понеделник, 9 април 2018 г.

Клисурски манастир "Света Петка"



Някои манастири те посрещат тихо, свенливо и ти шепнат да не търсиш материално величие в тяхното духовно усилие. Те се изчерпват със скромна телена ограда, надпис на малка дървена дъсчица, боязлива църквица и няколко стаички, без които духовната обител ще е нещо твърде различно от манастир.

Други, още с поздрава "Добре дошъл!", заявяват сила, подреждат още на първа линия солидни сгради с излъчване на достойнство, грабват още първия поглед с извисени куполи и ти обещават преживяване на гордост, смирение и респект, омесени в едно.

Клисурският манастир "Света Петка" беше пример за второто. Нищо особено не очаквах от него, привлече ме просто с една монашеска биография. И когато застанах пред портите му, бях сепнат от архитектурната елегантност, материалното самочувствие и заявката за силно духовно присъствие.

Знаех, че Клисурският манастир е известен с външните си стенописи на светии и цитати от Светото Писание. И от първата секунда на съприкосновение със светата обител ги потърсих. Те бяха там , още в самото начало – над огромната порта свети Теодосий Търновски и свети патриарх Евтимий  в цял ръст, обещанието от мое име "Ще се поклоня  в светия твой храм" и въпросът предупреждение на евангелист Марко "Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди душата си?"

В ляво от портата – голям калиграфски надпис на стената – "Клисурска света обитель преп. Петка Параскева".

В България има два манастира, които носят името "Клисурски". И нито един от тях не е свързан с град Клисура в община Карлово - бунтовния град , който в едно страховито сражение на Априлското въстание е  опожарен напълно. "Света Петка" е близо до Банкя, до село Клисура, а другият – "Свети свети Кирил и Методий" е в Северозападна България, близо до град Берковица и носещ старото име на днешното село Бързѝя. На Балканския полуостров има още два "Клисурски " манастира – един в Гърция и един в Сърбия.

Документи за историята на този манастир няма. През втората половина на миналия век пожар изгаря цялата библиотека, заедно с архивите. Има легенди. Една от тях разказва следното. През 1238 година българският цар Иван Асен II заповядва мощите на света Петка Българска да бъдат пренесени от родния й град Епиват в Търново. Шествието с мощите минава покрай пътя София – Брезник и спира за почивка. По-късно местни селяни разбират по свети знамения, че мястото е осветено от нетленните мощи на света Петка. Построяват черква, а по-късно и манастир. Светата обител запада и се въздига чак в средата на 20 век от схимонахиня Мария Магдалина, чиято биография всъщност ме доведе тук.

Бях свикнал вече преданията за манастирите да раждат у мен въпроси, чийто отговор не намирах веднага.  Този не направи изключение, въпреки оскъдните "сведения". Какво ще прави литийното шествие покрай София? Епиват, днешният град Селимпаша, се намира на брега на Мраморно море, на 50 километра от Истанбул. Маршрутът от него до Търново няма как да минава през Западна България, освен ако няма специални богословски причини за това. А за такива не се говори. Вярно, мощите на светицата в един момент  изминават пътя Белград – Цариград, но това е много по-късно, по време на турското робство и преданието за Клисурския манастир не говори за това пренасяне. Складирах този въпрос в "кошницата" с други исторически въпроси
.
Влязохме в манастира и след няколко крачки са озовахме пред прозорче на малко помещение, зад което бяха подредени свещи с различна големина. Стаичката беше толкова малка, че в нея можеше да стои, и то прав, само един човек. Очите ми срещнаха очите на монахинята, която продаваше. Лъчезарна, приветлива, усмихваше ми се. Странно, но тази топлина ме накара да се чувствам неловко. Свикнал бях в манастирите да ме посрещат сериозни, строги, умислени лица. Лица, които говорят по-скоро за аскетична вглъбеност и откъснатост от света дори тогава, когато му продават на този свят свещи, иконки и религиозни книги.

Купихме по две свещи в влязохме в черквата. Свещниците и ниските поставки за свещи бяха в притвора, или нартекса, както още се казва на предверието на храма.  В наоса, в основното помещение на черквата, нямаше запалени свещи. Вътре беше полутъмно и празно. Малко странно за деня, в който бяхме дошли – Велика събота. През нощта щяхме да посрещнем Великден. Запалихме в притвора свещите – на свещниците за живите, в ниското - за упокой на мъртвите и тръгнахме по алеите на манастирския двор.

Грижовността  личеше от всякъде – чисто, спретнато, подредено, всичко правено с вкус и желание. В дъното на двора – по-голяма черква. Пред нея – килим от трева. Табела предупреждаваше да не се отваря вратата. Погледнах през прозорче – няколко дървени "магарета", по пода – кофи и парцали. Иконостасът изглеждаше готов, явно се работеше по стенописите.

Манастирският двор – разкроен, с низки и с по-високи зидчета, покрити с керемиди. Грижливо оформени алейки  с чимширени туфи,  цветя и бели речни камъни. Няколко жилищни постройки с различна големина, с цитати и фигури на светци по стените. Разнообразието от постройки – явно, но неразпиляно, сякаш архитект специално е илюстрирал своето разбиране за сдържаност и хармония.

Огледах се за гроба на схимонахиня Мария. Знаех, че е погребана тук, на двора. Не беше трудно да го открия. В един заграден правоъгълник видях няколко кръста "в гръб". Отворих вратичка, влязох в заграденото пространство и застанах с лице към кръстовете. Единият гроб беше на "Схиигумения Мария Магдалина Россия – 1896 - 1978".

