко сме обеднели през тази година.

  
  

  Дума, 17 декември 2010

  
  

  ДЕЛНИЧНИ ПОЖЕЛАНИЯ

  
  

  След като поутихнат традиционните пожелания „Да сме живи и здрави!“ и „Много радост и късмет през Новата година!“, може би е уместно да се обърнем към своето правителство и към своята опозиция с простички, прозаични и разбираеми пожелания.

  Нека тези, които ни управляват – когато изпълняват антикризисна програма за 2011, да не разчитат главно на замразяването на заплатите и пенсиите, както направиха през миналата година. И ако отново харчат готови пари, като ония 1,3 млрд лева от фискалния резерв, да кажат две добри думи за тези, които са ги спестили. Да отменят данък „колиба“, защото е срамен и да въведат данъчно облагане, чрез което богатите ще поемат своя съразмерен дял в посрещането на трудните дни. Само с ДДС и акцизи всеки може. Да се разплатят с бизнеса, защото това, което направиха през миналата година се нарича „кражба“ и да не му искат 7% откуп, защото той се нарича „рекет“.

  Към нашата опозиция – нека бъде още по-решителна и още по-енергична когато критикува. И което е по-важно – когато предлага решения. Не обаче в дребното, а в главното – това, което ни храни, лекува и образова. И да направи така, че да присъства осезаемо в медиите. Защото това, което го няма там, изобщо го няма в главите на хората.

  
  

  Дума, 13 януари 2011

  
  

  ДЕФЕКТЪТ ДА СИ ЧЛЕН НА БСП

  
  

  Първото условие за доброто бъдеще на една партия е нейното самочувствие

  
  

  Конкретен повод за тази статия е публикация в рубриката

  „Искам думата“, която внушава, че политически отговорно и мъдро ще бъде БСП да подкрепи кандидат за президент, който не е член на БСП. Може да е Меглена Кунева... А защо не и Симеон Сакскобургготски? Такъв политик щял да донесе допълнителни гласове и което е най-важното – имал по-големи шансове да пребори Бойко Борисов. Последното се привижда като основна политическа задача за тези избори.

  Не знам доколко тази публикация е спонтанна. Грях ми на душата, но с кожата си усещам как подмолно и полека в партийното обществено мнение започва да се налага императивът, че нашият кандидат трябва да бъде „широко скроен“. Което ще рече, че всеки член на партията по определение е „тясно скроен“. Годен само за вътрешна употреба. Неспособен да печели симпатии вън от нея.

  Това може и да е някаква мисловна конструкция, облепена със съмнителна логика, но не и факт, потвърден от кратката ни демократична история. Едва ли е нужно да се припомня, че

  
  

  най-добрите си изборни резултати БСП е получавала с кандидатури, ясно и еднозначно свързани с нея

  
  

  Така беше в президентските избори през 2001 г. с кандидатурата на Георги Първанов. Така беше и през 1992 г. с кандидатурата на Велко Вълканов. Така беше в не един и два избора

  през последните 20 години, когато мажоритарни кандидати на БСП събираха повече гласове от партийната листа. Последното между другото доказва, че БСП има хора, които могат да печелят симпатии... и въпреки нея.

  Напук на фактите обаче и не за първи път в партийните среди се прави опит за насаждане на доказано губеща философия. Която в БСП минава с лекота. Дори не мога да си представя подобно нещо във Френската социалистическа партия, например. Да стане някой и да започне да твърди, че стратегията и тактиката изискват кандидатът им за президент да бъде външно на ФСП лице. Защото трябва да пребори Саркози или Льо Пен. Не Обри, не Роаял, не Доминик Строс Кан, не Оланд, които са – видите ли – „тясно скроени“. На такъв просто ще му се изсмеят, а ако продължи да упорства, или ще го обявят за провокатор, или ще му премерят температурата и ще извикат линейка.

  Главният смисъл на всяка партия е да обединява близки в ценностно отношение хора, да създава управленски проекти и да избира из своите редове най-добрите, които да отстояват в публичното пространство тези ценности и проекти. Да претендираш, че си солидна партия и в същото време да търсиш за реализацията на своите идеи външно лице, означава по някаква причина

  
  

  да се правиш на неправителствена организация

  
  

  чиито функции по определение не са политически. Това е все едно задруга от архитекти и строители да изготви плановете за една сграда, да осигури материалите, да намери мястото за строеж, а после да извика специалист от друго място, защото той някак си е по така.

  Тези аргументи отпадат, ако партията не се възприема по нормалния, класически начин. Ако на нея се гледа единствено като на изборна машина, годна да обслужи нечии лични или групови интереси. Без значение какви са идеите й, какви про-

  екти има. Напълно безразлична към това какво се случва със самочувствието на нейните членове.

  Всяка нормална партия преди народен вот се опитва да излъчи най-доброто, с което разполага, и води битка, за да убеди хората, че именно нейното е най-доброто. Води я енергично и с открито чело. Ако спечели, спечели. Ако не, не. Но дори при загуба, остава ясен политически субект, показал самочувствие и воля. С потенциал за бъдещи победи. Максимата, че най-доброто, най-подходящото, най-печелившото, се намира извън партията, е болестно състояние. То издава

  
  

  чувство за вина, непълноценност, неравнопоставеност

  
  

  Ако не прикрива други цели, които избирателят не трябва да разбере, то означава, че не харесваш себе си, че искаш да си някой друг. Всеки може да изпадне в такова състояние. Имаш суперважна среща, но ти се ще някой да те замести, защото не изглеждаш добре, не си представителен, няма да се справиш. Да искаш да бъдеш по принцип, но да не бъдеш в конкретна ситуация, е криза на идентичността, криза на самото съществуване.

  Подобно на личността, и цяла партия вероятно може да изпадне в такава двойственост. Когато това отклонение от нормата е кратко и инцидентно, няма проблем. Когато обаче започне да става хронично, то генерира фундаментални проблеми. Не може постоянно да бягаш от себе си, а да се надяваш другите да те търсят. И да те избират. Не може да си вдъхновяващ, мобилизиращ, да бъдеш упование, когато си лишен от самочувствие и самоуважение.

  Една от най-големите заблуди в БСП през последните 20 години е, че партията има константна подкрепа (независеща от лица и политики), която винаги може да бъде увеличена с просто аритметично действие. Номинирането на външно лице за важни избори се представя именно като такава проста, добавяща гласове аритметика.

  Колкото и спорна да е предпоставката, че гласоподавателят на БСП дава подкрепата си безкритично, при моментна снимка разсъждението може да претендира, че е вярно. Нещата обаче стават съвършено различни, ако ги погледнем в перспектива, в по-голям отрязък от време. Конюнктурността е явление от арсенала на тактиката. Да си постоянно конюнктурен, означава, че ти е абсолютно достатъчно да гледаш само на педя от носа си. Накъде вървиш – няма значение. Важното е да не се пребиеш в следващата секунда.

  По определение обаче ти водиш хора зад себе си. „Постоянната конюнктурност“ е приемлива само за тези, чийто единствен мотив за подкрепа е „племенната принадлежност“. За всички останали тя означава безпринципност, безхарактерност, безличие. И стотици хиляди отпадат по пътя.

  „Дефектът“ да си член на БСП тегне над партийните кадри вече цели 20 години. По-съобразителните отрано разбраха, че

  
  

  за да се реализираш чрез БСП, трябва да напуснеш БСП

  
  

  Тогава ставаш „широко скроен“, необременен, желан „коалиционен партньор“, „външна подкрепа“, истински пълноценен. Ставаш част от плодовете на едни причини, които стопиха БСП до 15%.

  Ако БСП иска да стъпи на твърда почва и да покрие своите претенции за отбор от съмишленици, обединени от ценности, тя трябва да се излекува от този синдром. Да признае на своите членове пълноценност не само като избиратели, но и като избираеми. Не само като части на една анонимна маса, но и като личности. Защото без личности няма партия. И което е същото – няма ценности, няма дългосрочни цели, няма истинска борба. Няма морал.

  В практически план това означава БСП да престане да се прави, че все още няма никакви номинации от средите на партията, а час по-скоро и на висок глас да започне да обсъжда

  достойните имена, които вече получават подкрепа и от извънпартийни среди.

  И последно. За БСП президентските избори не могат да бъдат борба „срещу“. Това приляга на малки партии, които, нямайки собствен шанс, избират по-малката измежду две злини.

  За БСП няма по-унизителна и по-недостойна цел от „Бойко Борисов“, дори ако е представена под благовидната формулировка „Да не позволим на ГЕРБ да спечели президентските избори“. Това предполага, че избирането на всеки друг, дори по-негоден от Бойко Борисов, е приемлива цел за БСП. Предполага още стремеж към властта като самоцел, а не като към средство за осъществяване на идеи за добруване на хората и облагородяване на обществото.

  За БСП тези избори, както и всички останали, са шанс да утвърди своя авторитет, своите ценности, своята философия за обществото. И своите кадри, които разглежда като носители и бъдещи реализатори на своето разбиране за политика.

  Друг тип мислене е превратаджийско мислене. Мислене на клика.

  Дума, 26 март 2011

  
  

  ДОЛУ СКУКАТА!

  
  

  Невероятно скучни неща се случват около финансовите министри по света. Събрали се финансовите министри на Балтийските републики, за да обсъдят общи мерки за развитието на своите страни, след като констатирали, че икономическият ръст през 2010 г. е бил неочаквано добър. Германският министър на финансите Шойбле пък коментирал как страната му върви по пътя на пълната заетост. Руският финансов министър взел да се хвали, че страната му е постигнала рекорд за последните двадесет години в добива на нефт – цели 10,15 млн барела за денонощие средно през 2010 г. Френският министър на бюджета Франсоа Бароен се впуснал в едни сиви разсъждения за проблеми при трудовата заетост в публичната сфера. Бразилският финансов министър пък се загрижил, че най-богатите страни обезценяват валутите си и по този начин по един некоректен начин помагат на износа на своите стоки. Върхът на скуката е японският финансов министър Йошихико Нода – той съобщил как Япония планира да купи сериозно количество облигации, издадени от Европейския фонд за финансова стабилност.

  С нашия финансов министър е къде по-интересно. Ние слушаме за какво са го подслушвали. После той ни обяснява как не е добре в една демократична държава да се подслушва незаконно. После признава, че не знае кой го е подслушвал. Ако се отклони малко от темата, заявява, че е доволен от себе си.

  И ние сме доволни.

  
  

  Дума, 13 януари 2011

  
  

  ТРАКТОРИ

  
  

  Братя Ружеви*

  
  

  В нашето семейство от доста време насам се питаме, защо изоставаме толкова от другите бивши соцстрани. Защо например в Босна и Херцеговина, при много по-нисък БВП, имат повисока средна заплата. И тъй като явно няма да можем да си дадем универсален отговор, започваме да следим нещата страна по страна.

  Да вземем Чехия. С тази страна си имаме общи теми. Например темата за „трактора“. Чешките медии съобщават, че производителят на трактори „Зетор“ се завръща на Иракския пазар. За първото тримесечие на тази година се предвижда за там да потеглят 50 трактора. И ние се интересуваме от Трактора**. Следим внимателно кога и къде влиза и кога излиза. Според нас на първо четене разликата между България и Чехия се крие в различното отношение към такива теми като темата за тракторите. Затова средната работна заплата в Чехия е 1030 евро, а у нас е 340 евро.

  Дума, 22 февруари 2011

  
  

  

  * Публикациите под псевдонима Братя Ружеви са писани съвместно с Александър Симов.

  ** Псевдоним на Алексей Петров – бизнесмен, политик и преподавател (доцент в УНСС), експерт по корпоративна сигурност и антитероризъм. През 2010 г. е обвинен като лидер на престъпната група „Октопод“, занимавала се с рекет и изнудване.

  
  

  РАВНИС ПО ФРАНЦИЯ

  
  

  От два дни е ясно за какво финансовият министър ще използва цялата си енергия. Той ще записва в българската конституция сериозни финансови правила – максимални 3% дефицит от БВП; държавата да преразпределя чрез бюджета най-много 37% от БВП; максимален размер на държавния дълг – 40% от БВП. Върху спасителния характер или налудничавостта на тези идеи вероятно в близко бъдеще ще има порой от коментари. Защото такава европейска страна няма. Просто няма1. Затова оставям на страна този аспект.

  Любопитно е друго. За да защити своите идеи, министърът ни казва, че и Франция смята да укрепи финансовата си дисциплина чрез промени в конституцията. Винаги е добре да дадеш пример със солидна държава, за да си прелееш авторитет.

  Вдъхновен от желанието да се сравняваме с Франция, ще дам два примера от тяхната управленска действителност днес. Водещият материал на сайта на френския министерски съвет ни информира как премиерът Фийон участва в дебат за градската политика и заетостта в кварталите в неравностойно положение. Придружен разбира се от няколко министри. Заглавието на материала е „Трябва да развиваме чиракуването“. Сега отворете сайта на нашия министерски съвет, за да видите основния проблем на нашия министър – председател. Ако се абстрахираме от заглавие, свързано с посещението на сръбския премиер, първият материал е озаглавен „Съдът ще изда-

  
  

  

  1 Вж. например www.bbj.hu (Будапещенски бизнес вестник): Унгария чрез бюджета си харчи 50% от БВП, Чехия – 46%, Полша – 44%, Словакия – 41%

  ва толкова разрешения за използване на СРС, колкото може да контролира“. Това му е най-важният проблем – СРС-тата. Това може, с това се занимава.

  Внимателно слушаме електронните медии, четем родните вестници и виждаме проблемите, които вълнуват родните управляващи. Ще чуете нещо срещу „Белене“, нещо срещу „Бургас

• Алексанруполис „. И искате, не искате, пак ще се върнете на СРС -тата. Сал един земеделски министър се опитва да се занимава с позитивни и „обикновени“ проблеми, а ама и на него не му върви. Обикновено говори срещу спекулата, но приказките просто висят във въздуха, след като държавата ни унищожи в нормативните документи понятието „спекула“. Онзи ден пък започна да обсъжда с големите вериги минимални прагове за качество на храните, но добродушно си признава: „В момента никой не може да каже какво трябва да включват (тези прагове – б.м.)“ 2. Точно така. Никой не знае, но ще ги обсъждат.

  Сега да се върнем отново във Франция, с която, както твърди Дянков, ние се движим в синхрон. Вчерашно интервю в „Ла Трибюн“ с Фредерик Льофебвър, държавен секретар (зам. министър ), отговарящ за малките и средни предприятия (МСП). Заглавието: „От 2011 г. ще бъдат взети мерки за опростяване (simplification) на живота на МСП“. И се започва. Изготвен е специален „тест по опростяването“, на който се подлага всеки проект за нормативен документ. Създадена е специална висша длъжност – Комисар по опростяването. Провеждат се специални Сесии, посветени на проблема. Правителството подлага на специално проучване всеки свой акт, с цел да предвиди последиците от него за МСП. Обсегът, със специална заповед на премиера, е разширен за всяка регламентация. И т.н. И т.н.

  Равнис по Франция!

  
  

  Дума, 24 февруари 2011

  
  

  

  2 Виж вестник 24 часа от 23.02.2011.

  
  

  ПАРТИЙНИ ЖЕЛАНИЯ

  
  

  Много бих искал социалистите да следят внимателно какви идеи формулира партията ни за развитието на българската икономика, за промяна на здравеопазването и социалното дело, за решаване на проблемите на селското стопанство, образованието и културата. Да ги сравняват с минало управленско поведение, да коментират тяхната реалистичност. И да се вълнуват от тези въпроси поне толкова, колкото от кадровите. Или от прехвърчащите искри между едни или други партийни личности.

  Много бих искал социалистите да оценяват своите избраници не само по това как изглеждат, какви квалификации им натрапват силните медии, колко остроумно, ефектно или емоционално някъде са казали нещо, но и по това, какви позиции са отстоявали по значими за всеки от нас проблеми или как са гласували, ако са пратени там, където въпросите се решават с гласуване.

  Много бих искал социалистите да издигат и подкрепят за ключови позиции личности с ясни и ярки биографии, с афиширани ценности, с водени социални битки зад гърба си. Защото днес в българското общество непартийността и популярността не са дефицитни. Те са в излишък. Има дефицит на искреност, борбеност, съпричастност и болка за бъдещето.

  Много бих искал младите, които прочувствено обясняват как не им се дава път в партията, да бъдат винаги зад микрофоните на кинозалата на „Позитано“ № 20 и в медиите, разбира се, за да водят борба за ценности и конкретни управленски решения. Защото партията не е на старите, утвърдените, наложените, пробутаните и изморените, тя е на младите. Това е тяхната партия и те трябва да си я вземат. Без да искат някой да им я даде. Когато мисля за тези неща, в съзнанието ми винаги изкача (да

  ми простят, че се повтарям) образа на младежа Христо Ботев, който удря по една кръчмарска маса и пита: „Какво прави за нас, младите, султана? Къде му е младежката политика?“

  Много бих искал напусналите БСП, които я упрекват, осмиват и хвърлят в графата „непотребни“, да потърсят и посочат това социално оръжие, което има потенциал да постави в дневния ред на обществото техните преценки, техните решения, техните мечти. Ако не го намерят другаде, да се върнат в БСП, защото тя не е на окопалите се, на заспалите, на безразличните, на тарикатите. Тя е била и може да бъде тяхната партия.

  Искам да видя пламъка, решимостта и всеотдайността, които бяха в сърцето на политическия живот преди двадесет години.

  И всичко това го искам не просто за БСП. Искам го за себе си, за своите близки и съмишленици. За да се освободим от нелепото усещане, че двадесет години от живота са минали просто ей така.

  
  

  Дума, 11 април 2011

  
  

  ТРИ ЕЛЕКТОРАЛНИ ЗАБЛУДИ В БСП

  
  

  Опитът да се обвържат еднозначно резултати от гласуване и партийна (не)принадлежност на кандидатите не почива на никаква сериозна логика

  
  

  От две седмици в БСП тече оживена дискусия, свързана с предстоящите президентски избори. В нейната основа стои следното твърдение: „Уместно е БСП да подкрепи кандидат, извън своите редици, за да привлече допълнителен електорат“. Формулировките са различни, но смисълът е този. Твърдението е построено на следната представа. „Електоратът на БСП е постоянна величина. Той ще подкрепи за кандидат както свой член, така и личност, външна на БСП. Кандидат, който е член на БСП, няма да бъде подкрепен от чужд електорат. Следователно x+y е повече от x.“

  В тази аргументация има три фундаментални заблуди. Първата е в понятието „електорат на БСП“.

  
  

  Никой не знае какъв е електоратът на БСП, изразен в числа

  
  

  Това понятие е политическо и ценностно, но математически е ирелевантно. Точно преди година социолозите даваха на БСП 10% избиратели. Днес дават 20%. През 2001 г. за БСП гласуваха 780 хиляди, четири години по-късно – 1130 хиляди. След още четири години се върнаха на 750 хиляди. Колко е електоратът на БСП? Колко ще бъде след половин година?

  Броят на хората, които гласуват за БСП, зависи от начина, по който се възприема поведението на партията, а не от броя на партийните книжки. Разбира се, в някакви граници. Границите,

  обаче, са твърде широки. При определено поведение процентът може да бъде 10. Не дай боже и по-малко. При друго поведение –

  30. Дай боже и повече. Никой не може да каже колко ще гласуват за БСП, просто защото е БСП. Зависи. Зависи от много неща.

  Това означава, че който поставя електората на партията в някакво математическо уравнение, изначално е сбъркал. Решава нерешима задача. Все едно лекар да прогнозира оставащите години на конкретен пациент, позовавайки се на средната продължителност на живота. Без да се интересува от здравето и навиците му.

  Добре е всеки, който прави предизборни сметки, да преустанови използването на понятието „твърд електорат на БСП“, ако иска да е политически точен. Зад това понятие няма числова реалност.

  Втората фундаментална заблуда е в

  
  

  еднозначното обвързване

  на гласуване и (не)партийна принадлежност

  
  

  

  Резултати на парламентарни избори за БСП и коалиция

  Резултати за Г. Първанов на президентски избори – 2001

  Първи тур Втори тур

  1032 хил. – 36,39%

  2043 хил. – 54,13%

  През 2001 г. през юни за БСП гласуваха 780 хиляди избиратели. Само пет месеца по-късно за тогавашния председател на

  
  

  
  

  2009	750 хил. – 17,7%
  2005	1130 хил. – 33,98%
  2001	780 хил. – 17,15%
  1997	940 хил. – 22,07%
  1994	2260 хил. – 43,50%

  БСП на първи тур гласуваха 1030 хиляди. На втори тур – 2040 хиляди. Тези милион и двеста хиляди избиратели разлика, електорат ли са на БСП, или не са? Сигурно не са. Ами как тогава гласуват за най-партийната фигура на БСП? Може би са? Ами като са, защо не гласуваха за БСП през юни? Сигурно защото не са...

  Опитът да се обвържат резултати от гласуване и партийна принадлежност е още по-безпомощен от опита да се борави с понятието „твърд електорат“.

  Ето и третата заблуда. Казват, че подкрепата за БСП с годините намалява, защото обичащите социализма и БКП по един естествен начин измират. Интересно как тогава през 2005 г. се появяват 350 хиляди избиратели повече от 2001 г.

  
  

  Да не би „червените“ да възкръсват?

  
  

  Не, обяснението е по-научно. Просто харесалите БСП, отново или за пръв път, през 2005 г. са с 350 хиляди повече в сравнение с 2001 г. Отиваме към причините за харесването (нехаресването).

  И към това, че резултатите от предстоящите избори ще зависят преди всичко от политическата кондиция на съответната партия, от качествата на нейните кандидати, от волята им за победа и не на последно място – от искреността и доверието, които внушават на обществото.

  Другото е алхимия.

  
  

  Дума, 16 април 2011

  
  

  ЖАЛКА БЮДЖЕТНА ГОРДОСТ

  
  

  Компютрите ни прегряха да пишем за сбърканата икономическа политика на управляващите. Някои наши автори, опитвайки се да открият разбираеми причини за нейното провеждане, дори взеха да се съмняват в психичното здраве на господин финансовия министър. Усилията ни продължават.

  Вчера стана ясно, че сме супер отличници в Европа по нисък бюджетен дефицит и по нисък външен държавен дълг за 2010 г. Дори за подсектор „Местно управление“отчитаме излишък от 248 млн лева. Представяте ли си, излишък!

  Ние се гордеем с излишък, а цели общини са заплашени от фалит. Някои дори сложиха катинара в истинския смисъл на думата. Общините масово се отказаха да кърпят дупките по улиците и да ремонтират училища и детски градини. Няма пари за ремонти и на социални домове. В маса общини бе спряно уличното осветление. Осакатено бе зимното почистване. В някои общини ясли и градини обявиха „пролетна ваканция“, за да пестят пари (В Созопол например бяха „ощастливени“ 200 деца). На други места направо закриват ясли. На трети места режат парите за храна и персонал.

  Имаме излишък на пари, дами и господа! Нека и ние с нещо да се похвалим! Нека и ние с нещо да сме горди!

  Много е просто. В уравнението на управляващите хората отсъстват. В него има само колонки с цифри, а в очите на творците им – маниакален пламък.

  
  

  Дума, 27 април 2011

  
  

  ПО-КРОТКО С ПРОФЕСИОНАЛИЗМА

  
  

  Вчера политици и социолози си размениха тежки думи. Поводът беше изследване на НЦИОМ и коментар – интервю на неговия шеф в столичен ежедневник.

  Много съм впечатлен от светкавичната намеса и професионален извод на известната наша социоложка Мира Радева, ръководител на агенцията МБМД. „Политиците вярват на социолозите, когато данните им харесват. Когато не им харесват, по традиция не им вярват“. Изводът беше реплика към Иван Костов. Г-жа Радева, демонстрирайки завидна памет добави, че сегашният лидер на ДСБ я напада вече 10 години, защото десет години не са успели да реализират нищо повече от това, което МБМД е предсказвала.

  Присъединявайки се към групата на паметливите, ще върна г-жа Радева още малко назад – 12 години. Участвайки в кампанията на д-р Евгений Желев, кандидат за кмет на Стара Загора, бях силно обезсърчен от прогнозата на МБМД седмица преди избора, проведен на 16.10.1999 г.. Тази прогноза даваше 46% кандидата на СДС арх. Иван Иванов и 36% на кандидата на БСП д-р Желев. Десет процента разлика! Нормалната социологическа грешка била в рамките на 3%. На изборите д-р Желев спечели с повече от 16% преднина (50,29 срещу 33,71)1.

  Професионалистката г-жа Мира Радева без никакво притеснение допусна разлика между прогноза и резултат от 26%. Питал съм много нейни колеги как е възможно това. Получавал

  
  

  
  

  

  1 Който се интересува за детайлите, може да направи справка в местните вестници, седмичника „Национална бизнес поща“, бр. 41 от 1999 г. и всекидневника „Старозагорски новини“ от 18.10.1999 г.

  съм един и същ отговор. Натиск върху общественото мнение, който се прави срещу пари. Не кебапчета, а истински пари. Бих могъл да впрегна паметта си и да извадя и други срамни факти от нейната социология, но ще проявя кавалерство.

  Би било проява на добра хигиена, ако някои социолози не говорят толкова гръмко за морал и професионализъм, защото хартията на вестниците помни много повече от тях.

  
  

  Дума, 2 юни 2011

  
  

  КАПИТАЛИСТИЧЕСКИТЕ ЗАЛЪГАЛКИ ЗА НАРОДА

  
  

  Чрез властта капиталът у нас си доставя финансово удоволствие с редовия българин, залъгва го с купешки приказки за стабилност и се надява, той да не се интересува от това какво се случва с парите му

  
  

  Във вторник предаването „Референдум“ на БНТ запита гражданите дали смятат, че с промяна в конституцията трябва да се гарантира финансовата дисциплина на държавата. Поводът беше намерението на властта да въведе т.нар. фискален борд. Въпреки чувствителния процент разколебали се в края на дискусията, мнозинството зрители отговориха с „да“. Остана внушението, че българите подкрепят идеите на финансовия министър.

  А всъщност резултатът се получи защото това иначе смислено и полезно предаване този път формулира

  
  

  абсолютно некоректен въпрос

  
  

  Естествено, че хората искат финансова стабилност – пробивът в стабилността застрашава икономиката и доходите. Естествено, че трябва да бъдат подкрепени гаранции за такава стабилност и че най-сериозни те изглеждат, когато са записани в конституцията и са защитени от промяна чрез квалифицирано мнозинство.

  Цялата пропаганда на конкретното предложение обаче

  
  

  крие от гражданите планина от факти и зависимости

  
  

  В трудни години една страна може да бъде относително финансово стабилна и при дефицит, по-голям от издигнатите

  в култ 3%. Финансово нестабилна ли е Франция с дефицит от 7%? Или Англия с 10%? Или Полша и Словакия с 8%? Безотговорни и популисти ли са политиците на тези страни?

  Не, просто в условия на криза взимат назаем от бъдещето. Става въпрос за икономически цикли, при които определена конюнктура изисква по-голям дефицит, за да не бъдат разрушени социалните системи, а в добри години се работи за балансиран бюджет и дори за излишък.

  Може да се възрази, че предлаганият Пакт за стабилност се отнася за бъдещи стабилни времена. Това не е вярно, защото и сега правителството се напъва да наложи класическия дефицит от 3%. Средноевропейският дефицит за 2010 г. е 6,4%. Защо не приемем, че днес той е нормален? И какво се крие зад процентите? Един процент от българския брутен вътрешен продукт (БВП) е от порядъка на 700 млн. лева. Да приемем дефицит от 3% вместо от 5% например, значи да орежем разходи за 1,4 млрд лева. Откъде ще ги орежем? Естествено от здравеопазването, образованието, социалната политика, трудовите доходи и пенсиите. И защо? Това е необходимо само на хора с фикс идеи, които искат да впечатлят... не знам кого. За сметка на социалните системи, стандарта на хората, държавните инвестиции в

  икономиката.

  И нека да не плашат с европейски санкции. Ако такива бяха на дневен ред, в преобладаващата си част Европа би трябвало да се самонаказва всеки ден.

  Друг показател, запътил се към конституцията – бюджетните разходи да не бъдат повече от 37% от БВП. А защо за миналата година в Унгария този процент беше 50, в Чехия – 46, в Полша – 44? Популисти ли са управляващите там? Авантюристи ли са? Малоумни ли са? Даваме ли си сметка за каква разлика става дума?

  7% от нашия БВП са от порядъка на 5 млрд лева. Но понеже сме по-умни, по-дисциплинирани и по-отговорни от унгарците, чехите и поляците, ще се въздържим да изхарчим тези милиарди. В името на стабилност, при която маса семейства са спрели да купуват лекарства, други пестят от учебни пособия за де-

  цата си, държавата не се разплаща с фирми, болници фалират, безработицата е над 12%, обезверените безработни са стотици хиляди, спрени са огромен брой научни изследвания, ВУЗ-те пак няма да могат да си платят отоплението, няма пари за нови български филми...

  
  

  Но има стабилност!

  Почти като в Екваториална Гвинея

  
  

  Няколко години преди кризата Екваториална Гвинея правеше бюджетен излишък от 51%, при 30% безработица и пълна мизерия на огромна част от своето население. Това беше найстабилната във финансово отношение страна. Нямаше сила, която да я разклати финансово.

  Нашите пазарни талибани там трябваше да се упражняват. Да се вихрят на воля и да гърмят по света на какви чудеса са способни.

  Днес могат да си спестят пътуването до Екваториална Гвинея, защото на тамошните политици нещо им стана, обхвана ги популизъм, налегна ги безотговорност и абсолютно авантюристично взеха, че се отказаха от световния си рекорд и по един срамен начин допуснаха дефицит.

  Подобен е проблемът с публичния дълг. Защо Дянков иска да задължи следващи правителства с публичен дълг до 40%? Откъде го измисли? Изискването на Маастрихт е 60%. За миналата година в Белгия този показател е 97%, в Германия – 83%, в Австрия – 72%. Защо ли? Техните политици какви са? Популисти, некадърници, авантюристи?

  
  

  Какво всъщност крият Дянков и антуражът му?

  
  

  Разчитайки, че гражданите нямат информация, пък и не се забелязва особен напън статистиката да бъде впрегната в публични дискусии, те крият, че редица финансово стабилни страни имат съвсем други макроикономически параметри. И в тези

  страни се орязват социални разходи и социални придобивки, но политиците им внимават да не пренавият пружината. Защото силните и без друго протести ще станат непоносими за икономиката. А и никой няма да ги търпи на власт, захласнат по макроикономическите им съждения.

  Темата за Пакта за финансова стабилност поставя цял куп въпроси, които много старателно се избягват и от управляващи, и от бизнес акулите у нас.

  Защо българската производителност на труда, съответно нашият БВП на глава от населението, представляват една трета от средноевропейските, а минималната работна заплата е десет пъти по-ниска?

  Защо в Черна гора например средната работна заплата е с 35% по-висока от българската, при положение че нашият БВП на глава от населението е доста по-висок и безработицата ни е по-ниска?

  
  

  Къде са парите? И как се разпределят между труда и капитала?

  
  

  Нямало пари! Добре, къде са парите, които българският гражданин произвежда? И как се разпределят?

  Произведената добавена стойност в едно общество се разделя между труда и капитала. Някой интересува ли се у нас в какви пропорции се извършва това разпределение и каква е динамиката му през годините?

  Посочените несъответствия имат само едно обяснение –трудът в България получава много по-малък дял, отколкото труда в Европа.

  За 2010 г. един от трите мобилни оператора отчете 50% норма на печалба. Дали в утвърдените европейски демокрации някое предприятие може да си позволи (по-скоро да му позволят) такава норма на печалба?

  У нас лихвата по ипотечните кредити е над 9%, а масово нивата в Европейския съюз са от 3 до 6%. България е четвърта

  в класацията по скъпи жилищни наеми. Дали това ни подсказва нещо за отношенията „труд – капитал“?

  Защо у нас съотношението между преки и косвени данъци е 1:4, докато средноевропейското е 1:1? Много просто – защото българските управляващи се стремят да пълнят хазната по найлесния начин – с ДДС, събирано от огромното мнозинство на бедните. По-комфортно е някак си да прибереш стотинките на бедния, когато си купува хляб и кисело мляко, отколкото пачките на богатия, когато си внася печалбата в банката. Стига да ти се удава омайването на хората със сладки приказки за стабилност, за да не разсъждават върху „данъчната справедливост“.

  А докога данъкът върху доходите ще бъде регресивен? С други думи,

  
  

  защо и докога колкото по-малко получаваш, толкова по-голям процент ще даваш

  
  

  като данък доход и за осигуровки? Очевидно е: при съществуващия таван за осигурителен доход, ако получаваш 2000 или по-малко лева, за данъци и осигуровки плащаш 24.5 %, при 4000 лева процентът ти пада на 17.2 %. При още по-голям доход – още по-малък данък (в процентно изражение). Който не вярва, да смята.

  Следва въпросът за екзотично ниския данък печалба. Неговият размер не доведе нито до изсветляване на икономиката, нито до подобряване на условията и заплащане на труда, нито до ново иновативно поведение на фирмите. Можем да продължим с дивидентите, с хазарта, с още куп други въпроси...

  
  

  И цялата тази враждебна към народа данъчна политика да бъде увековечена с Пакт за стабилност?

  
  

  И да се променя с квалифицирано мнозинство от 160 народни представители. Ами, казват, ако има консенсус сред депутатите, какъв е проблемът да се промени? В това въпросче, за-

  дадено с наивна експертност, е заровена най-голямата глупост. Лицемерие е да предполагаш консенсус между управляващи и опозиция по данъчна политика. Глупост е да допускаш, че опозицията ще помогне на управляващите да извършат промени в данъците, с които властта се надява да укрепи своята сила.

  Цялото днешно официално пропагандно отношение към народа е педофилско. Какво прави педофилът? Доставя си удоволствие с малолетно същество срещу някаква залъгалка. Я бонбон, я някой лев, я някое обещание. Като разчита, че то не разбира за какво става дума.

  Чрез властта капиталът у нас си доставя финансово удоволствие с народа, залъгва го с купешки приказки за стабилност, професионализъм, европеизъм и антипопулизъм. И се надява никога да не заподозре, нито да се поинтересува какво всъщност се случва с парите му.

  А с поне част от тези пари тарикатите на разни отворени общества, либералностратегически центрове и прочее творения на пазарния фундаментализъм са готови да поддържат това сладко и доходоносно неведение.

  
  

  Дума, 10 юни 2011

  
  

  СКУЧНА ТЕМА

  
  

  В. Financial Times обяви най-силните компании в света, в нововъзникващите пазари и в Централна и Източна Европа (виж вестник Капитал, брой № 26). В списъка от 500 компании на нововъзникващите пазари България отсъства. Този факт обаче не представлява интерес за публичното ни пространство. Слабостта на българския бизнес е скучна тема за високо рейтинговите ни медии. Или за техните собственици. Или за тези, които управляват. Последното е най-вероятно, защото ако някой от всекидневно гастролиращите в медиите политици беше подхванал тази тема, сигурно щеше да бъде отразена.

  Слабостта на българския бизнес е основната причина за нашата бедност. Както и основната причина за презрителното отношение към България в Европа и по света.

  В Топ 15 на компаниите в Централна и Източна Европа Полша заема десет позиции, Чехия – три, а Унгария – две. Дори този факт е достатъчен, за да си обясним, защо в тези държави стандартът е много по-висок от нашия. Защо тяхната бедност не е като нашата. И защо за тези държави не се говори така, както се говори за България. В тази класация ЧЕЗ са на първо място. С нетна печалба от 2,5 млрд щ.д за миналата година. На нас ни остава да се „гордеем“, че с увеличаването на цената на тока, ще имаме скромен принос в обогатяването на чешкото общество. Казвам „общество“, защото чешката държава държи близо 70% от компания-

  та. Това е техният хит.

  И ние си имаме хитове. Като тези държавата да не връща на бизнеса стотици милиони, да му бави ДДС пак за стотици милиони. А, разбира се, и двадесет годишният хит: „Приватизация до дупка!“

  
  

  Дума, 4 юли 2011

  
  

  НА БОРБА С АВАНТЮРИЗМА

  
  

  „Да живееш ден за ден може би има своя авантюристичен чар и дори да е съзнателен избор за някои“.

  В. „Пари“, 20.06.2011 г.

  
  

  Най-после. Вчерашният вестник Пари в детайли ни обяснява как да управляваме семейния си бюджет. В първото изречение ни предупреждава, че това управление е висш пилотаж, но ни успокоява, че благодарение на технологиите „може да се превърне в детска игра“. Второто изречение е връх на журналистическата прозорливост и съдържа елементи на откритие:

  „Да живееш ден за ден може би има своя авантюристичен чар и дори да е съзнателен избор за някои“.

  Познавам много такива авантюристи. Живеят ден за ден. Това, което не знаят обаче е, че това състояние е очарователно. Също така не знаят, че този живот си е техен избор. Съзнателен.

  Статията им предлага да се откажат от този избор, въпреки чара. Авторът ги съветва да си купят iPhone и да използват програмата Mint, както правят в Америка. С тази програма всеки приход и разход може да бъде планиран детайлно. „Mint позволява поставянето на краткосрочни и дългосрочни задачи – например екскурзия до Хаваи или спестяване за покупка на собствен дом“. За да се постигне такова съвършенство на планирането трябва да се изоставят тетрадката и химикалът. Необходимо е всеки да позволи на високите технологии да се втурнат в ежедневието му.

  „Контролът върху семейния бюджет осигурява спокойствие и финансова стабилност“. Трябва да е ясно как се постига спо-

  койствие и стабилност. Бихме добавили (защото авторът на статията не се е сетил да го каже), че много често в главите ни нахлуват какви ли не глупости, от които се чувстваме финансово неспокойни и нестабилни. Например, че са ни треснали с неочаквана сметка за ток; че изневиделица са изскочили разходи за лекарства и всякакви такива неща, които ни карат да прехвърляме топката от болната на здравата глава. Човек не трябва да се вайка и да си измисля обективни причини. Той просто трябва да установи контрол върху семейния бюджет. Как става това? Най-напред трябва да се усвоят определени правила.

  И тук авторът е готов да помогне със съвети. „Първото найважно правило, за да въведете финансите си в ред, е да се научите да живеете в съответствие с приходите си“. Не може да се каже по-ясно. Виждате какви са приходите ви и въвеждате финансов ред. Как? Просто е. Научавате се да живеете в съответствие с тях.

  За тези, които им е трудно да схванат правилото изведнъж, вестникът дава примери. Например как се постъпва, ако някой член на семейството загуби работата си или понижат заплатата ви? Ето отговорът: „трябва бързо да съкратите разходите си“.

  Изпълнението на този съвет изисква обаче усилие. Трябва да се откажете от съзнателния си избор да живеете ден за ден и да започнете да планирате. Трябва да се откажете от авантюристичния чар, с който животът ви изкушава.

  Тези съвети са за всички. Най-полезни обаче са за тези 1,6 милиона българи, за които храната е или недостатъчна или постоянно гладуват.

  
  

  Дума, 21 юли 2011

  
  

  СВЕТОВНОТО КАЗИНО ВЪРТИ НА ПЪЛНИ ОБОРОТИ

  
  

  Има нещо твърде съмнително, неразбираемо, дори обидно в начина, по който световните политически и финансови лидери ни говорят. Голямата финансова новина от миналата седмица най-вероятно е понижението с една степен на кредитния рейтинг на САЩ. Голям трус! Скачат обаче американските ръководители, започват да критикуват остро решението на Стандарт енд Пуърс и изведнъж се оказва, че агенцията е допуснала грешка. Говорят, че са сгрешили с някакви два трилиона долара. Възможно ли е такава авторитетна агенция да допусне толкова огромна грешка? Още повече, че не става дума за кредитния рейтинг на Сомалия или България, а за финансовото здраве на най-силната икономика, която като кихне, общо взето всички хващат грип. Възможно ли е? И след това вижте колко лесно става – агенцията е заявила, че след обсъждане с финансовото министерство на САЩ, тя е променила икономическите си изводи. Значи бъркаш с две хиляди милиарда, сядаш, разговаряш с някого и разбираш, че си сбъркал. После обаче заявяваш, че независимо от това няма да промениш решението си за понижението на рейтинга. Защо, след като си признал грешката си? Зад всички тези информации и наивни обяснения явно стоят някакви залози, някаква световна канадска борба, за която ние, простосмъртните можем само да гадаем...

  Само преди дни ни плашеха с фалит на Гърция. Чертаеха Апокалипсис. Внушаваха ни, че съседката „умира“, че еврото пропада, че Европа отива по дяволите. И какво стана? Може би любимите европейски ръководители са вълшебници? Сега ни плашат с фалит на Испания и Италия. Преди десет години се

  случи „фалит“ на Аржентина – тя спря да обслужва дълговете си. И какво се случи? След няколко години тя възобнови плащанията си, като междувременно постигна ръст на БВП от 5% годишно. Имаше разбира се и губивши. Това бяха световните лихвари, които трябваше да се разделят с някои от своите милиарди, редуцирайки дълга и губейки от лихви. Тяхната загуба обаче се опитаха да ни я представят като световен разгром. Така както ни плашат сега с края на света, говорейки за Гърция, Ирландия, Испания и Италия.

  Големият проблем поне от две десетилетия обаче е, че никой не може да ни обясни какво стои зад огромните пари. Как така за четири дни финансовата сфера „произвежда“ толкова пари, колкото световното производство за една година? Как така миналата седмица съвкупните акции на Лондонската борса поевтиняха с 261 милиарда долара, а на Франкфуртската – с около 120 милиарда? Къде отидоха парите? И пак питам, какво стои зад тях?

  Световното Казино работи на пълни обороти. И световните крупиета ни обясняват, че всички сме около масата. Както световните лодкари ни убеждават, че всички сме в Лодката на кризата.

  Стоим ние в Казиното и научаваме как през 2010 за една година щатските домакинства с активи над 1 милион долара са нараснали с 8% и са станали семейство от 8,4 милиона члена. Домакинствата с над 5 милиона долара са нараснали със същия процент и са станали 1,06 милиона (profit.bg – 21.03.2011 г.) .

  А ние, завалиите, стоим най-интелектуално пред компютрите си и стискаме палци и зъби, да не би Америка да се срути. Както с гробовен глас ни предупреждават световните политически и финансови лидери.

  
  

  Дума, 8 август 2011

  
  

  ПРОСТО И ЛЕСНО

  
  

  Премиерът г-н Бойко Борисов препоръча на САЩ, Италия и Испания да се поучат от българския финансов модел, за да бъдат стабилни. Теоретично това е възможно. Необходимо е само едно мисловно действие – да се отнасяш към държавните финанси като към просто счетоводство, абсолютно несвързано с конкретни потребности, поети ангажименти и световна практика.

  Съветът трудно може да бъде приет. Причини много. Ако в САЩ например държавата си е поръчала някаква работа на някаква фирма, последната си свърши работата, а държавата откаже да плати, то тази държава ще бъде скъсана по всички шевове от съда, неустойките ще бъдат страхотни, а някой министър сигурно ще си го отнесе в затвора.

  Ако в Италия например правителството държи заплатите пониски от тези в страна от региона с по-слаба икономика, лавината от стачки ще смъкне това правителство за броени месеци. Ако в Испания например правителството си позволи да държи здравни вноски в някакъв резерв и не ги дава за здраве, при колабиращи болници, недостиг на лекарства и практически отказ от масово здравеопазване, на цялата нация свят ще ѝ се завие от протести, а управляващите ще бъдат изгонени с камъни.

  Ако в бяла демократична държава управляващите започнат да режат на общините дължими пари, не знам какво ще се случи. Сигурно столицата ще бъде блокирана така, че министрите да не могат и до самолети да се доберат, за да спасяват кожите.

  Иначе съветът на Борисов не е лош.

  
  

  Дума, 9 август 2011

  
  

  КЪДЕ СА ПАРИТЕ!

  
  

  Вчера научихме, че рейтингите на премиера Борисов и на финансовия министър Дянков са се вдигнали след отнемането на лиценза на „Лукойл“. На първия с 4 %, на втория – с 8 %. В това няма нищо чудно. Да демонстрираш, че законът е над всичко, винаги трупа уважение. Спектакъл или не, управляващите направиха прекрасен ход. И поради особеностите на нашата политическа чувствителност, най-сериозният въпрос, свързан с „Лукойл“, остана подминат или заметен под политическата сергия.

  За 2010 г. монополистът отчете загуба от 120 милиона лева. При приходи от пет милиарда и половина. За 2009 г. година предприятието също се е представило със загуба. Възможно ли е това? Практически да нямаш конкуренция; да продаваш стока, без която всякакъв икономически живот умира и да си на загуба, противоречи на всякакъв здрав разум. Но на счетоводния сигурно не противоречи. Само за сравнение: Варненската фирма „Нафтекс Петрол“, която е със същия предмет на дейност за миналата година отчете близо 23 милиона печалба. При приходи малко над един милиард (виж вестник Капитал, бр. 29 от 23–29 юли т.г.)

  В едно свое изявление министър председателят направо каза, че на него му е ясен въпросът за липсата на корпоративна печалба на гиганта. Ясен му е, но не пожела да ни го обясни. Ама и ние не питаме. Важното и достатъчното е, че на някой са му извили ръцете и че държавата е показала мускули. Тук истинският въпрос обаче е „къде е печалбата на „Лукойл“? На държавата не ѝ ли е съмнителна загубата от 120 милиона? Къде са парите?

  Този конкретен въпрос е само проста илюстрация на планината от въпроси, които трябва да се задават. Това е темата,

  с която българският данъкоплатец трябва да ляга и да става. И да стреля по политиците чрез ресурса на всички свои организации – от големите синдикати до най-малката потребителска организация.

  Какво се случва с парите? Как се движат? Коя е причината да се трупат на едно място, а да изчезват от друго? Защо и по силата на каква обществена логика парите във влоговете на милионерите са се увеличили с 25%, а при мизерниците с 1000 лева депозит парите са намалели? Нормално ли е 9 милиона депозита да държат един милиард лева, а под 500 – милиард и двеста милиона? Къде отидоха тези 440 хил. лева, с които намаля съвкупната заплата през юни? И за какво се харчат парите там, където се натрупват? За инвестиции? За откриване на нови работни места? За нови технологии? Или за нови коли? Защото през тази година покупките на нови коли са се вдигнали с 20%. Как така държавата губи над 700 милиона лева на година от измами с ДДС? Къде са парите?

  „Притеснявайте се!“, казва нашият колумнист Георги Готев. Бих добавил: „А дали е възможно да се притесняваме информирано?“. Защото без отговорите на въпросите за хляба всяко притеснение може да бъде заглавичкано с добре планирана порция сеир.

  Къде са парите!

  
  

  Дума, 11 август 2011

  
  

  КАКВО ХАРЕСВАТ ПАЗАРИТЕ

  
  

  След срещата си в Елисейския дворец във вторник Никола Саркози и Ангела Меркел поискаха финансовите трансакции да бъдат облагани с данък. Същото поиска през март Европейският парламент, като изчисли, че така ще бъдат събирани по 200 милиарда евро годишно. Идеята е стара. През 70-те години я формулира Джеймс Тобин. От края на деветдесетте на въоръжение я взе алтерглобалисткото движение, което я нарече с неговото име – „данък Тобин“. Същността ѝ е проста – искаш ли да печелиш от обмен на валути, ще си плащаш.

  Пазарите обаче не я харесали, информираха световните агенции. Защо ли? Да систематизираме какво всъщност харесват пазарите.

  Пазарите харесват големите печалби, които се получават от просто умножаване на парите. Не е задължително да произвеждаш стоки и услуги. Не са необходими инвестиции, земя, машини и хора. Просто следиш курсовете на валутите, купуваш, продаваш и... печелиш. Този удобен и бърз начин започна да върти близо 300 трилиона. Които са всъщност шест пъти повече от реалното богатство на света.

  Пазарите не обичат парите да са обезпечени със злато, тоест т. нар. „златен стандарт“. Защото ако парите са вързани с нещо реално, не могат да набъбват от само себе си. Което означава, че няма как да трупаш милиони, докато спиш например. Когато няма „златен стандарт“, световните валути, като долара и еврото, могат да се самопечатат и след това да си купуват отвсякъде каквото си поискат. С други думи, някой някъде се е бъхтал да произведе нещо, ти го харесваш, напечатваш си хартийки и му го вземаш. Това си е безспорно за харесване...

  Пазарите не обичат някой да им казва, че обикновените търговски банки, които държат депозитите на хората, не могат да се занимават с финансови спекулации. Както им го казваше законът „Глас – Стийгъл“, въведен през 1933 г. след Голямата депресия. И отменен от Бил Клинтън през 1999 г.. След което вече никой не можеше да им попречи да взимат спестяванията на хората, да дават необезпечени кредити, след това да застраховат ипотеката, после да я препродават, после друг да я „опакова“ по нов начин и презастрахована пак да я препродава. В края на

  „умната“ игра нещото, което се получава, струва примерно 100

  лева, а зад него реално стоят 2.

  Когато пазарите се издънят и всички разберат, че всъщност има 2 лева, а 98 ги няма, същите тези пазари най-обичат да се намесят правителствата. Как? Като намерят 98-те лева, за да ги върнат на банките. Така, за да се харесат на пазарите, правителствата вземат от хората – увеличават косвените данъци, намаляват заплатите, повишават пенсионната възраст, орязват социалните помощи и парите за образование и здравеопазване. Криза е, обясняват правителствата на хората. А „умните“ пазари са доволни. Защото парите пак са при тях.

  Това, което харесват пазарите, се харесва и на богатите. Което е едно и също. Това, което се харесва на богатите, се харесва на влиятелните медии, защото вторите принадлежат на първите. Това, което се харесва на първите и вторите, в крайна сметка се харесва на влиятелните политици. Защото политическата им кариера зависи от тях.

  Какво ще се случи конкретно с идеята, към която се присъединиха Саркози и Меркел и която пазарите изначално не харесват? Ще поживеем, ще видим.

  
  

  Дума, 18 август 2011

  
  

  ОТНОВО ЗА „КАЗИНОКАПИТАЛИЗМА“

  
  

  Вчера председателят на Европейската комисия Барозу1 предложи на Европейския парламент да подкрепи въвеждането на такса за част от финансовите операции. Това е крачка напред в желанието да бъде накаран финансовия капитал да се включи в решаването на огромните проблеми на Европа. А неговата сила е огромна – твърдят, че само за четири дни оборотът на финансовите трансакции е равен на годишния оборот на производството на стоки и услуги. Само за миналата година във Франция например, финансовите сделки са с размера на БВП на страната умножен по

  75. Специалисти изчисляват, че международният валутен пазар е с дневен оборот от над 4 трилиона долара! Неслучайно критици на статуквото нарекоха света, в който живеем, „казинокапитализъм“. Дали спекулантите, основните играчи в това казино, могат да бъдат принудени да се разделят с една нищожна част от своето богатство? Последните три години не дават основание за особен оптимизъм. След избухването на кризата в САЩ през 2008 г. не бяха речи, не бяха симпозиуми, не бяха декларации на световни форуми за регулации, за озаптяване, за нов глобален финансов ред... Истинският отговор беше съкращаване на социални програми, замразяване на доходи, скок на безработи-

  цата, вдигане на пенсионната възраст...

  Когато спасяваха огромни банки любимият израз беше

  „твърде голям, за да фалира“. Някои го казаха по-ясно: „политически твърде влиятелен, за да бъде обезпокояван“. В битката между Политика и черни каси засега първата губи. Дано Европа най-после даде обратен пример. Ще поживеем, ще видим.

  Дума, 29 септември 2011

  
  

  

  1 Председател на Европейската комисия от 22.11.2004 до 31.10.2014 г.

  
  

  НА БАБА СИ НА ХУРКАТА

  
  

  Мястото на тежките битови престъпления е в криминалните хроники. Завряни някъде в ъгъла. Поне в сериозните медии. Тази престъпност обаче, поне за зрящите, сочи със страшна сила един огромен политически проблем. Политически, а не етнически. Защото в мелето от побоища, блудства, трупове, самоубийства и грабежи, няма цигани, няма българи, няма турци. Има всякакви – психясали, изверги, циници, бабаити и отчаяни.

  Големият днешен обществен проблем, ако се отдалечим на два метра от личните трагедии е, че тези трагедии се използват единствено за сеир и адреналин на зрителя и читателя. Няма я политиката, която да бие камбаната. Която да се стресне, да си размърда мозъка. Да изговори причини, да формулира действия с близък и далечен прицел. Да направи така, че да усетим загриженост, гняв и най-вече воля. А властта? Тя разбира се, си има някакви свои проблеми, свои приоритети. Така я свикнахме, тя така се научи, на нея така ѝ е удобно, безхаберно и вероятно печелившо. Какво силно я засяга, само тя си знае.

  Гледат ни от плакати и билбордове усмихнати мъже и жени, изискани, барнати, с европейски погледи, вторачени в някакво бъдеще. Може би в тяхното бъдеще. Усмивката е тук, прическата е тук, вратовръзката е тук. Всичко е тук. Няма я болката.

  Сега пък плакатите са ми виновни. Ние всъщност какво обсъждаме като общество? Правим оди на баба си на хурката.

  
  

  Дума, 6 октомври 2011

  
  

  ЗА БЮДЖЕТА „ХАЙКУ“

  
  

  Преди десетина дни нобеловият лауреат и колумнист на Ню Йорк Таймс Пол Кругман внесе успокоение в душата ми. Коментирайки един парламентарен дебат в САЩ той сподели, че се чувства като паднал в Заешката дупка. Като паднеш в нея, както става ясно от „Алиса в страната на чудесата“, всяко нещо, което става е невъзможно, а това, което е възможно, няма никакъв шанс. Кругман не разбирал какво се случва и как е възможно. „Значи, казах си аз, не само в България логиката е сбъркана.“ След като и в най-рационалната страна един мислещ човек може да се втрещи, какво остава за нашата емоционална и поетична родина.

  Та чета аз проекта за бюджет за 2012 г. и прогнози на Дянков1. Първа радост – догодина ни чака ръст на икономиката (2,9%). Браво, значи българският бизнес започва да наема. Гледаме обаче прогнозата за данък печалба. Той спада близо със 70 милиона лева. Значи бизнесът ще закъса със 700 млн. лв по-ниска печалба. Значи „ръст на икономиката“, съчетан със

  „закъсване на бизнеса“. Бум, в Заешката дупка!

  Втора радост – предвижда се събраният данък от физическите лица да бъде с 165 млн лева повече от заложения в бюджет 2011 г. Значи нашите съвкупни доходи ще нараснат с над милиард и половина! Какво значи това при замразени заплати, закъсване на бизнеса и същата (ако не и по-голяма) безработица? От къде ще дойдат тези доходи? Бум, в Заешката дупка!

  Трета радост – целокупното население и бизнесът ще изхарчат милиарди левове повече в сравнение с тази година. Така

  
  

  

  1 Симеон Дянков, финансов министър (2009 – 2013 г.) в правителството на ГЕРБ.

  е, щото се предвижда ДДС с 620 милиона повече и акциз с 330 милиона повече. Значи се оправяме, след като ще харчим много, много повече! Ама, кой ще харчи повече? Тези със замразените заплати и пенсии или бизнесът, който ще закъса? И от къде ще дойдат тези милиарди? На всичкото отгоре, ако се запазят устойчивите тенденции, всички ще внасяме и в банките повече пари. Бум, в Заешката дупка!

  Да обобщим интелектуалната ситуация. Икономиката расте, бизнесът закъсва, доходите са замразени, плащаме повече данък доходи и харчим много повече.

  Ще кажете – нелогично. В живота не всичко е логика. Има и поезия. Като в един от стихове на Рашко Стойков:

  
  

  „Всички пътища водят за Рим“

  „Нашият – за Голгота...

  Господи, поне 30 сребърника отпусни –

  да си откупим живота! Нямането е в изобилие:

  Открит обезглавен труп

  без видими следи от насилие; взривен обявен

  за национално издирване; дело за убийство върнато за доубиване...

  Зъзне душата в клетка бронирана.

  Голата истина

  в леглото ни бе намерена изнасилена!“

  
  

  Поезия, сантимент. Широта на чувството. Интуиция. След много медитация – просветление. Като при коана: „Какъв е звукът от плясъкът на една ръка?“ Хайку. Поезия, която „отразява живота в неговото свободно движение“ (Уикипедия).

  
  

  Дума, 27 октомври 2011

  
  

  ЗА ЕВРОПЕЙСКАТА БЕЗРАБОТИЦА В БЪЛГАРИЯ

  
  

  Едни от красивите думи, с които ГЕРБ през цялото време на предизборната кампания облъчва избирателите бяха „модерна страна“ и „европейско развитие“. В какво се състои тази модерност и европейскост, не се обясни. На избори най-лесно се ходи с лозунги. Наливаш клишета и подгряваш емоции.

  След като патакламата отмина и ни чакат две години без избори, не е лошо т. нар. гражданско общество да започне да изисква не само ефектни остроумия, но и факти, които подкрепят тезите. Ако това общество има съдържателни функции, то те са между изборите, а не в деня на размисъл. Това е действената и смислена демокрация, за разлика от ритуалната – която се упражнява в тъмните стаички.

  За година безработицата в Европейския съюз се запазва горе долу на едно и също равнище. В България обаче тя скача с близо 4%. Тенденцията е явно неевропейска. Не е достатъчно да бъде бутана в очите само и просто Гърция. Гърция не е Европа. Впрочем в нашата южна съседка безработицата е скочила за една година с 5%. Така, че ние сме много по-близко до нея, отколкото до Европа като цяло.

  Нека повторим. По отношение на безработицата тенденцията в Европа е една, а у нас – съвсем друга. Това са факти. И фактите казват, че ние се движим в обратна посока. Нашето развитие по този показател е антиевропейски.

  Когато някой каже нещо критично за управлението, има едно генерално клише – „страшната криза“. Само че тази криза е за всички. И за Естония, Латвия и Литва, където има спад на безработицата. Защо в прибалтийските страни няма ръст, а спад?

  Те извън кризата ли са? Да припомняме ли тежкото макроикономическо състояние на тези страни преди две години? Защо в Румъния безработицата не се е увеличила? Дори има спад от 0,3%. Защо? Нея „страшната криза“ не я ли лови? Явно в тези страни се води политика в подкрепа на бизнеса, на преквалификация на работната сила и други политики, които на европейски език се наричат „антикризисни“.

  Подобна е картината при много други показатели. Картина на тенденциите, а не просто на състоянието, което лесно можеш да пришиеш на Тройната коалиция, комунистите, ДС или турското робство. Тенденциите в класациите за конкурентоспособност, за висока добавена стойност в продукцията за износ, за достъпност до кредити, за коректност на държавата към бизнеса, за вътрешнофирмена задлъжнялост, за качество на средното и висше образование, за развитието на високите технологии и прочие и прочие. Тенденции, за които вестник Дума пише и ще продължи да пише. Защото пък от своя страна, ние така разбираме европейското поведение на сериозен вестник.

  
  

  Дума, 1 ноември 2011

  
  

  КАК БСП ДА СЛЕЗЕ НА ЗЕМЯТА

  
  

  Да приемем реалността: договаряне с богатите –

  това е възможният път към бъдеща победа

  
  

  Братя Ружеви*

  
  

  Изборите свършиха. Пак ни биха. Дали ще ни бият и през

  2013?

  За да открием отговора, ни трябва анализ – дълбок, искрен, безпощаден. И да взимаме мерки. На какво се дължи тово постоянно ядене на бой? С какво разгневихме вселената, че тя е решила да ни държи в нокдаун като боксьор, който не може да се изправи на ринга?

  Основната причина за нашите загуби е фактът, че богатите ни изоставиха. Да, това е истината. Тръгнаха си като високомерна любовница и ни изоставиха.

  Защо стана така? Защо? Не бяхме ли добри с тях? Не се ли отнасяхме с тях мило, щадящо, с разбиране? Не им ли осигурихме възможности за просперитет? Нима не гледахме да направим България уютна и китна за тях?

  Най-важната част от богатите е тази, която държи големите медии. Без тези медии може да имаш прекрасни идеи, унищожителни критики, безкрайни факти в своя подкрепа, но си абсолютно безсилен. И обратно. Всъщност може да си пълен управленски некадърник и бандит, но ако те са с теб, всичко е ОК.

  
  

  

  * Публикациите под псевдонима Братя Ружеви са писани съвместно с Александър Симов.

  Помните ли какво стана с „батко – братко“? Стана нарицателно. Стана опаковъчна хартия за едно цяло управление. И какво толкова се беше случило? Някой помни ли? Сега като кажат „Братко“, и все едно те поставят в килията за разпити на ДАНС.

  А как стоят нещата сега?

  Днес имаме един вицепремиер, който така и не можа да обясни откъде са му апартаментите, но нищо. Тъст му (очевидно потомствен самарянин) бил подарил пари. После засекретиха откъде тъста „ пенсионер има пари. Това е тайна пазена по-зорко от рецептата на Кока-Кола.

  Настояща министърка в качеството си на зам. министър на финансите декларира суми, които ѝ били дарени (над 100 хил лева) и нищо. Представяте ли си каква обич е налегнала някой, за да дари такива пари на зам.-министър на финансите? Медиите обаче казват „Голяма работа!“ и вместо за това, пишат за операцията на бюста на някоя фолкдива. И работата с далаверата става микроскопична като амеба в епруветка. А представяте ли си това да се беше случило на някой от тройната коалиция?

  Ръководството на БСП спешно трябва да започне преговори със собствениците на големите медии. Да разбере какво са получили, какво са им обещали. И да наддава. Да обещае повече.

  Богатият затова е богат, защото е лаком и пресметлив. Ако на някой са му обещали 100 декара за голф игрище например, нашите да му обещаят 200. Ако трябва да подпишат. Всеки собственик на голяма медия има и друг бизнес. А държавата ни може да издигне до висините всеки бизнес, както може и да утрепе всеки бизнес. Трябва да се обещава. Много. Така има шанс тази част от богатите да се върне при нас. И да се обичаме отново.

  Втората мярка трябва да бъде следната. В ръководството на партията да се привлекат хора, които могат да сплашват. Като ги погледне човек, като се взре в стоманения им поглед, да замръзва. Ама да замръзва като депутат от ГЕРБ пред погледа на Искра Фидосова. Когато човек изглежда страшно може да спечели всеки диспут по земята.

  Нима някой ще противоречи на оценките за развитието на страната на човек, който изглежда така все едно може да удари шамар на Майк Тайсън? Кой ще оспори идеите на политически активист с юмруци като павета и челюст с размера на наковалня? И тия, от БНТ-то да си правят сметката.

  Когато направим партията привлекателна за страшните хора няма да чакаме изборите с ужас като посещение при зъболекар, а самоуверено ще можем да твърдим, че хората ни обичат, вярват, боготворят и ще докажат това с бюлетините си. Ако има пробойна – хората със страшни лица знаят как да я запушват.

  И стига сме ругали богатите.

  Някой да знае някой да е победил по света без тяхната категорична подкрепа? Ако не са на твоя страна можеш да си дремеш с идейките си и да ги разпространяваш най-много в кварталната кръчма. Вижте у нас например комунисти, социалдемократи и всякакви други, които са пълни с програми. Дремят и една пресконференция не могат да платят. А за клипче могат само да сънуват.

  Идеята, че можеш да спечелиш вот с идеи е като идеята, че можеш да се нахраниш докато гледаш кулинарен канал. Друго си е някой да ти сготви наистина. Богатите са готвачите в политиката. Имат продуктите и рецептите и ги готвят навреме.

  Заради това партията трябва да захвърли остарелите разбирания. Богатите са като крехки цветя. Нежни души са. Трябва да бъдат ухажвани и прикотквани. Те се засягат, ако някой говори срещу тях. Обиждат се, ако намекнеш, че няма как честно да спечелиш стотици милиони в утрепана България. Гледат сърдито, ако се правиш на Робин Худ и мърмориш за по-добро възнаграждение на наемния труд. Тропат с крак, ако почнеш да намекваш за по-справедливо разпределение на отговорности.

  Отношенията партии – богати трябва да са като качествен летен флирт – пълни с романтика и обещания. Иначе – победа на куково лято. Усилието е съвсем малко, ама пък победата след това е сладка.

  А, да. Още една идея. Стига с тези приказки срещу диктатурата. По времето на социализма като имаше диктатура, лошо ли беше? Да не мислите, че на хората им пука от диктатурата? Даже им е добре. Не ги провокираш да критикуват, да мислят. Нещата да са ясни – в кого е моркова и в кого е тоягата.

  Те трябва да са на едно място. Когато е ясно хората изпитват спокойствие. Това за диктатурата да си го приказват французите. Диктатурата означава социална предсказуемост, стабилна политическа обстановка, липса на шум, ясна йерархия, ред. Идилия.

  Хората искат подредено общество. Като говориш срещу диктатурата все едно правиш реклама на политически блянове. Приказките в тази посока подриха изборите и помогнаха за нашата загуба.

  Трябва да се помисли за поправяне на тази нередност. Оказа се, че обществото не дава и пет пари за демокрацията. Вместо нея то се задоволява с телевизионните думи и новите сериали. Кой се нуждае от демокрация, когато новият епизод на „Седем часа разлика“ е толкова брутален?

  И още нещо. Стига с тая интелигенция. Мрънкала и досадници. Все се оплакват, че държавата не била наред, отивала към пропастта и развалят доброто настроение на народа. Можем да заменим интелигенцията с икономисти с романтични души, които знаят, че единственият начин за просперитет е богатите да бъдат по-богати, а бедните да бъдат държани на синджир, защото са лентяи и хрантутници.

  Това са само няколко прогресивни идеи за развитието на БСП. Без тях няма да има спечелени избори. Власт също.

  
  

  Дума, 3 ноември 2011

  
  

  ЗА ХЛЯБА И КЪСАТА КЛЕЧКА

  
  

  В интервю за вестник Дума, Росен Зарков, шеф на Федерацията на транспортните работници към КТ „Подкрепа“, посочи на управляващите паметната плоча в Горна Оряховица за стачката от 1919 г. После припомни, че след този протест на железничарите правителството си е отишло. Прозвуча красиво и обнадеждаващо.

  Ясно е, че без желязна солидарност между самите железничари, тази стачка е обречена на провал. И правителството хвърли в битката целия си арсенал от заплахи и наглост. „Стачката е незаконна“. „Който стачкува ще бъде уволнен“. После някакви мъгляви увъртания на министъра. Резултатите не закъсняха. Научаваме, че в депото на гара Септември стачници няма да има. Хората са уплашени. Става дума за хляба на семействата им. Най – тъжното обаче е, че независимо дали ще участват или не в стачката, 40 от тях, а те са общо 88, ще бъдат уволнени. Всеки втори. И всеки, който отказва да стачкува се надява да не изтегли късата клечка. Половината от железничарите от гара Септември ще бъдат уволнени, независимо, че са подвили колене пред управленския башибозук в лицето на Владимир Владимиров.

  Да се отправят укори от страни е лесно, а в случая може би е и непочтено. Затова изоставям конкретния случай. Общият случай обаче е следният. Ако правителството успешно противопоставя животновъди на зърно производители, преподаватели на учени, пациенти на лекари и прочие, ничий ощетен интерес няма да бъде защитен. Миналата година във Франция, когато улицата бе окупирана в знак на протест срещу замислената пенсионна реформа, на същата тази улица излязоха и ученици. Не единици, а хиляди ученици. Какво общо имат учениците с

  пенсионната реформа? Не е ли рано да мислят за нея? Не е ли парадоксално, екзотично и перверзно осемнадесетгодишни да се наредят до петдесет и шейсет годишните, когато очевидно става дума за интереса на последните?

  Поисках от мое приятелско френско семейство обяснение. У нас, поясниха те, едно дете се счита вече за зряло тогава, когато се включи в социален протест. Самостоятелно, а не като хванато за ръка и заведено на митинг. И децата знаят това. Така, на подсъзнателно ниво, се формира нагласата, че си готов за живота тогава, когато започнеш да отстояваш права. Не просто правата си. Нагласата, че ако помогнеш на другия, то той утре ще бъде до теб. И заедно ще водите социални битки. Защото гражданското общество е едно. Ако управляващите успеят да му внушат, че то в същност е конгломерат от групи, касти, възрасти и професии, които нямат нищо общо едни с други, гражданското общество просто изчезва. Така ми казаха французите.

  Пожелавам на всеки железничар, отказал да участва в стачката, да не изтегли късата клечка и да запази хляба си.

  
  

  Дума, 24 ноември 2011

  
  

  ЗА ПЛИТКОТО И ДЪЛБОКОТО

  
  

  „...практикуваме невежеството и го довеждаме до безкрайно съвършенство“

  „Петото споразумение“ Дон Мигел Руис

  
  

  През лятото на тази година Англия изтърпя мащабни вандалски актове. След убийството на млад човек от полицията стотици хора излязоха по улиците, чупеха витрини, палеха коли, барикадираха се. И цялото общество влезе в разгорещен спор за причините. Консервативният премиер посочи с пръст катастрофиралата дисциплина в училищата и манталитета на децата от разрушени семейства. Лидерът на лейбъристите обвини цялата обществена атмосфера, атакува провала на банкерите и политиците в даването на пример за морално и отговорно поведение. После, на специални пресконференции, двамата изложиха противоположни гледни точки за причините за безредиците. Дейвид Камерън и Ед Милибанд посочиха своето виждане за решения. Така дебатът за причините, довели до избухването на масови социални размирици, се придвижи към въпроса за цялостни политики (вж Indipendent 15.08. 2011 г.).

  У нас всеки ден палят по няколко коли. София, Бургас, Несебър, Карнобат, Кърджалийско, Разградско... Класическото обяснение за разчистване на лични сметки вече не издържа. Съмнителна е и хипотезата за „игра на застрахователи“. Защо в най-мутренските години на застраховането не палеха така? Може би комплексари? Психари и лумпени?

  Политиците трябва да се опитат да потърсят по-дълбоки обяснения. Защото плитките вече са не само наивни, те са жалки. А иначе, журналистиката ще си върши работата... Ще отразява настървено бума на опитите за самоубийства, ненормално сгъстилите се случаи на блудства и други уж случайно насъбрали се крими и психо новини.

  И ако опитът за навлизане в дълбочина е упорит, може би ще се направи връзка между палежите на коли от една страна и от друга – куп „дребни“ подробности от обществения ни пейзаж. Лавината от насилие, която се излива ежедневно от престижни и тиражни медии. Отказът да бъде финансирана Национална програма за психично здраве. Неприемането на Национална програма за превенция на самоубийствата. Намерението на Министерството на здравеопазването да съкрати направлението „Психично здраве“. Статистиката за стреса. И прочие и прочие. Ако връзката бъде направена, от там може да се бръкне още по-надълбоко. И да се направи опит за формулиране на политики. Простото регистриране на фактите ще бъде просто практикуване на невежество и упорити опити да го доведем до безкрайно съвършенство.

  Започнах с пример от Англия, ще завърша с проблем на Англия. Правителството на Острова реши да ореже бюджетните средства за службите, които се борят с наркотичната и алкохолна зависимост. Веднага организации и служби настръхнаха, че това ще има директно въздействие върху рехабилитацията и превенцията. Специалисти предупредиха, че при един спестен паунд от такива грижи, по-късно националната здравна система ще бъде принудена да изразходва между пет и осем паунда; че само след 18 месеца ще се почувства ефектът от пробойните в инфраструктурата на превенцията. „Това, което се прави има изключително разрушителен потенциал“ (Guardian, 24.07.2011)

  Европейска борба между плиткото и дълбокото.

  
  

  Дума, 15 декември 2011

  
  

  ПЪРВЕНЦИ ПО НЕАДЕКВАТНОСТ

  
  

  Лошо тръгна бъдещият президент1. Като папагал взе да повтаря мантрите на изпълнителната власт. „Европа да се поучи от България!“, каза Плевнелиев в пълен синхрон с патрона си Б.Борисов. Дали осъзнава своята предстояща роля на държавен глава на всички българи? Дали разбира, че трябва да бъде не само партньор, но и коректив на други власти? Дали му е ясно, че ще бъде смешен в ролята просто на пропагандатор на своята партия?

  Нека му припомним. България е на последно място по доходи в Европейския съюз. Страната ни е на последно място по производителност. Вярно е, спорим с Румъния. България е отличник по спад на чужди инвестиции. Ние сме една от най-бързо застаряващите нации в Европа. По отделяни средства за здравеопазване, образование, наука и култура сме на опашката. По употреба на алкохол сред подрастващите сме доста напред. По висока детска смъртност – също. Дори по заболели хора от кучешка тения сме на първо място в Европа и втори в света. През юни т.г. на среща с омбудстмана на страната специалистите изплакаха: „България започва да прилича на гетата в Индия“.

  На какво Европа да се научи от нас, г-н Плевнелиев? Може би на антикризисни мерки. Спомняте ли си как през септември миналата година дори замразяването на мизерните добавки към вдовишките пенсии и към пенсиите на хората над 75 години бяха обявени за антикризисна мярка?

  Поне за сега Европа може мощно да се учи от нас само на неадекватност. И на нищо друго.

  
  

  Дума, 20 декември 2011

  

  1 Росен Плевнелиев, президент на Република България (януари 2012 –

  януари 2017).

  
  

  ПЪТ КЪМ СЕВЕРНА КОРЕЯ

  
  

  Спецсъдът поиска от медиите да му предоставят „за съгласуване“ статии, отразяващи дейността му, още преди да бъдат публикувани. После даде заден. Може би стреснат от коментарите в интернет. Стъпката обаче към немислимото – мракобесна цензура беше направена. Може би за опипване на почвата.

  За да обясним какво в същност беше поискано, нека за миг забравим „задния ход“. И да си представим, че това искане е не просто на спецсъда, а на целокупната власт.

  Пиша аз например „Министър Дянков постоянно лъже“ и описвам как в края на август 2009 Дянков заяви, че от 1 януари ще вдигнат пенсиите. На следващия месец съобщи, че „заплати и пенсии растат с 5% догодина“. През април 2010 г. ни успокои, че „до средата на годината българската икономика ще е извън икономическата криза“. Пращам статията в съответното министерство, за да прецени то дали ми е точно заглавието. Защото е възможно всъщност министъра да не е лъгал, а да се е шегувал. Или не да се е шегувал, а да се е обърквал. Възможно е министерството да ми препоръча да сложа следното заглавие, за да бъде точно и абсолютно вярно: „Ако тройната коалиция беше оставила резерв от 20 милиарда и ако инвестициите нямаше да паднат N – пъти, министър Дянков щеше, ако му позволява световната криза, международната общност и Световната банка, да увеличи някакви доходи“.

  А ако не се подчиним? Щом едно изискване на властта не се изпълнява, трябва да има и наказание. От – до. Например от максимално – затвор, до минимално – съответният главен редактор да напише 100 хил. пъти „Обичам властта“.

  
  

  Дума, 2 февруари 2012

  
  

  ВЕЧНА ДРУЖБА СЪС САЩ

  
  

  Много впечатляващи думи каза г-жа Клинтън1 при краткото си посещение у нас. Най-впечатляващите обаче са следните:

  „Заедно ще приемем предизвикателствата пред XXI век“.

  Кои са общите предизвикателства пред САЩ и България? Америка се страхува от силна Европа. Силна Европа за Амери-

  ка означава проблеми – както в сферата на икономическата конкуренция, така и в съревнованието за геополитическо влияние. България има нужда от силна Европа. Европейският съюз е нашето семейство и ние, пряко и косвено, печелим от неговата сила.

  САЩ мечтаят за слаби Русия и Китай. С какво ни помага на нас евентуалната тяхна слабост? С нищо. Единственото, което би трябвало да ни интересува по отношение на тези две свръхдържави, е присъствието на български стоки на техния пазар.

  В Близкия Изток САЩ мечтаят да имат абсолютно подконтролни правителства, които ще се наведат пред интересите на американските мегакомпании. А на България, ако иска да има сериозни икономически позиции в тези страни, изобщо не ѝ е работа да се меси във вътрешните им работи.

  САЩ имат интерес да засмукват колкото се може повече български мозъци. Което и правят. С което ограбват страната ни с милиарди долари, вложени в тяхното образование. Ние имаме въпиюща нужда тези мозъци да работят за България.

  Та кои са общите предизвикателства? Общите опасности? Общите приоритети? Трудно ми е да се сетя. Разбира се, ако България има своя собствена икономическа политика. Която е в основата на всички други политики.

  Дума, 6 февруари 2012

  

  1 Хилари Клинтън, държавен секретар на САЩ (2009 – 2013) при управлението на Барак Обама. Съпруга на Бил Клинтън, президент на САЩ (1993 – 2001).

  
  

  ЗАГАДКИТЕ НА БЪЛГАРИЯ

  
  

  И през януари България остава на опашката в Европейския съюз по размер на минималната работна заплата, показвали данни на Евростат. Сред последните сме били и като средни брутни доходи в промишлеността, строителството и услугите.

  Това изобщо не е новина. Това отдавна е нашето естествено състояние. Трайно състояние на нашия преход. Преход към какво? Политиците казват: към еди коя си година ще сме със среден европейски стандарт. Обяснения? Разчети? Планове? Няма.

  За посоката на нашето движение никой не иска да говори сериозно. Трудно ли е? Невъзможно ли е? Не се знае. Както не се знае, защо нито един държавен фактор не иска да отговаря на многото въпроси, които задаваме. Защо? Загадка.

  Пак да питаме. Защо в други балкански страни, които произвеждат значително по-малко (на глава от населението) получават по-високи средни заплати? Защо има такава разлика между българска производителност и български доходи, съотнесени към средноевропейските? В ущърб, разбира се, на доходите. Защо в страната с най-бедно население държавата разчита много повече на косвените данъци? Тоест, разчита да си реши бюджетните проблеми на гърба главно на масата потребители. Защо в страната с най-болно население държавата поддържа може би най-високия ДДС за лекарства – 20%? Да припомним

• в Унгария, Чехия и Литва този данък е 5%, в Полша – 7%, в Румъния – 9%, в Гърция – 10%. На последния въпрос май ня-

  кой се опитваше да отговори. Защото диференцираната ставка е сложно нещо, ще затрудни чиновниците. А българските чиновници не трябва да бъдат затруднявани. На тях най-много да им се разреши да си изчислят бонусите от наши глоби по опростена методика.

  Ама стига сме говорили за бедност. Някак черногледо става. Да тръгнем в друга посока. Редно ли е частна фирма да има 70–80% норма на печалба? Пример, за да не сме голословни – ДК Център I Пазарджик ЕООД, която (за 2010 г.) има 8,6 млн лв приходи и нетна печалба 6,3 млн лв. И как сърце да ти даде да обложиш тази фирма с повече от 10% данък печалба! Някак нечовешко е, популистко е, комунистическо е, непазарно е... И за да не е сама в примерите, защото ще се обиди, още: ЕТ Агрола, Плевен – 280 хил. лв приходи, 250 хил. лв – нетна печалба. Предмет на дейност? „Търговско посредничество с разнообразни стоки“. Не, не, няма спекула, бог ме пазил от такива внушения! И сега, за втори път любимият ми пример: Счетоводна къща Детелина 2005 ООД, с един служител. 17,8 млн лв приходи, нетна печалба – 14,5 млн. Бизнесът трябва се подкрепя. Да няма две мнения.

  Сега, дали пък не става ясно защо България е с най-голямо социално разслоение? Не в ЕС. В географска Европа.

  
  

  Дума, 22 февруари 2012

  
  

  ХАЗАРТНИ РАЗМИСЛИ

  
  

  Вчера разбиха престъпна група, занимаваща се с незаконен хазарт. Бандитите са арестувани, начело с тартора им Боян Петракиев – Барона.

  Такива добри новини, пораждат естествени мисли и за законния хазарт в България. На глава от населението София със сигурност е на едно от първите места по брой на казина в ЕС. Оборотите отдавна са по-големи от тези в Испания и Германия, например.

  За бума на този бизнес всеки столичанин може да се убеди с очите си. Моите лични наблюдения: на близкия до дома ми бул. Пушкин за има няма една година един срещу друг изникнаха две казина. Пак на близката ул. „Тодор Каблешков“, непосредствено до кръстовището с бул. „Бъкстон“, отново едно срещу друго

• две казина. На „Ген. Скобелев“, близо до Руски паметник, по маршрута ми за работа, на петдесетина метра едно от друго – отново две казина. Най-смешното обаче, което съм виждал е между Четвърти километър и хотел Плиска – някаква барака, на която се мъдри авторитетната табела „Казино“. Човек може да си помисли, че всеки втори столичанин едва търпи да свърши работното му време, за да се залепи за игралната машина.

  В България сивата икономика постоянно расте. Според различни източници тя е между 30% и 50%. Контрабандата на масови акцизни стоки също главоломно се увеличава. За цигарите например медии огласиха факта, че през 2008 г. са обмитени 22 милиарда къса, а през 2011 г. само 11 милиарда. Значи някой трябва да пере сериозни пари. Официалното изчисление за цигарите например е, че острата необходимост да се изперат пари е на стойност 1,5 милиарда лева. Щом официалното е такова, значи истината е по-сурова.

  В ЕС България е най-корумпираната страна. Парите под маса, за каквото се сетите, също трябва да се изперат. В рамките на страната това е най-лесно чрез казината. Казват, че срещу 5–10%, можеш да получиш документ за спечелени пари. Влизаш с два лева в джоба и излизаш с 200 хиляди. Просто и безболезнено. Собствениците на казина са в същата олекотена ситуация. Съобщават, ако ги питат, че днес едни балами са загубили половин милион лева и толкоз.

  През м. ноември 2009 г. в Полша министър на правосъдието, зам. министър на икономиката и вицепремиер бяха издухани от политиката при скандал, свързан с хазарта. Малко преди тях бе отстранен председателят на управляващата парламентарна група (Збигнев Хлебовски), след като бяха публикувани записи на негови разговори с видни бизнесмени, занимаващи се с хазарт. Да се върнем на вчерашната новина. Това с Барона е хубаво.

  Грози го човека от 20 до 50 хиляди лева глоба и евентуална конфискация на имущество. Не е лошо обаче службите да си включат СРС-тата, за да разберат политиците дали си говорят със собствениците на казина и други машини за щастие. Може би от там ще изскочат по-крупни неща. А ние, журналистите, се надяваме да разберем дали има връзка между количествата „казина – сива икономика – корупция“ и каква е тя. Включително и в персонално изражение.

  На осми юни 2011 г. по БТВ министър Дянков каза, че териториалната дирекция на НАП – София има проблеми с приходите от хазарт. И даде своето обяснение: „Причините за това са или мързел, или негласни разбирания на различни нива“. Това, с мързела, е шегичка, нали Дянков?

  
  

  Дума, 29 февруари 2012

  
  

  КОГА БСП ЩЕ ТРЪГНЕ НАГОРЕ

  
  

  Ключът е в ясното отношение към миналото, към собствеността и в силата на лицата на партията

  Всички социалисти искаме победа на следващите парламентарни избори. Всички ни боли от поредицата загуби. Всички знаем, че предишното управление с наше участие беше по-компетентно, по-социално и по-справедливо от сегашното. И трудно си обясняваме защо въпреки това не можем да се отлепим от тези 20%, които ни дават социолозите.

  Сега е моментът, в предконгресните дни, да си кажем, всеки както го вижда, какво е необходимо да се случи, за да тръгне БСП нагоре. Някои наричат такъв разговор „занимаване със себе си“. Точно така е, трябва да се занимаваме и със себе си. Защото когато говориш, обещаваш и чертаеш перспективи, ако малко те слушат, причината сигурно не е в самите думи и рисувани картини. Причината сигурно е в минали разочарования и днешно слабо доверие. За да слушаш някого, трябва да искаш да го чуеш. За да искаш да го чуеш, сигурно трябва да вярваш в неговата искреност, автентичност, енергичност и борбеност.

  Какво трябва да се случи?

  1. Трябва да кажем, че се гордеем с 45-те години социалистическо минало. Трябва да го кажем ясно, на висок глас, без увъртания. Който не може да го каже, той не може да ръководи тази партия на каквото и да е равнище. Тези, които останаха в БСП, дълбоко съм убеден, че се гордеят. Тези, които ни подкрепят на избори, каквото и да правим, се гордеят. Този, който ги води, ако иска да бъде силен и убедителен, не може да не споделя техните ценности. И тук не става дума да приемаш за правилно и справедливо всичко, което се е случвало. Няма общество, в което да е приемливо всичко, което то съдържа.

     Просто няма такова общество. Става дума за оценка на главното, на същественото. Социализмът отне политическите свободи, но даде всички останали – право на труд, на почивка, на образование, на здравеопазване. Днешното общество осигури свободата да говориш и да се сдружаваш, но отне всички останали свободи за огромно количество хора. Когато ДС отараши личната ми библиотека след студентски донос, че съм „преподавал екзистенциализма с любов“, бях бесен. Когато др. Протагеров, отговарящ в ДС за Медицинска академия – София, искаше от мен да доноснича срещу свои колеги и аз отказах, бях бесен. И въпреки това, днес твърдя, че в нашата партия единственото адекватно отношение към социализма е гордостта. Повтарям, без „но“, „ако“, без увъртания. И ако не разбирате много, много, когато ръководители ви говорят за социалистически ценности, за социалдемокрация или социал-либерализъм, питайте простичко: „Вие гордеете ли се с нашето социалистическо минало?“. Не изобщо, не по принцип, а конкретно – с това, което беше. Ако отговорът е „да“, всичко е наред. Ако отговорът е дълъг, обрасъл с обяснения и уклончив, нещо не е наред. Не е наред основното.

  2. Трябва да се извиним за някои неща. Защото способността на нашия електорат да търпи и понася е пословичен, но не е безкраен. Например за закона за досиетата. С този закон ние отблъснахме много хора. (Впрочем избирателите на Атака, откъде дойдоха?). Обясненията, че без наше участие този закон е щял да бъде още по-ужасен, може да са основателни, но не вършат работа. Явно в политиката е по-добре нещо ужасно да се случи без твое участие, отколкото нещо по-малко ужасно – с твое. И извиненията трябва да бъдат ясни, на висок глас, без увъртания.
     Трябва ясно отношение към собствеността. Партия, която не разглежда държавната и общинската собственост поне като равнопоставена на частната, не може да бъде социалистическа. Нито тук, нито където и да е било. Особено тук, в страната, в която държавната собственост направи живота на всички
     Всичко казано по-горе, дори да се случи, ще си остане на сляп и глух лист хартия, ако ги няма личностите. Енергични, категорични, борбени, ясни, с прост и вдъхновяващ изказ. С една дума – харизматични. Те не могат да бъдат стотици, но могат да бъдат десетки. Лицето на партията. И ако някой лидер на БСП, който и да е той, за да му е лесно и безхаберно, се обгражда с послушковци, това означава, че мисли за себе си. Не за партията и не за ценностите. Същото важи за листите за депутати. Ако продължаваме някого да уреждаме, на някого да благодарим, някого да устройваме, ще си висим със страшна сила на 20-те процента, които с годините ще намаляват по един естествен начин. Има едно себеусещане в много социалисти, че БСП е вечна. Пълна илюзия. Въпреки богатата ѝ история.
     Отношението към кадрите трябва да се промени. Знаем как СДС, ДПС, НДСВ и прочие се бият за всеки свой човек. Не можеш да използваш хора по политическите барикади и след това да ги захвърляш. Да не се интересуваш от тяхната съдба. С такова отношение няма как да си привлекателен. Няма как огорчението да не започне да те руши отвътре.
     Необходим е друг баланс между ценностите „власт“ и
     „социална справедливост“. Когато стремежът за власт е силно доминиращ, когато е хипертрофиран, властта вече не е ценност, а нагон. Тогава „борбата за власт“ е котерийно боричкане, а не стремеж да се реализират обществени проекти. Такава хипертрофия страшно много устройва шепа функционери, но нищо не дава на редовите социалисти. Освен една абстрактна гордост, че „нашите“ намачкаха „вашите“. Голям праз.

  3. сигурен и спокоен. Партия, която не отхвърля частния монопол, не може да бъде социалистическа. Държавата и общините трябва да си върнат услугите „електричество“ и „вода“, например. И ако БСП не се бори за това, тогава тя е „социаллиберална“ партия. Последното означава, че когато иска е социална, когато иска е либерална. Както дойде. Което лоби надвие.

  4. Знаем, разбира се, азбучната истина, че без власт една партия не може да променя обществото. Знаем обаче и друго – не

     всеки, който се стреми към властта, иска да променя нещо в обществото. Да променя нещо около себе си и за себе си – сигурно, но за обществото изобщо не е сигурно. И когато мнозинството от обществото не споделя моите ценности, аз предпочитам да вярвам, да следвам и да гласувам за една партия, която не е на власт, отколкото да си хвърлям гласа за нещо, което се прави, че е мое, но не е.

     Искам с кожата си да почувствам, че кандидатът за власт, моят кандидат, го боли за моите проблеми. Да ми внуши, че няма да ме предаде. Че знае и цената на компромисите и границата на компромисите. Граница, която ако бъде прекрачена, ще начертае напускането на тези ценности, заради които получава моята подкрепа.

  5. Както се казва в докладите – нещо последно по ред, но не и по важност. Нека богатите в моята партия да съберат усилия и пари, за да създадат силна медия. Или няколко силни медии. Не знам как е по света, но у нас не можеш да станеш много богат, ако нямаш политическа подкрепа на силна партия. Партия, която е била във властта или се очаква да вземе властта. Богатите у нас дължат имането си на партиите. Дори да има изключения, те са изключения. Без собственост или съсобственост в силни медии, почти всичко изброено погоре, не е достатъчно за печелене на властта, още по-малко за удържане на властта. Ще попитате, ГЕРБ да не би да имат медии, че се радват на такъв медиен конфорт? Въпросът е уместен, тогава се връщаме към т.4. Освен това, в момента се опитваме да научим какви договори за обслужване има властта с основните медии и срещу какви пари. Като научим отговора, ще ви информираме.

  Не се осмелявам да твърдя, че въпросът поставен в заглавието е най-важният. Въпреки, че е страшно важен. По-същественият въпрос е защо ни е БСП да върви нагоре. Освен, че исторически и емоционално сме свързани с нея. И нека отговорът да не спира до прословутата „борба с бедността“. От такава борба двайсет и две години сили не ни останаха и зато-

  ва сме на опашката в Европа по всички ключови показатели. Трябва да отидем по-далеч и най-напред на себе си да обясним как смятаме конкретно да защитим ценностите си. След това да го обясняваме на другите. Успеем ли, много въпроси ще получат отговор, включително и най-упорито поставяният – този за идентичността. А темата за лидера трябва да се пречупи през темата за идентичността. Ако не постъпим по този начин, говоренето ни за властта ще е пустословие.

  
  

  Дума, 27 април 2012

  
  

  ЗА НАДЕЖДАТА

  
  

  Първи май е особен ден. Единственият, в който протест и празник вървят ръка за ръка. Протестираме срещу ярките социални несправедливости и празнуваме солидарността между хората, които се хранят от своя честен труд.

  На първи май, по улиците и площадите, сме заедно хора, които имаме общи ценности и общи надежди.

  Ние смятаме за аморално и обидно огромното социално разслоение. В България то наистина е огромно. Ще припомня, в черната класация на света на първо място е Намибия, на последно – Швеция. Ние сме в компанията на африкански и латиноамерикански държави. Пред нас няма друга европейска страна. Първи сме, рекордьори сме! Както сме рекордьори общо взето във всички черни класации – от производителност и доходи, до сърдечни съдови заболявания.

  Ние сме против държава, която се оттегля от всички основни процеси. Днес нашата държава не се интересува от производство, от износ, от конкурентоспособността на икономиката ни. Тя е загърбила здравеопазването и социалната защита. Тя се отнася презрително към образованието и науката – към всичко, което действително може да ни постави на пътя на догонващото развитие.

  Имаме и общи мечти и общи надежди. Левите хора на всички времена и на всички континенти са били и са непоправими оптимисти. Ние знаем, че един друг, по-добър, по-справедлив свят, е възможен. За него мечтаем и за него се борим. Левите хора винаги са събирали в сърцата си и гнева и вярата.

  И в името на своята вяра празнуваме. Трябва да празнуваме.

  Честит празник!

  
  

  Дума, 1 май 2012

  
  

  НЕРАЗБИРАЕМО ЗА БЪЛГАРИ

  
  

  Веднага след победата на социалиста Оланд1 чухме за реакцията на финансовите пазари и за светкавичните поздравления от Меркел, Обама и прочие.

  За публичното ни пространство обаче в сянка остана нещо интересно. Първото, което направи близкият до социалистите вестник Либерасион, бе да изброи икономическите ангажименти, които е поел Оланд по време на своята предизборна борба. Намерението да отмени току що обнародваното качване на ДДС от 19,6% на 21,2%; държавния ангажимент за строеж на по 150 хил. жилища на година; облагането на доходи над един милион евро със 75%; възстановяването на ТIPP – плаваща такса върху петролните продукти, която позволява да се регулира цената, така че потребителят да не е толкова зависим от световните цени; фиксиране на максимална разлика между най – ниското и най – високото заплащане в предприятията, в които държавата има мажоритарен дял (1:20 при МРЗ 1398 евро); намерението да отдели търговската част в дейността на банките от спекулативната (високорискова) и т.н. и т.н.

  Не разбирам защо програмите се четат толкова внимателно, а речите се слушат с уши на четири. Защо политическата памет попива всяко конкретно послание, а после го превръща в критерий за оценка на политическото поведение. Защо всичко обещано се разглежда съвсем сериозно като част от пакт между кандидата и неговите избиратели.

  Според мен очакванията трябва да са тотални и абстрактни. Отрицанията – също. Няма какво да се проследява пове-

  
  

  

  1 Франсоа Оланд, президент на Франция (2012 – 2017).

  дението, да се контролира изпълнението на едно или друго. А да се търси конкретна отговорност за забравени обещания е дребнаво заяждане. Не е необходимо действията на политиците да имат нещо общо с реалните проблеми. Животът си върви автоматично по някакви негови правила, а политиката трябва да е шоу, интригуващ сериал, в който „добри“ и „лоши“ си разменят плесници и куршуми за забавление на публиката, която на някого стиска палци.

  Но да се върнем във Франция. Какво се случва на политическата сцена, още в деня след изборите? Досегашният министър на бюджета Валери Пекрес призовава населението да подкрепи десницата на предстоящите законодателни избори. Защо? Един от аргументите: промяната в ДДС трябва да влезе в сила. И този спор се превръща във водораздел или поне в негова съществена част между ляво и дясно.

  Медии отбелязват и първото удовлетворение на новоизбрания президент. Какво е то? Поздравленията? Не, комюникето на кредитната агенция Стандарт енд Пуърс, разпространено веднага след отварянето на Борсата, че изборът на Оланд няма да има „непосредствено въздействие“ върху кредитната оценка на страната.

  Всяка страна с радостите си.

  
  

  Дума, 9 май 2012

  
  

  ЗА ЦЕНАТА НА ВОДАТА В БЪЛГАРИЯ И БОЛИВИЯ

  
  

  Върховният административен съд даде ход на делото, заведено от ВМРО, срещу увеличаването на цената на водата в София от януари 2011 г. Тази цена сега е 1,68 лева.

  Делото може да бъде спечелено като цената се намали например с десет процента . Това обаче нищо няма да промени по същество. Което не означава, че ВМРО не заслужава уважение за дългогодишната си битка с монополиста.

  Делото няма никакво значение, защото принципът ще се запази. А той е следният: концесионерът твърди, че трябва да направи инвестиции, защото тръбите са много стари; прави изчисления и посочва цена, при която сметките ще му излязат; ДКЕВР също смята и одобрява новата цена. Така е вече 12 години.

  През всичките тези години са изписани тонове статии за обяснение и онагледяване на този принцип. Той е прост – конкуренция няма, монополистът прави каквото си поиска, договаря се с когото трябва и после повтаря цикълът отначало.

  Нека си припомним няколко числа. Английският собственик печели конкурса, защото дава най-ниска цена – 40,5 ст. за първата година и обещава усреднената стойност по време на концесията, която е 25 години, да бъде 43,5 ст. Прескачаме няколко години. През 2007 г. цената вече е 88 ст. на кубик, през 2009 г. е 1,40 лв, за да стигне през 2011 г. оспорваната от ВМРО цена от 1,68 лв.

  През цялото това време оскъпяването се обяснява с необходимите инвестиции. Нека чуем обаче какво казва през 2010 г. главния секретар на „Софийска вода“ Иван Иванов: „Ние тряб-

  ва да подменим около 70% от водопроводната мрежа, тъй като е амортизирана – сами можете да направите сметка колко много пари трябват“ (Сега, 6 април 2010 г.). На човек направо да му потекат сълзи от умиление от проявените загриженост и отговорност. Цената е увеличена (до деня на изявлението) три пъти и половина, но въпреки това има няма едни 70% от мрежата, които трябва да бъдат подменени. Да припомним и самозадължението при сключване на концесията – за пет години загубите на вода ще бъдат намалени от 60% на 30%. Лоши хора твърдят, че загубите продължават да са 60%. Сега не знам какви са заплатите на най-големите шефове, но през 2005 г. одиторската фирма „Омонит“ твърдеше, че тогавашният директор Грегъри Ендемано е получавал месечно по 68 хиляди лева. При поемане от фирмата на всичките му режийни разноски, включително училищните такси на децата му.

  Та думата ми е, че каквото и да направи съдът, бащинските грижи на „Софийска вода“ за достъпна вода ще продължат. Няма как да не продължат, защото няма механизъм, който да ги спре. Освен Бойко Борисов да посъветва Фандъкова да изпълни негова закана от 2005 г. за прекратяване на концесията, която разбира се, че той не изпълни, защото и тук пиарът беше достатъчен.

  Не бива обаче чак толкова да се жалваме. Когато нещо ни боли, трябва да се огледаме и да видим успокояващи примери. Например в началото на века в Боливия сметките за вода на домакинство са надхвърляли 20 долара при минимална заплата от 70 долара. Все едно тук водата да струва месечно на семейство по 80 лева. А тя струва по-малко. Какво да се оплакваме тогава! Е, в Боливия населението излезе на масов протест, известен като „Водната война на Кочабамба“ (1999 – 2000 г.). Ние пък ще чакаме решението на съда.

  
  

  Дума, 5 юни 2012

  
  

  ЗА КРАЖБАТА НА ИСТОРИЯТА НИ

  
  

  Май свикнахме с македонските кражби на българска история. Не ни прави впечатление. Подсмихваме се. Години наред се отнасяме с безразличие към спора за името на западната ни съседка. Като че ли това засяга само гърците.

  Турците отпечатаха в стотици хиляди тираж карта за ученици, в която половин България е част от Турция. Май и това само ни очуди и развесели. Получихме извинение, че е станала грешка. Всеки, който разбира от производство на учебници знае, че такава

  „грешка“ не може да бъде незабелязана и съответно непредотвратена. Грешка, която си стои от 2009 г. до 2012 г.

  Вчера „разбираме“, този път от румънски учебник, предназначен за молдовски деца, че третият цар на Второто българско царство е „румънецът“ Калоян. И това ще подмине кротко, с усмивка, с „разбиране“ към съседите и с глупава толерантност. Какво става? Много банално, но и абсолютно вярно е, че кражбата на историята е кражба на памет. Унищожаване на самочувствие, разбиване на единство и отнемане на шанс за общи цели, обща борба. За това става дума. На такива опити трябва да се отговаря със скандали на най-високо държавно равнище. Защото ако една власт не брани моята история, моя род, моята памет, тя няма нищо общо с мен. Тя е чужда, късогледа и без-

  нравствена.

  А когато в общата сеч на БАН орязва парите за изследване на българските език и етнография, тя е чужда по един последователен, логичен и безмилостен начин.

  А ние, простолюдието, нека си честваме скромно и наивно годишнината от „Историята“ на Паисий.

  
  

  Дума, 20 юни 2012

  
  

  БЪЛГАРОФИЛСТВО

  
  

  В събота Национално движение „Русофили“ проведе свое общо събрание. То утвърди Стратегия, Основни насоки за развитие, прие поправки в устава си, избра нов Национален съвет. Рутинни дейности, които се полагат на върховен орган на една организация.

  Нерутинното, дори странното за страничен наблюдател, е съставът на Националния съвет. В него намериха място представители на различни партии, включително на такива, които са несъвместими по идеологии или враждебни на конкретната политическа сцена на България. Кметове на ГЕРБ; членове на НС на БСП; кмет от СДС; зам. председател на парламентарната група на Атака; областен координатор на НДСВ; член на националното ръководство на ВМРО; член на ръководството на Политически кръг „Зора“; зам. председател на БСДП (партия, член на Социалистическия интернационал); председател на Съюза на комунистите в България.

  От политическа гледна точка девизът, изписан на сградата на Народното събрание „Съединението прави силата“, вече 22 години стои неразбран и отхвърлен. Лозунг някакъв, отпращаш към някакви притчи за Кубрат, занимаващ романтичните души на някакви поети, романисти, историци и публицисти. На фона на неговата идилия политическите бойни викове разделят; мразят и анатемосват Другия; налагат своите абсолютни истини. Истини, които нито могат, нито искат да потърсят онази сплав, онзи ракурс, които са способни да родят национално единодействие. Единодействие, което е достойно само за една цел

  – страна с авторитет, народ със самочувствие, поколения, които се гордеят едно с друго. Политическите битки е допустимо да бъдат само за средствата. Дори когато са ожесточени, те нямат

  право да носят името общи, български, ако освен юмруци, не носят в себе си и протегната ръка.

  Осъзнаването на общото минало, общата съдба и общото бъдеще е страшно нужно на България. Неговата липса може би обяснява защо и как оглавяваме всякакви черни класации. Защо сме последни във всякакви междунационални състезания.

  Истината, че проблемът ни е най-напред в духа, а след това в икономиката, продължава да е страстно отхвърляна.

  Неправителственият сектор, иска ми се да вярвам, е способен да посее семената на нова национална философия. Дори да е трудно и продължително. Философия, която не се примирява с факта, че днес ни обединява общо взето само общата територия. Философия, която трескаво търси допирните точки, без да се притеснява от разделителните линии. Философия, която не разглежда протегнатата ръка като жест на слабия, а като задължителен мост, без който е невъзможно изграждането на общ успешен път. Път, който може да има само едно име – Българофилство.

  
  

  Дума, 25 юни 2012

  
  

  ПРАВИЛА ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

  
  

  АТАКА иска оставката на министър Рашидов за това, че е разговарял на турски с турски кинодейци. Преди няколко дни бурни коментари предизвика искането на ДПС да се узакони провеждането на предизборни митинги и на чужд език. Вероятно не са имали предвид японския.

  Преди 22 години Великото народно събрание отхвърли конституционен текст, внесен от мен и от Румен Воденичаров, който уточняваше, че „официалният език е задължителен в публичните взаимоотношения“. Сложните баланси за приемане на Конституцията изискваха и сериозни компромиси между партиите.

  Проблемът е, че и до днес нормативно не е ясно какво е официален език, след като няма правила за неговата задължителна употреба. Нека някой депутат си направи експеримент и изнесе реч, например на немски, за да стане ясно, че никой не може основателно да му забрани да го направи.

  Въпросът изобщо не е в турския език, нито в правото на малцинствени групи да общуват на родния си език. Въпросът е в това, че България продължава да отказва да дефинира пълноценно основен атрибут на държавността си. Все едно да ѝ е все едно къде ще са разположени короните на лъвовете в Герба или как виси българското знаме – с хоризонтално или вертикално подредени цветове.

  Внимателното, прецизно и строго отношение към официалния език е белег дали държавата се самоуважава, а може би дали изобщо има пълноценна държава. И вместо да скачат при всякакви конкретни случаи, нека депутатите се вземат в ръце и създадат ясни правила в една област, за която с право българите са особено чувствителни.

  
  

  Дума, 26 юни 2012

  
  

  ПРОГРАМНИ БЮДЖЕТНИ СПОРОВЕ В БСП

  
  

  (Редакционно обяснение за една дълга дискусия)

  
  

  Спорът по някои бюджетни програмни постановки на БСП между Георги Пирински, от една страна, и проф. Стефан Стоилов и проф. Иван Ангелов, от друга (проф. Чавдар Николов също се включи, макар и по-неутрално), продължи твърде дълго. В редакцията се появиха въпроси дали не прекаляваме, дали не отегчаваме читателите. Получихме и доста писма.

  Защо отделихме толкова място на този спор?

  Темата е изключително важна. Отношението към основните параметри на бюджета е ключов въпрос за партия, която претендира, че в основата на своята философия и своята дейност е поставила социалната справедливост.

  Според някои читатели спорът е твърде професионален (сиреч неразбираем за широката публика). Затова и за по-голяма прегледност, ще се опитам накратко да изложа неговата същност. В основата на полемиката е понятието „балансиран бюджет“.

  Бюджетът е балансиран тогава, когато разходите са равни на приходите. Колкото изкараш, толкова ще харчиш. Когато харчиш повече, отколкото си произвел, бюджетът е с дефицит. Когато държавата спестява пари, бюджетът е с излишък.

  Проф. Стоилов и проф. Ангелов твърдят, че 48-мият конгрес на БСП подкрепя балансирания бюджет. С това според тях философията на БСП не се различава от философията на ГЕРБ. А тази философия, казват те, е дълбоко погрешна. Погрешна е не изобщо, а в условията на криза. По време на криза балансираният бюджет свива потреблението, не стимулира икономиката и оставя недофинансирани жизнено важни социални системи.

  Георги Пирински, под чието ръководство са изготвени и Програмата на БСП, и документите на 48-ия конгрес, опонира, като представя своето разбиране, че балансираният бюджет трябва да се разглежда не като текуща, а като дългосрочна цел.

  Длъжен съм да отбележа, че дискусията е много по-богата – в нея се спори и за облагането на доходите, и за харченето на държавния резерв, и за политиката на държавни заеми. С горните няколко изречение обаче се опитах да очертая „гръбнака“ ѝ.

  Та защо е толкова важна тази дискусия? Тя като магнитна кошница събира в себе си въпроси като:

  • кое е правилното поведение на държавата по време на криза;

  • кой е правилният подход за облекчаване на ударите на кризата и постепенното излизане от нея;

  • и обратно – кое поведение задълбочава кризата и отлага

  „светлината в края на тунела“.

  Има ли днес по-важни въпроси за България, Европа и света? Нормално ли е една сериозна партия, била във властта и бореща се за власт, да не обсъжда тези въпроси? Да не спори по тях? Сериозно ли е отговарянето на тези въпроси да приключи с гласуването на един-два текста, пък били те и конгресни? Още повече че в партията съществуват различни, до противоположни отговори.

  Не случайно Г. Пирински казва: „компромисни записи – да,

  „разкрачена“ позиция – не!“. Обърнете внимание: основни, ключови постановки в конгресните документи са плод на компромиси. Компромиси между какви и какви позиции? Може ли компромисът да бъде окончателно решение; може ли той да сложи точка на спора? Какъв е характерът на този компромис и как влияе той на поведението на партията? Стимулира ли ясното ѝ, разбираемо и еднопосочно поведение, или го блокира?

  
  

  Има компромиси и компромиси

  
  

  Ако двама приятели намерим десет лева на улицата и всеки иска за себе си осем, като твърди, че ги е видял пръв, но накрая

  се разберем да ги разделим и да не спорим повече за заслугите, това е компромис, с който нещата приключват.

  Ако в партията се спори за бюджета; едната страна твърди, че е нормално да имаме 3% дефицит, а другата казва, че не трябва да имаме дефицит, всъщност за какво се спори? 3% дефицит са над два милиарда лева. С тях могат да се увеличат пенсии, заплати; държавата и общините да се разплатят с фирми и т.н. Това – казват защитниците на този подход – ще увеличи потреблението, ще стимулира икономиката, ще допринесе за разкриването на работни места и прочие. Да, ама – казват другите – това не са изкарани, заслужени пари. Тези пари ние ги взимаме от следващото поколение, то трябва да ги връща. Това е несправедливо, нечестно, безотговорно и прочие. Как се постига тук компромис? С чоп? Или като се спрем на дефицит от 1,5%?

  Тук не се намесвам в спора. Своето мнение просторно съм изложил в статията си „Кризата… това удобно обяснение! (трета част)“ (Дума, 9 декември 2011 г.). Патосът ми е насочен не към това да се присъединя към тезите на един или на друг, а да подчертая, че дискусии от такъв тип са ключови, фундаментални, страшно необходими. Без тях просто ще запишем нещо в някакъв документ.

  Записаното проф. Ангелов нарича „разкрачена позиция“, а Георги Пирински – компромис. Ако е „разкрачена позиция“, трябва да съберем краката, защото иначе няма да можем да „ходим“, ще имаме политика на самотек, конюнктурна или наложена от един или друг в момента властимащ в партията. Такава политика не може да претендира, че се базира на общоприета от партията философия, че реализира ценности, споделени от мнозинството ѝ членове. Ако е „компромис“, трябва да се дискутира неговата природа. Допустим ли е, или е „дървено желязо“? Може ли да бъде реализиран, или съдържа взаимно изключващи се елементи?

  Всъщност спорът не е за някакви абстрактни категории, а за това какво ще правим,

  как ще управляваме,

  ако избирателите пожелаят това

  
  

  Спорът е за това какви пътища ще предложим на страната за излизане от кризата, за развитие на производството, за увеличаване на доходите, за постигане на прословутото догонващо развитие. Спорът е за това какво ще прави България в условията на все по-жестока конкуренция и на пропадане на социалното в световен мащаб. И ако на това му се казва „излишен спор“, здраве му кажи!

  Затова тази дискусия трябва да продължи. Разбира се, ако аргументите започнат да се повтарят или спорът се изроди в лични нападки, тя моментално ще бъде прекъсната на страниците на вестника.

  В някои отзиви по повод на дискусията се отличиха два аргумента за нейното спиране. Първият – нужен е прагматизъм, а не абстрактни професорски спорове. Винаги съм се удивявал на лекотата, с която някои противопоставят практиката на теорията. Ти можеш да караш колата си и без да разбираш от двигатели, но ако някой не беше проектирал най-напред в ума си двигателя, ти изобщо нямаше да имаш какво да караш. За всеки конкретен казус в държавата има поне два подхода за решаване. Кой ще избереш зависи от твоята мисъл, от твоите разбирания, от твоята философия. Каква политика ще предприеме една партия зависи не само от конюнктурните ограничители и подсказвания, но и от нейните разбирания за нещата и тяхната природа. Какви ще са тези разбирания (ако партията, разбира се, не е еднолична собственост), зависи от дискусиите. Понякога те са трудни, продължителни, дори и досадни. Особено в години, които не предлагат изпитани рецепти.

  И тук е мястото за няколко думи, посветени на втория аргумент – съберете умните глави на семинар, затворете ги в една стая. „На края да се излезе с единно авторитетно становище“. Последното е цитат. Ето и втори: „Те горе 4–5 човека не могат да се разберат, искаш ние да сме единни. Няма да я

  бъде!“. Любопитно е да добавим, че в очите на някои спорът по толкова ключови въпроси изглежда като „плюене“.

  Тук няма кой знае какво за коментиране. Ако ставаше дума за партията на Сталин или Червенков, аргументът щеше да бъде съвършен. Както съвършени бяха познанията на другаря Сталин в областите на икономиката, възпитанието, културата, езикознанието и зеленчукопроизводството. Ами ако капацитетите в тази стая не постигнат единство? Това разочароващо ли е? Демотивиращо ли е? И кой по-точно ще бъде този авторитет, който ще благослови становището с „авторитетност“?

  Когато срещна такъв аргумент, винаги се сещам за любимия си организационно-политически пример, взет от живота на Френската социалистическа партия. Преди всеки конгрес се състезават няколко платформи. Дискутират се широко в партията. Авторите на всяка от тях се стремят да убедят членската маса в своята правота и перспективност. После на общопартиен референдум се гласува за тези платформи. Всяка от тях събира някакъв процент. Лицето на платформата „Хикс“ определя такъв процент от членовете на Националния партиен съвет, какъвто процент е събрала платформата.

  Май се размечтах...

  
  

  Дума, 18 август 2012

  
  

  11 СЕПТЕМВРИ

  
  

  11 септември 2001 г. Деветнадесет терористи, оръдия на

  „Ал-Кайда“, сринаха кулите – близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк, удариха Пентагона и избиха над 3000 души. Избиха невинни. Обладани от своя ненавист, фанатизъм и повик за мъст. От варварство. За този ден всички знаем. Помним и ни напомнят.

  11 септември 1973 г. С активната помощ на ЦРУ генерал Пиночет извърши военен преврат в Чили и дръпна спусъка на масовите убийства. Под неговата диктатура бяха избити около 3000 инакомислещи. Варварски. За този 11 септември по-малко си спомняме, а и почти не ни напомнят.

  Нямаме спомен за деня, в който през 1999 г. стотици невинни сръбски граждани бяха бомбардирани от НАТО. Операцията се казваше „Благородна наковалня“.

  Не можем да посочим и дата, на която да се помолим за душите на невинните иракчани, либийци и сирийци, погинали от варварството на друга ненавист, фанатизъм, повик за мъст и хладни сметки на тези, които издават заповедите.

  Като няма такава траурна дата, на която да бъде проклето варварството, нека тя бъде 11 септември.

  Вчера много хора по света склониха глави и пророниха сълзи. Всеки със своите спомени и образи.

  Образът в моята памет е за едно мъртво сръбско дете, гушнало плюшеното си мече. Намерили го в банята след „Благородната наковалня“. И не знам защо се сетих за онова ястребинче, което пред дулото на пистолета проронило: „Чичко, аз вече ще слушам“.

  
  

  Дума, 12 септември 2012

  
  

  ОТКРИТО ПИСМО ДО Г-Н ПРЕЗИДЕНТА

  
  

  Братя Ружеви*

  
  

  Г-н Президент**, напоследък много ни харесвате. Говорите за икономика, развитие, прогрес и за всичко останало, което го нямаме, но трябва да го имаме. Нашите поздравления.

  Вашите речи предизвикват у нас много размисли. Да споделим някои от тях. Вчера например Вие казахте, че „В България все още се чудим дали имаме пазарна икономика или имаме икономика, доминирана от богатите хора, от монополите, от олигарсите.“ Имаме пазарна икономика, г-н Президент. Ако иска човек може да отиде на Женския пазар, ако иска може да отиде на Кирковския. На който и пазар да отиде може да си купи яйца от различни сергии. Това е пазарна икономика. Просто от пазарната икономика измъкване няма. Тук няма проблем. Проблемът е другаде. Пазарна икономика има и в Буркина Фасо и в Швеция. Въпросът е към коя ние се придвижваме. Според нас – към първата. Нарязахме Кремиковци на скрап и сега изнасяме скрап. Като нарежем ОЦК „Кърджали“, ще видим какво ще се получи за изнасяне. Тук даже трябва да се извиним на Буркина Фасо. Те изнасят памук и добитък. А ние май домати не изнасяме. Нито прасета и агнета. Те имат ръст на икономиката близо 6%, а ние сме в криза. Та според Вас, в каква посока се движи нашата пазарна икономика?

  
  

  

  * Публикациите под псевдонима Братя Ружеви са писани съвместно с Александър Симов.

  ** Росен Плевнелиев, президент на България (2012 – 2017)

  Вие ни вдъхвате надежда, като казвате, че можем да станем Швейцария на Балканите. Как да го разбираме това, буквално ли? Значи ще развием страхотна банкова и застрахователна индустрия, ще изнасяме часовници, машини и химически продукти с висока добавена стойност. Или може би говорите в някакъв преносен смисъл? Например в смисъл, че днес Швейцария има БВП на глава от населението четири пъти по-висок от този на България и безработица от 3%. Ще Ви бъдем благодарни, ако ни обясните какво трябва да правим, за да го постигнем. Ние, например обещаваме да пишем повече. И ще пишем за все поскучни неща, защото няма по-скучна преса от Швейцарската. Там за скандали почти не пишат, все някакви проценти премятат, все изчисления за доходи правят и все за референдуми се готвят.

  Обаче точно по казуса с Швейцария изпитахме леко недоумение. Във Вашето слово вие остро препоръчахте България да не живее на кредит, а чрез реално изработени доходи – „Това е една много честна позиция – получаваме толкова, колкото произвеждаме“, обобщихте Вие. Кратка справка обаче показва, че Швейцария има публичен дълг от 50 на сто от БВП. Как да разбираме това? Нима ни давате за пример една нечестна държава? Защото по вашите собствени критерии Швейцария направо изпада от борда.

  Впечатлени сме от Вашата загриженост за ниските ни доходи. Обяснявате ги с ниската производителност. Тук обаче някои неща не ни се връзват. Даваме пример. В България средната заплата е 388 евро, а в Македония – 490. В същото време на глава от населението Македония произвежда по-малко, а безработицата е по-висока. Е те, това не можем да си обясним. Бачкаме повече, а получаваме по-малко. Защо? Да не би някой да ни краде? Да не би да ни крият парите? Голяма загадка. Очакваме в някоя от следващите си речи да ни обясните.

  
  

  Дума, 14 септември 2012

  
  

  ГОЛЯМАТА ЛАКОМИЯ И НЕЙНИТЕ ПОДАНИЦИ

  
  

  Само нови финансови регулации могат да реабилитират държавата, политиката и демокрацията в борбата за един по-справедлив свят

  
  

  „Европейските срещи на върха идват една след друга и се провалят… „Пазарите“ разбраха това и вече се отнасят към елитите като към обезглавени петли, елементарни играчки в ръцете на породени от самите тях сили…“

  Серж Алими1

  
  

  Световната финансова и икономическа криза бушува вече пета година. За опустошенията, които нанася на жизнения стандарт, сигурността и перспективите на милиарди хора, се пише и говори всеки ден. Ако внимателно следим движението на парите обаче, трябва просто да се изсмеем на драматичния повик към всички: „Криза е, налага се да стягаме коланите!“. Защото

  
  

  кризата оряза доходите на обикновените хора и увеличи богатството на най-богатите

  
  

  Доказателствата могат да се вземат от произволна точка на света...

  
  

  

  1 Серж Алими, „Петли без глави“, Монд дипломатик в Дума, 5 януари 2012.

  През 2010 г. авоарите на най-богатите хора, живеещи в Швейцария, са се увеличили с 16 млрд. евро. Богатството на 300-те най-богати се е увеличило за една година с 4,7% 2.

  През 2011 г. състоянието на най-богатите британци не само не намалява, не просто се увеличава, то поставя рекорди! Според годишния списък на богатството, публикуван от Сънди Таймс3, общото състояние на хилядата най-богати лица във Великобритания се е увеличило с 4,7% до 414,26 млрд. паунда (508 млрд. евро). Въпреки тенденциите на страната към рецесия. Въпреки големите бюджетни съкращения. Въпреки повишената безработица. Този рекорд бие рекорда от последната предкризисна година – 2008 г., който е 412,85 млрд. паунда.

  През 2011 г. е поставен и друг рекорд – в страната има 77 милиардери. При това класацията на вестника не отчита банковите сметки, а само недвижимата собственост и участията в компании. С депозитите картинката би била още по-категорична. Остава да си блъскаме главите как така най-богатите печелят от кризата, докато повечето губят. А докато губят, пропагандата им набива, че така е правилно – че трябва да сърбат попарата на лошите национални финансови и икономически показатели. Сигурно има някакъв супер професионален отговор на този въпрос. Но и публицистичният, взет на заем от Фейсбук, май не е далеч от истината: „Гладът не е заради това, че не можем да нахраним бедните, а заради това, че не можем да нахраним

  богатите“.

  Става дума за голямата лакомия, която черпи оръжия от промяна на правилата, от заобикаляне на правилата, от блокиране на всякакви опити за постигане на някаква социална справедливост. И, разбира се, от масираната пропаганда, която не дава достъп на обикновения човек до реалните процеси и техните пружини. Защото не е вярно, че който е умен и работлив не-

  
  

  

  2 Profit.bg, 02.12.2010.

  3 Profit.bg , 29.04. 2012.

  пременно ще постигне социално благополучие. Не е вярно, че работливите народи имат висок стандарт, а „мързеливите“ заслужено живеят бедно. Не е вярно, че огромните богатства се натрупват просто с много работа, квалификация, борбеност и изобретателност. Не е вярно, че това, което е, е естественото състояние на света. Състояние, което нито трябва, нито може да бъде променено.

  Затова първата глобална крачка по новия ляв път днес е

  
  

  истината за правилата, които управляват света, да стигне до колкото се може повече хора

  
  

  Истината за алчността на малцината, които ограбват труда на мнозинството, да стане факт на общественото съзнание.

  Лакомията, която води до глобални бедствия, се признава и от високопоставени десни политици. Германският финансов министър Волфганг Шойбле, например, неотдавна критикува

  „безграничната алчност и стремежа към все по-високи печалби на капиталовите пазари, които съвсем не са невинни за банковата и икономическата криза, а и за последвалата криза в цели държави, с която се сблъскваме от 2008 г.“4.

  Лакомията бива малка и голяма. Ето един пример за малка лакомия, взет от финансовия свят с наше, родно участие. През юли 2012 г. българското правителство пласира петгодишни еврооблигации на стойност от 950 млн. евро с доходност 4,436%. На български финансови субекти обаче беше забранено да участват в изкупуването. В сделката участваха 360 инвеститори – инвестиционни, застрахователни, пенсионни фондове, хедж фондове и банки. След това част от облигациите бяха препродадени на български купувачи – пенсионни фондове и банки, но при доходност ... 3,5% 5.

  
  

  

  1. Les Echos, Paris,16–17 декември 2012 г., цитиран по Серж Алими,

     „Петли без глави“, Монд дипломатик в Дума, 5 януари 2012.

  2. Йосиф Аврамов, „Провалът, представен като успех“, Дума, 2 август

     2012.

     Така близо един процент остава в привилегирования купувач. Ако говорим за 1/10 от обема, печалбата на чужденеца е от порядъка на един милион евро за година. Пита се: срещу какъв труд? Образно казано, срещу натискане на две копчета на компютърната клавиатура („приеми“ и „прати“). А за колко време може да изкара тези милион евро един производител на реални стоки и услуги? Например, ако произвежда хляб?

     Може би в инвестиционния случай става дума за някаква страхотна квалификация, която би трябвало да бъде заплатена скъпо и прескъпо? Да, ама в какво се състои разликата между препродаването на облигации и препродаването на банички? Май само в това, че някои ще нарекат далаверата с баничките спекула, а далаверата с облигации – висококвалифицирана финансова сделка.

     Случаят изглежда като кокошкарска история в сравнение с други „висококвалифицирани“ операции. Като тази, например: частни банки взимат от Европейската централна банка пари с лихва от 1% и ги дават на Гърция, но срещу 4 – 5% за тримесечни заеми и около 12% за десетгодишни облигации. През май 2011 г. лихвите за десетгодишен период започват да надхвърлят 16,5%.

     
     

     „Спасяването на Гърция“ ,

     или един пример за голяма лакомия

     
     

     Заради срива на гръцката икономика и огромния външен дълг на страната (днес той е 150% от БВП) Европа и светът тръгнаха

     „да спасяват“ Гърция. Ето как изглежда това спасение:

     • През май 2010 г. „тройката“ (МВФ, ЕЦБ и ЕК) отпуска на закъсалата страна заем от 100 млрд. евро; през март 2012 г. – втори транш от 130 млрд. евро; очаква се тази година да бъде отпуснат още един транш от 31,5 млрд. евро.

     • За да може да погасява лихвите, Гърция започва да продава шестмесечни и тримесечни облигации. Тоест, да взема нови заеми, за да връща старите. Пазарите въобще не се назлъндисват.

       Търсенето на гръцки облигации е от два до четири пъти по-голямо от предлагането.

       • През август т.г. Агенцията за управление на външния дълг на Гърция съобщава, че е събрала 3,13 млрд. евро с лихва от 4,48%. Финансовото министерство обявява, че ще приеме още оферти в размер на 30% от търгуваната сума. Акумулираната сума достига 4,3 млрд. евро. Тя е необходима за погасяване на облигационен заем с падеж на 20 август.

         Само по този заем Гърция плаща лихви от порядъка на 50 млн евро. (А пиесата се повтаря всеки месец, по веднъж или два пъти, с различни суми и с малка разлика в лихвените проценти.)

         Срещу каква работа „спасителите“ печелят тези пари? Срещу каква суперквалификация? И кой трябва да изработи тези пари? Гърците, разбира се. Но тъй като икономиката им не е в растеж, парите ще се вземат от орязване на заплати, пенсии, социално дело, здравеопазване и прочее.

         В същото време Европейският фонд за финансова стабилност (ЕФФС) също продава облигации, но на лихва от 0,14%. Защо този фонд със събраните пари не купи гръцки облигации, пък да „одере“ съседите с десет пъти по-висока лихва? С 1,4%! Защото правилата не позволяват. Защото Гърция трябва да бъде одрана не с десет, а с тридесет пъти по-голяма лихва. Сега им е паднала.

         Между другото самото германско финансово министерство става обяви, че до края на 2011 г. гръцкото правителство е превело на Германия 380 млн. евро лихви върху заемите, с които най-силната европейска икономика е участвала в първия спасителен пакт. Лихвите по въпросните заеми се движат между 3,423% и 4,528%.

         Факти от този сорт обаче, осветляващи финансовите аспекти на европейската „доброта и загриженост“, са хвърлени в мъгла. Не случайно мощните медии всеки ден обясняват как

         „мързеливите“ гърци трябва да правят още и още съкращения, да дават още и още жертви, докато „загриженият“ свят ги спа-

         сява. Никоя от големите медии не изкарва на светло шаячната истина за разликата в лихвите. А именно тази истина по един много ясен начин показва в каква посока се движат парите.

         В края на август гръцкият министър-председател Андонис Самарас каза, че не иска повече пари, а малко въздух, за да постигне страната растеж. Той помоли за отсрочка от две години, в които да осъществи бюджетните мерки, наложени от спасителния план. Мощен хор от европейски политици и финансисти обаче извика „Не може!“. Как така гърците ще се отпускат! А защо да не може? Защото грабежът, пардон – спасяването, трябва да бъде качествено и пълноценно.

         Европейското възмущение от „претенциозните“ гърци понякога се редува с европейско удовлетворение. То беше демонстрирано на 29 август, когато гръцкото правителство внесе законопроект за премахване на представителните разходи на премиера, председателя на парламента, министрите и зам. министрите (За всички данни за Гърция, посочени по-горе вж. бел. 6). Достойна за уважение саможертва! От тук насетне гръцкият премиер, ако иска да почерпи едно кафе, ще трябва да се бръкне в частния си джоб. От това щели да се спестят 400 хиляди евро годишно. Над 120 пъти по-малко от тримесечната печалба на

         „спасителите“, за която вече стана дума.

         
         

         Възпитателно е, когато към цинизма се добави и унижение

         
         

         А в голямата лакомия институционалният цинизъм често е придружен и от личен. В края на май генералната директорка на МВФ Кристин Лагард се изяви с публично възмущение от

         „всички онези хора в Гърция, които се опитват да избегнат плащането на данъци“. В същата седмица стана ясно, че тя самата

         
         

         
         

         

  3. Economy News.bg, 14 юни 2011, 7 март 2012; radar.bg, 19 юни 2012;

     infostock.bg, 19 юни 2012; GRReporter, 14 август 2012; Капитал, бр.34, 25–

     31 август 2012; mediapool, 29 август 2012.

     не плаща никакъв данък върху заплатата си от 467 940 щ.д. плюс режийни на стойност 83 760 щ.д. за година. За да получи такава чиста сума, редовият данъкоплатец в САЩ трябва да плати 35% данък върху доход от 630 000 щ.д. Разбира се, Лагард не си е измислила тази екстра. Тя ѝ е дадена от Виенската конвенция, която постановява, че „дипломатическите служители ще бъдат освободени от всички задължения и данъци, дължими като физическо лице или притежател на недвижима собственост…“7. Извоювана привилегия, така да се каже. Когато обаче човек я има, би трябвало да бъде по-въздържан, обсъждайки финансовите отговорности на другите.

     Този цинизъм всъщност ясно показва как широките кръгове от богатите отговарят на въпроса

     
     

     „Кой трябва да плати сметката на кризата“

     
     

     Има, разбира се, и примери в обратна посока. Стивън Кинг и Уорън Бъфет са сред извънредно богатите американци, които призоваха правителството да ги обложи с по-високи данъци. Те обаче не срещат разбиране в своите среди.

     И така, в края на април стана известно, че за три години Европейската централна банка (ЕЦБ) е отпуснала на банките от еврозоната заеми в размер на един трилион евро при лихва от 1%. Всеки може да сметне за какви пари става дума, ако този трилион след това е раздаден с лихви от 3-4% (за тригодишни книжа). И къде са тези пари? В кого са? От кого са изкарани? Ако са напечатани, кой плаща сметката?

     Ето как се изразява дясната преса: „Използването на евтините заеми на ЕЦБ (1% лихва) наистина даде на банките стимул да ги вложат в държавен дълг на Испания и Италия... и така да направят бърза печалба“8. Това направо си е трогателен стимул. Взимаш двадесет лева от някого, даваш ги на друг и си

     
     

     

  4. Investor.bg, 30 май 2012.

  5. Капитал, бр. 17, 28 април – 4 май 2012.

     печелиш един обяд. Ами ако смятаме двеста милиарда? Или петстотин милиарда?

     Разбира се, (понеже е добър и професионален) вестникът уточнява, че банките не са вложили тези пари в заеми за бизнеса и домакинствата, което би смекчило ефекта от бюджетните съкращения. Ама защо пък да го правят? При домакинствата има несигурност, има процент лоши кредити. Виж, при държавата Италия е друго – тя със сигурност няма да фалира. Освен това, защо да се занимават с бизнеса и домакинствата? Някой да ги кара? Да ги стимулира?

     И все пак тези колосални печалби кой ги изкарва?

     Разбира се, „мързеливите“ гръцки, италиански и испански граждани, които от сутрин до вечер се гънат в малките си семейни хотелчета и треперят при мисълта, че този сезон може да фалират. Или гръцките, италианските и испанските рибари, който по цял ден хвърлят мрежите. Именно те, „мързеливите“, всъщност изработват стотиците милиони евро, предназначени да попаднат в банковите сметки на „работливите“ английски, люксембургски, немски и прочее банкери. Които печелят, защото, видите ли, поемат страшния риск... да не си получат парите. Въпреки, че обичайна практика е да ги застраховат, отделяйки част от кражбата – пардон, от печалбата – за съответния застраховател.

     При това голямата лакомия не се ограничава само с търговията с пари и всякакви финансови деривати. В доклад на Организацията на ООН по прехрана и земеделие (ФАО) за 2011 г. се посочва, че само 2% от срочните договори за хранителни суровини приключват с действителна доставка на определена стока. Останалите 98% се препродават от спекуланти преди датата на изтичане на договора. Доклад от 2009 г. пък, предназначен за американския Сенат, който критикува спекулата на зърнения пазар, посочва факта, че някои търговци притежават по 53 000 договора9. Нали се сещаме кой изработва спекулативните пе-

     
     

     

  6. Монд дипломатик в Дума, 16 февруари 2012.

  чалби – същите тези „мързеливци“, за които неолибералните философи много обичат да приказват. Ами, свободна търговия, казват. Да, но

  
  

  когато свободата на търговията увеличава глада по света, тя се превръща в робство за мнозинството

  
  

  На фона на голямото ограбване някои „притеснения“ на Европейската комисия звучат направо трогателно. Например притеснението, че през 2008-2010 г. заплатите в България нараснали твърде много – с цели 27,8%!10 Поради което през февруари тази година ЕК предупреди страната ни и я постави под наблюдение. Родните десни папагали също виждат в нарастването на заплатите големия проблем на Европа. Обсъждайки плахите мерки на Франсоа Оланд да постави пранги на финансовите спекулации, вестник Капитал с удоволствие цитира главния изпълнителен директор на „Пежо“ Филип Варен, според когото големият проблем на неговата компания идвал от цената на труда. За последните 10 години разходите за един работник на час във Франция се били вдигнали с 31%, а в Германия, видите ли, само с 19%!11

  Защо обаче не представят други данни? Например, как се променя делът на заплатите и осигуровките в добавената стойност.

  Статистиката показва, че през 80-те и 90-те години на ХХ век този дял е намалял с повече от 8 пункта от БВП. В същото време сумите, изплащани на собственици на капитал и земи, са се увеличили от 3% на 8% от брутната добавена стойност за периода от 1982 г. до 2007 г.12 „Доходите от капитал, от лихви и дивиденти се ползват с огромни привилегии. По данни на националното счето-

  
  

  
  

  

  10 Сега, 15 февруари 2012.

  11 Капитал, бр.30, 28 юли – 03 август 2012.

  12 Монд дипломатик в Дума, 17 юни 2010.

  водство 80% от тях се изплъзват от прогресивния данък благодарение на многобройните специални режими за опрощаване на данъци… За пет години, от 2003 до 2008 г., мащабът на раздаваните подаръци нарасна с 47%, като се увеличи от 50 на 70 млрд. евро… Дивидентите са нараснали от 3,2% от БВП през 1982 г. на 8,5% през 2007 г. А това представлява прехвърляне на 80–100 млрд.“13

  
  

  Още нещо за механизма на задълбочаващото се неравенство

  
  

  Механизмът за обогатяване на висшето финансово съсловие е всъщност много прост. Колкото по-големи финансови трудности има една страна, толкова по-лоша оценка ѝ дават световните рейтингови агенции, толкова „по-рисково“ става според тези оценки отпускането на кредити за нея, толкова по-високи лихви ѝ искат финансовите институции.

  За да изпроси милост от пазарите, съответната страна съкращава драстично разходите. Което по правило удря обикновените граждани. От това обаче финансовите институции генерират по-високи печалби. Печалби, които не могат да бъдат определени по друг начин, освен като паразитни и спекулативни, доколкото не са резултат от вложен труд, време и интелект.

  Ето как сферата, която потопи света в кризата, получава яки бонуси, за да спасява света, който потопи. Преди да застане в ролята на спасител обаче, тя самата трябваше да бъде спасена от същите тези, които потопи и които след това започнаха да я молят за спасение.

  Образно казано, се получи следното: имам 100 лева, но моята банка фалира и ми вземат 20 лева, за да я спасят (защото била кръвоносната система на обществото – без нея нямало как да се

  
  

  

  13 Жан-Кристоф льо Дигу, „Да се реабилитира данъкът“, Монд дипломатик в Дума, 17 март 2011.

  развивам, от нея трябвало да вземам пари, за да върви бизнесът ми или да увелича потреблението си). След това аз наистина се нуждая от пари, искам 100 лева от банката, но тя, позовавайки се на едни експертни оценки, ми казва, че съм станал рисков кредитополучател, защото вече нямам 100 лева, а само 80. Затова ми дава кредита, но не срещу три, а срещу пет процента лихва. Тя не е пострадала от кризата (аз съм я спасил с моите 20 лева), но аз пък съм обеднял с 25 лева, вместо само с три. Ето ти разслоението. Логично, пазарно, съвременно и преди всичко

  „правилно“.

  Не трябва обаче да крием и факта, че още в началото на кризата бяха предприети мерки срещу това разслоение. Например през октомври 2008 г. германското правителство прие ограничение на заплатите на мениджърите на затруднените банки – максимум 500 хил. евро годишно. Представяте ли си, таван от 40 хил. евро на месец, направо да ги ожалиш! И за да не бъде съвсем грубо, законът предвиди изключения от правилото.14

  Ето това се казва „голяма лакомия“. И когато икономисти и политици, в чиито глави, освен „печалба“, съществува и понятието „справедливост“, предлагат ЕЦБ директно да дава пари на закъсали правителства, цялото неолиберално войнство настръхва и надава вой: „Ама това е нарушаване на закона, на правилата, по които работи ЕЦБ!“

  
  

  А какво пречи правилата да се променят?

  
  

  Защо е нужен посредник между централната банка и испанската държава, например? Защото ако го няма, няма как с две натискания на копчета да спечелиш толкова, колкото хиляди хора биха спечелили с нормалния си производителен труд за целия си живот.

  
  

  

  14 Агенция „Фокус“, 23 октомври 2008.

  Разбира се, в публичното пространство се дава съвсем друго обяснение за необходимостта от посредник. Ето как разсъждава президентът на „Бундесбанк“ Йенс Вайдеман: „Пълното премахване на дисциплиниращия ефект на нарастващите лихвени проценти би било фатално… Когато държавните кредити поскъпнат, рязко намалява изкушението да се вземат заеми.“15 Много разпространен аргумент. Да, но закъсалите държави продължават да взимат заеми дори при високи лихви, не просто защото са изкушени. Те трябва да връщат стари кредити, трябва да плащат заплати, пенсии, обезщетения; те трябва да поддържат здравеопазване, образование и пр. (Освен ако не решат, като България, че доходите и социалните системи нямат значение, за разлика от финансовата стабилност).

  Като става дума за изкушения обаче, трябва да се споменат поне още три. Първо, изкушението на финансовите пазари да изсмукват колкото се може по-големи печалби, дори ако по този начин тласкат съответната държава към фалит. Второ, изкушението на самите закъсали държави да спрат плащанията, за да спасят обществата си от мизерия и бунтове. Трето, изкушението на значими ръководни фигури да се противопоставят на изкушението на алчността с нови правила.

  Ако струпаме четирите изкушения на куп и се видят техните зависимости, ще се очертае картината на днешната глобална социална битка.

  Един вектор на тази битка, независимо от политическите пристрастия на нейните главни двигатели, получи мощен импулс през септември т.г.

  На 6-ти септември управителният съвет на ЕЦБ взе решение да изкупува директно неограничено количество държавни облигации. Естествено, реакцията на финансовите среди беше повече от бурна. Най-рязък в своите коментари беше германският финансов министър Волфганг Шойбле: „Възможен е

  
  

  15 Цит. по Серж Алими, „Петли без глави“, Монд дипломатик в Дума, 5 януари 2012.

  съдебен процес срещу плана на ЕЦБ за изкупуване на облигации.“16 И защо? Защото това щяло да доведе до финансиране на правителства чрез печатане на пари.

  Какъв беше ефектът от решението на ЕЦБ? Лихвите, които финансовите пазари искат от правителствата тръгнаха надолу. Например на 13-и септември Италия продаде три годишни облигации за 4 млрд евро при доходност от 2,5% – най-ниската от близо две години насам. За Испания – лихвата по базовите десет годишни испански облигации стана 5,62%, след като само преди месец и половина беше стигнала 7,64%! Зад тези проценти се крие голяма драма. Това са стотици милиони които всяка година ще остават при испанския народ, вместо да попадат в джобовете на „спасителите“. Разбира се, драмата е за последните. И прекрасен повод обикновените хора в Испания да празнуват.

  Само едно решение, последвано от една пресконференция на Марио Драги,

  
  

  накара спекулантите рязко да ограничат апетита си

  
  

  И изведнъж видни финансисти се плеснаха по челото и направиха заключението, че твърде е възможно ЕЦБ изобщо да не ѝ се налага да изкупува облигации. „Заплахата, че в рамките на новата програма ЕЦБ ще изкупува неограничено количество облигации означава, че в края на краищата интервенция няма да е необходима“, каза Паникос Деметриадес, управител на Централната банка на Кипър и член на управителното тяло на ЕЦБ. После пояснява: „Никой няма да посмее да спекулира срещу неограничената мощ на една централна банка“.

  Думата „заплаха“ е много точна. Размаханият пръст е срещу всички тези, които колкото по-закъсали страни има около тях, толкова по-силно потриват ръце. Заплашени са паразитните печалби. Заплашена е огромната лакомия на спекулативния капитал.

  
  

  

  16 По investor.bg, 13 септември 2012.

  Друга, емблематична част от глобалната битка за социална справедливост е близо 40-годишната история на

  
  

  борбата за облагане на финансовите трансакции –

  една от основните регулации

  
  

  Съвсем малко история. През 1972 г. Нобеловият лауреат за икономика Джеймс Тобин, който по никакъв начин не е искал да бъде свързван с левицата, предлага международните финансови трансакции да се облагат с данък. Имал е предвид главно валутния пазар. Според него този данък би могъл съществено да ограничи спекулата и да натрупа сериозни суми, чрез които да се решават глобални проблеми.

  През декември 1997 г. Игнасио Рамоне в своя уводна статия в Le Monde diplomatique под заглавие „Да отнемем силата на пазарите“ апелира: „Абсолютната свобода на движението на капиталите дестабилизира демокрацията. Поради тази причина трябва да се създадат ограничаващи механизми. Единият от тях е данъкът „Тобин“…

  На 3 юни 1998 г. в Париж печатни органи, профсъюзи, асоциации и физически лица създават Асоциацията за облагане на финансовите трансакции в полза на гражданите (Attac

  – от френското Association pour une Taxation des Transactions financiers pour l’ Aide aux Citoyens). Шест месеца по-късно, на 11–12 декември 1998 г., по покана на френската асоциация Attac се учредява и международно движение Attac. Така започва международната битка за облагане на сделките с валути.

  През 2002 г. специалисти изчисляват, че обемът на този пазар е от порядъка на един трилион долара. Предложенията за размер на данъка варират от 0,1% до 5% 17.

  Междувременно силата на финансовия капитал расте неимоверно. Ако през 1997 г. финансовите трансакции са били

  
  

  17 Сп. Ново време, бр.7 от 2001 г., бр. 4 от 2002 г., бр. 5–6 от 2003 г., бр 4. от 2007 г.

  15 пъти по-обемни от производството, сега са 70–75 пъти!18 Специалисти твърдят, че дневният оборот на световния валутен пазар днес надвишава 4000 милиарда долара.19

  Няколко парламента приемат по принцип необходимостта от такава глобална регулация – Канада (през 1999 г.), Франция и Белгия (през 2004 г.)

  През март 2010 г. Европейският парламент приема резолюция, с която настоява Еврокомисията да разработи план за въвеждане на данък върху финансовите трансакции. „Ако глобалното въвеждане на този данък се окаже невъзможно, ЕС трябва да разгледа възможността за неговото едностранно въвеждане“, се казва в решението.20

  На среща в Торонто през юни 2010 г. Г–20 решава, че всяка страна, която сметне за нужно, може да наложи данъци върху дейността на своите банки, но отхвърля идеята за глобално облагане на финансовите операции. Германският канцлер Ангела Меркел с разочарование констатира, че в Г–20 няма единна позиция и потвърждава своето мнение, че такова облагане трябва да се приложи. През същата година в Европейската комисия правят изчисления, че минимална такса върху финансовите трансакции ще носи за държавите членки между 145 и 372 млрд.

  евро годишно.21

  През юли 2011 г. ЕК отново настоява държавите да въведат такъв данък.22

  През август 2011 г. след двучасова среща в Елисейския дворец тогавашният френски президент Никола Саркози и Ангела Меркел решават да поискат от всички страни – членки на ЕС,

  
  

  

  18 Серж Алими, „След Тобин накъде?“, Монд дипломатик в Дума, 2 февруари 2012.

  19 Лоран Жак, „Войната на валутите, митове и реалност“, Монд дипломатик в Дума, 16 декември 2010.

  20 К. Първанов, сп. Тема, брой 26, 5–11 юли 2010 г.

  21 Игнасио Рамоне, „Социален изблик във Франция“, Монд дипломатик

  в Дума, 17 ноември 2010 г.

  22Капитал, бр. 26, 2–8 юли 2011.

  да наложат от септември данък върху финансовите трансакции. Но „пазарите не харесаха идеята за облагането на финансовите трансакции“, както писаха вестниците.23

  В края на септември 2011 г. и председателят на ЕК Жозе Барозу предлага на Европейския парламент да приеме такса върху финансовите трансакции. Според него това би носило до 55 млрд. евро на година. Поет е ангажимент предложението да бъде обсъдено от 27-те страни членки. Барозу говори за такса от 0,1% – за операции с акции и облигации, и от 0,01% – за деривати. Форексът (валутният обмен) не се визира. Повече от половината от приходите щели да бъдат за бюджета на ЕС, а останалото да се връща в страните членки.24

  През януари 2012 г. Никола Саркози обещава да започне обсъждане на проекта, известен като данъка „Тобин“, дори при липса на подкрепа от страна на някои партньори от ЕС.25

  Няколко дни след това британският премиер Дейвид Камерън заявява, че Англия ще продължи да блокира облагането с данък на финансовите операции в страните на ЕС, за каквото настоява Франция.

  Пак през януари датското председателство на ЕС отхвърля идеята за въвеждане на данък върху финансовите трансакции в целия ЕС. Копенхаген също така заявява, че е против приемането му само в страните от еврозоната, както настояват Париж и Берлин.

  Междувременно френските банки обявяват, че ще бъдат принудени да изнесат по-голямата част от своите финансови операции в чужбина, ако държавата въведе едностранно т.нар. данък

  „Тобин“. Швеция също излага свои аргументи „против“.26

  Тук е мястото да се отбележи, че в средствата за масова информация, а и в изказванията на политици и икономисти, твърде произволно се използва името на Джеймс Тобин. На практика

  
  

  

  23 Труд, 17 август 2011.

  24 Liberation, 28 септември 2011.

  25 Дума, 9 януари 2012.

  26 Капитал daily, 11януари 2012.

  се говори предимно за облагане само на част от търговията с акции. Някои (като Барозу) разпростират идеята и до търговията с облигации и деривати. Търговията с акции обаче в световен мащаб заема само 3,5% от оборота на финансовите пазари. Втора по дял е търговията с деривати – 39,3%, с облигации – 1,3%. Най-голям дял има пазарът на валути – 55,9%!27

  След толкова много говорене, съвещания, препоръки и призиви най-после, на 1 август т.г., новият френски президент Фрнсоа Оланд въведе данък върху част от търговията с акции. Неговият размер е 0,2% (Саркози до последно предлагаше 0,1%) и засяга всички компании с основно седалище във Франция, чиито акции се търгуват на борсите и които имат пазарна стойност над един милиард евро. Става дума за 109 компании. Оланд смята, че така ще събере около 170 млн. евро през 2012 г. и до 500 млн. евро през следващата година. Франция наложи и друг данък с размер от 0,01% върху сделки със застраховки при фалит по държавни облигации на страни от Европейския съюз. Това е голям пробив. Голяма победа за всички, които настояват за регулации върху финансовия капитал и някакви юзди на спекулативния капитал. Голямата победа не е нито в обхвата на данъка, нито в сумите, които се очаква да бъдат събрани. И обхватът е малък, и сумите са малки. Нанесен е обаче удар върху едно табу. Крачката е малка, но кракът е на пътя. След точно 40 години говорене за данъка „Тобин“ пръв на пътя стъпи

  социалистът Франсоа Оланд.

  Цялата история за облагането на финансовите трансакции до този момент показва колко дълга, трудна и изтощителна ще бъде борбата. Защото за финансовите спекуланти е абсолютно естествено ти да платиш 20% ДДС, когато си купиш обувки, но е скандално неприемливо те да платят макар и 0,01%, когато си купят един милион долара, които утре ще препродадат с печалба.

  
  

  
  

  

  27 Чавдар Николов, „Финансовите авантюри се плащат от обикновения човек“, Дума, 8 юни 2012.

  Европейската левица също се включи в тази битка. В своя декларация 1000 депутати от партии-членки на ПЕС поискаха още от 2013 г. да започне облагане на всички финансови трансакции с 0,05% и изчислиха, че приходите от такъв европейски данък ще бъдат 200 милиарда евро годишно.

  Така че в интелектуално-политически план има поне една добра новина. Финансовата криза е на път да очертае

  
  

  финалната права

  на дългата идейна криза в лявото пространство

  
  

  Първо, стана ясно какво левицата не може. Тя не може да защитава интересите на наемния труд и социално слабите просто и само на национално ниво. Времето, в което съумяваше да притиска националния капитал и да отвоюва придобивки и социална сигурност за широките слоеве, отдавна отмина. Пресните примери са със социалистическите партии на Гърция и Испания... Бидейки на власт, те бяха принудени да направят всичко, които поиска от тях глобалният финансов капитал.

  Второ, кризата направи твърде релефен субекта, който превръща капитализма в казинокапитализъм, в мутрокапитализъм (ще рече капитализъм, който увеличава неравенствата, изтръгва социални придобивки, извоювани със столетни борби, и хвърля в несигурност милиарди хора, докато други

  – абсолютно паразитно! – трупат милиарди). „Релефен не означава „на светло“. От левите световни лидери най-точно го определи Франсоа Оланд: „В тази битка, която започва, ще ви кажа кой е истинският ми противник. Той няма име, няма лице, няма партийна принадлежност, той никога няма да се кандидатира и никога няма да бъде избран. Този противник е светът на финансите.“28

  
  

  
  

  

  28 В предизборна реч на 22 януари т.г., цитирана в Монд дипломатик в

  Дума, 2 май 2012.

  Трето, кризата открои правилата, които управляват света. Те спокойно могат да получат името „голямата световна лакомия“.

  Четвърто, в общи линии станаха известни

  
  

  регулациите, които трябва да се случат, за да бъдат променени сегашните правила

  
  

  • Спекулативният капитал трябва да плаща за фантастичните си обороти. Световните финансови трансакции за година са от порядъка на 3 450 000 милиарда евро.29 Това е 75 пъти повече от оборотите на реалната икономика. Ако бъдат облагани с данък дори от 0,1%, получената сума ще бъде от порядъка на 3400 милиарда евро. Това е т.нар. такса „Тобин“.

  • Местата, известни като „финансов рай“ трябва да бъдат унищожени. В тях се укриват от данъци колосални суми.

  • На акционерния капитал трябва да бъде сложен таван на допустимата печалба – SLAM (Shareholder Limited Authorized Margin), на български – ГРАП (Граница на разрешената акционерна печалба). Сега добре печелещи фирми затварят печеливши производства само защото акционерите им искат да печелят още повече. Мултинационалната фармацевтична компания

    „Санофи“ например се готви да съкрати 2500 работни места, макар че през 2011 г. е реализирала печалба от почти 6 млрд. евро и е изплатила на акционерите си 1,3 млрд. дивиденти.30

  • Банковата дейност трябва да стане прозрачна. В името на борбата не само с нелегалните пари на престъпността, но и с бягството от данъци. Твърди се, че само в Швейцария само гърци държат 20 млрд. евро, естествено укрити от данъци.31

    
    

    

    29 Игнасио Рамоне, „Големият скок назад“, Монд дипломатик в Дума, 15 декември 2011.

    30 Фредерик Лордон,„Пежо“ – социалент шок и повратна точка“, Монд дипломатик в Дума, 16 август 2012.

    31 Шпигел, 28 август 2012.

    • Високорисковата финансова дейност трябва бъде отделена от класическото кредитиране. Поддръжниците на този подход припомнят закона „Глас – Сийгъл“, приет след Великата депресия и отменен по времето на Клинтън през 1999 г. Законът разделя банките на инвестиционни и обикновени и така защитава влоговете и класическото кредитиране от банкерските авантюри с високорискови операции.

    • Капиталът трябва да си плаща за делокализациите и за освобождаването на работна ръка.32

    • Наддържавните обединения трябва да създадат собствени рейтингови агенции. Известна е ролята на сегашните „суперкомпетентни“ и „безпристрастни“ агенции в грабежите чрез спекулативни лихви. В тази връзка Пол Кругман припомня, че до месеца на смъртта на „Лемън Брадърс“, чийто колапс предизвика глобална паника, Standard & Poor's (S&P) даваше рейтинг А на тази фирма.33 Чрез собствени системи за кредитиране същите тези наддържавни обединения трябва да влязат в конкуренция с прословутите световни финансови пазари и да охладят мераците им за спекулативни лихви.

  Естествено, списъкът е далеч по-дълъг. Общият знаменател на всички тези регулации е реабилитация на държавата, реабилитация на политиката, реабилитация на демокрацията

  И тъй като последната дума от безкрайни употреби и найвече злоупотреби е изпразнена от съдържание, необходимо е пояснение. „Демокрация“ означава избирателят действително да може да избира между политики и да овластява техните носители. Политиците да зависят от избирателите, а не просто от анонимния и всемогъщ финансов капитал. Който, както правилно отбелязва Оланд, никога и никъде не се кандидатира на избори.

  
  

  

  32 Цит. по Фредерик Лордон,„Пежо“ – социалент шок и повратна точка“,

  Монд дипломатик в Дума, 16 август 2012.

  33 New York Times, 9 август 2011.

  Сама по себе си борбата за превръщане на тези регулации в действителност не е лява. Не случайно и много политици на десницата говорят за регулации. Тя обаче е необходимото преддверие към бъдещи леви политики. Без нея нито ще има ресурс за лява политика, нито ще бъде ограничена лакомията, която копае все по-дълбоки пропасти между бедни и богати.

  
  

  Приложения

  
  

  Голямото късогледство

  
  

  От самото начало на кризата видни световни, европейски и родни експерти и политици непрекъснато обясняват как тя свършва... след малко. Тъжното е, че и лостовете за излизане от кризата са в ръцете на същите хора, за които се е оказало твърде голям проблем да забележат нейното начало.

  В доклад на МВФ за САЩ, публикуван през 2007 г., няколко месеца преди фалита на „Лемън Брадърс“ и колапса на западната банкова система, се казва: „Търговските и инвестиционните банки в буквалния смисъл на думата са в напълно добро финансово състояние и системните рискове изглеждат слаби.“ (по Монд дипломатик, август 2011 г.).

  През септември 2008 г. изпълнителният директор на „Дойче Банк“ Йозеф Акерман заявява, че финансовата криза на световните пазари е към края си (по Ройтерс, 10.09.2008 г.).

  В началото на октомври 2008 г. министър председателят на Франция Франсоа Фийон прогнозира, че до 2012 г. страната ще има нулев бюджетен дефицит (по АФП, 03.10.2008 г.). За 2010 г. бюджетният дефицит на Франция е 7,1%. През 2012 г. борбата е той да бъде свален на 4,5% с цената на огромни съкращения. В края на ноември 2009 г. Файненшъл таймс цитира управляващия директор на МВФ Доминик Строс Кан, че глобал-

  ната икономика е в апогея на възстановяването си (по Класа, 27 ноември 2009.).

  През декември 2008 г. Емил Хърсев прогнозира за България ръст на БВП през 2009 г. над 4,7% (Класа, 18 декември 2008). Отчетохме спад от 5,1%.

  Според прогноза на финансовия министър Симеон Дянков от ноември 2009 г. България ще излезе от кризатапрезмай 2010 г. (24 часа, 22 ноември 2009). През април коригира прогнозата си с 2–3 месеца: „До средата на годината българската икономика ще е извън икономическата криза“ (vsekiden.com, 11 април 2010). А в началото на ноември 2011 г. в интервю пред немското издание Ханделсблат уверява: „Вече излязохме от най-трудната част от кризата“ (по focus-news.net, 03 ноември 2011).

  В Америка взеха да обявяват края на кризата в средата на 2009 г. „Дъното предстои, ако вече не е минало“, коментира тогава пред Файненшъл таймс Нийл Сос от Credit Suisse;

  „Обявил съм рецесията за (почти) официално приключила“, потвърждава Марк Прадо от Cantor Fitzgerald, „Данните от май определено сочат към изход“ (по Класа, 06 юни 2009). Месец по-късно: „След кризата идва трудното изкачване“,

  „Най-лошото може да е зад гърба ни…“, „Добрата новина

  – финансовата криза (в тесния смисъл) свърши…“, „Когато се действа бързо и със сила, паниката свършва“ и т.н. – все цитати от авторитетния Файненшъл таймс (по вестник Класа, 17 юли 2009).

  В началото на март 2012 г. на срещата на високо равнище на ЕС бе подписан Новият бюджетен пакт, който поставя строги ограничения за бюджетните дефицити и външния дълг на страните от еврозоната. Каква е оценката за ситуацията в Европа на най-големите лидери? Президентът на Франция, тогава Никола Саркози, казва: „Финансовата криза в еврозоната е приключила, но икономическата все още продължава“. За да не падне по-долу в оптимизма, президентът на ЕС Херман ван Ромпой додава: „Сега виждаме ясни признаци на стабилизация на

  финансовите пазари в ЕС, настъпва положителен обрат“

  (Liberation от 2 март 2012).

  От съответните „компетентни“ изявления през август и септември 2012 г., става ясно, че всъщност нито един проблем на кризата, поне в Европа, не е решен. Тя продължава да виси с пълна сила.

  
  

  Голямото говорене

  През петте години на криза най-впечатляващо продължава да бъде говоренето за необходимостта от регулации. Последвано от почти никакви резултати. „Промени се само онова, което е необходимо, за да продължи всичко по старому“ (в. Юманите по повод на поредната среща на Г–20, април 2009).

  
  

  През септември 2008 г.

  „Дайте всички заедно да изградим регулируем капитализъм, в който цели области на финансовата дейност да не са предоставени единствено на играчите на пазара“ – френският президент Никола Саркози пред Общото събрание на ООН.

  „Прекалено дълго се е смятало, че пазарът може да се погрижи сам за себе си“ – германският канцлер Ангела Меркел, по същото време.

  „Усилията на работника трябва да се противопоставят на лесните пари от спекулациите“ – Никола Саркози в реч в Тулон на 25 септември 2008 г.

  
  

  През октомври 2008 г.

  „Европа трябва да е носител на идеята за преработване (refoundation) на световния капитализъм… Това, което се случи, е предателство спрямо ценностите на капитализма, това не е поставяне под въпрос на пазарната икономика“ – Никола Саркози, цитиран от вестник Liberation.

  „… правителствата на европейските държави са решени да се борят срещу местата, определяни катофискален рай…“ – Германският министър на финансите каза, че Швейцария трябва да влезе в черния списък.

  „Нито една банка, която работи с парите на държавата, не трябва да може да работи с финансови институции в страни с фискален рай“ – Саркози, пак през октомври.

  „Международните икономически правила трябва кардинално да бъдат преразгледани, за да се създаде нов икономически ред“ – Романо Проди.

  „Международната финансова криза доведе до преразглеждане на ролята на държавата в икономиката и до смъртта на идеята за диктатура на пазарите и безсилие на държавите… Ние сме свидетели на началото на интелектуална и духовна революци“ – Саркози.

  По същото време германският канцлер Ангела Меркел, при свое посещение в Китай, призовава двете страни да настояват за формиране на нов глобален финансов ред.

  В заредения с решителност месец октомври 2008 г. на линия е и председателят на ЕК Барозу: „Сегашната криза предоставя възможността за нов Бретън Уудс“.

  
  

  В средата на ноември 2008 г.

  На среща във Вашингтон лидерите на Г–20 също признават необходимостта от преразглеждане на структурите, създадени в Бретън Уудс през 1944 г.

  
  

  През март 2009 г.

  „Нито един финансов продукт, финансов оператор и финансова обмяна не трябва да бъдат осъществявани без контрол и наблюдение“ – Жан-Клод Юнкер, министър-председател на Люксембург.

  
  

  През ноември 2009 г.

  Ромпой и Барозу споменяват за нов евроданък. Според вестник Сънди телеграф през януари, в първите дни на новата

  година, Барозу ще обяви официално плана си за преки данъчни постъпления в общоевропейската хазна (фиксирана част от ДДС върху горивата). И двамата заговарят за европейски вариант на данъка „Тобин“.

  „Няма да толерираме никога вече спекулантите да се надигнат отново и да ни върнат в това положение“ – Барозу, през същата тази 2009 г.

  
  

  През октомври 2010 г.

  По време на изслушване в Европейския парламент на доклада „Фигейредо“ за борбата с бедността почти всички се съгласяват да се препоръча на държавите членки да въведат минимален доход, по-висок от прага на бедността. Конкретното предложение на трите леви групи за задължаваща рамкова директива в подкрепа на подобна разпоредба обаче е отхвърлено.

  
  

  През октомври 2011 г.

  Ангела Меркел и Никола Саркози обявяват, че до края на месеца ще бъде направено обхватно предложение за разрешаване на дълговата криза в еврозоната.

  Голямото говорене продължава с пълна сила. Но има нов момент – към него се добавя говорене срещу голямото говорене.

  „Ако погледнете последните 12 месеца, около 70% от френско-германските предложения не се превърнаха в решение“, разочаровано отбелязва лидерът на групата на финансовите министри от еврозоната Жан-Клод Юнкер. И повтаря до болка познатите неща: банките да предоставят част от печалбите си на бюджета, да се въведе данък върху финансовите трансакции, по-строга регулация на финансовите пазари.

  Октомврийско говорене повишава строгостта на тона. Барозу предлага вписването в европейското право на „индивидуална наказателна отговорност за финансовите играчи“. Това щяло да позволи да се налагат „наказателни санкции“ на нарушителите. В интервю за неделния Паризиен: „Ще предложа в четвъртък…“, „Свидетели бяхме на незаконни практики на

  пазара, някои от тях предизвикаха сегашната криза“. А сега – внимание: „Ще регулираме тези практики“! (по profit.bg, 16 октомври 2011).

  
  

  През януари 2012 г.

  В Англия се разглеждат нови закони, според които директорите на банки, които тласкат главните институции към пропастта и вредят на икономиката, могат да стигнат до затвора. Консерваторът Матю Ханкок: „На тези, които поставят нашите банки в риск, трябва да им бъде потърсена сметка. Също като на тези, които унищожават имущество или застрашават здравето на свои съграждани“.

  Говоренето продължава....

  
  

  Сп. Понеделник, бр. 09/10, 2012

  
  

  ОТНОВО ЗА „СВИНСКОТО СЪС ЗЕЛЕ“ И ПРЕМЪЛЧАНИТЕ ФАКТИ

  
  

  Обявеният нов данък върху лихвите предизвика еднозначен отпор – от опозиция, синдикати, медии. Дори столичен ежедневник, който отдавна демонстрира всеотдайна любов към всяка крачка на управляващите, изстена с квалификацията „удрят ни…“.

  Този ход на Дянков, взет изолирано от цялата му данъчна и финансова политика, е правилен. Той е някаква символична корекция на данъчна система, която по принцип работи за разслоение в обществото. На статистическата радост, че българите са спестили над 34 милиарда ще припомня, че депозитите у нас до 1000 лева са близо девет милиона и съдържат общо един милиард лева. На другия край на спестовността са близо 600 депозита, които кътат милиард и петстотин милиона. Основната маса от граждани държат в банките под 3% от всички спестявания. Дори само този факт показва кой ще поеме удара от новия данък.

  В Европа, а и по света, този въпрос отдавна се разглежда като принципен. Получаваш доход (често над определено ниво), плащаш данък. Колкото по-голям е дохода, толкова сумата на данъка е по-голяма. Срещу това няма какво да се скача. Един друг факт, който често се пренебрегва, също трябва да бъде отчитан. Банковите сметки с малко пари в преобладаващата си част са оперативни – собственикът постоянно внася и постоянно тегли, за да покрива текущи нужди. При тях лихвите са наймалки. Тези, които държат в банките солидни суми, обикновено нямат нужда от тях, за да си плащат тока и телефона. Това са срочни влогове. Колкото срокът е по-дълъг, толкова лихвата е

  по-висока. Има влогове с лихва от 0,20%, има и такива с 5%. А някои разплащателни сметки изобщо не се олихвяват! Така че, нека специалистите да не ни пробутват поредното „свинско със зеле“, като ни информират, че средната доходност на спестяванията е над 4%. Много от тези девет милиона влога ще платят за година данък от порядъка на стотинки, а някой, сложил един милион за срок от една година – от порядъка на 4000 лева. Абсолютно справедливо. На този факт се опира Дянков, като обяснява, че новият данък засяга основно богатите. И за това трябва да бъде приветстван. Няма да сбъркаме много, ако наречем „паразитни“ сериозните доходи от лихви. Срещу тях не се полага труд и няма откъде да дойдат, освен от лихвите по кредити, които плащат масата хора, за да си платят битовите сметки, да си купят жилище или да изучат децата си.

  Съвсем друг е въпросът, че плачът на Дянков по социалната справедливост е абсолютно лицемерен. Ако тази справедливост му беше при сърце, той щеше да сложи необлагаем минимум за данъка, за да не се бъркат дори със стотинки тези, които държат по няколко стотин лева на депозит, за да посрещнат непредвидени разходи – я за лекарства, я за погребение, я за скочили сметки за ток и парно. В условията на масовия недоимък щеше да поиска необлагаем минимум и за трудовите доходи. Щеше да помисли за съотношението между преки и косвени данъци, който у нас е 1:3, а в Европа 1:1. Казано по-просто, колкото си по-беден у нас, толкова по-голяма част от дохода ти смъкват чрез ДДС и акциз. А ако беше коректен, щеше да спомене и други факти – не само този, че данъкът върху лихвите съществува в почти цяла Европа и не се оспорва. Сигурно за него не е тайна, че във Франция например над 17 милиона работещи, а това са половината, са освободени от данък общ доход, а необлагаемият минимум за депозити е 15 300 евро!

  
  

  Дума, 12 октомври 2012

  
  

  КУЦИЯТ КРАК НА ЕВРОПА

  
  

  Ангела Меркел поиска ЕС да има право да налага вето на националните бюджети, които „не са съобразени с определените лимити за стабилност и растеж“. Това с „растежа“ е сложено за благозвучие, защото е пределно ясно, че става дума за допустимите 3% дефицит и 60% държавен дълг. Ще поиска ли германският канцлер някой комисар да се намесва в националните политики ако безработицата надхвърля примерно 12%? Ако ръстът на заплатите драстично изостава от печалбите на капитала? Ако парите, заделяни за здравеопазване, водят всъщност до геноцид? Ако процентът за образование обрича младото поколение на неграмотност? Няма да поиска. Защото дясна Европа днес залага на правила, които не се интересуват от срутването на социалната държава.

  Европейските лидери нещо мълчаха, когато наливаха пари в банковата система, за да спасяват финансовия капитал. Тогава нещо не се притесняваха, че с това наливане увеличават дефицитите и държавните дългове. Сега, когато народите плащат сметката, проговориха. Сетиха се за дисциплина.

  Трябва да се намери сила, която да сложи във везната на общите правила и други задължения. Социални. Защото на този куц крак просто ще разбият Европа.

  
  

  Дума, 19 октомври 2012

  
  

  АКО В ГЪРЦИЯ Е КРИЗА, У НАС Е АД

  
  

  Ако в Гърция е криза, у нас е ад. Защото там минималната пенсия е 486 евро, а доскоро – 550 евро. Защото минималната заплата е 750 евро. Защото най-високата пенсия я намалиха от 2773 евро на 2500. Защото най, ама най-бедното село в Гърция, с. Органи в Родопите, декларира среден семеен годишен доход от 8620 евро. И това се смята за нечувана мизерия. Защото средният доход на едно гръцко семейство изобщо е 20 202 евро.

  Ако гърците са мързеливи, то ние сме заровени до кръста в пясъка. Защото БВП на съседката е четири пъти по-голям от нашия при население от 11 милиона души.

  В същото време световните медии набиват в главите на хората, че на Гърция постоянно им отпускат спасителни заеми. Щракат си хората с пръсти, друсат сиртаки и трошат в пода чинии. Въпреки, че лихвите, които плащат по заемите си са доста солени. За да се провикнат от Института за международни финанси директорът Чарлз Далара и главният икономист Филип Сътъл: „А бе, защо поне не им намалите лихвите до средните 4%!“.

  У нас тоталната мизерия не е най-страшното. Няма въпроси, няма дебати, няма отговори. Защо 300-те най-печеливши фирми у нас декларират ръст на печалбите от над 20%, а размерът на корпоративния данък в бюджета не мърда? Защо и средната ни заплата и средната ни пенсия са по-ниски от македонските? Защо? Защото…

  Що не си гледаме ВИП Брадър, вместо да издребняваме?

  
  

  Дума, 24 октомври 2012

  
  

  КОГАТО СРАМЪТ ЗАМЕНИ ГНЕВА

  
  

  През изминалите 22 години, какви ли не управления се изредиха пред очите ни. Какви ли не мисли, оценки и чувства минаха през главите и сърцата ни. Пребогати сме на спомени.

  Изпитвал съм болка и гняв, виждайки как всичко построено, бавно, методично и безвъзвратно се разрушава. Чувствал съм страх и тревога. Връхлитала ме е ирония. Изпитвал съм и радост и гордост, вярно – скромни и за кратко. За пръв път обаче изпитвам срам.

  Това е първото правителство, което превърна всичко в пошло шоу, което арогантно помете всякакви правила, което превърна омразата и бабаитлъка в норма на поведение. Първото правителство, което мачка всичко, което не марширува в крак с ботуша му.

  Мои близки, живеещи в чужбина, се чудят как може вицепремиер с рязане на лента да открива пешеходна пътека. Как може министър председател да представя за национален подвиг полагането на всеки километър асфалт, когато народът му тъне в мизерия.

  Срам ме да слушам как нагло ме лъжат за доходи, безработица, спестявания, борба с кризата. Как не им пука от фактите и дори от това, което са казали само преди ден или два.

  Срам ме е да гледам как на международни срещи нашият премиер стои изолиран и налудничаво надут. Как, според мои колеги журналисти, му се подиграват зад гърба. Как нелепо и дебелашки раздава акъл на народи, които ни превъзхождат в пъти и във всичко.

  И за пръв път разбирам, че срамът е по-опустошителен от гнева.

  Дума, 17 ноември 2012

  
  

  МАЛКИ И ГОЛЕМИ ЗАГАДКИ

  
  

  Много пъти сме писали, че финансовият министър няма никакъв проблем с числата. Особено когато борави с милиони и милиарди. Измисля си числа, хвърля ги в пространството и няма никакво притеснение, че при елементарни проверки лъжите му лъсват.

  Провелата се в понеделник Седма среща на бизнеса с правителството не направи изключение. По думите на Дянков преди четири години държавата е дължала 3 млрд лева на бизнеса, а сега дългът е намален на 345 млн. лева. Тоест предишните управници оставят дълг към бизнеса, който това правителство намалило близо 9 пъти. Правим справка, не къде да е, а в базата данни на самото Министерство на финансите. Оказва се, че към края на 2008 г. просрочията на държавата и общините са 82 млн., към юни 2009 г. – 166 млн., а в края на 2009 г. само след половин година ново управление – 799 млн. лева (вж таблицата).

  Връщаме се в януари тази година. Дянков твърдеше, че към края на 2011 г. централната власт дължи на бизнеса под 50 млн. лева. От официалната информация на МФ разбираме, че към 30 септември 2011 г. неразплатените от държавата пари са 254 млн. Връщаме се обратно в този понеделник. Дянков оценява като постижение свиването на правителствените просрочия към бизнеса до 135 млн. лева (вж „Капитал daily“ от вчера). Значи според собствените сметки на Дянков просрочията са се свили от 50 млн. на … 135 млн.

  Да оставим обаче числата, че от тях боли глава. Дянков си е Дянков. Може да е шегаджия, може да е луд, може да е безотговорен или просто да не му пука. Загадка има, но не е голяма.

  Голяма загадка е, че медийното пространство изобщо не

  обръща внимание на измишльотините на човека, от който в огромна степен зависи поведението на държавата, посоката в която вървим, преодоляването на трудностите, пред които сме изправени. На същата тази Седма среща някакъв жокер за обяснение даде политологът Иван Кръстев. Той констатира, че най-големият рекламодател било правителството. За първите шест месеца на 2012 г. то рекламирало в печатните медии три пъти повече, отколкото следващия най-голям рекламодател

• Мобилтел. Няма логика да допускаме,че при електронните медии нещата са по-други. Жокер, жокер, ама разминаванията в плещенето на втория човек в държавата са толкова очебийни, че няма как да не бъдат поне маркирани – може без коментар, неутрално, с малко любов и много симпатия. Голяма загадка. Каквато загадка беше пълното мълчание по повод на едни 800 млн. лева от ДДС, с които се разминаваха към края на полугодието на тази година данни на МФ и данни на БНБ. Разминаване, в смисъл на липсване.

  Пълна загадка е и това, че неправителствени организации, свързани с бизнеса и труда, също се правят на три и половина, че не забелязват неадекватността на финансовия министър. Тук жокерът е друг. Може би така е по-лесно, по-безопасно, по-комфортно. Може би да се правим на луди или просто да сме луди е по-добре, отколкото да сме нормални. Също като във вица.

  „Един луд твърдял, че е Наполеон. Лекували го, лекували го. В един момент на въпроса „Ти Наполеон ли си?“, той отговорил: „Глупости, разбира се, че не!“. Решили да го изпишат. В деня на изписването бил страшно тъжен. Докторът го попитал защо е тъжен. „Как да не съм? До скоро бях Наполеон, а сега кой съм? Никой!“.“

  Нашите управници са велики. Нека и ние да бъдем велики.

  За да има хармония. Иначе е много тъжно.

  
  

  Дума, 5 декември 2012

  
  

  ЕЙ, ПУБЛИКАТА!

  
  

  ГЕРБ отхвърлиха предложението да се създаде парламентарна анкетна комисия, която да проучи скандалите във фонд

  „Научни изследвания“1. Напълно логично. Абсолютно в техен стил. Това мнозинство създава анкетни комисии само тогава, когато трябва да изрови или съчини компромати срещу свой политически опонент. И никога когато ярки факти ясно говорят за произвол, шуробаджанащина и действия срещу обществения интерес.

  Преди дни Ангела Меркел отказа да се опрощава гръцки дълг преди парламентарните избори в Германия през 2013 г. Защото се притеснявала от немския данъкоплатец. Нямало как да му обясни, че той ще бъде лишен от едни лихви, от едни милиони. Представяте ли си? Тя се притеснявала… Трудно ѝ е било да обясни… Страхувала се, че ако същият този данъкоплатец я заподозре, че тя го ощетява, можел да я накаже с бюлетината.

  По нашите родни земи няма такова притеснение. Защото за управляващите ние не сме данъкоплатци, а публика. Публика, която дъвче пуканки и пълни очите си с екшъни, политически сапунки и управленски кеч. За разлика от данъкоплатеца публиката не иска скучни разчети и банални съпоставки. Тя иска актьорски усмивки и каубойски изстрели. Това, че някакви са-

  
  

  

  1„С гласовете на ГЕРБ, ДСБ и част от независимите депутати в НС вчера бе отхвърлено предложението на Лютви Местан и 62-ма депутати да се създаде анкетна комисия за проучване на нарушенията във фонд „Научни изследвания“ на МОМН (ФНИ) и източването на парите към приятелски кръгове, което вдигна на протест цялата научна общност“, вестник Дума в същия брой.

  мозванци цинично се подиграват на цялата научна общност и на данъкоплатците като гушкат едни пари, публиката може да го пусне покрай ушите си. И героите няма от какво да се притесняват. Нищо, че и у нас идват избори. Театралната пиеса се играе, билетите са платени. Всичко е окей.

  
  

  Дума, 13 декември 2012

  
  

  „СПАСИТЕЛИТЕ“ НА ГЪРЦИЯ

  
  

  Братя Ружеви*

  
  

  Драматичните усилия да бъде спасявана Гърция продължават с пълна сила. Под загрижения поглед на международните кредитори от ЕС и МВФ южната ни съседка продаде дела си в тотото за 190 млн евро. Така тя се лиши от собственост в компанията за игри на щастието, от която се очакват 1,5 милиарда евро приходи в следващите 12 години. За това пък получи на куп 190 милиона плюс опцията да прибира една трета от брутните приходи през следващите години.

  Защо ѝ трябваше да се разделя с бизнес, който ѝ носи огромни сигурни пари? Защото така искат спасителите. Тези спасители са хвърлили око и на водоснабдяването, на Националната електрическа компания, на газовата компания ДЕПА, на железници и пощи, на регионални пристанища, на летища и национални магистрали. Общо на всичко, което със сигурност печели. На всичко, което в една или друга степен е монополист. Сега им е паднала.

  Ако случаен зрител гледа отстрани спокойно може да обърка такова спасяване с изнасилване. Но версията за изнасилването няма да я прочетете почти никъде. Официално продажбата на тотализатора ще бъде величана като стъпка към стабилността, като мъдър управленски ход, абе като спасение първо качество.

  Разбира се, Гърция не може да не благодари, че ѝ отпуснаха поредния спасителен транш. На какви лихви, обаче, никой не

  
  

  

  * Публикациите под псевдонима Братя Ружеви са писани съвместно с Александър Симов.

  говори. Това си е направо поверителна информация. Мистерия по голяма от „Шифъра на Леонардо“. Знаем обаче, че Гърция търчи да взима заеми, за да погасява стари такива. Дали остава нещо за икономиката ѝ, е твърде съмнително. А и спасителите едва ли се интересуват.

  Изобщо, когато се говори за Гърция трябва да сме наясно, че езикът е така преобърнат, че никой никога да не разбере абсолютно нищо от ставащото. Спасителите са като пирани, спасителните траншове са като метнати ножове, а това, което минава за спасителни стъпки си е направо като пътечка към гилотината. В края на този път от Гърция просто няма да остане нищо за спасяване.

  А спасителите доволно ще търсят нова жертва на която да помагат.

  
  

  Дума, 14 декември 2012

  
  

  ЗА СЪЧИНИТЕЛИТЕ НА ПРИКАЗКИ

  
  

  Мине не мине месец и някоя агенция, компания или изследователска група ни засипе с данни как богатството на българина расте. Това се подема от медиите, влиза в устата на премиера и финансовия министър, после пак се връща в медиите в петорен размер и красивата картина – приказка е налице. Българинът забогатява.

  Вчера дежурен по Приказката се изправи „Индъстри Уоч“. Богатството на българина за година е нараснало с 13%. Как? Ами хората трупат предпазни спестявания и харчат по-малко. Харчат по-малко, но пък за това стават по-богати. Даже изчислили, че 69% от финансовото богатство се влага в банкови депозити. Получава значи нашенецът някакви доходи, храни се, облича се, плаща си сметките за ток, парно и вода и някъде към 70% му остават, за да отърчи до банката. Ако прибавим съвкупната цена на жилищата, а тя е 140 млрд лева, виждаме, че българинът направо е червив от пари.

  Други факти обаче се замитат под миндера, за да не лъсне вечната истина за „свинското със зеле“. У нас над девет милиона депозита са до 1000 лева. Те държат един милиард. Горе долу на депозит се пада по 100 лева. Така че и това „хиляда“ си е част от Приказката. Затова пък под 600 депозита кътат милиард и половина. Освен това този забогатяващ българин, отдаден на предпазни спестявания, задлъжнява поголовно. Към м. септември бирниците бяха образували общо 714 хиляди изпълнителни дела на кредитори срещу длъжници. От тях само 43 хиляди са били към банки. А другите? Останалите – за парно, ток, мобилни телефони и лизинги за автомобили. Пак към този месец за продан на длъжници бяха обявени 9505 имота. Имат си хората жилища за 140 милиарда лева, колко му е някакви

  десетина хиляди да бъдат конфискувани! Я вижте колко много остават!

  Правячите на Приказката никога не можете да ги хванете да обяснят някои неща, за които вестник Дума пита постоянно. Защо в Македония средната заплата е със 100 евро по-голяма от българската като македонците произвеждат на глава от населението по-малък БВП? Защо пак там средната пенсия е с 50 евро по-голяма от нашата? Защо в Босна и Херцеговина също имат с една трета по-високи доходи при БВП с една трета по-нисък от българския? Как така българинът хем поголовно спестява и едновременно с това поголовно задлъжнява? Как така става с всяка година по-богат, а не може да отдели повече от 100 лева за коледни и новогодишни подаръци?

  Знаем, че статистиката често се използва за пропаганда. Богатите плащат, статистиците изпълняват. Забравят обаче или не искат да знаят, че беден не винаги е равно на глупак.

  
  

  Дума, 22 декември 2012

  
  

  НАЦИОНАЛНИ МЕЧТИ

  
  

  В празничните нощи си пожелахме здраве и късмет. Дано всеки да ги има. Здравето и късметът обаче са твърде индивидуални. Време е да си пожелаем някаква обща национална цел. Години наред ролята на такава изпълняваше влизането в НАТО и в Европейския съюз. Вече сме там. Днес на хоризонта не се задава нищо за влизане, така че трябва да се напънем за нова цел. Да решим да излизаме от някъде, звучи ретроградно. Не става. Можем да си пожелаем да построим Магистралата до морето. Целта не е лоша, но ми се вижда някак си краткосрочна. Няма да вдигаме пенсиите още няколко години и ще я изпълним. Можем да си пожелаем да станем „Швейцария на Балканите“. Добре звучи, но е някак си изтъркано и като че ли твърде общо. Не се разбира какво точно трябва да правим, за да

  се случи. Красиво е, но трудно ще мотивира.

  Моето предложение е да се напрегнем и да станем най-големите износители на охлюви в ЕС. Хем е конкретно, хем дългосрочно. Трябва в нещо положително да станем първи. Може да не е охлюви, а например боровинки. Или къпини. Или лечебни билки.

  Ако на някой му се струва смешно, той да предложи. Никой няма право да се смее, ако няма предложение.

  Да съберем хиляди предложения и да започнем обсъждане. Какво ще излезе накрая, трудно може да се предвиди. Важното е да се обединим около идеята, че ни трябва национална цел.

  А всъщност, за какво ни е?

  
  

  Дума, 3 януари 2013

  
  

  НАГЛОСТ

  
  

  Да си държавник и да откажеш да почетеш паметта на хиляди невинни твои сънародници, избити по най-варварски начин, говори за тежка морална осакатеност.1 Може да си опериран от всякаква историческа памет, може да ти е абсолютно безразлично дали си българин или танганаец, може да си заслепен от жалко раболепие пред някакъв господар. Длъжен си обаче, ако зад теб стоят избиратели, поне да наденеш лицемерна маска, за да не се подиграваш с болката на стотици хиляди потомци.

  Народното събрание не било „ритуална организация“! И това го казва вторият човек в парламентарната ни република! Точно така. Няма защо Народното събрание да си спомня за тоновете бомби, изсипани върху цивилни обекти, за разкъсаните тела, за осакатените деца. Тези бомбардировки по всички определения са терористичен акт, но Събранието няма свободна минута, за да склони глава и да помълчи. Защо? Защото извършителите са американци и англичани? Защото можем да подразним някого, на който непременно искаме да се слагаме постоянно, всеотдайно, без резерви, без собствена памет и собствено достойнство? Толкова е обидно, че обяснението не може да бъде толкова просто.

  Трябва най-после да се появи новият Иван Хаджийски. В народопсихологията ни нещо е твърде сбъркано. По-точно в политпсихологията ни. Разкъсани исторически връзки. Разкъсана памет. Свръхегоизъм. Наглост.

  
  

  Дума, 11 януари 2013

  
  

  

  1 По повод на отказа на Народното събрание да почете с едноминутно мълчание българите, загинали от американските бомбардировки в периода 1941–1944 г. По официални данни при бомбардировките загиват 1243-ма жители на столицата, a 1355 са ранени.

  
  

  ЗА ВМЗ СОПОТ И ЗА ДЪРЖАВАТА, КОЯТО МОЖЕ, НО НЕ ИСКА

  
  

  Случаят с ВМЗ Сопот не е просто поредната приватизационна сделка в България. Този случай събира като във фокус отношението на държавата към родните производство, износ и конкурентоспособност; към живите хора, наречени работници; към поведението на нацията ни в един свят на жестока конкуренция; в крайна сметка към просперитета или продължаващото затъване на България в блатото на едно колективно безразличие към бъдещите поколения.

  Днес в 15 ч. изтича удълженият срок за подаване на обвързваща оферта от кандидат купувач. Срокът беше удължен, защото единственият кандидат – „Емко“ ЕООД на Емилиян Гебрев поиска съкращаване на 1800 души от 3200-те работници персонал на предприятието. Синдикатите не се съгласиха. Държавата, в лицето на министъра на икономиката Добрев, не се съгласи. Аргументът беше, че в стратегията за приватизация на ВМЗ Сопот е записано, че купувачът трябва да запази в продължение на три години както броя на заетите, така и определения към момента фонд работна заплата.

  Да започнем с въпросите. Първият логичен въпрос е „Защо някой ще иска да купи предприятието?“. Още в началото изключваме отговора, че на пазара се намира някой луд, който има много пари, не знае какво да ги прави и решава да ги хвърли във въздуха като новогодишен фойерверк. Единственият нормален отговор е, че този някой иска да вложи едни пари, които да станат повече пари. Ако от завода не може да се печели, просто няма да се появи купувач. Как може да се спечели? По три начина. Предприятието се стабилизира, намират се поръчки, т.е. пазари и то започва да връща вложените средства с разчет да

  занули разходите и да започне да носи чиста печалба. Вторият начин – купувачът си прави сметка, че ако разпродаде активите, унищожавайки завода, било под формата на мощности, било под формата на скрап, ще получи повече, отколкото е дал. Такъв беше случаят с Кремиковци, при който една офшорка спечели за „отрицателно“ време 16 милиона лева.1 Третият начин – унищожава едно производство, което пречи на друг производител. Последният му възстановява разходите и му плаща допълнителни пари за извършената услуга.

  Какво казва „Емко“ ЕООД в случая с конкретното искане за съкращение на две трети от персонала? Той казва следното: „Направил съм си сметките и в момента не мога да поддържам такъв персонал, защото обемът на работата днес не го позволява“.

  Отговорът на синдикатите не е изненада. Те са длъжни да бранят всеки работник и всяка заплата и не им е работата да влизат в логиката на работодателя, особено в дългосрочната му логика. Синдикатите по принцип са щит срещу инстинкта за максимална печалба, който жертва интереси на наемния труд. Синдикатите са оръдие за постигане на компромис. Тяхна функция е да се противопоставят на ситуация, в която работодателят може, но не иска да запази определен статут на наемния труд.2 Синдикатите са ясни.

  
  

  

  1 „Комбинатът бе продаден на 12 април м.г. за 316 млн. лв. на 26-годишния Лъчезар Варнаджиев, който по-късно го препродаде на кипърска офшорка… Заводът е натрупал 56.4 млн. лв. счетоводна печалба от ликвидацията си…Общите приходи само от ликвидацията на комбината са 332.5 млн. лв., като от тях 300.9 млн. лв. или над 90% са от продажба на дълготрайни материални активи (Money.bg, 16 август 2011).

  2 Такъв беше случаят в края на миналата година с намерението на Лакшми Митал да съкрати 600 работника в предприятието си ArcelorMittal във Флоранж, Франция. Синдикатите му обясниха, че ако иска, Митал може да ги запази, разбира се създавайки проблеми на щенията му за максимална печалба. Френската държава се намеси и каза на индийския милиардер: „Или запазваш работните места или се махаш от Франция. Ние ще ти изкупим заводите“. В крайна сметка Митал прецени, че му е по-изгодно да остане и да запази работни места, отколкото да продава под натиск. И си стисна ръцете с френския министър на индустриалното възстановяване Арно Монтебур.

  Интересно е какво казва нашата държава. Тя казва следното:

  „Аз не мога да плащам толкова заплати, защото няма толкова работа. Ти, купувачо, обаче си длъжен да можеш, защото така е записано в нашата Стратегия“.

  Все пак, може или не може? Със своето поведение държавата твърди и двете. Записвайки го в Стратегията, тя твърди, че може. Отказвайки с месеци да плаща заплати, тя твърди, че не може. Това е парадокс, който се решава само при следното допускане: „Г-н Гебрев (в конкретния случай) може това, което не може държавата като цяло“. „Г-н Гебрев е по-способен и по-можещ от държавата“. „Г-н Гебрев със собствен капитал на „Емко“ от порядъка на 80 млн лева и със своя годишна печалба от порядъка на 17-20 млн лева може това,което държавата не може с цялата си собственост, с всичките си активи, с на практика неограничените си възможности да взима заеми, с цялата си дипломация, която може да търси пазари при всичките си прекрасни взаимоотношения със САЩ, които във васалните си страни разрешават или забраняват на някого да търгува с оръжие“.

  Такова съотношение на силите между Давид и Голиат не е възможно. Абсурдно е да си го помислим.

  Остават два логични изхода. Първо, това, което е записано в Стратегията, не е възможно. Второ, записаното е възможно, но държавата не иска да го свърши. С други думи, тя иска да се отърве от казуса, а ако някой може, да го решава. Дали ще го реши обаче, нея не я интересува. Не я засяга.

  Ако не е възможно да бъдат запазени позициите на наемния труд, държавата защо го иска от купувача? Няма друго логично обяснение освен това, че държавата иска да се провали сделката. Не „допуска го“, не „може да се случи“, а го „иска“. Провалянето на сделката и твърдението на държавата, че не може да стабилизира дружеството, не може да му осигури договори, не може да му осигури бъдеще, означава само едно. Несъстоятелност. Фалит. Изчезване на ВМЗ Сопот. Защо да иска точно това? Държавата като политическа организация на цялото общество не може да иска такива неща. Остава обяснението, че го

  иска представител на държавата; чиновник, облечен в държавна власт. При такова допускане логиката се възстановява. Този чиновник може да има интерес от фалита на дружеството. На него ще му плати този, който има интерес от фалита. В края на агонията все някой ще го купи за пет лева, ще продаде каквото има, ще спечели еди – колко си и ще благодари както се подобава на държавата, пардон – на този, който говори от нейно име. Или пък, да се върнем на вече описана хипотеза, ще плати този, на който фалитът на предприятието му освобождава бизнес пространство.

  Остава още една хипотеза. Държавата може, но не иска да се занимава с конкретно производство. Смята, че това не ѝ е работа. „Държавата е лош стопанин“, както обичат да повтарят едни платени поети на прозаичния частен бизнес. Интересно е само как държавата не е лош стопанин, когато става въпрос за цялото общество, с всичките му сложни връзки и зависимости, а лош стопанин, когато става дума за миниатюрна (на фона на цялото) брънка от веригата на цялата система. Интересно е как се съчетава твърдението, че управляващите се справят блестящо с цялата сложнотия на обществото и неговото развитие, а същите тези субекти по принцип са неспособни да се справят с едно конкретно предприятие. Интересно е как тези субекти държат талантливо в ръцете си съдбата на седем милиона поданици, а твърдят, че не могат да се погрижат за съдбата на 3200 наемници.

  Разбира се, всичко си идва на мястото, ако допуснем, че могат, но не ги интересува. А какво тогава ги интересува, ако не ги интересува българското производство, българският износ, българската конкурентоспособност? Възможността за печелене на пари? Пари, които са в основата на решаването на всички на практика социални проблеми.

  
  

  ***

  Предполагам всички, на които им пука за България и имат възможност да следят какво става в други бели държави, изпа-

  дат в потрес като правят елементарни сравнения. Нека да дадем само един пример.

  Преди дни френският министър на индустриалното възстановяване Арно Монтебур заяви след среща с профсъюзи в Париж: „Правителството на Франция продължава да счита временната национализация на предприятия като подходяща мярка за борба с високата безработица, когато компании искат да затварят промишлени мощности… Барак Обама национализираше. Германците национализират… британците национализираха шест банки… Национализирането се очертава като много съвременна мярка. Особено когато национализираш не само загубите, но и печалбите, когато създаваш публично – частни партньорства. Това е нашата стратегия. Тя е изключително съвременна и пригодена към настоящите кризисни времена. Това е начин да накараме икономиката да работи в интерес на индустрията, а не просто да помагаме на финансовия сектор. Няма държава, която да не национализира“ (По investor.bg, 30.11.2012, 08.01.2013).

  Скъпи г-н Монтебур, има такава държава. И тя се казва България. В нея, уважаеми господине, ако някой спомене национализация, промитото до пълно изглаждане обществено мнение ще го обяви за представител на мамутите от Ледена епоха, за ексцентрик, шегаджия, мръсен комунист, който няма връзка с

  
  

  
  

  Национализирането се очертава като много съвременна мярка. Особено когато създаваш публично-частни партньорства. Това е нашата стратегия. Тя е изключително съвременна и пригодена към настоящите кризисни времена. Това е начин да накараме икономиката да работи в интерес на индустрията. Няма държава, която да не национализира

  
  

  Арно Монтебур, френски министър

  на промишленото възстановяване

  главния си мозък. Или просто за луд. Ако някой заговори у нас за национализация, голям обществен смях ще падне. В тази държава, драги господине, ще ви обяснят, че приватизацията и само приватизацията може да реши някакви социални проблеми. А когато не могат и приватизационна сделка да направят, ще ви обяснят, че това е нормално. Нормално е да загиват предприятия, нормално е хора да умират от глад. И защо е нормално? Ако бъде зададен такъв въпрос, лапачите ще възложат на някой учен на ясла да извади дебели книги и да ви прочете нещо от някакви други учени. А лапачите ще примляскат от удоволствие, защото са си осигурили такава смазана пропагандна машина, че няма от какво да се притесняват.

  
  

  Дума, 14 януари 2013

  
  

  ПОЛИТИЦИ ИМАМЕ, ОТГОВОРИ – НЕ

  
  

  Сто хиляди държавни служители в Словения започнаха стачка. В защита на своите доходи.

  Минималната работна заплата в тази страна е 784 евро. Средната пък е 1634 евро. Не е ясно защо стачкуват. Това са много добри пари.

  У нас ние не стачкуваме. Освен ако изобщо не ни плащат.

  Българските доходи са пълна мистерия. Защо словенците произвеждат два пъти повече от нас, а получават пет пъти повече? Това е фундаментален въпрос. Никой не иска да отговори.

  Има ли сила, която да накара българските политици да обяснят защо някой, почти съсед със сходно минало, произвежда само два пъти повече, а получава пет пъти повече от нас? Явно парите отиват някъде. Това някъде обаче не са хората, които живеят на заплата. Къде отиват?

  Има ли сила, която да постави този фундаментален въпрос в центъра на национално обсъждане? Възможно ли е този въпрос да разтърси Народното събрание, да взриви Фейсбук, да наелектризира партийни форуми, да разпъне по шевовете медиите? Възможно ли е да се разтревожим или побеснеем, че нямаме отговор? От липсата на какви отговори се объркваме, натъжава-

  ме или амбицираме? Кои факти ни притесняват?

  Вчера Медведев показа в Давос притеснение, че поевтиняването на суровини в световен мащаб може да удари руската икономика. Онзи ден Ердоган обясняваше на народа си, че Турция е произвела миналата година 37 милиарда хляба, от които е изхвърлила на боклука 2 милиарда… А не може нация, която уважава себе си да има такова отношение към насъщния. Притеснен бил…

  
  

  Дума, 24 януари 2013

  
  

  БЪЛГАРСКИЯТ ПЪТ ЗАНИКЪДЕ

  
  

  Печалните факти, свързани с образованието и науката ни не са нови. Събрани на едно място обаче те разкриват една жестока картина. Тази картина би трябвало да стресне политиците ни. Да промени тяхното мислене и говорене. Да подреди по нов начин приоритетите им. Защото всички приказки за светло бъдеще на България ще бъдат обитатели на една безсмислена говорилня, ако не се заложат процеси, които ще ни извадят от първите места на най-печалните класации. При тази нарастваща неграмотност, при това обезкръвяване на страната ни от умни, енергични и предприемчиви българи, които от години напускат България, при това застаряващо население, при европейските здравни рекорди – от смъртността през инсултите и инфарктите до кучешката тения, при това престъпно отношение към науката и в частност към инвестирането във високи технологии, България няма как да постигне икономически растеж. Няма как да бъдат увеличени доходите. Социалната държава, която съществуваше и която със задружни български усилия срутихме, не без активната помощ на прехваления неолиберален свят, ще бъде мираж, блян и средство за упражнения по красиво политическо говорене. Нищо повече. Няма как да бъде нещо повече при една стара, болна и неграмотна нация.

  
  

  Дума, 4 февруари 2013

  
  

  ПАТРИАРХЪТ И БЪЛГАРСКИЯТ ДУХОВЕН ПРОБЛЕМ

  
  

  Утре Българската православна църква избира своя нов Патриарх. Номинирани са трима достойни владици. Този избор, от много десетилетия без намесата на държавата, е златен шанс нашата православна църква да издигне своя авторитет и влияние. Този авторитет е нужен не само на клириците. Всички ние имаме нужда от него. Необходим ни е духовен глас, който да респектира ежедневните обществени крясъци; в който да вярваме, че стои над лъжите, сметките и лицемерието. Защото проблемът ни като нация не е икономически, а духовен. Не е възможно в държава с плодородна земя, с прекрасно геополитическо местоположение, без фатални природни катаклизми, без войни, проблемът да е просто материален. Не е възможно да се свличаме във все по-голяма бедност, във все по-голяма безпътица, без сериозен национален духовен проблем. Просто

  не е възможно.

  Не надценявам ролята на Патриарха. Мечтая обаче в България да има духовни авторитети, които спокойно и уверено да говорят за ценности, за силата на целите, волята и вярата. Вярата не само в божественото, но и в човешкото. Водачи, които постоянно да ни напомнят, че без своите православни и славянски корени сме за никъде. По силата на вековни традиции, Патриархът може да бъде такъв авторитет. Трябва да бъде такъв авторитет.

  Църквата е отделена от държавата, но тя има шанс да бъде в основата на държавността. Тя има шанс да подкрепи народа си днес. Особено днес.

  
  

  Дума, 23 февруари 2013

  
  

  ШАНСЪТ В ПРОТЕСТИТЕ

  
  

  Бушуващите улични протести, както заплашват да вкарат в задънена улица политическия живот на България, така за пръв път предлагат един огромен шанс на страната ни. Шансът да се наложи в публичното пространство истинско, енергично и безкомпромисно обсъждане на фундаменталните ни проблеми. До вчера в това пространство царстваха лакировката, подмазването и всякакви шамански спектакли, угодни на властта. Имаше я финансовата стабилност, нямаше я ненормалната и недопустима за европейска страна ужасяваща бедност, която убива и от която се самоубиват. Имаше ги златните пръстени по ръцете на безработна1, но ги нямаше стотиците изхвърлени от пазара на труда. Имаше прерязаните ленти, но отсъстваше съдбата на хилядите, които с месеци чакат неизплатените си заплати.

  Как да заработи хилавата българска икономика? Как да се спре лавината от фалити на малки фирми? С какви стоки и услуги можем да се борим на безкомпромисния международен пазар? Ако тези въпроси бъдат подменени или задушени от спорове за Конституцията, от спорове за легитимността на едни или други протестиращи, от спорове за сценарии и задкулисия, шансът ще бъде пропилян. И България ще се върне на изходната си точка: „Върви слепецът нанякъде, съпровождан от маршова, фанфарна или друга нелепа музика“.

  Дано протестиращите в своето опиянение не пропуснат това. Те дадоха шанса на България да заговори за истинските си проблеми. Дано сами не изхвърлят на бунището този шанс.

  Дума, 11 март 2013

  
  

  

  1 Намек за едно телевизионно предаване, което показвайки златни пръстени по ръцете на безработна, се опитваше да внуши, че безработните в България не са чак толкова зле (б. а.)

  
  

  НАГЛОСТТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

  
  

  От Европа пак ни размахаха пръст. Нравоучителят този път беше Вивиан Рединг, еврокомисар по правосъдието. Във връзка с „миграцията по бедност“, с която напоследък шампиони по истерия са англичаните, дамата строго отбеляза, че „не е допустима злоупотреба с правото на свободно придвижване“1.

  На богатите свободното придвижване на бедни хора им е трън в очите. Другите „придвижвания“ обаче са абсолютно нормални. Напълно естествено е например наши лекари, софтуерни специалисти и прочие, с хиляди да се заселват при тях и да работят за техните икономики. Това, че българският данъкоплатец ги е отгледал и изучил, а те ползват наготово квалификацията им, е повече от нормално.

  Няма злоупотреба и при движението на стоки. Търговският ни баланс с ЕС е отрицателен, България губи от безмитния режим, съответно те печелят, но какво по-нормално от това.

  Прословутите чужди инвеститори например през първата половина на миналата година са вкарали у нас малко повече от милиард евро, но са изнесли от България към милиард и половина, проблемът си е наш.

  Търговските им вериги скапват българския производител, милионните печалби се движат отново от бедна България към богатите в ЕС, няма злоупотреба, всичко е нормално.

  
  

  
  

  

  1 Вивиан Рединг, в интервю пред Франкфуртер алгемайне цайтунг заявява, че приемът на България в Европейския съюз е било чисто политическо решение, защото страната ни не е била подготвена икономически (бел. ред.).

  Чужди банки със счетоводни фокуси си нагласяват загуби и не плащат никакъв данък печалба, какво да се прави – свободен пазар.

  Тази лакомия и наглост трябва да започнат да получават отговори. Например с искането за 51% родни стоки в магазините на чуждите вериги у нас. Както направиха поляците.

  
  

  Дума, 20 март 2013

  
  

  ЗАЕМИТЕ И ЗАГАДКАТА НА ФИНАНСИСТИТЕ

  
  

  Всеки ден икономисти и финансисти ни набиват в главите колко е лошо България да мисли за нови заеми. Вчера около този извод, бутан усърдно към аксиома, се обединиха по БТВ Емил Хърсев, Левон Хампарцумян и Пламен Орешарски.

  „Не можем да изядем повече, отколкото сме произвели и това е икономическият закон,“ отсече Емил Хърсев. „Лошо е да вземаш заеми, които не знаеш как ще платиш,“ дозакова Левон Хампарцумян. „Ако се изкушим да вземем заеми, след време ще плащаме много висока цена,“ предупреди и Пламен Орешарски.

  И тримата много добре знаят, че нормална практика е една държава да взима заеми. Така както е нормална практика една фирма да тегли кредит, за да реализира бизнес идеи. И тримата знаят, че средната задлъжнялост в ЕС е над 80% от БВП. Докато в България този показател е под 20%. И тримата специалисти много добре знаят, че е примитивно да сравняваш финансовата политика на една държава с обяд, на който можеш да изядеш толкова, колкото има на масата. В този смисъл твърдението на Хърсев за „икономическия закон“ е съвършена глупост. От строго експертна гледна точка тези твърдения на тези авторитетни специалисти е загадка.

  Интересно е и друго – защо никой не отива отвъд въпроса „Добре ли е да се взимат държавни заеми?“. Защото едно е да увеличиш дълга, за да купиш изтребители, друго е да го направиш с инвестиционна цел например. Различните заеми, и като обем и като предназначение, имат различно отношение към икономиката. Това е полезната плоскост, в която трябва да

  влязат експертите, вместо да спират до елементарното „колко лошо е по принцип да си длъжник“.

  Ако държавата наистина няма налични пари, а дължи на бизнеса пари за свършена работа, тя трябва да вземе заем и да се издължи. Защото друго поведение означава фалит на предприятия, изхвърлени работници на улицата, неплатени данъци, намалено и бизнес и индивидуално потребление. Такова поведение означава да си заколиш кокошките, защото в момента нямаш пари за просо. А това, че утре ще загубиш от неснесени яйца, нямало значение.

  Ако едно държавно предприятие е задлъжняло, но експертните анализи показват, че то е перспективно, държавата трябва да намери пари, за да го оздрави. Включително, ако се налага и чрез заем. Вместо това нашата държава се юрва да продава. Пресните примери са „Товарни превози“ и ВМЗ Сопот. И защо някой частник ще иска да ги купи? И защо ще го направи, включително взимайки кредит? Защото се чуди как да си загуби парите, може би? Не е необходимо да си доктор по икономика, за да се сетиш, че частникът си е направил сметката и след като вложи едни средства, очаква да спечели. А държавата защо не иска да спечели? Защото не ѝ се занимава? Защото няма време или няма специалисти? Или защото отпред си има едни аксиоми за „лошия собственик“, а изотзад си има едни хитреци, които искат с комисионни да оправят живота на няколко свои поколения напред?

  А ако държавата вземе заем, за да създаде предприятие, за чиято продукция има международен пазар; изчисленията покажат, че инвестицията ще се върне в нормални за сектора срокове и след това предприятието ще генерира печалби? Например в областта на биоземеделието. Ах, какви скверни помисли! Представяте ли си нахалството – да си мислиш, че държавата може да се занимава с производство, търговия и всякакви простотии от този род!

  Загадката има само едно обяснение. Уважаваните експерти не вярват на политическата класа, дори ако самите те в момента

  са политици. Не вярват, че държавата може да вземе премислени, рационални и полезни за икономиката заеми. Защото по света е еди как си, но у нас всичко трябва да е на обратно. Защото тези експерти са убедени, че който и да е на власт, взетите пари на заем ще потънат в нечии джобове или ще се излеят в пясъка на популизма.

  Въпреки че, да стимулираш потреблението не е чисто и просто популизъм. Това обаче е друга тема.

  
  

  Дума, 26 март 2013

  
  

  БАБАТА, КОЯТО ОТКРАДНА

  В ОСОБЕНО ГОЛЕМИ РАЗМЕРИ

  
  

  Така е сигурно по цял свят. Така е сигурно от стотици векове. От което не ни става по-малко тъжно.

  Баба е осъдена на три години затвор при първоначален строг режим. Откраднала скеле. Откраднатото е в особено големи размери. 57 хил. лева. Това се нарича престъпление, а отговорът – наказание.

  Когато държавен чиновник си слага подписа под продажба на печелившо предприятие на съмнителна цена, това се нарича приватизационна сделка. И общественото мнение го приема за нормално. Няма да се връщаме далеч във времето. Например в години-

  те, когато беше продадена авиокомпания „Балкан“ за джобни пари. В края на миналата година държавата продаде своите 33% от ЕРП-то с мажоритарен собственик ЧЕЗ за 114 млн. лева. За тези проценти годишният дивидент е от порядъка на 100 млн. лева. Оказва се, че продажната цена е горе долу колкото годишната печалба. Купувачът за една година си избива парите и след това започва яко да печели. В случая – без да прави нищо. В нормалния бизнес такива сделки са абсолютно невъзможни.

  Логично е този, който е продал, да получи под масата комисионна за милиони. Прокуратурата обаче няма да се самосезира за престъпно поведение. Ние пък трябва да ръкопляскаме, защото държавата се е отървала от нещо, което не ѝ трябва. Електоратът от своя страна да чете предизборни платформи, за да разбере как ще ни дооправят.

  И да се съсредоточим върху бабите. Които крадат в особено големи размери.

  
  

  Дума, 11 април 2013

  
  

  ПО КАКВО ЯПОНЦИТЕ И БЪЛГАРИТЕ

  (НЕ) СИ ПРИЛИЧАМЕ

  
  

  В Монд дипломатик (април 2011 г.) Хари Харутюнан, в статията си „Домът „Япония“ се пропуква“ направи извод, който шокира. „Суша, епидемии, вулканични изригвания или метеорен дъжд – традиционна Япония смяташе природните явления…като следствие от нехайството на управляващите класи“. Авторът подкрепи своя извод с два цитата, взети от Ню Йорк Таймс (20 март с.г.). „„Когато управляващите не си вършат добре работата, се случват природни катастрофи“, обяснява с фатализъм възрастна жителка на Токио.“ И вторият – „По време на публично изказване губернаторът на Токио Шинтаро Ишихара сравни земетресението и цунамито с небесно възмездие. Той видя в тях божие наказание „за пъплещия индивидуализъм, материализма и култа към парите“.“

  За тези хора няма обективни извинения за социалните неблагополучия. Човек предизвиква природата. Природата наказва. Източник на всички беди е човекът, неговият морал, неговият професионализъм, неговият мироглед. Този факт непременно ще влезе в японските учебници по политическа психология.

  В нашите учебници ще влезе точно противоположното явление и като ярък пример ще бъде дадено отношението „ГЕРБ

  – обществена подкрепа“. Всички злини са плод на обективни обстоятелства. „Криза“, „Преждеуправляващи“, „Комунизмът“,

  „Клеветници и саботьори“.

  Гонят те с камъни от властта, виновна е политическата система. Не си изпълнил нито един социален ангажимент от предишната си програма, ръкопляскат ти на девиза „Имаме воля“, защото четири години някой ти е вързвал, запушвал и смазвал

  волята. Казва Б. Борисов великата глупост: „ГЕРБ увеличиха разходите за българските пенсионери с 9 милиарда лева“, общественото мнение мълчи. Сигурно Бог или Дяволът е изпарил тези пари. Глаголи Вторият: „Търсехме всички възможни механизми за подкрепа на малкия бизнес“, проблеми няма. Търсели се, но трудно се намира. Който бизнес е загинал, сигурно е калпав, смотан и без воля. А, да бе, Кризата!

  Наскоро популярният журналист Найо Тицин предложи интересно разсъждение за Четвъртата власт. „Четвъртата власт не са медиите, а информираните граждани. Медиите просто предоставят тази власт на гражданите“, цитирам по памет. Бих попитал: „А ако медиите не информират? Ако гражданите не искат да са информирани? Ако на информираните не им пука кой управлява? В кого е четвъртата власт тогава?“ Сигурно на уютно някъде в първите три.

  Може би ние и японците си приличаме. Нямаме нужда от много информация. Предварително си знаем кого да държим отговорен. Те – управляващите, ние – на Господа шлифера.

  
  

  Дума, 16 април 2013

  
  

  КРАЖБАТА И ЕЗИКОВИТЕ ВЪЛШЕБСТВА

  
  

  Човек изпитва естетическо удоволствие като наблюдава как уродливо грозни действия се превръщат в красиви постъпки под магическата пръчка на словото. Вчера отново имахме щастието да изживеем тази радост. Този път на сцената на красотата беше Кипър. Напоследък често ѝ се случва.

  Там решиха да откраднат от застрахователни и образователни институции по 27% от банковите им влогове над 100 хил. евро. Така както неотдавна решиха да крадат от други вложители по 60%.

  От как се помни човечеството кражбата е нещо много грозно. Грозно, но ако го наречеш по друг начин, може да стане красиво. И нарекоха кражбата „данък за решаване на икономическите проблеми на страната“. Данъкът е социално добро, защото без него няма как да функционира едно общество. Данъкът е добро, защото е олицетворение на солидарността. Солидарността пък от своя страна е най-красивото нещо, което човек е постигнал.

  Някои читатели на новини, които не разбират от вълшебни трансформации, се дивят и коментират. Как, питат те, е възможно „застраховател да остане незастрахован от незастрахователно събитие“? Защото никой не се е сетил да обяви събитието „когато държавата ти краде нещо“ за риск. И сега, ако аз съм застрахован в такова дружество и ми се случи наистина застрахователно събитие и отида да си потърся обезщетението, какво е логично да се случи? Логично е, както казва друг читател, компанията да ме прати на бръснар да си търся парите. Между другото разликата между тази кражба, осъществена от държавата и кражбата по тъмно зад някой ъгъл, когато бандит с кърпа на лицето и с нож в ръката ми поиска портмонето, е само в декорите.

  Така вчера към върволицата от грозни неща във финансовия свят, наречени с красиви думи, се прибави още едно. Разбира се, в тази върволица има градация. Някои от грозните неща са шампиони по превръщане в прекрасни принцеси с помощта на думите. Такъв шампион е ограбването, което получи трогателното име „спасяване“. Взима например една частна банка пари от Европейската централна банка на 1% лихва и след това купува ДЦК от някоя държава на 4–5%. Тоест, без да прави нищо, освен да разписва документи, прибира едни милиони. Които идват от къде? От обикновения гражданин, разбира се, който ще се лиши от социални придобивки или направо от работното си място, защото е криза и трябва да прави жертви. А когато става дума за много закъсала държава, процентите могат да станат и двуцифрени. Само че, световните агенции много се пазят да говорят за лихвите. Пазят се, защото магията на „спасяването“ може да се спихне като боцнат балон.

  Някой път обаче, когато окрадените започнат да чупят витрини и да палят коли, елегантните крадци ще им лепнат името

  „бандити“. Въпрос на понятия, въпрос на езикова култура.

  
  

  Дума, 23 април 2013

  
  

  ТИХА ЗАВИСТ

  
  

  Винаги съм завиждал на зрелите общества в Европа. Не толкова заради стандарта на живот. Винаги съм завиждал на обществената атмосфера, в която живеят. Фундаменталните проблеми на обикновените хора бликат от медиите – заетост, доходи, образование, здравеопазване… Дискусии, дискусии, дискусии – в най-гледаното време и в най-тиражните вестници. Политици, експерти и общественици се хващат гуша за гуша, не за да слагат етикети на миналото, а за да нищят настоящето и неговите проблеми. И не само в медиите. През август миналата година AFP ни информира, че „От два месеца всеки понеделник вечер в голямата протестантска църква в Марбург (Германия) се организират граждански дискусии за политиката в здравеопазването. Участват по няколко стотин души…“. Какво? Всеки понеделник? В Църква? Няколко стотин души?

  А контролът на гражданското общество? В Англия министър се държи грубо с полицай, национален скандал – оставка. Във Франция министър скрил, че има солидна сума в чужда държава, национален скандал – оставка. В Австрия депутати гласували закон по начин, който противоречи на обещаното – широко тиражирана закана на избиратели, че повече няма да бъдат допуснати до политиката.

  У нас мастити медийни присъствия внушават, че носенето на политическа отговорност зависи от това, дали правителството е еднопартийно или не. Глупости. Отговорността зависи от това, дали обществото наказва или поощрява политиците за свършеното, а не за изговореното. Искам да го доживея и у нас.

  
  

  Дума, 13 май 2013

  
  

  ПРОТЕСТИРАЙТЕ ПРЕД ПОЛИТИЦИТЕ, НЕ ПРЕД БАНКЕРИТЕ!

  
  

  Достъпът до Европейската централна банка бе блокиран от т. нар. антикапиталисти. На пръв поглед това е най-логичното място за протест на всички, които виждат кой плаща цената на световната финансова лакомия.

  Преди пет години безнаказаната вакханалия на високорисковите кредити и на всички останали спекулативни игри в цялото им разнообразие изхвърли милиони на улицата и блокира реалната икономика. След това правителствата обявиха, че сметката е записана на гърба на обикновените хора – съкращаване на работни места и орязване на всички социални програми без изключение. ЕЦБ е европейското олицетворение на финансовия капитал и това я прави естествена мишена на гнева, който отхвърля цинизма на световния ред, обявен естествено за непогрешим и вечен.

  Антикапиталистите обаче трябва да блокират водещите политически централи, които на практика дърпат конците на ЕЦБ. Тези, които следят европейските напъни да се преодолее кризата, помнят например как шефът на Банката Марио Драги през миналия септември обяви, че институцията трябва да раздава кредити директно на закъсалите държави. Естествено на обичайната за нея лихва от порядъка на 1%. А не да заема на частни институции, които след това като лешояди „помагат“ на държавите срещу лихви от 3 до 12%. На Драги първи скочиха германските политици. И как няма да му скочат! Самото германско финансово министерство обяви, че до края на 2011 г. гръцкото правителство е превело на Германия 380 млн. евро лихви върху заемите, с които най-силната европейска икономи-

  ка е участвала в първия спасителен пакт. Днес само Испания дължи 40 млрд евро само от лихви.

  Правилата на играта се пишат и променят от големите в политиката. Под техните прозорци трябва да се събират камъни. Под прозорците на тези, които преди няколко години гръмко заявиха, че „не може повече така“; че финансовият капитал трябва да бъде обуздан, банките дисциплинирани, реалната икономика поощрена, спекулативният капитал обложен с данъци. Помним пламенните речи на Саркози и Меркел. След това месец по месец ентусиазмът им взе да се гърчи и европейското говорене да става все по-полувинчато и по-мъгляво.

  Какво пречи на европейските политици да отделят високорисковите операции от обичайната кредитна дейност на банките? Така, че депозитите на нормалните хора да не са застрашени? Какво им пречи да искат облагане на всички финансови трансакции, включително и валутните трансакции, чийто дневен оборот в световен мащаб е 4000 милиарда евро? В последното изречение няма сбъркана дума или цифра. Какво им пречи да унищожат спекулативното посредничество, когато се дават заеми на притиснатите държави? Какво им пречи да поведат истинска война с укриването на данъци и изобщо с райския живот на офшорните зони?

  Антикапиталистите и особено техните мозъчни центрове много добре знаят какво им пречи. Пречи им изключителната зависимост на политиката от богатството на финансовия капитал. И протестиращите трябва много категорично да им покажат, че политиката може да зависи и от избирателите. Че политическата съдба на големите лидери, освен в ръцете на мощните банки и мощните медии е и в ръцете на многобройните избиратели. Че политическите централи няма как да се скрият зад гърба на Европейската централна банка.

  
  

  Дума, 1 юни 2013

  
  

  ВНИМАТЕЛНО С ЕМОЦИИТЕ!

  
  

  Преди 17 години бях един от шестимата социалисти, които поискаха оставката на Жан Виденов. В един момент, бих казал за една нощ, със събиране на подписи, станахме деветнадесет и групата бе наречена Г–19. Партията се раздели на две, вътрешнопартийната атмосфера стана непоносима и Жан си подаде оставката. Нашата обща политическа слабост бе добре разчетена от СДС, последваха януарските събития от 1997 г. и БСП беше захвърлена за осем години в опозиция.

  Позволявам си нескромността да разказвам личен спомен, защото с кожата си усещам, че партията тръгва по същия път. Днес, ако е възможно да се върна във времето, за нищо на света нямаше публично да тръгна срещу Жан. Не защото преценките ни за дефицита в нашето управление бяха погрешни. Не защото гневът ни беше користен. Напротив, намеренията ни бяха изцяло благородни. Искахме чрез второ правителство да спасим властовите позиции на БСП. Обективно обаче ние обслужихме СДС. Обслужихме последвалата криминална приватизация. Обслужихме Мистър 10%. Тогава просто трябваше да въведем по-бързо валутния борд и да се опитаме спокойно да спорим за по-добрите политики. Хвърлихме се яростно един срещу друг и дори не се питахме какво следва. Не се питахме дали наистина е възможно второ наше правителство при вътрешнопартийното смразяване и ресурса от 125 депутати. Оказа се, че не е възможно. Лично платих много висока цена за това свое поведение. Болката от нея времето излекува. Това, от което продължава да боли, все едно се е случило вчера, е чувството, че съм бил изигран, употребен и ограбен. Не от личности, а от обективните обстоятелства. От това, което всъщност се случи след оставката на председателя.

  Не давам съвети на никого. Не упреквам никого в корист. Нито в безотговорност. Нито смятам, че партийната дисциплина е мега ценност, която захлупва всички други ценности. Моля се обаче всеки, който участва в процесите, да си задава въпроси, които ние с лекота подминахме тогава. Ако разбичкаме партията, какъв резултат очакваме? Ако има фалцети и те вкарат взаимна непоносимост в парламентарната група, какво следва? Не е ли вярно, че тогава правителството ще загуби подкрепата, освен на прословутата улица, но и на парламентарната си опора? Някой въобразява ли си, че ще бъде възможно второ правителство с подкрепата на БСП? Питам, защото ние преди 17 години си въобразявахме.

  Някой ще каже „Повече с това ръководство не може!“ Добре,

  „вчера“ си го избрахме. Тогава „можеше ли“? Или днес някой се нахъсва от многохилядните протести? А ако ги нямаше тези протести, щеше ли да избухне толкова тревога? Съмнявам се. Ако се сбием, да кажем, сменим лидера, сменим Орешарски и направим ново правителство, улицата как ще реагира? Ще изръкопляска? Ще ни се възхити? Нищо подобно. „Кой не скача е червен!“. Ние имаме отговорности пред протестиращите, но имаме десет пъти повече отговорности пред тези близо милион, които гласуваха за нас.

  Уважавам претенциите на всекиго, но този път се гнуся от протестите. И не защото съм червен или оранжев. Не можеш да искаш оставка на правителство, което е на 15 дни! Инфантилно е, нечовешко е, гадно е. Някои, разбира се, потриват доволно ръце, но това не е улицата. Това е задкулисието. И какъв държавнически проблем ще реши това задкулисие, ако успее? Какво всъщност ще постигне улицата, която иска оставката на едно незапочнало правителство?

  Тези, които смятат, че ще бъдат по-добри председатели на БСП, нека го заявят категорично, но спокойно. Май само в такива инфантилни общества като нашето на конкуренцията в една партия се гледа с лошо око. Нека се състезават с идеи и с харизма. Печелете съюзници, но не изнасилвайте партията с

  истерия. Такава истерия ще ни захвърли в опозиция още десет години. Ако имате друга прогноза, разкажете я. И не се съмнявайте, че стотици хиляди ще ви изслушат добронамерено.

  Започнах с личен спомен, ще завърша с много лични думи. Нека читателят не търси поръчка зад това, което казвам. Нито някакви дребни лични сметки. Нищо съществено в живота ми не зависи нито от Станишев, нито от Изпълнителното му бюро. Апропо, те ми нямат и особено доверие, защото ако ми имаха, нямаше да ме държат две години „изпълняващ длъжността“. Да съм главен редактор „първа радост е за мене“, но животът ми е осмислен и без тази позиция. Посадил съм четири дървета и съм написал четири книги. Още ще посадя и още ще напиша. Това ми е предостатъчно.

  Казвам това, рискувайки да изглеждам елементарен и примитивно емоционален, за да подчертая, че тревогата ми е голяма, искрена и основателна. Молбата ми също е: „Внимателно с емоциите!“

  
  

  Дума, 18 юни 2013

  
  

  КОЙ НЕ ПЛАЩА ЗА ЗДРАВЕ? ПОИМЕННО!

  
  

  През последните два дни, по повод на проекта за здравна стратегия, бяха изписани доста коментари. В центъра на всички е тревожният факт, че вече близо 2 милиона лица са здравно неосигурени.

  Българският език е прекрасен език. Казваме: „Иван се бие“. Истината обаче е, че Иван бие някого. Симпатично звучат в публичното пространство: „не се плащат осигуровки“, „краде се ДДС“ и прочие възвратни конструкции. Сякаш във фундамента на нашия език е заложена липса на интерес кой какво всъщност прави.

  Кой не плаща здравни осигуровки? Аз разбирам за здравните си осигуровки от фиша, който ми дава работодателя. И никой не ме пита дали искам да плащам.

  Нека извадим от тези два милиона самоосигуряващите се. Самонаети и дълготрайно безработни – от порядъка на 500 хиляди. Остават милион и половина, за които здравните осигуровки се плащат от работодателя. Държавата също е работодател. Освен това, тя е длъжна да плаща и за безработните, регистрирани в бюрата по труда.

  Имат ли си име тези, които не плащат здравни осигуровки? Обществото знае ли кои са? Има ли например работодатели, които обявяват печалба, но не са се издължили към Здравната каса? Държавата плаща ли за всички, които е наела? И какво се прави, когато длъжникът е ясен? Аз, ако не си платя например имуществените данъци, ще ме оставят ли на спокойствие? Ами, не искам, не плащам! Най-трудното за последните две десетилетия се оказа поставянето на верните въпроси. Верен въпрос е този, от чийто отговор получаваш информация за това, как да променяш не-

  щата. Другото е карнавал и глупост.

  Дума, 21 август 2013

  
  

  ТРЕВОЖА СЕ, Г-Н АЛЪН!

  
  

  Завчера английският посланик у нас Джонатан Алън оповести своите тревоги за българското общество. Политиците са безотговорни, партиите не работят в интерес на хората, парите на българския бизнес не са прозрачни… Толкова искреност, толкова загриженост от един чужденец! Искаше ми се да реагирам веднага, да благодаря, да изкажа възхищение, но вълнението ми беше толкова голямо, че не успях. Чак днес мислите ми се подреждат.

  Няма по-адекватен начин да благодариш от този на загрижеността да отговориш със загриженост. Взаимност е нужна.

  И така, г-н Алън, много съм притеснен за съдбата на широките народни слоеве в Англия. Вярвам на Ед Болс, министър на финансите в сянка, който казва, че политиките на консерваторите ще нанесат дълготрайни вреди на икономиката; че тези политики работят за богатите, но не правят нищо за бедните. Чувствате ли как увеличаващата се несигурност за мнозинството подкопава доверието в английската политика, как народът се отчуждава от основните партии, как пропастта между депутати и избиратели става непоносима?

  А корупцията? Вие знаете, че Министерството на труда и пенсионното дело изхарчи над 270 милиона паунда за нов софтуер за системата „Универсален кредит“, който трябва да улесни над 12 милиона англичани при изплащането на такси и кредити. А сега се оказва, че този софтуер е негоден, няма да свърши работа. Колко пари гушнаха по този проект IBM, Hewlett Packard и Accenture? Само за последния се говори, че е взел над 110 милиона! Колко ли са взели чиновниците, които са им дали проекта? Тревожа се, г-н Алън! Това са пари на английските данъкоплатци, има нещо много непрозрачно тук, нещо много съмнително!

  С морала на англичаните също стават обезпокоителни неща. Как си обяснявате, г-н Алън, че само през юни и юли на 24 часовия телефон NSPCC е имало 600 обаждания за сексуално насилие над деца? В сравнение със същите месеци през миналата година ръстът е над 80%! А затворниците за сексуални престъпления? Как така от 500 души, 183 са над 50 години, като най-старият е на 84? Ръстът спрямо миналата година също е стремителен. Много се тревожа за усилването на перверзността в Англия, г-н Алън. Децата не са защитени, старци ги дебнат зад всеки ъгъл!

  Какво става с английското общество, г-н Алън? Сигурен съм, че Вие тези въпроси постоянно ги задавате на Вашите министри. Няма как да не ги задавате. След като вие, чужденецът толкова Ви стяга гърлото за българските проблеми, няма как направо да не се задушавате като виждате как и моралът, и сигурността, и доверието в политиката в Англия летят стремглаво надолу.

  Нека си помагаме, г.н Алън. Вие на нас, ние на вас. В един свят живеем. В едно глобално село.

  
  

  Дума, 5 септември 2013

  
  

  ДЪРЖАВАТА ДА ОЗАПТИ ЛИХВАРСТВОТО

  
  

  Комисията за защита на потребителите предупреди да внимаваме с бързите кредити.

  В системата на „бързите кредити“ у нас се въртят около два милиарда лева. За сравнение – потребителските кредити в банковата система са от порядъка на девет милиарда. Това означава, че бързите кредити не са изключение, а стабилна част от общата сума на заемите.

  Да предупреждаваш хората е благородно дело. Това може комисията, това прави. Държавата обаче може много повече. На държавата не ѝ приляга просто да предупреждава. Все едно да ме предупреди, че в магазините има развалена стока, която може да ме натрови. Вместо да я изземе и да накаже когото трябва.

  Държавата е длъжна да се намеси с регулации. Днес по закон БНБ няма права да защитава клиенти, ужилени от астрономически лихви и такси. Тя дава лиценз при доказан капитал и квалификация и точка.

  В много европейски страни за бързите кредити има таван на разходите по погасяването. Давам само един пример. В Италия разликата между тавана и средния лихвен процент за съответния вид кредит не може да бъде повече от 8%. По-висока лихва от установената чрез закон се разглежда като недопустимо лихварство, което се наказва и с глоба и със затвор. От две до десет години. А в нашата родина можете да попаднете на ГПР (годишен процент на разходите), който гони 1000%.

  Могат, дерат.

  
  

  Дума, 17 септември 2013

  
  

  ЗА КЛЮЧОВАТА РОЛЯ НА СРЕДНИЯ ЕШЕЛОН

  
  

  Ако България тръгне към по-добро, заслугата ще бъде на партиите. И обратно, ако страната се сблъска със субективни препятствия по пътя си, вината ще бъде отново на партиите. Това е аксиома при парламентарната демокрация. Колкото и скандално да звучи на протестиращите срещу партиите.

  Гражданското общество чрез натиск може да ускорява и коригира процеси, но истинската работилница на идеи, действия и бездействия си остават партиите.

  От гледна точка на това разбиране ключова роля в политическите процеси играе средният ешелон – общинските и градските ръководства. Тяхното значение за подбора, убеждаването или разубеждаването на хората, които с гласа си правят кадрови подбор и овластяват, е огромен. Включително и при конгресните състезания. Казано метафорично, но без твърде голямо отдалечаване от истината, съдбата на България е в ръцете на този среден партиен ешелон.

  Който има дори бегли впечатления от зрелите европейски партии знае, че импровизации при избор за ключови партийни постове няма. Лицата, които се състезават, са познати със своите позиции по важни обществени проблеми, със своите битки за тяхното решаване, със своите успехи и провали.

  Много ми се иска БСП да се държи по същия начин. Особено в София, но и навсякъде, където в близките седмици предстои избор на ръководители, наложен от уставното ограничение за съвместяване на партийни и държавни постове (чл. 20).

  Всеки, който гласува, трябва да има пред себе си личности със собствено политическо съдържание. Избор, продиктуван

  от нечии неясни препоръки или конюнктурни съображения, рискува да сгреши сериозно. По отношение и на националния, и на партийния интерес. По принцип те би трябвало да съвпадат. Но е факт, че неуспехите на страната ни до голяма степен се дължат на безотговорно партийно поведение. Част от надеждата е да се кандидатират хора със собствена енергия и съдържателни отговори по ключови национални въпроси.

  Бас държа, че много от четящите тези редове, търсят под тях и между тях: кого имам предвид, кого подкрепям, срещу кого работя, какво всъщност искам да внуша.

  Нямам предвид конкретни личности. Имам предвид конкретни явления. Без реално състезание между личности със собствена политическа тежест монополите се присмиват на всички. А монополите в партиите са по-вредни дори от монополите в икономиката.

  
  

  Дума, 18 септември 2013

  
  

  КЛАСАЦИЯТА НА ДАНЪКОПЛАТЕЦА

  
  

  Вчера Българската търговско промишлена палата излезе със своята класация „ТОП 100. Фирми, водещи в икономиката на България през 2012 г.“. Преди няколко месеца вестник Капитал ни предложи своите класации на 100-те най-големи компании и на 10-те най-добри банки у нас за миналата година. Това е много полезна информация. Най-малкото защото нашето публично пространство се интересува от всичко друго, но не и от поведението, успехите и провалите на родния бизнес. Въпроси, които са в основата на горещи дискусии във всички зрели общества. Познайте защо.

  Време е правителство, синдикати и правителствени организации, които твърдят, че се грижат за благосъстоянието на държавата ни, да предложат свои класации и коментари върху тях. Например как се подреждат компаниите по платени данъци; кои са рекордьори по разлика между оперативна печалба и печалба преди данъци; какви са нормите на печалба у нас и как изглеждат сравнени с обичайните норми поне в Европейския съюз. И всичко това – обяснено търпеливо и подробно, за да започне да се формира съзнание на данъкоплатци, което общо взето у нас съществува само на думи.

  Има неща които не разбирам. Например не разбирам как гръцката банка ОББ постига оперативна печалба от 170 млн лева за миналата година, а като дойде време за данъци, обявява загуба от 40 млн лв. Не казвам нищо лошо за банката. Просто не разбирам. Разбирам обаче защо „Капитал“ по критерия „Стабилност и риск“ класира тази банка на 6-то място от 23. Авторите на класацията се интересуват от други неща, не от платените данъци.

  Оборотът на стоте най-големи фирми в София е 35 млрд –

  това е почти половината от БВП на страната. Най-големият да-

  нъкоплатец е Еврофутбол ООД с 30,6 млн лв платени данъци. Не разбирам как от каймака на икономиката ни най-голям данъкоплатец е от областта на хазарта. Иначе да живее Еврофутбол! В моята гражданска класация тази компания е на неоспоримо първо място.

  Имам питане не само по информацията, с която разполагам, но и по информацията, с която не разполагам. Силно се интересувам какво печелят чуждите вериги у нас. Отворя ли класацията на „Капитал“ обаче срещу „Кауфланд“ и „Билла“ в графа

  „печалба“ пише „няма данни“. Тези вериги не си ли съобщават данните?

  А някои неща пък изобщо не разбирам. Къде изчезна например от класациите през последните две години „тигърът“ Счетоводна къща ДЕТЕЛИНА 2005 OOД , с един служител, който през 2010 г. обяви печалба от 14,5 млн лева с норма на печалба 81%? А как е възможен такъв процент на норма на печалба, въобще не ми е ясно. Въпросът обаче за моята некомпетентност е друга тема.

  
  

  Дума, 4 октомври 2013

  
  

  СИНДИКАТИТЕ ДА ОТИДАТ ПО-ДАЛЕЧ

  
  

  Благодарни сме на КНСБ, че от време на време ни информира колко струва издръжката на нормален живот, в какви подоходни групи се разпределя населението, как и най-бедните и най-богатите се увеличават и прочие.

  Ще бъдем още по-благодарни ако започне да следи как се променят отношенията „капитал – труд“ и „капитал – държава“. Например, делът на съвкупната заплата в принадения обществен продукт увеличава ли се или намалява? Кое по-бързо расте – брутният вътрешен продукт или корпоративната печалба? Като имаме един от най-ниските „данък печалба“, имаме ли също толкова малък дял на сивата икономика? Как се разпределя съвкупната печалба между инвестиции, луксозно потребление и банкови депозити? Вярна ли е тезата на работодателите, че увеличаването на минималната заплата води до увеличаване на безработицата? Всички тези и още много други въпроси имат пряко отношение към хала на трудовия човек, който синдикатите претендират, че защитават.

  В България такава информация няма. Например, аз лесно разбирам, че във Франция за последните 30 години делът на работодателските вноски от добавената стойност е намалял с 1,7%, но пък делът на разпределените печалби е скочил със 6%. За България обаче няма от къде да науча. Както нямам информация как се случи така, че разслоението в нашето общество отдавна е по-голямо, отколкото в Камерун и Гана.

  Разговорът по тези теми за мен е разговор за обществения ни морал. Сигурно обаче това звучи много сложно, претенциозно, дори неразбираемо. С още по-голяма сигурност е неразбираемо за онези млади хора с хубави дрешки, които блокират улиците в името на морала.

  
  

  Дума, 2 ноември 2013

  
  

  ЗА ПРАСЕТАТА, КАЗАНЧЕТАТА И ДАНЪЦИТЕ

  
  

  Разбрахме, че Европейската комисия ще определи обема на водата в тоалетните ни казанчета1. Добре е, като дърпаме шнура, да изтичат три литра. Може и шест. Ако са повече, това вече е безотговорно. За тези сложни изчисления, ние, европейските граждани, сме дали 88 хиляди евро. Това се казва инвестиция в научни изследвания. Правилно. Водата трябва да се пести. Следващата научна разработка трябва да бъде изчисляване колко хартиени носни кърпички е допустимо на ден всеки от нас да ползва, когато е хремав. Защото всяка такава кърпичка е част от дървесното световно богатство. Може би е добре да върнем платнените кърпички на бабите ни. Така ще пестим хартията, тоест горите, тоест природата. Да, ама има проблем. За да изперем кърпичката, ще трябва вода. Ще пестим от гори, но ще харчим от водата. Какво трябва да изберем? Къде е балансът? Ето, тук трябва да се хвърлят сериозни пари. Да се изчисли и прецени кое е по-реакционно – да се духаме в хартиени или в платнени кърпички.

  Има и други въпроси, с които Европейската комисия трябва да се заеме. Разбира се, по-нататък, след като решим проблема с обема на тоалетните ни казанчета. Например въпросът със съотношението между преки и косвени данъци. В Европата

  
  

  

  1 Повод за коментара е информация в Дума от същата дата: „Тази седмица Брюксел ще обяви нови правила за хармонизиране на стандартите, свързани с тоалетните, съобщава БТА, като се позовава на вестник Фигаро. Новите правила са разработени на базата на тригодишно проучване на навиците на европейските граждани. Очаква се Европейската комисия (ЕК) да препоръча използването на шест литра вода при задействане на нормално тоалетно казанче и три литра за тоалетните казанчета от икономичен тип...“

  средното съотношение е едно към едно. У нас е едно към три. Известно е, че колкото по-голям е делът на косвените данъци, толкова данъчната система е по-несправедлива за широките народни слоеве. Защото ДДС-то например, което се събира от всички при еднакъв процент, всъщност представлява различна тежест за хората с различни доходи. Ако едно семейство, което печели 1000 лева плаща 200 лева ДДС, това е 20% от неговите доходи. Ако друго семейство плаща същото ДДС, но печели 5000 лева, процентът вече е 4. Колкото си по-богат, толкова помалка част от своите доходи даваш за този данък.

  Тъй като Европейският съюз е записал в своите основни документи, че е социален, че се бори с бедността, че се притеснява от разширяващата се пропаст между бедни и богати, то той може да постанови някои неща в това отношение. Например, че не е допустимо, в която и да е страна членка, косвените данъци да превишават преките повече от два пъти. Ако го правят, то страната стимулира бедността и насърчава социалното разслоение. Който не се съобрази с тази постановка – санкции!

  Сигурно и това време ще дойде. Ще трябва да бъдем обаче търпеливи. Най-напред да решим проблемите с кривите краставици, щастливите кокошки, играещите прасета и обема на тоалетните казанчета. Едно по едно. Пари за научни изследвания има, но проблемите трябва да се степенуват.

  
  

  Дума, 4 ноември 2013

  
  

  СЪВЕТ КЪМ ФРАНСОА ОЛАНД

  
  

  Рейтинговата агенция Стандарт енд Пуърс понижила рейтинга на Франция от АА+ на следващото ниво АА. Защо? Защото икономисти се опасяват, че и през 2014 г. страната няма да успее да намали бюджетния си дефицит на 3%.

  Като гражданин на държава, чийто бюджетен дефицит е под 2%, с гордост мога да заявя: „Французите не могат, защото не се стараят“. Те просто се лигавят. Не ми се вярва да са толкова некадърни. Чувал съм, че и във Франция има икономисти и финансисти с висше образование.

  Със същото това самочувствие и гордост, ще дам съвет на президента Оланд. Така, по другарски, като социалист на социалиста.

  БВП на Франция е 2,6 трилиона долара. Давам данни в долари, защото имам доверие на макроикономическите справки на ЦРУ. 1% от тази сума е 26 милиарда. Те, горе долу толкова трябва да свалят. Миналата година дефицитът им беше 4,8%, тази година ще бъде малко под 4%.

  Та става дума за някакви си 26 милиарда долара. Информираните знаят, че половината от работната им сила е с необлагаем минимум. Тоест не плащат данък общ доход. Във Франция работещите са около 30 милиона. Значи 15 милиона живеят тарикатски. Монд дипломатик преди време писа, че числото е 17 милиона.

  Обложете ги тези хора, бе! Смятах го, смятах го и излиза, че ако ги обложите само с по 100 евро на месец, ще ги наберете тези 26 милиарда долара! Та това е под 10% облагане! Не можели били! И защо? Какво ви пречи?

  И това е само една и то лесна мярка. Ами, я си вижте разходите за образование, наука, здравеопазване, социално дело! От

  там ако резнете по 20-тина процента, бюджетът ви на излишък ще излезе.

  Вие само Лувъра да затворите, знаете ли какви пари ще спестите?

  Или пък защо не си бастисате вашия БАН (CNRS), и като спестите парите му, знаете с какво по-голямо доверие ще ви гледа Стандарт енд Пуърс?

  
  

  Дума, 9 ноември 2013

  
  

  ВЪЗГЛЕДИТЕ НА ЕДИН ФИЛОСОФ ЗА РОДНАТА ИКОНОМИКА1

  
  

  Избирателите май внимателно следят кои политици се грижат за народното богатство

  
  

  ***

  Статистиката започна да отчита ръст на родната икономика. Две политически сили – една управляваща и една опозиционна, организираха празничен митинг, за да отбележат края

  на кризата и началото на съвземането на България.

  „Скъпи сънародници, днес е празник! Вчера научихме, че българският износ е дръпнал с 8% на годишна база!“ Бурни викове „Да живей!“ огласиха площада. Червени и костовисти2, които напоследък се гледаха много враждебно заради първата заварка на „Южен поток“, след обявяването на новината започнаха да се прегръщат и целуват.

  
  

  ***

  Днес най-яко за морал се борят студентите. Те знаят, че силна държава не може да се гради без силен финансов ресурс. Този ресурс естествено идва от плащането на данъци. Ерго, кой не плаща е негодник. Той е боклук, който смучи блага, без да го е грижа за националното развитие. Аморален тип, който в съвкупното си битие обрича образование, здра-

  
  

  

  1 Това е пародия. Нищо от описаното не се е случило. Авторът се въобразява събития, които според него би трябвало да се случат, ако обществото е зряло (б.а.).

  2 Имам предвид двете основни електорални групи, които се противопоставят една на друга от самото на начало да т.нар. „преход“ (б.а.).

  веопазване, пенсионно дело и каквото се сетите още на жалко съществуване.

  Будните студенти се събраха в 272 аудитория на СУ и решиха да поискат списъка на големите данъкоплатци в България. НАП им го даде. След това поискаха информация кой какви данъци е платил за последните три кризисни години. НАП им отказа. Било класифицирана информация. Студентите побесняха. „Какво? Значи това, което показва кой как се отнася към държавата и към своите задължения към нацията, е тайна?“ Стотици студенти се стекоха към централата на НАП с лозунги и викове „Мафия! Мафия!“ Импровизираното ръководство на студентите призова за блокиране на университети и кръстовища. Фори Светулката3, който се беше върнал от САЩ и знаеше много добре какво престъпление е да се крият данъци и още какво по-голямо престъпление е да се крие от народа кой какво плаща, започна бдение със свещи.

  
  

  ***

  Когато вестник Капитал публикува данни за най-динамичните малки и средни предприятия за 2012 г., общественото пространство пощуря. Гръбнакът на българския прогрес за миналата година най-после доби конкретни очертания. „Гепардите“ (по името на изследването на „Капитал“ – „Гепард“) бяха повсеместно обсъждани. Интервюта, коментари, анализи, заляха медиите. Първите в списъка на най-динамичните не слизаха от устата на хората. „Това са субектите, които ще ни извадят от тинята!“, „Това са бизнесмените, които със своята енергия и изобретателност, ще направят живота ни по-спокоен, охолен и смислен!“

  
  

  

  3 Прякор на Христофор (светско име Христо Петров Събев) – йеромонах, дисидент и един от символите на Съюза на демократичните сили, главна опозиционна сила след 1989 г. (бел.ред.).

  По балкони и фасади висяха транспаранти с името на найдинамичната фирма: „Браво, БИО ФАРМИНГ!“, „БИО ФАРМИНГ – вдъхновяващ пример за младите!“ Тази фирма за една година показа зашеметяващ ръст на приходите – 7114%! И то с нарастване на персонала само от 5 на 11 души! В сутрешните блокове на телевизиите, освен естествената приповдигнатост, се развихриха и горещи спорове. Всички признаваха огромния успех на БИО ФАРМИНГ. Някои философи обаче държаха да получат отговор на въпроса защо при такъв шеметен ръст на приходите фирмата декларира загуба от 149 хиляди за 2012 г. Нормално ли е да си толкова динамичен, а да си губещ? И какво полза за държавата, ако си „гепард“, а няма да платиш данъци? Какъв е правилният критерий за оценка и възхищение – ръстът на приходите или ръстът на платените данъци?

  Въпросите валяха. Атмосферата се нагнетяваше, а на моменти и помрачаваше. От изнесения факт, например, че от десетте най-динамични средни и малки предприятия за 2012 г. цели шест са обявили загуби! „Как да си обясним това?“, питаха философи, психолози и педагози. Икономисти и финансисти отговаряха, като вадеха таблици, разясняваха обезценки, провизии и счетоводни сложности. Хората по кафенета, паркове и сауни, обсъждаха телевизионните дебати за същността на динамиката в икономиката, вземаха една или друга страна, понякога се разгорещяваха, но всички бяха единодушни, че големият въпрос на България, който си заслужава да бъде обсъждан, е именно „Кой!“ Кой и как ще дръпне страната напред?

  
  

  ***

  Най-бурните емоции бяха, разбира се, при бъдещето на нацията – студентите. Те се събираха на групички и оживено обсъждаха успехите и провалите на народната икономика. В първите дни на ноември дори се разрази скандал. Повод бяха финансовите данни на „ЧЕЗ – Разпределение България“ АД –

  София. Съвсем естествено, поради всеобщата чувствителност по въпроса за цената на тока и икономическото поведение на фирмите, свързани с нея. Тази чувствителност изби през февруари 2013 г.4 и се засили през есента, когато ребром беше поставен въпросът за олигархията и морала.

  Та да се върнем на повода. Вестник Банкеръ в бр. 44 обяви, че към края на 2012 г. печалбата на дружеството е 593 млн. лв. и част от акционерите искат да се раздадат като дивиденти 193 млн. лв. от неразпределената печалба.

  Печалбата на дружеството за миналата година обаче е 47 млн. лв. – според прегледна таблица в същия брой на вестника, ама на друга страница. „Е, как така печалбата е едновременно и 47 млн., и 593 млн.?“, „Как така ще се разпределят 193 млн.?“. „Не, бе има грешка! 593 млн. е печалбата на „ЧЕЗ

  – Електро“, а не на „ЧЕЗ – Разпределение““. „Моля??“, извика ранобуден студент, който закусваше с „Капитал дейли“ от 5 ноември. Този вестник го закусват всички, защото им го раздават безплатно. „Как така ЧЕЗ – Електро ще има такава печалба, като е завършил миналата година с 10 млн. загуба?! Така пише!“.

  Напрежението се засили. „Загуба ли? Може ли монополист да бъде на загуба?“, извика с морален патос друг студент. Група от петима започна да скандира „Ни-що не раз-би-ра-ме!“. Отпочна се подписка НАП и ДКЕВР да дадат пълни разяснения по случая. Най-възмутените грабнаха приготвените за друг случай плакати „Мафия!“ и се юрнаха към ДКЕВР.

  
  

  ***

  
  

  
  

  

  4 (Уикипедия): „Протестите от зимата на 2013 г. са политически протести, започнали в края на януари 2013 г. и обхванали над тридесет града в България. Първоначално породени от високи сметки за електричество и насочени срещу електроразпределителните дружества (монополисти на държавно регулирания пазар за електроенергия), протестите се насочват срещу политическата система въобще.“ (бел.ред.)

  Изобщо, след избухването на февруарските бунтове народът стана чувствителен към факта, че много фирми хем обявяват ръст на приходите, хем са на загуба. Като дистрибутора „Петрол“ АД, например. За 2012 г. той отчете ръст на приходите спрямо предходната година от 8,6%. и... загуба от 3,8 млн. лв.

  „Какво става?“, масово се питаха гражданите по автобуси и трамвайни спирки. Стопанският факултет на СУ се видя принуден да организира безплатни курсове. На тях финансисти заобясняваха на любопитните дисциплината „Приходи – разходи

• печалба – загуба“. Някои от най-педантичните тръгнаха да проверяват дали има ръст на съвкупните приходи и как това се отразява на съвкупната печалба. Резултатите щяха да покажат дали всичко е нормално, или някъде по трасетата има далавера, която ощетява цялото общество.

  На полето на политическите партии най-напрегнати бяха ДСБ и БСП. Първата, като автентична дясна партия, беше изключително притеснена от новините за загуби на фирми, а втората, като автентична лява партия – от намаляването на данъците в следствие на по-слаба съвкупна корпоративна печалба. Централите на двете партии сформираха специални групи за набиране и анализ на информацията.

  
  

  ***

  Интензивното и емоционално обсъждане на богатството на нацията по всички основни медии даде силно отражение на поведението на гражданското общество. В различни факултети на висшите училища взеха да никнат като гъби различни кръжоци, всеки със своята специфична тематика. Например,

  „ДДС – състояние и перспективи“. Този кръжок фокусира вниманието си върху сивата икономика, която естествено не плаща ДДС и ощетява целия народ. Твърди се, че сивата икономика се движи между 30 и 40%. Съответно и реалната загуба от този данък трябва да е около същия процент.

  Проучванията обаче показаха, че години наред планът за ДДС в републиканския бюджет се преизпълнява. Какъв извод

  може да се направи? Тук кръжочниците се разделиха на две. Първата група твърдеше, че приказките за сива икономика са подривна дейност на всяка опозиция и нямат нищо общо с реалността. Според втората, обявеният процент сива икономика е реалност, но всяко правителство планира събиране на ДДС само от светлата икономика. Така всяко правителство на практика планира сивата икономика. Защо, питаше тази група? Може би защото властта, независимо коя е тя, винаги разпъва чадър над част от укриващите ДДС?

  
  

  ***

  Хората бяха объркани и недоволни. Липсата на информация кой какви пари печели, как ги печели и какви данъци плаща

  
  

  

  Електоратът наказва: два примера

  Либералният интернационал изключи от редиците си НДСВ. Не си били платили членския внос. Логичен край. Но не ще да е тая истинската причина, мисля си.

  Проблемите на партията започнаха още през февруари 2004 г. Тогава нейното правителство продаде 65% от БТК на „Вива Венчърс“ на цена от 102 лв. за акция. Броени месеци след това останалите 35% бяха пласирани чрез борсата на цена от 1320 лв. за акция. Мажоритарният пакет е бил продаден над 10 пъти под пазарната стойност!

  След като Европейската комисия разбра за далаверата, се завихри голям скандал. Беше създадена нарочна комисия. Започнаха анкета след анкета. Проди ли беше, Барозу ли, не помня, написа гневно писмо до българския парламент, в което изразяваше огромното си огорчение и възмущение, че интересите на народа са предадени. Самият народ онемя от изненада, че с толкова лека ръка нещо градено с години се подарява на някакви частници. Рейтингът на НДСВ главоломно взе да пада

  подлудяваше интелигенцията. В недрата на гражданското общество всяко чувствително ухо можеше да долови тътена на революцията.

  
  

  Дума, 9 ноември 2013

  
  

  

  и от партия с абсолютно мнозинство в 39-тото Народно събрание, тя успя да спечели за следващото едва 53 мандата. НДСВ обаче не се извини и продължи да говори колко добре е управлявала. Избирателят се възмути и на следващите избори направо я изхвърли от политиката. Такава е съдбата на политическа сила, която не зачита интересите на народа!

  ***

  В българската история никой от никого не се учи. Ако НДСВ бяха внимателно проследили провала на СДС, и ако си бяха направили съответните изводи, щяха да се предпазят от катастрофата. Какво се случи със СДС? Известно е, че голямата приватизация е негово дело. Новите собственици на приватизираните фирми поеха извън цената още финансови задължения, както следва: за 1998 г. – 78 млн. лв.; за 1999 г. – 929 млн. лв.; за 2000 г. – 100 млн. лв. Те обаче не изпълниха този ангажимент. За трите години от поетите задължения беше изплатен само някакъв жалък 1 млн. лв. Като разбраха тази тъжна реалност, която говори за пълна управленска немощ, в СДС се разбунтуваха. Най-непримирими бяха Христо Бисеров, Стефан Софиянски и Богомил Бонев. Поискаха оставката на Иван Костов. Народът гневно вдигна ръка и през 2001 г. на изборите заби оглушителен шамар на СДС.

  
  

  НА КНСБ С ЛЮБОВ

  
  

  Миналата събота бях на разходка из Витоша. Минавайки край „Сараите“ на Доган видях как десетина млади хора думкаха на тъпани, надуваха свирки и по мегафон задаваха въпроси на собственика на имотите. Очарователна репортерка на една от националните ефирни телевизии ме спря и ме попита: „Господине, тези млади хора питат Доган „Кой предложи Пеевски?“1 Вие как мислите?“ Отговорих: „Този въпрос не ме интересува. Интересува ме кой какви данъци плаща в България“. Такова удивление се изписа на лицето на момичето! Мисля, че не ми разбра отговора. Мисля, че ѝ се сторих малко луд – цяла България пита за Пеевски, а аз ѝ говоря за някакви глупости. Данъците са глупости.

  Разказвам това, защото имам чувството, че ако бях на митинга на КНСБ и имах възможност да задам някои от моите въпроси на някой от организаторите, щях да получа в отговор същата физиономия.

  Иначе исканията са много прилични. „Възстановяване на платения годишен данък на работещи с месечна заплата до 400 лв.“ (Между другото обещано от правителството в почти същия размер). „Увеличаване с не по-малко от 10% на заплатите в бюджетните системи“, „достойно заплащане на работещите в здравната система“, „още през 2014 г. да се

  
  

  
  

  

  1 Става въпрос за скандал с избирането на Делян Пеевски, български олигарх, предприемач, медиен магнат и политик, за председател на Националната агенция за национална сигурност (ДАНС). Този избор е направен на 14 юни 2013 г. от 116 депутати от БСП и ДПС. Под натиска на последвалите протести срещу назначението на 19 юни същата година Народното събрание единодушно отменя това свое решение. Скандалът остава с името

  „Кой?“ в смисъл „Кой предложи Пеевски?“

  осигурят 370 млн. лв. недофинансиране на НЕК“ и още, и още…

  И тъй като КНСБ говори „от името на милионите работещи българи“, т.е. и от мое име, чувствам се в правото си да ги питам. Рискувайки да вляза в ролята на Мирча Кришан, който, каквато и тема да му подадат, винаги завършва с „краставицата има 98% вода“. Нямаме друг избор, освен да се превръщаме в Кришан. Просто нямаме. Докато не проверим социологически, че въпросите ни са чути. Може и да не е в този живот.

  Според защитниците на наемния труд смислено ли е да се разсъждава и върху приходната, а не само върху разходната част на бюджета? Справедливо ли е в най-бедната в ЕС страна данъкът „печалба“ да е 10%? Кои са механизмите, които превърнаха България в страната с най-тежки социални неравенства в ЕС (изключвам Литва)? Справедливо ли този, който получава месечно възнаграждение от 5000 лева да плаща същия процент данък общ доход като този, който получава 500 лева? Справедливо ли е хлябът и луксозните стоки да се облагат с еднакво ДДС? От големите данъкоплатци кой какви данъци плаща, ако може поименно? Каква част от съвкупната печалба на бизнеса се реинвестира и каква част стои по банките? Каква част от печалбата се влага в образование и наука и каква в луксозно потребление? Какви точно са предложенията на синдикатите за борба срещу сивата икономика, освен криминализиране на укриването на осигурителни вноски? Какви български пари изтичат към офшорките? Кой може да накара българското общество да разсъждава, да се вълнува и да спори за българското производство, за българския износ, за качественото българско образование, за навлизането на българската наука в производството, за сивата икономика, за плащането на данъци?

  Кой? Кой? Кой?

  КНСБ, отговаряй! Имаш цял научен институт!

  
  

  Дума, 21 ноември 2013

  
  

  ВЪЗГЛЕДИТЕ НА ЕДИН ПРОФСЪЮЗЕН ЧЛЕН ЗА ФИЛОСОФИЯТА НА КНСБ

  
  

  Историята на тази статия е следната. Преди десет дни КНСБ проведе митинг в защита на доходи и работни места. Имаше и екзотични плакати от рода „Не на държавните мини!“ Сякаш случката в частния рудник „Ораново“ не се бе случвала. През юли там загинаха миньори, а държавните органи констатираха цял кош нарушения на безопасността на труда. Запитах се дали синдикатите, освен да искат по-големи разходи, са способни да отговорят на по-сложни въпроси. Написах коментара „На КНСБ с любов“.

  В същия ден председателят на синдиката Пламен Димитров предложи интервю за вестника. И ми изпрати Меморандум на КНСБ, надписан „На Юрий Борисов – с любов!“. Ироничен или не, жестът беше елегантен. От документа разбрах , че всъщност синдикатът има виждания за далеч повече неща от тези, които традиционно излизат в публичното пространство.

  
  

  ***

  Когато някой иска по-големи бюджетни разходи, редно е да посочи допълнителни източници на приходи. И КНСБ ги посочва. Един от тях е външният държавен дълг. За Европейския съюз дълг под 60% е нормален. Нашият е под 20%. Според КНСБ „увеличаването му до нива около 40% не застрашава финансовата стабилност“. Става дума за 16 млрд. лева! Преди дни Италия обясни на Европейската комисия, че сега ѝ е невъз-

  можно да свали дълга си под 130%. Защо? Вероятно за да не разрушава социалните си системи по-бързо от поносимото.

  Така че най-добре е по дълг да се сравняваме с развитите държави. Да кажем, с Белгия – нейният дълг е 97%. Или Франция – 84%. Хайде, за нас по-скромно – да се спрем на 70%! Взимаме 50 милиарда лева заем и почваме. Построяваме магистрали; пускаме им лампи, защото са тъмни; оправяме здравеопазването и тръгваме да строим заводи. И не винаги търсим възвращаемост. Откриваме например аптеки в тези 4000 селища, в които липсват. Та близо 1 милион българи нямат непосредствен достъп до лекарства!

  Не случайно посочих числото 70. Такъв беше процентът на външния ни дълг през 2000 г. И бяхме във валутен борд. Някой да твърди, че сме имали нестабилни финанси?

  Това, със „супердисциплината“ го оставяме на Камерун и Ботсвана, те и без това са по-първенци от нас, защото са с дълг от 13%.

  
  

  ***

  „Безпрецедентно обърнато е съотношението между преки и косвени данъци, което не намира аналог в нито една държавачленка на ЕС“, пише в Меморандума.

  Да го кажем по-ясно. Средното отношение в ЕС между двата типа данъци е 1:1. У нас то е 1:3 в полза на косвените данъци. Какво означава да се промени това съотношение? Ако не намаляваме косвените данъци, това означава или прогресивно облагане, или увеличаване на данък печалба, или и двете. С други думи по-богатите да плащат повече и бизнесът да бъде облаган с по-голям процент.

  Това обаче КНСБ не го казва. Може ли в прав текст един синдикат да иска увеличението на данъците на физическите лица, тоест данъците от труд? Малко е неудобно. Той обаче спокойно може да иска по-високо облагане на капитала, тоест на бизнеса. Нещо, което у нас вече се възприема като неприлично и безотговорно мислене.

  Точно тук, в този момент, синдикатите трябва да питат какъв продължителен ефект има този твърде нисък за стандартите на Европа корпоративен данък. Спестената печалба инвестира ли се в нови работни места? Инвестира ли се в технологично обновление, в по-голяма наукоемкост на производството на стоки и услуги? Или дебелите банкови сметки стремглаво растат?

  Такова изследване не ми е известно. То не може да бъде чакано от работодателите. Това е естествен въпрос на профсъюзите.

  
  

  ***

  КНСБ впечатляващо точно са констатирали, че българската бедност не се дължи просто на слаба икономика. Нещо в разпределението на произведения продукт се губи. Съвкупната работна заплата, наричана в Меморандума „компенсация на наемния труд“, представлява около 35% от БВП, „което ни нарежда трайно на последно място сред държавите-членки на ЕС-27“. И с основание пледират процентът да е 45%. Защото надеждите, че просто износът ще ни дръпне солидно, са просто лековати. Икономиката ще тръгне с по-сериозни темпове едва при увеличаване на вътрешното потребление. А то в голямата си част зависи именно от тази съвкупна работна заплата.

  Прави са КНСБ да се удивяват как така българският БВП на глава от населението е 44% от средно европейския, а средната брутна заплата е едва около 25% от тази в ЕС-27. Как така българският наемен работник произвежда колкото половината от своя европейски брат, а получава четири пъти по-малко от него? Къде отиват парите? Как капиталът, наемният труд и държавата си поделят принадения продукт? Каква е динамиката във времето на тази „делба по братски“?

  Става дума за отношението между съвкупна печалба и съвкупна заплата. За фундаменталните взаимоотношения между капитал и труд. А тези взаимоотношения трябва да са в сърцевината на всички по-сериозни синдикални изследвания.

  ***

  И тук нещо архиважно. Просто няма информация. Ей така, няма. Меморандумът го казва по-културно. Той предполага, че могат да се положат усилия за „балансирано участие в първичното разпределение на дохода“, но „без достатъчна и надеждна информация усилията в тази посока ще бъдат хаотични“. Без информация, не само че няма да бъдат полагани усилия в тази посока. Без нея просто няма да знаем какво се случва на наемния труд. И никога няма да разберем как така народи, които произвеждат по-малко на глава от населението, раздават на хората си по-големи средни заплати от нашите.

  Ако човек започне да се интересува от динамиката на доходите и неравенствата, може да получи шок. В едно изследване четох, че у нас най-бедните 10% дават 100,89% от доходите си за потребление, докато 10-те% най-богати – само 62%. Другите проценти са за данъци и спестявания.

  Интересни са два момента. Първо, най-бедните харчат повече отколкото печелят. Второ, на тях явно не им остават пари да плащат данъци. Да, ама плащат. Или не плащат.

  Друг пример. В едно изследване на Уникредит Булбанк от 2007 г. се казва, че в последната децилна група (най-богатите) едно семейство е получавало средно по 26 730 лв. годишно. Според изследване на НСИ за 2010 г. същата тази група получава средно по 18 140 лв. Ами това означава, че най-богатите яко са обеднели! Или се докарват пред банката с уж по-големи доходи, за да вземат по-лесно кредит? Или пък при НСИ данните са силно занижени?

  Трето, анализът на влоговете показва постоянна тенденция към диференциация в българското общество. В същото време без усилие ще попаднете на данни, че най-голямата диференциация е била през 2002 г. и от там насетне тя общо взето намалява. Нищо не разбирам.

  
  

  ***

  Навсякъде в Меморандума се говори за достойно заплащане. Между другото, това го има и в абсолютно всички

  партийни програми. Особено се набляга на достойното заплащане на лекари, учители, работници в сферата на културата. Никога не ми е било ясно какво означава „достойно заплащане“. Мой приятел, лекар анестезиолог, получаваше в софийска държавна болница 700 лева. Замина в някакво малко френско градче и започна с 2000 евро. Можем ли да го върнем? Годишно около 500 лекари напускат страната, какво правим? Вярно, съсловната лекарска организация полага усилия да противодейства, например със стипендии за млади лекари. През миналата година обаче стипендиантите бяха само 16! Какво правим?

  Тук въпросът е дали „достойно“ означава „конкурентно“. Хайде, за хората пред пенсия това достойно може да означава просто да могат да се нахранят и да си платят комуналните сметки. Ама за другите, на които държавата разчита да оправят страната? В случая с анестезиолога и хилядите негови събратя „достойна“ е сума, която за България е фантастична. Същото се отнася за много други специалисти. Ако това „достойнство“ е непосилно, непостижимо, защо постоянно говорим за него? А ако не говорим за „достойно заплащане“, което звучи много красиво, за какво друго да си говорим? Наистина, кое е това друго? Може би за система за привличане на лекари от африкански страни? И то не от всички, защото вече има такива с по-добър стандарт от нашия. Не е ли по-смислено да започнем да се подготвяме за сериозен внос на лекари? При лекарите, добре. Ама ако говорим за учители и деятели на културата? Африканският ключ май е неприложим.

  
  

  ***

  Меморандумът е изпъстрен с текстове за квалификация, преквалификация, учене през целия живот; нещо, което няма как да не присъства значимо в една профсъюзна стратегия. Естествено, че високите и адекватни на времето образователни нива са съществена предпоставка за просперитет на работещите и съответно за просперитет на икономиката.

  В такъв момент обаче се сещам за много черни български статистики. От рак са болни над 260 хиляди. От диабет – около 500 хиляди. Редки заболявания – около 500 хиляди. Наркотично зависими – 300 хиляди. Алкохолно зависими – 350 хиляди. Анорексия и булимия – 150 хиляди. Алцхаймер – 50 хиляди. Регистрираните за психиатрично наблюдение – над 150 хиляди. Глухи – около 80 хиляди. Хипертония – над 2 милиона! За депресията съм срещал числото 1 милион и 200 хиляди!

  Май трябва във всички програми – и синдикални, и партийни, раздел „Здравеопазване“ да се сложи като подраздел на

  „Икономика“. Ако нацията е толкова болна и толкова стара, а напоследък ни заливат и с данни за шокираща неграмотност, за каква преквалификация и учене през целия живот може да става дума? За каква конкурентна икономика?

  
  

  ***

  В нашата уникална ситуация, при която държим почти всички черни рекорди в ЕС, изглежда трябва да започнем с грижи за нискоквалифицираните. Например, държавата да вземе заеми и да направи огромни ферми за агнешко месо. Бързо оборотна стока. Със сигурност бързо ще си върне вложението, като създаде маса работни места. Защото ако си мислим, че ще направим удар в Европа и света със софтуерни продукти, се лъжем. Виж, арабските страни можем да ги залеем с агнешко. Казват, че нашето било по-вкусно от австралийското. Правим двайсетина ферми и с помощта на дипломацията връзваме всяка от тях за една от страните в Лигата на арабските държави. Този сценарий го сънувах вчера. Едновременно с това да направим големи ферми за гъски и да си поставим задача да бием французите по производство на гъши дроб. Бил Гейтс да го оставим за по-нататък.

  Днес българският ключ е в отношението към нискоквалифицираните. И безработицата ще падне, и потреблението ще се вдигне.

  ***

  А Меморандума на КНСБ, поставих в библиотеката си на специално място. До книгата на поета Валери Станков, която се казва „Делникът на един безделник“. Защо точно до тази книга? Защото денят, в който писах тази статия, беше един „делник“. Не „празник“. Първо, защото усилено правих нещо; второ, защото през целия ден ми беше ужасно тъжно, какъв ти празник? И защото съм „безделник“.

  Много хора мислят, че безделникът е човек, който нищо не прави. Такава представа е повърхностна. „Безделникът“ е човек, който нищо не може да направи, да промени. Защото „делото“ е нещо, което остава след работата. Ако един човек блъска години по една яка стена, която не помръдва, какъв е? Той е безделник. Защото дали блъска или не, на стената ѝ е все едно.

  
  

  Задача с неизвестна трудност

  
  

  Средностатистически:

  1. Българинът произвежда 44% от БВП на европееца

  2. Българинът получава 25% от възнаграждението на европееца

  
  

  Въпрос:

  Ако българинът произвежда 100% от БВП на европееца, какъв процент от неговото възнаграждение ще получава?

  Дума, 30 ноември 2013

  
  

  РАЗГОВОРИ В МАХАЛАТА ЗА МИНЕРАЛНАТА ВОДА И ЗА ДРУГИ ДРЕБНИ ТЕМИ

  
  

  Има някои неща от обществения живот, които в махалата не разбираме. Питаме се един друг и когато констатираме, че никой от нас няма убедителен отговор, търсим доброволец, който да се подготви и да изнесе повече факти. После ги обсъждаме, я в кварталната кръчма при Камен, я в кварталните клубове на БСП или ГЕРБ. Събираме се, така да се каже, междупартийно.

  
  

  ***

  Преди месец се заехме с въпроса какво печели държавата от концесиите на минерална вода. Бай Дочо, бивш служител в министерството на екологията, се представи с цял доклад.

  „Разрешените за добив количества на концесионерите постоянно се увеличават. Така например, най-голямата фирма у нас за бутилиране на минерална вода „Девин“ АД, която държи около 35% от пазара, стартира през 1999 г. с разрешено количество от 166 млн. литра годишно. През ноември 2009 г. правителството даде съгласие обемите да бъдат увеличени и през 2014 г. те ще могат да достигнат 227 млн. литра. Същото се отнася и за „Бутилираща компания Горна баня“. През декември 2009 г. тя получава разрешение за увеличаване на експлоатационния ресурс с 25 млн. л. до 188 млн. л. Тя държи около 30% от пазара. Компанията за минерални води „Банкя“ е с дял от 15%. Тя започва през 2001 г. с разрешение за 32 млн. л., а през 2014 г. експлоатационният ресурс ще достигне 183 млн. литра.

  „Бутилираща компания Хисар“ – с дял от 10%. Държавата и на нея позволи увеличение на обемите – до 125 млн. л. Дотук

  изброих фирмите, които държат около 90% от пазара. Има и още, но по-малки фирми. Като гледа човек увеличението на обемите, веднага си мисли, че и приходите на държавата растат. Да, ама не. Приходите за държавата от минералните извори непрекъснато намаляват. Да вземем за отправна точка 2009 г., когато се дават разрешителни за сериозно увеличение на добива. През 2009 г. държавата печели от такси около 2,5 млн. лв. През 2010 – 2,2 млн., а през 2011 – 1,9 млн.“

  
  

  ***

  Преди дни се бях наредил на опашка в „Княжево“, за да си напълня туба с минерална вода. Един човек, с който няколко пъти се засичаме там, ме заговори: „Голям кеф, че тук ни е безплатно. А от продажби се прибират над 320 млн. лв.! Да знаеш колко влизат в държавата като такси?“ Бях подготвен. „А бе, около два милиона, от които трябва да извадиш поне 500 хил. за контрол върху договорите. Нищо работа.“

  „Сега ще ми се смееш, ама да питам. Не е ли притеснително, че бутилиращата компания „Горна баня“ бе продадена на арменците Гагик и Джаваир Царукян? Не ни стигат проблемите с руснаците, ами сега и арменци! Държавата не се ли притеснява от засилване на геополитическото влияние на Армения върху България?“ „Виж, какво, отговарям. След като американците не се притесняват, значи няма страшно. Ако арменската инвазия продължи, ще продадем някоя бутилираща компания на грузинците и по този начин ще се получи диверсификация. Освен това, понякога нещата не са такива всъщност каквито изглеждат на повърхността. Давам пример. Тази година една люксембургска фирма купи разположения край Русе „Свинекомплекс – Николово“. По улиците обаче много хора твърдят, че зад офшорката стоят българските шефове на комплекса. Така че, Гагик – Магиг – никой не знае дали зад тези имена не се крият наши патриоти“. Колегата по вода продължи: „Има и друго, което ме притеснява. В кварталната кръчма някой обясняваше как общият дебит на находищата за минерална вода

  в България е 3000 л/сек., а от тях за бутилиране се използват само 0,01%! Само на територията на Столична община има 43 находища, като повечето от тях не са проучвани! Това не е ли разхищение, това не е ли безотговорност?“ „Виж, какво, отговарям. И в моята кръчма този въпрос се повдига. Само че тази ви информация е от 2009 г.“ „А да си чул нещо да се е променило?“, контрира човекът. „Добре де, продължих. Мен ме интересува принципният въпрос. Ходих в Института по пазарна икономика да питам защо държавата и общините не се заемат с този печеливш бизнес, който Господ ни тика под носа. Както очаквате, те отговориха, че държавата и общините са лоши стопани, защото могат да завъртят капачките неправилно или да залепят етикетите на обратно. Ще чакаме инициативни българи или арменци. Така ми казаха.“

  
  

  ***

  В клуба на ГЕРБ някой пожела да разискваме кражбите на ток. Щото това в крайна сметка товари нас, изрядните платци.

  „Може, казахме, да си говорим за кражби е най-интересно“. Ето какво бе направило впечатление на съседа Марков и какъв неочакван въпрос зададе накрая.

  „За януари – ноември т.г. ЧЕЗ обяви, че документираните кражби на ток при тях са 3,5 млн. лв. За миналата година те са 4,3 млн. лв. За 2012 г. за трите ЕРП-та сумата е 12 млн. лв. Интересно е обаче, че главните виновници в очите на редовия българин за кражби на ток – циганите, не се представят „добре“ в тази област. Например в ромския квартал „Столипиново“ събираемостта от 3% през 2006 г. се повишава на 85% през последните години. За сметка на това обаче растат кражбите от луксозни вили, ресторанти, хотели и всякакви други стопански предприятия. Последните се обслужвали организирано на абонаментен принцип и собствениците получавали специализирани консултации от бивши, а понякога и настоящи служители на ЕРП. Тук в задачата се пита с колко трябва да се намали данък печалба, за да не се краде ток от стопански предприятия?

  Можем ли да предполагаме, че ако този процент стане 2–3, проблемът ще се реши?“

  
  

  ***

  Дойде и моят ред. В клуба на БСП, разбира се. Не мога да държа речи в други клубове.

  „Моят философски ум трудно схваща връзката между печалба и платени данъци. Да вземем топ – 100 на софийските фирми. За миналата година най-добра печалба от всички фирми в София е регистрирал Българският енергиен холдинг (БЕХ) – близо 285 млн. лв. В същото време най-големият данъкоплатец е Еврофутбол ООД – гр. София, с платен данък от 30 млн. лв. за 2012 г. Не е ли вярно, че който има най-голяма печалба трябва да плати и най-голям данък? След тези числа им разказах за един разговор с мой приятел икономист. „Абе, вие философите, се тросна, навсякъде ли се бъркате? Знаеш ли колко вида печалба има? ОББ като обяви огромна оперативна печалба, знаеш ли какъв данък плати?“ „Знам, отговорих. Това го знам, даже съм го писал в статия. Нищо не плати, защото в края на краищата излезе на голяма загуба“. „Е, тогава? За да си ги обясниш тези неща, трябва освен от философия, да разбираш и от счетоводство! Аз опитвам ли се да разсъждавам защо солипсизмът твърди, че всичко съществува само в нашето съзнание, докато абсолютно ми е ясно, че природата ще я има и след като умра?“ Малко се засрамих, но продължих да разсъждавам на глас колко е изумително, че най-голям данъкоплатец в столицата всъщност е фирма за хазарт, като че ли потребленията на ток, храна и всякакви услуги едва кретат. Успокоителното в случая беше, че и в Лас Вегас е така. А там са богати.

  
  

  ***

  След конкретната беседа за фирми и печалби, се сетих и за други неща, които не разбирам. Едно от тях вече го бях описал

  • т.нар. „Гепарди“, фирми с най-бързо растящи приходи, които излизат на загуба. То, ако бяха само „Гепардите“, във витрина

    да си ги сложиш и да им се радваш. При много други положението е същото. Да вземем ТОП – 100 на Варна. „Ръст на общите приходи и собствен капитал на фирмите във Варненския регион през 2012 г., значителен спад на платените данъци и на финансовия резултат и намаляване на общия брой на заетите лица в дружествата“. Това го четох в бр. 34 на вестник Банкеръ. Използвах едно събрание на живущите в блока и в края, след обсъждането на покрива, плахо попитах: „Някой да знае защо

    „Нафтекс Петрол ЕООД – гр. Варна за миналата година има приходи от 1,4 млрд лева, а отчита загуба от 84 млн.? Защо монополистът „Енерго-Про Продажби“ АД – гр. Варна с приходи от 845 млн. отчита също загуба?“ „Ти да не си се чалнал? Каква връзка виждаш между нашия покрив и тези варненски фирми?“ Обясних му, че ако в хазната влиза повече данък, ще има повече пари за социални разходи, следователно мога да очаквам повече хора да купуват вестника, в който работя и съответно да се надявам на премиални. Ако имам бонуси, ще мога да заделя повече пари за покрива. Човекът обаче е зъболекар и толкова сложни и абстрактни връзки не може да прави. Никой не ми отговори и аз се отправих към кварталната кръчма, където такива въпроси се смятат за естествени и важни. И винаги има кой да ти отговори.

    
    

    ***

    Още щом влязох в кръчмата и се отправих към една от масите, Ганчо от съседния блок, ухилен до уши, се провикна: „Ако ще ни занимаваш с български фирми – печалби и загуби, без мен! Днес не съм в настроение!“ Малко се обърках, защото точно с това смятах да ги занимавам. За секунди порових в главата си и им треснах друг въпрос: „Нали знаете, че 75% от вноса на велосипеди е от Китай? А знаете ли на колко долара се обмитява един китайски велосипед? На 11,4 щ.д.! А да сте виждали по магазините велосипед за възрастни по-евтин от 200 лева и детски – под 100 лева? И как ще ми обясните, че китайската стока влиза на 15 лева, обмитяват я и се продава след това на

    200? Търговците каква норма на печалба правят? Или лъжат в документите за истинската китайска цена?“ Друг съкварталец, на друга маса се провикна: „Ела при нас, ние тъкмо обсъждаме нормите на печалби в България и ги съпоставяме с тези в Германия! Като чуеш някои факти, ще паднеш! Особено за супермаркетите“. Седнах и започнахме. Ама за това ще разкажа друг път.

    
    

    Задача с неизвестна трудност:

    
    

    От ЧЕЗ твърдят, че кражбите от ток при ромите силно са намалени, но за сметка на това значително са се увеличили кражбите на ток при стопанските субекти.

    Въпрос: Сега данък печалба е 10%. Ако този данък бъде свален на 2%, ще намалеят ли кражбите на ток от фирми?

    
    

    Дума, 14 декември 2013

    
    

    ИСТИНСКИЯТ СВЕТОВЕН СПОР

    
    

    Не оставате ли с впечатлението, че работодателите в България си правят каквото искат, независимо от закони или резултати на предприятията? Особено чуждите. Тези в Бургас уволнили корабостроители без предупреждение, без обезщетения, без изплатени заплати. Преди дни научихме, че американци бастисали предприятие в Ихтиман с дългосрочни договори и без дългове, тоест печелившо предприятие. На всичко отгоре си извадили патенти, та същият завод да не може да произвежда това, за което има договори.

    На скъпия читател трябва да е ясно, че тази наглост е на световно ниво и е основният проблем на човечеството днес. На повърхността всякакви скандали и интриги, а подмолно, тихо и кротко, глобалният капитал подготвя, а на много места вече е и пуснал в действие договори, които превръщат държавите в безпомощни територии. Договори, благодарение на които, корпорация може да осъди една държава за стотици милиони пред тричленка без право на обжалване. Дори когато корпорацията прецени, чисто и просто, че държавата накърнява представите ѝ за бъдещи печалби.

    Така, че днес на глобално ниво, големият спор изобщо не е

    „ляво – дясно“. Дори не е „силни страни – слаби страни“. Днес големият спор е дали държавите да имат изобщо някакви механизми да бранят интересите на своите граждани от лакомията, пардон, законните интереси на капитала.

    
    

    Дума, 19 декември 2013

    
    

    За пълния консенсус в нашата сауна относно

    ЧУЖДАТА ДРЕБНАВОСТ

    
    

    Приятели си правим, през втората половина на декември, по две – три сауни, ей така, да почетем великия филм „Ирония на съдбата“. Страшен филм – за ролята на сауната в живота на обикновения човек. И там, разговори, разговори, общо взето решаваме всички проблеми – домашни, регионални и световни. И всеки обогатява другия. Понякога се счепкваме здраво.

    На последната сауна се разбрахме да не говорим за политика, за да не си разваляме коледното настроение – бяхме с твърде различни политически пристрастия. Някак естествено темата се завъртя около чужбинската дребнавост.

    
    

    ***

    Станах от мястото си, лиснах малко вода с хвойна и лавандула и ги почнах:

    • Тия циркаджии от ГЕРБ…

    • Оп-а-а!

    • Извинете, забравих.

      Порових в главата си и продължих:

    • Като не може за политици, да поговорим за шарани. След сауната ще отида да хапна една супичка. Абе, случайно да знаете защо в съседната пицария „Италия“ пилешката супа струва 3 лева, а рибената – 3,60? На тая риба някой чисти ли ѝ, храни ли я? Защо супата ѝ е с 20% по-скъпа от пилешката?

    • Стига с твоите проценти, бе! – веднага реагира Мишо, търговец, собственик на два хранителни магазина. Много знаеш каква риба ти дават. Аз в момента продавам сирийска, индийска и китайска. Да не мислиш, че можем да ги накараме тези риби

    сами да доплуват до нас? Пак ни занимаваш с твоите дребнавости!

  • Много знаеш какво е дребнавост. Тук, в България, сме широко скроени. Да си ме чул да говоря за процент – два? Искате ли да чуете какво е дребнавост? Слушайте! В началото на учебната година във Франция асоциацията „Френско семейство“ се заема да изчисли с колко са поскъпнали ученическите пособия. Правят сметките на базата на 12 хиляди различни цени за 45 ученически артикула. И стигат до извода, че за началото на учебната 13/14 година разходите на семействата ще бъдат с 1,4% повече в сравнение с миналата година. Знаете ли какъв шум се вдигна в техните вестници? Веднага държавата организира свое проучване, взима кошница от 5 хиляди цени и доказва поскъпване от 0,6%. И става един дебат за разлика от 0,8%! Да им се чудиш на акъла! Вие за процент с някой, особено с държавата, да сте спорили?

    
    

    ***

    Мичев, пенсионер, бивш дипломат, се намеси:

  • Аз, ако започна да ви разправям за западната дребнавост... Тия там, само стотинките си броят! Швейцарците бяха изчислили, че всеки студент средно е обеднял със 100 франка средно за период от пет години! Това са 74 евро. Ама самото число естествено само по себе си нищо не говори. Там студент, който живее на квартира разполага с 1400 евро на месец, а който живее при родителите си – с 900 евро. И веднага се юрнаха да събират подписи за референдум за гарантиране на „минимален студентски стандарт“! Уплашени били, че само за пет години стандарта на студента бил паднал с 5-10%. У нас да сте чели за последните пет години как се е променило имането на студентите? То, тях не ги интересува, камо ли НСИ. И защо да ги интересува? Има толкова важни глобални обществени процеси, егоистично е да се занимаваш със себе си.

    Почти го прекъснах:

  • Предлагам ви да не се занимаваме с швейцарците. Там е пълна скука. Отворете им вестниците. Основните им новини

    са от чужбина. Ако има вътрешна, то в повечето случаи ще е нещо дребно. Веднъж щях да падна, като прочетох в национален всекидневник „под главата“, основната им новина – избрали главен диригент на някаква филхармония. Представяте ли си, основна новина – филхармония! Освен това, там не са просто дребнави. Те се следят един друг за всяка стотинка и правят такива скандали, общо взето все от муха слон правят. Чуйте следната история. Преди няколко месеца швейцарската прокуратура започна разследване срещу бившия председател на Националната банка на страната Филип Хилдебранд. И знаете ли за какво се заяждат? Преди година и нещо човекът си подаде оставка. Защо? Съпругата му купила половин милион долара. Националната банка взима мерки за поевтиняване на франка. След два месеца тя продава доларите и реализира печалба от 75 хил. франка. Абсолютно нормална операция. Ако преведем историята на езика на двата стандарта – българския и швейцарския, все едно в у нас някой от форекс операция да спечели 20 хил. лева и това да стане национален проблем. Освен това жената е била бивш служител на американски хеджингов фонд, т.е. от тези неща е разбирала. Да, ама мъжът ѝ можел да влияе върху курса на валутата. И тя спечелила това, което тук ще звучи като 20 хил. лева! И той си подава оставката, а после прокуратурата се заема с него. Представяте ли си?

    
    

    ***

    Д-р Петров, на 78 години, лекар, стана да сипе на печката малко вода с мента. Известен е сред нас със следния лаф: „Идвам всеки ден на фитнес, защото когато не идвам, се чувствам стар, а това чувство определено не ми е приятно“. И той взе думата:

    – Действително, тези швейцарци не са добре. Как може така злостно да си гледат в канчетата? Каква е тази дребнавост, тази завист, тази отмъстителност? Аз, като българин, ще се засрамя, ако обществото започне да се занимава с доходите на съпругата на който и да е било. Пък даже и с доходите на който и да е било.

    Ама, тук става дума все пак за хора от елита. Искате ли да чуете каква върховна дребнавост ги тресе в Дания? Мой племенник работи там, разказва ми, а аз не мога да повярвам на ушите си. В момента в Дания са луднали да спорят за социалните помощи. И племенникът твърди, че два скандала са променили мисленето им по тази тема. И знаете ли какви са скандалите? Единият се казва „Горката Карина“. Това е самотна майка с две деца, която наляво и надясно се оплаквала от системата. Оказало се обаче, че тя получавала около 2700 долара на месец. Повече от заплатата на много служители на пълен работен ден. Един обикновен човек, една самотна майка, да предизвика скандал! Да получи прякор! Да се занимава обществото с нея! Това не е банкерша, като в Швейцария, а най-обикновена жена. И прякор ѝ лепнали! Вторият скандал – „Мързеливият Роберт“. Човекът се хвалел, че е на социални помощи от 2001 г. и че няма никакви планове да започне нископлатена работа. И датските медии го емват, дискусии, упреци, обиди! Обикновен безработен. И той с прякор, и той национален скандал! Ние лепваме прякори на бандюги – Маймуняка, Крокодила, а те – на някакви нещастници, като че държавата ще им обеднее, ако им дава по някой лев.

    
    

    ***

    • Вижте какво – поде Сашо, издател на учебници, – тая западна дребнавост ги тресе не просто на ниво медии. Там цели правителства, да се чудиш, с какво се занимават. Вземете Ирландия. Държавата брои като някакъв маниак колко хора напускат страната. За миналата година били 50 102. Било четири пъти повече от 2008 г. Лекари, строители, архитекти, преподаватели, банкови служители… Четох, че емиграцията е била дълбоко емоционална тема в Ирландия. Правителството осъзнавало, че слагането на спирачки пред емиграцията било задача от първостепенна важност. И взимали някакви мерки, привличайки Гугъл, Фейсбук, иБей, правели данъчни облекчения, на главата си заставали, за да спрат, особено младите хора да напускат

      страната. Това си е чиста проба национален егоизъм, не само дребнавост. Вместо да се радват, че младите хора намират препитание, че се реализират, вместо да се гордеят, скърцат със зъби. Все едно, ние вместо да се възмущаваме от Англия, че създава бариери през българите – имигранти, да се радваме, че това косвено ни помага да ги задържим. Ние, обаче, сме широко скроени, не можем да се радваме, когато някой нашенец не успее да напусне България и да се устрои в по-богата страна. Ние ще протестираме и ще псуваме правителствата, които си затварят, или поне се опитват, границите. Това е дребнавост на правителствено равнище. Било първостепенен въпрос…

      
      

      ***

      • Момчета, почакайте – прекъсна го Венката, бивш служител на ДС, около 60-годишен, пенсиониран преди 15 години. Знаехме, че има много свободно време, гледа много телевизия и по всеки въпрос може да ти извади и пример и обяснение.

      • Стига сте давали такива примери! Да кажете нещо за Германия? Да посочите някаква дребнавост? Миналият месец едва не обявиха национален празник, като стана ясно, че през октомври за имали рекорден износ – 99 млрд. евро! 99 млрд. евро за един месец! То радост, пресконференции, бонуси и в частния и в държавния сектор! Е-й-й такива заглавия имало по техните вестници!

      • Не е дребнавост, но е дребнавост, се включи Христо, единственият „слънцеяд“ сред нас. Всяка сутрин и вечер гледа изгрева и залеза по точно определена методика и не е боледувал от десет години.

      • Мрат да се фиксират върху числа. Германска скука. Да не си отварям устата. Министърът Шойбле беше направил изявление, че германците се тревожат дали дефицитите са контролируеми. Не говореше за министри и банкери, говореше за обикновените германци. Представяте ли си колко е смешно – стои си швабата в кръчмата и разсъждава с притеснение дали дефицитът е контролируем. Да паднеш от смях. И това ако не

        е дребнавост, какво е? Ами през 2010 г., когато Хорст Кьолер, бивш държавен глава, подаде оставка? Заради критика към изказванията му, че чрез военния си контингент Германия може да прокарва и защитава икономическите си интереси. Не били дребнави… Ами следващият президент? Той що подава оставка? Като бил премиер преди това на Долна Санксония, бил теглил жилищен кредит при преференциални условия – лихва от 4%. Ще кажете, че като Юрий се хващам за процентите. Ама тук не става дума за рибена супа! И как е взел кредит с толкова ниска лихва? Негова приятел, Егон Гееркенс, му го е осигурил. И после? Хайде, прокуратурата да се занимава с него. И той горкият си подаде оставка. Да си сменят президентите по този начин не е ли отвратителна дребнавост? С какво се занимават? Нямат ли си спор за глобалния морал? За олигархията по принцип? Нещо по-мащабно, око да хваща?... Колко е часът?

  • Десет!

  • Оле!

    
    

    ***

    • Хайде, момчета, слагайте по един сапун, и на работа – приключи спора Венката. Не ме гледайте мен. Ние от ДС сме като царските офицери след 1944 г. – знаем и можем много, но обществото не ни иска. На времето хората бачкат като луди по Хаимбоаз, царските офицери – по кръчмите. Сега и ние така. Обществото не ни иска, освободи ни и ние какво да правим? Освен да си бистрим политиките в кафенетата и кръчмите.

      
      

      Дума, 21 декември 2013

      
      

      ФРЕНСКИ МИ РАБОТИ

      
      

      Във вторник френският президент Франсоа Оланд даде третата си голяма пресконференция. Близо три часа. Ширещата се всепоглъщаща жълтения забеляза единствено въпросите и отговорите за първата дама и за някаква любовна история на държавния глава. На самата пресконференция те отнеха не повече от пет минути, а камерите ясно показаха отегчението от тях дори сред самите журналисти. Дни преди това социологията регистрира, че 77% от французите се дразнят от нахлуването в личния живот на Оланд.

      Президентът очерта жалоните на своето управление. Икономика, износ, конкурентоспособност, хоризонти пред предприятията, работни места, бюджетни съкращения и тяхната логика, пътят на Франция, силата на Франция, предизвикателствата пред Франция, това са думите, около които беше организирана всяка мисъл. И при въпросите и при отговорите.

      На упрека, че върви по стъпките на Саркози, президентът отговори: „Пътят е същият, но ние вървим по него по-бързо и ще стигнем по-далеч.“

      „Аз съм социалдемократ.“ Това изявление взриви френското публично пространство. „Какво означава това?“ „Оланд е първият президент – социалист и пръв (днес бивш) ръководител на ФСП, който произнася тези думи!“ Негов близък сътрудник, непосредствено след пресконференцията, по Канал 1, се опита да даде дефиниция: „За разлика от социалиста, социалдемократът на първо място поставя предприятията и тяхната способност да разкриват работни места.“ Вчера вестник Либерасион се развихри: „Какво представлява Оландизмът?“ „Още един социализъм?“ „Антимарксизъм?“ „Социал – либерализъм?“ „Или просто либерализъм?“ „Антикейнсианство?“ „Едиториализъм?“

      Последното понятие е много интересно. То произтича от многобройните редакционни статии, които призовават политиците да използват думи, които съответстват на политическите им действия.

      В свое интервю Лоран Буве, професор по политически науки в университета на Версай – Сен Кантен, вчера заяви, че най-накрая Оланд е признал, че френските социалисти са на пътя на немския конгрес от Бад Годесберг от 1959 г. На този конгрес немските социалдемократи са скъсали с марксизма и са поели пътя на реформаторството, на социалната пазарна икономика, на обществения компромис. И за разлика от германците, французите са формулирали този път не в теоретични кабинети, а директно в управлението на страната. И за разлика от свои предшественици, Оланд го казва директно, без увъртания.

      Президентът съобщи, че още през тази година предприятията ще бъдат облекчени с 30 милиарда евро от налози, че социалните разходи ще бъдат съкратени с 15 милиарда, че до 2017 г. ще бъдат направени още 50 милиарда бюджетни съкращения. Което от своя страна също предизвика бури от коментари. Да, ама минималната работна заплата – 1200 евро след данъци, си помислих.

      В сряда се върнах от Париж, още в самолета се зачетох в българската преса и почувствах, че се връщам в моя роден индиански резерват. С други емоции, с други проблеми, с други приоритети. Бойни викове и томахавки се разхвърчаха из главата ми.

      Да им имам проблемите на французите.

      
      

      Дума, 17 януари 2014

      
      

      ЗА ЕДНА ИСТИНСКА ГЛОБАЛНА ЛЯВА БИТКА

      
      

      Европейският съюз заяви, че спира част от преговорите за свободна търговия със САЩ, за да се проведат тримесечни консултации с обществеността. Малка победа на европейското гражданско общество.

      Преговорите със САЩ до този момент се водят полусекретно. Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) може да постави държавите на колене пред мощните корпорации. Припомням – възможността една фирма да осъди една държава пред трибунал без право на обжалване, ако прецени, че нейни бъдещи печалби са застрашени. Може да направи Европа безсилна пред храните с ГМО. Може да ощети националните бюджети чрез премахване на митата. Може да убие хиляди малки фирми, защото ще ги постави в още по-неравностойни условия. И така нататък.

      Дума първа информира за тези опасности чрез статия на Монд дипломатик от 21.11. 2013 г.. Сдружението „Солидарна България“ чрез своя декларация от 22.01. т.г. сезира всички държавни институции. Отговори обаче няма. Ясно е защо президентът мълчи. Още през октомври миналата година той самонадеяно и безотговорно заяви, че България напълно подкрепя Споразумението. Моля? Къде и кога бе изработена тази българска позиция? И Даниела Бобева го подкрепи, но поне не си позволи да ангажира всички.

      Хайде сега, да го видим лявото! Ще намери ли сили, интелект и ценности в себе си, за да се заеме с една истинска лява битка? Битка за суверенитета на държавата, битка срещу неизчерпаемата лакомия на глобалния капитал, битка за интересите

      на българския производител, битка за защита на националния бюджет. Списъкът е дълъг.

      Това споразумение има и плюсове. Особено за САЩ и за богатите страни в ЕС. Вероятно и за България могат да бъдат посочени ползи. Което означава, че нещата не са черно-бели. Българското ляво има ли сили за сложни неща? България способна ли е да изработи самостоятелна позиция, без да повтаря чужди като папагал?

      А институциите нека отговорят на „Солидарна България“. От отговорите и от дискусия имаме нужда всички. Особено тези, които се наричаме леви.

      
      

      Дума, 23 януари 2014

      
      

      ОТНОВО ЗА ЛЕВИТЕ ЕВРОПЕЙСКИ БИТКИ

      
      

      Вчера Информационното бюро на Европейския парламент ни предложи конференция на тема „Знаете ли какво ядете?“. Фокусът на презентацията – безопасността на храните на европейско ниво и последните мерки в тази насока, приети от ЕП. Стана ясно, че парламентът застава в основата на множество законодателни инициативи, насочени към спазване на високите стандарти за храните и повишаване на информираността на потребителите за това какво консумират. Дотук, добре, както се казва.

      Дума вече изрази своята тревога от преговорите между ЕС и САЩ за сключване на споразумение за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции. От втора ръка за съжаление, поради секретност на текстовете, знаем, че редица мултинационални компании, свързани с хранителната индустрия, нетърпеливо потриват ръце в очакване това споразумение да стане факт. „Монсанто“ например не крие надеждата си, че свободният трансатлантически обмен ще успее най-сетне да наложи на европейците неговия „изобилен каталог от продукти с ГМО“.

      „Кентъки Фрайд Чикън“ се надяват да падне европейската забрана за продажбата на пилешко месо, дезинфектирано с хлорни продукти. Американските производители на свинско месо се молят да бъде разрешено на европейския пазар да се продава месо, третирано с рактопамин. Което в момента е забранено в 160 държави, включително и в страните членки на ЕС.

      Под натиска на европейското гражданско общество и леви евродепутати, редица смущаващи текстове от това Споразумение са „замразени“ и ще бъдат разсекретени, за да се проведе широка дискусия след 1 март т. г.

      Българските евродепутати са длъжни да ни информират кои вътрешно европейски норми са застрашени от това Споразумение. А ние сме длъжни да следим дебатите и активно да участваме в тях. Левицата е длъжна да защити правото на държавите и на ЕС да отстояват интересите на своите граждани. Включително и при отговорите на въпроса „Знаем ли какво ядем?“

      
      

      Дума, 8 февруари 2014

      
      

      ВАМПИРИТЕ

      НА ФИНАНСОВОТО КАЗИНО

      
      

      Преди шест години големите европейски лидери мощно се заканиха на финансовите спекуланти. Днес регулациите са все още твърде скромни

      
      

      Вече петнадесет години в света се води организирана битка за облагане на финансовите сделки с т.нар. „данък Тобин“. Днес той е по-популярен с името„Такса върху финансовите трансакции“ (ТФТ). След избухването на световната финансова криза темата стана болезнено актуална.

      
      

      ***

      Дневният обем на валутния пазар на световно ниво е 4000 милиарда долара, по изчисления на АТТАС. Само в малка и бедна България той е 2 млрд евро.

      В световен мащаб най-голям дял в оборота на финансовите пазари – 55,9%, има пазарът на валути, т.нар. форекс, докато търговията с акции заема само 3,5%.

      Това невъобразимо премятане на пари носи невъобразими печалби, често спекулативни. Идеята трансакциите да бъдат обложени с макар и минимален данък цели да се сложи спирачка пред лавинообразно нарастващата мощ на финансовия капитал за сметка на производствения, така както и за да се акумулират средства за борба със социалните и екологични язви.

      През февруари 2013 г. Европейската комисия изчисли, че ако сделките с акции и облигации се обложат с 0,1%, а сделките с деривати – с 0,01%, ще се акумулират 36 млрд евро годишно. Тези пари могат да бъдат насочени към публичните услуги, за

      борба с безработицата, бедността и климатичните промени. Това освен всичко друго би обезкуражило финансовите трансакции, които не допринасят за ефикасността на финансовите пазари и на реалната икономика.

      Дори при 0,01% такса европейските експерти прогнозират приход от 24 млрд евро и свиване на този тип трансакции със 75%! Ако таксата за деривати се вдигне на 0,05% (а това е предложение на ПЕС, с което Европейският парламент е съгласен), трансакциите ще се редуцират на 90% и въпреки това приходите ще бъдат от порядъка на 200 млрд. евро.

      Според изследване от 2012 г. 88% от французите, 82% от германците и 76% от англичаните приемат подобна мярка .

      ТФТ се подкрепя категорично от Партията на европейските социалисти. През 2012 г. хиляда депутати от партии членки на ПЕС подписаха петиция в полза на таксата.

      Днес единадесет страни от еврозоната, които представляват две трети от икономиката на континента, настояват ТФТ да се въведе с европейска директива. Това са Франция, Германия, Италия, Испания, Белгия, Гърция, Португалия, Австрия, Словакия, Словения и Естония. И макар че от обхвата на регулацията се изключва тъкмо пазарът на валути, една решителна стъпка вече е направена.

      След като Англия категорично отхвърли въвеждането на ТФТ, естествено погледите бяха съсредоточени върху Франция и Германия. Парадоксалното тук е, че „левият“ Франсоа Оланд иска сравнително скромно облагане на финансовите сделки, докато „дясната“ Ангела Меркел е далеч по-радикална с настояването си форексът също да бъде включен в регулацията.

      Преди няколко дни, в сряда, на френско-немския съвет на министрите, провел се в Елисейския дворец, Ангела Меркел и Франсоа Оланд потвърдиха готовността си да подкрепят ТФТ на европейско ниво. Въпреки че сериозните различия за обхвата на мярката остават.

      С отворено писмо в навечерието на срещата 305 неправителствени организации и синдикати призоваха Оланд да не се огъва

      пред финансовото лоби. Само във Франция за три дни писмото събра 12 000 подписа. Французите в хор припомнят на своя президент програмната му реч в Бурже на 22 януари 2012 г., три месеца преди края на предизборната кампания, когато той заяви:

      
      

      „Моят истински противник са финансите“

      
      

      Разбира се, противниците на таксата не спят. Голдман Сакс,

      „октоподът на финансите“, проплака през март 2013 г. за „огро-

      мните загуби на банките“. Жан-Ив Оше, генерален директор на

      „Креди агрикол“, изчисли, че само неговата банка ще загуби 17 млрд. евро. Лоран Миньон, генерален директор на Natixis, пък заговори за 7 млрд. евро загуба за тази банка.

      Интересно как „Креди агрикол“ ще загуби 17 млрд., когато ЕК сметна всички приходи от тази такса за Франция на 10,8 млрд. евро. Явно, от известно време математиката не е съвсем точна наука. Всъщност, изчисленията може и да са верни. Само

      
      

      Данъкът „Тобин“

      Малко история

      През 1972 г. Нобеловият лауреат за икономика Джеймс Тобин предлага международните финансови трансакции да се облагат с данък. Има предвид главно валутния пазар.

      През юни 1998 г. в Париж е създадена Асоциация за облагане на финансовите трансакции в полза на гражданите (AТТАС

      – от френското Association pour une Taxation des Transactions

      financiers pour l’ Aide aux Citoyens).

      През декември 1998 г. се учредява и международно движение AТТАС.

      Парламентите на няколко държави приемат по принцип необходимостта от такава глобална регулация. Канада през 1999 г., Франция и Белгия през 2004 г.

      През март 2010 г. Европейският парламент със своя резолюция настоява Еврокомисията да разработи план за въвеждане

      че една от основните задачи на Таксата е именно силно редуциране на спекулативните операции.

      MEDEF, организацията на френските работодатели и Френската банкова федерация, пък нарекоха таксата „разрушител на богатството“, което „ще отслаби конкурентността на предприятията“. Твърде плитко, защото предприятията едва ли се занимават с финансови спекулации.

      От банкерските сметки, разбира се, няма да научим колко са печалбите, които нямат никакво отношение нито към дейността на предприятията, нито към потребностите на обикновения кредитополучател. Печалбите от натискане на копчетата на компютъра. Нито ще разберем

      
      

      кой губи, когато те печелят

      
      

      в това финансово казино. И тук няма как да не се сетим за одисеята с гръцките дългови книжа. За своето „спасение“ гърците

      
      

      
      

      на данък върху финансовите трансакции.

      През август 2011 г. тогавашният френски президент Никола Саркози и германският канцлер Ангела Меркел заедно настояват всички страни членки на ЕС да наложат от септември данък върху финансовите трансакции.

      През септември 2011 г. Европейската комисията приема проектодиректива за въвеждане на такса върху финансовите трансакции (ТФТ).

      През август 2012 г. Франция въвежда данък в размер на

      0,2% върху част от търговията с акции.

      През декември 2012 г. Европейският парламент подкрепя проекта.

      През януари 2013 г. в полза на проекта се произнася и Съветът на Европа.

      През февруари 2013 г. ЕК публикува свои конкретизирани предложения за ТФТ.

      търчаха през две седмици да взимат нови заеми, за да покриват лихвите по стари. А тези лихви бяха тридесет пъти по-високи например от лихвата, на която Европейският фонд за финансова стабилност (ЕФФС) продаваше облигации. ТФТ иска да обложи и тази вампирска помощ.

      Естествено, банкерите плашат с делокализация. Френските финансови институции щели да се преместят в Ситито, защото Англия е твърдо против ТФТ. А това, видите ли, щяло да доведе до загуба на хиляди работни места…

      В действителност таксата върху финансовите трансакции трудно може да стимулира делокализациите. Защото сделките ще се облагат, независимо къде се извършват. Ако толкова иска да избяга от налога, една френска банка трябва първо да се пререгистрира в Англия, тоест да стане английска банка. После трябва да забрави за всякакви сделки с финансови продукти с клиенти от Франция, Германия и другите европейски страни, които въвеждат таксата. Много интересно как една финансова институция ще бойкотира търговията с тези единадесет държави.

      Другият основен мит е, че „това облагане ще удари преди всичко реалната икономика“. Истината е, че то удря само спекулативния капитал и по никакъв начин не създава неблагоприятни условия за икономиката, която произвежда, която създава. Всъщност всяка битка срещу спекулативния капитал е бит-

      ка срещу т.нар. „казино капитализъм“. Битка за възстановяване на тежестта на реалната икономика, за принципа, че срещу богатството трябва да стоят реално произведени стоки и услуги. И ТФТ е първа крачка в тази посока.

      Битката обаче ще бъде жестока. Въпреки словесните закани на редица европейски лидери за ограничаване на рисковите операции.

      
      

      Какъв е резултатът до момента?

      
      

      Европа не успя да раздели търговското от инвестиционното банкиране, т.е. да отдели рисковите операции от класическата

      банкова дейност. А такова отделяне ще направи вложенията на хората и фирмите по-надеждни.

      Тя не успява да направи и по-логични отношенията между Европейската централна банка и държавите от Съюза. Няма истински смислен отговор на въпроса защо ЕЦБ не може да изкупува директно държавни дългове на ниските си лихви, а предоставя тези лихви на посредници които съдират кожите на длъжника.

      Банковият сектор ожесточено се бие срещу ТФТ не просто защото ще загуби едни пари. Действието на тази такса ще срути митовете, които финансовият сектор размахва, бранейки единствено спекулативните си печалби.

      Не е случайно, че флагманът на борбата срещу ТФТ са френските банки. Те са най-големите в Европа. Техните активи надвишават четири пъти БВП на Франция. (За сравнение – активите на немските банки надвишават БВП на Германия три пъти.) Ще победи ли банковото лоби във Франция? Твърде е вероятно, ако не срещне много енергичен отпор от гражданското общество. Шанс за последното са предстоящите европейски избори.

      
      

      Дума, 22 февруари 2014

      
      

      Философски размисли върху някои

      НЕВИННИ И ДРЕБНИ ФАКТИ ОТ СЕДМИЦАТА

      
      

      През седмицата Българският форум на бизнес лидерите (БФБЛ) раздаде награди за „отговорен бизнес“. Те бяха връчени от министър Хасан Адемов и от столичната кметица Йорданка Фандъкова на тържествена церемония. Този факт говори как обществото и държавата се отнасят към бизнеса. Какво харесват у него, за какво и как го поощряват.

      Две от наградените дружества са на ЧЕЗ – България. Едното

  • в категорията „Инвеститор в човешкия капитал и условията на труд“, а другото – за „Инвеститор в околната среда". В същото време регионалният мениджър на ЧЕЗ за България Петър Докладал съобщи на пресконференция, че откакто дружеството е стъпило на българска земя... все е на загуба. Разходите за инвестиции и данъци за целия период надвишавали 1 милиард

    
    

    Всеки наблюдава – кой повече, кой по-малко – какво се случва в България. За един са важни едни факти, за друг – други. Често интригата на публичното пространство омъглява живота и пробутва несъщественото за важно, а значимото натиква в ъгъла. Всяко образование води до някаква познавателна деформация. Философията изостря чувствителността към тези факти, които са на върха на айсберг, „под водата“ се крият устойчиви логики. Много често „невинните и дребни“ факти препращат към процеси, които заслужават сериозно внимание. Та ето какво забеляза философски деформираният ми поглед върху някои факти от седмицата.

    и 13 милиона лева, а печалбата преди данъци и амортизации (EBITDA) била 937 млн. лева. Значи досега ЧЕЗ са загубили 76 млн. лева. В приватизацията на електроразпределителните дружества са вложени 551 млн. лева. За девет години не само че не са си върнали инвестицията, ами през цялото време губят ли губят. Питам се,

    
    

    какво ли означава да си монополист и девет години все да губиш

    
    

    Явно инвестициите, които правиш, и заплатите, които изплащаш, постоянно са повече от парите, които събираш от клиентите. Значи умишлено държиш ниски цени. От хуманно отношение към потребителя. Знаеш, че той е беден и вадиш от своя джоб, за да му помогнеш. В случая чешкият пенсионер се лишава от печалба, дори се набутва, за да може българският потребител на ток да не е много притеснен. Е, как да не заслужава награда такова отношение? Как да не е това отговорен бизнес? Държавата и обществото трябва да забележат това и да дадат поне още една награда – „За хуманно отношение към потребителя“.

    Ще кажете, че има и друго обяснение – цените на тока са регулирани и монополистът не може да прави каквото си иска. Държавата го принуждава да държи ниски цени, въпреки огромните средства за инвестиции, които влага. Ако обаче държавата мачка ЧЕЗ, а те въпреки това са тук цяло десетилетие и стоически губят, това вече не е просто отношение към потребителя, а хуманно отношение към цялата държава, към съвкупната България. Не е редно някак тези жертви да стоят незабелязани, а министър и кмет да награждават за някакви си екологични приноси. Друга награда трябва, по-съществена.

    
    

    ***

    Пак през седмицата финансовият министър Чобанов обяви, че повечето държавни предприятия вече изпълняват правилата за разпределението на парите им в търговските банки. „Към

    края на годината нито една кредитна институция няма нетна експозиция над 18%. Първата банка в този списък е със 17%, втората – с 16%, а третата – с 10%. Ако минем по отделни сектори, няма такъв, който надхвърля 25%“.

    Голяма радост! Държавните фирми държат парите си в различни банки. И каква е логиката на радостта? Първо, като не държи парите си само в една банка, държавата не подпомага избирателно частния банков сектор. И второ, рискът за тези пари е по-малък, в случай че някоя от банките вземе че се гътне.

    Добре. Само че по споменатите правилата, които създаде служебното правителство, назначено от президента Плевнелиев, маса предприятия бяха принудени да платят на банките неустойки за предсрочно развалени договори. Сещате ли се кой всъщност плаща тези пари? Държавните предприятия, т.е. държавата, т.е. ние. Какво пречеше да изтекат сроковете по договорите и тогава да се прилагат новите правила? Някой да обясни защо тези пари трябваше да се загубят? И когато едни такива пари текат от държавата към частните банки, това не е ли всъщност непозволена държавна помощ?

    Запознатите знаят, че атаката беше срещу Корпоративна търговска банка (КТБ).Подета беше от кръга „Капитал“, към който спокойно можем да причислим и настоящия президент. Опищяха света, че държавните предприятия държат парите си предимно в тази банка и заобличаха критиката си с всякакви държавнически аргументи.

    
    

    Сбърканата икономическа логика

    
    

    Най-голямата експозиция е от 21% и е на енергийния сектор. Именно този сектор получи масирани обвинения, че депозитите му са в КТБ. Сега идва най-интересното: в сектора на енергетиката нетната експозиция на банките е отрицателна. Казано по-простичко, този сектор държи в банките по-малко пари, отколкото е получил от тях като заеми. В какъв смисъл тогава държавата подпомага банките, като държи парите на енергети-

    ката в тях? В никакъв. И не е ли естествено да имаш влогове в институция, от която взимаш заеми? Това икономическа логика ли е, или... философска някаква?

    Сигурно малцина знаят причините за войната на кръга „Капитал“ срещу КТБ. Не се иска много интелигентност, за да се сетиш, че те със сигурност са икономически. И е обидно да ни ги поднасят като някаква загриженост за правилата, държавата и обществото. Задкулисната мотивация на атаките лъсва, когато този кръг коментира финансовите резултати на КТБ. Нейната норма на печалба била значително по-голяма от средната за сектора. Нейните несъбираеми кредити били под 1%, при средно за сектора 7%. При някои банки е и 20%. Било много съмнително.

    Аз пък като данъкоплатец ще кажа обратното. Най-съмнително е, когато големи и сериозни банки обявяват загуба и съответно не плащат данък печалба. Информацията за това е достъпна, защото БНБ постоянно я обявява. Знае се и как им се получава номерът на някои банки.

    Чрез прогнозите за лоши кредити и провизирането им всяка от тях може да намалява оперативната си печалба и дори да излиза на минус, съответно да не плаща данъци. Това не е ли интересно? Тук ще вметна, че българските банки имат едни от най-високите нива на провизиране на проблемни кредити между страните от ЕС. Свикнали сме с родните рекорди във всичко.

    Не е ли интересно за държавата и данъкоплатците да поразсъждават малко повече върху плоскостта „банки – бюджетни приходи“? А не е ли добре загрижените за отговорния бизнес да учредят и награда за банка с най-голям принос към бюджета и най-малък процент лоши кредити? Последното е в пряка връзка с първото. Колкото са по-малко лошите кредити, толкова финансовият резултат на една банка е по-добър и се предполага, че ще плати по-сериозен данък.

    
    

    ***

    През седмицата стана известно, че и Главна прокуратура се зае с КТБ. Тя обяви щателна проверка на банката. И то по нас-

    тояване на „Протестна мрежа“, която изобщо не може да бъде подозирана в обективност.

    Естествено, каквито и да било проверка трябва да бъде приветствана. Дай боже много проверки, много контрол! Да, ама нещо много избирателно се получава. Когато другият медиен кръг засипваше обществото с факти за закононарушения в бизнеса на Прокопиев, когато еколози се оплакваха от „Каолин“, прокуратурата не се самосезираше. Не го прави и сега, включително и по повод на редица твърдения за бизнес миналото на Росен Плевнелиев. Ще почакаме и ще видим какво ще стане. Най-вероятно това, което стана с всички показни обвинения на предишната власт.

    
    

    ***

    За финал ще посоча впечатляващ факт от духовния ни живот, публикуван през седмицата от „Капитал дейли“.В материал, взет от Фейсбук (с автор Никола Пенев), е положено следното гениално прозрение: „Като народ, като психология руснаците са точно толкова далеч от нас, колкото са, да речем, финландците“. Изкушавам се да продължа още малко: „Славянството“ е теза, измислена от Кремъл…“ Разбирате ли? Славянството е теза, изречение, изсмукано от пръстите лъжетвърдение, а с руснаците – и етнически, и културно, и исторически, и религиозно – имаме толкова общо, колкото със скандинавците.

    Мъчил съм се да си представя докъде може да стигне русофобията. Такива висоти обаче не са ми минавали през ума. На фона на случващото се в Украйна истерията срещу Русия придобива у нас вече умопомрачителни размери. Нещо, което се опитвам, но не мога да разбера. Прилича ми на зомбиране, на психиатрична диагноза.

    Проблемът обаче е по-тежък – защото „от другата страна“ оценката за такива като мен е същата. В трамвая някаква стара дама обясняваше на Йоло Денев нещо за „зомбитата“. Разбрах, че става дума за всички, които не искат оставката на Орешарски.

    Трагедията ни, която си градим десетилетия, вече започна да придобива релефни очертания. Едни за други сме зомбита. Няма допирни точки. Въпреки, че живеем на едно място, говорим един език и би трябвало да имаме много общо в културата и манталитета си. Това е големият факт, който забелязах през седмицата. Сигурно късно съм го забелязал. От това обаче той не става по-малко страшен.

    
    

    Дума, 1 март 2014

    
    

    БЕЗРАЗБОРНИ КРЪЧМАРСКИ РАЗГОВОРИ ЗА БИЗНЕСА, ДЪРЖАВАТА И ПОТРЕБЛЕНИЕТО

    
    

    Пролетта се върна, температурите станаха сговорчиви и ние направихме сефтето на открито в кварталната кръчма. На дълга дървена маса за осем човека се разположихме Ганчо, Петров, Камен, Петко и аз. Обичахме тази маса – мястото позволяваше да се изтягаме и да ръкомахаме на воля. Бирите и пържените картофи бяха готови за старт.

    Започна Петров, съседът под нас:

    • Юрий, я ти като виден франкофон и социалист, кажи защо Оланд се издъни на местните избори?

    • Защото кризата докара на мода сепаратистки, антисистемни и всякакви крайно десни елементи. А Оланд е един от символите на обединена Европа.

    • Усукваш го, брат. Оланд загуби, защото провежда дясна политика и това дразни социалистите. Голяма част от тях изобщо не излязоха да гласуват.

    • Не знам дали френските социалисти се дразнят, ама аз най се дразня, когато чуя, че Оланд е загубил местните избори, защото е одеснял и левите избиратели го били наказали. И какъв аргумент се изтъква? Бил опростил на бизнеса данъци и всякакви там удръжки за 50 млрд евро! А някой да помни защо така постъпи? С тези пари той дава възможност на бизнеса да разкрие работни места. И ако това не е мисъл за наемния труд, здраве му кажи!

    • А бе, Юрка, намеси се собственикът на кръчмата Камен, ти изобщо разбираш ли нещо от бизнес? Как си го представяш този процес по разкриване на нови работни места? Вие не сте

      прости хора, кажете ми, аз кога ще разкрия работно място? Когато имам свободни пари или когато имам повече клиенти? Слушай, давам пример. Виж го, Иванчо, моя син. Взел съм го да работи на бара. На ден продава по 100 бири и 30 ракии. Ако Орешарски ми намали още данъците, да речем с идея да разкрия ново работно място, какво следва? И джакпотът да ми се падне, ако продавам по 100 бири и 30 ракии, от какъв зор, по силата на каква логика, ще разкривам второ работно място? Да не искате да кажете, че за мен ще бъде приемливо двама да ми се мотаят зад бара, за да продават същото количество стока? Ако някой иска да ме подкрепи, трябва да направи така, че тук да продавам по 200 бири и 60 ракии. Тогава сериозно ще се замисля за взимане на нов човек.

      • Да се върнем на Оланд, включи се Ганчо от съседния блок. Значи ако държавата има едни 50 млрд, от които може да се лиши, по-добре е да ги даде на хората, които всеки ден пазаруват. Увеличаване на пенсии, увеличаване на заплати в определени сектори и така нататък. Целокупното население взима тези 50 млрд, отива в магазините и ги дава на бизнеса. Тези милиарди пак ще попаднат в бизнеса, но тогава вече има логика да се разкриват работни места, защото оборотите са се завъртели.

      • Ей, май започнахте да схващате!

      
      

      ***

      Като всеки кръчмарски разговор, който скача от тема на тема, и ние изоставихме Оланд много бързо. Подхванахме потреблението.

      Камен изведе на теоретично ниво размислите си за Иванчо и броя на бирата и ракиите:

  • За да се стимулира бизнесът, трябва да се стимулира потреблението. И няма какво да се размотаваме с Европа, кажете нещо смислено за българското потребление.

  • Искам да ви кажа, подхванах аз, че нищо свързано не може да се каже за българското потребление. Следя статистиката и абсолютно нищо не разбирам. Изобщо, за френското

    потребление може и да кажем нещо смислено, но за българското, не!

    • И какво по-точно не разбираш? – за пръв път се обади Петко, синът на Дочо – бивш служител от екологичното министерство, който преди няколко месеца ни изнесе лекция за бизнеса с минералната вода. Петко беше счетоводител и винаги наостряше уши, когато стане дума за цифри, за статистика.

    • Нищо не разбирам. Нали постоянно говорим, че нашите средни доходи са четири – пет пъти по-ниски от средно европейските? Така… Пишат обаче, че реалното индивидуално потребление на глава от населението е 49% от средното равнище за ЕС. Значи печелим четири пъти по-малко, но хапваме само два пъти по-малко. Нещо да ви е ясно?

    • Това, че хапваме само два пъти по-малко откъде го взе?

    • А, тук съм подготвен. Във вестниците от средата на декември. Който не вярва, да дойде у нас. Такива материали си ги изрязвам.

    • Вярно, това с доходите е пълна мъгла. И ви го казвам аз, Петко, където по цял ден смятам. НСИ, отчитайки първото тримесечие на тази година, обяви, че средният доход на лице от домакинство на годишна база расте с 15,5% до 1108 лв. Абсолютна загадка е откъде идва това увеличение. Инфлацията е 2%, ръстът на икономиката – по-малко. Безработицата да е намаляла, не е. За същия период медиите съобщиха, че за първи път в кризата, средният осигурителен доход е намалял до 589 лв. (за над 2 млн. българи). Значи осигурителният доход намалява, но средният доход се увеличава!...

      
      

      ***

      Камен се почеса и пък завъртя нещата към бизнеса:

    • А, то защото с бизнеса не е мъгла. През май миналата година председателят на Българската стопанска камара обяви, че 46% от българските предприятия имат нула заети. Човек веднага ще си помисли, че това са фалирали предприятия. Или такива, които са замразили дейността си. Да, ама НСИ ги брои

      за активни. Значи половината от активните предприятия нямат наети лица. Как работят, как са активни? Става дума за над 140 хиляди предприятия! Или пък някой работи в тях, но не си признават? Може би за да не се плащат осигуровки? Сигурно е прав Данев като допълва, че сивата икономика спомага на населението и бизнеса да оцеляват. Интересно е също да се знае, че само 9% от фирмите (с 10 и повече наети лица) осигуряват работа на 72% от заетите. Това означава, че едрият бизнес, дето наема много повече от 10 човека хич го няма. Няма ги обаче и средният и дребният. След като половината не могат да си позволят да наемат и един работник.

      
      

      ***

      Петров за малко щеше да си разлее бирата:

  • Еврика! Вижте как от две неясни неща става едно ясно! Аз съм откривател – в България важи законът: „Неясно плюс неясно равно на ясно“! Харчим повече, отколкото печелим, нали така? Половината фирми са активни, без да имат работници, нали така? Значи на държавата изобщо не ѝ е ясно колко печелим и колко работници има по фирмите! Половината данни на Юрий не са верни, На Петко – също. Нищо, че ги взимате от НСИ. Да живее сивата икономика! Сложите ли нея в уравнението, на философско равнище всичко си идва на мястото. За управлението обаче нищо не си е на мястото. Със сива икономика, 37% ли беше, какви държавни сметки може да правиш? Какви прогнози, какви стратегии, какви пет лева?

  • Добре де, включи се Ганчо, много ги усложнихте нещата. Мен от самото начало на разговора нещо ме гложди. Камене, какво искаш да кажеш, че няма полза от това държавата да облекчава бизнеса ли? Твоят пример с Иванчо и с бирите на там бие!

  • Не съм казал такова нещо. Като ми останат едни пари, аз си ги слагам в банката. Някой ден, когато потреблението дръпне, и ако имам достатъчно средства, мога да мисля и за разкриване на нови работни места. Мога да мисля и за нова кръчма. Обаче, ако вие ми се лигавите тук на по една бира два часа, най-добре е

    да ги спестявам. Не виждате ли как банковите депозити с дебелите пачки се увеличават с всеки месец, а тези на мизерниците

  • намаляват? Всеки месец се появяват нови депозитни милионери. Това да не мислите, че от тотото идва? Идва от бизнеса, който не разкрива нови работни места, защото потреблението е хилаво и бизнесът си трупа пачките.

    
    

    ***

    Настъпи необичайно дълго мълчание. Наруши го Марков:

    • Има и нещо друго. И 5 процента да ви направят данъка печалба, вие пак ще се опитвате да криете. Нали преди Коледа го разгледахме този въпрос? „Гепарди“ разни, силни банки, с голяма оперативна печалба, а после, преди облагане, на загуба… Мощни фирми с огромен приход, пък завалиите и те на загуба…

    • Вижте какво, тук се намесих аз, да се разбере бизнесът не е за всяка глава. Ние можем да си обсъждаме колкото си искаме. Някой може ли например да ми обясни следния факт: в средата на кризата – през 2010 г. – 435 фирми са обявени в неплатежоспособност. През 2013 г., когато обявяват, че аха – сме излезли от кризата, че износът бил дръпнал яко, обявените в неплатежоспособност са 820. Почти двойно! Хайде сега, произнесете се! Излизаме от кризата, Европа се оправя, търговията се оживява, бизнесът расте, а фалиралите фирми се увеличават два пъти! И моля ви да обърнете внимание, че през 2012 г. фалиралите фирми са под 600!

      Естествено, Петров и Ганчо обърнаха глави към Петко. Той ги разбираше тези работи с печалбите и фалитите.

    • Правилно ви го каза чичо Юрий. Нямате компетентност, за да ги схванете процесите… Някои неща мога да ви ги обясня. Например защо през миналата година почти 30% от всички решения за несъстоятелност бяха вписани през първото тримесечие. За неспециалиста струпването е случайно. Да, ама не! Няма да го обяснявам… Много е експертно, много е тънко… Други неща и аз не ги схващам… Предлагам ви нещо. Другият

      път да подхванем темата за парадоксите в България. Кой каквото знае по въпроса, ще го каже.

  • Съгласен, подкрепих го аз. И ще ви докарам един професор по икономика. Може да се окаже, че парадоксите за нас, за него са нормални неща.

    … Бяха минали час и половина. На изпроводяк Камен ми каза: „Ето ти първият парадокс. Всички сте висшисти, заплати взимате, някои имате титли…ами се лигавите на по една бира. Затова нещата у нас не вървят. Въпрос на гледна точка. Това е моята…“

    
    

    Дума, 5 април 2014

    
    

    СМЕШНИ СТЕ

    
    

    До скоро бяхте страшни. Можехте да влезете, в която си искате страна, да хвърлите бомбите се, да избиете невинни хора и след това да говорите глупости за демокрация и човешки права. Така направихте в Югославия, така направихте в Либия, в Ирак и къде ли не.

    Днес сте смешни. Размахвате пръст на една силна страна, защото извършвала военни учения на своя собствена територия. Русия си иска парите за газта от Украйна, но това също за вас явно е реакционно и нахално. Най-добре е Русия да подарява газ на Украйна, защото пазарната икономика е ценност само тогава, когато САЩ печелят от нея. Само тогава, когато изпомпват ресурс от бедните страни.

    До преди два дни бяхте смешни, когато говорехте за върховенство на закона. Днес сте още по-смешни, когато говорите за върховенство на свободната търговия.

    Ако продължавате така, утре ще станете жалки. Не искате или не можете да разберете, че светът няма да стои вечно еднополюсен. В човешката история всяка империя се е срутвала заради неадекватно самоусещане за своята вечност. Заради това ще се срути и империята на САЩ. Сега тази империя печата долари и разхвърля инфлацията си на целия свят. И плаща на своите протежета навсякъде с хартийки. Впрочем, че са хартийки ще се разбере в момента, в който силни икономики решат да се разплащат с валута, различна от долара.

    Смешни сте, поне не ставайте жалки. Казвам ви го като свой човек. Като почетен гражданин на щата Небраска и на Остин, столицата на Тексас.

    
    

    Дума, 12 април 2014

    
    

    КОГАТО ОБСЪЖДАМЕ СЛОНА САМО ПО УШИТЕ

    
    

    В България разговорите за доходите от много време насам звучат като две развалени грамофонни плочи. Едната плоча казва: разликата между българските заплати (минимална и средна) и средните в ЕС е много по-голяма отколкото разликата в българския БВП и средния за ЕС. Следователно заплатите трябва да се вдигнат. Другата плоча отговаря: пари няма, ако бъдат вдигнати заплатите, ще се увеличат и безработицата и сивият сектор. Затова заплатите не трябва да бъдат вдигани.

    Държавата слуша двете плочи и вдига рамене.

    Да обсъждаме просто и само заплатите, вън от контекстите, в които се създават, е все едно да обсъждаме слон, виждайки само ушите му.

    Най-напред за първата грамофонна плоча. На пръв поглед тя е абсолютно права. Ако съотношението между българския БВП (на глава на населението) и германския е 1: 2,75 и ако е такова съотношението между минималните заплащания, българската минимална заплата трябва да е 1200 лева. Това показват сметките след като Германия реши да въведе минимално заплащане от 8,50 евро на час. Този пример е популярен във Фейсбук.

    Да, обаче! Да приемем, че българският работник произвежда джапанки, а немския – мерцедеси. Да допуснем, че в чифт джапанки от 10 лева материалите са 9 лева, а добавената стойност – 1 лев. От този 1 лев БГ работникът ще си получи заплатата. Да допуснем, че някаква част за мерцедеса струва 10 лева, а материалите за нея са 5 лева. Добавената стойност е 5 лева и от нея немският работник ще си получи заплатата. И двамата произвеждат един и същ БВП, но явно ще вземат различни

    възнаграждения. Тук естествено няма значение колко струват джапанките или частите за кола. Някой у нас да предявява претенции към бизнеса да увеличи високотехнологичното си производство и респективно държавата да помогне за този процес? И да свърже тези две неща със заплащането? Не съм чул. Може и да съм пропуснал нещо.

    Две думи за втората грамофонна плоча, която все обяснява, че няма пари. Интересна е темата как се разпределя добавената стойност. С други думи как този 1 лев от джапанките си ги делят бизнесмена и работника и как това се случва с 5-те лева в Германия.

    Да се обсъжда проблема с доходите без да се обсъжда поведението на бизнеса е абсолютно загубено време.

    От 2006 г. до 2012 г. например БВП на страната се е увеличил с 56% – от 50 млрд лева на 78 млрд лева. В същото време събраният данък печалба си стои на едно и също място. През 2006 г. той е в размер на 1334 млн. лева, а през 2012 г. – 1395 млн. лева. Философията на майчинското отношение към бизнеса е ясна. В него трябва да останат повече пари, защото… След като в бизнеса обаче остават сериозни суми, те за какво се използват? За модернизиране на производството, за увеличение на заплатите, за квалификация на заетите? Или за набъбване на банковите сметки на големите депозити. За което сме писали много пъти.

    
    

    Дума, 30 април 2014

    
    

    БОРБА С БЕДНОСТТА… КАК?

    
    

    „Борбата с бедността“ е основно послание на левите. Сегашната кампания за Европейски парламент не прави изключение. Като техен избирател бих искал да чуя съвършено ясна по-

    зиция и готовност за борба по няколко въпроса.

    Правилата на Европейската централна банка. Начинът, по който заемите стигат до държавите, е грабителски. От морална гледна точка бих го нарекъл „престъпен“. ЕЦБ дава на частни финансови институции пари на заем с четвърт процент лихва. Тези институции ги дават на правителства в най-добрия случай с малко над 3%. В пика на своята криза Гърция получаваше заеми с лихва над 10%. Днес Украйна – с над 14%. Тя не е част от ЕС, но механизмът е същият. Това е изсмукване на ресурса на държавите, разбирай на гражданите, в полза на едно абсолютно паразитно присвояване.

    През септември 2012 г. шефът на ЕЦБ Марио Драги изрази решимост да промени тези правила в полза на гражданите и в ущърб на спекулантите. Само след една негова пресконференция по този въпрос лихвите по заемите за правителства паднаха с няколко пункта. Разбирай – със стотици милиони евро. Какво се случи? Нищо! Европейското банково лоби стисна Драги за гушата и статуквото си остана.

    Бюджетните дефицити. Лявата логика изисква по-голям дефицит, когато страната е в криза, който се компенсира от излишък, когато страната е в подем. И никакъв таван от 3%. Таван, който на Франция например ѝ е трудно да постигне. На България обаче не ѝ е трудно. За нас е лесно да заковем 2%. А при нашия БВП един процент означава сума от 800 млн. лева!

    Реиндустриализация. Тя няма как да се постигне, ако държавата не се намеси активно в икономиката. И не просто с усъвършенстване на правилата и подобряване на бизнес средата, а с директно влизане в производството. Например на бързооборотни стоки, с доказан външен пазар. У нас на практика, а не на думи, продължава да царства максимата „Държавата е лош стопанин“.

    Борба със спекулативния капитал. През цялото време на финансовата и икономическа криза политиците размахваха пръст на този капитал. В началото много енергично, с течение на времето – все по-анемично. В някои страни се въведоха някакви такси за борсови операции, но никой не посмя да въведе данъка

    „Тобин“. Никой не посмя да обложи обмените на валути, т. нар.

    „Форекс“ – основен източник на спекулативно обогатяване. За да сме наясно с размера на тази търговия, само в бедна България дневният обем е от порядъка на два милиарда евро!

    Следват още редица теми, които са обаче за национално ниво – прогресивно данъчно облагане, по-висок данък печалба, друго съотношение между косвени и преки данъци, повече информация за и чувствителност към въпроса кой какви данъци плаща и какви норми на печалба има. Въпроси, по които в зрелите европейски държави са наистина много чувствителни. За това в тези държави понятието „данъкоплатец“ има смисъл и на „изискващ“. У нас това понятие има смисъл единствено на

    „плащащ“.

    По тези въпроси нашите евродепутати също трябва да имат ясна позиция, защото тяхната връзка с родните политически институции е твърде тясна.

    
    

    Дума, 20 май 2014

    
    

    ГЛЕДНА ТОЧКА

    
    

    Братя Ружеви*

    
    

    Бжежински каза, че Бойко Борисов е най-знаковият български политик за последните 25 години и че правителството му съответно е най-доброто.

    В нета и по телефона бяхме свидетели на много реакции на възмущение. Те показват, че авторите им не разбират душата и мисленето на американците. Бжежински е прав.

    През януари 1992 г. единият от нас, с група български политици, беше на посещение в САЩ. В Държавния департамент бе организирана среща с двама чиновници, отговарящи за България. Единият каза: „Поздравления! Приехте много добър Закон за чуждите инвестиции!“ Жан Виденов** реагира светкавично:

    „Този закон не е полезен за България!“ Чиновникът го погледна, усмихна се иронично и отговори: „Г-н Виденов, не съм казал, че законът е полезен за България. Казах, че законът е много добър!“ Този отговор беше страхотен урок за „Гледната точка“.

    Правителството на ГЕРБ сигурно е било много добро. Следващото, ако спечелят изборите, ще бъде още по-добро. Трябва обаче да се случат само няколко дребни неща.

    Първо, трябва да бъдат прекратени опитите за предоговаряне на условията за американските ТЕЦ-ове. Тяхното енергийно лоби плюс лобито на ВЕИ – тата изчисляват частните загуби в перспектива на около 12 млрд лева. Само американските ТЕЦ-ове само за следващия ценови период щели да загубят около половин милиард. Апропо, някой да знае за правителство на бедна

    
    

    

    * Публикациите под псевдонима Братя Ружеви са писани съвместно с Александър Симов.

    ** Председател на БСП (1991–1996 ), министър-председател (1994–1996).

    държава, което да е бръкнало в дълбокия американски джоб и да е оцеляло? Нека сподели.

    Второ, трябва да се купи американски ядрен реактор за

    „Козлодуй“, още повече, че ще е два пъти по-скъп от руски. И разбира се – окончателен кръст на „Белене“.

    Трето, трябва да се купят трета употреба американски бойни самолети. Ако са пета употреба, правителството ще бъде не просто добро, то ще бъде прекрасно.

    Четвърто, трябва да забравим за „Южен поток“. Ако американците успеят да купят украинската газопреносна мрежа, нашият принос в операцията „Да хванем Европа за топките“ вече ще бъде неоценим.

    Пето, ако Борисов позволи да се надупчи Добруджа в търсене на шистов газ, то той ще бъде най-знаковия български политик не за последните 25, а за последните 136 години.

    Шесто, хайде да утроим американските бази у нас и ще видите какви оценки ще завалят!

    Американската гледна точка ни е ясна. Има обаче и неясни неща. Например, с какво толкова американците държат български политици. Не сме зависими от МВФ и Световната банка, които са шампиони по прокарване на имперски интереси и стискане за гушата на непослушните. Търговията ни със САЩ е никаква – 200 млн. лева годишен износ, при 10 млрд за трети страни. Когато маститите френски износители на вино, сирене, козметика и т.н. натискат своите политици за отстъпчивост към Америка, разбираме. Когато германските производители на автомобили правят същото, разбираме. А у нас? Явно в България силното американско оръжие е индивидуалното купуване.

    Без никаква връзка с горе казаното ще споделим, че цялата група от шест български политици през 1992 г.,ведно с единия брат Ружев, станаха почетни граждани на щата Небраска и на столицата на Тексас – Остин. Няколко месеца след посещението, един от групата стана министър на търговията…

    
    

    Дума, 14 юни 2014

    
    

    БАНКОВИТЕ КРИЗИ

    И НУЖНОТО ИЗРЕЧЕНИЕ

    
    

    На 6 септември 2012 г. управителят на Европейската централна банка Марио Драги само с едно изречение поряза лакомията на световните спекуланти. Той каза: „ЕЦБ ще започне да изкупува неограничено държавни облигации“. Още на следващия ден лихвите за проблемни страни паднаха двойно. И не се наложи никакво неограничено изкупуване на облигации.

    Днес нашата банкова система е изправена пред криминална атака. Всеки, който следи състоянието на банките у нас знае, че няма никакво обективно основание за нейното разклащане. И който не вярва на домашни приказки, нека си отговори на въпроса: „Защо чужди финансови институции дадоха на България кредит от 1,5 млрд евро при супер изгодни условия?“ 3% лихва. Предишният заем бе получен на 4,44%. Този, който ще изплатим през януари 2015 г. – на 8,2%. И още нещо – предлагането беше не за 1,5 млрд, а за 3,8 млрд. Казано по-просто – натискаха се да ни дадат евтин заем.

    Всеки знае, че и най-добрата банка не може да устои на истерия. Банката не е сейф, та да извади наведнъж депозираните пари. КТБ от над 7 млрд лева депозити имаше кеш около 2 млрд. И какво? Какво, след като само за пет дни бяха изтеглени 1 млрд. Само вчера от ПИБ бяха изтеглени 800 млн. лева!

    Днес съдбата на финансовата стабилност на държавата е в ръцете на двама души – управителят на БНБ и министър председателят. Кое е тяхното изречение, което ще попари криминалните типове, организирали това покушение? То не е: „Депозитите до 100 хил. евро са гарантирани“. Защото депозитите гонят 60 млрд, от които на граждани са близо 40 млрд. Колко

    пари има в Фондът за гарантиране на влоговете? 2 млрд. А и самото говорене за гаранции предполага преди това фалити.

    Изречението е следното: „На всяка банка ще бъде даден такъв заем, какъвто ѝ е необходим, за да се разплати с вложителите си“. А второто изречение трябва да е: „Теглете колкото искате!“

    Може ли държавата да каже тези изречения? Може, ако не робува на догми. Дори без да броим вътрешни резерви. 40 млрд лева са 50% от БВП. Нашата държавна външна задлъжнялост е под 20%. Дори всичките 40 млрд. да бъдат взети на заем, държавният дълг ще бъде далеч под средния за ЕС, който за миналата година е 87%. Държавният дълг на Франция е 93%, на Германия – 78%, на Белгия – над 100%. Ако се случи такава теоретична ситуация, след много кратко време изтеглените пари ще се върнат в банковата система, тя ще се разплати с държавата, а тя – със своите кредитори.

    Такава ситуация обаче няма как да се случи. Ако гражданите и фирмите почувстват, че държавата, с цялата си сила, стои зад техните вложения, престъпните типове няма как да поддържат паниката.

    И все пак, кой има полза от разклащането на банките и съответно на валутния борд? Тези, които имат огромни дългове и които мечтаят дълговете им да се стопят. Хипотеза, но много логична.

    Затова, уважаеми управителю и БНБ и уважаеми министър председателю, кажете необходимото изречение. Докато не е късно.

    
    

    Дума, 28 юни 2014

    
    

    ПРЕДКОНГРЕСНА ЛАКЪРДИЯ В КВАРТАЛНАТА КРЪЧМА

    
    

    Този път решихме разговорът да бъде посветен на тясно партийни въпроси. Марков пое организацията. На маса при Камен седнахме аз, Марков, бай Дочо, Слави и Лъчо, който идваше рядко. Не бяхме поканили Ганчо, вече човек на АБВ.

    Направих увод по темата. А темата беше кой ще е новият председател на партията. Казах по няколко думи за платформите на две от кандидатките и за още три интервюта. Изброих имената на 18-те номинирани. Дадох им думата.

  • А бе, що за навалица? – пръв започна бай Дочо. – Всичките ли си мислят, че могат да станат председатели?

  • Глупости! – включи се Марков. – Някои искат да им се въртят имената. Така човек става известен. Има и по-сериозни аргументи. Ако си кандидат, няма как да ти откажат изказване. Така получаваш възможност да кажеш на Конгреса това, което искаш.

  • Че какво им пречи да се изкажат и без да са кандидати?

  • Бай Дочо, ти от Марс ли падаш? Кой ще се изкаже предварително се знае. При конгресите на БСП има ред. Това да не ти е ловно – рибарско дружество!

  • Айде, почна се! – вмъкнах се и аз. – По-толерантно, ако обичате. Поставям едно условие за обсъждането, иначе разваляме белота. Само позитивни приказки. Никакви негативни оценки. Всеки казва какво е добро. Лошото да се подразбира.

  • Това с позитивното, добре. – пак взе думата Марков. – Обаче аз сериозно предлагам ти да не участваш. Ти си член на НС на БСП и в случая трябва да си слуга на партийния народ. Ти ще водиш протокола. Корнелия Нинова каза, че ще слязат от

    мерцедесите и ще дойдат в кръчмите, за да ни чуят. В нашата я дойде, я не. По-добре е нашата кръчма да отиде при нея. Затова ще записваш основните тези. И ще докладваш на върховете. Слави, започвай ти!

    • Вижте, другари! Важно е да се разбие статуквото. Трябва промяна. Подчертавам, промяна, а не подмяна, както каза по телевизията Румен Овчаров.

    • Че какво му е на статуквото? – попита бай Дочо. – И изобщо някой може ли да ми дефинира какво е „статукво“? „Статукво“, според мен, е това, което съществува. Защо непременно това, което съществува да е лошо? Поне го знаем какво е! Някой може ли да ми гарантира, че промяната ще е нещо по-добро от статуквото?

    • Ей! – прекъсна го Слави. – Мислех те за еколог, а ти се оказа философ. „Статуквото“ е, че на избори постоянно ни бият.

      „Промяна“ означава да започнем ние да бием.

    • И ако бием какво? Да не би да става по-добре? Не виждаш ли, че е едно и също? Каквото ни кажат от Брюксел и от Вашингтон, това ще става. Ама прав си… По-добре е да бием. Все си е друго ние да управляваме. За мен обаче е по-важно този, който води четата, да ми защитава ценностите. Да се чувствам у дома си. При моето семейство. Ако ръководството се държи така, че да ми харесва, и в опозиция не ми е зле. То, пенсията все същата…

    • Бай Дочо, взимам ти думата! – започна Марков. – Сега, аз да кажа. Няма смисъл от партия, която да не се стреми да печели избори. Бай Дочо ако му е все едно, да си хваща някое НПО. Трябва да изберем човек, който се харесва. Татяна Дончева навремето казваше, че „Политиката е преди всичко харесване!“ И аз съм съгласен. И много умен да е, и много партиен да е, ако не хваща око, ако не буди симпатии, ако не излъчва енергия, нищо няма да стане. Ключът към победите е в харесването. Вижте, Бойко Борисов все глупости говори, ама човекът така ги казва, така гледа, такава стойка вади, че години наред ни бие като…

  • Ти пък намери какъв пример да ни даваш! – скочи бай Дочо. – Освен да е хубавец или хубавелка, трябва да му е пълна главата. И да му е пълна с моите виждания за живота. Това е.

  • Вижте, какво! – скочи Лъчо, четирийсетгодишен икономист. – Много ми е смешно, като слушам как сравняват кандидатите по всякакви критерии. Трябва да се говори за излъчването и за политическите биографии. Кой какви позиции е защитавал, кой какви битки е водил. Защото има битки, които не ме впечатляват, има други – които ги помня. И с тези битки идва и харесването. И тук възрастта има много относително значение. Мога да ви посоча другари на ръководни длъжности и на сериозна възраст, от които едно изречение не помня. Не помня нищо да са защитавали. За мен те нямат политическа биография. Като нямат, не мога да ги броя за сериозни кандидати.

  • Добре де, стига го усуква! Ти за кого си? – попита бай Дочо.

  • Аз съм за Драго. Смях ме напушва, като чуя, че нямал професионална биография. И професионална има и политическа има. Помните ли битките му в социалната комисия?...

  • Че то и Корнелия Нинова води маса битки и свърши маса работа в социалната комисия… – вметна Марков.

  • Да съм казал нещо срещу Корнелия? Връщам се на Драго. Помните ли мина „Ораново“? Опитът държавата да си върне активно ролята в икономиката…Химко, ВМЗ Сопот, Ремотекс… Ами борбата му за „Южен поток“? Някой да се е опъвал на еврокомисар? Оня Йотингер луд стана! Дори Орешарски се огъна. Американци ли бяха, Йотингер ли беше, не стана ясно, ама се огъна. В този човек виждам енергия, излъчване, биткаджийство и отстояване на ценности, друго не ми трябва.

  • Рано му е, млад е! – взе думата Слави. Аз съм за Янаки Стоилов. Силен политик. Като питбул е. Захапе ли една тема или една теза, не пуска. Освен това, за много хора в БСП той е олицетворението на лявата политика. И не от вчера. От 20 години! Ако не се беше отказал през 1991 г., конгресът го молеше, сигурно БСП щеше да върви по друг път.

    • В историята няма „ако“! – прекъсна го Марков. Аз съм за жена. Крайно време е жена да застане начело на партията. И Корнелия ми харесва, и Мая ми харесва. Мая също е голяма биткаджийка.

    • Вижте, какво, дайте да си изберем един улегнал човек като Мишо Миков! – най-накрая и бай Дочо се произнесе конкретно. Диалогичен е. Ако някаква политика има бъдеще, то това е политиката на диалога. И с богат опит. Шеф на парламентарна група. Шеф на парламента! Каква по-сериозна биография искате? Искам и нещо друго да кажа и държа да влезе в протокола. Вече побеснявам като ми говорят за

      „твърд електорат“! Аз като почти винаги гласувам за БСП, само европейските избори пропуснах, какъв съм? Твърд електорат ли съм? И какво значи това? Може би си мислят, че каквито и глупости да правят, аз все за тях ще гласувам. Имат да вземат. Ако се издънят и на тези парламентарни избори, ще ме видят в твърдия електорат друг път! Ако направят някаква глупост на този конгрес – също! Просто няма да отида да гласувам!

    • А бе, няма! – подхвана го Слави. Като чуеш по радиото как като кифладжия се излага песента „Една червена роза“ или как набира рейтинг филмът „Цар и генерал“, ще скочиш и ще започнеш да търчиш към училището.

    • Помислил съм за това. Купил съм едно въже. Ще кажа на Мара, ако ме ядосат преди това, да ме върже в 6 ч. сутринта и да ме отвърже в 20 ч. вечерта. Айде да видим какви класации ще ме изкарат от вкъщи. Като Одисей ще бъда!

    • Е те, разбра ли сега, на какво му викат „твърд електорат“? – коментира пак Слави. Давам дефиниция – „твърд електорат е този, който се сеща за въжета, когато много го е яд на партията си!“ Не съм ли гениален?

    • Да, ама тези луди, които ще останем – продължи бай Дочо, ще бъдем толкова, колкото нашите политици да треперят дали ще влязат в някой следващ парламент. И аз, тогава, ще си имам НПО, както ме съветва Марков.

  • Борисов, обобщавай! Да видим протокола! – разпореди се Марков.

  • Добре, събрах ви ценните мисли в няколко точки. Първо, да не говорите за „статуквото“ ей така, колкото да се намирате на приказки. Новото трябва да вдъхва надежда, че е по-добро от старото. Второ, да бием по принцип е по-добре от това да губим, но ако не се борим за българското достойнство, общо взето няма голямо значение дали бием или губим. Трябва до край да отстояваме националните си интереси, независимо от това кой и откъде ни размахва пръст. Трето, ръководителят трябва да защитава ценностите на своите избиратели. Младост и старост няма значение. Трябва да има доказано можене. Последното означава, че ръководителят трябва да има ясна политическа биография – вече да сме научили как мисли и да сме видели как води битки. Да се помни, че политическият избор е преди всичко политическо и човешко харесване. Начело на БСП трябва човек с енергия, с излъчване. Той трябва да буди симпатии. Четвърто, от твърдия електорат трябва да се скрият всички въжета…

  • Ей, Борисов, – прекъсна ме бай Дочо – не съм казвал да се крият въжетата. По добре е да се направи партийно допитване с един единствен въпрос: „Ти ще гласуваш ли винаги за БСП, независимо колко не ти харесва това, което говори и прави?“ Колкото отговорят с „да“, толкова са твърдият електорат!

  • Борисов – възмути се Марков – вие в Националния съвет така ли правите протоколите? А имената, конкретните оценки?

  • Аз обобщавам философията. Конкретните имена си ги пращайте вие!

    
    

    Дума, 25 юли 2014

    
    

    КРЪЧМАРСКА ЛАКЪРДИЯ ЗА НАЦИОНАЛНИТЕ ЦЕЛИ

    
    

    Съседът Марков: България да изнася за една година толкова, колкото Германия за десет дни

    
    

    Ганчо ми звънна и някак припряно ми каза: „Юрка, събирай групата, трябва да обсъдим националните цели!“ „Че какъв е този зор?“ „Ти чете ли за речта на Виктор Орбан пред млади унгарци в Румъния?“ „Не…“ „Ама вие май само партийни програми четете! Викай групата, важно е!“ Звъннах на Марков, бай Дочо и Лъчо: „Утре в 6 часа при Камен! Ганчо нещо е мръднал по Орбан! Иска да обсъждаме националните цели!“

    Настанихме се на една маса. Лъчо седна на кьоше, той и без това се беше женил два пъти. Този път всички си поръчахме по ракия.

    • Ганчо, ти откакто отиде в АБВ, много припрян стана! –

      започнах аз. – Давай сега за този Орбан.

    • Чудят се някои защо спечели втори мандат, въпреки че Брюксел му се зъби като тигър на антилопа. Говори ясно човека, с болка за страната, с поглед за бъдещето. Събира той млади унгарци в румънския град Байле Тушнад и им казва следните работи. Унгария трябвало да скъса с догмите и идеологиите. После трябвало да се изработи нова форма на унгарската държава, която да направи обществото успешно за десетилетие напред в глобалното състезание. Цитирам: „Не бива да се копира Западът, защото това е провинциализъм, който ще ни убие. Освен това, необходима е борба с чуждестранното влияние върху унгарските вътрешни работи!“ Това е! Не е ли впечатляващо?

  • Уводът е впечатляващ – каза бай Дочо – дай да викаме по едно „Наздраве!“

  • Мдаа… започна Марков – Този Орбан според мен е малко шантав, но в неговата глава има четири важни неща, които не ги виждам в нашите политически глави. Първо, той си дава ясна сметка, че Унгария се намира в глобално състезание. Второ, той се опитва да строи стратегия за десетилетие напред. Трето, не ще модели, търси уникалния унгарски път. Четвърто, той обявява война на външната намеса в националните работи. А тук какво? Първо на нас ни набиват в главите, че живеем в някакво хармонично европейско семейство, където едва ли не всеки търчи да помага на другия. Глупости! Ние сме в състезание! И то жестоко! Какво се прави на състезание? Човек се бори. Ние за какво за борим? Изобщо разбираме ли, че сме в конкуренция и че ако спим ще ни сдъвчат кокалите? Второ, при нас отдавна хоризонтите са година за година, месец за месец. Все едно светът утре ще свърши… Трето, изобщо не търсим кое ни е уникалното, с кое можем да побеждаваме, да се налагаме, все подражаваме – в Германия така правели, в Швеция така правели и прочие… Четвърто, на нас много ни харесва да ни се мешат във вътрешните работи. Даже удоволствие изпитваме. Сякаш се радваме, че ни обръщат внимание. Като ни похвалят, умираме от кеф. Като ни се скарат, ние започваме да се караме кой аджеба е виновен да ни дърпат ушите. Като в детската градина…

    Настъпи тишина. А и доматите на Камен не бяха розови, та това малко ни развали настроението.

    
    

    ***

  • Вижте какво, махнете го този Орбан, – поде бай Дочо. – Дайте да си гледаме България. Ганчо, казваш, национални цели… То нашите евродепутати казаха какви са ни приоритетите. Първо, Шенген. Второ, еврозоната. Светослав Малинов от РБ го влече към общия европейски енергиен съюз. Томислав Дончев от ГЕРБ каза, че има особен афинитет, така каза – „афи-

    нитет“ към европейския цифров пазар. Божидар Лукарски от СДС, той не е евродепутат, но е важно да се каже, вижда единствения изход от икономическата криза в провеждането на дълбоки реформи във всички сфери на политиката и икономиката…Та това са целите – да ходим насам натам из Европа без да се бъркаме за лична карта и реформи до дупка във всичко, без изключение!

    • Ей за това исках обсъждането, – отново се включи Ганчо – тук като ми приказват почти нищо не разбирам. Като ми приказва Орбан или Ердоган – разбирам. За какво ни е толкова Шенген?Какво ми пречи да си покажа личната карта? А то при валутен борд, дали си в еврозоната или не, много важно! А приказките за тотални реформи във всичко направо ме хвърлят в тъча! А бе, някой за икономика няма ли да започне да говори? Че то състезанието между впрочем какво е? Не е ли кой ще продава най-много на другия? Ние тук участваме ли?...

    • Участваме! – прекъсна го бай Дочо. – Не чу ли, че ще назначаваме търговски аташета в Куба, Алжир, Катар, Сингапур, Малайзия и Тайланд? Това го измисли онова момче, икономическият министър в оставка… Щом ще назначаваме търговски аташета, значи говорим за икономика и за състезание…

    • И какво ще продаваме, моля? – прекъсна го на свой ред Ганчо. – Ябълки и круши?

    • Ябълки не можем… – включи се Марков. – На едно представяне на книга чух от Антон Дончев, че преди четвърт век сме произвеждали 400 хил. тона ябълки, а сега произвеждаме само по 40 хил. тона. Сега ми светна! Формулирам национална цел № 1! Да направим така, че отново да произвеждаме по 400 хил. тона ябълки, а тези търговски аташета да ги продават! Какво ще кажете?

      
      

      ***

      Умълчахме се за кратко. Марков ни стресна с неговата национална цел № 1. Спогледахме се. Малко простовато ни прозвуча. Ябълките – национална цел! А защо не крушите? Защо не

      агнетата? Защо не биволите? Хората се състезават с компютри, ние си говорим за ябълки.

  • Ей, момчета! Чувам оттук от там какво си приказвате! – провикна се от тезгяха Камен, собственикът на кръчмата. – Като ви гледам как захващате втори час на по една ракия, да ви кажа ли каква трябва да бъде нашата основна национална цел? Държавата трябва да се замисли какво трябва да направи, за да можете да си поръчате на ден по две ракии! Не по една!

  • Що за цел, бе Камене? – изсмя се Лъчо.

  • Ами смятай бе, ти поне си икономист! Един милион пияници по допълнителни лев и петдесет, това прави на ден милион и половина повече оборот. По триста дни в годината, да кажем, че пияниците се спират от време на време, за да си почине черния дроб – 450 млн. лева допълнителен оборот на година. Само ДДС

• то от това е 90 млн. повече. Ами производителите на ракия, ами сервитьорите? Нали се разбрахме веднъж кога ще разкрия ново работно място? Нали се разбрахме, че безработицата може да бъде борена само с увеличаване на потреблението?

  • И откъде ще ги намери държавата тези пари за допълнителна ракия? – и бай Дочо взе да се смее.

  • Смейте се! Като не можете да мислите системно и глобално! – не се предаваше Камен. – Как откъде, от печалбите от продадените огромни количества ябълки. Свързваме двете цели! №1 – ябълките, №2 – допълнителната ракия!

  • Вижте какво, чуйте сега икономиста! – приготви се да говори Лъчо. – Добре беше и Корнелия Нинова да е тук, но сигурно нашата кръчма си чака ред. Държавата трябва да вземе няколко милиарда евро заем и да създаде огромни ферми за най-различни работи. За бързо оборотни стоки, които знаем, че веднага ще продадем навън. Агнета, биволи, охлюви, гъски за гъши дроб. Държавата наема хиляди с ниско образование. Те са ни проблемът. Не високо образованите. Бой по безработицата на неграмотните! Те ще взимат всеки месец по 400 лева и хоп – веднага в магазина! Ето ти го оборота на Камен. Освен това билките! Знаете ли, че България е уникална със своите билки?

    Сетих се за Орбан! Уникалният път на България са билките и минералната вода. Никой не може да ни ги вземе! Ето, изясняват се националните цели!..

    • Лъчо, дай по на едро бе! – прекъсна го Марков. – Обобщавам… Лъчо, от теб ли го чух? Германия изнася за седем дни толкова, колкото България за цяла година. Говоря за пари, а не за натура.

      Марков се изправи, взе чашата в ръка и тържествено обяви:

    • Нашата национална цел трябва да бъде: България за една година да изнася толкова, колкото Германия за десет дни! Какво ще кажете?

      
      

      ***

      Поръчахме си по още една ракия, за да разбере Камен, че сме съпричастни към националните цели такива, каквито ги вижда той.

      • Вижте, какво, скъпи мои… – намесих се накрая и аз. – Основният ни проблем не е материален. Основният ни проблем е духовен и от тук трябва да почнем… Трябва да започнем от образованието…

      • Ей ти, няма как да не изтъкнеш, че си бил председател на просветната комисия в Парламента… – захапа ме Лъчо.

      • Ами, няма как. И аз ще цитирам Антон Дончев. Докато не сложим тоги на учителите, истински тоги на уважението и цененето, нищо добро няма да се случи. Няма ли качествени хора, които да учат нашите деца, никакъв патриотизъм няма да видите. А без патриотизъм – няма болка по състоянието на страната, няма мисъл как ще се състезаваме, няма борбеност, няма жизненост. Имаш само опашки по терминалите на летището. Да ходят във Финландия да гледат! За едно учителско място по 30 човека се бият! А тук ги търсим вече със свещ… Качествените имам пред вид. Та, в заключение, национална цел № 1 – силно образование! После почваме да говорим за ябълките, ракията, агнетата и кой ще ги продава по света… Трябва да бутнем безразличието към духовните ценности…

  • Ти гледай да не си бутнеш ракията, както си си размахал с ръцете! – включи се отново и авторитетно бай Дочо.

  • Аз пък си искам Шенген и еврото! – провикна се от съседната маса Иванчо, синът на Камен. Искам да съм европеец. А вие си бърборете за ябълки и охлюви…

  Така и не стигнахме до консенсус. Сложна тема. Пък и след малко започваше мача „Левски – ЦСКА“.

  
  

  Дума, 2 август 2014

  
  

  ПОЗИЦИЯ, КОЯТО ПРАВИ ЧЕСТ НА БСП

  
  

  С приемането на позиция относно проекта за Трансатлантическо споразумение между САЩ и ЕС БСП показва зрялост, която не е характерна за българската политика. Последната обича да нищи проблеми, които са на една педя от носа ѝ, или пози, с които политици блестят в своето шоу величие. Споразумението (ТТIP) звучи скучно и абстрактно, трудно е за осмисляне, не опира „ножа до кокала“ и едва ли ще развълнува масовия избирател.

  В същото време ТТIP е апотеоз на днешния неолиберализъм и ако една лява партия няма отношение към него, означава, че е лява само на думи.

  В досегашните си редакции Споразумението се заканва да направи безсилни държавите пред претенциите на мега корпорациите, да унищожи извоювани екологични и санитарни стандарти в Европа, да направи частната собственост в единствен господар на живота ни и да вкара икономически по-слабия в още по-неизгодни позиции. След като Канада пострада жестоко от подобно споразумение със САЩ (NAFTA), какво остава за България.

  Позицията е позиция. Сега БСП се изправя пред много сложна задача. Тя трябва да провокира силна обществена дискусия, да докаже, че това тежко, скучно и витиевато написано Споразумение ще има съдбоносен ефект върху бъдещето на страната ни. БСП трябва енергично да се противопоставя на всякакви слагачески и лобистки опити да се ръкопляска на нещо от името на целия български народ, без този народ на практика да знае за какво става дума.

  Тази позиция не се появява от нищото. БСП има текстове по този въпрос и в конгресни и в предизборни свои документи. Което говори не само за зрялост, но и за последователност.

  
  

  Дума, 8 ноември 2014

  
  

  ГЛУПОСТИ НА ТЪРКАЛЕТА

  
  

  Продължават да ни разсмиват изявления на наши политици във връзка с „Южен поток“.

  Министър Лукарски ни казва, че загубите от спирането на проекта били „спекулативни“. Преведено на български, това означава, че загуби няма да има. И как така? Ами, много просто! Тук на помощ се притичва бившия министър Делян Добрев. След 2030 г. щели сме да станем износители на газ! Вярно ли? Най-после! И как и кога изчислихме придобиването на енергийна независимост на България? Отговор, разбира се, няма. Освен това, щели сме да внасяме азерска газ. Значи, като внасяме тази азерска газ, неизвестно от кога и по колко, отново ставаме независими. Да си зависим от азерите и от гърците и от турците си е направо независимост. Момчето Добрев нищо не казва дали ще загубим едни такси от „Южен поток“, които дори такъв враг на проекта като вестник Капитал дейли изчислява на 300 млн евро годишно. За да не се изложат обаче, колегите започват едно вадене от тази сума – било то за погасяване на лихви и главници, било то за оперативни разходи, та накрая с болка съобщават, че все пак едни 30 млн евро годишно се оформят като нетна печалба. За това, че след изплащането на заемите остава една мащабна собственост, разбира се, нищо не се казва.

  После, казва Добрев, не бива да се притесняваме от загуба и на сегашните такси, които получаваме от работата по пренос на

  „Булгартрансгаз“. Защото договорът ни е бил до 2030 г. и никой не може да го развали. Така ли? А когато стане безсмислено за Русия да използва нашата фирма, наистина ли насила ще пуска газ през България, въпреки, че си е осигурила същото в големи количества през Турция? А тези такси в момента са от порядъка на 100 млн. евро. Разбира се, за милиардните инвестиции

  на територията на България, дума не става. Не става дума и за хилядите работни места, който този проект щеше да разкрие. Не става дума и за това, че ако тръбата минава през България, в определен смисъл и Европа и Русия ще зависят от нас. Това, за геостратегически ползи, сигурно също е спекулативно.

  Връщам се на министъра на икономиката Лукарски. Той е най-забавен. Направо като дете се радва, щото „Русия се изяжда от яд“… Разбирате ли сега каква е функцията на един български министър на икономиката? Това не е да мисли за нов бизнес на български фирми, за нови работни места, за пари, които ще влизат в България. Неговата функция е да кара тоя или оня да се изяжда от яд. А защо впрочем да се изяжда от яд? И това не е ясно. Като че ли руснаците градушка ще ги бие години наред ако тръбата минава през Турция, а не през България.

  А бе, изобщо политици! На ръце да си ги носим! И с умиление да им слушаме глупостите!

  
  

  Дума, 8 декември 2014

  
  

  ЗА ПАПАГАЛИТЕ И ГРЪЦКИЯ МЪРЗЕЛ

  
  

  След победата на СИРИЗА любимо упражнение на либералите и папагалите у нас стана темата „мързелът на гърците“. Съседите ги мързи, пият кафе и узо, танцуват сиртаки, а работлива Европа им дава пари. Най-образно се изказаха в сутрешния блок на радио FM+ вчера – „Седи гъркът на една маса, отрупана с ядене, яде, яде, преяжда, а после не плаща“. Разбира се, всичко е в контекста на това как идва един популист, който им обещава още по-голямо плюскане и пак никакво плащане. Изобщо от 2010 г. насам подвикването „мързели“ по отношение на гърците е фундаментално занимание на официозната европейска пропаганда.

  Но всички любители на клишетата ще дам малко числа. Не, че им трябват – числата изискват умствено усилие, но все пак.

  Когато говорим за „мързела на гърците“ явно става дума за икономическа категория. Това не е мързела на ленивеца, който виси през цялото време на клона и си хрупа листа почти без да мърда. Толкова го мързи, че дори по малка нужда ходи веднъж в седмицата. Този мързел е обусловен от ниската калорийност на храната му – основно листа и в този смисъл мързелът е зоологичен.

  Това не е мързелът на домакинята, която оставя къщата си потънала в прах, а децата си – да мажат филии вместо да им сготви манджа. Този мързел е битов.

  Икономическият мързел се измерва с количеството работно време и количеството произведени стоки и услуги. Гъркът изработва на година средно над 2000 часа. Германците и французите

• под 1500 (вж. Капитал daily, 20.08.2013). От гледна точка на този критерий гъркът е доста по-работлив от германеца и французина. Сега за производството. Брутният вътрешен продукт на глава от населението на Гърция е 23 600 щ.д. И то за кризисната 2013 г.,

  когато икономиката е отчела спад от близо 4%. България по този показател е с 14 400 щ.д. Още малко да се напънат съседите и можем да заключим, че гъркът е два пъти по-работлив от българина. За сведение на европейските папагали по производство на стоки и услуги гъркът е далеч по-напред от португалеца, естонеца, поляка, унгареца, латвиеца, турчина, румънеца и прочие.

  И тъй като съм патриот и не съм мазохист, ще дам още малко съпоставки, но не с българина, а с естонеца, който в Европа се слави като фискален отличник. Казахме, че естонеца произвежда по-малко от гърка. Сега, обаче внимание! Безработицата в Естония е 10%, а в Гърция – 28%. Почти три пъти по-голяма. А безработните не произвеждат БВП. Значи работещият грък по този показател в сравнение с естонеца е направо вманиачен работохолик, човек, който не подвива крак. И то при положение, че три години Естония отчита ръст на БВП – 10% за 2011 г., 4% за 2012 г. и 1,5% за 2013 г. В Гърция производството през последните години спадна драстично, в Естония се качва енергично, а като ги мерим работливостите през 2013 г. се оказва, че гъркът е далеч по-работлив от естонеца.

  Ако папагалите се съгласят с тези числа, а няма как да не се съгласят, защото източникът е САЩ, даже още по-авторитетно – направо от ЦРУ, то те трудно ще си обяснят защо тогава гърците са толкова задлъжнели (175% от БВП), а естонците на практика нямат дългове (6% от БВП). Това обаче е друга тема, също много интересна, която заслужава специално внимание.

  На папагалите бих препоръчал да отговорят само на два въпроса: как така Гърция почти няма бюджетен дефицит (0,8%), след като папкали, както твърдят, чужди пари? Числата показват, че харчат толкова, колкото произвеждат. И второ, за да бъде картината безупречно ясна: колко стотици милиони са спечелили от лихви по гръцкия дълг тези, работливите, които от безкраен хуманизъм си счупиха краката да спасяват Гърция?

  
  

  Дума, 28 януари 2015

  
  

  THE WAR IS OVER

  
  

  След присъствие на рехавия протест „Срещу войната, НАТО и американските бази в България“ в неделя, на стотина метра от мястото, се спрях, за да си напълня лулата. Към мен се приближи млад мъж, явно подпийнал. Усмихна се.

  • Лула ли пушите?

    Банален подход. Щеше да иска я цигара, я два лева, защото не му стигат да си купи билет за някой рейс. И аз се усмихнах. С пияните на улицата – само с добро.

  • И аз имах лула. Бях си купил на старо един мерцедес 220. Под седалката намерих лула. Явно старият собственик си я беше забравил. Чудесна лула – инкрустирана, баровска. Опитах се да я пуша. Казаха ми, че не трябва да гълтам дима. Че това пушене ли е? Хвърлих я.

  • Ами, не трябва… – Чудех се защо не си задава истинския въпрос.

  • Бях в Босна. Старшина. Беше ужасно. Татко изгони мама от апартамента и аз отидох да печеля пари. Исках да ѝ купя апартамент.

    „С това пияно момче нещата ще са по-сложни“, помислих си и се въоръжих с търпение.

  • И сега ще ме попитате колко човека съм убил…

  • Няма да те питам.

  • А аз няма и да отговоря. Много са, много са… Явно по някакъв начин трябваше да вляза в темата.

  • Имам близък познат, който е воювал в Афганистан. От други научих, че в засада му избили ротата. Само той останал. Върнал се в базата, взел пет човека и избили цяло село.

  • Сам ли ги е избил?

  • Не, с още пет човека. След това до края на живота си –

    психотропни и уиски от 7 ч. сутринта. До вечерта.

    Младият мъж се засмя на глас, бръкна в якето си и извади литър водка.

    • Няма психиатър в София, когото да не познавам. И те, всичките, ме знаят… После се бих в Ирак. Ще ме питаш колко хора съм убил.

    • Няма да те питам…

    • Върнах се и четири месеца след това мама почина от левкемия… Не можах да ѝ купя апартамент.

      Мъжът наведе глава и се прекръсти. Аз също се прекръстих.

    • Веднъж… Купчина с трупове… Огромна купчина… Един офицер ми подаде туба с бензин и ми каза: „Пали ги!“ Не можех да ги запаля. Ама, заповед… За неизпълнение – разжалване и изгонване… Извиках един ефрейтор. Побутнах му тубата с крак и му заповядах: „Направи си от купчината огън!“ Горкият нямаше на кой да прехвърли заповедта. Подадох му запалка. И той ги запали.

      Очите му станаха дълбоки, тъмни и мрачни.

    • От тогава не мога да паля – нито кибрит, нито запалка.

      Като ми се пуши, моля за огънче.

      На ревера на якето му забелязах значка. Прочетох думите, изписани на нея.

    • Бях на митинг. Срещу войната.

    • И какво?

    • Младо момиче, явно журналистка, ме попита защо съм против войната…

    • И ти какво ѝ отговори?

    • Казах, че не ѝ разбирам въпроса. „Защо съм против войната?“ ли ме питате? Тя леко се смути и взе да задава доуточняващи въпроси.

      Младият мъж погледна значката и я целуна. На нея пишеше

      „The war is over“. „Войната свърши“. Усмихна се и тръгна.

      
      

      Дума, 3 февруари 2015

      
      

      ЗА ДЪЛГА И НЕГОВОТО ОБСЪЖДАНЕ

      
      

      Най-позитивното в разгорещените спорове около дълга е, че обществото започна да говори за пари. Който дори малко се интересува от публичната атмосфера в зрелите страни знае, че в тях темата „пари“ е основна. Защото без пари няма производство, няма добър стандарт, няма социална справедливост, няма сигурност, няма суверенитет. Разговорът как да се акумулират пари е фундаментален.

      У нас обсъждането на парите е въпрос тясно специализиран, натикан някъде в ъглите на общественото съзнание. Изскача като интересен само когато се питаме кой колко е откраднал. А и по този въпрос отговорите са никакви.

      Не знам дали стана ясно, но голяма част от тези 16 милиарда лева1, които нажежиха страстите, трябва да се вземат. С тях се погасява взет дълг и се финансира дефицит. Който е против това, в същност е против държавата да обслужва задълженията си и е „за“ стягане на коланите. От какво да стягаме – от заплати, от пенсии, от социални програми, от образование, от наука, от какво? Въпросът „Колко е тази голяма част?“ има различни отговори. Едни авторитетни изчислители твърдят, че е 10–12 млрд, други – че сумата е по-голяма от 16 млрд. Спорът е съществен, но той е в ръцете на макроикономистите.

      Важно е проблемът да се вдигне на по-високо равнище. Кога България ще вземе заем, с който не просто ще връща стари дългове и ще си дофинансира бюджета, а ще направи нещо за

      
      

      

      1 През м. февруари 2015 г. правителството на ГЕРБ реши да тегли нов държавен дълг от 16 млрд лева (8 млрд евро) за период от три години. БСП квалифицира това като „грандиозен скандал“ и построи цяла своя пропагандна кампания срещу решението.

      икономиката си? Засега това се споменава, но само по принцип, като мъгляво пожелание.

      Ако нещата бяха в мои ръце, щях да заделя няколко стотин милиона евро за създаването на супер ферми. Ферми за агнета, биволи, свине, птици. Това са бързо оборотни стоки. Щях да размърдам българската дипломация за реализацията на част от продукцията. Известно е например, че арабите ценят повече нашето агнешко, отколкото австралийското. А и не знам защо трябва да ям полски яйца, вместо български. Продукцията от тези ферми може и трябва да влезе в пазарна борба с чуждите стоки, които ни заливат. Може би най-важният въпрос, който ще решат тези нови предприятия, е създаване на работни места за хора с ниска квалификация. Защото проблемът у нас с безработицата сред този контингент е страшен. Говорят, че има села, в които работа има само кметът.

      Някои мъдри политици ще кажат, че държавата не може да се занимава с прасета и кокошки. Защото си има по-важна работа. Освен това е „лош стопанин“. Тогава нека държавата да направи тези предприятия, да ги стабилизира и да ги продаде. За да си връща заема, с който ги е създала.

      Моят инвестиционен ум за толкова стига. Архиважният въпрос е дали държавата има мъдрост и зрялост да прояви свой собствен инвестиционен ум. Без него всички разговори за дългове и пари ще бъдат преливане от пусто в празно. За някои ще бъдат подготовка за далавера, за други пиар, но за народът ще бъдат безсмислени.

      Може би си струва след 25 години спускане по пързалката да заговорим за парите така, както говорят богатите страни. За да станем ако не богати, то поне поносимо бедни.

      
      

      Дума, 25 февруари 2015

      
      

      ГЪРЦИЯ И НЕЙНИТЕ КРЕДИТОРИ

      
      

      Това е положението. Медиите от средство за информиране се превърнаха в оръжие за формиране на пропагандни образи. Важно е зрителят, слушателят и читателят да се настроят „за“ и

      „против“. На политиците това им трябва, винаги идват някакви избори. На богатите това им трябва, винаги има от какво да се направят огромни пари. Търсенето и показването на истината са смешни отживелици.

      Ще дам пример със споровете между Гърция и нейните кредитори. Има „информация“ как едните нещо шикалкавят и хитреят. Има „информация“ как другите се късат да помагат, но нещо не им се благодари. Дори с числата се борави по фантастично манипулативен начин. Преди няколко дни медиите съобщиха, че „гръцкият бюджет е с дупка от 2,5 млрд евро“. Щом е дупка, значи са мързелували, пилеели пари и са готови да скочат, за да ограбват съвестния европейски данъкоплатец. Само Дума, извинете за нескромността, написа, че всъщност гърците имат за миналата година 0,3% бюджетен излишък. С други думи са изработили около 700 млн. повече, отколкото са изхарчили. Откъде идва „дупката“? Много просто – кредиторите очакваха 1,5% излишък. Дупка в западните претенции и домашните гръцки обещания.

      Лявото гръцко правителство иска само едно. Да си плаща дълговете (само тази година трябва да плати 29 млрд евро), но да бъде позволено на икономиката му да „диша“, а покупателната способност на гърците да не бъде сривана. Възможно ли е това? Абсолютно е възможно. Не е необходимо да се иска от гърците бюджетен излишък, при положение, че е приет за европейските държави дефицит от 3%. Не е необходимо да се унищожава държавната собственост. „Да бъдат продадени

      14 летища!“ Страшно наложително условие за реформи! Напълно е възможно разсрочване на дългове – нормална практика в цял свят. Напълно е възможно да се купуват директно държавни облигации примерно на 1% лихва, вместо да се дават на такава цена на частни банки, които да продават в пъти по-скъпо. Възможно е обаче ако има европейска воля да се променят определени правила.

      Ще припомня отношението към германския дълг в началото на 50-те години. Тогава всички преговарящи се съгласяват, че

      „намаленото потребление в Германия не е добро решение, което да гарантира изплащането на дълга й.“ Защо не се съгласят днес за същото за Гърция? На 27.02.1953 г. е сключено споразумение, подписано и от Гърция. То предвижда петгодишен мораториум за изплащането на дълговете. Ограничаване на средствата, отделяни за обслужване на дълга (5% от стойността на износа на страната) и на лихвите, плащани от Германия (също 5%). Кредиторите освен това осигуряват на германската продукция пазарите, от които тя се нуждае и се отказват да продават собствените си продукти във ФРГ, когато те са конкурентни на местното производство (Виж подробно за това в статията на Рено Ламбер „Дългът – един век извиване на ръце“ в Монд дипломатик, приложение на вестник Дума от 05.03. т.г.)

      Тогава е било възможно такова отношение към Германия. Сега защо не е възможно такова отношение към Гърция? Някои ще кажат – тогава е било след световна война. И какво от това? От 2007 г. до 2013 г. Гърция е загубила 26% от своя БВП. Съразмерен срив след участие във война. А световната финансова криза не беше ли обявена война на финансовия капитал срещу всичко останало в света?

      Разбира се, че и днес е възможно друго отношение на кредитори към задлъжнели. Живеем обаче в ужасния свят на двойните стандарти. Силните и богатите да печелят. Слабите и бедните да слушат и да превиват гръб.

      
      

      Дума, 25 март 2015

      
      

      ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ДУМА!

      
      

      Чувствам Дума едновременно като свой родител и като свое дете. Израствал съм под нейните грижи и съм се грижил тя да израства. Твърде необичайно чувство. То ме подтиква с благодарност и с грижа да ѝ пожелая няколко неща.

      Когато другите се борят за стотинките на всички, ти се бориш за сърцата на малцина. Ако запалиш искра в техните сърца, тя може да запали огньове.

      Ако други от страх или от сметки повтарят всеобща лъжа, ти мълви истината такава, каквато я чувстваш. Тази истина може да посее семена на столетни дъбове. Както се е случвало със семената на твои предшественици.

      Когато други търсят богати покровители, ти потърси нищите. Те ще те дарят със своята памет, а ако имаш късмет – и със своето потомство.

      Когато изпиташ съмнение в своята посока в един объркан, хаотичен и невротичен свят, събери хора, които са те обичали

      
      

      

      Това кратко есе е публикувано дни преди да бъда уволнен като и.д. главен редактор на вестника. Имах предчувствието, че раздялата скоро ще се случи. А самото уволнение протече по твърде любопитен начин.

      Десетина минути преди планьорката в 12 ч. ми звъни председателят на БСП Михаил Миков и ме кани в кабинета си. В момента, в който сядам срещу него, той ми съобщава: „От този момент си освободен от Дума!“

      „Мога ли да си завърша деня?“, питам. „Не може!“ „Мога ли да направя за последно планьорката, която започва след 10 минути?“ „Не може! Вече не работиш в Дума!“ „Мога ли да попитам все пак защо ме уволняваш?“

      „Твоята политика във вестника не е моята политика!“ „В смисъл?“ Миков взима новия брой. „Ето ти пример от днес. Каква е тази снимка „под главата“ на първа страница?“ „Вчера Антон Дончев и Вежди Рашидов откриха Алея на творците в Централните софийски гробища. Това е снимка от събитието.“ „Антон Дончев – добре, но Рашидов не може да бъде на първа страница на Дума!“ Вежди Рашидов беше министър на културата в правителството на ГЕРБ (б.а.).

      при твоето раждане, и ги попитай. Те ще ти дадат верни отговори, защото мислят със сърцата си.

      И накрая, ако стане така, че чужди души с голяма власт те стиснат за гърлото, намери в себе си силите на феникса. И им покажи, че след кладата и пепелта се ражда нов живот.

      Честит рожден ден, Дума! Бъди силна. Бъди магнит за съмишленици. Силно обичай! Не мрази, но и не прощавай, когато се сблъскаш с алчността, безразличието и безродието.

      И мечтай! В мечтите е твоята сила.

      
      

      Дума, 4 април 2015

      
      

      ОТМОРА

      С УЧЕБНИК ПО ПСИХОЛОГИЯ

      
      

      Когато говорим за учебници, у нас най-много се коментират текстове по история. Онова дето е траяло пет века „робство“ ли е, „присъствие“ ли е, „съвместно съжителство“ ли е? Мит ли е „Баташкото клане“? Значима ли е американската роля в Освобождението ни? Емоциите напират и се изливат, вихрят се ожесточени спорове, потъваме и се давим в морални и политически квалификации.

      Предлагам ви да си починете, освежите и развеселите с друг учебник, с друга материя. Изнервени и гневни, вие заслужавате това. Не може само „на нокти“ . Поръчайте си „релакс“ с учебника „Психология и логика“ за 9-и клас, 2001 г., изд. Екстрем, автори Тихомир Димитров и Петя Манолова. Ще ви бъда гид.

      Започнете със стр. 88. Там е текстът „Шизофренични разстройства“. Текстът е илюстриран. Виждате ли коя е найподходящата илюстрация, когато говорим за шизофрения? Това е Дон Кихот, който препуска срещу вятърна мелница. Животът не е литература. В литературата Дон Кихот може да е идеалист и рицар, но в живота той е един болен човек, пълно куку, психо някакво, а бе луд! Обяснете го на вашите деца. Така ще изпълните родителския си дълг да ги готвите за живота. Ако все пак ви попитат: „А кои се рицарите?“, отговор има. Отворете на стр. 46. „Това са бивши варвари, които християнският морал цялостно преобразява“. Да повторим, за да запомним. Стоят си едни варвари, идва християнството, инфилтрира им своя морал и те напълно се преобразяват. Тоест, стават рицари.

      След като разберем как се е появил рицарят, идеалната любов лесно се обяснява. „Едно от изключителните проявления на европейската духовност е рицарската /идеалната/ любов... В епохата на мита и античността такава любов не е позната. Любовта в Древна Гърция и Рим има много лица – страст, изгода, покоряване или забава“ (стр. 46). Малко е сложно, затова, ако сте любящи родители, дайте на децата си по-проста формула – платоничната любов по времето на Платон не е съществувала. Виждате как един учебник по психология деликатно дава и исторически познания. На същата страница прави и огромен скок към нашата действителност, за да свърже исторически епохи. Разбираме, че нашите кукерски обреди наподобяват много „неистовите оргии от древността“.

      Истинската отмора обаче не е с историческите препратки, а с осмислянето на психичното.

      Разбираме, че като човеци не сме толкова самотни. „Дори най-низшите живи организми притежават уникални психични способности…Дори едноклетъчното Чехълче може да бъде дресирано“ (стр.134). Венец на природата сме, ама и едноклетъчното си има психика. Своя психика, дори уникална. Неудобството от това познание е, че децата могат да поискат да им осигурите чехълче, за да го дресират. Знанието обаче винаги усложнява живота.

      Да оставим чехълчето, разтърсващата новина е другаде – научаваме, че всяка жива клетка има уникални психични способности. Всяка! Оттук следва законна гордост. Аз като организъм с примерно 8 милиарда клетки имам у себе си 8 милиарда психики! Вие също!

      Сега да вървим към по-сложното. Според учебника всяка клетка и всеки орган имат РЕАЛНО СЪЩЕСТВУВАЩ двойник. Имате си бъбрек, той от своя страна си има двойник, психичен и реален. Ето как „фантомен крайник“ става фасулски лесен за обяснение. Ампутират на някого крака, но той продължава да го чувства, въпреки че липсва. Защо? Защото „фантомният крайник е реално съществуващ невидим психичен

      крайник, който е двойник (копие) на видимия телесен крайник, съществувал преди ампутацията“ (стр.80). Това познание обаче трябва да се пази в тайна от лекарите в ТЕЛК. Ако знаят истината и ако някой отиде без крак да се инвалидизира, като нищо ще го върнат: „Нямате крайник, ама всъщност имате – психичен и реален!“

      Учебникът се втурва компетентно и в областта на сексологията. „Сексът е израз и еманация на необузданата, животворяща енергия, която се таи у човека“ (стр. 46). Не е казано дали тази необуздана човешка енергия има и други еманации. Този въпрос е за самостоятелно обмисляне. Друго, нещо мирогледно, обаче е обяснено ясно. Днес сексът „се оказва по-висша ценност от знанието и изкуството“ (стр. 49). И четете задълбочено, за да не си помислите, че само сексът като ценност изпреварва знанието и изкуството. Това важи също и за „грижите за сухата кожа, за твърдостта на косъма, за дизайна на бельото и мачкаемостта на платовете“. Има и обяснение – за това е виновна „вездесъщата рекламна примамка“.

      Учебникът не се ограничава само с теория и мирогледни обобщения. Той дава и ценни практически знания. Те се намират в тестовете. Ето например въпрос № 20 на теста „Какво знаете за секса?“: „С каква жена мъжът постига най-голямо удовлетворение в секса?“ Отговори: а) с жена, значително поголяма от него; б) с по-млада от него жена; в) с жена на приблизително същата възраст. Кой е правилният отговор? Не знаете? Това е отговор в).

      В гореуказания тест става дума за хетеросексуалния секс. Хомосексуализмът обаче не е пренебрегнат. Най-важното нещо, което трябва да знаят вашите подрастващи деца, е, че не бива да се притесняват, ако са хомосексуални. Напротив, трябва да знаят научната истина, че притеснението от собствената хомосексуалност е психично разстройство (стр. 91)!

      Учебникът изпълнява функции и на учебник по вероучение. Доказателствата за съществуването на Бог са дадени на стр. 122, 123 и 124. Атеистът е обрисуван като „особен психологи-

      чен тип“, който „за да повярва, че нещо съществува, трябва да го види с очите си“ (стр. 122) Това обаче е тема, достойна за самостоятелно представяне.

      Ако успеете да си починете и да се обогатите с този учебник, не благодарете само на авторите. Не по-малка благодар-

      
      

      

      Допълнителни цитати за отмора:

      
      

      Знаете ли, че по време на клинична смърт, ако видите тунел и ослепителна светлина, това е „нова и достоверна информация“? Цитирам.

      А знаете ли какво е

      „атеист“? Слушайте сега:

      „Атеистът е особен психологически тип. Религията и свръхестественото са последната му грижа. За да повярва, че нещо съществува, той трябва да го види с очите си. Атеистът е горд и се чувства абсолютно независим. Дори самата мисъл за Бог го дразни.“ (стр.122)

      Сега малко разяснения за тези, които не четат

      внимателно. „Атеистът“ не е мирогледна, културологична или цивилизационна категория. Той е психологическа категория, затова го изучаваме в часовете по психология. Така както изучаваме интроверта, екстраверта, сангвиника и прочие. На атеиста изобщо не му пука за свръхестественото. Той ако не види атома, не вярва в неговото съществуване. Ако не види черна дупка изобщо не му обяснявайте, че съществува. Ако не е ходил в Австралия, също не вярва, че я има. А както си стои и изведнъж му мине

      ност заслужават и специалистите, които са го одобрили – Мая Митренцева, Банчо Добрев, Кирилка Славова, Стефан Груев и Живко Ганев.

      
      

      Гласове, юни 2015

      
      

      

      през главата мисълта за Бог, той много се дразни. Дори може да се изпоти и да се развика на нищо не подозиращите близки.

      За същестуването на Бог има много аргументи. Давам ви космологичния аргумент: „Нито едно нещо, което съществува във Вселената, не може да създаде само себе си. С други думи, всяко конкретно нещо е причинено от някаква друга реалност, която е съществувала преди него и извън него. Факт е, че нашата конкретна Вселена съществува. Следователно тя е причинена от една друга реалност, която е същестувала преди самата

      Вселена и извън нея. Тази реалност е вечно съществуващият Бог“ (стр. 124) Напред към знанието!

      „...вероятността животът да е възникнал от случайното самоорганизиране на химични елементи... е много по-невероятно например отколкото да възникнат всички Шекспирови произведения чрез експлозия в книгопечатница“ (стр.137)

      Все пак в този учебник има и хубави неща. Например цитат от Хайзенберг: „Първата глътка от чашата на природните науки прави човека атеист, на дъното на чашата обаче го очаква Бог“.

      
      

      СТРАСТИТЕ

      НА ДВА РОЖДЕНИ ДНИ

      
      

      • Много сте готини! Благодаря ви, че дойдохте да почерпя на патерица! Голям купон направихме снощи с две приятелски семейства! Пия за ваше и за мое здраве! – министърът на финансите погледна в очите всеки от тримата си гости, усмихна се и отпи от „Brunello di Montalcino“ 2000.

      • Кольо, стълб наш финансов, да хилядиш! – вдигна чаша и Иван, министърът на търговията.

      • Бъди здрав, Коле! Тук просто е прекрасно! – Вяра, министър на земеделието, стана права и отговори на усмивките с топъл поглед.

      • Коле, тук е невероятно, ти си невероятен, компанията е невероятна! Желая ти радост, радост и само радост! – Петър, министър на туризма, вдигна чашата бавно и тържествено, сякаш го очакваше амброзия, а не уиски.

      Слънцето, червено и сънливо, вече се спускаше зад Витоша. Огромната веранда от матово бял мрамор с кафяви жилки, безупречно излъскана, хвърляше искри. Пред нея зеленият безкраен килим от късо подстригана трева, плод на упорит труд и виртуозност, омагьосваше с тиха игра преди заспиване с всички нюанси на зеленото. Над и встрани от гостите десетки дюзи разпръскваха феерични водни пелени – температурата продължаваше да държи 30. Масата не беше претрупана – две бутилки бяло вино, уиски, минерална вода, лед, три купи с плодове – грозде, праскови и сливи, малки купички с ядки, две тавички

      
      

      

      Оригиналното заглавие, с което разказът е публикуван в сайта „Гласо-

      ве“ и в сп. Ново време е „Лакърдии“.

      със суши и свински ребърца. Млад мъж в елегантни черен панталон и бяла риза с къси ръкави, стоеше почти мирно на десетина метра и наблюдаваше масата, готов да се намеси, ако нещо свърши или ако някой от гостите поиска нещо друго.

      
      

      ***

      Марков стана прав и взе в ръка чашата си с ракия.

      • Скъпи мои приятели, днес навършвам 62. Извинете, че ви поканих тук, в кварталната кръчма, където и без това си пием заедно през ден. Тук обаче ни е добре. Тук сме като у дома си. Пийте по едно за мое здраве! Аз пък ще пия за вашето!

      • Марков, може да си пием често тук, но друго си е рожден ден! Сто да направиш! – бай Дочо също вдигна чашата си.

      • А къде другаде бе, Марков? На кой да правим оборот, на нашия квартал или на друг? Да се не отървеш от приятели! – включи се Лъчо.

      • Хайде, и от мен, бъди здрав, гледай си внуците и им наливай мъдрост в главите! – Ганчо завърши краткия официален ритуал.

        Четири чаши звъннаха.

        Камен специално за случая беше лъснал дългата дървена маса, разположена в центъра на малко, уютно и грижливо поддържано дворче. Свечеряваше се, въздухът отпускаше малко по малко железните горещи клещи. Няколко едри мухи продължаваха да бръмчат като хеликоптери. На масата – четири шопски салати, вода и бутилка „Сунгурларска“. На съседната малка маса, някакъв непознат, леко придремваше, явно стоеше там отдавна и вероятно ракиите му бяха повече от три.

        
        

        ***

      • Приятели, ако ви е омръзнало, да пусна нещо друго? Почти час дискретна и нежна панфлейта извираше от че-

        тири колони. Рожденикът обожаваше изпълненията на Дамян Лука и Джордже Замфир.

        Четиримата министри вече бяха се поразходили из клюките за Министерския съвет, миналите и предстоящи почивни дни и последните публикации за себе си в големите вестници.

        • Добре си е, Коле! – отговори Вяра, сякаш от името на тримата гости. – Прекрасен фон!

        • Коле, ти обичаш да смяташ! Какво ще направим на местните избори? – министърът на търговията подхвана политиката.

        • Как какво, ще спечелим разбира се! Не си ли се убедил, че на нашата Партия за страхотен прогрес никой не може да излезе? – министърът на финансите погледна нагоре, за да демонстрира, че наистина смята. – Половин милион – твърд електорат. Може и да са повече, но да бъдем скромни. После… 140 хиляди държавна администрация. От тях очаквам не по-малко от 200 хиляди гласа. От 22 хиляди общинска администрация две трети са наши. Те ще бъдат по-мотивирани, хлябът си е хляб. От тях и техните семейства – да речем 40 хиляди. Ще понапазаруваме още стотина хиляди, ама културно – съветници, застъпници, наблюдатели… Сложи още 200 хиляди, които вървят със силните…

        • Много са важни тези избори! – прекъсна го министърът на туризма. – Всички знаем какви пари ще разпределят кметовете. Европа взе, че се преориентира с кинтите към местната власт. После става перпетум – мобиле. Кметовете режат тортата и подготвят електорат за парламентарните избори. Тия нещастници от Партията за разтърсващи реформи пак ще духат супата. Горките, можем да ги оставим с два – три областни кмета, и това им е много. Нито пари имат, нито медии… Верче, така ли е?

        • Така е, Петьо! Ние сме най-големият работодател… Освен това, субсидиите… От земеделците до пчеларите… Нямаме ли право да искаме благодарност и почтеност?

        • Вижте, скъпи приятели, като министър на търговията ви го казвам – включи се и Иван. – Приказките на журналята за търговията с гласове си е димна завеса. Дръж ключови фигури по места с европрограмите, с централно финансиране на разни проекти, с финансовия контрол, с професионална перспекти-

          ва и ще видите как целуването на ръка се превръща в гласове. Много е просто!

      • Точно така, бизнесът… – продължи домакинът. – Хиляда сътрудника имаме…

      • Как хиляда, бе Коле? – учуди се Вяра. – Нали бяха около

        200?

      • Верче, Верче, романтична душа си ти! 180 са постоянните. Другите до хиляда са предизборни, наборни, така да се каже. 12 хиляди секции – по 12 секции на човек. От няколко месеца работят. Знаят кои са основните работодатели на хората от тези секции. И подходът към тези работодатели е индивидуален. С едни – с добро. С други – с леко предупреждение. Знаете ли колко в крупния бизнес са обявили загуба за миналата година? Ако някой иска след четири месеца вместо Дядо Коледа да получи джуджета от НАП, да си каже… А и медиите са интелигентни, с този проблем не се занимават. Интелигентни са, щото и те са бизнес.

        
        

        ***

      • Камене, намали малко тази музика! Няма да се надвикваме! – рожденикът Марков поиска тишина. Явно се готвеше да захване любимата си политика. За час вече бяха изчерпали другите теми – времето, Левски, ЦСКА, тениса на Гришо и Маша, кварталните клюки.

        Камен смени сръбското с някаква тиха италианска музика. Марков се усмихна, кимна одобрително, глътна от втората ракия и се приготви да държи реч.

      • Скъпи мои приятели, да ви питам аз, кога ще започне да дърпа нашата мила държава? Ей тук, преди време, обсъждахме възможните национални цели. Помните ли? Ще ви припомня. Някой каза, че ще се оправим, когато вместо 40 хиляди тона ябълки започнем да произвеждаме и изнасяме по 400 хиляди тона. Както е било преди 30 години…

      • Кой беше този някой, бе Марков? – бай Дочо се почеса по главата.

        • Проверявам ви! Кой ли? Аз бях! Лъчо разви тезата за хиперферми за агнета и охлюви, защото проблемът ни е безработицата на нискообразованите. Дай на 100 хиляди поминък от по 500 лева на месец и те веднага изтърчават и ги хвърлят в магазините. Можете ли да смятате? От тук дръпва и търговията и производството!

        • Да, това е пътят! – включи се и Лъчо, явно поласкан, че го цитират. – Аз говорих и за минералните води, на които трябва да докараме скандинавските баби. Най-силната минерална вода в Европа! Дори чехите бием! Ще сборим Велинград с Карлови Вари, стой та гледай!

        • Така… – продължи Марков. – Простете за нескромността, но аз формулирах най-добре националната ни цел № 1…

        • Май нещо с Германия беше свързана… – прекъсна го Ганчо. – Стига с тези германци, бе! То от слушане на разни Меркел-Беркел сме на този хал!

          Марков сви устни.

        • Ганчо, Ганчо, нищо не си спомняш! Из казах така. Днес за цяла година изнасяме толкова, колкото Германия за седем дни. Нашата национална цел № 1 трябва да бъде за година да изнасяме толкова, колкото Германия за десет дни! Не е ли гениално? Почти да удвоиш износа си, това ще дръпне всичко – и производство, и работни места, и социална политика.

          На Лъчо вече му светеха очите. Обичаше компанията да говори за икономика, защото беше в свои води.

        • Знаете ли, момчета, вчера четох справките на НСИ за износа за първото полугодие. Сетете се, кое е най-смешното. За Русия сме изнесли стоки за 370 млн. лева, а за Македония – за 350 млн. Не е ли смешно за руския пазар да изнасяме толкова, колкото за бутиковия македонски?

        • Е, санкции… – прекъсна го бай Дочо.

        • Не е от санкциите, преди тях сме изнасяли за по 500 млн. за Русия. Пак смешно – от общ износ от 22 млрд лева!

        • И аз я четох тази статистика. Мина по вестниците. На теб ти е смешно за Русия и Македония, на мен ми е обид-

          но от нещо друго – намеси се рожденикът. – Чета аз, че сме изнесли „Електрически машини и апарати“ за 1,2 млрд. лева и то само за Европа! Викам си „Брей! Машини изнасяме за германците и французите!“ Чета разбивката обаче и какво се оказва? Електрически машини – друг път! – Марков си вдигна лакътя и тупна по него с длан. – Става дума за жици, кабели, релета, прекъсвачи и реостати. А бе, не можем ли поне да ги сглобяваме?...

          
          

          ***

          Министърът на финансите обходи с поглед гостите си. Бяха се умълчали. Бяха зареяли погледи в потъмнелия безкраен тревен килим и отпиваха от чашите си.

      • Харесва ли ви Жан Мишел Жар?

        От половин час слушаха тиха електронна музика.

      • „Oxygene“ ли е това, Коле? – попита Вяра.

      • Топло, топло, Верче! „Equinoxe“. „Oxygene“, част от него, мина…

      • Пак ще кажа, имаш невероятен вкус…

      • Просто явно харесваме сходни неща, Верче!

      • Ние и в политиката, Коле, май имаме сходни вкусове! Вкусът е много важно нещо… – Вяра за секунда замълча, като че ли преценяваше дали си струва да продължи темата. – Ето, ти например, винаги си елегантен, със спокоен и топъл поглед…

        Кольо изпъна нагоре ръце за ободряване.

      • Добре, Верче. Хайде, стига с тези вкусове. Михаиле, смени асортиментите! Ние ще се поразходим. Сменяме италианското вино с френско. Сложи от „Cheval Blanc“ пак реколта 2000, за сравнение, синьо сирене, дай от тортичките – онези от

        „Френска селска торта“ и още грозде! Искате ли да се поразходим по тревата?

        Гостите станаха. Младият мъж с елегантните черен панталон и бяла риза се зае с масата.

        Четиримата министри тръгнаха по килима. Приглушени светлини от четири градински лампи чертаеха вълшебни пъте-

        ки. В градината, сякаш разхвърляни, стояха не много големи мраморни статуи на римски богове.

        • Кольо, откъде са тези статуи? – попита министърът на туризма.

        • Реплики. Купих ги от Италия.

        • Чудесни са.

        • Боговете са винаги чудесни… – засмя се министърът на финансите. – А ей там, на десетина метра – Кольо посочи с ръка, – има статуя на Лао Дзъ.

        • Той пък за какво ти е? Не е бог…

        • Той ми е кумир. Легендата разказва, че когато се е родил, вместо да изплаче, като всички хора, се е изсмял…

        • Интересно…

          Министрите бавно се отдалечаваха от верандата. От мрачината края на двора вече не се виждаше.

        • Знаеш ли, Кольо – министърът на търговията го прегърна през рамо, – нещо не разбирам. Тази вила ти е от преди да станеш министър, нали?

        • Да.

        • Знам, че имаш превъзходен бизнес в чужбина. Защо ти беше да се буташ в политиката?

        • Бизнесът е добър. Даже вече няма нужда да се намесвам много. Брат ми се справя. Политиката… Ваньо, как да ти кажа… Тръпка, братко… Състезание! Супер шах! Усещането е друго…

          
          

          ***

          В кварталната кръчма очите на компанията взеха да натежават. Приключваха втората бутилка. Разговорът за България, за производството, търговията и националните цел продължаваше, но вече някак вяло, тъжно, уморено.

          Марков огледа гостите си.

        • Хайде, стига с тази политика! Ние като седнем, от всичко разбираме! Българи! За политиката си има хора! Някой да предложи друга тема.

          Бай Дочо се беше подпрял с две ръце и блуждаеше.

      • Добре, бе Марков, спираме, ама позволи ми последно, нещо не разбирам… Защо ни стоят запечатани урановите мини? Съкровище тъпчем, а дрипави ходим…

      • Леле – сепна се Ганчо, – какво чувам от устата на бивш служител на Министерството на екологията?

      • А бе, екология… – бай Дочо махна с ръка все едно пъдеше муха. – Защо дадохме златото си на канадците, вместо да си го добиваме? Защо българската държава продаде на чешката държава електроразпределението? Та то по дефиниция е печелившо! Формираш цената, след като сложиш печалбата…

      • Да, ама ЧЕЗ бяха обявили, че девет години са работили на загуба! – прекъсна го Лъчо.

      • Ей, те това умът ми не го побира!

        Марков ги погледна почти отегчено и вдигна ръце в знак да спрат.

      • Хайде, философите ми, не разбирате, защото е сложно. Това е висша политика. Хайде сега, наздраве! Дядо ви Марков навърши 62 години. Преди половин час!

        Марков си погледна часовника. Знаеше от майка си, че за пръв път е изплакал в 23 часа.

        
        

        Гласове, 19 август 2015

        
        

        ХАЙДЕ, СТИГА С ТОЗИ КОРАН!

        
        

        След всеки терористичен акт се взимат „страхотни“ мерки за сигурност. Наводняване на обществените места с полиция, заграждения, проверки, арести... А всеки нормален човек знае, че никакви мерки не могат да бъдат взети срещу камикадзета. Опасват се с експлозиви, отиват на публични места и се взривяват. Няма защитено, нито метро, нито летище, нито театър, нито площад, нито училище. Донякъде могат да бъдат защитени влезлите в самолета, напълно – само лидерите, които ни обясняват какви мерки взимат.

        След всеки атентат следват искрени или театрални жестове на съпричастност „Jesuis...“ и банални обяснения за причините на ужасяващия терор. Налепваме „фанатиците“ с най-омразните епитети и започваме да ровим в религията им, за да посочим изначалните, духовни и асоциални мотиви за тяхната чудовищност.

        Любим прицел за „дълбокомислено“ обяснение на тероризма е Коранът. И както често се случва в обществената психология, най-наясно с мотивиращата роля на Корана са тези, които не са го чели.

        Вярно, в Корана има разтърсващи описания на Ада, където невярващите в Аллах пият вряла вода, разкъсваща червата им и горят в неистов огън. Вярно, Аллах наказва жестоко с вечни мъки тези, които не му служат. Дотук е вярно, нататък – не е.

        В Корана няма нито един призив да бъдат избивани мирни хора, които не са посегнали на религията му, на живота или на дома на последователите му. Нито един! Затова пък има доста текстове, които посочват кога насилието е оправдано.

        „60:8 Аллах не ви забранява да се отнасяте с добро и да постъпвате справедливо към онези, които не воюват с вас в рели-

        гията и ви прогонват от домовете ви. А когато се сближават с тях – те са угнетителите.“

        „60:9 Аллах ви забранява само да се сближавате с онези, които воюват с вас в религията и ви прогонват от домовете ви, помагат на прогонването ви. И които се сближават с тях – те са угнетителите.“

        И разбира се, евроатлантическата кортикална амнезия не знае нищо за воюване с исляма, за хвърлени бомби, за унищожени домове, за избити хора в собствените им страни.

        Да, има призиви за рязане на глави!

        „8:12 Твоят господ разкри на ангелите: „Аз съм с вас. Подкрепяйте вярващите! Ще вселя Аз ужас в сърцата на онези, които отричат. Сечете ги над вратовете, сечете им всеки крайник!“ Ще оставим на страна, че това е призив към ангелите, а не към хората. Същественото е, че призивите за насилие важат за условия на война. И ако врагът иска мир, ти също трябва да

        поискаш.

        „8:61 И ако склонят на мир, склони и ти, и се уповавай на Аллах!“

        Ако някой мисли, че в средновековен текст няма да дрънкат оръжия, просто мисли странно и извънисторически. И в Корана има. Духът обаче е ясен – има ли протегната ръка, тя се приема.

        „17:33 И не убивайте човек. Аллах е възбранил това освен по право!“

        Това право не е разяснено. От контекстите обаче то става ясно. Убиваш, когато си във война, когато разрушават дома ти, когато посягат на религията ти. Тогава.

        „25:63 Рабите на Всемилостивия са онези, които ходят по земята с кротост и ако невежите им отправят думи, казват:

        „Мир!“ (и отминават).“

        Какво е отношението в Корана към друговерците? Ясно, тях ги чака пъкълът. Наказанието обаче идва от Господ, не от човек. Няма призиви за насилствено обръщане в „правата“ вяра.

        „2:256 Няма принуда в религията.“

        „18:29 Който желае да вярва, а който желае, да остане неверник!“

        „6:108 И не хулете онези, които зоват други освен Аллах, за да не похулят и те Аллах враждебно.“

        Има специални текстове, които се отнасят до християните.

        „29:46 И спорете с хората на писанието само по най-хубавия начин, но не и с онези от тях, които угнетяват, и кажете: „Вярваме в низпосланото на нас и в низпосланото на вас. Нашият Бог и вашият Бог е един и същ. Ние сме Нему отдадени.“

        Нещо повече, да се отвръща на злото със зло е грях.

        „42:40 Възмездието за злина е злина като нея. А който извинява и се помирява, неговата отплата е при Аллах. Не обича той угнетителите.“

        Обяснението на тероризма с Корана е димна завеса, която скрива факта, волно или неволно, че насилието ражда насилие. Това не означава, че Коранът е манифест за мир и толерантност. Такова нещо от него не може да се очаква. Има призиви за насилие, които откъснати от контекста и после подсилени от стотици интерпретации и с хиляди страници други ислямски текстове, са били войнстващо знаме в ръцете на религиозни и политически водачи. Същото се отнася обаче и за Библията.

        Скоро четох някъде, че „Терористът се убива с оръжие, а тероризмът – с образование“. Бях втрещен. Какво искат да ми кажат? Че ако избият родителите, децата и братята ми, ако изнасилят жена ми и сестрите ми, ако унищожат дома ми, ако съсипят живота ми, ако превърнат моята земя в моя Ад, лекарството за мен е образованието? Красивите книги са моето психиатрично хапче? Докторат ли ще ми предложат да разработвам? Лекции на пацифисти ли ще ме накарат да слушам?

        Знам, че съм подбрал страшно неподходящ момент за горните думи. Момент, в който отново десетки, много десетки семейства, са потопени в кръв и мъка. Напълно невинни и напълно безпомощни пред един чудовищен фанатизъм.

        Буца обаче застава в гърлото ми, когато слушам приспивните приказки за тези негодници и натрапници – мигрантите.

        Когато ми обясняват терора с фанатизма на една религия и малоумието на нейните войни.

        Как един западен лидер не призова силно, ясно и непоколебимо да бъдат оставени народите сами да решават съдбите си! Да не се раздава „правосъдие“ на чужда земя! Да бъде озаптена лакомията за нефт и газ! Светът да спре да пълни гушите на военнопромишлените комплекси! Няма такова нещо. Има угрижени физиономии, черни лентички, „Jesuis...“, мерки за сигурност, подли обяснения с образованието и културата, хартиени и смешни призиви да изтръгнем злото!

        КАК?

        
        

        Поглед инфо, 23 март 2016

        
        

        ПАРТИЙНА КОНФЕРЕНЦИЯ ЗА СОЛИДАРНОСТТА

        
        

        Традиционната годишна конференция „Солидарност за всички“ на Партията за страхотна справедливост (ПСС) трябваше да започне след десетина минути. Всичко беше отлично подготвено. Както винаги, в началото щеше да прозвучи химнът „Солидарност завинаги“ на Пийт Сийгър. От двете страни на президиума, на три метра височина, висяха плакати със заглавието на химна. Единият – на български, другият – на английски, „Solidarity forever“. Това беше знак за солидарност с международните гости.

        Седмица преди конференцията имаше проблем с химна. Шефът на отдел „Пропаганда“ държеше да се пусне изпълнението на Ленард Коен, а шефът на отдел „Организационен“ настояваше за това на Джеси Томас Браун. Двамата се редуваха да висят пред кабинета на Председателя, за да го убедят в правилността на своя избор. Той ги изслуша по няколко пъти, но нищо не каза. Това повиши междушефското напрежение, а то пък прерасна в ругатни между самите отдели. Два дни преди конференцията, в 8.30 ч. сутринта, шефът на „Организационен“ отново застана пред кабинета на Председателя, който обикновено идваше в 9. Този път обаче дошъл, оказва се, в 7, а шефът на „Пропаганда“ научил отнякъде и нахълтал при него още в 7.30. Излязъл в 7.45 и гледал победоносно, както осведоми секретарката. Явно беше спечелил. Химнът щеше да звучи с гласа на Ленард Коен.

        Новината бързо плъзна из лабиринта на партийната централа. Тази малка победа – малка, но победа! – означаваше, че в този момент шефът на „Пропагандата“ беше по-влиятелен. Уважението към него нарасна. У някои партийни служители се

        превърна дори във временен респект. В орготдела държаха огромно сметало с пет реда. На всеки от тях се отчитаха загубите и победите на петимата шефове на отдели. Дежурният с неудоволствие премести една топка от ляво надясно в реда на отдел

        „Пропаганда“.

        Преброителите бяха готови. Първата им задача беше да отчетат кои делегати не стават на химна. Всяка година имаше по десетина такива. Знаеше се мястото на всеки, така че беше лесно да се разбере кой си седи на химна. Неставането се квалифицираше от Ръководството като неуважение към Солидарността и косвено като неуважение към Справедливостта. В крайна сметка това беше неуважение към Партията. Списъкът се предаваше на секретаря по идейното развитие и се използваше при атестацията на партийните кадри.

        Комисията по томболата също беше готова. Цяла година тя събираше молбите на уволнени партийни кадри и в навечерието на конференцията изтегляше пет имена. Късметлиите щяха да бъдат възстановени на работа. Тази процедура се изпълнява, когато Партията е на власт. Когато е в опозиция, изтеглените попадат в списък за назначаване с предимство след спечелване на властта.

        Във фоайетата около конферентната зала, зад специално опънати червени шнурове, започнаха да се подреждат Просителите. На гърдите на всеки висеше табела. Тя указваше какъв пост – назначаем или изборен, е изпълнявал човекът в миналото и посочваше каква сума проси и за какво. Бивши депутати, министри, зам.-министри и по-дребни служители, останали без работа или затруднени материално, обикновено търсеха помощ за лечение, на себе си или на свои близки. Допустими бяха прошения за лица до трето коляно по права линия и до второ по съребрена. Пред всеки Просител имаше голяма картонена кутия и минаващите можеха да пуснат бележка с обещана сума и координати за връзка. Упълномощени лица пускаха бележки от името на основни и общински организации. После редът беше следният: Просителят се свързва с посочените в бележки-

        те лица и урежда получаването на сумата, като отделя 20% за Централата. Да станеш Просител, не е проста работа. Специална комисия в продължение на два месеца разглежда молбите и определя кой може през съответната година да бъде Просител. Местата са ограничени. Няма безкрайни фоайета.

        На видно място в едно от фоайетата беше разположено „Таблото на позора“. На него закачаха големи снимки на партийни служители, изгонени от работа, които впоследствие бяха осъдили Централата. Естествено, под снимките имаше конкретна информация – име, длъжност и размер на взето чрез съда обезщетение. В специални кутии до таблото бяха наредени пейнтбол топки, с които делегатите можеха да замерват снимките. Това беше дори препоръчително, а за специална група новоназначени – направо задължително. Топките се разпльокваха и оцветената вода се стичаше по таблото...

        
        

        ***

        Председателят вдигна ръка, което беше знак, че конференцията трябва да започне. Пуснаха химна „Солидарност завинаги“ в изпълнение на Коен. Делегатите станаха на крака. На голяма видеостена зад Президиума се сменяха кадри, илюстриращи солидарността. Хора се прегръщат по улиците...Скупчени работници скандират „Да живей!“...Партийни ръководители раздават шоколади и плюшени играчки на деца от Домове за изоставени... Младежи с различен цвят на кожата, хванати за ръце, играят ръченица на площада... От време на време в едър план се появява образът на Председателя, вперил поглед в обсипано със звезди небе.

        След като химнът свърши, Председателят се изправи зад катедрата и започна своя годишен доклад. Той обстойно анализира социалната действителност през призмата на факторите, които тласкат хората към солидарност, и на факторите, които ги възпират от солидарни постъпки. Хвърли мост между ценностите

        „справедливост“ и „солидарност“, като аргументирано доказа, че солидарността е феноменален завършек и венец на справед-

        ливостта и че последната от своя страна е куха и псевдо, ако не поставя солидарността като основна тухла в своя фундамент. Разбира се, голяма част от доклада беше посветена на работата по изработване на „Стратегия на солидарността“, подхваната от две независими една от друга научни групи.

        След финалните думи и бурните ръкопляскания видеостената зад Президиума отново светна, за да покаже как Председателят се разхожда из някакви подземни мини с каска на главата, хванал под ръка работник... Председателят носи на двете си ръце по едно дете – момче и момиче, усмихва им се и сочи с брадичка и нос нещо напред... Председателят прекопава райграса в междублокова градинка сред усмихнати съкооператори... И всичко това – пестеливо, за не повече от половин минута.

        Дойде редът на съдокладите. А тук разнообразието беше огромно. Явно тази година е бил положен сериозен труд. Ето някои от темите: „Неолиберални препятствия пред солидарността между богати и бедни“, „Стагнация и деформация на солидарността в постиндустриалното общество“, „Етапи на солидарността – от замисъла до ощастливяването“, „Исторически диапазони на солидарността – от пещерното братство на питекантропа до взаимопомощта в космическите станции“,

        „Солидарността като фактор за осмислянето на верните социоисторико-културни дискурси“, „Предсолидарно мислене и следсолидарни аксиологични обобщения“, „Солидарността в България – традиционност и новаторство“, „Изначалната доброта като предпоставка за надкласово вплитане на солидарността в социалните отношения“. И други.

        След като науката се произнесе по фундаменталните теоретични и практически аспекти на солидарността, думата беше дадена на обикновените делегати. Подбрани бяха така, че да се получи представа за реалната солидарност в най-различни аспекти. Майка на пет деца получила три кашони с банани за Коледа... Работник с фрактура на черепа в следствие на трудова злополука получил първа помощ от лекар – активист на Партията... Делегат милионер дарил дванайсет кашона с художествена

        литература на три читалища, избрани след конкурс. И много други.

        От време на време думата бе давана за реплики или допълнения от залата, където също всичко вървеше гладко и хармонично. Само един делегат се опита да развие темата: „Защо България е най-бедната страна в Европейския съюз?“, но водещият го прекъсна с обяснението, че се включва ни в клин ни в ръкав. Провокаторът се беше докопал до микрофона след работника с фрактурата и въпросът му не можеше да се разглежда нито като реплика, нито като допълнение.

        Дойде ред и на Парламентарната група. Неин зам.-председател запозна конференцията с новите проектозакони, подготвени и внесени от Партията: „Удвояване на броя на годишните томболи за лечение в чужбина на деца с церебрална парализа“,

        „Финансиране на чуждоезикови курсове за съкратени миньори“ и „Повишаване на ДДС-то за пържени храни, водещи до заболяване от рак, в полза на Фонд за усъвършенстване на хемодиализата“, „Диференцирана коледна помощ от 2 до 4 лева за пенсионери с пенсия под 200 лева“.

        Петте часа, определени за конференцията, минаха неусетно. В заключителните си думи Председателя развълнувано обясни перспективите на практическата солидарност, научно дефинирана чрез теоретичното богатство на Партията в тази област. Отново дойде ред на химна и този път делегатите, станали на крака, запяха заедно с Ленард Коен. Две внушителни групи, подготвени от организаторите, подкараха песента на два гласа. Видеостената зад Президиума отново се оживи. На големия екран засмени дечица затичаха на воля из някакво житно поле, вятърът развя кичурите им, а огромно блестящо слънце окъпа в светлина и полето, и децата, и цялата зала.

        
        

        Блог „Ще опитам“, април 2016

        
        

        ПАРТИЙНАТА ПРОГРАМА КАТО БРОШКА

        
        

        Проследих внимателно и предконгресната и конгресната дискусия в БСП. Просто защото развитието на България зависи много от процесите в най-голямата лява партия. Дори когато е в опозиция.

        Най-обемисти и пълни с енергия са разговорите за „лявото“ в БСП. „Доколко е лява?“, „Какво означава да е лява?“, „Прави ли ляв завой?“... Липсва обаче един простичък въпрос:

        
        

        Следва ли БСП своята програма?

        
        

        Бих задал въпроса още по-ясно: „Интересува ли се изобщо БСП от своята програма?“. Според мен отговорът е отрицателен. И какъв извод следва от това? Когато една партия не се интересува от своята програма, причината може да бъде само една – политическият ѝ живот се подчинява не на ценности, а на безпринципен стремеж към власт, твърде прагматичен, т.е. доходоносен за някои. А в менюто за избирателите – словесни пируети, като заместители на адекватното поведение.

        Морално право да пиша тези редове ми дава фактът, че съм един от авторите на Програмата.

        
        

        България върви по път, обратен на очертания в Програмата на БСП

        
        

        Бедността и несигурността се увеличават, демографската криза е на път да се превърне в катастрофа, пропастта между богати и бедни се задълбочава, „достойният живот“ се превръ-

        ща в кух лозунг. Свободата е формална, справедливостта е за малцина, солидарността е на думи.

        Без да си затваряме очите пред обективни обстоятелства и без да надценяваме възможностите на БСП, истина е, че редица фундаментални програмни постановки на БСП не намират приложение и конкретизиране в поведението на партията – нито на власт, нито в опозиция. И това е основна причина за ерозирането на доверието към нея.

        
        

        ***

        През целия период след 1989 г. БСП твърди, че е противник на наложеното неолиберално развитие:

        „...Промяната, която предлагаме е: смяна на неолибералния модел със социалната алтернатива.“

        Борбата срещу неолибералния модел означава преди всичко възстановяване на активната роля на държавата в основните процеси на българското развитие. В това число и на първо място – в икономическите процеси. БСП много отдавна не прави нищо значимо или дори забележимо в тази посока.

        „Наложената догма „Държавата е лош стопанин“ и криворазбраният либерализъм, вместо градивна пазарна конкуренция, породиха паразитен, консумативен тип капитализъм.“

        Тоталната приватизация, особено на монополи, и отказът на държавата да създава свои икономически субекти са пряка реализация на догмата „Държавата е лош стопанин“. Чрез своето поведение – и на власт, и в опозиция, БСП не се противопостави на тази догма.

        „Необходима основа на политиките за растеж и модернизация е постигането и поддържането на реална равнопоставеност между частната и държавната и общинската собственост; развитието на кооперативната форма на стопанисване.“

        Не съществува никаква равнопоставеност между държавна и частна собственост. Като изключим няколко предприятия в енергетиката и транспорта, държавата категорично се е оттеглила от пряко участие в икономическия живот. Не съществу-

        ват никакви усилия за подкрепа на кооперативната собственост. Със своето мълчание и бездействие по този въпрос БСП много отдавна е ключов изпълнител в родния неолиберален хор.

        „Смятаме за наложително да се изготви и приложи нова икономическа стратегия за предстоящия период.“

        Тази „наложителност“ не присъства като императив в поведението на БСП – нито на власт, нито в опозиция. България няма икономическа стратегия. България няма свое виждане нито за развитието на икономиката като цяло, нито за повишаване на производителността на труда и конкурентоспособността на българските продукти.

        „Конкретен израз на програмирането на икономиката следва да станат ясно дефинирани индустриална и експортна политика.“ България няма – нито ясни, нито неясни! – дефинирани ин-

        дустриална и експортна политика.

        
        

        Грижата за наемния труд

        
        

        Тя присъства в ритуалните речи на лидерите, но тотално отсъства в техните притеснения и действия.

        „Основното отношение между труд и капитал се характеризира със силно занижен дял на работната заплата в стойността на крайната продукция, далеч под средния за европейските страни.“

        Тази констатация, която в контекста на Програмата на БСП, е силна критика срещу характеристиките на днешния български капитализъм, не поражда действия – нито за изясняване на причините за този дисбаланс, нито за неговото преодоляване.

        „...да защитава стратегическите интереси на обществото... във външноикономическите отношения.“

        От българския износ днес се интересува само статистиката. У нас за 25 години обществото не бе ангажирано в нито една национална дискусия по проблемите и възможностите на нашия износ. За тази незаинтересованост ключова отговорност носи и БСП.

        В крайна сметка най-голямата лява партия на практика се дистанцира от извода си, че:

        „в основата на бедността в нашето общество стои разрушителното въздействие на нерегулираните пазарни сили и недостатъчната ефективност на държавното въздействие.“

        Бедността сякаш е обективен процес, върху който политиката има нищожно въздействие. Може ли някой да посочи действия на БСП за регулиране на пазарните сили и повишаване ефективността на държавното въздействие върху икономическите процеси?

        
        

        Лявата алтернатива

        
        

        За да бъде на равнището на ценностите на своята програма, БСП трябва да работи за това:

        • държавата да създаде солидни предприятия в областта на производствената, банковата, застрахователната и външнотърговската дейност;

        • да бъдат проучени възможностите за възстановяване на държавната и общинската собственост върху практически монополни дейности, като енергоснабдяването и водоснабдяването;

        • българската дипломация да бъде активно ангажирана с възстановяването на стари и търсенето на нови пазари за българската продукция;

        • държавата да се заеме с проучване на фактите, свързани с големите и многогодишни финансови загуби на знакови фирми от „Топ 100“;

        • държавата да се ангажира с проучване на причините, поради които доходите на наемния труд у нас са силно подценени в сравнение със средноевропейските – и като процент от Брутния вътрешен продукт (БВП), и като съотнесени с производителността в нашата икономика;

        • чрез промени в законодателството отношението между преки и косвени данъци да се приведе към средноевропейското.

      На последния конгрес на БСП бе отхвърлено предложение в устава на партията да се запише: „Националният съвет на БСП най-малко веднъж в годината да обсъжда на свое специално заседание съответствието между програмни постановки и политическо поведение на партията“. Случайно ли?

      Такъв запис и съответно такива обсъждания ще осветят по един нелицеприятен начин тоталното разминаване между Програма и политическо поведение. Ще разкрият тъжната истина, че програмните документи, които се пишат и гласуват в партията, са се превърнали в моден костюм за пред хората, в брошка, финтифлюшка, в най-добрия случай – в ритуал за подхранване на илюзията за лява идентичност.

      
      

      Поглед инфо, 9 май 2016

      
      

      БСП МЕЖДУ ВЕЩЕРСКИТЕ ЗАКЛИНАНИЯ И СВОЯТА ПРОГРАМА

      
      

      Едно от основните внушения, налагани след конгреса на БСП заради избора на нов лидер, е, че

      левият курс бил спрян

      и партията тръгнала надясно

      
      

      Олигархията превзела БСП. Нинова тласкала към задкулисие. Доказателства? Някой интересува ли се от такива? Затова пък заклинания, епитети, мрачно пророкуване и общи квалификации – колкото щеш.

      И в какво по-точно се изразява този спрян ляв курс? В постоянното повтаряне, че хората са бедни и това не е правилно? В лозунгите, че държавата трябва да бъде справедлива, ама не е? Във въздишката, че българинът заслужава достоен живот? В констатациите за тъжното битие на народа? Сякаш в управлението има едни десни, които стискат едни пари, но не ги дават на хората... защото са десни. А като дойде левицата на власт... какво по-точно ще стане?

      Не е като да не знаем как се променя говоренето, когато левицата преминава от опозиция на власт. Овластеното „ляво“ започва да мрънка, че „нещата не се оправят с магическа пръчка“, че „не сме предполагали толкова лошо наследство“. Да, понякога следва „лява козметика“ – нещо за социалните помощи, нещо за дървата за огрев на най-бедните, нещо за... Малко нещо с много пудра и червило.

      През последните 20 години, включително и със съдействието на БСП, страната ни отиде в крайното дясно. Затова тези, които гръмко твърдят, че с новия си председател БСП щяла да завие надясно, следва все пак да разяснят. Колко по-надясно и

      как по-точно? Ще увеличи пенсионната възраст на 80 години? Ще позволи на работодателите да уволняват безусловно и без никакви обяснения? Ще съкрати периода за обезщетения на два месеца? Ще спре всякакви социални помощи? Ще раздава концесии без никакви такси? Ще намали данъка печалба на 5%? За такова нещо ли се готви Нинова?

      Програмата на БСП е сравнително лява. Защото говори за сериозни ангажименти на държавата, включително в икономиката. От Жан Виденов насам обаче държавата постоянно, неотклонно и систематично се оттегля от всичко. Можеш с хиляди думи да се бориш за „Лява България“, но първият тестов въпрос за това дали си ляв, или десен, е какъв процент от брутния вътрешен продукт (БВП) трябва да разпределя държавата чрез бюджета си.В България този процент е от порядъка на 35. В Европа е средно около 50. Дания например отделя близо 60%. Кои леви лидери предложиха решения за преодоляване на ултрадесния характер на българската държава?

      Да, ама за да се вдигне този процент, трябва да се вдигнат данъците на богатите и на бизнеса, да се установи прогресивно облагане. БСП го „установява“, ама когато мине в опозиция. Когато е на власт, въвежда плоско облагане и обяснява, че... плоският данък стимулира икономиката. Стимулира – друг път. Погледнете годишните справки на българския бизнес и ще видите колко известни фирми, особено чужди, на практика не плащат дори този нисък данък от 10%.

      
      

      Олигарсите били взели властта...

      
      

      Този драматичен вопъл пък подтиква към извода, че старото ръководство се е противопоставяло с нещо на олигарсите. С какво по-точно? Да не би случайно да е поискало разследване като как например 100-те най-големи фирми в България показват среден финансов резултат от по близо 5 милиона лева... загуба (за 2014 г.)? Фирми с годишни приходи от 58 млрд. лева

      „губят“ близо половин милиард на година! Поставян ли е този

      въпрос? Или и „леви“, и „десни“ консенсусно мълчат, защото е някак неприлично да се пита...

      Та с какво по-точно отстраненото „ляво“ ръководство на БСП притесни милионерите, включително и тези в БСП, на които Гергов стана олицетворение? Кога се разтревожи от факта, че делът на съвкупната работна заплата в рамките на принадения продукт е най-нисък в Европа? Въобще пролича ли отношение – и какво – по темата „капитал – наемен труд“?

      А интересува ли се самата БСП от това отношение? Или предпочита вещерското баене за Злия, който спъва Добрия в реторичното му усилие да вземе някакъв ляв завой? С избора на Нинова

      
      

      БСП била тласната към задкулисни зависимости...

      
      

      Защото досега беше предкулисно независима? И като такава се бореше да създаде български банков сектор, за да ограничи износа на национален продукт от чуждите банки? Громеше чуждите търговски вериги и техния диктат по отношение на българския производител? Искаше разтуряне на неизгодните концесионни договори? Премахване на привилегированото положение на американските енергийни централи? Кога точно БСП беше така независима, че да поведе и изведе до успех подобни битки – на власт или в опозиция?

      
      

      БСП била разделена на два лагера...

      
      

      Някой може ли да онагледи разлика в тези лагери с примери от политиката, а не с лозунги и заклинания? Лагерите не били просто около различни лидери, а „около различни нюанси на представата за лявото и политическите инструменти за неговата практическа реализация“. Та кои са тези различни представи и инструменти? Реториката срещу ГЕРБ? Хайде да не си пробутваме тази реторика като „червена линия“ и автентично доказателство за лявост.

      Защото ако между управлението на ГЕРБ и БСП има съществени разлики, то с не много усилие могат да се покажат

      и съществени прилики. И най-голямата от тях е робуването на неолибералната догма, че „Държавата е лош стопанин“. Именно това обяснява защо и при ГЕРБ, и при БСП държавата не се завръща никъде – нито в икономиката, нито във външната търговия, нито в банковото дело, нито в културата, нито в здравеопазването. А в образованието продължава да руши, вместо да гради. Възможно ли е тогава отношението към ГЕРБ да бъде разграничителна „червена линия“?

      Ако хората от левицата толкова са намразили ГЕРБ, може просто да се каже, че коалиция с тази партия е недопустима по морални причини. А не да се изтъкват някакви фундаментални разлики в политиката. Нека бъдем честни,

      
      

      лява реторика има в изобилие

      
      

      И при Станишев, и при Миков, и при Нинова. Доколко обаче думите съответстват на реалното поведение? Разшифрова ли някой лявата реторика така, че да става ясно какви политики следват от нея? Търси ли отговорност за несъответствия?

      Следи ли БСП обвързаността на своите лидери със заявената от тях политика със същата припряност, с която следи обвързаността им (внушавана или реална) с олигархични кръгове и интереси? И дали второто не би било по-малко възможно, ако патосът беше насочен към първото?

      Тъжен факт е, че неолибералната матрица подчини и БСП и я направи свое оръдие. Ако не беше така, нямаше толкова старателно да се избягва въпросът: „Следва ли БСП своята програма?“.

      А докато се избягва, левият курс ще си остане просто ляво намигване за наивници, олигарсите спокойно ще разиграват задкулисието, партийните лагери ще се замерват с епитети, а политическите фенове ще живеят в мъглата на вещерски заклинания. Животът ще продължи да си тече в матрицата, посочена от свръхбогатите световни тарикати.

      
      

      Гласове, 19 май 2016

      
      

      КАК РУСИЯ НИ МАЧКАЛА ПРОПАГАНДНО

      
      

      „Великата информационна война“ – това е основната тема на последния брой на вестник Капитал (бр. 23, 11–7 юни 2016 г.). Става дума за информационната война между Запада и Русия днес. Чета, препрочитам и... се сещам за оня стар виц, който описваше тогавашната соцпропаганда с изречението:

      
      

      „Това, дето го чувам, не го виждам,

      а това, дето го виждам, нещо не го чувам.“

      
      

      „Ние сме обект на атака и обект на агресия“, „Руснаците атакуват по всички линии, а ние само се защитаваме“ . Тези констатации са на бивш служител на Министерството на отбраната. Анонимен, разбира се. Че и уплашен. Защото според него се защитаваме, но „повечето пъти ни е страх дори това да правим“.

      Страх от какво? От Русия? От някакви мощни сили в България, които служат на интересите на Русия? Които ще ни накажат защото... се отбраняваме. И какво по-точно ще ни се случи? Ще загубим службите си? Ще бъдем подложени на обществен линч или нещо друго, още по-лошо?

      Войната се водела не с танкове, но със „също така смъртоносни оръжия – клавиатури и пари“, обяснява анонимният военен. И заключава: „Ние не я печелим“.

      Руснаците, значи, хвърлят едни големи пари, за да ни промиват мозъците. И успяват, след като губим войната.

      Някакви факти за въпросните руски пари авторът, разбира се, не намира за нужно да посочи. Като тези за американските,

      например, които фондация „Америка за България“ налива в медии и мозъчни центрове у нас. Включително в групата, която издава вестник Капитал.

      
      

      Къде все пак се води тази информационна война, която тотално губим?

      
      

      „Тази война включва най-различни бойни полета – от политическите кабинети, през традиционните медии до анонимни уебсайтове и дори собствения ви профил в социалната мрежа“.

      А по-конкретно? Кои политически кабинети и кои традиционни медии? Отговорът: ако сте виждали поне една картинка на Путин, който прави хитроумна забележка на западен лидер, тя вероятно е специално произведена, за да се разпространява в анонимни сайтове!? Така значи, някакви анонимни сайтове побеждават политически кабинети с власт и традиционни медии с огромна аудитория.

      Сега е добре да видим как според автора се водят сраженията. Ето как: Русия напада, дезинформира, сразява и чак „след година на колебания ЕС и НАТО обявиха отделни щабове, които се занимават само с това да оборват руската пропаганда“. Стоим си, значи, ние, Западът, блъскат ни, млатят ни и след дълго колебание почваме да се защитаваме. Жертви сме, но все пак трябва да отговорим на агресора.

      И в тези взаимоотношения на жертва и агресор, авторът е с ясни впечатления: „Дали гледката е от балкона на Военния клуб или от купола на Бундестага, тя към момента е еднакво мрачна – руската офанзива печели почти безапелационно“. Знаете какво значи „безапелационно“ – гък не можеш да кажеш. Пребит си, смазан си. Не по точки, а чрез нокдаун. И това се отнася не просто до България, този дребен съюзник на Великия Запад. Това се отнася за Запада като цяло – „от Финландия до Гърция и от Румъния до Великобритания“.

      Все пак не можеш да изпишеш цели седем вестникарски страници за информационната война, която губим, без да посочиш поне една

      
      

      медия, която млати до посиняване

      
      

      Някак си, неудобно е. Все пак читателите не са олигофрени.

      И авторът се е постарал да даде примери.

      Като пръв страховит враг е посочен сайтът „Пан.бг“ с „бойното“ заглавие „Бази на НАТО? Не, мерси“. Следващият безмилостен нинджа е сайтът „Руски дневник“. Където по-конкретно пишело: „Генерал от НАТО е против създаването на военни бази по границите с Русия“. Следватbudnaera.com иbultimes. com.

      Ей тази, значи, информационна армия до такава степен е облъчила общественото мнение, че във военното министерство на „най-високо ниво е имало смущение и нежелание да се обявяват публично всякакви събития, свързани с това“. Става дума за „събитието“ нова структура на НАТО в България. Която, видите ли, се наложило да пристигне у нас „тихо, по чорапи и с възможно най-малко медиен шум“. Защото след страховитите атаки на „Пан.бг“,„Руски дневник“,budnaera.com иbultimes. com министърът бил пред опасността да промени мнението си и политиката на България в сферата на отбраната да се обърне кръгом.

      Представяте ли си? Какъв ужас, за малко да се докараме до фатална промяна на поведението на България! И защо се е стигнало до там? Ами защото политиката трябвало да се съобразява с мнението на избирателите, а е много опасно, когато „общественото мнение е силно податливо на манипулации, особено когато те са в огромни мащаби и срещу тях няма никакви смислени гласове“!

      Добре де, защо все пак авторът не е споменал поне телевизия

      „Алфа“, която е известна със своите проруски позиции? Според мен защото споменеш ли една телевизия, ще трябва да кажеш

      нещо и за другите – за БНТ, БТВ и Нова, най-малко. А тръгнеш ли по тази наклонена плоскост, ще трябва да добавиш БНР, Дарик и така нататък. По-лесно е да ги опаковаш анонимно и

      
      

      да сложиш всички национални медии в графата „безсмислени гласове“

      
      

      Разбира се, авторът не е глупав и като че ли се е почувствал леко неудобно в напъна си да внуши наличие у нас на страховита предателска проруска медийна армия, която не среща никакво противодействие и създава такива проблеми на властта, че тя аха – да се предаде. Барабар с евроатлантическите ценности. Затова е решил да добави още нещо: „Анализ на Капитал преди време показа, че топ 10 на претендиращите за новинарски сайтове без ясна собственост в българския уеб са генерирали 5,5 милиона клика само за месец“. И какво следва от това? Директно – нищо. В контекста на цялото повествование обаче тези милиони кликове са присъединени към вражеските орки. Предвидливо авторът не ги е назовал поименно. Очевидно за да си спести риска на друго място да доказва какво всъщност е искал да каже.

      За да се обясни тази изключително неравна борба, която Западът губи, а Русия печели, отново са включени разсъждения на анонимния експерт. „Според него загубата на общественото мнение е естествено следствие от това, че не се отделят никакви бюджети за тази цел“. И така нататък, цели седем страници.

      Има и сериозни подходи, когато някой иска да разбере

      
      

      как се води една информационна война и как тя влияе на общественото мнение

      
      

      Определя се групата на основни медии. Има си съответните замервания, които показват кой влиза в тази група. След това – количество материали, посветени на темата. Всеки материал получава индекс по скалата „изключително негативен

      до изключително позитивен“. След това специалисти създават графики, които показват кои са лансираните тези и доколко доминират. Изследванията могат да покажат разрези и по таргет групи. Всичко това показва мощта и интезитета на „изстрелите“. После социологията може да провери динамиката на общественото мнение.

      Не знам дали такова изследване е правено в България, но със сигурност не е оповестявано. Защо ли? Силно се надявам фондация „Америка за България“ да го възложи и да го финансира.

      И последно. Накрая на „Темата на броя“ със ситни букви е отбелязано: „Тази тема е подготвена с помощта на програма Reporters in the field на фондация Robert Bosch“. Това обяснява нещата. Можеше обаче да бъдат направени и по интелигентно. Все пак някои си плащаме, за да четем вестника.

      
      

      Поглед инфо, 15 юни 2016

      
      

      ПАК ЗА ВАЛОНСКИЯ ИНАТ

      
      

      Големите медии направиха всичко възможно, за да втълпят на хората, че пречките за подписването на СЕТА са възникнали „в последния момент“, както повтарят европейските ръководители като Мартин Шулц, например. Тъкмо нещата са били готови, писалките отворени, шампанското подготвено и

      „Хоп!“ някакви валонци ни в клин, ни в ръкав, казали „Стоп!“ Което било нахалство, както разбрахме, защото едни 3,5 милиона блокирали мечтите на едни 500 милиона! Освен това, запъването не буди никакво цивилизационно доверие, защото валонците там били социалисти, а инатът им бил подстрекаван от антиглобалисти! Социалисти, антиглобалисти – все изкопаеми, които пречат поради лош характер и допотопно мислене на световния прогрес!

      От други медии разбираме обаче, че валонският парламент от април месец е повтарял пред ЕК критиките си към споразумението. Преговорите се водят от седем години, а най-малко от половин година един парламент предупреждава, че редица клаузи на СЕТА са неприемливи за Европа! Брюкселските висши чиновници обаче са си помислили: „Ще си полаят, полаят, керванът нека си върви!“ Та не веднъж, та не два пъти ли, някой недоволства от конкретни действия на ЕК, но в крайна сметка, къде с морков, къде с тояга, нещата минават!

      Днес разбираме, че ЕК е готова да промени условията на арбитража между компании и държави, едни от най-притеснителните клаузи в Договора. В документ, представен на валонците в неделя, ЕК предлага тези спорове да се уреждат от постоянен съд от 15 съдии, назначавани от ЕС и Канада, чиито изслушвания щели да бъдат публични. Като изборът на тези съдии щял да бъде подконтролен на европейските институции

      и страните от ЕС. Значи можело?!! Председателят на валонският парламент обаче, Андре Антоан репликира, че бележката за намерение няма никаква юридическа стойност. Хората искат тези условия за създаването на инвестиционен съд да бъдат записани в Договора!

      ЕК отстъпва и пред други искания. Митата, например, за свинското и говеждото няма да се премахнат. Освен това ще бъде забранен вносът в ЕС на ГМО, на свинско месо с хормони и на пилешко, третирано с хлор. Значи можело?!! Изобщо, както признава Пол Манет, валонският министър председател, през последните дни преговорите с ЕК вървят съдържателно.

      На фона на борбата на валонците в защита на европейските интереси, българският размахан пръст, че няма да подпишем, ако не падне визовият режим с Канада, изглежда умилително, трогващо, по детски чисто. Като че ли в милата ни Родина няма земеделски производители, които заслужват закрила, като че ли тук няма потребители, които не е лошо да бъдат защитени от ГМО продукти. България като че ли не се притеснява от мега

  • компании, които могат да я осъдят за стотици милиони евро, гонейки своите печалби и ползвайки услугите на съдилища – тричленки, скалъпени в полза и угода на транснационалния капитал!

  Само да припомня. В момента компаниите ЧЕЗ, ЕВН и

  „Енерго про“ съдят българската държава в Международния център за уреждане на инвестиционни спорове към Световната банка във Вашингтон. Искът на ЕВН е за 600 млн евро, на

  „Енерго про“ за 54 млн. евро, а на ЧЕЗ не ни е известен. Хайде, сетете се какви са мотивите! Българската ценова политика в сектора в дългосрочен план не отговаряла на първоначалните очаквания на компаниите! Толкоз.

  
  

  Поглед инфо, 25 октомври 2016

  
  

  СЕТА –

  ПОРЕДНОТО „СВИНСКО СЪС ЗЕЛЕ“

  
  

  Шампанското гръмна – върховните ръководители на Европейския съюз и министър-председателят на Канада подписаха търговското споразумение СЕТА. Обслужващите медии постотниха това, което повтарят отдавна – БВП и на ЕС, и на Канада ще се увеличи, много стоки ще поевтинеят, ще бъдат разкрити нови работни места... Слабички бяха гласовете на всички, обясняващи как рецептата методично подготвя манджата, която за едни ще бъде „свинско“, а за други – „гарнитура“.

  Нека си припомним каква трапеза поднесе аналогичното споразумение между САЩ, Канада и Мексико – НАФТА, влязло в сила на 1 януари 1994 г. Тогава еуфорията на политици, експерти и журналисти беше същата, каквато е днес по повод на СЕТА. Само един пример. Икономистът Гари Хафбауер от института по международна икономика „Питърсън“ обясняваше, че НАФТА ще създаде 170 хил. работни места преди края на 1995 г. По-късно той честно си призна: „Урокът за мен е, че трябва да се въздържам от предвиждания!“ 1

  
  

  Резултати за САЩ

  
  

  Делокализация на американски предприятия в чужбина, главно в Мексико. Дефицитът в търговския баланс на САЩ с Мексико и Канада от 27 млрд. щ.д. през 1993 г. става 177 млрд. щ.д. през 2013 г. Съответно загуба на 700 хил. работни места в

  
  

  

  1 Лори Уолък, „Миражите на свободната търговия“ в Монд дипломатик,

  юни 2015 г.

  периода 1994–2010. През 2013 г. 854 хил. американци се обръщат към програмата „Помощ за търговска корекция“, предназначена за загубили работата си в резултат на делокализации в Канада и Мексико или поради увеличението на вноса от тези страни. Притокът на нови работници в САЩ води до падане на заплатите. През 2012 г. един американски работник печели 47 хил. щ. д. годишно, като е загубил 10 хил. долара за 20 години. Въпреки тройно по-големия внос от Мексико и Канада, номиналната цена на хранителните продукти скача с 67% от 1997 до 2014. През този период реалните заплати на милионите ниско квалифицирани работници пада с 12,2%. Разоренията в Мексико водят до усилена миграция ‒ през 1993 г. 4,8 млн. мексиканци живеят нелегално в САЩ, през 2012 г. стават 11,7 млн.

  
  

  Резултати за Мексико

  
  

  САЩ наводнява Мексико със субсидирана царевица – това разорява милиони селяни. Растящото използване на американска царевица за производство на етанол води до покачване на цените. Цената на царевичната питка, основна храна в Мексико, скача с 279% от 1994 до 2004. За 20 години цената на продуктите от първа необходимост нараства 7 пъти, а минималната заплата – едва 4 пъти. Днес 50% от мексиканците живеят под прага на бедността.2

  
  

  Резултати за Канада

  
  

  Намаляват ръстът на БВП, ръстът на експорта и на спестяванията на населението. Само за първите 3 години от действието на споразумението са загубени 1,4 милиона работни места и са фалирали 24% от компаниите. А за 20 години от подписването на споразумението над 11 000 канадски компании са закупени от чуждестранни инвеститори. 97% от основните сектори, без

  
  

  

  2 Пак там.

  финансовия, са собственост на чуждестранни компании. „Думата „инвестиции“ в Канада отдавна се е превърнала в синоним на „hostile takeover“ (враждебно поглъщане на компании от помощен собственик).3

  Примерите и цифрите могат да бъдат доста разширени. Всички те говорят за „зелето“ в прехваленото международно ястие.

  За „свинското“ изобщо не е трудно да отгатнем. Големите корпорации и техните богати собственици във всяка от тези страни печелят яко от: делокализациите към среда с доста по-ниски заплати; драстичното увеличаване на износа на Канада и Мексико за САЩ; увеличаването на цените на основни стоки; нови правила за уреждане на инвестиционните спорове, при които ако една държава промени политиката си в полза на своите граждани, корпорациите могат да я осъдят за предполагаеми намалени печалби.

  С две думи, когато фанфарите раздуват, че нещо е много полезно и изгодно, винаги трябва да се пита за кого и за чия сметка. Твърденията за печалбата на ангро може да са верни, но това не им пречи да вкарват в заблуждение стотици милиони. Когато например се твърди, че в България спестяванията на населението се увеличават, което е вярно, не е зле да се каже и следното: увеличават се милионерските депозити и намаляват тези до 1000 лева. Когато съвкупното богатство в една страна се увеличава, не е лошо да се разясни за кого се увеличава и за кого намалява. Апропо, класическа задача за профсъюзи и политическа опозиция. И последно. Чета в разни медии, че „валонците клекнаха!“ Да, приеха да се подпише СЕТА, но ако бъдат изпълнени редица техни искания, основни от които са: механизми за защита на тяхното селско стопанство и невлизане в сила на новите арбитражни

  правила преди ратификация на СЕТА от белгийския парламент.

  Де да можехме и ние така да „клякаме“!

  
  

  Поглед инфо, 31 октомври 2016

  
  

  3 Петър Клисаров, „Антипримерът „Канада“, гледайте НАФТА – мислете за TTIP“ в „Поглед. инфо“ от 10.09.2014 г.

  
  

  БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ И КАМБАНАТА ЗА ГЛУХИ

  
  

  Международният тест PISA отново би камбаната за печалното състояние на българското образование! По четивна грамотност функционално неграмотни са 41,5% от нашите деветокласници, което означава, че не разбират смисъла на прочетеното. По математика този дял е 42% и показва невъзможност за разбиране на задачи в елементарен контекст. Функционално неграмотните по природни науки са 38%. Ако се сравняваме с другите в ЕС, което с всяка година става все по-неудобно и срамно – българските деветокласници са на последно място по четивна грамотност, на предпоследно по математика и на предпредпоследно по природни науки. Борбата с Румъния и Кипър за последните места е оспорвана.

  Да сте чули в някоя оценка на Брюксел за България упрек за образователния ни разгром? Аз не съм чул. Слушам за корупцията; за съдебната система; за парниковите газове; за това, че заплатите нараствали по-бързо от производителността на труда и за все такива страхотни проблеми на милата ни родина. Убеден съм, че на големите началници в ЕС българската неграмотност не им пречи. Напротив, тя улеснява позицията на нископлатен и слабо конкурентен обслужващ персонал.

  Можем да си говорим за каквото си искаме – за изборни резултати, за далавери, за стени по границата, за икономика, за Крим, за Тръмп, но ако политиците ни не чуят камбаната за неграмотността, те и ние, които ги избираме, ще бъдем неадекватни и безотговорни за бъдещето на България. Банално казано, нали? Клишета, нали? В една дискусия чух нещо много точно – „Всички си мислим, че „ще дойде време“, а то, времето, само си отива!“

  
  

  Поглед инфо, 7 декември 2016

  
  

  СТИГЛИЦ В ДАВОС – СТОЙ, ТА ГЛЕДАЙ!

  
  

  През годините, винаги когато започваше Световният икономически форум в Давос, търсех информация за Световния социален форум. Порто Алегре, Мумбай, Бамако, Найроби, Монреал... Създаден през 2001 г. като алтернатива на Давос, шумен, шарен, невъздържан, той викаше „Един друг свят е възможен!“. Давос му отговаряше: „Светът е такъв, какъвто е – за нас лъскав, костюмиран, сдържан, пресмятащ, богат. Друг не е възможен!“ За тази година не открих информация за Световния социален форум! Отказа ли се да променя света? Уплаши ли се? Отчая ли се? Затова пък Давос се случи. Отново с 3000 души

• корпоративен и политически елит, охраняван строго, включително с пътни блокади и ограничения за прелитане над курорта. Гледам от птичи поглед – чрез кратки информации и непретенциозни анализи... Руснакът Анатолий Чубайс – впечатлен, че участниците били обхванати от ужас – предстояла „глобална политическа катастрофа“. Това било май по повод на Тръмп?

  Говорителят на Кремъл Дмитрий Песков от Москва му намигал с репликата: „Тук в Москва няма ужас“.

  Форумът бил открит от генералния секретар наКитайскатакомунистическа партия. Както пишат – ведър, спокоен, 50 минутна реч без да поглежда бележки, усмихващ се на жена си, седнала на първия ред. И участниците преглъщат парадокса

• комунист да ги убеждава в предимството на отворените икономики, в перспективите на глобализацията. Държал се, както казва „Либерасион“, като апостол на свободната търговия. И о, Боже! Осъждал протекционизма, подаващ глава от речите на новоизбрания американски президент!

  Какъв е бил този Давос 2017 г.? Сигурно всеки е дошъл тук с притесненията и надеждите за собствения си бизнес. Както

  е казал американският посланик в Германия Джон Емерсън: Давос „се превърна в място, на което влиятелните хора просто се показват, за да правят бизнес“. Е, сигурно е имало и концептуални въпроси. Ще разреши ли Китай на чуждите компании да се листват на китайските борси? Ще продължи ли Китай да извива ръцете на света с ниския курс на юана? И ще продължи ли да бъде толкова инвестиционно агресивен? А Америка? Там всъщност какво става? Банките скачат от радост – Тръмп им обещал опростяване на регулациите. А корпоративният данък наистина ли ще бъде намален на 15%? Санкциите срещу Русия ще паднат ли? – за Запада бизнесът там е апетитен. И все повече притеснени от влиянието на роботите върху заетостта... Дали не се сещат за лудитите, които трошали тъкачните станове през 19 век? А Сорос в кулоарите си мърморел: „Тръмп е диктатор! Тръмп е диктатор!“ Разбира се, чува се и за по-общи постановки. Шефът на МВФ Кристин Лагард се загрижила за средната класа изобщо. Джо Байдън, току що сдалия вицепрезидент на САЩ, ѝ пригласял.

  А нобеловият лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц пак се запънал с неговите неравенства по света. И казал им на елитните бизнесмени: „Трябва да направите няколко много прости неща. Първо, плащайте си данъците. И стига с тези офшорни зони! Второ, грижете се за своите работници, както го е правил Хенри Форд. Трето, инвестирайте в бъдещето на своите предприятия“. И дава човекът цифри как днешният едър бизнес по си пада по раздаване на дивиденти, отколкото по инвестиране на печалбата обратно в бизнеса. И бута в очите един пример, при който ние, тук, в България, можем да паднем от учудване, дори от недоумение. А най-вече ще паднем от смях! Та става дума за емблематичния английски бизнесмен Филип Грийн. Даван от няколко правителства за „светъл фар“ за световния бизнес, награждаван с маса награди, рицар дори бил станал... Взел обаче парламентът, та създал специална комисия, която да разследва как така и защо не е инвестирал достатъчно в своя бизнес, та допуснал фалити и супер дефицит на пенсионен фонд? Накрая

  парламентарната комисия се произнесла: човекът е „неприемливо лице на капитализма“! Моля? И аз се изпълних с много смесени чувства. „Как така държавата ще му се бърка в частния бизнес? Един вид ще му гледа в канчето?“ Неразбираемо...

  Продължавам. Човек остава с впечатлението, че Форумът в Давос е бил много притеснен за неравенствата в света. Та нали в навечерието на срещата Оксфам изнесе сметката, че 8-те найбогати притежават толкова, колкото половината човечество от 3,6 милиарда души? А през 2014 г., подчертава Стиглиц, те били 84 души. Та тогава, тези най-богати, е можело да бъдат натоварени на един голям автобус, а тази година, както прозорливо отбелязва пак Стиглиц – една лека кола ще е достатъчна.

  „Е, казвам си аз, чак пък само лека кола... Да, де, петима на седалките и трима в багажника – така става... Ама то, в Америка, има такива осем местни...“ Ей такива реплики ми пълнят ума, докато се информирам за любезностите от Форума „Давос“.

  Думата ми беше за впечатлението, което Давос оставя – притеснение от неравенствата. Обаче. В едно предварително социологическо изследване участниците във Форума подреждат предизвикателствата. И в групата на петте най-големи риска изобщо не поставят икономически проблем. На първо място като риск – екологичните проблеми, на второ – принудителната миграция, на трето – голямо природно бедствие, на четвърто – терористична атака, на пето – масова злоупотреба с данни. Това – разширяваща се пропаст между богати и бедни, икономическа несигурност пред стотици милиони хора, безработица, ужасяваща бедност, хуманитарни катастрофи като в Сирия и Йемен – няма ги. Рискът от миграция го има, но рискът от причините, които пораждат тази миграция го няма. И миналата година беше така.

  И чудя се аз, на социологията ли да вярвам, на Лагард и Байдън ли? А Световният социален форум така ми липсва – стой та гледай!

  
  

  Поглед инфо, 21 януари 2017

  
  

  ДА СЕ ПОСМЕЕМ! ДАНЪК ПЕЧАЛБА БИЛ ТАЙНА

  
  

  Владислав Горанов бил информирал депутатите кои дружества са платили най-големи корпоративни данъци през 2015 г. Това са шест банки плюс Haциoнaлнaта eлeĸтpичecĸa ĸoмпaния (HEK), „Лyĸoйл Бългapия“, „Aypyбиc Бългapия“ и „Лyĸoйл Heфтoxим Бypгac“. Подчертавам – става дума за данък печалба, а не за косвените данъци ДДС и акцизи.

  Моите скромни познания показват друго. В авторитетното издание на „Капитал“ „100 най-големи компании в България“, отнасящо се за 2015 г., четем, че от четирите похвалени фирми три са били на загуба. НЕК – загуба от 196,709 млн. лв.,

  „Лукойл България“ – загуба от 6,167 млн. лв. и „Лyĸoйл Heфтoxим Бypгac“ – загуба от39,412 млн. лв. Същата работа е била и през 2014 г. Трите дружества общо са декларирали загуба от над един милиард лева. От четирите само „Aypyбиc Бългapия“ е декларирала печалба от 218,967 млн. лв.

  Пред мен днес има няколко пътя. Или да стана разноглед, или да приема, че „Капитал“ жестоко са излъгали, или да сметна, че бившият финансов министър е голям шегаджия. А ако депутатите Мартин Димитров, Петър Славов и Методи Андреев, които са го питали, не са изразили учудване, подобно на моето, то това означава, че те или са неграмотни, или им е все тая.

  И още. Платените данъци били тайна. Държавна тайна. Моля някой да се наеме да разсекрети тази тайна – това е един от най-важните въпроси в държавата – той засяга всички данъкоплатци. Според мен. Не ни карайте да се чувстваме глупаци и с това. Имаме достатъчно други поводи.

  
  

  Поглед инфо, 31 януари 2017

  
  

  ОТНОШЕНИЯТА СА КЛАСОВИ, ДА ЧЕТЕМ МАРКС

  
  

  Ние все по-често ще се обръщаме към Румъния, за да разберем България. Не просто защото там умеят да протестират срещу управленските безобразия. Както го направиха вчера – над 200 хиляди души в центъра на Букурещ срещу корупцията и нейните помагачи.

  Ще се обръщаме към тях главно, за да разберем защо до

  „вчера“ бяхме на един хал, а днес като доходи, икономика и самочувствие те вече дърпат доста пред нас.

  Първото нещо, което трябва да разберем е, че в България управляващата каста и нейните медийни съюзници правят всичко възможно, за да ни втълпят, че нещата са нормални, добри, отлични. Че това са ни възможностите. И който иска повече е популист, екстремист и заслужава всеобщо презрение. На всеки опит някой да иска по-високи доходи се задава въпросът „А откъде пари?“ с изражение на лицето, което ти казва, че искаш невъзможни неща и че говориш глупости.

  Информирайки се за протестите в Румъния от Нова телевизия презVesti.bg,попадам на материал от 3 януари със заглавие „Как ще ги стигнем...румънците“. И с подзаглавие –

  „Защо минималната заплата там е по-висока , а стандартът на живот по-нисък“. Моля? Как така? Значи трябва да сме спокойни. Вдигат си минималната заплата, но живеят по-зле. Тъй като обаче съм свикнал да проверявам парадоксите, не се задоволявам със заглавията и вървя нататък. В Румъния – средна работна заплата е 319 евро (625 лева), като през тази година ще има още едно увеличение, за да стане 800 лева. Социалната пенсия – 220 евро. Цените – като в България. Някои основни цени – по-ниски, например билетче за

  градския транспорт – 50 ст. ДДС –19 % с тенденция на падне с още един процент.

  Изглеждам видеото докрай, връщам отново и пак. Нещо трябва да съм пропуснал – никакви факти, които да говорят, че стандартът е по-нисък. Както ме „информират“ в подзаглавието. И разбирам, че това подзаглавие явно е журналистически трик, поръчка някаква. Повечето хора четат само големите букви.

  Такава поръчка е мъничка част от върха на айсберга, който умишлено, енергично, старателно и изобретателно се крие в океана на информации и дезинформаци. Все пак трябва да се даде някакво обяснение. „Ами, в България много се краде!“. Кой краде? Какво е откраднал? Отговори няма. Идеята е, че всичко е нормално, но има там едни, които крадат и като ги хванем, нещата ще се оправят. Толкова. Това е идеологическата постановка. Това е идеологическата лъжа. Това е класовата измама. Без да отричам факта, че се краде.

  Измама е, защото у нас главното „ крадене“ от бедния е абсолютно законно и „цивилизовано“. Чрез ненормални за европейска страна ниски данъци за богатите Чрез ниски данъци за бизнеса. Чрез висок дял на косвените данъци. Чрез липса нанеоблагаемминимум за най-бедните. Чрез високи банкови лихви. Чрез укриване на печалби. Чрез търговски дъмпинг, който прецаква българския производител. Чрез картелни цени. Чрез... чрез... Богатите крият това и основните медии им помагат старателно. Не съм против богатите. Искам обаче всички нормални хора да оцеляват спокойно. Против съм това – да правят всички нормални хора на глупаци.

  Но, нормално. Взаимоотношенията са класови. Да четем Маркс.

  Поглед инфо, 2 февруари 2017

  
  

  АНТИЕВРОПЕЙСКИТЕ ПАРТИТУРИ НА БЪЛГАРИЯ

  
  

  В започналата предизборна борба партиите, които демонстрират проевропейска ориентация, си приличат главно по две неща. Първо, обещават сериозно вдигане на доходите, и второ, не дават дума да се обели за повишаване на данъците. С второто те стоят на ясни антиевропейски позиции.

  Противоречието между първото и второто е шизофренно, но съответните партии замитат проблема под килима, като се опитват да внушат, че да си европеец, е достатъчно да припяваш на казионната пропаганда за Крим.

  В хора на европейските народи България симулира участие в общите песни, но в много моменти от представлението държи антиевропейски партитури и тихичко си пее някакви свои лични мелодии. Ето малка част от тези родни партитури – отношението „преки – косвени данъци”, липсата на необлагаем минимум, отношението между доходите на най-богатите и найбедните – коефициента Джини, минимален и среден доход, образованост и прочие.

  Ярка такава партитура е ниският и плосък данък печалба. При нея налаганите с години митове, вместо да се разпадат под ударите на фактите, като че ли укрепват още повече. Първокурсник по икономика с право би казал, че увеличението на този данък би дало ресурс за сериозни социални мероприятия. В Европа нормално данъкът печалба е от порядъка на 20%. Някъде е и 28, 29, 30, 33! Ние в какъв смисъл сме европейци? Кое ни е европейското, би попитал непредубеденият студент.

  Политиката обаче не е за студенти. Нашата политика е за проевропейци, които обясняват, че ниският плосък данък пе-

  чалба привлича инвестиции и изсветлява икономиката. С други думи, по свой начин увеличава бюджетните приходи.

  
  

  Чуждите инвестиции

  
  

  Всеки, който следи динамиката на чуждите инвестиции, знае, че у нас те не зависят от ниския данък печалба. Тези дни например стана ясно, че през 2016 г. чуждите инвестиции в България са намалели с над 1 млрд. евро, или с близо с 60% в сравнение с предходната година. И още нещо интересно – свиването е най-голямо при дяловия капитал, тоест при това, което осигурява дългосрочен растеж. Лека разходка по предходните години ще покаже още нагледни примери.

  
  

  Изсветляване на икономиката

  
  

  Това понятие от областта на перилните препарати иде да ни каже, че ниският данък печалба стимулира бизнеса да плаща данък. Да видим.

  Плоският данък върху печалбата от 10% беше въведен на 1 януари 2007 г. През същата година бюджетните постъпления от този данък са били 1676,6 млн. лева, а през 2014 г. са 1679,3 млн. лева. Голямо изсветляване, няма що! (вж. Иван Ангелов,

  „Истината за ниските плоски данъци“, Дума, 30.11.2016).

  Сега съветвам читателя, който се интересува от макроикономика, да се хване здраво за седлото! За тези седем години БВП отчита ръст от 48%! През 2007 г. той е 56,5 млрд. лева, а през 2014 г. – 83,6 млрд. лева. Излиза, че обществото грубо казано е произвело 48% повече, а българският бизнес не е, след като данъкът печалба си е почти същият! Значи бизнесът едваедва мърда, а БВП хвърчи нагоре! Как се получава това? Или бизнесът укрива печалби?

  Да вземем за сравнение други две години. През 2008 година данък печалба е бил 2 млрд. (при БВП 66,7 млрд. лева), а през 2015 г. – 1,8 млрд. (при БВП 86,373 млрд. лева). Инфлацията не

  нанася особени корекции в числата. Кога икономиката е произвела повече? През 2015 г. И защо печалбите на бизнеса са по-малки?

  
  

  Общите инвестиции

  
  

  След намаляването на данък печалба в бизнеса остават по 4-5 млрд. лева допълнителни пари годишно. И какво? Инвестициите увеличават ли се? През 2007 г. инвестициите са били 22 млрд., през 2014 г. – 16 млрд., а през 2015 – 18 млрд.

  И как така БВП расте толкова забележимо, а инвестициите намаляват също толкова забележимо?

  Ниските данъци у нас не водят до увеличаване нито на масата на данъците, нито на инвестициите, нито новите работни места. Тогава до какво водят?

  В България явно се случва това, което се случва в целия свят, когато въпросът опре до отрицателни примери. В отрицателните примери сме абсолютно в крак с напредналите държави. Тук не пеем фалшиво. Като казвам „отрицателни“, имам предвид интересите на мнозинството от народа.

  Държавите прилагат какви ли не облекчения за бизнеса. Тези облекчения обаче водят просто до разпределяне на повече дивиденти, набъбване на банкови сметки на богатите и луксозно харчене. „Предприятия, преливащи от пари (повече от 800 милиарда финансови средства в САЩ)… които не инвестират.“ И евтините кредити водят не до увеличаване на инвестиционната активност, а до обогатяване на акционерите (вж. http:// bg.mondediplo.com/article1522.html).

  
  

  Нашата данъчна система е антиевропейска

  
  

  Като толкова се гордеем, че сме членове на Европейския съюз, като обявяваме последния за свръхценност, като гледаме подозрително всеки, който каже нещо критично по това членство, всъщност към кои стандарти на ЕС се придържаме? Към

  основните не се придържаме. А, да, с гей парадите се справяме... Не е ли по-логично да сме нетърпими към това, което ни отдалечава от европейските стандарти? Или Европа е територия, а Брюксел е за нашите политици и чиновници нещо като Мека за мюсюлманите – място за поклонение?

  
  

  ***

  В края на миналата година „Галъп“ оповести данни, които мнозина окачествиха като парадоксални – 71% от българите са убедени, че се движим в погрешна посока, а мнозинството остава проевропейски настроено. Как така? Че ние сме в ЕС! Значи посоката е правилна!

  При това изследване народът се е оказал по-мъдър, отколкото го смятат политиците. Да, ние сме в ЕС, но посоката ни е грешна... Защото се движим в посока, обратна на ЕС!

  
  

  Поглед инфо, 22 февруари 2017

  
  

  ЕВРОПЕЙСКИЯТ ДОМ –

  ТУХЛИ БЕЗ ХОРОСАН

  
  

  На 6 март ръководителите на четири европейски държави

• Франция, Германия, Италия и Испания, дадоха ясно да се разбере, че предпочитат Европейски съюз на две или повече скорости. С това те отговориха на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, който публикува в Бяла книга пет сценария за развитието на Съюза и попита кой е най-желан от тях. На 1 март сценариите бяха представени за обсъждане на всички европейски граждани, а днес, 8 март, българското правителство пъргаво излезе със становище, че е против ЕС на различни скорости

  Трудно прочетох Бялата книга – тромав, бюрократичен текст, лишен от вдъхновение. За съжаление обаче не просто формата е лоша, оскъдни са идеите, които биха дали решение на големите проблеми пред нашата общност.

  Авторите са наясно, че днес Европа е на кръстопът – „Европа винаги е била на кръстопът...“ Добре, но какъв е днешният кръстопът? Между какво и какво избираме?

  Бялата книга очевидно има предвид главно бъдещето на глобализацията. Тя се споменава ясно в контекста на „извличането на ползите“ от нея. Да се извлича полза, е добре! За кого обаче? За финансовия и транснационалния капитал – както досега? Или за обикновените граждани, които очевидно страдат от уродливите страни на същата тази глобализация?

  Нарастваща трудова несигурност, все по-късно пенсиониране, осакатяване на социалните програми, все по-голямата пропаст между бедни и богати... Кой сценарий решава тези проблеми? И проблеми ли са те въобще за европейските бюрократи? Дават ли си сметка ръководителите на ЕС, че кризата не е прос-

  то минало, а цунами, което може да ни връхлети отново – при това скоро – благодарение на ненаситната лакомия на крупния финансов капитал? Има такива сигнали – корпоративната задлъжнялост в САЩ е невиждана досега, необслужваните кредити са на равнището на предкризисната 2007 г.1. Сценариите обаче не подсказват тревога.

  „В Бялата книга са посочени основните предизвикателства...“, хвали се сама Бялата книга. Да погледнем към едно от тях – „мигрантския поток“, който заля Европа. Как се отнасят към него сценаристите?

  „Факторите, пораждащи миграция, също ще се умножат и потоци от мигранти ще идват от различни части на света вследствие (бел. моя) на нарастването на броя на населението, широко разпространеното напрежение и изменението на климата...“ Виждате ли как са подредени причините за миграцията? На първо място – много се размножавали хората! После някакво неидентифицирано напрежение! И накрая – промените в климата! От прекомерните горещини ще да са забегнали, значи, стотиците хиляди към Европа. По причина на слънцето! Да не помисли някой, че е от бомбите. Сриването на държави като Либия, Ирак и Сирия тук просто е някакво „напрежение“, ей такова

  • природно, обективно, самослучващо се. „Части от съседните ни региони се характеризират с нестабилност, което доведе до най-голямата бежанска криза от Втората световна война насам“

  • като че ли става дума за събития на Марс, толкова неутрално, спокойно и свидетелски е казано. Някакви съседни региони се характеризират с някаква необяснима нестабилност.

    Като че ли Европа няма принос в тази нестабилност. Като че ли европейки държави не хвърляха бомби над тези региони и не избиваха мирни граждани. Като че ли Европа няма никакви ин-

    
    

    

    1 Вж. С. Дюран, „Отровни лекарства срещу финансовата криза, http:// bg.mondediplo.com/article1522.html; и Ф. Енгдал, „Следващата дългова криза в САЩ“, https://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/160-2016/broi-62016/2554-sledvashtata-dalgova-kriza-v-sasht).

    струменти и сили да установи мир и стабилност по тези земи. Доколко наистина осъзнава Европа своята възможна и дори задължителна роля в света? От сценариите не личи.

    Мигрантската криза постави на изпитание социалните системи на държавите, способността ни да бъдем солидарни в трудни условия, пълноценността на диалога между народи и политически елити. Тя на практика срина и концепцията за мултикултурализма, налагана от години като една от водещите европейски ценности. За сблъсъка на култури и религии в обществата, приемащи сериозни количества мигранти, обаче в Бялата книга няма нито дума.

    Затова пък думите на един германски полицейски синдикалист разкъсват мълчанието: „Нямам изобщо представа как може въобще да му хрумне на някого да вярва, че интеграцията е възможна.“2 Цели родове на мигранти, хора, които живеят от 30 години в Германия, не говорят и дума немски, твърди Райнер Вендт.

    Подобни факти със сигурност са известни на ръководителите на ЕС. И какво от това? Къде е анализът? Къде са съответните стратегии и тактики? Проблем, който кара половината население на Европа да настръхва, като че ли не съществува за стратезите на европейското бъдеще.

    В Бялата книга има много думи за печалба, за нови технологии, за климат, за различни скорости... В нея обаче липсва идеята, че ЕС може да бъде солидарен с проблемите на своите обикновени хора и стожер на световния мир. Всъщност дори не е ясно какво точно обединява тези 500 милиона души, какво споява техните държави? Културата ли, филантропията ли, религията ли? Солидарността, за която мечтаеха архитектите на общия европейски дом, се изпари зрелищно още в гръцката дългова криза. Кой е днес

    „хоросанът“, който ще спои тухлите в новата сграда на Европа?

    
    

    Поглед инфо, 8 март 2017

    
    

    

    2 Райнер Вендт, шеф на германски полицейски синдикат, www.facebook. com/domesticforeignworldnews/videos/720296854818232/

    
    

    ОТКРИТО ПИСМО

    ДО ЩАБА НА РЕВОЛЮЦИЯТА В БЪЛГАРИЯ

    
    

    Не знам точно къде е щабът, затова писмото е открито. Щаб обаче със сигурност има. Иначе откъде толкова революционен хъс в социалните мрежи? „Да ги изметем!“, „Да хващаме гората!“, „Къде раздават калашниците?“ – и това е само малка част от призивния арсенал на революцията.

    Скъпи революционери,

    Да ви призная, и на мен ми се хваща гората! То такова разминаване между желано и действително, направо не е вярно! Обаче.

    Кажете, без да се вторачвате в родовата си история и политическите си емоции, какви да сложим? Пробвахме с леви, пробвахме с десни. Пробвахме с извънпарламентарни и едва излюпени. НДСВ кои бяха? Никои, един сал цар отпреде, и хоп! – управляващи! ГЕРБ кои бяха? Сал един генерал отпреде, и хоп! – управляващи! Това ако не е генерална промяна, какво друго е? Основно измитане на старите в името на нещо тотално ново. Е, няма друг толкова революционен народ! Няма...

    Новите, когато дойдат на власт започват като грамофонни плочи: „Ама то с магическа пръчка не става!“, „Леле, какво лошо наследство!“... и други разсъдъчни възклицания.

    През последните двайсет години, който и да управлява – все същото. Като някаква талига сме, затънала в яко издълбан коловоз. Сменяш конете, те дърпат, ама посоката една и съща. Мизерията същата, неравенствата се задълбочават, призовите места в черни класации се множат. И не си мислете, че има

    дъно. Докато стигнем Сомалия, има още много да дълбаем. А то и Сомалия има накъде да дълбае!

    А сега ще ви обясня защо

    
    

    да се променят нещата, не е проста работа, дори е невъзможна

    
    

    За да става все пак нещо от това, дето с магическа пръчка не става, на държавата ѝ трябват пари. Откъде? И тук, за да е по-просто, дори няма да споменавам за възможна по-силна икономика. Само за преразпределение ще кажа две приказки. Да погледнем другите европейски страни. Не Германия и Франция, а тези от нашата черга. Унгария разпределя чрез бюджета си 49% от Брутния вътрешен продукт (БВП) на страната, Сърбия – 43%, Хърватия – 43%, Естония – 41%.

    А България? 36%!

    Ако разпределяме толкова, колкото е средното за ЕС, нашият бюджет ще бъде с 9 млрд. лв. по-голям. Нали се сещате колко неща повече могат да се направят с още 9 млрд?

    
    

    Ние обаче искаме от държавата, ама не ѝ даваме

    
    

    То е все едно да накараш някого да прекопае бързо и качествено нивата, но вместо мотика, да му дадеш тесла.

    Сега питаме: как парите в бюджета могат да станат с 8–9 млрд. повече? Чрез данъците, разбира се. Значи... „Да се увеличат данъците? О-о, не!“, ще извикат вкупом политиците.

    Интересен народ сме. Преди 2007 г. много експерти смятаха за налудничаво данъкът общ доход и данъкът печалба да се свалят на 10%. Сега изглежда налудничаво обратното.

    Да се анатемосва увеличаването на данъците е лесно. Това било „опит за грабеж“, „да бръкнеш в джоба на честните трудови хора“, „да накажеш инициативните“, „да стимулираш мързеливите“, „да сложиш прът в колелата на предприемчивите“, „да разшириш сивата икономика“...

    Всъщност обаче става дума не просто и не за всякакво увеличаване на данъците. Напротив, за някои, за най-нискодоходните, трябва дори облекчаване чрез необлагаем минимум. И прогресивна скала.

    А данък печалба? Представяте ли си въобще опит за вдигане на корпоративния данък? Да се опиташ да събираш повече пари от едрия бизнес? Как ще реагират силните медии, които са си крупни предприятия? Да им отнемеш пари и да чакаш разбиране от тях? „Лет ит би“ и вувузели! Ще те попилеят за две седмици. Да посегнеш на парите на богатите, е все едно да си отрежеш клона... Да бръкнеш в джоба на този, който те е вкарал в политиката, да ухапеш ръката, от която ядеш и пиеш, да бръкнеш в крайна сметка и в собствения си джоб. Някой лично ще ти благодари ли?

    Ще попитате как така в „белите“ държави държат висок данък за най-богатите? Заварено положение. Отвоювано. Обществата са водили битки, за да накарат своите богати да участват в общото дело с по-сериозни суми. У нас дори не се спори.

    Сега за друго. Има действия, които носят плодове след години. Някои след много години. Да вземем демографския проблем. Всички го констатират, обсъждат го, жонглират с него. А реални стъпки – никакви.

    Две неща са важни за раждаемостта – да виждаш някаква стабилност в бъдещето и да усещаш, че нов член на семейството няма да влоши стандарта ти на живот. През 1950 г., например, у нас са родени 180 хиляди деца. Три пъти повече отколкото през миналата година. В епохата на усилено строителство на

    „новия живот“ хората просто са вярвали в по-доброто бъдеще на страната.

    Днес, ако за всяко дете родителите получават, да кажем, по 400 лева месечно, доста семейства биха се решили да имат още едно дете. Не са много пари, но създават чувство за лична стабилност. Такава сума на дете ще струва на държавата от порядъка на 300 млн. лева годишно. Ако тези „майчински“ се дават само на майки с определен образователен ценз,

    да речем завършено средно образование, сумата ще бъде и по-малка.

    Казахме, че ако държавата ни събира колкото средното в Европа, тя ще разполага с едни 8–9 млрд. повече. Тогава и 500 лева на дете месечно няма да са страшни. Вие представяте ли си, ако за дете на образована майка се плащат по 500 лева месечно? А по 1000 за две деца? Всичко е въпрос на приоритети. Но дори дебати няма за такива пари.

    Вярно, на следващата година тези пари ще се удвоят, после утроят... А държавата би могла да създаде и специални предприятия, печалбите от които да бъдат акумулирани за тези цели. Може и специален демографски данък да бъде въведен. Трябва кураж обаче!

    
    

    В действителност нашите политици България си ги устройва и такава, каквато е

    
    

    Не го казват, друго говорят, редят лозунги, но поведението им ги издава. Устройва тези, които са на власт. Ще устройва и тези, които ще дойдат утре. С какво по-точно?

    Първо, държавата се управлява сравнително лесно. Валутният борд я лишава от собствена парична политика. Без борд ще е по-сложно. Властта поддържа балансиран бюджет. Ако си позволи дефицит, ще си създаде рискове за бъдещето. А рисковете изискват по-задълбочено мислене. Затова по-добре да режем „живо месо“.

    България не се бори за свои специфични интереси в ЕС. Това изисква усилия. А защо да се полага това усилие? Собствената политика усложнява нещата. На нашите политици такава сложност не им е нужна. Депутатите слушат Министерския съвет, Министерският съвет слуша премиера, премиерът слуша началниците от Брюксел и Вашингтон и нещата са си по местата.

    Ама много показатели се влошавали – образователни, здравни, демографски... Може, но това са инерционни системи, няма да рухнат отведнъж. Образованието ни се срива вече

    близо 30 години, владеем последните места по грамотност, нямаме професионално подготвени млади хора. Но някакво образование имаме, нали? Има още много мегдан да се влошава.

    И с другите сфери е така. „Не можем да му мислим какво ще бъде след 30–50 години, и да взимаме някакви мерки отсега!“ Така всъщност мислят политиците.

    За да има промяна,

    
    

    гръбнакът на политическата прослойка трябва да се изживява като субект на процесите

    
    

    Като творец на бъдещето на нацията. Ние кога всъщност сме се чувствали като субект на своето развитие, на своята посока? Днес за нас такъв субект е Европейският съюз, преди беше Съветският. В цялата ни хилядолетна история я има – я не 4–5 века на собствена субектност. Като няма чувство за субектност, няма и напън!

    Така че, скъпи революционери, не ме карайте да измитам никого от властта!

    За да бъдем адекватни, важно е да осъзнаем, че политическата каста не се впечатлява от катастрофичните картини, които рисуваме ката ден! А това е архиважно за поведенческата ѝ мотивация.

    Щели сме да станем след няколко десетилетия 6 милиона, после 5 милиона! И какво от това? В Андора са 70 хиляди и пак са държава, и то каква! Ще останем по-малко, голяма работа! Здравеопазването имало много дефекти! Като добавим към това мизерните пенсии на поне един милион пенсионери, се очертава геноцид. Ама, хайде да не се плашим толкова с него! Това все пак е един естествен геноцид, не е избиване на населението, я! Ще започнат да умират пенсионерите по-систематично, ще падне средната продължителност на живота, но няма да стигнем до положението на Афганистан, където тя е 50 години! Така по един естествен начин ще се подобри демографската структура на българското население.

    Тогава и пенсиите могат да се увеличат. Ето например, пак Афганистан ще посоча, там хората над 55 години са 6% от населението, а при нас – над 30%! Представяте ли си и в България да са само 6%?

    Друго, щяло едно малцинство да стане мнозинство. И какво толкова страшно? А и без особено образование пак ще я караме! Обслужващ персонал на такова прекрасно за туризъм място, не е чак толкова лошо. Знаете ли колко народи по света са ги превърнали в обслужващ персонал? И те не са непременно най-нещастните! Вижте класациите за самоусещане за щастие! В Нигерия средно до 50 години живеят и 70% от населението е под границата на бедност, а в класацията за щастие – с десет позиции пред нас... Така, че хайде да не се плашим толкова!

    Казват: „Нямали сме образ на бъдещето!” Хайде, де! Ще ви дам образ на бъдещето. 4–5 милиона си живеем, разнасяме чайове и хавлиени кърпи на финландските баби по минералните извори, бачкаме аутсорсинг – разни кабели за автомобили, харчим парите на децата и внуците, отишли в чужбина, и щракаме с пръсти. Някои ще кажат, че този образ на бъдещето е лош! Въпрос на вкус.

    
    

    Има и друг път, но той е труден

    
    

    Изисква сериозни усилия и време. И няма нищо общо с революциите, Балкана и калашниците. Няма нищо общо и с отрицанието на партиите.

    Съществува друг тип хора, които по принцип са готови да рискуват и да се занимават със сложни задачи. Те трябва да бъдат намерени, стимулирани и подкрепяни. Особено в партиите и особено във водещите партии. Тук средният партиен ешелон на партиите играе ключова роля.

    Нещо важно – голяма взискателност към партийните елити с конкретни и изпълними претенции, а не просто с ругатни. Динамични поощрения и наказания на избори. У нас политиците

    все още нямат усещането, че изборните им успехи и провали утре зависят от конкретното им поведение днес.

    Друго отношение към малките партии. Търсене и в тях на новия тип политик. И много, много работа на т. нар. интелектуален елит, който не иска да се занимава с политика, но би искал да въздейства на своето общество. Много дискусии, много дискусии! Защото днес дори читави дискусии няма. Няма търсене. Няма извеждане на сериозните проблеми и тяхното разнищване.

    Това е сериозен път. Качествени промени в партиите и около партиите в т. нар. гражданското общество. Много труден път. Дори на мнозина им изглежда невъзможен. Дори не може да се каже точно откъде да се подхване. И по този въпрос трябва много мисъл, много говорене, много енергия и много медийни усилия.

    Това е път по стръмното, но в България нещо хубаво се е случвало само тогава, когато нейните синове и дъщери са хващали стръмни пътища. Другото е това, което е. Лесното, спокойното, равното. Това без особени усилия. Само не чакайте от него революционни промени към по-добро. От него може да се очаква само същото, с готовност за леки влошавания. Подчертавам – „с леки“, за да ми е по-леко.

    
    

    Поглед инфо, 21 май 2017

    
    

    СВЕТОВНАТА ЛАКОМИЯ ПОДГОТВЯ НОВ СРИВ

    
    

    По време на президентската кампания Доналд Тръмп внушаваше, че ще помогне на производствения капитал да получи реабилитация. Нормалният, производителен, свят има нужда от това. От доста години насам финансовият капитал доминира тотално. За няколко дни той прави такъв оборот, какъвто производственият успява за цяла година. Тръмп обаче прави сериозни крачки в обратна посока.

    През 2010 г. в САЩ влезе в сила законът „Дод – Франк“. Той засилва регулациите в банковата сфера, с цел да предотвратява условията за нова финансова криза. Днес президентската администрацията на САЩ е решила да го окастри яко. Не ѝ харесват нито ежегодните стрес тестове, нито поддържането на по-големи капиталови резерви, нито създадената със закона Служба за финансова защита на потребителите.

    Някой ще каже: „Какво толкова, нали финансовата криза е зад гърба ни?“ Така де, така...

    Световната лакомия е в абсолютно здраве и вече кове предпоставките за нов срив.

    Днес в цял свят лихвите са изключително ниски. И върви едно яко теглене на кредити... В САЩ например от 2007 г. досега сумата на корпоративните кредити е нараснала четири пъти. С каква цел? Може би инвестиране? Нищо подобно. В САЩ от всеки долар печалба се реинвестират едва 4 цента, в еврозоната – съответно 2 евроцента, а в Япония – практически нищо (вж. Седрик Дюран в „Отровни лекарства срещу финансовата криза“, Монд дипломатик, февруари 2017 г.).

    Инвестициите може да са символични, но затова пък дивидентите за акционерите забележимо наедряват. И вече са стигнали нивото на най-добрите години от първото десетилетие на века – 600 млрд. в САЩ. С пълна сила тече и обратното изкупуване на акции от предприятията. Тук годишната сума в САЩ надхвърля 500 млрд. долара. И защо е това? Защото така се поддържат борсовите цени и се вдига цената на акциите. От което всъщност се интересуват акционерите. Цената се качва, защото обратното изкупуване на акции е последвано от тяхното унищожение.

    Падането на лихвите, освен че стимулира апетита за задлъжняване и съответно за по-крупни дивиденти на собствениците, удря сериозно пенсионните фондове, защото намалява доходността на техни основни активи. А това как се посреща? Логично е да се мисли за намаляване на пенсиите. И то вече започна. На 16 декември 2016 г. американското Министерство на финансите издаде първото разрешение за намаляване на пенсиите, поискано от пенсионен фонд.

    От друга страна, слабата доходност на държавните ценни книжа стимулира инвеститорите да търсят рискови активи. Познато нали?

    Добре де, ама лихвите в един момент ще тръгнат нагоре. И какво е вероятно да се случи?

    Накратко и ясно го обобщава The American Enterprise Institute, един от основните мозъчни тръстове в САЩ: днешните финансови явления „значително увеличават вероятността от генерална финансова криза през следващите две години“ (вж цит. статия).

    Не знам дали красотата ще спаси света, но лакомията със сигурност може да го погуби.

    
    

    Поглед инфо, 13 юни 2017

    
    

    СТАТИСТИКА, ДОХОДИ И МИСТИКА

    
    

    Прагът на бедност за 2015 г. в България е бил 326 лв. През 2016 г. е паднал на 308 лв. В същото време делът на хората, живеещи с доходи под този праг, се е увеличил с 0,9% ̶ до 22,9%.

    За мен това означава, че

    
    

    броят на бедните у нас нараства

    
    

    През миналата година те са станали повече в сравнение с 2015 г. Институтът за пазарна икономика (ИПИ) обаче нарича такъв извод „прибързан“. И защо? Защото през тази година Националният статистически институт (НСИ) променил начина на събиране на информация, „което прави сравнението с предходни периоди непрепоръчително“1. И по какво толкова се различават подходите на НСИ? Оказва се, по броя на анкетираните. През миналата година изчисления са се правили върху 7300 анкетирани лица, а през тази година – върху 8600 лица. Единственият възможен извод от промяната на подхода обаче е, че вероятно сметките са станали по-точни. Колкото повече хора се включват в изследването, толкова то е по-достоверно. И от никъде не следва, че не е коректно да съпоставяме данни и да формулираме тенденции.

    Тук се налага да обясним как се изчислява „прагът на бедността“, защото неразбирането е масово. Този праг е 60% от медианния доход на населението в дадена страна.

    
    

    

    1 „Линията на бедността пада до 308 лв. през 2016 г.“ в Капитал дейли

    от 26.06.2017 г.

    Медианният доход

    не бива да се бърка със средния

    
    

    Един човек разполага с медианен доход тогава, когато половината от населението получава повече от него, а другата половина – по-малко. В нашия случай, ако 308 лв. е прагът на бедността и този доход е 60% от медианния, то медианният доход е 513 лв. И ако аз получавам 513 лв. месечно, то половината от българите получават повече, а другата половина ̶ по-малко. Колкото до средната брутна заплата, в края на миналата година тя стана 1000 лева, но 70% от работещите получаваха по-малко от нея.

    Трябва да отбележим, че прагът на бедност не говори за възможност (или невъзможност) да се удовлетворяват потребности. Той говори за това къде се намира в йерархията на доходите човек, който е на този праг. Навсякъде прагът е различен и съпоставка между хора, които се намират на този праг в различните страни, е некоректна. Например прагът на бедност в Австрия е от порядъка на 600 евро, а в Дания – от порядъка на 1200 евро.

    Директна съпоставка на сумите обаче също не трябва да се прави. Ако българският праг на бедност е 180 щ.д., това не означава, че с тях можеш да си купиш 7 пъти по-малко неща, отколкото в Дания, където този праг е 1340 щ.д. Тук за по-вярна преценка ни идва на помощ понятието „паритет на покупателна способност“. Ако включим това понятие в анализа, можем да твърдим, че с 1 долар, спечелен у нас, могат да се купят толкова неща, колкото в САЩ с почти 3 долара. С един долар, спечелен в Дания, могат да се купят толкова неща, колкото в САЩ за 86 цента. Така с малко смятане ще установим, че

    
    

    с доход на прага на бедността

    
    

    в Дания могат да се купят 2,3 пъти повече стоки и услуги, отколкото с „праговия“ доход в България. На практика това 2,5 пъти сигурно е 4–5 пъти, като свием „кошницата“ от стоки и услуги, които ползват бедните. Така че, ако един българин и един

    датчанин се намират на прага на бедността в своите страни, те ще потребяват различно. Може да се твърди, че българинът, особено ако е болен, с тази сума не може да оцелее биологически, а датчанинът може да оцелява нормално, макар и много скромно в сравнение с тези, които го заобикалят.

    Сега се връщам към въпроса, който зададох в началото. Според данните на НСИ българските бедни повече ли са станали през 2016 г. в сравнение с 2015 г.?

    Представете си в редичка девет еднакви по брой групи хора. Във всяка група доходите са еднакви: 100 – 200 – 300 – 400 – 500

    – 600 – 700 – 800 – 900 лева. Медианният доход е 500 лева (тук той съвпада със средния, но ако в последните две групи сумите са 1000 и 2000 например, средният доход ще стане по-голям, а медианният ще се запази.) Прагът на бедността ще бъде 300 лв. (60% от медианния). Ако той намалее, то това означава, че е намалял медианният доход. А медианният доход ще намалее, ако намалеят доходите в групите в дясно и в ляво. С други думи, ако в йерархията на доходите си по средата, и тези доходи намалеят, то явно са намели доходите по цялата верига. Ако доходите са намалели, това означава, че масовият българин е станал по-беден. Това означава, че бедните в България са станали повече.

    Аз обаче не правя тези изчисления и не предлагам тези абстракции, просто за да твърдя, че българинът е обеднял с 10–20 лева на месец, без да броим инфлацията.

    Нека да усложним задачката, за да се придвижим към това, което ме вълнува. През 2016 г. в сравнение с 2015 г. отчитаме ръст на икономиката и спад на безработицата. Това означава, че българинът трябва да е станал по-богат, а не по-беден. С малко, но по-богат.

    
    

    Когато икономиката дърпа напред, би трябвало и доходите да се увеличават

    
    

    Когато безработните намаляват, медианният доход също трябва да се вдига, защото хора от група с по-ниски доходи се

    придвижват в групи с по-високи доходи (през последните три години безработните са намалели с 189 хил. души, до 247 хил.

  • това не е малко!)

  Да, ама ние отчитаме точно обратното – доходите на масовия българин намаляват! И ако знаете какви усукани изречения по този повод артикулират от ИПИ, за да признаят фактите, но не и извода – че бедността се увеличава! Ето коментара на Явор Алексиев от ИПИ: „От новите данни на НСИ разбираме, че бедните може би са повече, отколкото сме предполагали, но няма как със сигурност да знаем дали техният дял се увеличава или намалява“2. Нещо да разбрахте? Ако не, изключете си логиката и включете мистичните си способности. Понякога у нас статистиката е поезия.

  Според мен възможните изводи са в две посоки. Първата е, че приказките за ръст на икономиката не са верни. Възможно е такъв ръст да се докара например от намаление на цените на вносни енергоносители и така да се подобрява външнотърговският баланс. Което счетоводно води до увеличаване на вътрешния брутен продукт, но не и до производство на повече стоки и услуги, нито до по-високо потребление, нито до по-голям износ. Счетоводно увеличаване, което по никакъв начин не се отразява положително на доходите на хората.

  Втората посока – има някакъв загадъчен ръст на икономиката, за който знаят само специалистите от ИПИ, но доходите на редовия българин намаляват и бедните се увеличават. Защото

  
  

  подоходното разслоение се увеличава

  с по-големи темпове от ръста на икономиката

  
  

  Къде е истината? Като гражданин на тази държава искам някой да ми я обясни. Логично е това да бъдат партиите в опозиция. За съжаление обаче на тях като че ли дори не им прави

  
  

  

  2 Пак там.

  впечатление противоречието, че икономиката имала ръст, но линията на бедността пада от 326 лв. на 308 лв.

  Зад това противоречие се крие някаква истина за нас самите. А ако не се интересуваме от истините за нас самите, нямаме никакъв шанс да прогресираме в която и да било посока. Връзка между лъжа и прогрес няма, поне като трайна тенденция.

  Точно в този момент се сещам за 2010 година – Европейската година на борбата с бедността и социалното изключване. През тази година Министерството на труда и социалната политика организира и проведе 100 инициативи, мероприятия и дейности, с над 4500 преки участници: изследване по въпросите на бедността и социалното изключване; анализ на законодателството, свързано с борбата с бедността; 2 национални конкурса за детско есе и за детска рисунка и издаване на книга с най-добрите творби; 26 информационни дни в областни градове на страната; 8 дебата, 6 кръгли маси, 6 местни срещи на хора, живеещи в бедност; 3 беседи с ученици и студенти; семинари с НПО, разработване и издаване на брошури за политиките за борба с бедността; фестивал на спорта, музиката и танците за деца, живеещи в специални институции…3

  На борба срещу бедността – с музика, танци и статистика!

  Вече и с малко мистика.

  
  

  Поглед инфо, 27 юни 2017

  
  

  

  3 Вж. вестник Дума от 29.03.2011 г.

  
  

  МОРАЛЪТ, ГОСПОДА...

  
  

  И аз чета за крупната работодателска наглост, която граници няма... Мечтая си за момента, в който синдикатите ще ги притиснат да отговарят за тяхното социално поведение, за тяхната социална отговорност. И не са просто техните думи и тяхното отношение към труда, което е най-скандално.

  Вижте едни много просто сметки, за които никой не ги притеснява. През 2007 г. българският бизнес плаща 1,8 млрд. лева данък печалба, при БВП от 56,5 млрд. лева. За тази година (2017) бюджетът предвижда 1,97 млрд. лева данък печалба при прогнозен БВП от 92,5 млрд. лева. Нещо да ви прави впечатление? Нещо да ви смущава, притеснява или пък разсмива? Расте си БВП, отива да става двойно по-голям в сравнение с десет години по-рано, а данъкът печалба нещо едва, едва мърда. През 2007 е бил 3,2 % от БВП, сега горкият се е спихнал на 2,1%. И що така?

  Та питам аз. Защо, бе скъпи крупни работодатели, общественото богатство расте, а вашият принос намалява ли, намалява? Бизнесът ли ви закъса или се научихте по-майсторски да си укривате печалбите? И ако ставате все по-зле, защото за това говорят макро цифрите, на работниците ли се дължи тази лошотия? Или си трупкате двойно по-голямата норма на печалба (от нормалната за Европа) по банкови сметки, за да си купувате яхти, а пък реинвестирането на печалбата в производството, кучета го яли?

  Моралът, моралът, господа! Ама откак се е пръкнал света, все „Крадецът вика дръжте крадеца!“ е на мода!

  
  

  Поглед инфо, 25 юли 2017

  
  

  ЗА ИКОНОМИКАТА С ЧОВЕШКО ЛИЦЕ

  
  

  Най-после светът призна солидната, неотменна и впечатляваща връзка между две научни области, смятани досега за твърде далечни една от друга. Нобеловата награда за икономика (учредена от Шведската банка) за 2017 г. спечели Ричард Талер, пионер в интеграцията на икономиката с психологията.

  „Талер даде човешко лице на икономиката“, казват от Нобеловия комитет. И поясняват, че ученият е показал влиянието на три психологически черти върху икономическите решения – ограничената рационалност, социалните предпочитания и липсата на самоконтрол1.

  Давам по един пример за всяка от споменатите психологически черти.

  Поне от десетилетие насам световният финансов капитал прави за четири дни такъв оборот, какъвто производственият

• за цяла година. През 2008 г., в началото на последната световна финансова криза, общият обем на дериватните договори в света се оценяваше на 600 трилиона долара2. Това са облигации от нищото. По обем те надвишават десетократно произведения световен брутен вътрешен продукт (БВП).

  Срещу тази сума няма произведени блага. Ако произведеното е, да кажем, за 10 долара, то се залага, опакова, комбинира, пак опакова и така се раждат ценни книжа, чиято цена вече e 30 долара. После те отново се комбинират, продават и препродават, а масивът става примерно 100 долара. В основата е икономика,

  
  

  

  1„Ричард Талер спечели Нобел за икономика“, Капитал дейли, 10 октомври 2017.

  2 Христина Вучева, „Американското правосъдие и Дойче банк“, Поглед инфо, 11 октомври 2016.

  ама нагоре е психология – хората си мислят, че притежават реални пари, зад които стоят реални стоки и услуги. Някои познават, защото продават и си купуват такива реални неща, но други не успяват и скоро разбират, че са държали сапунени мехури. Надеждата, увереността, после късметът или разочарованието, илюзията са си типични психологични факти. И в тяхната основа е тъкмо ограничената рационалност, изследвана от новия Нобелов лауреат.

  Друг пример – икономическото спасяване на Гърция през последните години. Спасяваха я Европейската комисия, страните от Европейския съюз, Европейската централна банка (ЕЦБ), Международният валутен фонд, Световната банка… Кой откъдето я хванеше все я спасяваше. Даваха ѝ пари, наливаха ѝ пари, опрощаваха ѝ лихви и всякакви други спасителни неща. А Германия се оплакваше, че носи основната част от бремето. Тя плащала най-дебело сметките. „Нищо друго не е било подалеч от истината“, казва обаче икономистът Фолкер Хелмайер, който твърди пред радио „Дойче Веле“, че за година и половина Германия е спечелила от гръцкия дълг над 700 млн. евро3. Също като онези, които вземаха от ЕЦБ пари срещу 1% лихва и ги продаваха на Гърция за по 8–12%. Тук икономиката са парите, но психологията е повече. Твърди се едно, а се случва друго. Лъжата се представя за истина, истината – за лъжа. Този, който печели, казва, че губи. Той всъщност получава, а твърди, че помага, т.е. че дава. Когато получаваш обаче, не ти помагаш, а на теб ти помагат. Излиза, че Гърция е помагала на Германия. Това вече не е икономика, а психология. Едни блъскат цяла година, за да произведат хляб, месо, къщи и прочие, а други с две натискания на копчета по компютрите за секунди прибират едни пари, с които могат да си купят тези къщи, хляб, месо. Светът предпочита Германия пред Гърция. Съдбата предпочита лихварите пред гръцките производители. Ей това е то „социално предпочитание“.

  
  

  

  3 Дума, 25 юли 2011.

  А ето пример и за липсата на самоконтрол – третата психологическа черта, изтъкната от Нобеловия комитет, когато хвали Талер. Всички говорят, че излизаме от кризата, започнала преди десет години: увеличава се брутният вътрешен продукт, расте световната търговия, умножават се инвестициите. В същото време във водещата икономика – САЩ, корпоративният дълг бележи безпрецедентни висоти. В началото на 2016 г. той е нараснал до 6,6 трилиона долара, а това означава най-малкото 40 процента по-голяма чиста корпоративна задлъжнялост, отколкото през кризисната 2007 година. Просрочените задължения през първото тримесечие на 2016 г. са 27,8 млрд. долара и са по-високи от тези през третото тримесечие на 2008 г., когато фалира „Лемън Брадърс“4.

  Не е ясно какво ще стане, когато лихвите тръгнат нагоре. Впрочем ясно е – балоните ще започнат да се пукат и ще завалят фалити. Белият дом знае това, американските регулатори знаят това, икономистите ̶ също. Но никой не спира снежната топка, която вече се търкаля. Просто липса на самоконтрол. Психология отвсякъде. „Икономика с човешко лице“, както казва Нобеловият комитет, обяснявайки приноса на Ричард Талер.

  
  

  Монд дипломатик – българска редакция, октомври 2017

  
  

  

  4 Уйлям Енгдал, „Следващата дългова криза“, сп. Геополитика,

  бр. 6, 2016.

  
  

  10 НОЕМВРИ, МЕЧТА ЗА МЕЧТА

  
  

  Тази сутрин радиото ме изненада с „Последен валс“. Защо, се питам, пускат „Последен валс“? Ах,да, та то днес е 10 ноември! С Валса СДС казваше на БСП „сбогом“. И ми стана мъчно за „прогресивния“, силен, дори страховит СДС, който за три десетилетия не успя да предложи нищо повече от „карта с черепи“ и от мощен лъв се спихна до злобно коте. И за БСП ми стана мъчно, но от тази тема бягам... Стана ми и мило, защото тогава, в зората на Новото и Неизвестното, ние имахме мечти за България. Мечти имахме и ние, бившите комунисти, станали социалисти, и бившите комунисти, станали седесари. И найлошото, което се случи е, че изчезнаха мечтите. Ако не вярвате, задайте на близки и познати въпроса: „За каква България мечтаете?“ и ще видите какъв поглед ще получите.

  Историята на един народ е и история на неговите мечти. Мечтаели са хората на хан Аспарух и на цар Иван Асен II; мечтаели са войните на Петър Делян, загивайки от византийски меч; мечтаели са въстаниците на Константин и Фружин през 1404, преди да ги смаже Сюлейман; мечтаели са лудите глави на Априлското въстание; мечтаели са Строителите на съвременна България, увековечени от Симеон Радев; мечтаели за обединение българите разпръснати в няколко държави; мечтаел е моя баща за ново общество – сито, образовано и устремено.

  Ние мечтаем ли? И за какво? За достойно място на България в „Клуба на богатите“? За благоденстваща България? И как ще го постигнем? Проблемът е, че когато кажеш „КАКВО“, трябва да имаш идея и „КАК“. Иначе няма пълноценна мечта. Има някакъв блян, някакво сънуване, някакво мрънкане, но мечта няма. И пак за Историята. В нея винаги е имало това „КАК“. В началото – меч, меч и пак меч. Своя Църква. Черешово топче.

  Своя Държава. Отново – пушки и топове. Балкана. После – Хаимбоаз, Перник – Волуяк, Димитровград. После – свобода и пак свобода. И до тук. А сега?

  Хайде, ние остаряхме. Не разбрахме как и кога, но остаряхме. И моля се сега, мечтая сега, тези след нас, да стане така, че да започнат да мечтаят. Освен за себе си, и за България също. А ако има българска мечта, ще има българско бъдеще. Ако няма българска мечта, ще има нещо – магистрали, банки, казина, СПА – центрове, депутати, стратегии... Но бъдеще няма да има. Ще има само едно настояще – сиво, заблатено, а страхувам се – и злобно. Защото народ без мечта заслужава само толкова.

  
  

  Сайт на клуб „24 май“, 10 ноември 2017

  
  

  ДОКАТО СЪДБОВНО ПРОПУСКАМЕ КАКВО ПОЛИТИЦИТЕ (НЕ) КАЗВАТ

  
  

  Преди няколко дни британското правителство представи индустриална стратегия, с която иска да даде на бизнеса определени гаранции във връзка с Брекзит. Едновременно с това две мощни фармацевтични фирми обявиха, че ще инвестират над 1 млрд. паунда във Великобритания и ще създадат над 1850 работни места (Капитал дейли, 28.11.2017). Правителството моментално реагира с изявление, че тези сделки показват доверието на бизнеса в индустриалната му стратегия.

  Замислих се, откога не съм чувал някакво разсъждение на българската власт за връзката между нейното управление и поведението на бизнеса у нас.

  „Хората не правят дългосрочни инвестиции от такъв порядък, ако нямат увереност, че градим една много атрактивна основа в тази страна“, казва по споменатия повод английският министър на бизнеса Грег Кларк. Властта в Англия градила основа. На всичко отгоре тя била атрактивна. И обяснявала куража на бизнеса за значими инвестиции…

  Почесвам се по главата и пак опитвам да си спомня някакво разсъждение на нашия министър на икономиката за връзката между власт и икономика. Сещам се единствено за скандал, който остави горчивото чувство, че властта пречи на точно определено предприятие от оръжейния бизнес.

  Чета нататък за британската индустриална стратегия. Тя разкривала правителствените планове за насърчаване на изследванията, за подкрепа на фирмите да използват нови технологии, за партньорство с предприятия, които работят в областта на изкуствения интелект. Следват конкретни ангажименти, подкрепени с числа. И реакциите. Конфедерацията на британската индустрия

  приветства стратегията, защото „правителството гледа към хоризонта, а не само към следващите няколко километра“. Опозицията се включва, разбира се, критично. Според лейбъристите стратегията стимулира елитни индустрии, които вече имат предимство в страната, и не прави нищо за милионите работещи в нископроизводителните и нископлатените сектори. Нормално, опозицията е затова – да търси недостатъците на всяко властово действие.

  И отново се връщам към милата родна картинка. На конгреса на управляващата партия лидерът държи двайсетминутна реч, в която няма нито едно изречение за бъдещето. Само хвалби и стойки. И някаква нелепа мисъл, че Левски можел да прескочи една ограда. А по целия нормален свят конгресите на управляващите партии са най-естественото място за стратегически заявки, за визия. Защо не и за мечти.

  Нас ни вълнуват други неща. Политическото дерби, например. Преди три дни Софийският градски съд дал ход на делото на Бойко Борисов срещу Корнелия Нинова, която била казала на 23 март за лидера на ГЕРБ, че „Крадецът вика дръжте крадеца“. Борбената лидерка на БСП обаче не останала длъжна и завела насрещни искове за обида и клевета, защото премиерът пък бил казал за нея, че е „върла активистка на СДС“ и я нарекъл на 9 март „Госпожа Лъжа“. Искът на Борисов към Нинова е за 26 хил. лева, нейният към него – за 30 хил. лева! Дерби мечта!

  Питам се, дали поне един съществен български въпрос може да си пробие път в тази спортно издържана, но иначе съвършено малоумна атмосфера. Водещите политици са превърнали държавата в детска градина, в която пращящи от самочувствие бабаити се ежат един срещу друг, а накачулени един връз друг фенове стискат палци, дъвчат дъвки и викат до прегракване „Хайде наш’тe!“

  Най-тъжното обаче е друго – че цялата аудитория е увлечена да мляска и преглъща тъпите теми за това какво били казали българските политици. Докато съдбовно пропускат какво НЕ са казали. Защото – да, за съдбоносните неща те не говорят.

  
  

  Сайт на клуб „24 май“, 30 ноември 2017

  
  

  ДА СТОИМ ОТЛИЧНИЦИ ДО ИЗТРЪПВАНЕ

  
  

  „Успешното представяне на България като председател на Съвета на ЕС “, напоследък чуваме тази мантра твърде често.

  Повтарят я председател на Парламента, депутати, министри и политици от всякакъв калибър. Последно за пореден път ни я поднесе Лиляна Павлова, министър на българското председателство на Съвета на ЕС, представяйки Националната програма за важното събитие. Не пропусна и ясно да се похвали: „Получих висока оценка за това, че България познава проблемите, но и приоритетите, които стоят пред нас.“

  Аз да питам. Какво означава „успешно“? Без запъване да повтаряме спуснати приоритети – „бъдещето на младите“, „Западни Балкани “, „сигурност и стабилност на Европа“, „единен цифров пазар“? Министрите ни да знаят добре английски,та да не се излагат когато водят заседания? Политически да не се караме у нас, за да изглеждаме задружни и хармонични председателствуващи? Да имаме чисти кърпи и сапун в хотелските стаи? Да няма много дупки по софийските улици? Наистина, какво означава „успешно председателство“? И успешно пред кого? Пред „началниците“ или пред българския народ? Или това е едно и също?

  Затварям очи и си фантазирам как България, използвайки този свой временен статут, поставя и свои проблеми, и свои интереси, и свои решения. Например за необходимостта послабите икономики в ЕС да бъдат защитени в общностната търговия в името на оцеляването на своите производства. Говоря за частично или цялостно реабитиране на „аргумента на прохождащата индустрия“ („infant industry argument“), за който

  ни припомни Икономическия институт на БАН в своя Годишен доклад от юни т. г., посветен на 10 годишнината от членството ни в ЕС. Това е протекционизъм, формулиран не от комунистите или от Държавна сигурност, а в 1790 г. от американския икономист Александър Хамилтън, първи министър на финансите на Съединените щати и основен автор на икономическата политика на президента Джордж Вашингтон. И да припомним заедно с БАН, ако е необходимо, че нито една от богатите страни, когато е била на нашето сегашно равнище на прохождащо модерно икономическо резвитие, не е допускала такава брутална либерализация, на каквато сме свидетели днес. Брутално отстояваща интересите на развитите и брутално ощетяваща изостаналите като нас.

  Продължавам да стискам очи и да фантазирам. Дали все пак не е добре за България да се присъедини към Вишеградската четворка, когато говорим за миграция? Или пък да формулираме специфични теми, важни за страните членки от Балканите? Или пък точно ние да настояваме за нови дебати за ирационалните, смешни и вредни за всички, освен за САЩ, санкции срещу Русия?

  Отварям очи и виждам как дискусия и по тези въпроси в България няма да има. Защото отличниците не дискутират. Те вдигат високо ръка, декламират наизустени текстове и получават отлични оценки.

  
  

  Поглед инфо, 15 декември 2017

  
  

  С ПОЛИТИЦИТЕ В ЕДНА ЛОДКА

  
  

  Извинете, ама още отсега взе да ми излиза през носа това Председателство на България! От няколко дни, като са ни подпукали – бой, бой, където ни сварят. Още по Коледа ни подхвана датският вестник Jyllands-Posten със заглавието „Проядена от корупция страна ще председателства ЕС“. Статията иронично твърди, че „срещу 50 евро на ръка можеш да решиш почти всеки проблем в България.“

  После ни подкара Guardian: „Облаци от корупция са надвиснали над България…“ Английският вестник ни успокоява обаче, че няма да имаме проблеми с Брюксел, защото „предвидимият Борисов“ сътрудничел във всичко, което му поискат. Вчера пък се произнесе Die Zeit. Били сме най-корумпирани-

  те, но не сме създавали проблеми на ЕС. После ни хвали, че сме запълнили дупките от летището до НДК, прибрали сме каруците от улиците и сме модернизирали Националния дворец на културата, който авторът Томас Розер нарича „олющен бункер“.

  Днес Франс прес заби пирона с наблюдението, че „В корумпирана България журналистиката е бягане с препятствия“. Сиреч на журналистите им е трудно, дори невъзможно, да са свободни.

  И аз, който съм опозиционно настроен, за пръв път от много време насам се чувствам в една лодка с политиците. Иска ми се да бъдат уважавани, защото са мои представители. А най ми се иска да защитят достойнството ми, когато Сульо и Пульо се упражнява на мой български гръб. Нямаше да е лошо да реагират по някакъв начин на този водопад от неприязън, враждебност, ирония и съжаление, които се изливат върху нас. Не че пенсията от 140 евро, за която говорят, ще порасне, но и бедният не винаги обича да му гледат в празното канче.

  Мои родни управляващи, защо не дадохте поне една пресконференция на високо ниво, да им припомните на тези пуяци малко факти, които ясно показват, че ако при нас има корупция, при тях има огромна корупция. Те сами си я изчисляват.

  Например, през март 2016 г. проучване, възложено от Европейския парламент, твърди, че в рамките на съюза годишните загуби от корупция се движат между 817 и 990 млрд. евро. Близо един трилион! Че какво са на този фон нашите загуби от 12 млрд.? Скромни, та скромни. А какво да кажем за французите с техните 129 млрд., или за белгийците с техните 20 млрд.?

  После, що не им припомните корупционния скандал в Испания от началото на тази година, когато бившият министър на туризма от Народната партия Милагроса Мартинес беше осъдена на девет години затвор? Вярно, там са осъдили голяма риба, а у нас не са. Ама това с нещо променя ли факта на корупцията? Ами корупционният скандал в Италия преди две години, когато обвиниха министъра на транспорта Маурицио Лупи, че е

  злоупотребил с 25 млрд. долара?

  Ами корупционният скандал с подкупите на Сименс в Русия? Или пак в Германия, когато се усъмниха, че едни изчезнали 6,7 млн. евро са били използвани за рушвети, за да получи Германия домакинството на „Мондиал 2006“?

  Ами корупционният скандал във Франция, когато арестуваха сина на външния министър Лоран Фабиюс за измами и пране на пари?

  Изкушавам се да спомена и нещо много прясно, от този декември. Европейската комисия се зае с факта, че гигантът Apple е платил на Ирландия данък печалба от 0,005% за 2014 г. Представяте ли си – 0,005%? Въпреки, че данъкът в Ирландия е 12,5%! И какво, това ограбване на ирландския народ без подкупи ли става? Или тази „държавна помощ“ се е случила, защото ирландските чиновници нещо са проспали? Явно такива комисионни са взимани, че подкупите от всички държавни поръчки у нас са просто за семки и бонбонки. Е, в Ирландия не могат да постигнат нашия рекорд години наред мощен монополист

  изобщо да не плаща данък печалба, щото все бил на загуба, ама толкова могат хората, не че не искат.

  Пак този месец, преди няколко дни, Брюксел започна данъчно разследване на IKEA. ЕК ще проверява дали компанията е получила „нечестни данъчни предимства“ в Холандия. Обвинението и тук е в агресивно избягване на данъци. А то как става? Без подкупи? Без огромни подкупи?Хайде бе!

  Сега, уважаеми и неуважаеми управляващи, дето съм с вас в една лодка, ще ви дам съвет как да завършите една такава пресконференция. Из западната преса шества ироничният извод, че корупцията в България функционирала като допълнителен данък за публични услуги. Че е така, така е. Ама е така, защото у нас данъците са много ниски. И „данък корупция“ да добавим към тях, пак няма да стигнем белите страни по облагане. Те какво искат, у нас без данъци ли да я караме?

  Та ще ми бъде много драго, ако освен управляващите, и опозицията проговори, когато нападките по някакъв начин я засягат. Франс прес обяснява нещо за Пеевски. Ало, ДПС, той не е ли ваш депутат? Ако не се разграничавате от него, а вие не се разграничавате, не носите ли политическа отговорност за греховете му? Ще признаете ли неговата вина? Или нещо ще опровергаете? Или ви стига да обяснявате в „Панорама“ за либералните ценности и ценностите на Европа? Припомнят ни, че през 2006 г. сме били на 35-о място по свобода на медиите, а днес сме на 109-то. Що не вземете бе, депесарски монополисти в пресата и разпространението на печата, да обясните този факт? Да го омаловажите, например. Да стане ясно, че не е голяма беда, например.

  От „Биволъ“ се жалват, че често ги заплашвали с „послания в стила на сицилианската мафия“. Реагирайте бе, български политици! Кажете, че журналистите си измислят! Че у нас няма заплахи срещу словото! Че ако има, държавата в лицето на съдебната система ще застане срещу мафиотите!

  Скъпи,така да се каже, и не толкова скъпи, депутати, министри и прочие, днес сме в една лодка. Българи сме. И много

  ми се иска, когато западноевропейците упражняват върху нас и безмерната си грандоманщина, и тъпото си чувство за хумор, да не стоим като виновни кученца с влажни погледи, а да защитаваме достойнство си. Поне както го правят поляци, унгарци и чехи.

  Защото прав е бил Петко Каравелов, когато в Черната джамия е казал на европейските журналисти: „Господа, в България не бият“. А това, че бият, е ясно. Този разговор обаче е друг – наш, вътрешен, семеен. И ние ще го водим, въпреки че много ви се иска нещата да изглеждат безалтернативни.

  
  

  Сайт на клуб „24 май“, 31 декември 2017

  
  

  ЗА ПАПАГАЛИТЕ И ТЪПАНАРИТЕ

  
  

  Колегите тъпанари и папагали – западни журналисти, продължават да пишат срещу България – с ирония, с омерзение, на места и със злоба. Днес „Дневник“ ни разказва за публикация във френския „Журнал дьо диманш“. Е, разказва избирателно, разбира се, защото и „Дневник“ изпълнява задачи. Пропуснато е например твърдението на френския вестник, че за десет години членство в ЕС България няма никакъв напредък („Force est de constater que plus de dix ans après son entrée dans l‘Union, le petit pays de 7,1 millions d‘habitants n‘a guère progressé.“ http://www.lejdd.fr/ international/ue/en-bulgarie-une-corruption-endemique-3533927 ). Виж за корупцията може да се раздува, ама това, че нито икономика, нито доходи са спечелили, ще си го спестим.

  А като доказателство, че сред колегите западняци има тъпанари в престижни издания, мога да посоча поне четири неща само от тази неголяма публикация.

  Първо, авторката Карен Лажон, твърди, че: обикновените хора в страната били „безапелационни“, че: „България е като миниатюрна Русия – мафиотско мислене, заради което никога няма да покрием критериите, които ни се поставят от Брюксел“. Значи, мисли българският народ, не един или двама българи, а българският народ като цяло, че ние европейци не можем да станем, защото приличаме на руснаците. България прилича на Русия и затова европейско бъдеще – кукиш! Да сложиш в главата или в устата на българския народ такова нещо, такова внушение по оста „Европа – Русия – България“, си е чиста проба тъпанарщина. Откъде го взехте това внушение бе, журналистически недорасляци? Светослав Терзиев от „Сега“, когото сте интервюирали, ли ви го каза? Не вярвам! Или Любо Нешков от БГНЕС? Пак не вярвам!

  Преди да пишете за една страна, що не вземете да прочете малко социология – как мисли мнозинството от хората по въпроси, които засягате? Или хонорарът да тече! Много важно, че ще оплюете една малка и бедна страна, която не познавате?

  Второ, твърдението, че да живееш в Бояна или в Драгалевци, означава, че или си много богат, или много корумпиран. Найс, а? Това, че в тези квартали има палати на мутри, дава ли ви право, бе тъпанари с тъпанари, да обобщавате за цялото население на две бивши села? Това да не са ви затворени комплекси, построени за „елита“?

  Трето, що не сте взели поне по една карта на София, та да не говорите глупости, че горепосочените квартали се намират в североизточната част на столицата? Намират се в южната, селяни парижки!

  Четвърто, категорично съобщавате на своите читатели, че 10 фамилии владеели богатствата на България? Как ги преброихте? Що не ги дадете поименно, та да знаем и ние кои са?

  В крайна сметка обаче, какво пишат папагалстващите колеги във Франция, изобщо не ме интересува. Най ми е тъжно, че политиците в България мълчат пред лицето на цялата помия, която се изля за една седмица върху страната ни. „Журнал дьо диманш“ пита: „ Какво доверие може да се има на България в качеството ѝ на председателстваща Съвета на ЕС?“ Поне от такъв въпрос не ви ли боли? Нали искате да се представите добре, за да ви потупат по гърба? Нещо няма ли да измрънкате? Да се оправдаете? Да защитите доверието, за което се борите?

  Довчера си мислех, че на нашите политици не може да се разчита за нормален европейски път на развитие. Защото явно бъдещето на страната не ги интересува. От днес вече знам, че на нашите политици не мога да разчитам и да ме защитят, когато става дума за елементарното ми чувство за достойнство на българин. Жалко.

  
  

  Сайт на клуб „24 май“, 5 януари 2018

  
  

  ИТАЛИЯ, НЕ СЕ ПЛАШИ!

  
  

  Научаваме, че Италия била пред голяма опасност. За това от Ботуша алармират и политици и експерти. Известният италиански политик, бизнесмен и каубой Силвио Берлускони разпространявал по време на предизборната си борба идеята за плосък данък. „Смело обещание“ го нарича наш икономически сайт1. Четем тази квалификация и ни става някак гордо, защото ние, българите, вече десет години преливаме от смелост в това отношение.

  И се разразява дискусия. За разлика от България в страни като Италия се дискутира. По време на избори се обсъждат и различни икономически и финансови политики, колкото и странно да изглежда това на българския избирател.

  Икономическата програма на Берлускони „разтревожи мнозина“, защото „тя може сериозно да навреди на държавните финанси“, ни информира загрижено нашата медия.

  Дори съпартиец на Берлускони като Ренато Брунета признава, че плоският данък е „фискален шок“, но за него той е добър, защото „ще измъкне Италия от капана, в който се намира през последните десетилетия“. Тревогата е, че Италия ще събира помалко данъци. В момента през бюджета си тя разпределяла 43% от БВП (според нашата медия. Според ЦРУ процентът е 47% 2. За сравнение – България разпределя 36,6%, средно ЕС – 45,2%, Франция – 53,1%.

  Бившият премиер, социалистът Матео Ренци нарича идеята „опасно предложение“ и с това Берлускони става „опасен

  
  

  

  1 https://money.bg/finance/gotova-li-e-italiya-za-ploskiya-danak.html

  2 https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/it.html

  за икономиката“. Мнозина заставали на нокти при мисълта, че чрез плоския данък щяло да се отвори голяма дупка в бюджета на страната. Дори изчисляват, че ежегодният недостиг ще бъде поне 27 млрд. евро и то при ставка от 25%! А предлаганата от Берлускони ставка от 15% до 20% щяла „да причини още поголеми загуби“. Естествено, повечето от нас , дори в България, знаем, че 15 е по-малко от 25. Дори Никола Роси от либертариански мозъчен тръст твърди, че „рисковете са прекомерни“, ако не се поддържа строгост в публичните финанси. Човекът е либертарианец, няма как да му се откъсне думата „прекомерен“, ако не сложи едно „ако“.

  Щяло да бъде шок! Може, но не трябва да се плашите, скъпи съевропейци от Италия! Не е толкова страшно! Преживява се! И със 170 евро месечно се живее, ако си пенсионер. А ако работиш – и с 260 евро няма да умреш. Просто не трябва толкова да се глезите! Ако не вярвате, докато си правите екскурзии из България по повод на председателството – поразпитайте. А може и да поискате да ви организират да пипнете човек, който остава жив с под 200 евро на месец.

  Привържениците на Берлускони все пак трябва да обяснят как ще компенсират по-ниските приходи. (Бележка за българския читател – в страни като Италия такива неща трябва да се обясняват.) Как ли? Разбира се, с реалното „съкращаване на разходите“ и с виртуалното „строг контрол върху укриването на данъци“. Точно така, съкращаването на разходите му е майката. Почвайте да намалявате пенсии, помощи за безработни, детски надбавки, заплати на държавни служители и ще видите, че сметките могат да излязат.

  Критиците на идеята за плосък данък обясняват разбира се, че богатите ще бъдат облагодетелствани, а бедните – ощетени. Както красиво се изразява икономическият съветник на настоящия премиер Паоло Джентилони „Това ще бъде шедьовър на преразпределение от бедните към богатите“. И при такава констатация не трябва да се стряскате! Първо, шедьоврите са хубаво нещо – с тях ставаш известен. И второ, както казва Алфонс

  Але: „Търсете парите там, където те са – при бедните. Те може да нямат много пари, но затова пък са много“

  Виждайки обаче, че трябва да направи някаква отстъпка за най-бедните, Берлускони все пак казва, че ще освободи от данъци хората с доходи до 13 000 евро годишно. Точно тези бедни са от порядъка на една трета от италианците, доколкото официалната статистика твърди, че 29,9% от италианците живеят под прага на бедността. Този праг е от порядъка на 1000 евро на месец. Г-н Берлускони, това е излишен жест към бедните! Не прахосвайте толкова пари! Бедните нямат силни медии, така че те може и изобщо да не разберат колко са прецакани. А и Вие спокойно можете да поръчате на някои институтчета да обяснят (срещу пари, разбира се) колко е полезно за страната всички да бъдат облагани. Щом е полезно за страната, значи е полезно и за бедните, защото те живеят в страната. Логиката е проста. Вие обаче нямате опит в пропагандирането на тази логика, затова можете да помолите Вашия приятел Бойко Борисов да уреди някое и друго стажче у нас на някое ваше институтче, както вече казах.

  Към 5 милиона италианци живеят в абсолютна бедност, която за разлика от „под линията на бедност“, означава невъзможност да си купуваш жизнено важни стоки и услуги, което води до тежки форми на социално изключване. И за тях не се тревожете! Ще се оправят някак. Защото поговорката „беден човек – жив дявол“ важи за целия свят, не само за България.

  Кураж!

  
  

  Сайт на клуб „24 май“, 11 януари 2018

  
  

  ИЗВИНЕТЕ ЗА МЪРМОРЕНЕТО

  
  

  От поемането на Председателството запомних две неща – копнежа по „Шенген“ и мечтата за „еврочакалнята“. Съответно уверенията на наши европейски началници, че и двете неща ще станат.

  Икономистите без неолиберални уклони знаят, че приемането на еврото не носи кой знае какви ползи, а в определени случаи дори е вредно. То намалява възможностите за българско управление на икономиката ни, особено при възможността да отменим валутния борд.

  Стремежът към еврото лесно жъне одобрение – „ние искаме да станем като развитите“, а и спестява главоболия по обмен на валута. Недостатъците за слаби икономики на този прием имат твърде експертен характер, за да породят порицание. Тяхното забелязване е още по-трудно като знаем, че валутният борд от десет години на практика ни е лишил от собствена валута.

  Масовият наблюдател трудно би видял проблемите, които създава невъзможността да девалвираш валутата си. Такава девалвация прави износа по-лесен, по-конкурентен, а неговото увеличаване създава работни места. Максимата „Износът създава, а вносът закрива работни места“ изобщо не е очевидна, защото не е на повърхността на обществените ни отношения. Същото се отнася и до невъзможността да влияеш на лихвените проценти. С тяхната промяна можеш да стимулираш взимането на кредити, но може и да го възпираш. С тяхното вдигане „охлаждаш“ икономиката, а със свалянето я „подгряваш“. Често се случва страни с различно ниво на развитие да имат в даден момент противоположни макроикономически потребности. Ако Германия например се нуждае от повишение на основния лихвен процент, а България – от неговото понижаване – познай-

  те какво ще направи Европейската централна банка. Разбира се, че ще се случи това, което е изгодно за силната страна.

  Българската радост от скорошно приемане на еврото е радостта на старата мома, за която най-важното нещо е да бъде харесвана от околните. Или радостта на малкото дете, което ще бъде допуснато до нощния бар на възрастните.

  И тук тъга от допълнителна загуба на суверинитет няма. Защото ние, и като управляващи, и като народ, не искаме суверинитет. Не знаем какво да го правим. Ние не знаем за какво служи. Ние не знаем как той може да бъде използван, за да подобрим живота си. Тъга няма, но и гордостта си е на място. Сигурно сме имали в миналото някакви периоди на самостоятелно взимане на ключови държавни решения, но те са толкова отдалечени или толкова кратки, че не са повлияли върху народопсихологията ни.

  Впрочем, извинете за мърморенето. На мен лично еврото не ми пречи. Освен, че задължително ще вдигне цените, без да вдига доходите. Ама ние сме свикнали.

  
  

  Сайт на клуб „24 май“, 13 януари 2018

  
  

  ТЪРСИ СЕ КЛАСОВ ПРЕДАТЕЛ

  
  

  В предаването „Здравей, България“ на Нова ТВ спореха на тема „За и против приемането на еврото“ Любомир Дацов, бивш зам. министър на финансите и доц. Банко Банков от СУ

  „Климент Охридски“. Това, че са на различно мнение, не е учудващо. Забавно, странно и шизофренично е цитирането на факти – единият твърди, че при въвеждането на еврото инфлацията е била около процент, тоест нищожна; а другият – че това, което е струвало 99 пфенига в Германия е започнало да струва 99 евроцента, тоест че цените са се удвоили. Не може и двете твърдения да са верни! Какво и за статистиката ли да разчитаме на интуицията и мистичната вяра?

  Използвам случая, за да изразя голяма своя тревога. В България икономически ежедневник вече няма. Най-напред бастисаха Класа, след това Дневник, преди две седмици и Капитал дейли. Признавам си, за Капитала ми е страшно мъчно. Той даваше класови интерпретации, които аз не споделям, но предлагаше и много факти, много цифри. По тях човек сам можеше да си състави мнение за процесите в страната. Електронните медии не могат да компенсират липсата.

  От доста време насам, малко по малко, „зрението“ ни силно отслабва. Не знам дали лишаването на обществото от икономическа информация и анализи е случаен или закономерен процес. Разбирам обаче, че движещите механизми на живота ни стават все по-непрозрачни, все по-тайни. Защото движението на парите е неотменима част от тези механизми. Явно за България лозунгът „Зрелища, кога с хляб, кога без хляб!“ става все по-актуален. И тъй като съм непоправим оптимист, все се надявам да се появи някой „класов предател“, който да хвърли пари в сериозен икономически ежедневник. Този някой трябва да е

  много богат, защото издаването на вестник е скъпо удоволствие, а трябва и да е „класов предател“, защото числата, искат или не искат, посочват и лакомията, и гешефтите, и националното безхаберие на тези, които сме свикнали да наричаме „олигархия“.

  
  

  Сайт на клуб „24 май“, 17 януари 2018

  
  

  ИСТАНБУЛСКАТА КОНВЕНЦИЯ – ПОЛЪТ КАТО ЛИЧЕН ИЗБОР, СОДОМИЯ И ИНЦЕСТ

  
  

  Всички сексуални табута, формирани с хилядолетия и имащи своите дълбоки биологични основания, се

  превръщат в предразсъдъци и стереотипи, които трябва да бъдат захвърлени на бунището. Истанбулската конвенция* е сериозна крачка в тази посока.

  
  

  Спорът за Истанбулската конвенция е към края си. Утре, вторник, ГЕРБ ще си поговори с публика в Софийския университет за европейските ценности и ще придаде демократичен

  
  

  
  

  

  * „Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие“, наричана още Истанбулска конвенция, е конвенция на Съвета на Европа относно насилието над жени и домашното насилие. Конвенцията е предложена за подписване на 11 май 2011 г. в Истанбул, Турция, и е в сила от 1 август 2014 г.

  В България се разгаря остър политически и обществен спор „за“ и „про-

  тив“ Конвенцията.

  Първият противник на ратификацията на конвенцията от България е неформалната гражданска организация Асоциация „Общество и ценности“, член на Световния конгрес на семействата. Тя се обявява против ратификацията и започва подписка срещу нея през септември 2017 г.

  На 22 януари 2018 г. Светия Синод на БПЦ публикува обръщение към православните християни, гражданите и представителите на държавната власт в страната, с което призовава Народното събрание да не ратифицира конвенцията.

  Към май 2018 г. Конвенцията е подписана от 45 държави.

  На 27 юли 2018 г. Конституционният съд на България произнася решение №13 по конституционно дело №3/2018 г., с което постановява, че Истанбулската конвенция, подписана от Република България на 21.04.2016 г. не съответства на Конституцията на Република България“.

  край на дебатите. После парламентът ще ратифицира конвенцията; ще се отчетем пред Брюксел и Вашингтон за образцово изпълнение на задачата; ще започнем да чакаме органа GREVIO, който ще ни изготви въпросник за препитване, и накрая ще поднесем на Генералния секретар на Съвета на Европа доклад за правилното изпълнение на императивите на Конвенцията.

  Едновременно с това ще започнем да подготвяме промени в законодателството, защото то трябва да бъде приведено в съответствие с Конвенцията. Ще подготвим и промени в образователната система, защото тя трябва да е в хармония с ратифицираните ценности.

  Разправията приключва общо взето без никакво сближение на позициите. Едните обвиняват другите, че не се интересуват от насилието над жените, а другите обвиняват първите, че пробутват неясния и скандален „трети пол“.

  
  

  ***

  Обвинението, че Конвенцията е необходима, за да започне борба срещу домашното насилие, е абсолютно безпочвено. Нормативни текстове, отнасящи се до насилието, дал Господ – от Конституцията през Наказателния кодекс до специалния Закон срещу домашното насилие, приет през 2005 г. и променян четири пъти. Плюс правилник за неговото приложение. След като е променян четири пъти, нищо не пречи да бъде променен пети и шести път. Без да се налага конвенция, по която да се отчитаме пред някого, пък бил той и Генерален секретар.

  От друга страна, половият капан е ясен. Защо в чл. 4, ал.3 до „пол“ се поставя понятието „социален пол“? Ако полът е определен биологично, т.е. ако зависи от комбинацията на хромозоми, полът си е пол и толкова. И никакъв социален пол не е необходим. За да бъде объркването грозно и притеснението да води до тих ужас, в чл. 3 идва и определението за пол – „…

  „пол“ означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“. Значи полът не ти е даден по

  генетичен път, а се изгражда социално. Това е роля, определено поведение. Ако имаш тази роля и това поведение – имаш този пол, ако социално си си изградил друга роля – нямаш този пол. На всичко отгоре тук „обществото“ е набъркано като арбитър – то смята тази роля и поведение за „подходящи“. Кое общество? Цялото общество ли трябва да се произнесе дали съм мъж или жена? Или пък някакво по-малко общество? Градското общество стига ли? Кварталното общество? Или обществото, което съм си изградил с приятели? А ако „обществото“ приема различни неща като подходящи за мъжа или жената, кой решава? Или всеки сам си решава дали е мъж или жена?

  Тук наистина не става дума за „трети пол“. Половите органи са такива, каквито природата е решила. Тя обаче явно няма окончателната дума. Става дума за цивилизационен отказ от биологичната определеност на пола. Последният е въпрос на лична преценка. Тогава се пита – кого ще защитава Конвенцията?

  И стигаме до същността. Вчера госпожата правосъден министър ни успокои по БТВ, че Конституцията не признава еднополовите бракове. Това е вярно, ама кой ще решава дали един брак е еднополов? Нали полът беше „роля“? Нали е „социално поведение“? Избирам си ролята на жена и си взимам приятеля за мъж. И какво моля? Ще оспорите нашето решение? Кой ще посмее да твърди, че бракът е еднополов? Когато полът е въпрос на самоидентификация, Конституцията няма нужда да се променя, но проблемът, който тревожи обществото, виси с пълна сила.

  Следва черешката на тортата. В същия този член 4, ал. 3 се казва: „Прилагането на разпоредбите ,мерките за защита,… трябва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на… сексуална ориентация…“ Тук вече даже не е важно дали съм мъж или жена, какво мисли природата или който и да било. Важна е моята сексуална ориентация. Важно е какво ме привлича сексуално. И Конвенцията трябва да ме защитава в правото ми да упражнявам тези свои сексуални щения. Зако-

  нодателството трябва да бъде преустроено съобразно тази нова философия и страната трябва да се отчита на еди-кой си.

  За да бъде картината ясна докрай, трябва към чл. 4 да добавим и член 12, ал.1: „Страните предприемат необходимите мерки за… изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции… основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете.“ И тук изобщо не става дума за стереотипа „мъжът удря шамар на жената“, както се опита да го изкара г-жа Цачева вчера в телевизионното интервю.

  Обичай, традиция и стереотип е да не се прави секс с непълнолетни. Обичай, традиция и стереотип е да не се прави секс между родители и деца. Обичай, традиция и стереотип е да не се прави секс с животни. Всеки може да продължи списъка. Ще каже бдителният читател, че отивам твърде далеч. Нищо подобно! Борбата за оправдаване на содомията и инцеста отдавна шества по света и печели победа след победа.

  На 01.09.2012 г. Сенатът на САЩ одобри законопроект за легализиране на секса с животни. И съответно отмени член 125 от Единния кодекс на военното правосъдие, според който сексът с животни е престъпление.

  „От три години насам в няколко страни в Европа се провеждат активни дебати и кампании за легализирането на кръвосмешенията. Поддръжниците настояват закон да узакони сношението между членовете на семейството по възходяща и низходяща линия (инцест). Извратената идея бива определяна от правителствата като „европейска джендър норма“. Също така вече съществува и понятието „инцестофоби“ – хора, които отхвърлят секса между роднини.

  Най-активни в дебатите по въпроса за узаконяването на кръвосмешението са Дания, Швеция и Швейцария.

  Според Моника Гьорн, депутатка от шведския парламент, инцестът трябва да бъде узаконен. На същото мнение е и датският политик Перниле Шкипер. В Швейцария парламентът също води обсъждане за узаконяване на кръвосмешението. В Скандинавия пък в програмна статия на неолибералите се

  предвижда закон за борба срещу инцестофобите.“1 В цитирания материал са дадени линкове към източници от съответните страни.

  На практика Истанбулската конвенция застава на страната на всички, които смятат содомията и инцеста за допустими и нормални. Ако някой е против, той дискриминира всички, които имат такава сексуална ориентация. И под ударите на закона попада не този, който до днес е смятан за престъпник, а този, който го смята за престъпник.

  „Проучване на Следствената служба във Великобритания показва, че 750 000 британци имат желание за секс с деца… Партията на педофилите в Нидерландия има за цел да легализира педофилията.“2

  И ако някому се струва, че „стереотипът“ да не се прави секс с животни, с родни деца или с малолетни е в безопасност, нека да следи внимателно какво става по темата в „цивилизованите“ западни общества.

  Всички сексуални табута, формирани с хилядолетия и имащи своите дълбоки биологични и еволюционни основания, пред очите ни се превръщат в предразсъдъци, в традиции и стереотипи, които следва да бъдат заклеймени, смачкани и захвърлени на бунището. Истанбулската конвенция е сериозна крачка в тази посока.

  Ще отида и по-нататък, защото когато аз решавам каква е нормалната моя сексуална ориентация и как е нормално да я практикувам, и когато трябва да бъда защитаван от „дискриминация“, десетки невъобразими днес неща стават възможни. Не е ли стереотип и предразсъдък да носиш дрехи по улиците, когато е много горещо? Не е ли стереотип и предразсъдък да не правиш секс на публично място? Какво пречи? Защо да не може? Не е ли стереотип и предразсъдък аз, учителят, да не

  
  

  

  1 https://offnews.bg/sviat/debati-za-uzakoniavane-na-kravosmeshenieto-v-3evropejski-darzhavi-219045.html

  2 https://sieminehn.wordpress.com/2015/06/24/51-66/

  правя секс с ученички или ученици, в междучасията например? Какво пречи? Какво нарушавам? Защо да не може?

  Аз определям дали съм мъж или жена. Аз определям към кого имам сексуално влечение, защото това е моята собствена сексуална ориентация. Аз решавам къде, кога и с кого ще правя секс… Стига да има съгласие. Стига да няма насилие.

  Това са вратите, които отваря Истанбулската конвенция и ни кани да влезем през тях. В нея, разбира се, има и много текстове в защита на жените от насилие. Те обаче са като камуфлажна дреха върху това, за което от години се борят хомосексуалистите и содомитите. Не им стига, че обществата вече приеха тяхната ориентация за нормална, но и искат, държат, викат и тропат с крак, за да ни накарат нас, другите, да се чувстваме ненормални, стереотипни. С архаична традиционност, която трябва да бъде изкоренена.

  Има още нещо твърде скандално в Конвенцията. Тя задължава държавата да финансира неправителствените организации, които обявяват, че се борят срещу насилието така, както го разбира самата Конвенция. Член 8: „Страните отпускат подходящи финансови и човешки ресурси за доброто изпълнение на интегрираните политики, мерки и програми за превенция и борба с всички форми на насилие, обхванати от настоящата Конвенция, включително за тези, които се провеждат от неправителствени организации и от гражданското общество.“

  Ясно е защо толкова неправителствени организации проявяват интерес към тази конвенция. Обаче! Ако аз съм НПО, което помага на бедни и бездомни или работи в полето на образованието, културата и спорта, трябва сам да си търся пари. Ако защитавам щенията на хомосексуалистите обаче, ще ми плаща държавата! Не е ли твърде нахално?

  
  

  Сайт на клуб „24 май“, 22 януари 2018

  
  

  МОНОЛОГ ПРЕД РОЖДЕНИКА СОФРОНИЙ

  
  

  Зачетох се в твоето „Житие“1 , отче Софроние2. 50-те страници на книжката, издадена от „Захарий Стоянов“, ме измъчиха

• четох ги цял ден, сигурно 8 часа! Такъв ли е бил българският език преди 200 години? И то, текст все пак редактиран, за да бъде що годе разбираем…

  Не намерих това, което очаквах, възрожденецо! Очаквах да прочета нещо за Паисий, за българската история, за българския народ, за неговите надежди и неговите стремления! А защо пък точно това да съм очаквал? Така е, когато човек слуша сдъвкани послания за велики епохи и велики хора, а не чете оригинални думи…

  Говорейки за твоята епоха, литературният историк проф. Кирил Топалов е казал: „Възкресяването на спомена за някогашната българска държава се превръща в силен импулс за пробуждане и бързо развитие на българското национално съзнание“.

  
  

  
  

  

  1 „Житие и страдания грешнаго Софрония“ – смята се за първата автобиография на българин. За пръв път е отпечатано от Георги Раковски в седем поредни броя на вестник Дунавски лебед през 1861 г

  2 Софроний Врачански, роден през 1739 г. в Котел, е български духовник, врачански епископ, народен будител и пръв последовател на делото на Паисий Хилендарски. Автор е на сборника „Неделник“ – първата печатна книга на новобългарски език. Канонизиран е за светец от Българската православна църква през 1964 година.

  Голямо влияние върху дейността му оказва срещата му с Паисий Хилендарски през 1765 г.. Отец Паисий му показва „История славянобългарска“, от която той прави препис, известен днес като Първи Софрониев препис.

  Няма в твоето Житие дума за това. Все едно не си се срещал в Паисий. За какво си говорехте? За величието на средновековна България? За необходимостта да се възроди българската държава? Преписвал си я два пъти тази история. Щом си го правил, а това е адски труд – бавен и сигурно мъчителен, ти си знаел защо го правиш. Защо този труд е нужен. А защо няма една дума в твоето Житие по този въпрос? За мен неспециалиста това е загадка!

  И в този момент се прекланям пред Историята, която от два милиарда секунди в един нормално дълъг човешки живот отделя няколко стотин, за да ги издигне на пиедестал, да ги превърне в свой компресиран и готов за запомняне, изучаване, осмисляне и превръщане в ценности, монумент. Ти едва ли си си давал сметка, че секундите, в които си потопил перодръжката в мастилото и си я положил на хартията, Историята ще сграбчи тези секунди в ръце и ще ги вдигне високо, високо в небесата, за да ги запази за всички поколения българи, които ще се родят след теб! Това не си го чувствал, това няма как да си го знаел. И това не ти е идвало на ум да ми разкажеш – какво си чувствал когато си говорил с Паисий за история, защото няма как да не си говорил; когато си взел решение да препишеш неговия труд; когато си седнал на стола и си взел перодръжката в ръка! Аз, твоя далечен, далечен, наследник, защото всички българи сме твои наследници,твои чада, какво ли не бих дал, за да чуя мислите ти в тези няколко секунди! Защото тези секунди всъщност това си ти! Защото тези секунди, и още някои други разбира се, е твоят възел в многохилядното въже, изплетено от българския народ.

  А иначе, ти ми разказваш много интересни неща. Как са те мамили, как са те ограбвали, как са те връзвали, как са те били, как са искали да те бесят, как са те прокуждали, как си се скитал немил и недраг, как си се крил, треперейки от страх за живота си…

  И сега ще те изненадам, като ти призная кое за мен е великото в теб. Когато веднъж се разболяваш, ти пробваш някакви лекарства, ако това,което е имало може да се нарече лекарства, накрая отиваш при една баба да ти бае. Твоето църковно начал-

  ство научава и ти забранява следващите три години да служиш литургии. Казано с нашите съвременни думи, забраняват ти да упражняваш професията си. Направо е невероятно, че не си измолил прошка, че не си се разкаял, че не си получил опрощение. А и като чета Житието, разбирам, че и по твое време почти всеки проблем е можело да се реши с пари. Ти явно дори не си се опитвал да го решиш с пари. И си стоял на просия, на подаяние, стоял си сигурно полугладен. Отстоявал си обаче себе си, своето разбиране за нещата, своето схващане за правилност. И това се повтаря, това се потретва. Когато те лишават за нови три години от служене на литургия заради някакви 85 гроша, които си дължал. Когато след оклеветяване са те подлагали на мъчение, когато си виждал смъртта на една ръка разстояние. Винаги твърд, винаги себе си. Неогъваем, чилик някакъв, орех някакъв. Не знам, сигурно ще ми се изсмеят историците и литераторите

• но този характер всъщност представлява темелите на нашето Възраждане. Тази готовност да жертваш нормалността на своето ежедневие, но да съхраниш ненаранени своите разбирания, своите ценности. Този инат, този дух, тази твърдост виждаме по-късно в нашите национални икони – и в Левски, и в Ботев, и в Бенковски, и във… Именно тази твърдост, която е отнесла живота на стотици и хиляди, е била почвата, на която е изградено зданието на нашето национално самоусещане.

  И като си мисля… Жертвах ли години, за да отстоя себе си? Изстрадах ли своето „аз“ напук на заобикалящата ме посредственост, агресивност, алчност и враждебност? Коя беше моята твърда почва? Какви темели създадох? Каква твърдост ще завещая на децата и на внуците си?

  Честит рожден ден, отче Софроние! Честита 279-та годишнина! Изхвърлиха те от литературата и от историята, защото трябва да ставаме граждани на света! Не на България, а на света! Дали можем да те върнем? И каква ли твърдост и какви страдания са нужни за това?

  
  

  Сайт на клуб „24 май“, 11 март 2018

  
  

  ЗА ОТКАЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПОЛИТИЦИ ОТ ПОЛИТИКА

  
  

  Повод за тази статия е филмът „Страната, която се свива“, излъчен от датската централна телевизия преди дни. Бедност, пустош и безнадеждност в един от регионите на страната ни. Пътят на България – стълб с некролози, самотен пътник и посока в нищото.

  И се пита човек – няма ли сила, която да спре разпада? Няма ли политика, която да сложи юзди на стремглавото демографско свличане? Няма ли действия, които да върнат надеждата, че процесите са обратими? И първото, което ти идва в ума след тези въпроси, е, че българските политици са се отказали да се борят. Престанали са да се съпротивляват. Оставили са нещата в ръцете на сляпа, пасивна и неясна съдба. Политици, които са се отказали от политиката на създаване.

  След като България отдавна поддържа добри макроикономически показатели, най-нормалното е да се захване с по-сложни за управление задачи. Например с намаляването на диспропорциите между отделните региони на страната.

  Известно е плачевното състояние на Северозападна България.1 Известно е също така, че никакви видими усилия не се

  
  

  

  1 БВП на човек от населението, изразен в стандарт на покупателната способност (СПС), в Северозападна България е едва 29% от средното за ЕС, а този в Югозападна България (район, който включва София) достига 76%. В периода 2006–2015 г. тази разлика се увеличава с 14%. В нашите съседки Гърция и Румъния разликата намалява. В същото време в ЕС има само четири страни, в които разликата между най-бедния и най-богатия регион е по-голяма от тази в България (2,62 пъти) – Великобритания, Словакия, Чехия и Белгия. За подробности виж: Виж например: http://ime.bg/bg/articles/ regionalnite-razliiya-v-bylgariya-i-stranite-ot-es/

  полагат за ускоряване на развитието на този регион или поне за противодействие на процесите, които го разрушават.

  Ако властта се ангажира сериозно, тя би могла да направи много за Северозападна България.

  На първо място, властта може да създаде политика на специални данъчни кредити за бизнеса там.2

  Държавата може и директно да се заеме с разкриване на работни места. Тя би могла да създаде предприятия, сама или в партньорство с частния бизнес, като на последния формулира съблазнителни предложения. И ако по идеологически причини е против държавната собственост, тя би могла да създаде предприятия с цел след известно време да ги приватизира. Никъде не е казано, че трябва да се приватизира само това, което е създадено по време на социализма.

  
  

  И защо все пак държавата?

  
  

  Защото тя много по-лесно в сравнение с един частен бизнес субект може да намери сериозно финансиране и да поеме рискове. Защото нейното решение за създаване на предприятия е най-напред политическо и след това икономическо. От един частник не може да се очакват политически решения. Не е негова работа да се грижи за изглаждане на регионални несъответствия, докато на държавата и това ѝ е работа.

  
  

  

  2 Във Франция например държавата въвежда данъчен кредит за конкурентоспособност и заетост (CICE), влязъл в сила през 2013 г. През 2014 г. той е на стойност 6,43 милиарда евро, през 2016 г. – 12,6 милиарда и през 2017 г. – 15,7 милиарда. В своя пети доклад през октомври 2017 мониторинговият комитет преценява, че той би трябвало да позволи да се запазят или създадат до сто хиляди работни места. Вж http://bg.mondediplo. com/article1591.html В цитираната статия тази политика на държавата се преценява като насочване на ненужни и скъпи подаръци към бизнеса, но в България преференциалното отношение към регионален бизнес е едно от средствата за стимулиране на развитието на съответния район.

  Първият въпрос, който възниква е:

  
  

  „А откъде пари?“

  
  

  Държавата, когато поиска, винаги може да намери пари, особено ако е в добро макроикономическо здраве.

  Първо, тя трябва да се отнася отрицателно към бюджетните излишъци, ако няма да наваксва сериозни бюджетни дефицити от миналото. Бюджетният излишък при финансов недоимък в различни сфери е парадоксален. Той говори не толкова за добро управление, колкото за икономическа пасивност чрез непохарчени пари. Непохарчените налични пари са осъзнато задържане на ръста на БВП и осъзнато неразкриване на работни места.

  Второ, държавата може да си позволи да вземе сериозни заеми, особено когато нейната задлъжнялост е далеч под нормите, определени за приемливи в Европейския съюз.3 Външният държавен дълг на България в момента е под 30% и ние сме една от трите страни в ЕС с най-нисък външен държавен дълг.4 Маастрихтските критерии разглеждат като допустими 60%.

  
  

  
  

  

  3 Разбирането, че дългът трябва да се използва за развитието на икономиката се споделя например от опозиционния депутат Румен Гечев – „Искаме да видим какво правим с дълга, защото други страни използват част от държавния дълг, за да си стимулират икономиката.“ На противоположно мнение е финансовия министър Горанов: „ Държавният дълг не е пряк инструмент за въздействие на икономиката“. Виж https://www.investor. bg/biudjet-i-finansi/333/a/goranov-dyrjavniiat-dylg-ne-e-priak-instrument-zavyzdeistvie-na-ikonomikata-251794/.

  4 В края на второто тримесечие на 2017-а година дългът на 28-те членки на ЕС взети заедно е 83,4% от БВП. Държавният дълг в еврозоната за същия период е 89,1% от БВП. Според Евростат през второто тримесечие на 2017-а година най-ниско ниво на държавния дълг като процент от БВП е отчетен в Естония (8,9%), следвана от Люксембург (23,4%) и България (27,7%), докато най-високи нива на дълга са отчетени в Гърция (175,0% от БВП), Италия (134,7%) и Португалия (132,1%). Виж: http://bnr.bg/post/100888046/evrostatnamalavane-na-darjavnia-dalg-v-es-i-v-balgaria-prez-vtoroto-trimesechie-na2017-godina.

  Тук бих напомнил, че задлъжнялостта на Белгия например, страна, сравнима с нашата по големина, е над 100% от БВП. И тази задлъжнялост не е от управленска безотговорност. Тамошните политици са решили, че е недопустимо определени национални харчове да бъдат спестявани и че икономиката на страната ще се справи с такава задлъжнялост. Икономистите знаят, че за подобна преценка има и специални формули за изчисление.

  Не бих си позволил да съветвам българските управляващи да направят това, което са направили еквадорските през 2008 г., защото съветът ще се стори доста необичаен, а действието, което той изисква – драстично. Но там, в Еквадор, записват в Конституцията си, че заемите трябва да са с инвестиционна цел.5 Точно такива инвестиционни заеми са много подходящи и много нужни за толкова изостанал регион като Северозападния.

  И ако става дума за заем, с който ще се създава производство за бързооборотни стоки, той става още по-лесно защитим. Съответното производство относително бързо ще генерира средства, които дори със закон могат да имат само едно предназначение – връщане за заемите, с които то е създадено.

  
  

  България може да си постави и външнотърговска цел –

  
  

  да бъде най-солидният износител за арабските стра ни на агнешко, например. Специалисти казват, че наши-

  
  

  

  5 „По отношение на сключването на заеми еквадорската конституция, приета с всеобщо гласуване през септември 2008 г., представлява голям напредък. Член 290 подчинява всяко бъдещо задлъжняване на следните правила 3. Държавният дълг ще финансира единствено инвестиционни

  проекти и програми в областта на инфраструктурата или програми и проекти, които генерират средства за изплащане на дълга. Вече съществуващ държавен дълг ще се рефинансира само ако новите условия са по-изгодни за Еквадор.“ Виж: http://bg.mondediplo.com/article1331.html.

  те агнета са предпочитани, защото се отглеждат в условия на изключително богата и разнообразна флора, което ги правело с много добри вкусови качества. Мултипликационният ефект на една суперферма за агнешко в нашия пример не се нуждае от особено доказване – тя гълта нискоквалифициран труд, чиято реализация е голям проблем, съвкупната заплата по правило цялата се излива в оборота, което от своя страна създава работни места.

  Тази схема и нейните предимства показват колко изкуствени и безперспективни са опитите за стимулиране на заетостта с просто опрощаване на определени разходи на бизнеса. Такива програми има – държавата за определено време поема определено количество социални вноски и средства за квалификация. Да, бизнесът е облекчен с това, но работното място в момент, в който държавата престане да го субсидира, става нелогично, става излишно.6

  Има много други подходи, които могат да направят бизнеса в съответния регион относително привлекателен. Те отдавна са описани, систематизирани и прилагани по света. Достатъчно е да се проучи специалната регионална политика на страни като Китай или Хонгконг и да се вземат тези неща, които са приложими в наши условия. Например освобождаването от „Данък печалба“. Той не е голям, но неговата отмяна в дадена „свободна зона“ може да има сериозен психологичен успех.

  Тук е мястото да споменем, че българската държава не разчита особено на данък печалба, когато прави разчетите си за бюджета. Освен това тя не се впечатлява от парадокси, свър-

  
  

  

  6 Както казва на свои клиенти един мой публицистичен герой – кръчмар:

  „Ще открия ново работно място, ако започнете да ядете по четири кюфтета вместо по две и да пиете по две ракии вместо по една. Ако ви е такава мижава консумацията, за какъв дявол ми е ново работно място? То откъде ще си избива парите? А и моята полза каква е?“

  зани с този данък, което потвърждава нейната незаинтересованост.7 Известно е, че

  
  

  българските политици пълнят бюджета главно от косвените данъци, тоест взимат пари предимно от бедните

  
  

  Такъв подход е удобен – бедните няма как да реагират остро на ДДС, дори само защото този данък не се вижда. Облагането на богатите с по-високи данъци, обратно, е рисково за политиците – срещу тях се изправят медии, НПО, лобисти и подкупи, една армия, срещу която се изисква голяма политическа устойчивост и голяма доза обществен идеализъм, от които нашите политици в своята съвкупност са лишени. То затова по теоретични конференции е лесно да се говори срещу ниския плосък данък, но на практика е невъзможно или почти невъзможно да се предприемат срещу него някакви политически действия.

  В своята незаинтересованост от събираемостта на данък печалба България стигна до там, че като държава тя не реагира на парадоксални факти, които в стари демокрации биха довели до медиен шум, скандали, парламентарни комисии, сезиране на прокуратури и прочие. Имам предвид парадоксът от 2014 г. , когато 100-те най-големи фирми в България с общ оборот от 57,6 млрд. лева обявиха съвкупна загуба от 441,7 млн. лева.8 Нещо,

  
  

  

  7 В ЕС преките данъци осигуряват 33,4% от бюджетните приходи, а в България едва 16,02%. Има един интересен факт при сравнението на 2007 г., първата година на облагане на печалбата с 10% и 2014 г., който не впечатли нито управляващи, нито опозиция,нито т. нар. гражданско общество. За двете посочени години е събран почти еднакъв данък печалба – за 2007 г.1676,6 млн. лева и за 2014 г. – 1679,3 млн. лева. В същото време ръстът на БВП е 47%! За 2007 г. БВП е 56,5 млрд. лева, а за 2014 г. – 83,6 млрд лева. Как така БВП скача почти с 50%, а данък печалба не мърда – това е факт, който не възбуди никакво любопитство, да не говорим за управленска рефлексия. Виж: http://epicenter.bg/article/Istinata-za-niskite–ploski–danatsi/115218/11/33

  8 Виж „Капитал 100“ за 2014 г. издание на „Икономедиа“ АД.

  което не е невъзможно да бъде реално, но в една зряла страна би предизвикало сериозни проверки.

  Какво трябва да се случи?

  
  

  Лесно за формулиране, фантастично за сбъдване

  
  

  Достатъчни са две неща. Първо, политиците ни да се освободят от чувството,че процесите в страната са някак си обективни, от природата дадени. Да се изпълнят от чувството, че тези процеси могат да бъдат коригирани и дори същностно променяни с активни действия и минимум бездействия. Второ, депутати от определени избирателни райони да се проникнат от чувството ,че тяхна основна отговорност е развитието на районите, които представляват. Все едно са държавници на малки страни – като Сан Марино, Лихтенщайн или Люксембург. Днес страната се нуждае много от местен политически патриотизъм. Тези призиви биха били вик в пустиня, ако избирателите не започнат да изискват такова поведение от своите представители. Ако не започнат да ги държат отговорни за това, което се случва, и за това, което не се случва в техните родни места. Липсва ли претенцията на избирателя, трудно може да се очаква от политиците масово и като по вълшебство да се изпълнят с

  местен патриотизъм.

  И тук се затваря дяволският кръг. На бедният изобщо не му е до това да възпитава някого. От друга страна, неговата бедност ще продължи да бъде гарантирана при това качество на политиците. И как се прерязва този дяволски кръг?

  За мен това е най-сложният обществен въпрос в България днес.

  
  

  Сайт на клуб „24 май“, 16 март 2018

  
  

  СПОМЕН ЗА ПАМЕТНИКА НА АМЕРИКАНСКИТЕ ЛЕТЦИ

  
  

  На 4 октомври 2010 година пред посолството на САЩ в София e открит паметник на американските летци, загинали в небето на България през Втората световна война.1

  …В церемонията по откриването на паметника участва Националната гвардейска част на България. Изпънати снажни български момчета в безупречни гвардейски униформи отдават чест и почит на американските воини…

  …Американският посланик Джеймс Уорлик говори за високата цена, която са платили американските момчета. Загинали са 159 офицери и сержанти. „Младите мъже, които почитаме днес…“, продължава словото си г-н Уорлик… Почитаме, да, почитаме, г-н Уорлик…

  …Гвардейският духов оркестър на Българската армия е тук и е готов с траурен марш да се поклони пред падналите в битката с българските летци. И в изпълнение на своя дълг да избиват мирното население на София… Поклон, да, поклон, г-н Уорлик…

  …„Какво по-подобаващо признание за тези мъже от това, че сега, на тази церемония, ние стоим рамо до рамо като

  
  

  

  1За периода от 1941 до 1944 г. жертвите от англо – американските бомби в България са 4208 убити, починали от рани и безследно изчезнали и 4744 сериозно ранени. Само в София са избити 1243 души, осакатени са 1355 и и са разрушени над 5300 сгради.

  30 март 1944 г. На този ден е извършена най-тежката и опустошителна бомбардировка над България през Втората световна война. София е връхлетяна от 450 бомбардировача, придружени от 150 изтребителя.

  Особеност на американските атаки е практиката им да пускат осакатяващи микробомби c вид на лакомства, играчки и писалки, с цел да бъдат поразявани най-вече деца.

  съюзници…“, продължава вдъхновено американският посланик. Признателни сме, да, признателни сме, г-н Уорлик…

  …И българските депутати, дошли за церемонията, са обзети от почит, поклон и признателност към тези мъже, изпълнили своя дълг да убиват, осакатяват и разрушават вражеска България. И гордост може би изпитват, кой знае, логично е, че вече са съюзник на великата американска страна…

  …„Ако сме стигнали толкова далеч, колко ли още можем да постигнем заедно?“, си задава Уорлик този естествен въпрос. Далеч стигнахме, да, далеч стигнахме с вас, г-н Уорлик…

  …„Вярно е, далеч сме стигнали“, сигурно повтарят в душите си бившият еврокомисар Миглена Кунева, министър на образованието Сергей Игнатов и зам.-кметът на столицата Минчо Герджиков.

  И как няма да е далеч, въздишаме ние, които си спомняме този паметен ден, след като потомци на избитите българи коленичат и слагат цветя за упокой и увековечаване на смелите и героично загинали американски бойци, хвърлили смъртоносните бомби…

  …„И колко ли още можем да постигнем заедно?“, кънти американският въпрос в душите на българите, дошли тук, в този празничен момент. Много можем да постигнем, мислим си ние… Ще се бием срещу когото ни посочат. Ще благодарим на когото ни посочат. Ще скърбим за когото ни посочат…

  …„Да помнят е това, което живите дължат на мъртвите“, не спира със своите искрени думи г-н Уорлик…

  …И всички българи, дошли на церемонията слушат с топли чувства словото на американския посланик и разбират и запомнят каква почит дължат на тези мъртви…

  
  

  Сайт на клуб „24 май“, 29 март 2018

  
  

  МЪЧНО МИ Е ЗА ПРИБАЛТИКА

  
  

  Ей така, защото днес нямам друга работа, размислих се за посещението на прибалтийските президенти в САЩ. Те отидоха заедно в Америка по повод на 100-годишнината от освобождението на страните си от Руската империя.

  И тук е първият момент, който ме натъжи. 100-годишнината си е рожден ден отвсякъде. На рожден ден е правилно да каниш гости в къщи, а не да ходиш в чужди къщи. С други думи прибалтийците трябваше да поканят Тръмп в Прибалтика, а не да ходят в САЩ да празнуват. Мисля си, че ако аз отида да празнувам рождения си ден в някой приятел, ще ми бъде много мъчно за самия себе си. Защото вместо да получа уважение, аз ще съм отишъл да прося уважение. Тъжно.

  Имам и втора причина да ми е мъчно. Тръмп ги прие накуп. Защо не ги прие поотделно? Все пак това са президенти на суверенни държави! Защото американският президент ги смята за много незначителни и затова няма време за губене! Вкарва ги накуп в кабинета си и за няколко минути се вижда с ръководителите на три държави! Не знам дали на тях, на прибалтийците, не им е обидно, но на мен ми е обидно. Все пак те са европейски президенти! САЩ като обиждат тях, все едно обиждат Европа, а като обиждат Европа, все едно обиждат мен! Тъжно.

  И трета причина имам, за да ми е мъчно. Ръководителите на Литва, Латвия и Естония отидоха при Тръмп, за да просят американско присъствие в Прибалтика и още да просят пари за въоръжение. Обясниха му, че са на предната линия на фронта с Русия. Че са най-застрашени от руската агресия. Че първи ще пострадат, ако Русия нападне Европа. И затова искат и американски войски до себе си, и пари за модернизация на оръжията. Това, че имат в страните си френски, английски и немски

  воини, не им стига. НАТО не им е достатъчна, защото тази тромава организация много бавно взима решения. Друго си е САЩ – те са бързаци.

  И молят се тези президенти, въпреки че миналата година американски военни напуснаха региона. Може би е било грешка, която сега Тръмп ще оправи. И ето сега, идва моментът, който най-много ме натъжи. Тръмп ги потупва по рамената, защото признава, че те се намират най-отпред на фронта, но им казва, че го интересуват други неща. „Какви неща?“ питат изненадани президентите. „Ами например това, дали купувате американски втечнен газ!“, отговаря Тръмп. „Ето Литва например миналата година купи от нас газ, браво!“ – още веднъж ръсва похвала американският президент…

  Толкова е меркантилен този Тръмп! Толкова е безчувствен към ценности! Тъжно.

  
  

  Сайт на клуб „24 май“, 6 април 2018

  
  

  СЛОВОТО НА ПРЕЗИДЕНТА

  
  

  Най-силното правомощие на българския президент е Словото. Авторитетът на президентската институция и харизмата на самия президент са почвата, на които това Слово може да посее невероятни семена.

  От цялото дяволско кълбо от тежки проблеми на нашата нация един духовен е основен. Ние престанахме да се слушаме, когато говорим. Ние се самозатворихме в групи от себеподобни и често квалифицираме другите като невменяеми. Топлотата и разбирането изчезнаха. На тяхно място се появиха омразата и търсене на виновни навсякъде. И за всичко.

  Изчезнаха и болката, и грижата, и притеснението в говоренето на политиците, които по определение трябва да лекуват обществените рани и да ни водят в ясна и смислена посока.

  Никаква национална икономика не може да дръпне, ако не се почувстваме като общност с общи мечти и цели. Никаква политика не може да бъде адекватна на потребностите ни, ако сме изгубили като народ взискателност и воля за контрол.

  Нужно ни е лекарство. И искреното, загриженото слово на президента може да бъде такова лекарство. То ще ни каже, че в политическия бастион не всичко е изгубено. То може да провокира мисленето, обсъждането и действието, които са арестувани от пронизващото усещане, че само парите имат значение, само цинизмът и егоизмът имат силата да се налагат, само нахалството има устойчива почва.

  Това, от което имаме нужда, въпиюща нужда, е вяра в собствените ни сили. Вяра, че можем да се борим за своето по-добро бъдеще. Че можем да сме творци на собствената си съдба.

  Да, казват, с два милиона пенсионери, един милион неграмотни и ежедневно бягащи (да, бягащи!) от България здрави и силни млади хора не можем да имаме никакво бъдеще.

  Може да е така, но може и да не е така. Поне сме длъжни да опитаме. За да не се срамуваме от децата си, а някои от нас вече и от внуците си, при мисълта, че сме ги предали с безверие и бездействие.

  За вчерашната лекция на президента Радев в УНСС срещнах и такива коментари: „Нищо особено! Какво толкова! Локуми…“

  Вярно е, обезценихме словото… За три десетилетия успяхме да го ожълтим и омърляме. Да го разтворим в неискреност, интереси и бездушие. Вече трудно впечатлява…

  Друг път обаче няма. Словото е в началото на всеки човешки път. И тук президентът може да бъде силен – стимулиращ, вдъхновяващ, сплотяващ, търсещ бъдещето. Ако може.

  Дано да може.

  
  

  Сайт на клуб „24 май“, 17 април 2018

  
  

  4% ОТ БЪЛГАРИТЕ ПОДКРЕПЯТ

  „ИЗЦЯЛО ЗАПАДА“ В КОНФЛИКТА В СИРИЯ

  
  

  Интересно представително социологическо изследване на агенция „Афис“, посветено на конфликта в Сирия. На въпроса

  „Кой се стреми към въоръжен конфликт?“ 44% отговарят, че това е „главно Западът“, а 5% казват, че това е „главно Русия“. 4% смятат, че България трябва да застане „изцяло на страната на Запада“, а 7% – „на страната на Запада, но без агресия“ – общо 11%. На страната на Русия искат да застанем 25%. 64% дават отговора „възможно най-неутрално“.

  Бих посъветвал социолозите да направят същото проучване сред българските депутати. Ако резултатите са твърде различни, а те ще бъдат такива, ще стане ясно, че в България на практика няма политическа представителност. Хората гласуват на избори за Народно събрание, но там ги „представляват“ хора, които по ключови ценностни, бих казал цивилизационни въпроси са, меко казано, на различно мнение. Което означава, че не ги представляват. Само този факт е достатъчен, за да млъкнат всички, които говорят за демокрация, разбирана по класическия начин – като „власт, произтичаща от народа“.

  
  

  Сайт на клуб „24 май“, 23 април 2018

  
  

  ТЪРГОВСКИЯТ ПРИОРИТЕТ НА БЪЛГАРИЯ

  
  

  Европа се готвела да затегне контрола си върху чуждите инвестиции.1 Тази „готовност“ е насочена срещу Китай. Притеснени са брюкселските чиновници от китайската експанзия. За последните 10 години китайските инвестиции в Европа са за 318 млрд. щ.д. Така тези инвестиции са станали с 45% повече отколкото американските. И Европа готви проектозакон, с който координирано ще се пречи на Китай.

  Интересното тук е друго. От нашето министерство на икономиката заявили, че за България предложението е „ наш приоритет в търговската политика“. Обърнете внимание! Ние, България, сме имали приоритети в търговската политика! И да затрудняваме неевропейските инвестиции, разбирайте китайските, за нас е приоритет! Да се сещате за други търговски приоритети? Например да продадем повече нещо на някого? Да купуваме нещо от някъде по-евтино?

  В периода (2005 – 2015) Китай е инвестирал в страните от Балканския полуостров 26 млрд. долара. От тях в България – 330 млн. В Румъния – 1,8 млрд., в Сърбия – 3,7 млрд., в Гърция

  – 5,5 млрд. Значи у нас китайците са инвестирали най-малко. И от изброените страни само ние обявяваме подкрепа за съответното европейско намерение. Не просто подкрепа – направо приоритет ни е станало! Лягаме и ставаме и мислим как да ограничим китайските инвестиции.

  
  

  

  1 https://www.investor.bg/evropa/334/a/es-e-gotov-da-se-protivopostavi-nakitaiskoto-tyrgovsko-nadmoshtie-260462/

  Ето, това е нашата драма. Ние нямаме свои интереси. Ние нямаме свои идеи, намерения и планове. Взимаме чужди такива и ги обявяваме за приоритети! Нашият върховен интерес и удоволствие е да служим на някого, да слушаме някого, да обслужваме някого.

  И това е голямата нужна дискусия на България – не еврото, не Западните Балкани – а способни ли сме изобщо да формулираме свои интереси. Не говоря за отстояване и реализиране. Става дума за просто формулиране.

  
  

  Сайт на клуб „24 май“, 7 май 2018

  
  

  АХ, ТЕЗИ НЕРАЗБИРАЕМИ РУСОФИЛИ…

  
  

  „Трудното сбогуване на България със свръхмогъщия ѝ приятел“ – под това заглавие швейцарският Neue Züricher Zeitung публикува обширен анализ от Иво Мийнсен, посветен на връзките между България и Русия.

  Написана с претенция за спокойна обективност, статията излъчва добре овладяна враждебност към Русия и прикрито учудване от топлите чувства, които мнозинството българи изпитват към руския народ. И за да бъде логичен, когато с думи предава своето усещане за „дружбата между двата народа“, авторът използва почти елегантния израз „инсценировки на задушевност“. От дългото ми интервю по телефона в статията са влезли все пак две мои изречения. Предадени, в интерес на истината, коректно. За едното от тях авторът поиска потвърждение, че правилно е записал: „Освобождение на България от Червената армия през 1944 г.“ На младия журналист явно му се е сторила странна думата „освобождение“. Да, г-н Мийнсен, правилно

  сте чули, Освобождение!

  Разбира се, в подобна статия, предназначена за западния читател, основен акцент няма как да не бъдат твърденията за „десетките хиляди изчезнали в затворите и полицейските зандани при социализма“, за „Народния съд“, който екзекутира между 15 000 и 30 000 души“ , за „хилядите хора, които умират в мъки в концлагера в Белене“. На фона на този „естествен“ акцент става разбираемо и внушението на заглавието: „…сбогуване на България с Русия…“. Няма как да не следва сбогуване, окончателно при това, макар и трудно. Другото би било нелогично, перверзно, абсолют-

  но неразбираемо за западния мозък!

  Фундамент на хибридната война на Запада с Русия е налагането на опозицията „или-или“. Ако си част от Запада, не тряб-

  ва да имаш нищо общо с Изтока. Ако обичаш Запада, трябва да мразиш Русия. Ако се гордееш със Запада, трябва да презираш Русия и да се страхуваш от нея. Трябва да избираш, каза наскоро интелектуалецът Хампарцумян1: „или ще береш портокали в Испания, или ще сечеш дървета в Коми“. За титана на банкерската мисъл Левон няма начин хем да береш портокали, хем да сечеш дърва. Нещо повече, няма начин да береш, например, билки в България – длъжен си да избираш между Европа и Русия!

  Ето тази задължителна опозиция, това взаимно изключване са родили заглавие, в което основната дума е „сбогуване“. Непостижимо изглежда за тези цивилизовани, високоразвити западняци да разберат, че за обикновения българин е напълно естествено едновременно да бъде част от Европа и да обича Русия. Да бъде в Европейския съюз и да изпитва братски чувства към народ, с който е свързан от общата принадлежност към една хилядолетна цивилизация. Цивилизацията на православието и кирилицата.

  Изобщо, казано по-принципно и по-общо, май няма как да обясниш, че да си силен и успешен, не означава да мачкаш Другия. Че за да бъдеш истински и трайно щастлив, трябва и другите около теб да бъдат щастливи. Че бъдещето е на обичта и сътрудничеството, а не на омразата и съперничеството.

  Но как все пак да обясниш на швейцарците, че някои от нас, че много от нас, са убедени, и в ума и в сърцето си, че България няма бъдеще без добрите взаимоотношения с Русия? Че тяхното „или–или“ е мрачно, глупаво и обречено… Явно няма как. Засега. Ако светът оцелее, ще им го обясни бъдещето.

  
  

  Сайт на клуб „24 май“, 11 май 2018

  
  

  

  1Левон Хампарцумян е български банкер. От 2001 г. до май 2019 г. е главен изпълнителен директор и председател на Управителния съвет на

  „УниКредит Булбанк“, председател на Асоциацията на банките в България

  (АББ) (бел. ред.)

  
  

  ЕВРОПЕЙСКИ ДОХОДИ И БЪЛГАРСКИ УСПЕХИ

  
  

  Според швейцарското издание Нойе Цюрхер Цайтунг въпросът „Защо плащат на източноевропейците по-малко пари?“ силно занимавал източноевропейските страни-членки на ЕС.1 Въпросът бил логичен, защото разликата в производителността не можела да обясни фрапантните разлики. Например в

  „Шкода“, собственост на германския концерн „Фолксваген“, чешките работници получават три пъти по-малко от своите немски колеги, въпреки че „производителността на чешките заводи не е по-ниска от тази в Германия. Точно обратното: дори е по-висока заради по-дългото работно време в Чехия“.

  Швейцарското издание може по-принцип да е право, но по отношение на България греши. България е източноевропейска страна-членка на ЕС, но тя не се занимава силно с въпроса

  „Защо плащат на българите много по-малко пари?“ Даже изобщо не се занимава с този въпрос.

  Сред българските политици има консенсус, че това е нормално. Нормално е, защото в пазарната икономика се получава толкова, за колкото можеш да се договориш; защото българската производителност е много по-ниска; защото произвеждаме стоки с ниска добавена стойност; защото „какво пък толкова!“ – парите стигат, хората дори спестяват рекордно в банките и т. н. Дори ще си призная, че тези обяснения си ги извлякох от разни изказвания, ама не от политици. Политиците ни не дават обяснения, защото самият въпрос не съществува. Ако един

  
  

  

  1https://news.bg/int-economics/poluchavame-iztochni-zaplati-pri-zapadni-

  tseni-zashto.html

  въпрос не съществува няма как той да те занимава, още повече

  „силно“.

  Ще кажете: „Ти пък откъде знаеш, че този въпрос не си го задават?“ Знам, защото ако си го задаваха в парламента щеше да има от време на време ожесточени спорове по него, въпросът щеше да се появява от време на време в основните медии, щеше да предизвиква някакви дискусии по някакви конференции и семинари, щеше да бъде възлаган за изследване на научни колективи. Вместо това ние постоянно жънем успехи. Успех след успеха – сдобряваме Вучич и Тачи, сприятеляваме Ципрас и Заев, разхождаме Макрон, Мей и Меркел по алеята на влюбените, строим магистрали, поддържаме бюджетен излишък, държим нисък външен дълг, правим ръст на БВП над 3% и още много други успехи. При такова количество на успехите нямаме никакво време и желание да се занимаваме с въпроса за доходите. Така, че Нойе Цюрхер Цайтунг да си гледа там Чехия и да не ни слага в кюпа на държави, към които не принадлежим!

  
  

  Сайт на клуб „24 май“, 19 май 2018

  
  

  ЗАЩО НЯМАМЕ „БЪЛГАРСКА МЕЧТА“?

  
  

  Тази статия е провокирана от днешното интервю на проф. Боян Дуранкев и неговото заглавие.1 Тя е част от един разговор, който започнахме още при създаването на Клуб „24 май“. Така нарекохме и първата си дискусия – „Българската мечта“. Въпреки, че част от фактите в тази статия са съобщавани и част от изводите – формулирани, мисля, че темата не трябва да бъде архивирана. Тя трябва да е пред очите ни. Наш дълг е да мислим и говорим за „българската мечта“. Да се стремим към нея и да търсим отговор на въпроса възможна ли е тя днес. Възможна ли е при днешния ни начин на самоосъзнаване.

  
  

  ***

  Днес ние като народ преповтаряме определени констатации за себе си, но не искаме да разберем какво се случва с нас и което е по-важно – защо се случва с нас. Този, последният въпрос, когато е задаван, получава много бързи и повърхностни отговори. Повечето от тях са и митологични. Когато човек не се опитва да разбере какво и защо се случва с него, той няма как да има адекватно свое виждане за своето бъдеще, няма как да има адекватна мечта като образ на желаното добро и постижимо бъдеще.

  Да вземем основен факт, който всички политици повтарят, когато предстоят избори или когато са в опозиция. Този извод непрестанно се повтаря и в социалните мрежи, а и в обикновените ни разговори – „Ние, българите, сме най-бедните в Европа“. А защо сме най-бедните в Европа? Обективни пред-

  
  

  1 Интервю на проф. Боян Дуранкев във вестник Труд от 29 юни 2018 г.

  със заглавие „Българите нямаме ясна „мечта за България““

  поставки няма. Няма обективни обстоятелства, като природни бедствия или гражданска война, например, които до обяснят невероятното свличане на България във всякакви класации.2

  Казваме, че сме бедни, но не се интересуваме от парите. У нас ще чуете десетки политически дискусии, посветени на въпроса „Как да разпределим произведените пет лева“, но няма да чуете дискусия на тема „Как петте лева, които имаме, да станат десет“.

  „Производството е проблем на частния бизнес, не е работа на обществото да го обсъжда“, твърди господстващата пропаганда. „Конкурентната външна търговия е проблем на частния бизнес, не е работа на обществото да го обсъжда“, продължават водещите в обществото идеолози.

  Дори данъчното поведение на бизнеса не представлява обществен интерес. Например, изумително е, че през 2014 г. 100те най-големи фирми у нас с общи приходи от 58 млрд лева декларираха съвкупна загуба от 442 млн. лева! Това естествено не означава, че от тези 100 фирми не са дошли никакви данъци в бюджета. Някои са били на печалба и са платили данък, други са били на загуба. Като се съберат обаче печалбите и се извадят от събраните загуби – оказва се, че моторът на българския биз-

  
  

  

  2 Ето една основна и многократно повтаряна класация – през 1990 г. по Индекс на ООН за човешкото развитие ние сме на 29 място, а през 2015 г. сме на 57-о. Преди трийсет години само Чехословакия, от социалистическите страни, ни изпреварва. А днес всички, които са членове на Европейския съюз са преди нас! Всички! Това е известен факт. Този факт политиците го повтарят постоянно, ще го намерите и в много политически документи. А Индексът за човешкото развитие отчита и БВП на глава от населението, и образоваността, и здравните грижи… Да си обясняваме страхотното изоставане с комунистите или с Държавна сигурност е нелепо, защото по това не се различаваме от страните от бившия соцлагер, на които „дишаме праха“. Да си го обясняваме с неолиберализма също не става, защото той е валиден за всички. Да си го обясним с крадливостта и незаинтересоваността на политическата прослойка – изкушава, ама защо тя при нас ще е такава, а в Чехия например няма да е такава? Защо днес ние произвеждаме толкова или дори по-малко от други балкански страни, които през последните десетилетия бяха в гражданска война?

  нес, неговият гръбнак е бил на загуба. Това положение е абсолютно ненормално.

  Още по-ненормалното беше, че в обществото нямаше никаква реакция. Преди няколко години френският парламент създаде специално комисия, за да провери финансовите резултати на TOTAL. Обявената печалба се беше сторила на френските политици подозрително малка. А у нас 100-те най-големи фирми обявяват огромна съвкупна загуба и това не представлява интерес за обществото!

  Хайде, да кажем, че медиите получават реклами от тези фирми и затова нищо не пишат за тях. Да кажем, че темата е много специализирана и повечето хора и НПО-та нямат афинитет към нея. А опозиционните парламентарни партии? А техните икономисти? Нали не е възможно всички да са купени? Защо не правят скандал по този въпрос? Та този въпрос е най-удобен, за да се постави въпросът за ефективността на данъчната администрация на управляващите.

  Моят отговор е – ние не се интересуваме от този проблем, не се интересуваме от такъв тип проблеми. Е, ако не се интересуваме, възможно ли е да си направим някакъв адекватен план за поведение, някаква адекватна представа за средносрочното ни бъдеще?

  Ако не се интересуваме от обяснението на своето битие, на своите предимства и недостатъци, няма как да се чувстваме СУБЕКТ на своето развитие. Въпросът: „Можем ли да бъдем субект на своето бъдеще?“ е основният въпрос пред България. Това е основната обществена тема. И най-лесният начин да формулираме тази тема е да поставим въпроса за „нашата мечта“.

  Имаме ли мечта? Не индивидуална, всеки по отделно си има някаква, а национална мечта. Мечта на българската интелигенция, защото тя може да бъде питащият. Тя може да бъде субектът от настоящето, който задава въпроса за субекта на бъдещето. Никой не очаква от работника, който не е прочел нито една книга по икономика, или по история, или по социология или по психология, да има хоризонт, който ще му позволи да разсъждава върху този проблем.

  В своето отношение към настоящето ние сме почти винаги на ниво описание и почти никога на ниво обяснение. А и описанието почти винаги е еднопластово, повърхностно, статистическо. Този, който е субект на своето развитие, никога не се задоволява с описанието. Той няма как да строи свое поведение, ако няма обяснение. За тази повърхностност и формалност ще дам пример с

  
  

  борбата с бедността у нас

  
  

  2010 г. беше обявена за Европейска година за борба с бедността. Тогава отчитаме, че над 420 000 деца – това са повече от една четвърт от децата в България – мизерстват и всяко трето семейство с две и повече деца до 6 години е бедно. Държавата организира през тази година 100 инициативи, в които се включиха над 4500 преки участници. Сред тях бяха:

  • изследване по въпросите на бедността и социалното изключване;

  • анализ на законодателството, свързано с борбата с бедността;

  • 2 национални конкурса за детско есе и за детска рисунка и издаване на книга с най-добрите творби от проведените конкурси;

  • 26 информационни дни в областни градове на страната;

  • 8 дебата, 6 кръгли маси, 6 местни срещи на хора, живеещи в бедност;

  • 3 беседи с ученици и студенти;

  • фестивал на спорта, музиката и танците за деца, живеещи в специални институции;

  • семинари с НПО, разработване и издаване на брошури, разпространение на информационни материали за политиките за борба с бедността.

    За цялата тази епична борба бяха заделени 1,085 млн. лева, от които 485 хил. европейски пари.

    В същото време през март 2011 г. Парламентарната комисия по труда и социалната политика отхвърля предложение

    детските надбавки, които от 3 години са по 35 лева за дете, да станат 20% от минималната работна заплата, т.е. към момента 48 лева.

    Ще бъде нечестно обаче ако не кажем, че МТСП финансира през зимата на 2009 – 2010 140 проекта за разкриване на обществени трапезарии на обща стойност близо 2 млн. лева. Тогава 11 185 бедни и бездомни получаваха топъл обяд.

    Когато се запознах с тази „борба“, в първия момент я сметнах за подигравка. Но тя не е подигравка. Ние не сме способни да измислим нещо друго, нещо по-стратегически. Ние няма да заложим някакви процеси, чийто плодове ще берем след години. Не можем, защото не се интересуваме от себе си, на практика не се интересуваме като държава и като общество от бедността. Да, тя съществува; да, ние я констатираме; да ние я отчитаме статистически, но ние не искаме да направим анализ. А познанието е анализ. Животните също могат да констатират. Само човекът обаче прави анализи.

    На 1-ви март предната година (2009) БТА ни информира какви мерки предстоят. Цитирам: „За първи път ще бъдат организирани национални и местни срещи на хора, живеещи в бедност и социално изключване… и семинари за ролята на медиите в борбата с бедността“. „В рамките на годината ще бъдат определени основните приоритети на българската стратегия за борба с бедността“. Представяте ли си? Има българска СТРАТЕГИЯ за борба с бедността!

    Точно по същото време, през тази година за борба с бедността – 2010 г., е интересно да се знае

    
    

    какви резултати в борбата с бедността отчитат в Бразилия

    
    

    • за 7 години близо 20 млн. бразилци, при население от 190

      млн., са се измъкнали от бедността;

    • осигуряване на най-бедните семейства до 90 евро на месец за достъп до основни храни – програмата „Нулев глад“ („Fome zero“);

  • от 2003 до 2010 доходите на 10% най-бедни растат с 8% на година при много по-нисък растеж на икономиката;

  • през тези 7 години са разкрити 14 млн. нови работни места и минималното трудово възнаграждение расте реално, а не номинално, с 54%;

  • 40 млн са под прага на бедността и за тях са осигурени по

    41 евро на месец и т.н.

    За това пък през януари (Медиапул, 29 януари) 2013 г. отчитаме, че България е шампион в ЕС по писане на стратегии със своите 128 подобни документа. Следващата страна по стратегии има само 56 документа. Ние отчитаме, че са нужни още 96.

    Формалното съвкупно отношение към бедността води до

    
    

    скъсана връзка

    между проблемите на хората и поведението на властта

    
    

    Много добър и лесно разбираем пример за това скъсване е следната ситуация от преди три години. На 15 януари 2015 г. Националната банка на Швейцария премахва фиксиран курс на франка към еврото. Много европейци са с кредити в швейцарски франкове.

    Какво правят другите държави? В Хърватия правителството започва да натиска банките да фиксират курса на местната куна към шв.фр. за 12 месеца; в Сърбия понижават лихвите и удължават сроковете за погасяване; в Полша властта иска от банките отрицателни лихви за близо 600 хил. семейства; в Унгария властта поиска от банките да сметнат заемите по курс от преди 15 януари 2015 г. В България потърпевшите са 1800 души. Те организират протести в Бургас и Русе. Никаква реакция обаче – нито на обществото, нито на властта!

    
    

    ***

    В своята преобладаваща част българите си мислим, че ще живеем много по-добре не като самоосъзнаваме себе си и търсим реализация на свои силни страни, не като участваме по

    адекватен начин в един свят на жестока конкуренция, а просто ако управляващите не крадат толкова много. Масово е разбирането, че нашата бедност е функция не на погрешното функциониране на цялото общество, а на определени морални качества на управляващите. Това обаче не е така. Сбъркано е и отношението на държавата към икономиката, сбъркана е и данъчната система, сбъркани са и процесите в образователната система. Интересното е обаче, че никой от значимите политически фактори не предлага промени по същество.

    Ние можем ли да опишем желано и възможно бъдеще на България? Можем ли да опишем оптимистичен сценарий? И да кажем при такива и такива възможни обстоятелства този сценарий е осъществим? Да се описва мрачното бъдеще е лесно – просто се довеждат логично до край отрицателните тенденции, които сега съществуват. Сигурно е трудно да се опише бъдеще, което не изглежда като блян, което изглежда възможно и логично при определени обстоятелства. При определени лидери и нагласи.

    Поне ние, интелигенцията, трябва да имаме претенции към бъдещето на България. Ние постоянно трябва да си задаваме въпроса и да се опитваме да отговаряме: „По отношението на бъдещето на България какво може да се иска?“ „Приели еврото?“, „Влезли в Шенген?“, „Вкарани в затвора политици за корупция?“, „Повишено доверие към съдебната система?“ Какво може да се иска, за което имаме идея как може да стане? Днес, подчинена на индивидуалното оцеляване, интелигенцията ни не очаква нищо, не мечтае за нищо, не се бори за нищо. Това е преминаването на интелигенцията в извънсоциално измерение. Българската интелигенция е напуснала обществото. Това не е ругаене, това не е очерняне или хленч, това е опит да се разбере интелектуалният момент от съществуването на нацията. Да, защото тя, нацията, съществува духовно чрез своята интелигенция.

    
    

    Сайт на клуб „24 май“, 29 юни 2018

    
    

    ЗА ЗНАЧЕНИЕТО НА ДЕПУТАТСКИТЕ СБИВАНИЯ

    
    

    Спречкването между депутатите Валентин Касабов и Волен Сидеров, което стигна до бутане, но не можа да стигне до бой, поставя сериозни въпроси.1

    От една страна, такова спречкване говори, че депутатите се вълнуват, а това е хубаво. Най-опасното нещо за бъдещето на една държава е депутатите ѝ да станат безчувствени.

    От друга страна обаче е много съществен въпросът за какво се бият депутатите. В нашия пресен случай става дума за обвинения в лобизъм. Обвинените се изнервят, дават груби изявления, обвинителите също се изнервят, започват да се бутат и боят е почти опечен. Тук на мен ми липсва широтата на мисленето. Като че ли конфликтът е по повод просто на лична далавера и не отразява фундаментални проблеми на обществото.

    Прегледът на депутатските сбивания по света дава примери за далеч по-отговорни сблъсъци.

    В Тайван например, през юли миналата година, депутатите се сбиха със столове защото не можаха да се разберат по бюджетни въпроси, засягащи развитието на инфраструктурата и

    
    

    

    1Тук става дума за скандал между заместник-председателя на Национален фронт за спасение на България (НФСБ) Валентин Касабов и лидерът на партия „Атака“. Двете партии образуват коалиция – „Обединени патриоти“, която участва в управлението на страната. До скандала между двамата се стига, след като Касабов заявява, че Сидеров не е председател на групата на „Обединените патриоти“. Лидерът на „Атака“ предполага, че зад нападките на Касабов всъщност стои председателят на НФСБ и вицепремиер Валери Симеонов. Преди този скандал последната разправия между Сидеров и Симеонов е свързана с промените в Закона за шума в морските курорти, забраняващи силна музика след 23:00 часа вечерта (бел. ред.)

    мерките срещу наводненията. И става дума за сума от 12 млрд евро, а не за някакви 53 млн лева като в нашия случай! Сигурно тайванските избиратели са били горди, че депутатите им се бият по такива мащабни въпроси!

    В Турция през януари, пак миналата година, депутатите се сбиха по повод на промените в Конституцията. А тези промени превръщаха парламентарната република в президентска. Всички знаем колко важни за развитието на една страна са механизмите на управлението. Вълнението по такъв въпрос също буди уважение и сбиването е абсолютно оправдано, дори необходимо.

    В Украйна през септември, пак миналата година, бой доведе до нокаут и откъснат ръкав на сако. Той също се проведе по бюджетни теми. Да се биеш по бюджетни въпроси е израз на сериозно чувство на отговорност.

    Е, има и дребнави случаи. Например в Уганда през септември, пак миналата година, се сбиха по повод на промени в конституцията, свързани с тавана на възрастта на кандидат

    – президентите. Тези поправки лишаваха от възможност да се кандидатира 73-годишният Йовери Мусевени, който е на власт от три десетилетия. От една страна, дребнаво е някак, твърде личностно, но авторитетът на боя все пак се поддържа от факта, че е свързан с Конституцията!

    Връщам се към случаите, достойни за възхищение.

    В Япония през септември 2015 г. стигнаха до физическа саморазправа по време на дебатите по новия закон за отбраната, който предвиждаше за първи път след Втората световна война японски военнослужещи да могат да участват в мисии зад граница. Това вече е супер достойно! Бият се на тема „война и мир“, на тема „достойнство на японския народ“! Мащабност, дори величие!

    Примерите са стотици. Аз само подсказвам, че е необходимо изследване на депутатските побои, дори бутания и тяхната връзка с фундаменталните проблеми на народите.

    А на мен много ми се иска в българския парламент да започнат да се бъхтят по въпроси на бюджета, на Конституцията, на

    данъчната система и най-вече по въпроса за доходите. Представяте ли се да се сбият нашите народни представители, защото едните предлагат да се увеличат пенсиите, а други – казват, че това не е възможно! А сега какво? Бутат се за“редник Киро“и евентуално за комисионните които ще вземе или няма да вземе някой лобист.

    Призовавам към мащабност!

    
    

    Сайт на клуб „24 май“, 27 юли 2018

    
    

    БОГАТИТЕ В ПОЛИТИКАТА ДНЕС

    (По повод на една дискусия)

    
    

    „Богатите в политиката“ и „Капиталът и политиката“ са различни теми. Започнахме дискусията1 с първата формулировка, но не след дълго я продължихме и завършихме с втората. По темата „богатите в политиката“ съществуват редица предразсъдъци. Не е вярно, че „Политиката трябва да се прави от богати хора, защото те са по-малко изкушени от злоупотреби“. Няма такава зависимост. Човешката алчност е безкрайна. Ако богаташът си е купил Луната, ще събира пари за Марс. Богатството на един човек не е никаква гаранция за неговото почтено отношение към обществото. Не е вярно, че „В политиката богатите са по-полезни, защо-

    то знаят как се правят пари“. Не е вярно особено в България. Първоначалното натрупване на капитал в България беше „първоначално разграбване на съществуващ капитал“ (Боян Дуранкев) и второ, нашите богаташи не са капиталисти в класическия смисъл на понятието. „У нас богатството е торба с пари, а не е капитал“ (Валентин Вацев). И изобщо не е чудно, че за разлика от други бели страни, у нас изобщо не се обсъжда как да се увеличи общественото богатство.

    
    

    Обаче и други неща не са верни

    
    

    Не е вярно, че „богатите влизат в политиката, за да увеличат своето богатство“. Богатите могат да правят това и без да са в

    
    

    
    

    

    1Дискусия в клуб „24 май“ на тема „Богатите в политиката“, провела се през август 2018 г. в гр. Банско, в която участват: проф. Андрей Пантев, проф. Боян Дуранкев, доц. Валентин Вацев, проф. Ваня Добрева, проф. Васил Проданов, проф. Искра Баева и д-р Юрий Борисов (бел. ред.)

    политиката. Не е трудно да се напазаруват политици, които да свършат тази работа. Дори така е по-лесно, защото е анонимно. Например проектозаконът, който спестяваше на Домусчиев над 50 млн. лева е по-удобно да се вкара от човек, който не се казва Домусчиев.2

    Не е вярно, че „богаташът в политиката непременно ще мисли само за увеличаване на своето богатство“, както не е вярно, че „беднякът в политиката ще се бори срещу бедността на другите“. Такива линейни опростени зависимости не съществуват.

    И от тук: еднакво неверни са тезите – „Щом в ръководството на лява партия има милионери нещо не е наред“ и „Щом в ръководството на лява партия няма милионери нещата са наред“.

    Така поставен въпросът – „Вредни/полезни ли са богатите в политиката?“ скрива

    
    

    истинския въпрос –

    за отношението „капитал – политика“

    
    

    който е различен въпрос. Днес в цял свят капиталът управлява политиката. В бедните страни това става по-лесно, по-грубо, по-цинично. В България, за който има очи да гледа и има ум да мисли, капиталът безпардонно се разпорежда с политиката. Данъчното ни законодателство е в пълен разрез с утвърдени европейски практики, но е изгодно за капитала и никой действащ политик на практика не го подлага на съмнение. Събираните

    
    

    

    2 През ноември 2017 г. Върховния касационен съд (ВКС) осъжда компанията„Кей Джи Маритайм Шипинг“ на Кирил Домусчиев да плати 52 млн. лв. неустойка по договора за приватизация на Параходство „Български морски флот“ – БМФ. През юли 2018 г. по предложение на двама депутати от „Атака“ и ВМРО са приети лобистки промени в Закона за приватизацията и следприватизационния контрол, които освобождават Домусчиев от задължението да плати тази неустойка.

    корпоративни данъци твърде странно и съмнително изостават от ръста на БВП, но този факт политиците не обсъждат. Дори сме свидетели на парадокс – Българската стопанска камара обяви свои изчисления, според които у нас за последните десет години са укрити данъци от порядъка на 22 млрд. лева. Работа на политиците и на държавата е да правят такива изчисления, не на бизнеса. Бизнесът обаче понякога си позволява да бъде откровен. За разлика от политиците, които не си позволяват да бъдат непослушни.

    През близките години има странни финансови резултати, много странна липса на печалби и наличие на огромни загуби при изключително мощни фирми. Политиците обаче не виждат тези факти. Нито един жизнено важен за населението въпрос не може да пробие и да се наложи като трайна тема в публичното пространство. Нито темата „бедност“ се обсъжда. Нито темата „демографски срив“. В българската политика се обсъжда само това, което има отношение към проблемите на богатите. За някои този факт означава липса на политика, защото „Ако политиката не е репрезентативна, то тя не политика. Така както едно нещо ако не е триъгълно, то не е триъгълник“ (Валентин Вацев). Което се оспорва от други, за които „всичко е политика“ (Искра Баева).

    Ако поставим въпроса по друг начин – „Как влиянието на капитала върху политиката се отразява на демокрацията?“ – правилният отговор е „просто я унищожава“. Или педантично по-коректно казано – не ѝ позволи да се роди. Демокрацията у нас е нулева. Защото „демокрацията“ е „контрол на избирателите върху политиците“. Това е „народовластието“. Примери? 80 % от избирателите са русофилски настроени, а държавната политика е русофобска. Преобладаващата част от народа е отрицателно настроен към участието на България в НАТО, но 90% от депутатите ни са за НАТО. Повечето леви избиратели са против плоския данък, но ръководството на БСП го въведе и продължава да го подкрепя (подхвърляните идеи за прогресивност на данъците са камуфлажни).

    Няма представителност в българската политика

    
    

    тоест ценностите, въжделенията, притесненията и страховете на масовия избирател не са представени в политиката. Това означава, че степента на демокрация е абсолютно ниска.

    И прав е проф. Проданов когато казва: „Аз съм против понятието „демокрация“ изобщо. То е част от онзи идеологически дискурс, който прикри ставащото у нас от времето на Перестройката до наши дни“ . И прав е проф. Дуранкев когато казва: „Абсурдно е да се говори за демокрация в България на този етап. Защото демокрация може да има само там, където може да има много богати, но бедни – колкото пръстите на едната ми ръка“. Или пак той: „ ние имаме демокрация, която не струва и две стотинки, така че имаме нелегитимна демокрация“.

    Ако е вярно, че капиталът е подчинил тотално политиката и ако е вярно, че демокрацията е почти нулева,

    
    

    има само едно лекарство

    
    

    И това лекарство е в ръцете на избирателите. Тази картина ще започне да се променя тогава, когато избирателят започне да поощрява и да наказва политиците заради тяхното политическо поведение, заради тяхното отношение към интересите и ценностите на тези избиратели. Докато се гласува само заради семейно родова мотивация, тоест „ще подкрепя своето „семейство“ пък ако ще да е най-калпавото“ или пък „баща ми в гроба ще се обърне, ако не подкрепя еди-кой си“ или пък по линия на една абстрактна идеологичност – „подкрепям еди-кои си, защото са десни“ или по някакви други извън политически причини – „ще гласувам за него, защото той е голям мъжкар „ ще бъде така както е днес. Андрей Пантев обобщи проблема със следния образ: „Политика няма! Каква политика! Баба му била придворна дама, става от НДСВ! Дядо му участвал в Септемврийското въстание, става от БСП!“

    И по един естествен начин идваме до естествения въпрос

    
    

    „Какво да се прави?“

    или „Какво трябва ние да правим?“

    
    

    Преди това обаче „има ли светлина в тунела?“

    На нас ни е необходима „радикална, дълбинна културно-политическа промяна на основанията на социалния живот на България. Аз няма да съм свидетел. Аз съм оптимист, с един задгробен оптимизъм“, казва Валентин Вацев. Или пак той: „Ние имаме нужда от едно буржоазно – демократична революция, която да възстанови българска национална буржоазия, без която ние не можем да създадем никакви държавни структури. Тук нямаме национална буржоазия… И тъй като това е невъзможно ние трябва да помислим върху абсурда на битието си“. Песимист е и проф. Дуранкев:

    „Нямаме шанс да променим нещо в България или в Евросъюза…“ И все пак, и все пак…

    Проф. Искра Баева: „Единственият изход от тази мрачна картина е хората да разберат какво е политиката и да се включат като реални личности в нея… (Това трябва да го даде образованието)“. Проф. Боян Дуранкев: „Може би мисията на такива мъдреци като проф. Андрей Пантев е да подбутнем нещата към по-мъдро и по-спокойно решение, колкото си можем в нашата си област. Трябва да имаме визия и за България, и за Европа, и за света „. А Пантев репликира:

    „Че е мъдрост, мъдрост е, но трябва да е и поведенческа“.

    Проф. Андрей Пантев: „Да, България никога няма да бъде Швейцария и никога не е била. Но си струва малко да побутнеш към по-човешката страна един процес, в който не сме само свидетели, но и съучастници“.

    Проф. Васил Проданов: „От такава криза се излиза или чрез война, която да измете голяма част от богатствата (цитира американски автор)“, или чрез „един тренд на деглобализация, при който тренд държавите се опитват да поставят под контрол капитала…“

    Проф. Ваня Добрева: „Трябва да започнем да говорим какво е България, на къде вървим, необходимо ни е да си върнем

    националната държава …“ „Трябва да променим разбирането, че индивидът всичко може да гради за сметка на колективното начало и да не превръщаме „колектива“ в мръсна дума“.

    Проф. Искра Баева: „Въпросът е какво можем да направим от тук нататък? Светът е пред една ненасилствена дясна революция. Дълбока и консервативна дясна революция. Тя е започнала, тя се развива. Въпросът е какво правим ние, които смятаме, че обществото има значение, не само индивидите. Единственото, което можем да направим, е да се опитаме да внесем малко повече съзнание в обществото. Имам предвид не само в нашите среди, в затворени среди…“ Силен е „ опитът да се изхвърли политиката от живота на хората и по този начин по-лесно да бъдат контролирани…Трябва да се опитаме хората да излязат от своето ежедневие… Това може да стане само с образование, но нямам предвид само като натрупване на знания, а образование, което включва и възпитание. Определяне на нравствените критерии за развитие на обществото. Ние трябва да направим това, което можем да направим. Нашата функция е такава – на разпространение на знания, на увеличаване на знания в обществото“.

    Това ли е пътят? Това ли е изходът?

    
    

    В „саденето на жълъди“ (по Антон Дончев) ли е истината?

    
    

    Не може ли някак по бързо? По революционно?

    Аз лично много се надявам сред богаташите у нас да се появят „класови предатели“. Детските градини са измислени не от някоя многодетна майка, а от фабриканта Робърт Оуен. Граф Сен Симон цял живот се е борел за отмяна на привилегиите по рождение. Княз Кропоткин е бил анархо-комунист. Семейството на Емил Зола е имало слуги. Когато Юго пише „Клетниците“, не е гладувал. Днес небедните нобеловите лауреати Стиглиц и Кругман са най-пламенни борци срещу неравенствата.

    Да се надяваш обаче главно на класовото предателство е доста тъжно.

    Сайт на клуб „24 май“, 25 август 2018

    
    

    КАКВО МИ НАШЕПВА ПУБЛИЧНАТА СРЕДА

    
    

    Не знам дали сте забелязали, но у нас вече няма от къде да се информираш какво се случва или не се случва с икономиката на България. Силно намаляват и постепенно изчезват информациите и анализите за отношението на държавата към бизнеса и отношението на бизнеса към държавата; за това как се движим в света по критериите конкурентоспособност, производителност, условия за бизнес, кадрови дефицити и прочие; кои инвеститори си тръгват и кои инвеститори идват; променя ли се структурата на българския износ; кои български предприятия дърпат напред и кои загиват; как се държи чуждият капитал у нас – инвестиране в дялов капитал, реинвестиране на печалбата, плащане на данъци, отношение към българския производител; има ли динамика в отношенията между затворената в банките печалба на българския капитал и реинвестираната в икономиката печалба и т.н. Не говоря за по-сложни неща, които са страшно важни за наемния труд, но по принцип отсъстват от публичната среда като например динамика на разпределянето на принадената стойност между корпоративна печалба и съвкупна заплата.

    Няма, няма и няма. Пълно затъмнение.

    И тъй като все пак искам да удовлетворя някаква своя потребност от икономически анализи, отварям днешния Les Echos, за да се полюбувам на разгорещен спор за френския бюджет 2019, който още не е приет от Министерския съвет, но вече пълни с реакции печатните и електронните медии, до които се докосвам. Едни казват, че правителството е поело „въоръжен“ десен курс като премахва индексациите на пенсиите

    и социалните помощи и като не забравя за данъчни облекчения за едрия бизнес. „Ceinture pour les gens modestes, open bar pour les grandes fortunes.“ – „Колан за скромните хора, „отворен бар“ за големите богатства“, ни казва Ian Brossat. Да, ама Cecile Cornudet ни споделя своя анализ, според който Макрон и неговото правителство правят крачка в ляво, като запазват огромните обществени дефицити при този анемичен икономически растеж. И за да си съставиш собствено мнение ти предлагат числа и сравнения. Например обясняват ти как при 40 години осигуряване и 30 години получаване на пенсия (!!!) и при тази демографска криза, налегнала страната и това лошо икономическото състояние на Франция, е саботажно някак да искаш индексиране на пенсиите.

    Да, ама на мен ми е по-интересно да знам какво се случва в България!

    „Може да ти е интересно“ – шепти ми Публичната среда –

    „ама богаташите в България нямат никакъв интерес ти да знаеш и другите като теб да знаят. Затова изчистват медиите, които притежават, от всичко съществено, имащо значение както за развитието на обществото като цяло, така и за класовите отношения в това общество“.

    „Добре де, аз какво да правя? Да се интересувам от френския бюджет и от Тръмповите търговски пируети ли?“ „Че мен какво ме интересува какво ще правиш?“ – любезно ми отговаря Публичната среда – „Стой си мирно и си чакай пенсията, защото да я дочакаш си е личен успех! Казах!“

    
    

    Сайт на клуб „24 май“, 31 август 2018

    
    

    ДЕСЕТОСЕПТЕМВРИЙСКИ РАЗМИСЛИ

    
    

    Дойде 9 септември и отново се наслушахме на разговори, които отстрани приличат на диалози между глухи. Ти му казваш, че България преди 30 години е заемала видно място в производството и износа например на електроника, той ти отговаря, че по време на социализма цветен телевизор се купувало с връзки. Ти му казваш, че по индекс на човешко развитие сме били на 27-о място в света, той ти отговаря, че сме карали трабантчета и москвичи. Ти му казваш, че здравните услуги са били абсолютно гарантирани за всеки, той ти говори нещо за корекомите и свободата да пътуваш в чужбина.

    Този тип разговори не мръдна и на йота за последните десетилетия. Натрупаният опит в новите социални отношения по никакъв начин не коригира ругатните срещу бившия строй.

    
    

    Дори интелектуалното качество на разговорите силно се влоши

    
    

    – към аргументите и естествената емоция на 90-те години се прибави арсенал от обидни квалификации, които издигат стени, вместо да съпоставят факти, аргументи и позиции.

    Опитвам се все пак да разбера откъде идва тази непробиваема преграда срещу десетките аргументи в полза на социализма в редица сфери – производство и иновативност, право на труд, социална защита, здравеопазване и образование. Защото когато ми говорят за стокови дефицити и потисната свобода на словото, такава преграда при мен няма – признавам не-достойнствата на социализма. Не срещам обаче в опонента признание за достойнствата на същия този социализъм.

    Откроявам две причини. Първата е

    
    

    хипертрофиралият индивидуализъм

    
    

    който заседна в главите на стотици хиляди, независимо от тяхното материално положение и обществена реализация. Когато му казвам, че „всички имаха работа“, това не го впечатлява изобщо, защото не го интересува това „всички“. Същото е и с

    „никой не е изпадал в крайна нищета“ и „всички ползваха безплатно за тях здравеопазване“. Тази реалност „всички“ за него не съществува. И затова аргументите ми се пукат като сапунени мехури. Това за него не са аргументи, а някакви празни звуци на носталгик или малоумен събеседник.

    В моето говорене отсъства всичко, което той е издигнал на пиедестал – няма го „Аз-а“, няма ги „потенциалните безкрайни възможности“. Няма го „изобилието“, което само по себе си е ценно, защото ако си работлив и имаш малко късмет, няма как да не станеш негов бенефициент. Такова нещо като „обществена несправедливост“ няма. Има „лично благополучие“ и „лично неблагополучие“.

    „Всичко в обществото се продава и ти просто трябва да имаш пари, за да си го купиш“. На такъв събеседник няма как да обясниш, че днес два милиона души в България се борят всеки ден за своето оцеляване. Такова понятие – „два милиона“, за него няма. Затова в обществото не може да има общи цели. Може да има само съвкупност от индивидуални цели. Ако все пак се появи нещо „общо“ като цел, то е да бъдат смачкани и неутрализирани тези, които говорят за „общото“.

    Този индивидуализъм, който се насажда с всички средства на масовата пропаганда, а вече и чрез образованието, няма как да бъде оборван или отслабван с аргументи в полза на обществото, което беше превърнало в свръхценност базовите потребности на всички. Срещу този индивидуализъм може да се води само борба. Борба за умовете на подрастващите. Борба, която днес е обречена, защото е плуване срещу течението. Което не

    е аргумент да не се води. Напротив, трябва да се води, защото човешката история е доказала, че тази борба губи милиони тактически битки, но в крайна сметка стратегически печели войни.

    Втората причина за пълното неприемане на аргументи в полза на едно победено общество е вечният,

    
    

    неизкоренимият „слугински манталитет“

    
    

    Индивидуалната потребност да вървиш след победителя, да служиш на силния, да си част от това, което господства. Така станеш част от Господаря. Така самият ти, колкото и да е илюзорно, ставаш господар. И фактът, че някой е бил партиен секретар преди 10-ти, а след това е станал еди-какъв си; че на някого родителите са били висока номенклатура, а той самият днес е първи ругател на бившия строй, не е изключение, а правило. И тогава е бил слуга на силния, и сега е слуга на силния.

    „Класовото“ положение не се е променило. Нищо не се е променило. Средствата са различни, приказките са различни, позите и физиономиите са различни. Фундаментът, „ценностната система“ са същите.

    Именно заради това д-р Петър Дертлиев не можà да се спогоди с най-отявлените „борци за демокрация“, въпреки че ако някои в началото на 90-те имаха най-много право да говорят за демокрация, това бяха тези като д-р Дертлиев.

    Именно заради това Бенжамен Варон остана в социалистическата партия и понасяше ругатните на „борците за свобода“, въпреки че той, интернираният през 60-те години, най-много имаше морално право да говори против деспотизма.

    Именно заради това емблематично „синият“ Асен Агов се оказа единственият, който публично е ругал своите колеги журналисти от Народна младеж, когато ги попиляват през 70-те години заради едно интервю с Радой Ралин и Борис Димовски.1

    
    

    

    1Разгромът на вестник Народна младеж.

    Именно заради това най-върлият русофоб от близкото минало, проф. Пламен Цветков, мир на праха му, се оказа син на дипломати от времето на соца, а знаем кои можеха да работят като дипломати в чужбина тогава и какви бяха отношенията им с Държавна сигурност.

    Така че, скъпи съмишленици, познати и непознати, не се хабете в ялови спорове, когато усетите срещу себе си „цивилизационна стена“. Единственото смислено нещо, което можете да направите, е да станете част от борбата за отстояване на

    „всички“ като ценност. Колкото и обречена да изглежда тя днес.

    
    

    Сайт на клуб „24 май“, 11 септември 2018

    
    

    ДЕСНИЯТ ГОДИШЕН ТАНЦ С ДАНЪЦИТЕ ЗАПОЧНА

    
    

    Националният съвет за тристранно сътрудничество обсъждал новите данъчни закони. Тъй като нито един фактор в България не иска или не смее да се бори за прогресивно облагане, за необлагаем минимум или за повишаване на корпоративния данък, т.е. нито един фактор не желае България да бъде европейска страна, защото у нас данъчната практика е антиевропейска, но в същото време у управляващите имат желание да се увеличат данъчните приходи, с промените, които се предвиждат отново ще бъдат цапардосани бедните.

    Предлагало се цялостна реформа в облагането на имоти. Българинът е известен с масовото притежание на собствено жилище. И тъй като няма как повече да посегнеш данъчно на бедния, удряш по жилищата. И най-бедните у нас имат такова (все още) благодарение на ужасния социализъм. Другата мотика е с промени в начина за облагане на автомобилите. Познайте кой ще го отнесе – естествено този, който няма пари да си купи нова кола, т.е. естествено бедния.

    И пак никой няма да повдигне въпроса за хората с доходи под жизнения минимум. А те не са просто простите, старите и грозните. В моята професия, журналистиката, например, е пълно с такива. Много първокласни журналисти ги пенсионират на 250 лева, защото работодателите тарикати са ги осигурявали на минимални заплати.

    И пак никой няма да попита защо македонецът произвежда с 25% по-малко брутен вътрешен продукт, но получава два пъти по-голяма минимална пенсия. Да попита, ей така, от любопитство!

    Или пък като започнат управляващите да обясняват, че няма пари, някой да попита какъв е делът на съвкупната българска заплата в БВП и като разбере, че я има, я няма 30%, да попита защо тези, които прибират ненормално висок дял от принадената стойност не бъдат обложени с ма-а-лко по-висок данък. Защото в САЩ за десет години делът на съвкупната заплата е паднал от 64% на 58% и анализаторите вече ореваха орталъка. То у нас въпроси няма, камо ли рев…

    Днес – тристранният съвет, утре – парламентът. А в парламента дали някой нещо ще пита? Ама, какво ли питам… Неолибералната десница и неолибералната левица отдавна са се разбрали да не пипат това, от което богатите ги боли…

    
    

    Сайт на клуб „24 май“, 8 октомври 2018

    
    

    ПИСМОТО НА МАКРОН ДО НАРОДА

    
    

    Няколко седмици президентът Макрон гледà как „Жълтите жилетки“1 ходят по главните улици на Франция, викат, крещят, бутат светофари, чупят витрини, палят контейнери за боклук, хвърлят димки, вандалстват и светотатстват и реши да им напише писмо.

    С това писмо трябваше да сложи интелектуален ред в хаоса. Защото мисловният хаос беше пълен. Какво ли не поискаха ЖЖ. Почна се с искане да се анулира последното увеличение на данъка върху горивата. После лавината тръгна: да се построят домове за всички бездомни, да се индексират според инфлацията всички доходи, да се увеличат обезщетенията за инвалидност, да се намалят наемите (особено за студентите), да се върне държавната собственост върху еди-какво си, да се намали пенсионната възраст, да няма пенсии под еди-колко си евро, да се вдигнат данъците за богатите, големите транснационални компании да плащат големи данъци, референдумите да влязат в Конституцията, да се премахнат президентските над-

    
    

    

    1 Движението на жълтите жилетки е протестно движение, неструктурирано, което се появява във Франция през октомври 2018 г. Наименованието идва от жълтите жилетки с висока видимост, носени от протестиращите. Така наречената „екотакса“ върху горивата, планирана за началото на 2019 г., става пряката причина за провеждането на протестите, но анализатори сочат като основна причина за недоволството данъчната политика, водена от правителството: правят се данъчни облекчения за бизнеса, като в същото време расте тежестта върху потребителите и работещите. Първата и най-мащабна проява на движението е на 17 ноември 2018 г. (280 000 участници), след което протестите се повтарят всеки следващ уикенд. Оставка на президента е често повтаряно искане и след неговите интервенции през декември и януари. Движението е принудително спряно заради коронакризата, която избухва в началото на 2020 г.

    бавки и всякакви глезотии за висшите чиновници, да се вдигне минималната заплата, да се фиксира максимална заплата, да се създадат работни места, да се създадат благоприятни условия за малките предприятия, да се сложи край на строгите икономии и прочие и прочие…

    Макрон се замисли. Много важно беше как ще започне писмото. Разбира се, с разбиране, със симпатия и с емпатия към народа. Президентът трябваше да покаже, че е част от народа, а не някакъв „Юпитер“, какъвто прякор му подхвърляха. Съпричастност, съпричастност и пак съпричастност! Това е формулата! И тя се учи във всеки елементарен курс по „пъблик рилейшънс“.

    Затова Макрон започна така: „Аз знам, разбира се, че мнозина между нас днес са неудовлетворени или са гневни. Тъй като данъците за тях са прекалено високи, публичните услуги са отдалечени и заплатите са твърде слаби, за да могат мнозина да живеят достойно от плодовете на своя труд“

    След тези топли думи президентът трябваше да поиска нещо заедно с народа! Така духовното сливане щеше да е пълно. Думите сами се изляха: „Всички искаме една по-просперираща страна и едно по-справедливо общество. Аз споделям това нетърпение.“

    А сега към конкретиката. То не може само съпричастност!

    Тази конкретика явно е полето на самите искания.

    Всяка събота – нов протест, на всеки протест – нови искания. Никой не ги обобщава, никой не ги систематизира, само се трупат, трупат и правят невъзможен какъвто и да било разговор. Затова второто нещо, което Макрон реши да направи, беше да покаже кои са главните теми, по които трябва да се разговаря. Ако толкова много се налага да се разговаря. И той написа: първа тема – данъците, втора тема – работата на публичните власти, трета тема – решаване на екологичните проблеми, и четвъртата тема – укрепване на представителната демокрация. Но за да не го заподозрат, че се прави на цензор, добави, че всеки може да си добавя тема, за която мисли, че има отноше-

    ние към ежедневието му. Така демократичността на писмото му порасна.

    Нахвърля Макрон основните си съждения, огледа писмото и не можа да сдържи възхищението си. Нещо обаче липсваше. Нещо, което да обобщи ясно, дори за неграмотните, за какво всъщност е този жест. Каза им го директно: „По този начин аз смятам да трансформирам вашия гняв в решения“. „И аз вярвам, дописа той, че това е голяма крачка напред за нашата Република да се консултират по този начин нейните граждани“.

    Много важно беше обаче и как ще завърши писмото. Знаеше, а и бяха го учили, че с последните акорди трябва да покаже огромно уважение към адресата, казано по народному, дори да му се подмаже и във същото време да посочи грандиозността на своето собствено дело. Ето какво се получи: „Вашите предложения ще позволят да се изгради нов договор за Нацията“.

    „Вашите предложения“ – ето го безкрайното уважение. После

    „Нацията“ се слага с главна буква, за да се разбере, че темите не са ала-бала. И накрая – „нов договор“ – звучи си направо като „Нова Конституция“!

    Макрон завърши писмото, облегна се, пак огледа думите и пак се възхити от стореното – ето, излизат едни хора по улиците да протестират, правят предложения, появява се той, президентът, обобщава ги и се получава „Нов договор за Нацията“! Може ли някой да иска нещо повече от Него?

    Дойде понеделникът, 14 януари, в който Макрон беше обещал да обнародва писмото. Преди до го пусне по социалните мрежи обаче, президентът прелисти справката за последните демонстрации от събота: „… с единадесетте нови случая към 14 януари тежко ранените сред демонстрантите и журналистите наброяват вече 93. Най-малко 13 жертви са загубили око. Един демонстрант, уцелен в гръб от полицейски изстрел (от LBD), е получил церебрален кръвоизлив и до момента е в изкуствена кома (източник: CheckNews)“

    Тази информация изискваше леко допълване на писмото. Седна Макрон и дописа: „Ние трябва да отговорим с ясни идеи.

    Но за това аз имам условие: не приемам никаква форма на насилие. Не приемам и нямам право да приема натиск и обида към избраниците на народа.“

    Подписа, натисна звънчето и нареди на секретарката да пуска по света великолепното му произведение.

    И се замисли за железния начин, по който беше построил своите железни аргументи. Гордостта му беше онази част от писмото, в която говори за данъците. Някои искат увеличение? Други искат намаление?

    Ето как трябва да се говори на народа за данъци. „Нашата главна задача, скъпи народе, е да се борим срещу безработицата, нали?“ А кой създава работни места? Работодателите! Като им увеличиш данъците, те как да разкриват нови работни места? А като увеличиш данъка за работещия, какво правиш? Удряш го по „плода на неговия труд“! Затова, скъпи ми народе, да се увеличават данъците, не е правилно решение. Защото това пряко и косвено удря по теб!

    От друга страна, от какво се финансират известните със своята щедрост социални програми? От данъците, разбира се! Като намалиш данъците, какво всъщност правиш? Удряш по социалните програми, удряш бедните и зависимите, удряш върху себе си! Затова, скъпи ми народе, да се намаляват данъците, не е правилно решение. Всъщност това си е удар по народа!

    И ето какво се получава значи. Данъците не трябва да се увеличават. Данъците не трябва да се намаляват. Данъците трябва да си стоят такива, каквито са! Каквито сме ги измислили. Но като продължим да мислим… данъците все пак трябва да се увеличават. Откъде иначе ще дойдат пари в екологичните фондове. От акциза за горивата, разбира се. Дето го плащат всички, в т.ч. бедните. Обаче данъците трябва и да се намаляват. Е, не на всички, все пак. А само на ония, които обещават да разкриват работни места, т.е. на богатите. Управляваните от капитала най-добре знаят на кого да увеличават и на кого да намаляват.

    …Някой почука, президентът каза „Да“!, секретарката влезе с папка в цветовете на френското знаме – синьо, бяло, червено.

    Бяха минали около два часа от обнародването на писмото.

    • Първите реакции от социалните мрежи, господин Президент!

    • Оставете ги на масата, мила!

    Секретарката остави папката и излезе. Макрон грабна листовете и се зачете:

    „Браво! Едно много добро начало за започване на диалог… Надявам се Жълтите жилетки, които плачат, че не са чути, да са на линия…“ .

    „Исканията на ЖЖ са противоречиви и невъзможни за удовлетворяване. Как да дадеш повече пари на хората, като намаляваш данъците?“

    Стана му хубаво. „Вникнали са в идеята! Разбрали са ме!“

    „В Европейския съюз трябва борба срещу фискалния дъмпинг, трябва да се хармонизират социалните политики, трябва ЕЦБ да започне да дава заеми директно на държавите, а не посредством частните банки…“ – хайде-е-е, леко се възмути Макрон, аз им окрупнявам темите, те ми добавят нови….

    „Методът на големия диалог е добре познат в предприятията. С него се освобождава напрежение. При Макрон проблемът е, че страната не е предприятие. Гражданите не са служители, които зависят от него. Те са акционерът, на когото ЕМ трябва да дава отчети.“

    „Какво е Франция? Хора, които печеля хиляди евро, и други, които печелят толкова, колкото да си платят данъците, тока и наема… Макрон и елитът около него трябва да си намалят драстично възнагражденията! Нали искат да служат на Франция? Нека дадат пример!“

    „Това е президент, който не знае как да отговори на нуждите на своя Народ! Знае само да увеличава данъците и таксите! Какво всъщност прави конкретно?“

    „Бла-бла! Първото нещо, което трябва да направи, е да спре да плаща лихвите по заемите от банката на Родшилд!“

    „Макрон бе докаран на власт от финасовото лоби, мисли само за него и действа само в негова полза. Президентът за-

    брави за бедността, за бездомниците… Срам за един шеф на държавата!“

    „Бихме могли да дебатираме върху всички теми, стига да оставаме в рамките на тези, които аз съм избрал и върху които искам да дебатираме!!! Господин Ким Чен Ун не може да го каже по-добре.“

    „…няма да приема никаква форма на насилие!“ А, така ли? Първоначалните насилия са социалните несправедливости, презрението и подигравките, които обикновените французи търпят…“

    „Не приличайте на бедствието „Оланд“, което се вкопчи във властта и ни накара да страдаме от неговия мързел и неговата некомпетентност за голямо нещастие на Франция и Европа!“

    „Скъпи мой Ману, ако нямаш решение за наболелите проблеми на Франция, подай си оставката, насрочи избори и дай своето място на човек с ясни идеи, тоест такива, които ти очевидно нямаш. При демокрацията така се консултира народът. Чрез избори, а не чрез писма!“

    „Повдига ми се от толкова негативни коментари по повод на това писмо. Колко са тези, които казвайки, че „повръщат от тази инициатива, са чели това писмо?“

    „Боже, колко към бил наивен! Аз си мислех, че избираме Президент на Републиката, който да решава проблемите на Франция и французите, а той ни пита нас какво да прави!“

    „Има един единствен въпрос – кой дърпа конците на тази кукла на конци?“

    „Да трансформираш гнева в решения? А защо да не разтвориш гнева в „десет решения“?“

    „Празни приказки. Никой повече не го слуша, нито го чете, нито го взима на сериозно! Той е загубен!“

    Прочете още десетина коментара, хвърли листовете на масата и измърмори: „Неблагодарници! „Селяни!“ После натисна звънеца. Когато секретарката влезе, Макрон попита:

    • Тази подборка откъде е?

      • От няколко места, но главно от Фигаро!

      • Че Фигаро е десен вестник. Готови ли са коментарите под публикациите на Либерасион и на Юманите?

      • Готови са! В настроение ли сте да ги четете, г-н Президент?

    
    

    Сайт на клуб „24 май“, 15 януари 2019

    
    

    „ТЕ, ЦИГАНИТЕ“, „ТЕ, БЪЛГАРИТЕ“!

    
    

    Статията на члена на Клуб „24 май“ Даниела Пенкова „Кой плаща помощите на циганите?“, която нашият сайт препечата от „Барикада“, предизвика буря от негодувания. Тъжното е, че несъгласните с тезите в статията, отказаха да спорят с аргументи и с „числа срещу числа“, а се нахвърлиха с квалификации, като най-обидната от тях беше обвинение в продажност – статията била платена публикация. Препечатвайки материала, аз също получих обилна порция от упреци и то от хора, които от десетилетия смятам за съмишленици в основните си оценки за обществото. Непознатите, които ме ругаят не ме интересуват, но на приятелите си дължа обяснение.

    Самата формулировка – „те, циганите“ вече съдържа претенция за колективна отговорност. Няма да забравя как в Сърбия, пътувайки с кола, след бомбардировките на НАТО през 1999 г., сръбски полицаи ме „малтретираха“, защото „“те, българите, пуснаха през своята територия натовските самолети“. Да, ама аз тогава пишех статии срещу тази варварщина и участвах в демонстрации срещу нея! Аз бях не просто възмутен, аз бях отвратен от наглостта и безчовечността на американците! Да, но за сърбите аз бях българин, аз бях част от „те, българите“, аз носех отговорност за поведението на Иван Костов, чиято политика абсолютно не споделях.

    От този момент преди 20 години, за мен няма „циганите“, има Асен или Асан. Всеки трябва да плаща за своето поведение и да бъде възнаграждаван за своето поведение и не трябва да носи някаква отговорност за принадлежност към етнос. Да, отвратително е когато властта си затваря очите пред нагли побоища, предизвикани от цигани; пред незаконно строителство; неплащане на ток и вода; спиране на децата от училище; пъ-

    туване гратис в обществения транспорт, но това е позитивна дискриминация, която е обратната страна на „те, циганите са мародери“. Отвратително е отношението на политиците към циганите, когато ги „“пазаруват“ за избори, както е отвратително поставянето на всички под един знаменател. Едно изключение да има, едно! – вече нямаме право да обобщаваме „на кило“. Защото човешкото същество е индивидуалност, която заслужава да бъде третирана индивидуално. Другото е фашизъм, колкото силна и неподходяща да изглежда тази дума тук.

    
    

    Сайт на клуб „24 май“, 22 януари 2019

    
    

    ЮРИЙ БОРИСОВ: АРЕСТИТЕ НА РУСОФИЛИ СА ЧАСТ ОТ ОБЩА ПОЛИТИЧЕСКА АКЦИЯ

    
    

    Интервю на Велиана Христова за вестник Дума

    
    

    – Юрий, десетки хора звънят в редакцията, стискат ти ръката, подкрепят те.

    – Радвам се, не могат да ми звънят, лишиха ме от телефон, от компютър, нямам достъп до фейсбук.

    – Неотдавна в един коментар написах, че както е тръгнало, скоро ще започнат да арестуват за инакомислие. Май се оказах лош пророк?

    – Да, мисля, че в тази посока трябва да се търси обяснението.

    – Прокуратурата постфактум завчера се извъртя, че си свидетел, но никой свидетел не го арестуват с белезници, не го обвиняват в шпионаж, не обискират дома му, не изземват компютри, телефони, документи. Те показаха ли ти заповед за задържане?

    
    

    

    На 9 септември 2019 г. в 7 ч. сутринта десетина полицаи и цивилни лица нахлуха в дома ми и започнаха обиск. След като иззеха компютър, телефон и печатни материали, ми връчиха заповед за задържане за 24 ч. във връзка с досъдебно производство по член 105 от Наказателния кодекс. Член 105 гласи:

    (1) „Който се постави в услуга на чужда държава или на чужда организация, за да ѝ служи като шпионин, ако не е извършил деяние по предходния член, се наказва с лишаване от свобода от пет до петнадесет години.“ Отведоха ме с белезници в Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР). След няколко часа разпити ме освободиха, като ме „трансформираха“ в свидетел. По същото време са били арестувани още четирима души и разпитани 16, като към Николай Малинов, председател на НД „Русофили“, беше повдигнато обвинение в шпионаж в полза на Русия. В акцията на специализираната прокуратура в цялата страна са били разпитани над 100 души.

    – Имам заповед за задържане, разбира се. Имам заповед и за обиск. Това е стандартна процедура. Но заповедта е във връзка с производство по чл. 105 от НК, директно към мене. А след това ме издигнаха в ранг свидетел. Аз не мога да бъда едновременно с белезници и свидетел, едно от двете трябва да си изберат. В началото бяха избрали вероятно да съм обвиняем. Ако ДУМА не беше разгласила какво се случва, нямаше да ме пуснат. Минах през три сериозни разпита на различни места – СДВР, Националната следствена служба и на „Черковна“, Специализираната прокуратура май е там.

    – Т.е. разкарваха те на три различни места?

    – Да, последния път ме разпитаха пред съдия, явно има такава процедура.

    – След като вдигнахме шум и всички медии откликнаха и огласиха ареста, вероятно са се изплашили, така разбирам.

    – Не знам коя е точната дума, но вероятно са решили да действат не през просото. Според мен те бяха тръгнали през просото. Ако те имаха някакви факти или данни срещу мен, както законът изисква – „достатъчни данни“ за повдигане на обвинение срещу мен, защото това е арест, при разпитите те щяха да ме накарат да коментирам някакви факти. Примерно: „Бихте ли коментирали, г-н Борисов, когато се срещахте еди-кога си с еди-кого си по таен начин, какво му казахте?“ Нямаше такова нещо.

    – А какво питаха?

    – Питаха „получавали ли сте пари от Леонид Решетников и от Малофеев и давали ли сте им информация?“. Фактически 4 часа се задаваха тези два въпроса по различен начин, с различни думички, как се финансира сдружението „Русофили“, откъде получава пари. Това са три въпроса всъщност, които бяха задавани 4 часа.

    – Върнаха ли ти компютъра, телефона, документите…

    – Не, не, не. А сега се оказва, че трябва да ходя на „Чер-

    ковна“ да подавам молба, и ме предупредиха вчера, че няма да

    стане толкова бързо. Това – при положение че снемането на информация от един телефон или от един компютър става за 10 минути. Не знам за какво са им тези неща. И, да речем, веществените доказателства, които намериха в камината изгорели – поздравление на патриарх Неофит до Националното движение

    „Русофили“ миналата година за нашия събор на „Копринка“ и поздравление от Главчев, тогава председател на Народното събрание. Те ги сложиха в специална найлонова торбичка като веществено доказателство.

    – Как си обясняваш, че навръх Девети септември сутринта се прави тази акция по дело, което е от месец юли? Това показно ли е, какво е?

    – Според мен датите на тази акция са по-скоро вързани с нашето предстоящо събитие на „Копринка“. Защото е възможно то да се провали. Ние продължаваме да не знаем къде е Николай Малинов, никой не дава отговор къде е. И съпругата му също, не знам дали беше арестувана, или са ѝ взели телефона само. И тези хора от ръководството на „Русофили“, които са на свобода, също нямат такава информация. И за Милен Чакъров също, но него го видях в Националната следствена служба и даже го попитах къде е бил, докато аз обирах „Кауфланд“.

    – Оказва се, че цяла върволица хора са били разпитвани на 9-и, по 4 часа, по 6 часа…

    – Това не знам, видях проф. Ваня Добрева, чух за Енчо Москов, за Антон и Криси, за другите не знам. Това си е сериозна акция за сплашване на „Русофили“, за инакомислие, както каза ти, защото това е точно така. Според мен е вързано с изложбата в РКИЦ дотолкова, доколкото това са елементи от едно и също нагнетяване на отрицателни взаимоотношения с Москва.

    – Из медиите се върти една версия, че всъщност Цветан Цветанов организира всичко това, за да удари по авторитета на Бойко Борисов. Възможна ли е такава версия?

    – За пръв път я чувам. Борисов не е прокурор, това си е действие на „независимата съдебна власт“.

    – А има и някакви икономически договорености, които тези дни трябва да се сключат с руснаците.

    – Това е в областта на хипотезите, но според мен е възможно една от целите или главната цел на тези удари между България и Русия, които се натрупват в кратък период от време, да бъде блокиране на икономическите проекти. Аз го допускам това, без да мога да съм сигурен, разбира се, то е хипотеза.

    – Как си обясняваш това, че Решетников е централна тема във всички разпити? Много отдавна се пуска тезата, че той се бил намесил в изборите за президент у нас. Имаше ли такъв нюанс в това, което питат?

    – Нюансът беше дали Решетников е влияел върху политиката вътре и във външната политика на България, интересувал ли се е от вътрешната политика на България. Той беше обвинен старецът в някакво митично въздействие върху българската политика. За кого да говорят, той им е на разположение. Освен това аз имам усещането, че въпросникът, по който бяхме разпитвани, е изготвен по вестник Телеграф. Защото всички неверни неща, които сме чели там за Малинов, фигурираха в техните въпроси.

    – А с другата фигура – Малофеев, който бил искал да купи телевизия.

    – Същата работа.

    – Ама той бил в санкционния списък на САЩ. Това вече навежда на мисълта за едно добро слагане пред Съединените щати.

    – О, разбира се. Аз продължавам да твърдя, че такава акция, която аз не разглеждам като акция на целия Министерски съвет, не е без съобразяване със САЩ. Много забавно беше, като ме попитаха дали съм ходил в Крим. Отговорих: „Аз в Украйна не съм ходил.“ И те се чудеха какво отговарям всъщност.

    – А признаваш ли Крим за руски?

    – Не са ми задавали такъв въпрос. Казах им също, че съм готов да съдействам за борба с народните предатели във всякак-

    ви измерения и че имам смекчаващи вината обстоятелства като почетен гражданин на два американски щата. Това беше краят на разговора.

    – Има още една догадка в медиите, че някакъв канадски публицист написал в статия, че „Русофили“ искали България да се върне в орбитата на Русия. Отделен въпрос е дори да го искате, какво от това? Но вярно ли е това при канадеца?

    – Не познавам такава публикация. Това, което ние искаме, ти го знаеш много добре – нормални взаимоотношения с Русия, защото ние като българи винаги сме губели, когато сме заставали на враждебни позиции спрямо Русия, нашата история го показва. Така ще бъде и в бъдеще, не го пожелавам на българския народ и на България, но ако продължава тази ястребинска политика по отношение на Москва, нищо друго освен беди не ни чака. Защото добрите, ползотворните взаимоотношения са една от предпоставките за българското развитие. Това е наше убеждение, което явно се смята за криминално едва ли не.

    – В интернет има стотици реакции на възмущение и хората пишат, че сме се върнали във фашистко, в 1925 г., когато ей така са отвеждали хора и никой не е знаел къде са те.

    – Има някаква аналогия. Може да се правят някакви паралели

• да ти дойдат вкъщи сутринта, да те арестуват, без да ти обяснят дори някакви факти и за какво го правят. Така или иначе това е безобразие според мен. Това е политическа акция, тя не е изпипана по Наказателния кодекс с някакви доказателства за обвинение, че Юрий Борисов, който владее тайните на България, ги е дал на Решетников и оня е отърчал веднага да ги даде на Путин.

  – Надявам се да си пазиш здравето, понеже то не е блестящо…

  • Добре съм за човек, който не е спал повече от 24 часа. Обичам си вестника, обичам си колегите, обичам си читателите на вестника, обичам си българите. И това е.

    
    

    Дума, 11 септември 2019

    
    

    ЮРИЙ БОРИСОВ: КАЗВАТ НИ:

    „ВНИМАВАЙТЕ В КАРТИНКАТА!

    НЕ ГОВОРЕТЕ СРЕЩУ НАТО ИЛИ ЕС!

    У НАС СА БЕЛЕЗНИЦИТЕ“

    
    

    Интервю на Елена Дюлгерова за сайта „Гласове“

    
    

    Най-интересното в цялата история е, че за четири часа разпит липсва какъвто и да било въпрос, който да има отношение към понятието „държавна тайна“. А държавната тайна е основно понятие, когато се говори за шпионаж – издаване и събиране на информация и предаване на информация, която представлява държавна тайна. Няма нито един въпрос, свързан с държавна тайна! Което прави обвинението просто смешно. И аз не говоря за обвинението срещу мен, говоря за обвинението изобщо. Това, което чухме от главния прокурор… Той чете, че някой има намерение да прави партия и това се предпоставя като шпионаж, това се предпоставя като работа срещу държавата – така ли?! Това е страшно, това е Вишински, това е… Намерението да направиш нещо се квалифицира като престъпление“. Това коментира в интервю за „Гласове“ Юрий Борисов, секретар на движение „Русофили“, първият заподозрян, арестуван и пуснат като свидетел в

    „шпионската афера“ „Борисов, Решетников, Малинов, Русофили“, завихрила се кой знае защо на 9-ти септември.

    
    

    – Г-н Борисов, Вие първи се оказахте в „окото“ на нещо, което мнозина от самото начало нарекоха „шпионски скандал“. Целият Фейсбук настръхна в предчувствие за нещо

    много страшно – политически репресии, свързани с изконните чувства на българина към Русия. Защо и кой избра именно Вас, това случайно ли е, с какво го свързвате?

  • Това е въпрос към друг, не е към мен. Но все пак аз съм журналист и вероятно Фейсбук и публичното пространство са възприели това като репресия към един журналист. Журналистът какво прави? Иска да изказва мнение, да формулира свои оценки, свои анализи. И да – така възприето, действието е страшно.

  Това се е случвало преди много години. Ние не сме направили и една крачка напред поне 30 години. Аз защитавам идеи, които не се харесват на много хора. И какво от това? И на мен не ми харесват техните възгледи, но те държат властта у себе си и я използват. Това е моят отговор на въпроса защо аз. Все пак съм бил дълго в тези среди, името ми се знае.

  – „Това е сплашване – няма да се занимавате с русофилска дейност, няма да пишете срещу външната политика на България“. Ваши думи в телевизионно интервю в деня, след като ви сложиха белезниците сутринта, а вечерта ви пуснаха. Кой кого сплашва? Обикновено със сплашване, както се изразявате, си служат уплашени хора. Кого пък толкова уплаши неправителствената организация „Русофили“?

  – След като прокуратурата се намеси, явно се е уплашила държавата. Това не е срещу мен, това е срещу една група хора, които представляват русофилите в България. Аз съм просто един от тях.

  – Любопитен е фактът, че Ви арестуваха с белезници, а Ви пуснаха като свидетел – това какво трябва да ни говори?

  – Не знам. Аз също попитах. Явно първоначалното им намерение е било да бъда обвиняем. Но може би в рамките на разпитите са си променили отношението. Не знам. Най-интересното в цялата история е, че за четири часа разпит липсваше какъвто и да било въпрос, който да има отношение към понятието „държавна тайна“. А държавната тайна е основно понятие, когато се говори за шпионаж – издаване и събиране на

  информация, и предаване на информация, която представлява държавна тайна.

  Нямаше нито един въпрос, свързан с държавна тайна! Което прави обвинението просто смешно. И аз не говоря за обвинението срещу мен, говоря за обвинението изобщо. Това, което чухме от главния прокурор… Той чете, че някой имал намерение да прави партия, и това се предпоставя като шпионаж, това се предпоставя като работа срещу държавата – така ли?! Това е страшно, това е Вишински, това е… Намерението да направиш нещо се квалифицира като престъпление.

  – Това, че след като Ви пуснаха от ареста с етикета

  „свидетел“, арестуваха председателя на „Русофили“ Николай Малинов отново с обвинение в шпионаж в полза на чужда държава, на принципа „проба – грешка“ ли бе направено?

  – Не, не, не. Никаква „проба–грешка“. Според мен главният обект е той. Всички обаче знаят, че аз съм негов много близък сътрудник. Плътно съм до него във всичко вече десет години. Същото се отнася за Милен Чакъров. Тримата сме били винаги заедно през последните години.

  – Дойде ред да поговорим за ген. Леонид Решетников, на когото пък бе забранено да идва в България за срок от десет години. С каква цел се прави тази стъпка? А днес (11 септември) главният прокурор Сотир Цацаров съобщи пред парламента, че председателят на ДАНС е наложил забрана на руския гражданин Константин Малофеев да влиза в България за срок от десет години. Това как да го разбираме?

  – Като претопляне на манджата. Забраняват на ген. Решетников да идва в България, за да придадат на цялата работа някакъв по-мащабен характер. Ами той, човекът, през последните години идваше у нас на Старозагорските минерални бани. Миналата година дойде в Русе, за да посети няколко манастира, и доведе група танцьори и певци. Представяте ли си какво всъщност забраняват. Даже е смешно.

  – Аз пък се питам – а и не само аз – тези ваши „обвини-

  тели“ не работят ли срещу себе си всъщност?

  – Според мен поведението им е глупаво, но всичко зависи от формиращото се обществено мнение. Какво значи да работят срещу себе си, ако има едно обществено мнение, което не ги спира.

  Но искам да кажа нещо за медийната реакция, аз просто се гордея с нея. И се гордея не защото бях центърът на събитията. Гордея се, защото моите колеги намериха време, сили и кураж да реагират на един такъв факт.

  Пример за това е фактът, че сега давам това интервю, което уговорихме в късната вечер, след като се прибрах вкъщи. Гордея се, че личи разбирането, че днес съм аз, утре можете да бъдете вие.

  Но има и друго. Те не плашат само русофилите. Те казват на всички: „Внимавайте в картинката, момчета и момичета!“ Това ни казват. „Няма да говорите срещу НАТО, няма да говорите срещу „евроатлантическите ценности“, няма да говорите срещу външната политика на България! Внимавайте, у нас са белезниците!“. Това е страшното.

  • Случайно ли е, че в един ден – и то точно на 9-ти септември – се разрази скандал с привикването на социолога Живко Георгиев за направено от него социологическо изследване? Разследващите са се интересували дали върху данните от изследването1 не са оказали влияние Николай Малинов и ген. Леонид Решетников, бивш шеф на информационно-

    
    

    

    1 Проучването е проведено от 1 до 15 юли 2016 г. Резултатите показват високо недоверие към институциите и неудовлетвореност, солиден потенциал за протестен вот и „необичайни за последното десетилетие равнища на тревожност“. Данните показват също нарастваща подкрепа за Русия и спадаща за САЩ, ЕС и НАТО. 12% са се обявили за категорични русофили, а 25% за умерени. Две трети от анкетираните са казали, че „България трябва в максимална степен да възстанови и поддържа приятелски отношения с Русия“.

    аналитичното управление на външното разузнаване на Русия. Не е ли прецедент да разпитват един социолог за това защо, аджеба, е „докарал“ такива резултати в проучването си?

    – Сигурно не е случайна датата. Но Живко Георгиев просто е правил изследване по възлагане. Малко ми се губят нещата – това беше преди шест-седем години. Но за това пък обвинение направо падам от смях. В една демократична държава винаги от време на време се правят социологически изследвания и се проверява общественото мнение. Как може въпросът да се поставя с обвинение? Аз просто не знам…

    Ама Руският институт за стратегически изследвания се интересувал от нагласите в България… Защо да не се интересува? Те се интересуват от всички. Отворете им сайта и ще видите, че се интересуват от Индия, от Пакистан, от Румъния, от Гърция, от Сърбия, от България. Това им е работата.

    И какво значи, ако някой води политически и геополитически разговори с руски учени. Чест е за всеки анализатор – какъвто съм аз, да кажем – да се срещне с директора на Руския институт за стратегически изследвания. Знаете ли какво удоволствие е това нещо. Това са знания, трупани 50 години! Това е щастие, бих казал аз. А те ти викат: „Абе, това е борба срещу демокрацията и ти си враг на народа!“. Ето това е много страшно.

    – На 11 септември, в началото на правителственото заседание, премиерът Бойко Борисов каза буквално следното:

    „Не виждам никакво основание да се свързват отношенията ни с Русия и шпионския скандал.“ Как така не вижда?

    – Ами не знам как не вижда. Между другото, според мен това не е негова работа.

    – Не е негова работа да се изказва?

    – Не е. През последните месеци и с неговото посещение в Русия, и с поведението на ГЕРБ, и с поведението на Караянчева, се показа едно конструктивно отношение с Русия.

    Нека малко по-клиноведски да разсъждаваме. Тези енергийни проекти, които тръгнаха… Наистина са важни. Затова случващото се сега не бива да се приписва на Бойко Борисов.

    Но скандалите от типа на декларацията на Външното министерство по повод организираната от руското посолство изложба на 9 септември за 75-ата годишнина от освобождението на Източна Европа от нацизма, така нареченият „шпионски скандал“ и още един-два, могат да накарат Русия изобщо да се откаже да разговаря с нас.

  • Това означава разрушаване на отношенията ни с Русия. Което чисто прагматично вреди главно и изцяло на България.

  – Да. Именно това е крайната цел. Крайната цел не е Юрий Борисов, 63-годишният журналист пред пенсия. И Николай (Малинов – бел. авт.) даже не е цел.

  – А работа ли е на президента да коментира шпионския скандал? Ето какво каза той: „Шпионаж в полза на чужда държава е изключително тежко обвинение. Затова очаквам от следствието да представи неоспорими факти“. По думите на държавния глава, при липса на категорични доказателства ще остане съмнението, че българските институции „са употребени в режисиране на вътрешнополитически сценарий“. Радев настоява за доказателства и е на мнение, че българската външна политика се е превърнала в заложник, обслужващ интересите на управляващите.

  – Абсолютно! И аз бих се подписал под това, което каза президентът. За съжаление, според нашата Конституция той може по-скоро само да изразява мнение. Няма големи лостове.

  В момента външната политика, която води България, е вредна за България. И аз имам усещането, че тя изобщо не се ръководи от българи. Днес, от страна на България, няма по-явна враждебност към когото и да било в сравнение с Русия.

  • Проф. Дарина Григорова, която има достатъчно сериозни разработки, свързани с българо-руските отноше-

    ния, написа във Фейсбук следното: „Ако заявлението на МВнР създаде условия за фобия към България в Русия, то с арестите на русофили на 9-и септември, със забраната на българофила Леонид Решетников властта се провали и ще постигне обратен ефект – руското общество вече знае, че братушките ги арестуват за русофилство под американски акомпанимент. Надценихме хибридните умения на атлантиците“. Съгласни ли сте с нея, какво бихте допълнили или отхвърлили?

    – Дарина казва нещо. Това, че МВнР не може да намали русофилството в България, но ще увеличи българофобията в Русия.

    Истината е, че в Русия наистина има буря от българофобия. И тук няма Външно министерство, Юрий Борисов, Дарина Григорова, Елена Дюлгерова… Тук има българи!

    Аз не се притеснявам, че някоя страна ни упреква в нещо. Но и на мен вече започва да ми действа тази българофобия. Дарина е абсолютно права.

    – Мнозина обвиниха БСП в закъсняла реакция – тя дойде на 10 септември, почти ден и половина след Вашия арест. Мнението Ви по този въпрос? И Ви питам не защото сте лично засегнат, въпросът е принципен.

    – Не, не смятам, че е закъсняла. Те си имат Изпълнително бюро във вторник, тогава и излязоха с декларацията. Аз даже бях приятно изненадан от тази адекватна реакция. Ние с Николай Малинов все пак не сме в БСП, има някакво охладняване във взаимоотношенията. Но реакцията беше много принципна и ни най-малко не беше закъсняла. Партиите не са пожарни команди. Трябва да се обмислят нещата и да влияят на доверието. На Корнелия ѝ прави чест.

    – Не Ви ли се струва, че шпионските скандали по някакъв начин сплотиха не просто русофилите, но и хората, които мислят градивно за България и нейното бъдеще?

    – Ооо, не знам. Ще видим. Не можем да съдим по реакции

    в рамките на три-четири дни. Има една журналистическа реакция, която говори, че публичното пространство не е загубило своята имунна система – включително с това интервю, което давам на Вас. Защото е имало моменти, когато аз лично съм си мислил, че имунната ни система е унищожена. А сега има нещо, което е живо – като реакции, като имунна система. И слава Богу! А занапред – да се надяваме. Че взехме да ставаме нещо като сварена жаба… (Смее се.)

  • За финал. Очаквате ли подобни политически репресии занапред? Каква е прогнозата ви за това управление след случилото се, което мнозина определят не само като

  „шпионски скандал“, но и като „знаков шпионски скандал“?

  – За мое съжаление, русофилството в България не е на политическа плоскост. То е с цивилизационни, духовни, исторически измерения. Тоест русофилството на един човек, положителното отношение към Русия, не води до политическо поведение. Но това не може да се разбере в Русия. Трудно се разбира и в България. Хората си гласуват – едни за партии, други по други белези.

  Така че аз не смятам, че това, което се случва, ще има влияние върху управлението. Но аз мога да давам прогнози, когато разполагам с факти, по пътя на логиката. А тук имаме бухалка. Бухалка и умишлено замахване. Ако решат да ни оставят да почиваме, ще ни оставят.

  – Сиреч непредсказуемо е положението.

• Непредсказуемо, да.

  
  

  Гласове, 12 септември 2019

  
  

  НА ЮПИТЕР С ЛЮБОВ

  
  

  Април 1989 г. Държавна сигурност обискира дома ми. Търсят произведения на френски екзистенциалисти. Буден и отговорен пред нацията студент донесъл: „Главен асистент Борисов преподава екзистенциализма с любов“.

  Така беше. Най-обичах „Мухите“ на Сартър. В пиесата Орест казва на Юпитер: „Ние не се страхуваме от Теб, защото Ти си страшен, а Ти си страшен, защото ние се страхуваме от Теб!“

  Държавна сигурност търсеше „веществени доказателства“ за моята престъпна любов. Викаха ме на срещи по кабинети и градински пейки. Помня две реплики:

  • Не се поставяй в услуга на западната култура!

  • Аз само разказвам за нея.

  • Разказването също е служене!

    Питах се тогава защо обискират за любов, а не за омраза.

    
    

    ***

    Девети септември 2019 г. Държавна сигурност обискира дома ми. Търсят „веществени доказателства“, че служа на Русия. Която безотговорно не мразя.

    Водят ме на срещи по следователски кабинети. Покрай пейките минавам с белезници.

    На следващия ден главният прокурор обяснява защо са разпитани 15 човека от ръководството на НД „Русофили“ и е повдигнато обвинение в шпионаж на председателя на организацията.

    
    

  • Когато идеите се налагат с пари и влияние и са насочени срещу националната сигурност, това е престъпление!

  Заместникът му Гешев е по-обстоятелствен. Той изчита списък от намерения.

• Г-н Гешев, пардон, Юпитер, идеите могат ли да са насочени срещу националната сигурност?

• Могат, разбира се!

• Ама това са помисли!

• По принцип половината от помислите са престъпни. Другата половина са правилни.

• Г-н Гешев, пардон, Юпитер, а фантазиите могат ли да бъдат престъпни? Защото този разговор си го фантазирам.

• До фантазиите още не сме стигнали. Засега имаме само полиция на мисълта! И престани с този Юпитер, не си в подножието на Олимп!

• На Олимп живее Зевс!

• И Юпитер е там някъде!

• А в подножието на Витоша може ли?

• Пò става!

• Г-н зам. главен прокурор, разбрах, че идеята за промяна във външната политика на България е престъпна!

• Разбира се, че е престъпна! Тази идея е реакционна. Реакционността е вредителство. Вредителството е престъпление.

• Аз разбирам нещата по друг начин…

• Кой си ти, че да разбираш? Разбираме ние! Всеки ден ви казваме какво е прогрес! Хиляди пъти ви го обясняваме! Вие малоумни ли сте?

• Опитваме се да мислим…

• Никой не ви забранява да мислите. Само че ще мислите правилно! А за външната политика няма какво да мислите! При нея всичко е измислено!

• Освен за неправилно мислене, в какво друго ни обвинявате?

• Разговаряте с руснаци.

• А какво пречи…

• С тези разговори вие саботирате цивилизационния ни избор. Руснаците са зли, като разговаряте с тях попивате злото и после заразявате всичко откъдето минете!

  • Ние с тях често си говорим за култура…

  • С руснаците, особено с богатите и с генералите, няма как да си говорите за култура. Те не разговарят за култура. Те искат да правят преврати. Руснакът е такъв по дефиниция. А освен това ние имаме неопровержими доказателства, че с тях разговаряте и за пари и за политика!

  • Предлагаме им бизнес, който да подкрепя идеите ни.

  • Ти не чу ли главния прокурор? Идеи, които се налагат с пари, са престъпни. Освен това е престъпно да имаш бизнес с руснаци. И това е по дефиниция!

  • Кой ги пише тези дефиниции?

  • Началниците. Като се сменят началниците, сменят се и дефинициите. Сега са тези! Казах!




Сайт на клуб „24 май“, 16 септември 2019




КУЛТУРАТА НА СПОМНЯНЕТО




Представянето на евроатлантическата фондация на Цветан Цветанов ме впечатли главно с това, че ще поощрява „културата на спомнянето“.

Добре, аз ще помня разстрела на ястребинчета и убийството на Гео Милев, те ще помнят убийството на свои герои и лагера

„Скравена“. Аз ще нагнетявам в моите деца и внуци отвращение към 9 юни, те ще нагнетяват в своите деца и внуци отвращение към 9 септември. Когато се срещнем, ще търсим в очите си и в думите си да разберем кой от кои е. И ще мразим. И ще се мразим. С тази омраза фондацията ще утвърждава евроатлантическите ценности.

Евроатлантическите ценности благословиха бомбардировките над Белград през 1999 г., и продължаващия да сее туморна смърт обеднен уран. Евроатлантическите ценности оправдаха избиването на стотици хиляди иракчани, либийци, сирийци и афганистанци. Евроатлантическите ценности благославят омразата, надменността и насилието над слабия и непокорния, особено ако страната му се радва на подземни богатства.

„Културата на спомняне“… Евроатлантическите ценности искат от нас да гледаме в миналото и да се мразим. Така сме лесна плячка.




Сайт на клуб „24 май“, 17 септември 2019




НОВ ЕТАП

В БОРБАТА С БЕДНОСТТА ПО СВЕТА




Борбата с бедността по света продължава с пълна сила. То не са стратегии, то не са световни форуми. Например една от констатациите, които направи Световният икономически форум в Давос 2019 беше, че днешната глобализация увеличава неравенствата и че трябва да се вземат мерки.

От две десетилетия енергичната борба срещу бедността се води и от науката. Тази година научната борба се увенча с Нобелова награда. Нейни носители станаха Абхиджит Банерджи, Естер Дюфло и Майкъл Креймър.

Техният огромен принос е, че те се сетиха, че ако искаме да борим ефективно бедността, то трябва проблемът да го разделим на много малки проблемчета и да започнем битката с всяко поотделно. Нещо като „Ако искаш да изядеш слон, трябва да го приемаш на много хапки“, както отбелязват известни икономисти.

Този новаторски извод учените са съчетали с провеждането на експерименти. Така експериментирането стана неразделна част от борбата с един от най-големите световни проблеми. (Припомнят ни, че всяка година по света умират 5 милиона деца, преди да са навършили 5 години, от болести, за които науката отдавна е открила лекарства).

Ето и пример за такъв експеримент. Някъде в Африка решават да ваксинират деца. Има два начина това да се случи. Единият е децата да отидат до пунктовете за ваксинация, другият е семействата да чакат мобилен пункт да дойде до тях. А сега внимание! Започват да подаряват на родителите, които са довели децата си, нещо – например зърно. Този подход води до наплив към пунктовете за ваксинация. Експериментът е успешен!

Благодарение на него повече деца оживяват и се включват след като пораснат в производството, което води до засилване на националната икономика. Тя като се засили и бедността намалява. Засега не са заложени експерименти, чрез които ще се нама-

ли експлоатацията на природните ресурси на бедните страни от богатите; или ще се намали изтичането на мозъци от бедните страни към богатите; или ще се унищожат офшорните зони, което ще доведе до плащане на повече данъци; или ще се защитят бедните икономики от ефектите на неолибералната глобализация; или ще се спре да се прехвърлят пораженията от икономическите кризи върху бедните слоеве на населението и т.н. и т.н. Тези явления и съответно причини за възпроизводството на бедността и за увеличаване на неравенствата ще почакат своето научно осмисляне. Засега ще започнем с по-простото – например как да накараме бедния родител да си закара детето до пункта за ваксинация.




Сайт на клуб „24 май“, 16 октомври 2019




МАКРОН И СИНИТЕ СЛИВИ




Днес в Шанхай се открива едноседмичното изложение „Чайна интернешънъл импорт експо“ под егидата на китайския президент Си Дзинпин. От името е ясно, че събитието е посветено на търговския внос в Китай.

Единствените европейски страни, представени на тази среща от държавните си глави са Франция, Гърция и Сърбия. Френската преса е впечатлена от вниманието, с което Макрон се отнася към събитието – с френския президент е цяла армия от крупни бизнесмени и Франция предвижда да сключи около 40 търговски договора с Китай.

Става ясно, че освен за сто други неща Макрон ще се бори и за отварянето на китайския пазар за сиренето Рокфор и за Ажанските сини сливи (френската община Agen е с население 35 000 души).

Представяте ли си как един президент на една велика страна се бие за пазара за сини сливи? И как е възможно френската власт да се занимава с такъв въпрос? Може – нямат си хората шпиони, с които да се занимават; нямат си борба с комунизма, която да ги вдъхновява; нямат си паметници, които да бутат; нямат си история, която да ревизират. Бедни хора! За едни сини сливи се закахърили!




Сайт на клуб „24 май“, 5 ноември 2019




ФОКУСЪТ С ИКОНОМИЧЕСКИЯ РАСТЕЖ НА БЪЛГАРИЯ




Днес една от родните ни загадки е икономическият ръст на българската икономика. Министър Горанов обяви, че тази година очакваме ръст на икономиката от 3,6%. В ЕС пред нас по ръст са само Унгария и Полша.

Правителството под път и над път се хвали с икономическите успехи на България. От къде идва това нарастване на благата? Производството ли се увеличава? Населението като цяло ли нараства? Демографската структура ли се подобрява, за да осигури повече работна ръка?

Нищо подобно.

Всяка година населението на България намалява с близо

50 000 души.

С всяка измината година населението застарява.1 Населението в трудоспособна възраст също намалява.2

В едно изречение – българското население се стопява, делът на пенсионерите се увеличава, броят на работещите намалява, но икономиката расте!









1 В края на 2018 г. лицата на 65 и повече години са 21,3% от населението на страната. Спрямо 2001 г. нарастването е с 4,4 %, а спрямо 2017 г. – с 0,3%. Коефициентът на обща раждаемост през 2018 г. е 8,9%, а през 2017 г. е бил 9,0%. Вж https://www.flashnews.bg/nad-21-ot-naselenieto-na-balgariya-e-nad65-godini-godishno-u-nas-se-razhdat-okolo-60-hilyadi-bebeta/

2 В края на 2018 г. населението в трудоспособна възраст е 4, 2 млн. души, или 60% от населението на страната. Броят на хората в трудоспособна възраст намалява с 48 хил. души (1,1%) спрямо предходната година. https:// www.economic.bg/bg/news/11/naselenieto-na-balgariya-namalyava-s-blizo-50000-dushi-na-godina.html

Може би като нация сме се стегнали или някакви благоприятни обстоятелства са ни налегнали, та създаваме повече блага?

Нищо подобно.

На годишна база промишленото производство нараства, но само с 1,7%, а продукцията на селското стопанство продължава да намалява.3

Вярно, има един показател при който има увеличение – това са парите, които нашите сънародници в чужбина изпращат в България. През 2018 г. те са изпратили у дома над 2,13 млрд. евро.През 2017 г. тази сума е била 1,15 млрд. евро − увеличението е кажи речи двойно. (Едва ли през настоящата 2019 г. тенденцията е пречупена.) Когато говорим за тези пари обаче, дошли у нас от чужбина, трябва да имаме предвид, че те със сигурност са много повече, отколкото обявява БНБ.4

Не искам да кажа, че нашият забележителен икономически ръст идва от пари, заработени в други държави. Казвам само, че като наблюдавам българската икономика с невъоръжено око изобщо не забелязвам това, на което се дължат бурните ни успехи.

И нека управляващите като ни впечатляват с едни общи цифри, да обяснят все пак от къде идва растежът.

Вярно, в България останахме старите, грозните и глупавите, но ако се напънем, все нещо ще разберем. Стига да има кой да ни го обясни.

.

Сайт на клуб „24 май“, 22 декември 2019






3 Годишният спад в отрасъла „селско стопанство“ през 2019 г. е 1,7% и се дължи главно на намаляване на обемите, а не толкова на цените на произведената продукция. Предната година спадът е стигнал 2 %. Спадът в растениевъдството е 1,1 %. Продукцията от животновъдството намалява с 3,6 %. Намалението отново се дължи на спад в обемите (НСИ).

4 БНБ отчита само парите, изпратени по банков път или чрез дружества за парични трансфери, и то само преводи над 2500 евро.




СПОМЕНИ ЗА „СОФИЙСКА ВОДА“




Сещам се, че от утре, 1-ви януари 2020 г., цената на водата за битови нужди в София ще бъде 2,76 лв..

Спомням си, че водата през последните години поскъпваше все със сериозни проценти. Например на 1 януари 2018 г. цената на водата скочи с 9,4 %, за да стане 2,36 лв.1 Така за две години, от тогава до утре, увеличението е 17% при инфлация за същите тези две години 5,5%.

Спомням си и как през м. март 2017 г. цената скочи с 18%.

Връщам се още по-назад. В началото на 2008 г. цената на куб. метър вода с ДДС в София беше 1,05 лв.2 Като сравним с 1 януари 2020 г. се оказва, че за 12 години увеличението е с 163% при инфлация за този период 27%.

Тук му е мястото да вметнем, че концесионерът купува водата от яз. „Искър“ на 2 стотинки.3

Спомням си, че в концесионния договор със „Софийска вода“ (2000 – 2025 г.) е записано, че загубите трябва да паднат до 20-30%.4 Днес загубите са 44%.5 До 2021 г. „Софийска вода“ беше планирала загубите на вода да паднат под 38%.6 Но да не издребняваме.

Като си помисля кой какво има да плаща се сещам да едни думи на Елен Герджиков – председател на СОС за дълговете на









1 https://www.dnes.bg/stranata/2017/12/04/vodata-poskypva-v-15-grada-ot1-ianuari-2018-a-i-te-sa.361164.

2 Капитал, бр. 15, 12-18 04.2008.

3 Капитал дейли, 29.11.2016.

4 https://www.economic.bg/bg/news/4/Koncesiyata-na-Sofijska-vodatryabva-da-bude-razvalena.html.

5 http://www.dker.bg/uploads/documents/vik/sravnitelen-analiz-vik-2018.pdf.

6 Дневник, 25 юни 2019.

„Софийска вода“. През януари 2018 г. той каза: „Те („Софийска вода – б.м.“) се ангажират до 2021 да изплатят дълговете, които има дружеството, които са направени още през 2000 година в началото на концесията. Това са 100 милиона лева. Имайте предвид,че ако не решим този въпрос, тези пари един ден през 2025-та година ще трябва да ги платим всички ние“.7

Като стане дума за дългове на „Софийска вода“ се сещам и за друга информация. Дружеството взима заем от фирмата

− майка от над 30 млн. лв. при лихва от 17%. Заради високата лихва в края на 2009 г. дължимото вече е над 72 млн. лв. В същото време дружеството има заем от ЕБВР с лихва от 7%.8

Най-куриозни спомени имам от заплати в „Софийска вода“. За тях съобщи в началото на октомври 2005 г. мониторинговото дружество „Омонит“. Според него шефът на „Софийска вода“ Кевин Старлинг е взимал месечна заплата от 68 000 лв., а годишното му възнаграждение е било 816 000 лв. Финансовият директор взимал 52 800 лв., а останалите 7 чужденци в управата на дружеството – между 24 800 и 35 200 лв. на месец.9 За днешните заплати не знам, вероятно защото за тях няма информация в публичното пространство. Сигурно са по-малки, защото голям скандал стана през 2005 г.

Ех, спомени, спомени!

За новата 2020 г. пожелавам на „Софийска вода“ много оптимизъм и успехи, а на нас като потребители на вода – издръжливост!




Сайт на клуб „24 май“, 31 декември 2019






7 http://news.bnt.bg/bg/a/promyana-v-kontsesiyata-na-sofiyska-voda.

8 БГНЕС, 3.04.2011.

9 По http://old.segabg.com/article.php?id=3256.




СЕТА – ОТНОВО ЗА

„СВИНСКОТО СЪС ЗЕЛЕ“




Припомням с горчивина тази своя статия от 31 октомври

2016 в Поглед инфо. Жалко, че у нас глобалната война между

„силни“ и „слаби“ не поражда никаква емоция, никакви безпокойства, никаква значима обществена съпротива.

Шампанското гръмна – върховните ръководители на Европейския съюз и министър-председателят на Канада подписаха търговското споразумение СЕТА. Обслужващите медии постотниха това, което повтарят отдавна – БВП и на ЕС, и на Канада ще се увеличи, много стоки ще поевтинеят, ще бъдат разкрити нови работни места… Слабички бяха гласовете на всички, обясняващи как рецептата методично подготвя манджата, която за едни ще бъде „свинско“, а за други – „гарнитура“.

Нека си припомним каква трапеза поднесе аналогичното споразумение между САЩ, Канада и Мексико – НАФТА, влязло в сила на 1 януари 1994 г. Тогава еуфорията на политици, експерти и журналисти беше същата, каквато е днес по повод на СЕТА. Само един пример. Икономистът Гари Хафбауер от института по международна икономика „Питърсън“ обясняваше, че НАФТА ще създаде 170 хил. работни места преди края на 1995 г. По-късно той честно си призна: „Урокът за мен е, че трябва да се въздържам от предвиждания!“1









1 Л. Уолък, „Миражите на свободната търговия“, Монд дипломатик,

юни 2015.

Резултати за САЩ




Делокализация на американски предприятия в чужбина, главно в Мексико. Дефицитът в търговския баланс на САЩ с Мексико и Канада от 27 млрд. щ.д. през 1993 г. става 177 млрд. щ.д. през 2013 г. Съответно загуба на 700 хил. работни места в периода 1994–2010.

През 2013 г. 854 хил. американци се обръщат към програмата „Помощ за търговска корекция“, предназначена за загубили работата си в резултат на делокализации в Канада и Мексико или поради увеличението на вноса от тези страни. Притокът на нови работници в САЩ води до падане на заплатите. През 2012 г. един американски работник печели 47 хил. щ. д. годишно, като е загубил 10 хил. долара за 20 години.

Въпреки тройно по-големия внос от Мексико и Канада, номиналната цена на хранителните продукти скача с 67% от 1997 до 2014. През този период реалните заплати на милионите ниско квалифицирани работници пада с 12,2%. Разоренията в Мексико водят до усилена миграция ‒ през 1993 г. 4,8 млн. мексиканци живеят нелегално в САЩ, през 2012 г. стават 11,7 млн.




Резултати за Мексико




САЩ наводнява Мексико със субсидирана царевица – това разорява милиони селяни. Растящото използване на американска царевица за производство на етанол води до покачване на цените. Цената на царевичната питка, основна храна в Мексико, скача с 279% от 1994 до 2004. За 20 години цената на продуктите от първа необходимост нараства 7 пъти, а минималната заплата – едва 4 пъти. Днес 50% от мексиканците живеят под прага на бедността.2






2 Пак там.

Резултати за Канада




Намаляват ръстът на БВП, ръстът на експорта и на спестяванията на населението.Само за първите 3 години от действието на споразумението са загубени 1,4 милиона работни места и са фалирали 24% от компаниите. А за 20 години от подписването на споразумението над 11 000 канадски компании са закупени от чуждестранни инвеститори. 97% от основните сектори, без финансовия, са собственост на чуждестранни компании. „Думата „инвестиции“ в Канада отдавна се е превърнала в синоним на „hostile takeover“ (враждебно поглъщане на компании от по-мощен собственик).3

Примерите и цифрите могат да бъдат доста разширени. Всички те говорят за „зелето“ в прехваленото международно ястие.

За „свинското“ изобщо не е трудно да отгатнем. Големите корпорации и техните богати собственици във всяка от тези страни печелят яко от: делокализациите към среда с доста пониски заплати; драстичното увеличаване на износа на Канада и Мексико за САЩ; увеличаването на цените на основни стоки; нови правила за уреждане на инвестиционните спорове, при които ако една държава промени политиката си в полза на своите граждани, корпорациите могат да я осъдят за предполагаеми намалени печалби.

С две думи, когато фанфарите раздуват, че нещо е много полезно и изгодно, винаги трябва да се пита за кого и за чия сметка. Твърденията за печалбата на ангро може да са верни, но това не им пречи да вкарват в заблуждение стотици милиони. Когато например се твърди, че в България спестяванията на населението се увеличават, което е вярно, не е зле да се каже и следното: увеличават се милионерските депозити и намаляват









3 Петър Клисаров, „Антипримерът „Канада“, гледайте НАФТА – мислете за TTIP“ в сайта „Поглед инфо“ от 10.09.2014.

тези до 1000 лева. Когато съвкупното богатство в една страна се увеличава, не е лошо да се разясни за кого се увеличава и за кого намалява. Апропо, класическа задача за профсъюзи и политическа опозиция.

И последно. Чета в разни медии, че „валонците клекнаха!“ Да, приеха да се подпише СЕТА, но ако бъдат изпълнени редица техни искания, основни от които са: механизми за защита на тяхното селско стопанство и невлизане в сила на новите арбитражни правила преди ратификация на СЕТА от белгийския парламент.

Де да можехме и ние така да „клякаме“!




Сайт на клуб „24 май“, 23 януари 2020




БЪЛГАРСКИЯТ ПАТРИОТИЗЪМ И РУСОФИЛСТВОТО




Западът – Русия: „или – или“ или „и – и“




Основната геополитическа характеристика на епохата, в която живеем, е противопоставянето на Запада срещу Русия, представяно като избор „или ‒ или“. Това противопоставяне и съответната дилема като негов идеологически продукт пронизват всички основни сфери на обществена активност – политика, икономика, култура, спорт…

В България, която в по-голямата част от своята история е последовател и подражател на чужди цивилизационни модели, официозната пропаганда, а (както виждаме напоследък) и официални държавни институции, енергично налагат тезата, че българският патриотизъм и българското русофилство взаимно се изключват. Всеки трябва да избере – или България, която категорично и безвъзвратно се е ориентирала към Запада, или Русия, която фатално ни дърпа към миналото. Или демокрация, прогрес и бъдеще, или деспотизъм, назадничавост и мрак.1 Тези взаимоизключвания са повсеместни – в политически речи, политическо поведение и публицистика.

Как се появи съвременната русофобия? Каква е нейната същност? Несъвместими ли са наистина българският патриотизъм и българското русофилство? Неестествено ли е сътрудничест-






1Вж. напр. Огнян Минчев, „Кой иска да превърне евроатлантическа България в „черна дупка“, свличаща се към хаоса на Евразия“, http://bulgariaanalytica. org/2019/12/30/koi-iska-da-prevarne-bulgaria-v-chernata-dupka/.

вото между Западна Европа и Русия или, напротив – логиката на съвременното развитие предполага такова сътрудничество? Днес тези въпроси са блокирани, тъй като русофобията се представя аксиоматично като сърцевина на западния, в т.ч. и на българския патриотизъм. А аксиомите не се обосновават.




***

Оценката за „културна несъвместимост“ между демократичния свят и Русия започва да се формира в САЩ веднага след победата на болшевишката революция през 1917 г. И то не просто в медиите, а и в академични среди. Тази нагласа е особено силна по време на Студената война. Тогава СССР се представя като опасен и агресивен, а това отношение днес се прехвърля върху Русия. Тази оценка става обща за целия западен свят, който продължава да подхранва и поддържа т.нар. русофобия и днес. С „ръката на Кремъл“ обясняват конфликтите навсякъде по света.

За да бъде картината безспорна, към нея се добавя и образът на „дивата и кръвожадна“ Русия от по-предишни векове. Според една от американските исторически школи нищо в Русия не се е променило по същество от Петър Първи до Путин. Тази теза жъне успех и се взима на въоръжение от политици, учени и журналисти. Съответно ръководителят на тази „агресивна и дива държава“ не може да бъде нормален политик и западната пропаганда му изгражда злодейски образ. Найл Фергюсън, британски геополитик и професор в Оксфордския и в Харвардския университет, видя във Владимир Путин „руски еквивалент на Пиночет или Франко“, други с лекота го сравняват с Хитлер. Русофобията отива дотам, че обявява руския президент за ментално болен

– имал бил неврологично заболяване, следствие от преживяна в детството травма, според „експерти“ на Пентагона, които определиха и диагнозата – синдром на Аспергер, вид аутизъм.2






2 Ги Меттан, „Запад – Русия: тысячелетняя война“, Москва, 2017, с.423

Теорията за дивата, агресивна и жестока Русия, която не е променила своите геополитически инстинкти от Петър Първи до Путин, обаче не издържа пред някои многозначителни факти. Тя не може да обясни например как през 1989 г. „империята“ се съгласява да бъде съборена Берлинската стена, как после се оттегля от Източна Европа и дава независимост на 15 държави. „Повечето от тези страни не очакваха, че ще станат независими. За руското ръководство едва ли щеше да е трудно да ги удържи в своята орбита… Истината е, че Русия сама се отказа от своята империя“, пише Пиер-Марсел Фавр и продължава:

„За сравнение, нека си представим, че САЩ решат да върнат на Мексико завоюваните от тях в средата на ХІХ век щати Аризона, Колорадо, Невада, Юта, Калифорния и Ню Мексико, или пък да ги признаят за независими“.3 Авторът отбелязва също, че при това доброволно разделяне с територия и население Русия се лишава и от огромни ресурси: „Тук ще припомним само, че Казахстан, Туркменистан и Азербайджан разполагат с едни от най-големите петролно-газови запаси в света“.4

И още: нито един документ, свидетелстващ за агресивни намерения на Кремъл към Запада, не е открит след разпадането на СССР и забраната на КПСС. За разлика от известните планове на САЩ да унищожат Русия с ядрено оръжие.5 Може ли да си изначално агресивен и в продължение на 70 години да не се изкушиш да замислиш нападение над западни страни?

Мек вариант на нагласата за цивилизационна несъвместимост и невъзможен диалог е склонността на Запада да вижда себе си в ролята на „учител“, а Русия – в ролята на „ученик“. Това предполага послушание и подчинение, а не сътрудничество, съавторство, взаимност.






3 Пак там.

4 Пиер-Марсел Фавр, „Реална ли е руската заплаха?“, август2017 – https://geopolitica.eu/aktualno/2666-realna-li-e-ruskata-zaplaha

5 Вж. https://fakti.bg/world/326713-planat-na-sasht-za-unishtojavane-na-sssr.

В своята Обща стратегия от 1999 г. Европейският съюз дори си позволи да изисква от Русия („пълна трансформация“,

„създаване на действаща пазарна икономика“, „върховенство на закона“, „изграждане на гражданско общество във всички сфери“6) – нещо, което не би си позволил никой спрямо потенциален партньор. Към Русия в случая е подходено като към кандидатка за членство в ЕС, каквато тя няма намерение да става. Защо тогава ЕС ще се меси в нейните вътрешни работи и ще ѝ предписва своите дефиниции за света?

Тази нагласа всъщност е израз на „интелектуален солипсизъм“, при който единствено възможното е „или – или“. Нагласата

„или – или“, гарнирана с „цивилизационна несъвместимост“, е в основата на интерпретацията на конфликта в Украйна от 2014 г. Тя не позволява разбиране и на Русия, и на Украйна едновременно. Никакви репресии, насилие, дори физическо унищожение на хора в Украйна, не допускат друга интерпретация на реакциите за защита и самозащита освен като „посегателство срещу суверенитета и териториалната цялост“.

Историята помни фобии и по отношение на други страни и народи. Имало е „англофобия“, имало е и „германофобия“. Има антисемитизъм… Може да се каже, че русофобията е сравнима тъкмо с него.7 Антисемитизмът също не е временна нагласа. Той няма да се промени нито от поведението на държавата Израел, нито от поведението на групи евреи. За онези, които го изповядват, евреинът носи вина по рождение. След осъждането и разпъването на Христос той не може да промени тази вина със своето поведение. С русофобията е същото – това не е ситуационен страх. Това е изначален, фундаментален страх.8






6 https://bg.wikipedia.org/wiki/Отношения_между_ЕС_и_Русия

7 Вж. Ги Меттан, „Запад – Русия: тысячелетняя война“, Москва, 2017, с.31 8 „През 1949 г. американският министър на отбраната Джеймс Форестал започва да крещи уплашено: „Руснаците идват, руснаците идват“, тръгва да бяга от тях, скачайки от прозореца и самоубивайки се от страх.“ – В. Проданов, „Ядреният апокалипсис изглежда все по-близо – остават по-малко от

2,5 минути“, януари 2018 г., „Клуб 24 май“.

Разбира се, в този масиран, мащабен и заглушителен хор се чуват и авторитетни гласове, които оспорват тотално негативния образ на Путин и Русия. Те обаче нямат голямо влияние, не успяват да внесат нюанси в образа, да бъдат коректив.9

Понякога русофобията е толкова енергична, безкомпромисна и лишена от нюанси, че я наричат „русофолия“ (от „folie“

• фр. „лудост“). Просто

„Rossia delenda est“

„Русия трябва да бъде унищожена“. Това е целта. Съвсем в духа на известната фраза на Катон Старши „Cartago delenda est“, която сенаторът произнасял в края на всяка своя реч в Сената, независимо от темата.10 Да повторим – независимо от темата!

Едва ли някой по-добре от Бил Клинтън, бившия американски президент, е формулирал какви цели всъщност си поставя Западът по отношение на Русия. А ето какво казва той пред заседание на Обединения комитет на началник-щабовете на 25 септември 1995 г.: „В най-близкото десетилетие ни предстои решаването на следните проблеми: разчленяването на Русия, окончателното разрушаване на нейния военнопромишлен комплекс, установяване на изгодни за нас режими в откъсналите се републики. Ние ще позволим на Русия да бъде държава, но империята ще бъде една – САЩ.“11

Ето защо допустимото за Запада не е допустимо за Русия. Ако някой в Русия организира кибератака срещу друга държава,

9 Маргарет Тачър за Путин в своя книга: „Не е необходимо да му приписваме нито крехката чувствителност, нито либерализма, отличаващи един демократ, за да оценим по достойнство качествата му на лидер – такъв, с какъвто Западът може успешно да си сътрудничи.“ (Цитирана по Ги Метан, с. 37). Кисинджър публикува свой обстоен анализ, в който направи категоричния извод, че „за Запада демонизирането на Вл. Путин не е политика, а алиби за липса на такава“ (Пак там, с.38 ).

10 Ги Меттан…с.438

11 Цит. по Никола Аврейски, „Военните заплахи за ЕС: митове и реалност“, сп. Геополитика, 2018, бр. 2.

това е скандално. Когато същото правят американските служби, то става приемливо. Само през 2011 г. разузнавателните служби на САЩ са организирали 231 кибератаки срещу други държави, най-голямата част от тях насочени срещу Русия, както свидетелства с документи бившият сътрудник на американската Агенция за национална сигурност Едуард Сноудън.

Ако Русия инвестира политически в която и да е било държава – това е „зловредно влияние“. Ако Западът инвестира, е „грижа за демокрацията“. Близо 60 неправителствени организации, щедро финансирани от САЩ и Европа, развиват антиправителствена дейност в Русия. В този сектор през последните 15 години Щатите са налели 20 млрд. долара.12 Да се допусне само, че Русия може да създаде неправителствени организации в САЩ, да ги финансира и задава посока на дейността им, ще бъде възприето като чудовищна агресия.

„Руската агресия“ се превърна в аксиома. Вероятността Русия да нападне европейска страна – е самоочевидна. Подобно на злополучното „отравяне на Скрипал“, което показа, че да обвиниш Русия, дори няма нужда от доказателства. И обратното, че никакви доказани факти за подобни престъпления, извършени от обвинителите на Русия, всъщност нямат значение: „Барак Обама разреши официално повече от 2300 „екстериториални убийства“ през мандата си. Франсоа Оланд призна, че е заповядал да бъдат извършени редица извънсъдебни екзекуции срещу „неприятели на държавата“, приблизително по една на месец за периода на управлението му. Пред списъка на палестинците, ликвидирани от израелските тайни служби в чужбина, руснаците ще се окажат почти аматьори“, пише Серж Алими в разгара на истерията „Скрипал“.13

***

Пренасяме се на българска почва. 30 години, след като приключи периодът, в който „дружбата със СССР“ ни беше нужна

12 Пак там.

13 Серж Алими, „Разрешение да убиваш“, Монд дипломатик, март 2018.

„както слънцето и въздуха за всяко живо същество“ (Георги Димитров), се оказа жизнено необходимо да нямаме и да не сме имали нищо общо с Русия. Избрали сме Запада, значи сме против Русия. Или – или. Въпрос на патриотизъм. Оттук и българският силогизъм

„Не съм русофил, защото съм българофил“

Защо любовта, харесването и прочие на чужд народ предпоставя несъвместимост с любов към родината и с българските интереси, няма нужда да се разсъждава. А какво всъщност означава да си българофил? С какво поведение се доказва патриотизмът? Отговорът е по-лесен, ако гледаме назад, към историята.

През ХIХ век това е борбата за църковна независимост, за освобождение от турското робство. След освобождението – да работиш за икономическия и културния възход на народа и страната. Пак тогава – свръхнационалната задача за обединение на българските земи. А после?

Кое е патриотично? Да вдигнеш Септемврийско въстание или да смажеш Септемврийското въстание? Да се бориш за комунистическа власт или да избиваш комунисти? Да строиш социализма или да рушиш и разграбваш сътвореното при социализма?

Във всички случаи съдържанието на патриотизма е сравнително безспорно в години, в които има ясно изразен национален идеал.

Какво е обаче да си патриот днес в България?

Да тачиш националните герои, да знаеш наизуст стихотворения за родината, да защитаваш чрез изкуството или в житейски спор достойнствата на народа…

Да си сложиш българското знаме на балкона… Да се възмущаваш, че наричат „турското робство“ „присъствие“… Да мразиш емигрантите… да презираш българите, напуснали страна-

та си… Да утвърждаваш, че македонците са българи… Да си искаш Западните покрайнини…

Да вееш трикольора – да, има и такъв патриотизъм днес, който се изразява в отричане и презиране на партиите и политическия елит и в този смисъл в непоносимост към партийните знамена.

Учени говорят за „обезкултуряване на българския патриотизъм“, за действителност, при която патриотизмът се изпразва от съдържание, за да бъде заместен от емблеми и нищо незначещи думи.14

Трудността да се посочи относително общоприето разбиране за българския патриотизъм днес е плод на липса на национален идеал, национална мечта, национален стремеж, общонационални действия в определена посока.

Всеки се кълне, че иска добруване на българския народ и работи за него. Но разбирането на тази работа стига до взаимоизключващи се интерпретации. Ляво? Дясно? Центристко? Проевропейско? Проатлантическо? Антиевропейско? Антиатлантическо?

Тук някъде се намества и тезата, че българският патриотизъм и русофилството взаимно се изключват.

Въпреки фактическата сложност да се определят по един общоприет начин понятията „български патриотизъм“ и „българско русофилство“, по тяхното съдържание не се спори. Те се възприемат за очевидни и често споровете са чисти недоразумения, доколкото спорещите влагат в понятията различно съдържание. За самоопределящите се като русофили това означава най-просто историческа признателност към Русия, понякога – носталгични спомени от СССР и годините на работа или обучение там, в друг случай – респект от външната политика на днешна Русия, симпатии към нейния лидер…Или по-сложното, по-комплексното разбиране, че българският и руският народ принадлежат към

14 Вж. Александър Кьосев в – https://www.dw.com/bg/8F/a-47708651.

една цивилизация, че те трябва взаимно да се уважават и подкрепят, че българското развитие ще бъде непълноценно, осакатено без конструктивните и приятелски отношения между България и Русия. Нищо от това не изключва патриотизма в общоприетото му значение на любов към родината.

„Патриотизмът“, който възприема руската цивилизация като несъвместима с българската, руските интереси – като несъвместими с българските, не може да посочи сериозна аргументация. Поради което заимства оценки и квалификации от западните лаборатории на русофобството, без да се съобразява нито с културната близост, нито с позитивните измерения на историческите взаимодействия между българския и руския народ.

Това се случва също, когато българският „патриот“ преценява, че доброто отношение към Русия може да му създаде неразрешими проблеми в общността, към която принадлежи или към която се стреми да принадлежи, ако тя е доминирана от антируски нагласи. В такъв случай той няма много голям избор, освен да повтаря, че русофилството е предателство.

Тези недоразумения стават явни, когато се отговаря на въпроса „Масово ли е русофилството в България?“ Много често наличието на масово (според социологията) русофилство у нас се отрича на медийно-пропагандния терен посредством превърналите се в клишета въпроси:

„Ама къде пращате децата си да учат –

в Русия или на Запад?“

„Къде отиват българските емигранти да работят – в Русия или на Запад?“ Отговорът „На Запад“ се смята за безспорно опровержение на социологията. Сякаш, за да си русофил, трябва непременно да предпочиташ всичко руско – руския стандарт, руското образование, руското здравеопазване, на масата да посягаш към водката, а не към уискито; към пелмените, а не към кроасаните; към борша, а не към шкембе чорбата… Нагласата „Или всичко, или нищо!“ изисква тъкмо такъв житейски фанатизъм.

И тъкмо затова е неприложима в живия живот. Да, аз ще пратя детето си да учи във Англия, защото тамошното образование е конвертируемо в целия свят, защото отваря врати и в днешната геополитически конюнктура създава конкурентни предимства. Но с какво този избор омаловажава ползите от социално-икономическо сътрудничество с Русия? С какво омаловажава факта, че тесните приятелски взаимоотношения с Русия създават гаранции за запазване силата на българското православие; на славянската култура, към която принадлежим цивилизационно?

Друг аргумент срещу твърдението, че в своето мнозинство българският народ е настроен русофилски, е политическият факт, че избирателят няма специално отношение към партиите, демонстриращи русофилство. С други думи – декларирането на русофилска принадлежност не ти носи като политик изборни бонуси.15 Това е така, защото русофилството е преди всичко културна нагласа и не се превръща в нагласа за политическо поведение. Освен това липсата на парламентарна представителност на определени нагласи и ценности изобщо не означава, че те липсват или са оскъдни в обществото. Това несъответствие е характерно и за други сфери. Ако не беше така, преобладаващата част от днешните депутати щяха да имат друго отношение към плоския данък, например, към трудовото законодателство, към проблемите на неравенствата. Помним как само четирима избраници гласуваха против влизането на страната ни в НАТО, докато социологическите изследвания към онзи момент показваха, че българският народ в своето мнозинство е против НАТО или най-

малкото се отнася с огромно недоверие към този алианс.

Тук иде реч за представителността на българската политика. Много факти могат да бъдат посочени в подкрепа на тезата, че тази представителност е твърде ниска. Русофилските настроения не правят изключение.

15 Вж. Михаил Вешим, Стършел, 26.09.2019 г. – https://starshel.bg/3894/ skandal-za-rubli-i-kopejki-a-igrata-e-za-miliardi/.

Ако българският патриот не споделя оценката за руското като несъвместимо със западното, няма проблем едната и другата „филии“ да съществуват мирно и съвместно. Каква колизия въобще може да съществува в харесването на българската култура и руската култура. Къде е колизията в това да споделяш руската геополитическа идея за многополярен свят и в същото време да работиш за просперитета на България в този многополярен свят?

Друг е въпросът, разбира се, ако си се идентифицирал с разбиранията на американския политически елит, че „империята трябва да бъде една“, казано беше коя. Да, такава идентификация не може да не отхвърля Русия в основните ѝ цивилизационни измерения. Но пък кое му е патриотичното на това?

Ако разбираш българския патриотизъм като обич и грижа за специфично българското и насреща си нямаш руска агресия, нацелена да руши българското, няма как този патриотизъм да е несъвместим с русофилството. Те ще се съчетават и допълват както в областта на културата, така и в икономиката или политиката. Нещо повече, ако смяташ, че българското развитие ще бъде ощетено и ограничено, без тясно и пълноценно взаимодействие с Русия, то тогава българският патриотизъм е невъзможен без русофилството. Ето как стигаме до твърдението, че

„ако не си русофил, не можеш да бъдеш български патриот“.

***

Дилемата „Или Запада, или Русия“ изглежда по съвсем различен начин, погледната през фактите на реалното сътрудничество досега.

Свидетели сме на много събития, при които ЕС и Русия са в режим на диалог. И те са в крещящо противоречие с твърдението за „стратегическо несъответствие“ и „цивилизационна несъвместимост“: споразумение за търговия и сътрудничество от 1988 г. между Европейската икономическа общност (ЕИО) и Съюза на съветските социалистически републики (СССР); споразумение от 1994 г. за партньорство и сътрудничество между

Европейския съюз и Русия; споразумение от 2005 г. за стратегическо партньорство чрез формиране на четири общи пространства: икономика, вътрешна безопасност и правосъдие, външна безопасност, наука и образование.16

През 2010 година на руско-немско-френската конференция в Довил лидерите на Германия, Русия и Франция съгласуват план за действие, съгласно който, според Никола Саркози, след 10–15 години Русия и ЕС могат да се превърнат в единно икономическо пространство – без визи и с обща система за безопасност.

През същата 2010 година в статия на немския вестник Suddeutsche Zeitung премиер-министърът (тогава) на Русия Владимир Путин предлага на ЕС да създаде икономически алианс, който може да се разположи на територията от Владивосток до Лисабон.

Ето пример и от санкционната епоха. Става дума за последната мащабна инициатива на Русия за сътрудничество със Запада. През 2015 г. Евразийската икономическа комисия направи официално предложение до Европейската комисия за възстановяване на диалога по търговско-икономическото сътрудничество между двете общности. В паметната записка, връчена на председателя Жан-Клод Юнкер, са били включени инициативи за обвързване на интеграционните процеси в Евразийския икономически съюз (ЕАИС) и ЕС. В това предложение на евразийците се говори за пътна карта за бъдещо общо икономическо пространство.17

16 Уикипедия, статията „Отношения между ЕС и Русия“

17 Вж. http://rusofili.bg/позиция-на-сп-български-път/ „Стъпката, направена от Евразийската икономическа комисия, е закономерно продължение на последователната политика на младата евразийска общност, в състава на която влизат Русия, Казахстан, Белорусия, Армения и Киргизия. Нейната програма предвижда създаването на общ пазар за лекарства и медицински изделия от януари 2016 г., общ електроенергиен пазар от юли 2019 г. и общ пазар за газ, нефт и нефтопродукти до 2025 г. Страните се договориха и за провеждането на единна макроикономическа, антимонополна, валутна и финансова политика и въвеждане на общ финансов мегарегулатор.“

Икономическите преговори и договорености между ЕС и Русия са напълно закономерни и естествени, като имаме предвид фактическата им икономическа обвързаност.18

Към примерите от базата да добавим примери и от настройката. През август 2002 г. президентът на Русия Владимир Путин предложи на Европейската комисия да се разгледа въпросът за безвизов режим при взаимните пътувания. ЕС се държа адекватно по отношение на това предложение. На 17 юли 2003 година главата на Европейската комисия Романо Проди заявява, че в течение на близките пет години може да бъде ликвидирана настоящата визова система за влизането на руските граждани в страните от Европейския съюз.

Посочените примери показват, че между Запада и Русия е възможно сътрудничество. Не просто е възможно, но има и взаимен стремеж към него. Тези примери обаче са на парче. Ако говорим за цялостна концепция за хармоничното съвместно развитие на Запада и Русия, за тяхното взаимно допълване, това е разбирането за възможността и необходимостта от „нов голистки път“.19

18 На ЕС, дори днес, в условията на взаимни санкции, се пада почти половината от обема на руската външна търговия, а държавите-участнички в тази организация са най-големите преки инвеститори в руската икономика. Към края на 2019 г. стокооборотът между Русия и ЕС е в размер на 300 милиарда долара, което е повече от 40% от руския стокооборот. Нивото на търговията все още не е достигнало обема от 417 милиарда долара (56%), каквото е било до 2014 година От Европа в РФ влизат преимуществено коли и оборудване, готова промишлена продукция, стоки за широка употреба. ЕС – главен източник на съвременни технологии за Русия. Основно Русия влиза в ролята на доставчик на енергоресурси. Делът на „Газпром“ в доставянето на природен газ в Западна Европа възлиза на 25%. Естония, Литва, Латвия и Словакия практически изцяло зависят от руския газ, а Унгария, Полша, и Чехия – на две трети и повече. Що се отнася до нефта, то Русия доставя в ЕС 44% от общия ѝ внос (Уикипедия) и https://www.mediapool.bg/rusiya-obyavies-za-nai-vazhniya-si-ikonomicheski-partnyor-news292659.html

19 Вж. Лоранс Дациано, „Европа и Русия трябва да се обединят срещу натиска на САЩ“, сп. Геополитика, август 2017.

„От Атлантика до Урал“, това е географското разбиране на френския президент Шарл Де Гол за Европа.20 По време на 11-дневно посещение в СССР (1966 г.) Де Гол подписва в Москва съвместна френско-съветска декларация, в която двете велики сили оповестяват, че първата цел в европейската им политика е нормализиране, а след това и развитие на отношенията между европейските държави при зачитане на техния суверенитет. С пълно основание британският историк д-р Пол Джонсън характеризира управлението на Де Гол като „преломен момент не само във френската, но и в следвоенната история на Европа“.21

Новият голистки път

не е нищо друго освен разшифроване на девиза „Европа е посилна в съюз с Русия“. Този голистки път слага кръст на разбирането, че отношението между Запада и Русия е „или ‒ или“ и обяснява, че това отношение е „и ‒ и“ по един напълно естествен начин. Не е необходимо човек или страна да избира между Запада и Русия. Да имаш добро отношение към Запада, не означава, че изневеряваш на Русия. Да имаш добро отношение към Русия, не означава, че се отказваш от Запада. И тук примерите за автори и политици, които споделят идеята за необходимото сътрудничество между Запада (в лицето на ЕС) и Русия, са многобройни. Когато се говори за неоголистки път, често е цитиран Жак Атали, близък сътрудник на френския президент Митеран и световноизвестен геополитически анализатор. Когато говори за господстващи сили през новото хилядолетие, Атали си представя едната като Европейския район, който се простира от Лондон до Москва.22 И действително, свързаността на тех-

20 Виж знаменитата реч на Де Гол на https://fresques.ina.fr/de-gaulle/fichemedia/Gaulle00030/conference-de-presse-du-25-mars-1959.html.

21 По Никола Аврейски, „Военните заплахи за ЕС: митове и реалност“, сп. Геополитика, 2018 г., бр. 2.

22 Жак Атали, „Хилядолетие“, София, 1992, с.17.

нологиите на Европа със суровините на Русия създава субект, който е съвсем различен както от Европейския съюз, така и от Русия, взети поотделно. Враждебността на САЩ към „Северен поток 2“ например не е просто грижа за втечнения газ, който те могат да продават на европейския пазар. Това е съпротива срещу обединяването на ЕС с Русия.

Днес най-яркият пример за ключов европейски политик, който смята, че сътрудничеството между ЕС и Русия, е възможно, желателно и необходимо, е френският президент Макрон. В своята впечатляваща реч пред посланиците на Франция (27 август 2019 г.) той казва: „Европейският континент никога няма да бъде стабилен и сигурен, ако не постигнем мир и яснота в отношенията си с Русия“. Истинският европейски проект изисква

„формиране на общ фронт между ЕС и Русия“ и установяване на нови отношения с Москва. Според него, привличането на Русия е необходимо, защото тази страна е един от стълбовете на колективната сигурност.23

***

Когато говори за невероятния прогрес на Япония след Втората световна война, Жак Атали казва: „Обяснението за този подем е предимно от културно естество…“24 За да се променят перспективите на Европа, тя се нуждае от културна промяна. Съществена част от нея е отношението към Русия.

И тази промяна започна. Изказвания на Макрон, Меркел, Салвини, Орбан и други политици от значима величина, показват, че назрява бунт срещу евроатлантическата враждебност срещу Русия. За това помага, разбира се, и имперското поведение на САЩ, които брутално накърняват икономически европейски интереси със своята безогледна санкционна политика.

23 Цитиран по Никола Петров, „Френско-германският „завой на Изток“ и бъдещето на ЕС“, 9 януари 2020, https://geopolitica.eu/2019/179-broy-62019/3100-frensko-germanskiyat-zavoy-na-iztok-i-badeshteto-na-es.

24 Жак Атали, „Хилядолетие“, София, 1992, с. 50.

Разликата между САЩ и Европейския съюз в отношението им към Русия става все по-очевидна. Американският икономически егоизъм и силов манталитет стават все по-неприемливи за европейските лидери. Започна да се появява в публичното пространство понятието „евроконтиненталното“ като контрапункт на „евроатлантическо“. Това е културен процес. Той все по-настойчиво тласка европейските лидери да осъзнават и да признават неизбежното налагане на многополюсния свят. Свят, който унищожава статута на хегемон на САЩ, който ще принуди страните в името на своето бъдеще и на своето добруване да признаят равнопоставеността на други държавни субекти.

Ако не се самоунищожим чрез световна ядрена война, човечеството вероятно ще бъде свидетел на нов тип сътрудничество, на нов тип съжителство. Той най-напред ще се изгради в манталитета, в духа, в културата на определящи световни фактори, преди да се прехвърли, преди да се обективира в икономиката, в международното право, в дипломацията.

Тази нова култура ще сложи край на отношението между Запада (или съществени негови части) и Русия като отношения на несъвместимост, на избор. „И ‒ и“ ще победи „или ‒ или“. Тогава и българският патриотизъм ще стане очевидно съвместим с българското русофилство. В по-далечно бъдеще, като се обръща назад във времето, човечеството може би ще се отнася към ХХ и ХХI век така, както днес ние се отнасяме към Средновековието.

На това място обаче релевантна става вече литературата, а не политическият анализ.

Сп. Ново време, бр. 1–2, януари–февруари 2020

ЗА ЛОШАТА РУСИЯ И ХРАБРИТЕ СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ

Само 12% от българите смятат, че страната ни трябва да се притече на помощ на друга страна – член на НАТО, ако тя бъде нападната от Русия.1 73% от българите одобряват Русия, а 62% − Путин.2 От 19-те страни, в които Pew Research Center е направил своето изследване, България е „най-неблагонадеждната“ от гледна точка на евроатлантическата солидарност и най-„съмнителната“ като отношение към Русия.

А толкова пари хвърлиха САЩ в България, за да променят мирогледа и манталитета ни! Самата американска посланичка Нанси Макълдауни преди десет години заяви, че от началото на демокрацията до 2009 г. американското правителство е наляло в неправителствения ни сектор над 750 млн. щ. д. Отделно са парите на Сорос и други частни субекти. Наблюдатели изчисляват, че българската демокрация е „подпомогната“ за целия период след 1989 г. до 2015 г.с над 1,5 млрд. долара само от САЩ.3 И къде поточно отиват тези пари? С тях на практика се купува почти целият български неправителствен сектор. През 2014 г. например по официални отчети само 10 организации са усвоили 18 337 030 лева.4

1https://www.dnevnik.bg/sviat/2020/02/10/4027431_dve_treti_ot_ bulgarite_ne_iskat_da_pomagat_na_sujuznik/?utm_source=email&utm_ medium=email&utm_campaign=mynews.

2 https://www.24chasa.bg/novini/article/816559.

3 Вж. Васил Проданов в „Несуверенна демокрация и политическо еничарство“, Труд, 2 януари 2017.

4 Пак там. Става дума за „Отворено общество“, „Център за изследване на демокрацията“, „Зелени Балкани“, „Институт за пазарна икономика“, „Център за либерални стратегии“, „Българско училище за политика „Димитър Паница““,

„Институт за развитие на публичната среда“, „Риск Мониторинг“, „Четиринадесети януари“ и „Институт за регионални и международни изследвания“.

Купуват се интелектуалци, които след покупката вадят от всички възможни кладенци вода, за да ни убеждават я в агресивността на Русия, я в сатрапския манталитет на Путин, я във вредата от нова атомна централа, я в това, как построяването на газопровод у нас е национално предателство. Абсолютно явно се подкупват, пардон се финансират, и правосъдни структури и партии.

Цялото това пазаруване на дребно и едро, спорадично и системно, е най-ясният пример за корумпиране в цялата ни демократична история. САЩ корумпират поголовно, но тъй като господарят определя смисъла на думите, наричат това корумпиране по всякакви купешки начини.

И за да бъдат нещата завършени в своя цинизъм, САЩ ни се „притичват на помощ в борбата с корупцията“. Това е трик, стар колкото света. И учениците знаят, че най-големите диктатори най-много говорят за ценности и най-често се кълнат в благоденствието на народа.

И всеки път, когато САЩ ни казват нещо за корупцията, те всъщност ни говорят за нещо друго. Ярък и учебникарски пример е последният хит – обвинението в корупция на съдия Миталов. Всички, ама абсолютно всички, знаем, че тук изобщо не става дума за корупция. Ако беше така, щяха да предоставят данни и българската прокуратура все нещо щеше да знае по въпроса. Няма и няма да има никакъв опит да се доказва обвинението. Просто защото обвинението е друго. „Недопустими са действия, които толерират положително отношение към Русия или нейни приятели“, ни казва г-н Помпео. „Всяко общуване с Русия е престъпно“ и това ще ви го доказваме „със зъби“, предупреждава г-жа Херо Мустафа. „Който показва симпатия към Русия, трябва да знае, че е наш враг!“, ни казват САЩ. А днес да си враг на САЩ, си е истинско приключение!

На фона на тази кристална яснота на посланието е много забавно човек да гледа и слуша как журналисти и техни гости по студията обсъждат корупцията в България и необходимостта от реформи в правосъдната система. Като и едните, и другите прекрасно знаят, че темата е друга.

Симпатията на мнозинството българи към Русия е ясна. Недоверието на мнозинството българи към НАТО е ясно. Това, че мнозинството българи предпочитат като партньор Русия пред САЩ, е ясно. А нещата могат да станат още по-ясни, ако в социологическите анкети се зададат и други въпроси. Например:

„Ако България бъде нападната от страна – член на НАТО, например от Турция, българите на чия защита ще се молят?“ За такъв въпрос обаче дори храбрите САЩ нямат смелост.

Сайт на клуб „24 май“, 11 февруари 2020

ТРИ МИГА ОТ ГОЛЯМОТО РАЗГРАБВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА

Единствената полза за народонаселението от последната инициатива на прокуратурата, прицелена в приватизацията1, е, че то може да си припомни любопитни факти от голямото разграбване на България, протекло спокойно, относително тихо и без последици за крадците. Едва ли някой вярва, че някакви пари ще бъдат върнати на държавата или че ще сме свидетели на някакво възмездие. Екшън обаче ще има – от хилядите приватизационни сделки ще бъдат подбрани две-три, за да се стовари наказателният юмрук върху предварително подбрани строители на капитализма. Иначе, давностният срок от 10 години прави държавата на практика безсилна, а от големите кражби определено е минало повече време.

След като обаче прокуратурата ни подканя да си опресним спомените, нека да я уважим. Разграбването мина пред очите ни, остави горчив вкус в душите и един простичък извод в умовете ни – че на лакомията нищо не можем да противопоставим, освен есета, стихотворения и въздишки.

Ето като начало една обобщена справка за приватизационния героизъм на държавата за периода 1 януари 1993 г. − 31 декември 2012 г., когато разграбването в общи линии приключи:

Договорените плащания са за 10 млрд. лева, а изплатените задължения – за 10 млн. лева. Интересното е, че 9 от тези 10 млн. са изплатени до 1997 г. и само още 1 млн. – през 1999 г. След

1 На 11 февруари 2020 г. глaвният пpoĸypop Ивaн Гeшeв възлага нa Дъpжaвнa aгeнция „Haциoнaлнa cигypнocт“ (ДAHC) извъpшвaнeтo нa пълнa пpoвepĸa нa цeлия пpивaтизaциoнeн пpoцec и нa пocлeдвaщия ĸoнтpoл oт oтгoвapящитe зa тoвa миниcтepcтвa, aгeнции и дpyги дъpжaвни вeдoмcтвa.

това, до края на 2012 г., в графата „Изплатени задължения“ са нули, нули и пак нули. Тези нули не означават, че не са договорени плащания. Например само през 2004 г. са договорени плащания за 2 млрд. В другите години са договаряни по стотици милиони на година.2

Хвърлям в шапката двайсетина журналистически бележника и вадя три примера.

„Кремиковци“. Комбинатът бе продаден от държавата през м. юни 1999 г. на „Дару Металс“ АД за символичната цена от 1 щ.д. срещу обещания да покрие дълговете му, оценени на 645 млн. лева, и да инвестира още 300 млн. долара през следващите шест години. Нищо от обещаното не бе изпълнено. Затова пък скоро след това комбинатът бе продаден за скрап срещу 316 млн. лв. на „Елтрейд къмпани“ – фирма, учредена с 20 хил. лева капитал и притежавана от 26-годишния Лъчезар Варнаджиев, който до този момент никаква няма търговска дейност. Проверка тогава на вестник Пари показва, че на адреса на „Елтрейд къмпани“ – ул. „Перник“ № 120, офис на такава фирма няма.3 Няколко седмици по-късно чевръстият младеж препродава

„Кремиковци“ с 16 млн. лева печалба.

Авиокомпания „Балкан“. Няма как да пропуснем този пример, защото той е бисер, уникат, емблема за широката душа на държавата в условията на дивото разграбване.

Авиокомпанията е продадена също през м. юни 1999 г. Договорена цена е 150 хил. лева при обещани инвестиции от 100 млн. щ.д. Купувачът Гад Зееви започва да разпродава самолети и слотове по международни летища. При раздялата си с държавата

„Балкан“ има 18 самолета Ту-154, но година и половина по-късно остава само с един. По експертни оценки Гад Зееви е спечелил от операцията над 300 млн. долара4. Както тогава изпъшкаха някакви синдикати: „А бе, не можахте ли да намерите друга гад?“

2 Банкеръ, бр.15 12.04 -19.04. 2013.

3 Пари, 13.04.2011.

4 Банкеръ, бр. 15, 12.04 – 19.04. 2013.

Българска телекомуникационна компания (БТК). Правителството на Жан Виденов преговаря за продажбата на БТК с Дойче Банк. За 25% от капитала на БТК се преговаря за сумата от 800 млн. до 1 млрд. щ. д. Сделка няма.

Сделката се случва след доста години, когато на държавата съвсем ѝ е омръзнала собствеността и вече няма търпение да се отърве от нея. На 20.02.2004 г. държавата продава 65% от активите на БТК за 230 млн. евро на неизвестната офшорка „Вива Венчърс“, въпреки че кандидати са и реномирани фирми като гръцката ОТП и холандската „Кей Пи Ен“. А сега тук внимавайте, защото е много забавно, просто да легнеш от смях! „Вива“ си прибира 46,5 млн. евро дивидент за 2003 г., въпреки че тогава телекомът е изцяло държавен! Вероятно това е световен рекорд, който Гинес не е описал, просто защото ние от скромност не сме кандидатствали – частникът да прибира дивидент на държавата дори без никакво мърморене в обществото. Броени месеци след това чрез борсата са пласирани останалите 35% от акциите и държавата взима малко над 650 млн. лева Достигнатата тогава цена за акция надхвърля 10 пъти цената на акция, платена от „Вива Венчърс“. След още сделки БТК се озовава в ръцете на американския застраховател AIG за цената от 1,77 млрд. лева. После Цветан Василев, руската банка VTB, Спас Русев… Сега телекомът е пак на сергията и чака своя шести собственик. Какво се случва обаче е толкова сложно, че човек е по-добре да си намери друго занимание.

И така, да пожелаем на прокуратурата успех! Нека да провери за изминалите 30 години държавата какви пари е договорила и какви пари е получила. Какви инвестиции е договорила и какви инвестиции са направени. Преди това обаче не е лошо да обясни защо извършената от ДАНС и останала неогласена проверка от 2017 г. не ѝ върши работа. Нещо притеснява ли я в тази проверка, та иска нова?

Сайт на клуб „24 май“, 13 февруари 2020

ХАЙДЕ ДА СИ ГОВОРИМ ЗА ГРАБЕЖИТЕ С ДНЕШНА ДАТА!

През последните дни разбрахме как Прокуратурата се заема с грабежа, наречен „приватизация“. Да я видим обаче дали е толкова юначна с днешните грабежи. За един от тях взимам повод от подновената днес атака срещу държавната ТЕЦ „Марица 2“1, която била в агония и май единственият изход е бил да се затрие.

Четирите представителни организации на работодателите (АИКБ, БСК, БТПП и КРИБ) отдавна са сезирали Прокуратурата за грабежа наречен „държавната помощ за „американските централи“. Прокуратурата обаче не открива престъпление.2

Ето малко любопитни числа.

Годишната пазарна цена на електроенергията е 89 лв./MWh.3 Държавата изкупува тока от ТЕЦ „Марица Изток 1“ за по 225 лв, а от „Марица Изток 3“ за по 159 лв..

Само за сравнение – изкупната цена на електроенергията от

„АЕЦ Козлодуй“ е 54 лв.

Вярно, НЕК закупува известно количество електроенергия и от ТЕЦ „Марица изток 2“ за по 135 лв., но тази преференциална цена важи само за тока от един от осемте енергоблока на централата.

1 https://www.economic.bg/bg/news/12/spasyavaneto-na-tets-maritsa-iztok2-samo-shte-oblekchi-agoniyata-.html

2 Велев: Държавната помощ за американските ТЕЦ-ове е грабеж, https:// www.economic.bg/bg/news/12/velev-darzhavnata-pomosht-za-amerikanskitetets-ove-e-grabezh.html

3 Решение № Ц-19 от 01-07-2019 г. на КЕВР за регулаторния периода

01.07.2019г. – 30.06.2020 г.

„Размерът на непозволената, неправомерна, ненотифицирана държавна помощ за т.н. „американски централи“ е 701 657 000 лева.“.4 Тъй като тези пари се плащат от домакинствата, всяко домакинство „помага“ на тези централи средно с по 233 лева годишно. В началото на 2018 г. тази помощ е била 486 милиона лева или по 162 лева на домакинство.5 Което означава, че грабежът за близо две години е нараснал значително.

И не е вярно, че през 2001 г. така са сключени договорите с ТЕЦ-овете „Марица Изток 1“ и „Марица Изток 3“, че ако държавата не им плаща тези безумно високи цени, те щели да ни осъдят и щели сме да загубим много повече.

Всички правителства след това на Иван Костов са имали възможност да прекратят или предоговорят условията на договорите с по-изгодни за България разпоредби (главно поради неспазване на срокове за реализиране на инвестициите), но вместо това договорите са били променяни в полза на инвеститорите.

Когато си говорим за грабежи изобщо не е задължително да се връщаме 20 години назад. Прокуратурата например знае ли, че за 2014 г. 100-те най-големи фирми в България с общи приходи от 57,6 млрд. лева докладваха на държавата съвкупна загуба от 440 млн. лева?6 И тъй като днес е много модерно да си говорим за хазарт, спомня ли си Прокуратурата, че през същата тази 2014 г. Българският спортен тотализатор излезе на загуба от 3,6 млн. лева?

Сайт на клуб „24 май“, 22 февруари 2020

пр.

4 Велев: Държавната помощ за американските ТЕЦ-ове е грабеж, цит.

5https://dariknews.bg/novini/biznes/biznesyt-amerikanskite-centrali-

izzemvat-po-161-lv.-ot-vsiako-domakinstvo-2088599

6 „Капитал 100. Най-големите компании в България 2014“.

ДУМА, В МЕЧТИТЕ Е ТВОЯТА СИЛА!

Когато ми предложиха като бивш (и.д.) главен редактор на в Дума да напиша кратък материал, посветен на 30-годишнината от създаването на вестника, първата ми реакция беше да откажа. Не ми се стори естествено – два пъти съм уволняван от Дума!

Като се замислих обаче установих, че да си изгонен ръководител на вестника не е изключение, а правило. Няма главен редактор, който да си е отишъл без скандал – ярък и явен или прикрит за широката публика. Самият Продев, великият публицист, патриархът на съвременната лява журналистика, не беше уволнен, но беше принуден да напусне, което е едно и също.

Един рожден ден не е подходящ момент за разказване на конфликти. Затова ще премина направо към пожеланията.

Партийният вестник Дума винаги е бил по-свободен от вестниците на т.нар. „свободен“ печат. „Свободните“ вестници винаги са били в менгемето на собственическите императиви. Думаджии винаги са се ръководели от своите политически разбирания и от своите ценности. Ако е имало изключения, те са били епизодични и несъществени. Пожелавам на Дума да запази своя характер, защото в него е неговото очарование.

Главните редактори по принцип са отстоявали своята творческа независимост, своето право да формират политиката на вестника. Издателят често е негодувал срещу тази свобода, предявявайки законни от юридическа и бизнес гледна точка претенции и когато между него и главния редактор е възниквал конфликт, нещата са свършвали зле за главния редактор. Пожелавам на ръководителя на в Дума, независимо кой е той, да се пази успешно от изкушенията на партийната конюнктура.

Пожелавам му да пази морала на вестника такъв, какъвто ни го завеща създателят му Продев.

Има случаи, в които главният редактор се е опитвал да ръководи журналистите на вестника административно, заповеднически, силово; да им заповядва, вместо да работи творчески с тях. И в тези случаи конфликтът е завършвал с напускането на главния редактор. Пожелавам на редовите журналисти да запазят своя дух, своята гордост, своето професионално достойнство.

Ще завърша с нещо много лично, което написах отдавна − тогава, когато почувствах, че дните ми във вестника като ръководител са преброени.

„Чувствам ДУМА едновременно като свой родител и като свое дете. Израствал съм под нейните грижи и съм се грижил тя да израства. Твърде необичайно чувство… То ме подтиква с благодарност и с грижа да ѝ пожелая няколко неща… Бъди силна. Бъди магнит за съмишленици. Силно обичай! Не мрази, но и не прощавай, когато се сблъскаш с алчността, безразличието и безродието.

И мечтай! В мечтите е твоята сила!“

Дума, 28 март 2020 г.

„БУЛГАР! БУЛГАР!“ В ПАНДЕМИЧНАТА ИКОНОМИКА

След речта на г-жа Урсула фон дер Лайен пред Европейския парламент, в която председателката на ЕК обясни какви пари ще харчи ЕС в отговор на здравната и икономическата криза, първият етап на пандемичното битие1 на съюза сякаш приключи.

Какво се случи за тези три месеца – от март до днес?

Неочаквано висока заболеваемост и смъртност от Covid-19 в страни като Испания, Италия, Франция… Обявяване на епидемия във всички страни на съюза и масово карантиниране на населението. Затваряне на хотели, ресторанти, културни институции, предприятия. Забрана за спортни мероприятия и струпване на хора. В резултат – рязък спад на потреблението, срив на услуги и производства. Хората масово оставаха без работа, респективно без доходи.

Тази безпрецедентна ситуация предизвика немислимо до този момент харчене на правителствени пари, за да бъдат компенсирани в някаква степен и бизнесът, и наемният труд. Висшите европейски чиновници буквално отмениха финансовите правила, по които ЕС живя досега, и призоваха за масирано те-

1 Става дума за короновирусната пандемия, която тръгва в края на ноември 2019 г. в град Ухан, Централен Китай, и се разразява в целия свят през 2020 г. В България на 8 март са открити първите два случая на коронавирус. Правителствата реагират чрез локдауни с различна степен на тежест. Редица бизнеси са затворени. В Европа основните финансови правила за поведение на държавите (основно горни граници на бюджетен дефицит и публични кредити) фактически са отменени, https://ec.europa.eu/commission/ presscorner/detail/bg/SPEECH_20_941.

глене на заеми. Европейската централна банка застана с цялата си мощ зад правителствата, готова да изкупува дълговете им. Съюзът създава нови фондове и започва да раздава пари. Обещава, че ще продължи да го прави, докато кризата бъде овладяна. Меркел и Макрон настояват за колективен кредит от 500 млрд. евро, които ЕС да разпредели между държавите от съюза. Според наблюдатели това си е истинска „коперниканска революция“2, тъй като Германия винаги досега е била против колективното задлъжняване на ЕС. Г-жа Фон дер Лайен обяви мерки за справяне с кризата на обща стойност 2,4 трилиона евро.

Какво прави България в тази ситуация? България поставя нови антирекорди! Докато другите развързват кесиите, нашето правителство решава, че ще продължи да спазва финансовите правила на ЕС от преди кризата. Без никой да му го иска, и дори когато го подканят да не го прави!

Рекордът в стил „Булгар! Булгар!“ не остана незабелязан от европейските чиновници, които озадачено съобщиха на света, че в условията на отключена финансова щедрост единствено България продължава да спазва строгите правила на съюза и засега няма намерение да прескача прага от 3 % бюджетен дефицит.3 Това означава, че има-няма криза, нашето управление смята за излишно да глези народа с „раздути“ разходи. Как се постига това? И защо ли другите европейски страни не могат да ни стигнат?

Най-напред за другите. Още в началото на кризата редица от тях прецениха, че справянето с нея ще им струва разходи доста

2 Вж. Liberation, „Le couple francoallemand sort de son confinement“ („Френско-немската двойка излиза от карантината си“), 19 май 2020.

3 Признанието за изключителност получихме не от кого да е, а от европейския комисар по икономиката и финансови въпроси Паоло Джентилони. На 20 май т.г. той ни отличи: „Дефицитите в бюджета на всички страни от ЕС, с изключение на България, ще се разширят значително над тавана, зададен от ЕС, за до 3% от брутния вътрешен продукт (БВП) през тази година“, https://www.economic.bg/bg/a/view/ek-neobhodimi-sa-povechefiskalni-stimuli-117631.

над обичайните. Гърция обяви антикризисен пакет на стойност от 5,35% от БВП, Германия – 7,2%, Полша – 9%, Чехия – 16%, Унгария – 20%! И защо такива числа? Най-ясно го каза премиерът на Полша Матеуш Моравецки: „Искаме да преминем през следващите няколко критични месеца непокътнати.“4 Унгарският премиер Орбан също беше лаконичен и ясен: „Целта е да се създадат толкова работни места, колкото вирусът е унищожил.“5 Българският антикризисен пакет е в размер на 4% от БВП,

но по-голямата част от тях са за кредити. За сравнение ‒ кредитите в Унгария са едва около 20% от антикризисния пакет на страната.

В редица държави правителствата поеха 80% и повече от заплатите на хората, принудени да си останат вкъщи по заповед на властта. Испанското правителство пък направо въведе базов доход за своите най-бедни граждани.6

На кого в България дадохме най-много пари – 330 млн. лв. ‒ кеш? На полицаи и военни. Защо и на военни, никой не разбра. Може би защото военният министър е коалиционен партньор. Медиците на първа линия заслужиха значително по-скромна сума – 90 млн. лв.

На другите, които трябваше да си стоят в къщи и да не работят, на практика им се каза да се оправят както могат. И за да не бъде посланието съвсем жестоко, властта им предложи да теглят кредити. Бизнесът пък беше „ощастливен“ с мярката 60/40. Защо точно 60%, а не 80, например? Ами защото ако работникът се регистрира като безработен, ще получава 60% по закон. За да не се бръкне държавата и с един лев повече, значи.

4https://www.bloombergtv.bg/a/8-novini-ot-sveta/45371-stranite-otiztochna-evropa-lekuvat-ikonomikite-si-sas-spasitelni-stimuli

5https://www.dnevnik.bg/sviat/2020/04/06/4051001_orban_obeshta_ pochti_6_mlrd_evro_garantirani_zaemi_za/

6 Испания реши да плаща базов доход на 850 000 домакинства, които са 2,5 милиона испанци, в мoмeнтa пoлyчaвaщи минимaлни дoxoди. Щe бъдaт плaщaни cyми oт минимyм 550 eвpo мeceчнo нa eдин чoвeĸ.

Затова. Бизнесът с право оцени тази мярка като неудачна. Към 11 май само 4% от фирмите се бяха възползвали от нея. И как да бъде иначе. Ако работникът не формира приходи, т.е. ако не си изкарва заплатата, по каква логика собственикът да му плаща 40% от възнаграждението?

Българското правителство все пак получи от ЕС една добра сума от 1,35 млрд. евро за преодоляване на новата криза. И тъй като не би било много прилично тя изцяло да бъде спестена, властта обяви като мярка възможността да се теглят кредити – безлихвени или необезпечени. Грантовете се оказаха символични ‒ 173 млн. за микро и малки фирми и 156 млн. лева за т. нар. средни предприятия. Тази пестеливост не попречи, разбира се, на министър-председателя гръмогласно да заяви, че България се е превърнала в „рог на изобилието“.

Защо у други държави – така, а у нас – иначе?

Българското правителство не се притеснява от негативна реакция на населението. Народът е свикнал да живее невероятно мизерно. Достатъчно е да се спомене, че средната пенсия за над 2 милиона граждани е под 200 евро на месец.

Второ, това правителство пребивава в изключителен медиен комфорт. В началото на кризата се чуваха някакви вопли на граждани „как ще си хранят децата“, после обаче проблемът с прехраната тотално изчезна от основните медии. Което означава, че престана да съществува за обществото.

Трето, карантината позволи на властта да спира в зародиш всякакви масови действия. В столицата мирна демонстрация в подкрепа на хората, останали без работа и средства за препитание, организирана при това със спазване на всички противоепидемични мерки, беше забранена, а инициаторите ѝ ‒ заплашени с непосилна глоба и затвор.

Четвърто, дори когато граждани успеят да се съберат на протест, те формулират просто „Оставка!“ и до никаква финансова конкретика не могат да стигнат.

Пето, икономическите неблагополучия на страната не се отразяват върху политическите рейтинги. В политическо отно-

шение българският избирател е скаран с числата. На него му въздействат „мъжкарското поведение“, проявата на „бащина грижа“, „личната корпоративна и трудова зависимост от властта“ и прочее. Това ниски доходи, огромни неравенства, висока смъртност, ниска раждаемост, голяма заболеваемост, изтичане на човешки ресурс от страната и влияние на управлението върху съответните показатели са теоретични неща, отвлечени понятия, обективни дадености, съдба.

Шесто, ако някъде все пак се зароди алтернатива, тя бива медийно удушена, и кръгът се затваря.

Защо все пак българските власти не „развързаха кесията“ повече, след като имат височайша европейска благословия и при възстановяване на средствата могат да очакват сериозна международна подкрепа?

А защо да го правят? Вътрешна морална и политическа потребност нямат; външен натиск няма; политически ресурс, който да застрашава властта им, няма; медийна среда, която да им диша във врата и да ги притеснява, няма.

Наистина, защо да го правят? Не е ли по-добре да си формират буфери и да не си тровят живота със сложни финансови задачи?

А иначе българите се оказахме най-притеснени за финансовото си положение. Разтревожени са цели 62%. Това също е рекорд – този път отдолу. Само за сравнение ‒ на „дъното“ на класацията е Дания – с 10% .7 Явно там усещането на хората, че ще бъдат защитени, е доста по-силно.

Монд дипломатик – българска редакция, 1 юни 2020

7 Проучване на Eurofound „Живот, работа и COVID-19“, https://www. economic.bg/bg/a/view/balgarite-sa-naj-pritesneni-za-finansovoto-si-badeshtev-es-117206.

БЕДНИТЕ ДА СЕ ГОТВЯТ ДА ПЛАЩАТ МАСРАФА!

Когато европейските държави си спряха икономиките, за да се борят с Covid-19, и започнаха да раздават пари, за да не фалират фирми и граждани, наблюдаващите започнахме да се питаме „Кой ще плаща сметката?“. Има различни сценарии1, като един от тях вече добива ясни очертания.

Банките започват да трупат лоши кредити (от ипотеки, кредитни карти, автомобилни заеми и др.). Специалистите изчисляват, че общата сума сега е към половин трилион евро, с тенденция да стане един трилион. Вероятно ще се направи т. нар. „лоша банка“2, която ще продаде облигации на закъсали банки срещу техни несъбираеми кредити. Тези закъсали банки ще продаде хартийките на ЕЦБ, която срещу тях ще им даде реални пари. И така – хората и фирмите ще дължат пари на

„лошата банка“, която ще дължи пари на ЕЦБ. Хората няма да връщат, „лошата банка“ няма да връща, ЕЦБ ще трупа несъбираеми кредити, които в един момент може да отпише.

Абсолютно същата по смисъл схема ще се разиграе и със сумата от 750 млрд евро, която ЕК ще раздава на страните от ЕС, а пък страните уж ще връщат след 20–30 години. И точно в този деликатен пункт става ясно, защо Виктор Орбан нарече „абсурд и перверзия“ начинът, по която ЕК е замислила да разпределя тези пари.3

1 https://bg.mondediplo.com/article1667.html.

2https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2020/06/10/4077307_

ecb_podgotvia_plan_za_losha_banka_za_ochakvana_vulna/.

3 https://www.24chasa.bg/novini/article/8641261.

Да припомня, Комисията обяви, че ще бъде взет колективен европейски заем, който ще бъде разпределен между страните, като богатите страни ще връщат повече, отколкото ще получат. Съответно бедните страни като България ще връщат по-малко, отколкото ще получат. Тук възторгнатите от морала на нашите европейски ръководители изръкопляскаха, като извикаха „България ще е на чиста печалба, докато страни като Франция и Белгия, например, ще бъдат донори!“ А не е ли така?

Защо все пак Орбан говори за перверзия? Не за несправедливост, а точно за „перверзия“? Защото богати страни, като споменатите по-горе държави, ще вземат СЕГА много пари, защото са „големи жертви на Covid-19“, а бедните страни като България и Унгария, ще вземат малко пари, защото са „малки жертви“. Като че ли с тези пари богатите страни ще съживяват починали! Не, те просто ще подпомогнат много по-солидно своите икономики и своите граждани отколкото ще могат да направят това бедните им роднини! Това е несправедливо, но начинът, по който се поднася, го прави цинично – пред европейската общественост нещата се представят така, сякаш богатите държави ще връщат много повече, отколкото са взели и като цяло ще са на минус. Ако връщат обаче! Идеята за „лоша банка“ е твърде вероятно да бъде приложена и за държавните дългове, така както е замислена сега за търговските банки. Ако това се случи, ще наблюдаваме „Кой ял, ял и кой пил, пил!“

Това обаче не е целият „филм“. В един момент всички отговорни ръководители ще се сетят, че повече лоши кредити не трябва да се трупат и че държавите повече не бива да задлъжняват. Как се постъпва в такъв случай? Започва да се пести! От къде ще се пести? Във всеки случай не от лихвите на банките и не от лихвите на всякакви лихвари, пардон, заемодатели, които в целия процес ще бъдат несменяемият посредник между държавите и Европейската централна банка. Ще започне да се пести от социалното дело, от общественото

здравеопазване, от общественото образование, от пенсиите, от заплатите и прочие „екстри“, които обикновените хора ползват.

Както е казал Алфонс Але: „Търсете парите там, където са – при бедните. Вярно, те нямат много пари, но за това пък са много!“

Сайт на клуб „24 май“, 11 юни 2020

ЗА КИТАЙСКОТО ОТСЪСТВИЕ ОТ БЪЛГАРИЯ

Конференцията „Балканите в стратегическата визия на Китай“, която ще се проведе в понеделник на 9-ти ноември1, ще ни припомни по своя си дипломатичен начин, че накъдето и да се обърнем, все български отрицателни рекорди ще видим. Китай се интересува от Балканите, но България, не се интересува от китайските инвестиции. За разлика от своите съседи.

За периода 2005 – 2015 г. Китай е инвестирал в страните от Балканския полуостров над 26 млрд долара. В енергийната индустрия на Румъния са налети 1,84 млрд. долара китайски пари, в транспортния сектор на Сърбия – 3,7 млрд, в Гърция – 5,46 млрд. За този период в България Пекин е вложил едва 330 млн. долара.

На пристанището в Пирея Китай участва в изграждането на най-бързо развиващия се контейнерен терминал в Европа. Останала миноритарен собственик на това пристанище, Гърция всяка година прибира на китайците по 100 милиона евро наем. С китайски пари се строи високоскоростната железопътна линия Белград – Будапеща, която ще намали времето за пътуване от 9 на 2,5 часа. Новият път ще бъде удължен до столицата на Македония, а оттам и до Атина. Това ще намали времето за пътуване на китайските стоки до Централна Европа от около два месеца на една или две седмици. В този инфраструктурен проект нашата съседка Македония се вижда като плацдарм,

който свързва Пирея с европейската железопътна мрежа.

1 Организатори са Институтът за икономика и международни отношения, Българското дипломатическо дружество и Фондацията „Фридрих Еберт“.

Разбира се, че Китай си гони интересите. Чрез балканските проекти, в които участва, той си осигурява необходими за икономиката му природни ресурси, придобива привлекателни предприятия, изпраща в чужбина част от излишъка на своята работна ръка и натоварва собствени производствени мощности дотолкова, доколкото по правило договорите изискват китайско оборудване.

След главно инфраструктурните проекти се очаква втора вълна от китайска активност по инициативата „Пояс и път“. Тя ще започне с проникването на големи компании в региона, като Huawei, Tencent, Alibaba и WeChat.

Е, Брюксел се мръщи, защото силата на Китай на Балканите посочва негови слабости и го поставя в конкурентни условия. И то не само в областта на икономиката. Ето един, бих го нарекъл, куриозен случай.

През пролетта на тази година, по време на епидемията от Ковид – 19, Пекин оказва помощ на Сърбия като ѝ доставя респиратори, лекарства, маски и лични предпазни комплекти, както и изпраща екип от опитни вирусолози. Точно в този момент ръководителят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен обявява забрана за износ на лекарства от Европейския съюз за страни извън ЕС. На това президентът на Сърбия А. Вучич реагира с думите „Не съществува европейска солидарност! Всичко това са приказки!“.

Брюксел се притеснява и от загуба на политическо влияние. В Съвета на ООН по правата на човека например Гърция се е противопоставяла на приемането на декларация, в което Брюксел критикува КНР за случаи на нарушения на правата на човека, наричайки я „неконструктивна критика към Китай“.2

За мръщенето и за ревността, която проявява Западна Европа, когато става дума за влияние на Китай на Балканите говорят дори обикновени журналистически заглавия. Дори на фона на

2 https://riss.ru/article/15768/.

блестящото отсъствие на Пекин от България, Дойче веле озаглави един свой материал с внушителното: „Дори слънцето на България свети за Китай“ (21.02.2012). А ставаше дума просто за инсталация от слънчеви колектори край Ихтиман.

Чудесната инициатива за разговор на тема „Китай – Балкани – България“ не може да не буди смесени чувства у нормалния българин. От една страна радостно е, че все пак има организации в България, който инициират срещи по въпроси за сътрудничеството на България с други страни. Въпроси, които са много важни, но които не съществуват за нашите управляващи. Тъжното е, че ще си поговорим за това как наши съседи печелят стотици милиони от сътрудничеството с Китай, докато ние постоянно сме заобикаляни от проекти и пари, за да не се нарушава нашата евроатлантическа солидарност.

Сайт на клуб „24 май“, 6 ноември 2020

КАТО ЗАТВАРЯТЕ ДЪРЖАВАТА, ЗАЩИТЕТЕ ХОРАТА!

Едновременно с готвената блокадата властите трябва да обявят и икономическите мерки, които ще се предприемат в защита на бизнеса и на хората. Ако не го направят, не ми се мисли какво ще им се случи на стотици хиляди, свързани със затворените бизнеси. През пролетта правителството почти остави хората да се оправят както могат – на практика единствената мярка, която видяхме беше „60/40“, а и тя не се ползваше с особена популярност.

През пролетта Франция и Англия за няколко месеца дадоха на хората в принудителна безработица над 80% от заплатите им! Днес в Австрия компаниите, засегнати от затварянето могат да очакват до 80% от оборота си за миналата година по същото време. В Дания малките и средни предприятия могат да искат до 90% от оборота си, а големите – до 70%. В Унгария пък правителството ще възстановява 80% oт cтoйнocттa нa peзepвaциитe в тypиcтичecĸия ceĸтop1.

И нашите власти да не оправдават, че няма пари! Европейските заеми за посрещане на здравната криза, са толкова мащабни, че е изключено да бъдат връщани по класическия начин. Те или ще се превърнат във вечни заеми, на които ще се плащат само лихвите, или просто ще бъдат трансформирани в лоши кредити.

Европа знае, че въпреки високата цена, не може да остави своите народи на ръба на отчаянието и затова помагат с пъл-

1 Вж https://www.economic.bg/bg/a/view/bsk-nastojava-dyrjavata-dapoeme-i-razhodite-za-naemi-na-zatvorenite-biznesi.

ни шепи. Дали нашите управляващи го знаят, не е сигурно. В нормалните европейски страни политиците знаят, че ще бъдат изметени, ако си позволят пренебрежение към проблема за оцеляването на обикновените граждани. В България не е ясно дали ги очаква такава съдба и това развързва нехайство и безотговорност. А опозицията – сега е момента да поиска прилагането у нас на европейски практики. Друг няма кой да го направи. А отиването в болниците като лекари и санитари може да е ефектно, но е далеч от истинската национална отговорност на опозицията.

Сайт на клуб „24 май“, 24 ноември 2020

ДУМИ ЗА ВЕЛИКИЯ ПЕТЪР I БЪЛГАРСКИ

Днес българската православна църква чества паметта на един велик български цар – Петър I (910 (?) – 30 януари 970). Велик, защото в епохата на Средновековието, когато войната е била едва ли не естествено състояние на държавите, той е запазил мира за своя народ за цели 42 години. На всичкото отгоре велика Византия му е плащала данък през цялото време на неговото управление. Когато бях ученик ни учеха, че цар Петър I е слаб цар. Слаб, защото не е водел успешни битки, не е громил врага, не е разширявал границите на България. Ако приложим към него обаче „способността да твориш мир“ той няма равен на себе си! Цели две поколения не са знаели какво е война!

Много жалко, че нямаме исторически източници, които да ни разкажат за живота през тези години. Български източници на практика нямаме. Това, което знаем за нашата средновековна България го научаваме главно от византийски историци. А те са писали за България тогава, когато Византия е била във война с нас.

Защо българските монаси тогава не са описвали своята епоха? Защо не сме имали историци? Ровя се в книгите, но отговорът на този въпрос за мен остава загадка. Дори за т.нар. наш

„Златен век“ почти нищо не знаем. Грамотните тогава са превеждали религиозни книги, писали жития, но не са описвали живота на своята страна – културен, политически и икономически. Питал съм за това и проф. Божидар Димитров, и проф. Андрей Пантев, и проф. Станислав Станилов, и акад. Васил Гюзелев, но удовлетворителен отговор нямам.

А може би сме имали книги, които по-късно, по време на турското робство за били изгорени? Десетки манастири са били

унищожени… Да, но как тогава е запазена гръцка литература? Гърците също за били под турско робство! Техните свети обители също са били християнски и са били трън в очите на мюсюлманските управници! Вярно, наши славянски християнски книги са унищожавани не по-малко яростно и от гърците!

Не знам, не знам…

Сайт на клуб „24 май“, 30 януари 2021

ЗА БСП С РАЗБИРАНЕ

Поглед.инфо/ Вчера от standartnews.com водачът на бургаската листа на БСП Петър Кънев ни информира, че „само БСП може да отстрани ГЕРБ от властта“. И логично препоръча да не се гласува за друга партия, защото това ще е „разпиляване на гласове“, което пък е „вредно за България“.

Разбира се, в такава статия П. Кънев правилно се наема да каже защо ГЕРБ трябва да бъдат отстранени. Главното обвинение е: защото „Години наред в България не се води икономически дебат заради ГЕРБ.“ „Летят милиарди наляво-надясно и никой не им задава въпроси“. Тук ще се съглася. Най-вече с това, че на управляващите никой не им задаваше въпроси, особено опозицията, на която това ѝ е работата. Само ще добавя, че икономически дебат няма в обществото и заради БСП, която през последните години не постави публично за разискване нито една икономическа тема. Нито бедността, нито неравенствата, нито глупавото оттегляне на държавата от икономиката – тези теми не бяха интересни за главната опозиционна сила.

Нито дума др. Кънев не споменава за сбърканата проамериканска външна политика на ГЕРБ, за крайно несправедливата за обикновения човек данъчна система, за толерирането и стимулирането на рекордните за ЕС неравенства, за липсата на каквато и да е идея за развитие на българската икономика и пр. и пр. Защо др. Кънев не говори за тези неща? Защото по отношение на тях БСП прилича на ГЕРБ, така както си приличат еднояйчни близнаци. Дори да предположим, че БСП може да отстрани ГЕРБ от власт, тя не дава никакви признаци, че е способна да отстрани Герберщината.

Тезата за „вредното разпиляване на гласове“ е основният предизборен аргумент на БСП. Май е и единственият. Това, че

ще бъде прекратено краденето, не го броя, защото тази приказка е дежурна в устата на всяка опозиция, независимо коя е тя и кога говори. Помните ли ГЕРБ с какво основно послание влезе във властта? Че ще прекрати завинаги практиката „Батко и Братко“! И какво стана?

А защо „разпиляването на гласове“ е основният, ако не и единственият, аргумент на БСП? Защото единственото нещо, от което БСП се интересува е Властта. И това е така от поне 20 години. Със социализма БСП приключи с падането ни от власт през 1997 г. След този рубикон всяко действие на Партията беше мотивирано с властта и само с властта. И пробутването на НАТО без обещания референдум, и продажният начин на влизане на България в ЕС, и всички неолиберални брадви, които се стовариха върху народа ни, бяха преглътнати от ръководствата на БСП в името на „доброто отношение“ на чужди господари. От много време политиката за БСП не е борба за политики, а борба просто за власт. И тези, които отстояват принципи, ценности, леви идеологии извън БСП, стават вредни.

Симпатизантите на лявата идея, които повтарят мантрата на ръководството на БСП за „разпиляването на гласове“, всъщност не искат да помогнат на никой друг, който има потенциал да защитава техните убеждения. Със своето поведение те не искат промяна. Те искат още от това, което сърбат през последните 20 години. И в името на какво? В името на овластяването на шепа хора, които отдавна нямат нищо общо със социалистическата идея. Нямат, но имат забележителната способност да експлоатират емоционалната и интелектуална вярност към една 130-годишна история.

На изборите през 1893 година партията на Димитър Благоев БСДП се явява самостоятелно и получава едва 570 гласа в цялата страна. Тези 570 гласа са били „разпиляване“ и за консерваторите, и за либералите тогава. Защо хората на Благоев, Габровски и Сакъзов са допуснали това „вредно разпиляване“? За да утвърждават своите политически възгледи и своя политически морал. И добре, че са го правили, защото без тази „липса

на прагматизъм“ историята на България щеше да бъде съвършено различна.

Иначе се отнасям с разбиране към ръководството на БСП. Властта е сладко нещо и който ѝ пречи, сигурно е вреден за България.

Поглед инфо, март 2021

НАШИТЕ БЪЛГАРСКИ ИЗБОРИ, НАШАТА БЪЛГАРСКА КАРМА

Преди няколко дни стана дума с колега – философ за приносите на Буда в духовната история на човечеството. Бързо се съгласихме за две неща – първо, Буда пръв започва да учи, че традицията и думите на светите мъже не са гаранция за истинност – за да постигне истинско знание, човек трябва да се опира преди всичко на личния си опит. Второ, пръв създава школа, която изследва познавателния апарат на човека, твърдейки че пряк достъп имаме само до него, т.е. Буда е първият „кантианец“, ако можем чрез шега така да посочим неговата революция в гносеологията.

Не се разбрахме обаче дали Буда има принос в разбирането на кармата. Аз твърдях, че той въвежда съвременното понятие за карма, а колегата твърдеше, че Буда наследява учението за карма от хиндуизма.

Ето моите аргументи.

Действително понятието за карма е много по-старо от Буда. Той заварва следната концепция: човек се преражда и начинът, по който е живял определя характеристиките на неговия следващ живот. Може да се прероди в животно, може да се прероди отново в човек – като цар, като слуга и т.н. Неговото състояние е неговата карма – това е заслужил, това е получил.

Буда пръв започва да разглежда кармата не като заслужено състояние, а като определено действие, определен избор. И тъй като днес всички сме на политическа вълна, илюстрирах разликата със следните примери.

Наша българска карма не е, че ние сме най-бедни и най-изостанали в Европейския съюз. Нашата карма е че ние ежедневно

правим избори, които ни държат като най-бедни и най-изостанали. Например, ние избрахме да не се интересуваме как така ТОТО – то преди няколко години излезе на загуба от 3 млн. лева; как така преди няколко години 100-е най-големи фирми обявиха съвкупна загуба от половин милиард лева; като така редица години БВП расте с много по-големи темпове отколкото корпоративната печалба; как така ДДС-то, което се събира по размер изобщо не съответства на размера на БВП. Ние ежедневно избираме да не формулираме никакви свои цели в състезанието между народите; да не се интересуваме как можем да използваме наши предимства. Управляващите избират да не се интересуват от голямото крадене, което се доказва лесно с прости сметки; опозицията избира да не притеснява управляващите по този въпрос, а членовете на партиите си избират да не търсят от ръководствата си поведение, което съответства на техните ценности.

Нашият избор, който води до нашата изостаналост, не е веднъж на четири години. Нашите избори са всеки ден. Всеки ден управляващите правят избори, опозицията прави избори, гражданите правят избори, партийците правят избори.

Кармата не е следствие. Кармата е причина. Кармата не е състояние. Кармата е действие. Състоянието е резултат от кармата.

Ето така Буда ме кара да разбирам обществото, в което живеем.

Сайт на клуб „24 май“, 7 април 2021

ТОМАС МОР –

УЧИТЕЛЯТ, КОГОТО ОБЕЗГЛАВИХА

„Карта на света, върху която не фигурира страната Утопия, не заслужава и най-бегъл поглед“

Оскар Уайлд

На днешния ден, на 6 юли, 1535 г. е обезглавен Томас Мор. Когато се качва на ешафода, конструкцията му се струва паян-

това и той се обръща към едно от служебните лица: „Лейтенант, моля Ви, помогнете ми да се кача, със слизането ще се справя сам!“ На ешафода Мор коленичи и прошепва 51-ви псалм: „Боже, смили се над мен заради Своята милост и заличи беззаконията ми…“ . Неочаквано палачът се навежда над Мор и прошепва: „Простете ми!“ Мор се изправя, прегръща палача, казва му

„Простено да ти е!“ и коленичи отново. Ударът на брадвата е бърз, силен, професионален. Главата на Мор се отделя от тялото. Видът на екзекуцията е проява на великодушието на крал Хенри VIII. Журито, което за петнадесет минути намира Мор за виновен, постановява смърт чрез извличане, обесване и разчленяване. Това означава довличане на човека от кон до бесилото, обесване и след това разрязване на тялото, като частите се разхвърлят на публични места за страх и назидание на живите. Хенри VIII обаче отменя тази присъда и я заменя с обезглавява-

не. Благородно. Все пак това е Томас Мор.

Какъв е жизненият път на Мор и защо той стига до ешафода? Кариерата на Мор е силна, непоколебима, образцова. На

26-годишна възраст става депутат, на 32 – заместник-шериф на

Лондон, на 36 – секретар и таен съветник на Краля, на 47 – канцлер на херцогство Ланкастър. След от 4 години е на върха – лорд канцлер на Англия.

Когато Хенри VIII решава да се разведе с първата си жена, Екатерина Арагонска, папата не му дава благословия. Тогава Кралят обявява себе си за върховен глава на Църквата на Англия, а самата Църква – за независима от папския престол. Тогава е съчинена „Клетвата за върховенство“ („Oath of Supremacy“), която трябва да бъде положена от всички служители в кралството.

Томас Мор отказва да положи Клетвата. Дори не постъпва като онези епископи, които се съгласяват да се закълнат, но с добавката на края „доколкото позволява Христовият закон“. Мор отказва да приеме църковното върховенство на английския крал под каквато и да е форма. И съответно е осъден за държавна измяна.

Томас Мор е можел да направи компромис. Да измърмори Клетвата. Да добави нещо на края, за покой на съвестта. Мор обаче не е пожелал да се раздели с принципите си. Затова е предпочел да се раздели с главата си.

А иначе, деликатен човек е бил Томас Мор. Един от великите мечтатели в човешката история. Описал своите мечти в прочутата си книга „Утопия“. И за да не дразни Краля, е вложил мечтите си в устата на свой събеседник – уж животът на Утопия му е бил разказан.

Мор е мечтаел за общество, в което не съществува „съзаклятието на богатите“. Общество, в което няма частна собственост, няма бедни, няма просяци. Утопийците презирали златото и изковавали от него веригите за робите. А роби били тези, които тежко нарушавали правилата на хармоничното общество.

В мечтите на Мор толерантността е на божествен пиедестал. В неговия утопичен свят „Бог изпитва наслада от разнообразието на религиозни възгледи“. И в храмовете на страната Утопия няма изображения, защото всяко изображение е конкретно и би могло да наскърби човек, който е с други религиозни разбира-

ния. Защото всички, макар и с различни религиозни убеждения, се молят в едни и същи храмове. Мечта, заявена в епоха на стотици разгорени клади от Инквизицията!

Дори в своя протест срещу поведението на Краля Мор е толерантен и деликатен. Той не приема правото на Краля да се ожени втори път, не присъства на коронацията на Ан Болейн, но изпраща до Краля и кралицата своите благопожелания за щастлив живот. За епохата, обаче в която живее Томас Мор тази толерантност е неразбираема.

Мор е знаел, че не може да промени обществото, в което живее. Той е знаел, че мечтите му не могат да бъдат реализирани. Сили ли не е виждал в своето общество, обективни обстоятелства ли не е виждал, той и не се е опитвал да хвърля мостове между мечтания свят и светът, в който живеел. Така той е създал в историята тази порода личности, които ние наричаме

„социалисти утописти“.

Мор просто е искал да мечтае. Мор е търсел мечтаещи хора. Мор е създавал мечтаещи хора. А някои неща, които твърде силно не са му харесвали, той просто не приемал. Не се е борил срещу тях, не се е съпротивлявал, просто не ги е приемал. И за тази спокойна съпротива Мор е платил с живота си.

Най-големият парадокс е, че Църквата на Англия канонизира Томас Мор. Мор е светец и мъченик и на тази Църква, чиято независимост той е отхвърлял.

„Неведоми са пътищата божии!“ Особено при мечтаещите хора, които не пречат на никого. На които обаче понякога им режат главите.

Сайт на клуб „24 май“, 6 юли 2020

СЪДЪРЖАНИЕ

ЖИВОТЪТ НА ДУМИТЕ
СЕЛЯНИНЪТ ОТ ЛОКОРСКО
ЗА ЛЯВАТА ИДЕНТИЧНОСТ
ЗА КАУЗИТЕ НА ЛЕВИЯ ПЕЧАТ
ПРЕХОДЪТ – МИТ ИЛИ РЕАЛНОСТ
10 НОЕМВРИ – ИЛЮЗИИТЕ НА НОВИЯ ПЪТ
ВСЕКИ СИ ИМА СВОЯ ПРЕХОД
ПРОВАЛЕНИЯТ ПРЕХОД – БЕЗ ПОУКИ, ЦЕЛ И ПОСОКА
ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ НАСТЪПВАМЕ ЕДНА И СЪЩА МОТИКА
БЕГЪЛ ФИЛОСОФСКИ ПОГЛЕД ПО ТЕМАТА „БОГАТ – БЕДЕН“
КРИЗАТА ТОВА УДОБНО ОБЯСНЕНИЕ!
НИЕ, СЛЕД ЗАПЕТАЙКАТА
БЪЛГАРСКАТА БЕДНОСТ
СВЕТОВНИЯТ СОЦИАЛЕН ФОРУМ
ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ НА „МОНД ДИПЛОМАТИК“ – С НАДЕЖДА
ЩРИХ КЪМ ПАТОЛОГИЯТА НА ОБЩЕСТВЕНИЯ ДНЕВЕН РЕД
БЪЛГАРСКИТЕ ЕЛЕКТОРАЛНИ РЕВОЛЮЦИИ
КЪМ ПСИХОЛОГИЯТА НА ЛАКЕЯ
МЕЧТАТА НА ОБЩИНА БИНГО
ЗА СПЕЦИАЛИСТИТЕ ПО ГЛОБАЛЕН КАПИТАЛИЗЪМ
ЗА ВЕСТНИКА НА ДЕЦАТА ОТ ВЕСЕЛИНОВО
МИЛОСТИНЯТА НА МВФ
СТОТЕ ТОЯГИ НА МВФ
БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИЧЕСКА НОРМАЛНОСТ
ВЕЛИКИТЕ ДНИ НА ВЕЛИКИТЕ ХОРА
ОБИДНА ПРЕДИЗБОРНА КАМПАНИЯ
ПАРТИЙНА ДОБРОТА
ПУСТИНЯТА
ВОДЕЩИТЕ НОВИНИ ПО СВЕТА И У НАС
ХЕЙ, МЛАДИТЕ, БЪДЕТЕ МЛАДИ!
КЛАСОВА НАГЛОСТ
УПРАВЛЕНСКИ БАСНИ
СБЪРКАНИ СВЕТИНИ
АРМАНИ И ЛЕЛЯ ПЕНА
ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИТЕ БГ„СВИРКИ“
ЧОРБАДЖИЙСКИ НЕВОЛИ
ТЕОРЕТИЧНИТЕ НИ ТАЛИБАНИ
ОТЛИЧНИЦИ. МОЖЕМ ОЩЕ, НЯКОИ СА ПО-НАПРЕД!
НЕ ПИПАЙТЕ БНТ!
ТАРИКАТЛЪЦИТЕ НА ГЕРБ
ИНФОРМИРАНИ И ВЧЕСАНИ
ДЪРЖАВАТА НЯМАЛА ПАРИ
ПОТАЙНОСТИТЕ НА БСП
ПАЗАРНО ПОЖАРОГАСЕНЕ
ЛУДОСТТА НА ФИНАНСОВИЯ МИНИСТЪР
ДА ЖИВЕЕ МАФИЯТА!
ДЪРЖАВНО ДОВЕРИЕ ЗА ВСЕКИ
И БОТЕВ НИ Е В ПОВЕЧЕ
ВЪЗМОЖНИ ЛИ СА У НАС ИКОНОМИЧЕСКИ ДЕБАТИ?
УПРАВЛЕНИЕ И ОЦЕНКИ
ПРОСТ ВЪПРОС
КРИЗА ЛИ?
ФАБРИКА ЗА МИЛИОНЕРИ
ХРАНИ И СТАНДАРТИ
ТЪРГ ЗА УПРАВЛЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
КЛЮЧЪТ КЪМ БЪДЕЩЕТО
ИНТЕРЕСИ И ЛОГИКА
ЗА НОВИЯ ПАТРИОТИЧЕН ФРОНТ
ЗА ЕДНИ БРАДВА, ЗА ДРУГИ СВАТБА
УЧИЛИЩЕ И РЕЛИГИЯ
КЪМ ПРЕДКОНГРЕСНАТА ЧЕРГА
ЗА ТАТКО И МАЙКА КАТО ЗА ЧАСТНИ СЛУЧАИ
ФАКТИ И СЦЕНАРИИ
ВЕЧЕ ТЪГА ВМЕСТО ГНЯВ
ЗА ДОСТОЙНСТВОТО НА „АТАКА“
ЗА ГЛУПОСТИТЕ НА ФИНАНСОВИЯ МИНИСТЪР
ПО ШВЕЙЦАРСКИ
ВЪПРОСИ ЗА ЯСНОТАТА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КОШНИЦИ
ДЕЛНИЧНИ ПОЖЕЛАНИЯ
ДЕФЕКТЪТ ДА СИ ЧЛЕН НА БСП
ДОЛУ СКУКАТА!
ТРАКТОРИ
РАВНИС ПО ФРАНЦИЯ
ПАРТИЙНИ ЖЕЛАНИЯ
ТРИ ЕЛЕКТОРАЛНИ ЗАБЛУДИ В БСП
ЖАЛКА БЮДЖЕТНА ГОРДОСТ
ПО-КРОТКО С ПРОФЕСИОНАЛИЗМА
КАПИТАЛИСТИЧЕСКИТЕ ЗАЛЪГАЛКИ ЗА НАРОДА
СКУЧНА ТЕМА
НА БОРБА С АВАНТЮРИЗМА
СВЕТОВНОТО КАЗИНО ВЪРТИ НА ПЪЛНИ ОБОРОТИ
ПРОСТО И ЛЕСНО
КЪДЕ СА ПАРИТЕ!
КАКВО ХАРЕСВАТ ПАЗАРИТЕ
ОТНОВО ЗА „КАЗИНОКАПИТАЛИЗМА“
НА БАБА СИ НА ХУРКАТА
ЗА БЮДЖЕТА „ХАЙКУ“
ЗА ЕВРОПЕЙСКАТА БЕЗРАБОТИЦА В БЪЛГАРИЯ
КАК БСП ДА СЛЕЗЕ НА ЗЕМЯТА
ЗА ХЛЯБА И КЪСАТА КЛЕЧКА
ЗА ПЛИТКОТО И ДЪЛБОКОТО
ПЪРВЕНЦИ ПО НЕАДЕКВАТНОСТ
ПЪТ КЪМ СЕВЕРНА КОРЕЯ
ВЕЧНА ДРУЖБА СЪС САЩ
ЗАГАДКИТЕ НА БЪЛГАРИЯ
ХАЗАРТНИ РАЗМИСЛИ
КОГА БСП ЩЕ ТРЪГНЕ НАГОРЕ
ЗА НАДЕЖДАТА
НЕРАЗБИРАЕМО ЗА БЪЛГАРИ
ЗА ЦЕНАТА НА ВОДАТА В БЪЛГАРИЯ И БОЛИВИЯ
ЗА КРАЖБАТА НА ИСТОРИЯТА НИ
БЪЛГАРОФИЛСТВО
ПРАВИЛА ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
ПРОГРАМНИ БЮДЖЕТНИ СПОРОВЕ В БСП
11 СЕПТЕМВРИ
ОТКРИТО ПИСМО ДО Г-Н ПРЕЗИДЕНТА
ГОЛЯМАТА ЛАКОМИЯ И НЕЙНИТЕ ПОДАНИЦИ
ОТНОВО ЗА „СВИНСКОТО СЪС ЗЕЛЕ“ И ПРЕМЪЛЧАНИТЕ ФАКТИ
КУЦИЯТ КРАК НА ЕВРОПА
АКО В ГЪРЦИЯ Е КРИЗА, У НАС Е АД
КОГАТО СРАМЪТ ЗАМЕНИ ГНЕВА
МАЛКИ И ГОЛЕМИ ЗАГАДКИ
ЕЙ, ПУБЛИКАТА!
„СПАСИТЕЛИТЕ“ НА ГЪРЦИЯ
ЗА СЪЧИНИТЕЛИТЕ НА ПРИКАЗКИ
НАЦИОНАЛНИ МЕЧТИ
НАГЛОСТ
ЗА ВМЗ СОПОТ И ЗА ДЪРЖАВАТА, КОЯТО МОЖЕ, НО НЕ ИСКА
ПОЛИТИЦИ ИМАМЕ, ОТГОВОРИ – НЕ
БЪЛГАРСКИЯТ ПЪТ ЗАНИКЪДЕ
ПАТРИАРХЪТ И БЪЛГАРСКИЯТ ДУХОВЕН ПРОБЛЕМ
ШАНСЪТ В ПРОТЕСТИТЕ
НАГЛОСТТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
ЗАЕМИТЕ И ЗАГАДКАТА НА ФИНАНСИСТИТЕ
БАБАТА, КОЯТО ОТКРАДНА В ОСОБЕНО ГОЛЕМИ РАЗМЕРИ
ПО КАКВО ЯПОНЦИТЕ И БЪЛГАРИТЕ (НЕ) СИ ПРИЛИЧАМЕ
КРАЖБАТА И ЕЗИКОВИТЕ ВЪЛШЕБСТВА
ТИХА ЗАВИСТ
ПРОТЕСТИРАЙТЕ ПРЕД ПОЛИТИЦИТЕ, НЕ ПРЕД БАНКЕРИТЕ!
ВНИМАТЕЛНО С ЕМОЦИИТЕ!
КОЙ НЕ ПЛАЩА ЗА ЗДРАВЕ? ПОИМЕННО!
ТРЕВОЖА СЕ, Г-Н АЛЪН!
ДЪРЖАВАТА ДА ОЗАПТИ ЛИХВАРСТВОТО
ЗА КЛЮЧОВАТА РОЛЯ НА СРЕДНИЯ ЕШЕЛОН
КЛАСАЦИЯТА НА ДАНЪКОПЛАТЕЦА
СИНДИКАТИТЕ ДА ОТИДАТ ПО-ДАЛЕЧ
ЗА ПРАСЕТАТА, КАЗАНЧЕТАТА И ДАНЪЦИТЕ
СЪВЕТ КЪМ ФРАНСОА ОЛАНД
ВЪЗГЛЕДИТЕ НА ЕДИН ФИЛОСОФ ЗА РОДНАТА ИКОНОМИКА
НА КНСБ С ЛЮБОВ
ВЪЗГЛЕДИТЕ НА ЕДИН ПРОФСЪЮЗЕН ЧЛЕН ЗА ФИЛОСОФИЯТА НА КНСБ
РАЗГОВОРИ В МАХАЛАТА ЗА МИНЕРАЛНАТА ВОДА И ЗА ДРУГИ ДРЕБНИ ТЕМИ
ИСТИНСКИЯТ СВЕТОВЕН СПОР
ЧУЖДАТА ДРЕБНАВОСТ
ФРЕНСКИ МИ РАБОТИ
ЗА ЕДНА ИСТИНСКА ГЛОБАЛНА ЛЯВА БИТКА
ОТНОВО ЗА ЛЕВИТЕ ЕВРОПЕЙСКИ БИТКИ
ВАМПИРИТЕ НА ФИНАНСОВОТО КАЗИНО
НЕВИННИ И ДРЕБНИ ФАКТИ ОТ СЕДМИЦАТА
БЕЗРАЗБОРНИ КРЪЧМАРСКИ РАЗГОВОРИ ЗА БИЗНЕСА, ДЪРЖАВАТА И ПОТРЕБЛЕНИЕТО
СМЕШНИ СТЕ
КОГАТО ОБСЪЖДАМЕ СЛОНА САМО ПО УШИТЕ
БОРБА С БЕДНОСТТА… КАК?
ГЛЕДНА ТОЧКА
БАНКОВИТЕ КРИЗИ И НУЖНОТО ИЗРЕЧЕНИЕ
ПРЕДКОНГРЕСНА ЛАКЪРДИЯ В КВАРТАЛНАТА КРЪЧМА
КРЪЧМАРСКА ЛАКЪРДИЯ ЗА НАЦИОНАЛНИТЕ ЦЕЛИ
ПОЗИЦИЯ, КОЯТО ПРАВИ ЧЕСТ НА БСП
ГЛУПОСТИ НА ТЪРКАЛЕТА
ЗА ПАПАГАЛИТЕ И ГРЪЦКИЯ МЪРЗЕЛ
THE WAR IS OVER
ЗА ДЪЛГА И НЕГОВОТО ОБСЪЖДАНЕ
ГЪРЦИЯ И НЕЙНИТЕ КРЕДИТОРИ
ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ДУМА!
ОТМОРА С УЧЕБНИК ПО ПСИХОЛОГИЯ
СТРАСТИТЕ НА ДВА РОЖДЕНИ ДНИ
ХАЙДЕ, СТИГА С ТОЗИ КОРАН!
ПАРТИЙНА КОНФЕРЕНЦИЯ ЗА СОЛИДАРНОСТТА
ПАРТИЙНАТА ПРОГРАМА КАТО БРОШКА
БСП МЕЖДУ ВЕЩЕРСКИТЕ ЗАКЛИНАНИЯ И СВОЯТА ПРОГРАМА
КАК РУСИЯ НИ МАЧКАЛА ПРОПАГАНДНО
ПАК ЗА ВАЛОНСКИЯ ИНАТ
СЕТА – ПОРЕДНОТО „СВИНСКО СЪС ЗЕЛЕ“
БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ И КАМБАНАТА ЗА ГЛУХИ
СТИГЛИЦ В ДАВОС – СТОЙ, ТА ГЛЕДАЙ!
ДА СЕ ПОСМЕЕМ! ДАНЪК ПЕЧАЛБА БИЛ ТАЙНА
ОТНОШЕНИЯТА СА КЛАСОВИ, ДА ЧЕТЕМ МАРКС
АНТИЕВРОПЕЙСКИТЕ ПАРТИТУРИ НА БЪЛГАРИЯ
ЕВРОПЕЙСКИЯТ ДОМ – ТУХЛИ БЕЗ ХОРОСАН
ОТКРИТО ПИСМО ДО ЩАБА НА РЕВОЛЮЦИЯТА В БЪЛГАРИЯ
СВЕТОВНАТА ЛАКОМИЯ ПОДГОТВЯ НОВ СРИВ
СТАТИСТИКА, ДОХОДИ И МИСТИКА
МОРАЛЪТ, ГОСПОДА...
ЗА ИКОНОМИКАТА С ЧОВЕШКО ЛИЦЕ
10 НОЕМВРИ, МЕЧТА ЗА МЕЧТА
ДОКАТО СЪДБОВНО ПРОПУСКАМЕ КАКВО ПОЛИТИЦИТЕ (НЕ) КАЗВАТ
ДА СТОИМ ОТЛИЧНИЦИ ДО ИЗТРЪПВАНЕ
С ПОЛИТИЦИТЕ В ЕДНА ЛОДКА
ЗА ПАПАГАЛИТЕ И ТЪПАНАРИТЕ
ИТАЛИЯ, НЕ СЕ ПЛАШИ!
ИЗВИНЕТЕ ЗА МЪРМОРЕНЕТО
ТЪРСИ СЕ КЛАСОВ ПРЕДАТЕЛ
ИСТАНБУЛСКАТА КОНВЕНЦИЯ – ПОЛЪТ КАТО ЛИЧЕН ИЗБОР, СОДОМИЯ И ИНЦЕСТ
МОНОЛОГ ПРЕД РОЖДЕНИКА СОФРОНИЙ
ЗА ОТКАЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПОЛИТИЦИ ОТ ПОЛИТИКА
СПОМЕН ЗА ПАМЕТНИКА НА АМЕРИКАНСКИТЕ ЛЕТЦИ
МЪЧНО МИ Е ЗА ПРИБАЛТИКА
СЛОВОТО НА ПРЕЗИДЕНТА
4% ОТ БЪЛГАРИТЕ ПОДКРЕПЯТ „ИЗЦЯЛО ЗАПАДА“ В КОНФЛИКТА В СИРИЯ
ТЪРГОВСКИЯТ ПРИОРИТЕТ НА БЪЛГАРИЯ
АХ, ТЕЗИ НЕРАЗБИРАЕМИ РУСОФИЛИ…
ЕВРОПЕЙСКИ ДОХОДИ И БЪЛГАРСКИ УСПЕХИ
ЗАЩО НЯМАМЕ „БЪЛГАРСКА МЕЧТА“?
ЗА ЗНАЧЕНИЕТО НА ДЕПУТАТСКИТЕ СБИВАНИЯ
БОГАТИТЕ В ПОЛИТИКАТА ДНЕС
КАКВО МИ НАШЕПВА ПУБЛИЧНАТА СРЕДА
ДЕСЕТОСЕПТЕМВРИЙСКИ РАЗМИСЛИ
ДЕСНИЯТ ГОДИШЕН ТАНЦ С ДАНЪЦИТЕ ЗАПОЧНА
ПИСМОТО НА МАКРОН ДО НАРОДА
„ТЕ, ЦИГАНИТЕ“, „ТЕ, БЪЛГАРИТЕ“!
ЮРИЙ БОРИСОВ: АРЕСТИТЕ НА РУСОФИЛИ СА ЧАСТ ОТ ОБЩА ПОЛИТИЧЕСКА АКЦИЯ
ЮРИЙ БОРИСОВ: КАЗВАТ НИ: „ВНИМАВАЙТЕ В КАРТИНКАТА! НЕ ГОВОРЕТЕ СРЕЩУ НАТО ИЛИ ЕС! У НАС СА БЕЛЕЗНИЦИТЕ“
НА ЮПИТЕР С ЛЮБОВ
КУЛТУРАТА НА СПОМНЯНЕТО
НОВ ЕТАП В БОРБАТА С БЕДНОСТТА ПО СВЕТА
МАКРОН И СИНИТЕ СЛИВИ
ФОКУСЪТ С ИКОНОМИЧЕСКИЯ РАСТЕЖ НА БЪЛГАРИЯ
СПОМЕНИ ЗА „СОФИЙСКА ВОДА“
СЕТА – ОТНОВО ЗА „СВИНСКОТО СЪС ЗЕЛЕ“
БЪЛГАРСКИЯТ ПАТРИОТИЗЪМ И РУСОФИЛСТВОТО
ЗА ЛОШАТА РУСИЯ И ХРАБРИТЕ СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ
ТРИ МИГА ОТ ГОЛЯМОТО РАЗГРАБВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА
ХАЙДЕ ДА СИ ГОВОРИМ ЗА ГРАБЕЖИТЕ С ДНЕШНА ДАТА!
ДУМА, В МЕЧТИТЕ Е ТВОЯТА СИЛА!
„БУЛГАР! БУЛГАР!“ В ПАНДЕМИЧНАТА ИКОНОМИКА
БЕДНИТЕ ДА СЕ ГОТВЯТ ДА ПЛАЩАТ МАСРАФА!
ЗА КИТАЙСКОТО ОТСЪСТВИЕ ОТ БЪЛГАРИЯ
КАТО ЗАТВАРЯТЕ ДЪРЖАВАТА, ЗАЩИТЕТЕ ХОРАТА!
ДУМИ ЗА ВЕЛИКИЯ ПЕТЪР I БЪЛГАРСКИ
ЗА БСП С РАЗБИРАНЕ
НАШИТЕ БЪЛГАРСКИ ИЗБОРИ, НАШАТА БЪЛГАРСКА КАРМА
ТОМАС МОР – УЧИТЕЛЯТ, КОГОТО ОБЕЗГЛАВИХА

Юрий Борисов

Кръчмарски лакърдии за националните цели

Първо издание

Редакция и предпечат Дора Чичкова Художник Анатолий Станкулов

Формат 16/60/90

Печатни коли 41,5

ДИПЛО-М

е-mail: bg.mondediplo@gmail.com

Печат Авангард прима

София