понеделник, 9 април 2018 г.

Клисурски манастир "Света Петка"



Някои манастири те посрещат тихо, свенливо и ти шепнат да не търсиш материално величие в тяхното духовно усилие. Те се изчерпват със скромна телена ограда, надпис на малка дървена дъсчица, боязлива църквица и няколко стаички, без които духовната обител ще е нещо твърде различно от манастир.

Други, още с поздрава "Добре дошъл!", заявяват сила, подреждат още на първа линия солидни сгради с излъчване на достойнство, грабват още първия поглед с извисени куполи и ти обещават преживяване на гордост, смирение и респект, омесени в едно.

Клисурският манастир "Света Петка" беше пример за второто. Нищо особено не очаквах от него, привлече ме просто с една монашеска биография. И когато застанах пред портите му, бях сепнат от архитектурната елегантност, материалното самочувствие и заявката за силно духовно присъствие.

Знаех, че Клисурският манастир е известен с външните си стенописи на светии и цитати от Светото Писание. И от първата секунда на съприкосновение със светата обител ги потърсих. Те бяха там , още в самото начало – над огромната порта свети Теодосий Търновски и свети патриарх Евтимий  в цял ръст, обещанието от мое име "Ще се поклоня  в светия твой храм" и въпросът предупреждение на евангелист Марко "Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди душата си?"

В ляво от портата – голям калиграфски надпис на стената – "Клисурска света обитель преп. Петка Параскева".

В България има два манастира, които носят името "Клисурски". И нито един от тях не е свързан с град Клисура в община Карлово - бунтовния град , който в едно страховито сражение на Априлското въстание е  опожарен напълно. "Света Петка" е близо до Банкя, до село Клисура, а другият – "Свети свети Кирил и Методий" е в Северозападна България, близо до град Берковица и носещ старото име на днешното село Бързѝя. На Балканския полуостров има още два "Клисурски " манастира – един в Гърция и един в Сърбия.

Документи за историята на този манастир няма. През втората половина на миналия век пожар изгаря цялата библиотека, заедно с архивите. Има легенди. Една от тях разказва следното. През 1238 година българският цар Иван Асен II заповядва мощите на света Петка Българска да бъдат пренесени от родния й град Епиват в Търново. Шествието с мощите минава покрай пътя София – Брезник и спира за почивка. По-късно местни селяни разбират по свети знамения, че мястото е осветено от нетленните мощи на света Петка. Построяват черква, а по-късно и манастир. Светата обител запада и се въздига чак в средата на 20 век от схимонахиня Мария Магдалина, чиято биография всъщност ме доведе тук.

Бях свикнал вече преданията за манастирите да раждат у мен въпроси, чийто отговор не намирах веднага.  Този не направи изключение, въпреки оскъдните "сведения". Какво ще прави литийното шествие покрай София? Епиват, днешният град Селимпаша, се намира на брега на Мраморно море, на 50 километра от Истанбул. Маршрутът от него до Търново няма как да минава през Западна България, освен ако няма специални богословски причини за това. А за такива не се говори. Вярно, мощите на светицата в един момент  изминават пътя Белград – Цариград, но това е много по-късно, по време на турското робство и преданието за Клисурския манастир не говори за това пренасяне. Складирах този въпрос в "кошницата" с други исторически въпроси
.
Влязохме в манастира и след няколко крачки са озовахме пред прозорче на малко помещение, зад което бяха подредени свещи с различна големина. Стаичката беше толкова малка, че в нея можеше да стои, и то прав, само един човек. Очите ми срещнаха очите на монахинята, която продаваше. Лъчезарна, приветлива, усмихваше ми се. Странно, но тази топлина ме накара да се чувствам неловко. Свикнал бях в манастирите да ме посрещат сериозни, строги, умислени лица. Лица, които говорят по-скоро за аскетична вглъбеност и откъснатост от света дори тогава, когато му продават на този свят свещи, иконки и религиозни книги.

Купихме по две свещи в влязохме в черквата. Свещниците и ниските поставки за свещи бяха в притвора, или нартекса, както още се казва на предверието на храма.  В наоса, в основното помещение на черквата, нямаше запалени свещи. Вътре беше полутъмно и празно. Малко странно за деня, в който бяхме дошли – Велика събота. През нощта щяхме да посрещнем Великден. Запалихме в притвора свещите – на свещниците за живите, в ниското - за упокой на мъртвите и тръгнахме по алеите на манастирския двор.

Грижовността  личеше от всякъде – чисто, спретнато, подредено, всичко правено с вкус и желание. В дъното на двора – по-голяма черква. Пред нея – килим от трева. Табела предупреждаваше да не се отваря вратата. Погледнах през прозорче – няколко дървени "магарета", по пода – кофи и парцали. Иконостасът изглеждаше готов, явно се работеше по стенописите.

Манастирският двор – разкроен, с низки и с по-високи зидчета, покрити с керемиди. Грижливо оформени алейки  с чимширени туфи,  цветя и бели речни камъни. Няколко жилищни постройки с различна големина, с цитати и фигури на светци по стените. Разнообразието от постройки – явно, но неразпиляно, сякаш архитект специално е илюстрирал своето разбиране за сдържаност и хармония.

Огледах се за гроба на схимонахиня Мария. Знаех, че е погребана тук, на двора. Не беше трудно да го открия. В един заграден правоъгълник видях няколко кръста "в гръб". Отворих вратичка, влязох в заграденото пространство и застанах с лице към кръстовете. Единият гроб беше на "Схиигумения Мария Магдалина Россия – 1896 - 1978".

Притихнах. Това, която бях прочел за нея, наистина кратко, не просто ме впечатли. То ме шокира. След този текст вече имах материален образ на устрем, воля и отдаденост, събрани в едно в тялото на едно двайсет годишно момиче.

Лидия Дохторова, това е светското име на бъдещата схимонахиня, се ражда в Киев в дворянско семейство. След Октомврийската революция през 1917 г. нейните родители я изпращат в Рим, при леля й, за да я предпазят от съдба в Русия, която никой не може предскаже, но всеки в обкръжението й може да предположи, че би била опасна.

Лидия застава на прага на блестящ богаташки дом в Рим, силното й религиозно чувство нещо пречупва в нея, извинява се на леля си, че е забравила нещо не знам –къде – си, излиза от роднинската къща и никога повече не се връща в нея. В сърцето си момичето вече е изцяло отдадено на Бога.

Следва епизодът, който ме разтърси. Лидия тръгва пеша от Флоренция за Париж, без никакви средства. 1200 километра! Защо Париж? За да проверяла своята устойчивост в един блестящ град, център на световната суета; град, прочут със своята велика, гореща и неустоима съблазън. Париж – центърът на изкуството, науката и греха.

Монахиня Мария Магдалина живее по манастири в Румъния, Черна гора, Албания, Сърбия, Бесарабия. През 1954 година попада на порутения, приспан и забравен български Клисурски манастир "Света Петка", намира ктитори, стяга го, привлича към него религиозното внимание на хората от местността и го превръща в духовен център. Сила, упоритост, вяра, издържливост… Една рускиня става символ на религиозна отдаденост в този български край.

Защо "схимонахиня"? СХИмонашеството е висша степен на монашеска отдаденост. Схимонасите се затварят в килиите си и отдават живота си единствено на молитви и религиозно съзерцание. Излизат само за богослужение и за удовлетворяване на физиологични нужди. Самото то - схимонашество има две степени – мало и велико. Във великото монасите встъпват след ново кръщение. То символизира ново раждане. Монахът умира за своя предишен живот, включително и предишен монашески, за да започне нов – с качествено нова отдаденост. За жените монахини няма ново кръщение, но след влизането във великото схимонашество, тяхното ежедневие става такова, каквото е при мъжете.

Като се запознавах със значението на понятието "схимонашество" ми хрумна интересен, а за някои религиозни хора може би и богохулен паралел. В масонството също има символична смърт, години след посвещаването. В ритуала за повишаване в степен майстор, в третата, последна,най-висша степен на така нареченото синьо (класическо) масонство, кандидатът ляга в ковчег, бива оплакван, след което се ражда отново. Той получава ново посвещение, което слага край на предишния му, включително и масонски живот. Кръщаването във велико схимасонство слага край на предишния, включително и монашески живот, на кандидата. Паралелът е груб и съпоставя две несъизмерими, несъвместими, духовни практики, но показва едно общо цивилизационно разбиране за еволюция, която включва в себе си йерархично разположени начала.

Решихме да тръгваме. Обикновено на излизане от манастир си купувах нещо за спомен – картичка, иконка или книга.

         - Да отидем при лъчезарната монахиня, от която купихме свещи!

         - Тя не е монахиня, жена ми беше разговаряла с нея, докато аз надничах в прозорчетата на голяма черква, - била мирянка. Очаквала да стане послушница, ако игуменката реши. Тук имало три монахини и един свещеник.

         - А дали монахини служат в черквата? Не съм виждал такова нещо… Изключително съм любопитен…, попитах но в момента нямаше кой да ми отговори.

Помолихме жената да ни отвори магазинчето. Казах, че се интересувам от книгите там, ако има такива.

         - Има, разбира се!

         - А за този манастир има ли книга?

         - По принцип има, но ние я нямаме. Потърсете в Интернет. Чудесна е… На Ловчанския митрополит Гавриил е.

         - Жалко, че я нямате. Знам, че дядо Гавриил в нея разказва подробно за живота на схиигуменката Мария. Интересен живот… Освен това митрополит Гавриил е бил два пъти игумен тук. През 1980 година за първи път и през 1994 г. – за втори.

Жената ме погледна внимателно и сбърчи чело. Явно се очуди, че знам такива подробности.

Побързах да продължа:

          - Вие не сте монахиня, нали?

         - Не съм и от скоро съм тук. От двайсет дни. От Сливен съм. Ако игуменката прецени, ще стана послушница. А по-късно, ако Бог даде – и монахиня.

         - Разбрах също, че тук служи и свещеник.

         - Да, ако искате да се причестите мога да го извикам!

- Благодаря, ще трябва да тръгваме.

Спрях се пред лавиците с книги. Жената взе да ми препоръчва различни – за празници , за молитви, жития на светии.

         - Ще взема тази – "Невъзможно спасението на иноверците и еретиците". Вярно ли е, че всички еретици ги чака Ада?

         - Вярно, отговори ми кандидат – послушницата. Разни там дъновисти..

         - Аз по-скоро питам за католиците.  Те са еретици, нали? И тях ли чака ад?

         - И тях…

         - И папата ли?

Жената се сепна. Погледна ме изпитателно, май ме заподозря в желание да й сложа някаква богословска уловка
.
         - За католиците, за папата… Това е тайна… - жената реши да не ми отговори.

Прецених, че не е възпитано да се задълбочавам по темата.

Благодарихме, на изхода на манастира се обърнахме, прекръстихме се и излязохме.

Прекрасен манастир. Бих дошъл още веднъж.


понеделник, 2 април 2018 г.

Мърчаевски манастир



         - Ще карате все по пътя, ще срещнете един вековен дъб, няма как   да не го забележите, продължавате още малко и ще видите табела за манастира! –  младото момче говореше гладко и някак отработено, явно не за пръв път упътваше хора за "Света Троица".

Кръстоносци, които намират златно ковчеже с лика на жена. Разровен общ гроб с костите на монаси, избити по време на турското робство. Аязмо с лековита вода за очи. Кладенец със света вода. Място посочено за строеж на манастир в сънищата на болно момче. Монаси в Атон, които казват за мърчаевци: "Тия хора не знаят какво богатство имат!"  Баба Ванга, която изпращала хора да се лекуват с водата от кладенеца… Обичам манастирите, за които се носят легенди.

Цветница. Портата на манастира – заключена. Бележка, изписана на ръка: "На служба сме в Рударци. Ще бъде отворено в 14 часа". Странно! Да заключиш манастир, за да отидеш на църковна служба в селска черква? А ако има хора, които искат да празнуват и да се прекръстят в манастира на този голям християнски празник? Все си мисля, че молитвата в манастир е по-особена, по-тържествена, по-силна, отколкото молитвата в сграда на селския мегдан…

Обърнахме колата и тръгнахме за Рударци. Минахме покрай черквата. Около нея бяха спрели десетина коли. Явно за тази служба са дошли хора от други места. Подминахме я – бях се настроил за посещение на манастир, а не просто за служба.  Трябваше да убием някъде 2 часа и най-доброто, което измислихме, беше ресторант.

         - Скъпи мои, – обърнах се почти театрално към двамата си спътника – утре започва Страстната седмица, а постите продължават с пълна сила…

Мълчание.

         - Ще ви зарадвам… Рибата е позволена….

Мълчание.

         - Извинете, - обърнах се към мъжа, която ни посрещна на вратата – може ли три шкембета и татарско кюфте за мен! Бях сигурен, че срещу шкембето нямаше да има възражения.

Към 1,30 се върнахме – манастирът беше отворен. Високи двуметрови зидове. Влязохме и тръгнахме по една дълга алея с много посаден чимшир от ляво. Чимширените туфи бяха подредени като по конец – явно грижлива и строга ръка пипаше тук.

В края на пътеката – черква отдясно и параклис от ляво. Според теорията - параклисът  е значително по-малък от черква и в него не се извършават богослужения. Просто е място за молитва.

Отидох най-напред по едни стълби надолу до сградата в ляво и натиснах вратата – заключено. Тръгнах си, но видях силует, още по-надолу,  в някаква жилищна постройка. От нея излезе монахиня.

         - Извинете, къде е мястото, на което кръстоносци са намерили златно ковчеже?  На това място трябва да има забит кръст. И, моля Ви, още нещо – къде е масовият гроб на избитите от турците монаси?

Монахинята, ниска, слаба, в традиционно за нея служебно облекло - расо, килимавка, було, вързано под брадичката,  се спря, застина за секунди, погледна ме изпитателно, сякаш да разбере що за интерес проявявам и махна с ръка:

         - Елате с мен!

Май извадих късмет. От манастирите, които бях обиколил съвсем скоро, само в Чепинския духовното лице се оказа словоохотливо. В другите осем, ако изобщо имахме удоволствието да спрем монах или монахиня, с ченгел да им вадиш  думите от устите.

Тръгнах след сестрата. Жена ми Дора и приятелят ни Любо се присъединиха. Заведе ни при един побит в земята кръст.

         - Ето тук, на това място е намерено ковчеже. Аз за кръстоносци не съм чувала. Манол се казва селянинът от Мърчаево, който е открил ковчежето. Орал си е тук нивата. Това е била неговата нива. Намира ковчеже от дърво, което се разпада в ръцете му. Вътре обаче – статуя на детенце – от злато – повито така, както се повива пеленаче. Прекръстил се дядо Манол, оставил находката и хукнал към селото – да разкаже на селяните и да ги доведе да гледат. Като дошли – нямало и помен ни от статуя, ни от злато.  Други пък разказват, че са видели статуята и на нея пишело "Богородица". Хора от съседно село видели друг надпис – "Богиня на плодородието". Кое е истина, не знам. Разказват се най-различни работи… Манол обаче решил, че това е свещено място и тук изградили манастир.

Да, бях срещал тази легенда. Манол от 11 век. По-късно манастирът бил разрушен.

Монахинята, която се представи за сестра Михаила, игуменка на манастира, продължи:

         - Едно болно момче казало на майка си, че сънувало Бог и той му казал, че тук, на това място, трябва да се строи черква. Майката  извикала строители и започнали. Като копаели за основите  открили кости. Ей, там, са погребани шест чувала с кости… и посочи една бяла паметна плоча.

         - На избити от турците монаси, нали?

         - Никой не знае. Когато нещо не го зная, не си го измислям. Искам да ви кажа и да подчертая, че архиви за този манастир няма. Търсила съм. Няма. Чии се костите, аз не знам. Ами, отидете за видите какво пише на плочата.

По-късно видяхме… "Покой вам наши неизвестни предци"

         - Тук дойдох  преди 16 години от един търновски манастир. В търновския бях 4 години…

         - От Светия Синод са Ви посочили мястото, нали?

Сестра Михаила ме поглед почти с възмущение:

         - Разбира се, кой друг може да ме прати? За да бъдеш тук, ти е необходимо благословение.  Няма кой друг да го даде. Та идвам тук и установявам, че няма нотариален акт. Искам от кмета на селото да се издаде такъв. Той пък си помислил, че искам да присвоя манастира. Бях предложила текст, в който се казва, че по време на пребиваването на сестра Михаила… и така нататък. Бяха изтълкували лошо предложения текст. Голяма разправия. На времето Людмила Живкова е направила така, че манастирът да е собственост на черквата в селото.

Не стана ясно. Създали ли са такъв документ, не са ли? Преди имало ли е друг документ за собственост?...

         - А какъв е онзи голям кръст, най-горе в двора?

         - Това е Голгота… Аз съм го поръчала. Всеки трябва да има своя Голгота. И вижте, стъпалата  до горе са 33. И чимширите са 33.

Внушителни чимшири – по високи от човешки бой.

         - И това долу е параклисът, а това – горе – черквата?

         - Няма параклис. И двете са черкви. На параклис ли ви прилича? Вижте колко е голямо! Чуйте още от легендата – болното момче твърдяло, че Бог му е говорил за три черкви. То се молело на майка си да направи и трета черква. Какво е станало не знам, но аз се опитах да направя трета сграда  – този път наистина параклис. Изработиха ми го далеч от тук. Донесоха го, монтирахме го. После поисках благословение. Не може церковна сграда без благословение. Беше ми отказано. Защо и до сега не знам…По-късно съм споменавала този факт на църковните началници , те цъкат с език и се чудят как се е случило.

Беседата продължаваше може би повече от половин час. Целунах ръка на монахинята и тръгнах да разглеждам кръста, побит на мястото на откритото ковчеже.

         - Видяхте ли черквата "Свети Иван Рилски"?

         - Долната сграда ли? Тази дето я мислихме за параклис? Тя беше заключена.

         - Елате, ще ви я отключа. Всички икони съм ги поръчвала, една по една…

Влязохме. Наистина голямо разнообразие на икони. Някои много странни, за мен. Света Богородица – с черна коса, сини очи, синьо наметало, изобщо не прилича  на изображение на икона. Традиционната Богородица е с изпито лице и така е забрадена, че коса не се вижда. И традиционните цветове –различни нюанси на жълто и червено… Един свети Иван Рилски на икона с преобладаващо черно - синьо…

         - Може ли да снимам?

         - Не може.

После я помолих пак. Поне Богородица. Поне Матрона Московска.

         - Матрона Московска подарък от Русия ли е?

         - Не, и нея съм я поръчвала.

Най-накрая разреши да снимам.

         - Вие сте монахиня от 20 години, - попита Дора – преди какво сте правили?

         - В Света ли?

         - Да, в Света!

         - Светът е зад гърба ми. За него не говоря…

Купихме свещи и решихме да ги запалим в горния храм.

Там ни посрещна друга жена. Не беше монахиня.

         - Мога ли да снимам?

         - Аз не мога да ви разреша. Питайте сестра Михаила.

         - Тя долу ми разреши.

         - Снимайте тогава.

Постояхме още малко. Заръмя ситен дъждец. Сбогувахме се с нашата домакиня и се качихме в колата.

Когато се прибрахме Дора попадна на някакъв блог, в който се твърдеше, че тази жена е била военно аташе в Турция. Била е роднина на Дража Вълчева. Вярно ли е, не е ли, не знам. В блоговете всичко може да се пише. То по медиите вече се лъже на поразия, какво остава за личното интернет пространство. Пък може и да е истина…

Много разтропана. Имаше нещо твърде светско в нея. Никаква унесеност, никаква кротост…  Бликаща енергия, изобилие от оценки, преценки, дори присъди…Шарещ, твърд поглед, понякога  пронизващ изпитващо, укорително. За секунди смяна с весели, дори самодоволни пламъчета. Много емоция в разказите. И разказите все такива едни – борба за това, борба за онова. А бе, направо военни разкази…