Притихнах. Това, която бях прочел за нея, наистина кратко, не просто ме впечатли. То ме шокира. След този текст вече имах материален образ на устрем, воля и отдаденост, събрани в едно в тялото на едно двайсет годишно момиче.

Лидия Дохторова, това е светското име на бъдещата схимонахиня, се ражда в Киев в дворянско семейство. След Октомврийската революция през 1917 г. нейните родители я изпращат в Рим, при леля й, за да я предпазят от съдба в Русия, която никой не може предскаже, но всеки в обкръжението й може да предположи, че би била опасна.

Лидия застава на прага на блестящ богаташки дом в Рим, силното й религиозно чувство нещо пречупва в нея, извинява се на леля си, че е забравила нещо не знам –къде – си, излиза от роднинската къща и никога повече не се връща в нея. В сърцето си момичето вече е изцяло отдадено на Бога.

Следва епизодът, който ме разтърси. Лидия тръгва пеша от Флоренция за Париж, без никакви средства. 1200 километра! Защо Париж? За да проверяла своята устойчивост в един блестящ град, център на световната суета; град, прочут със своята велика, гореща и неустоима съблазън. Париж – центърът на изкуството, науката и греха.

Монахиня Мария Магдалина живее по манастири в Румъния, Черна гора, Албания, Сърбия, Бесарабия. През 1954 година попада на порутения, приспан и забравен български Клисурски манастир "Света Петка", намира ктитори, стяга го, привлича към него религиозното внимание на хората от местността и го превръща в духовен център. Сила, упоритост, вяра, издържливост… Една рускиня става символ на религиозна отдаденост в този български край.

Защо "схимонахиня"? СХИмонашеството е висша степен на монашеска отдаденост. Схимонасите се затварят в килиите си и отдават живота си единствено на молитви и религиозно съзерцание. Излизат само за богослужение и за удовлетворяване на физиологични нужди. Самото то - схимонашество има две степени – мало и велико. Във великото монасите встъпват след ново кръщение. То символизира ново раждане. Монахът умира за своя предишен живот, включително и предишен монашески, за да започне нов – с качествено нова отдаденост. За жените монахини няма ново кръщение, но след влизането във великото схимонашество, тяхното ежедневие става такова, каквото е при мъжете.

Като се запознавах със значението на понятието "схимонашество" ми хрумна интересен, а за някои религиозни хора може би и богохулен паралел. В масонството също има символична смърт, години след посвещаването. В ритуала за повишаване в степен майстор, в третата, последна,най-висша степен на така нареченото синьо (класическо) масонство, кандидатът ляга в ковчег, бива оплакван, след което се ражда отново. Той получава ново посвещение, което слага край на предишния му, включително и масонски живот. Кръщаването във велико схимасонство слага край на предишния, включително и монашески живот, на кандидата. Паралелът е груб и съпоставя две несъизмерими, несъвместими, духовни практики, но показва едно общо цивилизационно разбиране за еволюция, която включва в себе си йерархично разположени начала.

Решихме да тръгваме. Обикновено на излизане от манастир си купувах нещо за спомен – картичка, иконка или книга.

         - Да отидем при лъчезарната монахиня, от която купихме свещи!

         - Тя не е монахиня, жена ми беше разговаряла с нея, докато аз надничах в прозорчетата на голяма черква, - била мирянка. Очаквала да стане послушница, ако игуменката реши. Тук имало три монахини и един свещеник.

         - А дали монахини служат в черквата? Не съм виждал такова нещо… Изключително съм любопитен…, попитах но в момента нямаше кой да ми отговори.

Помолихме жената да ни отвори магазинчето. Казах, че се интересувам от книгите там, ако има такива.

         - Има, разбира се!

         - А за този манастир има ли книга?

         - По принцип има, но ние я нямаме. Потърсете в Интернет. Чудесна е… На Ловчанския митрополит Гавриил е.

         - Жалко, че я нямате. Знам, че дядо Гавриил в нея разказва подробно за живота на схиигуменката Мария. Интересен живот… Освен това митрополит Гавриил е бил два пъти игумен тук. През 1980 година за първи път и през 1994 г. – за втори.

Жената ме погледна внимателно и сбърчи чело. Явно се очуди, че знам такива подробности.

Побързах да продължа:

          - Вие не сте монахиня, нали?

         - Не съм и от скоро съм тук. От двайсет дни. От Сливен съм. Ако игуменката прецени, ще стана послушница. А по-късно, ако Бог даде – и монахиня.

         - Разбрах също, че тук служи и свещеник.

         - Да, ако искате да се причестите мога да го извикам!

- Благодаря, ще трябва да тръгваме.

Спрях се пред лавиците с книги. Жената взе да ми препоръчва различни – за празници , за молитви, жития на светии.

         - Ще взема тази – "Невъзможно спасението на иноверците и еретиците". Вярно ли е, че всички еретици ги чака Ада?

         - Вярно, отговори ми кандидат – послушницата. Разни там дъновисти..

         - Аз по-скоро питам за католиците.  Те са еретици, нали? И тях ли чака ад?

         - И тях…

         - И папата ли?

Жената се сепна. Погледна ме изпитателно, май ме заподозря в желание да й сложа някаква богословска уловка
.
         - За католиците, за папата… Това е тайна… - жената реши да не ми отговори.

Прецених, че не е възпитано да се задълбочавам по темата.

Благодарихме, на изхода на манастира се обърнахме, прекръстихме се и излязохме.

Прекрасен манастир. Бих дошъл още веднъж.


Няма коментари: