Мърчаевски манастир

         - Ще карате все по пътя, ще срещнете един вековен дъб, няма как   да не го забележите, продължавате още малко и ще видите табела за манастира! –  младото момче говореше гладко и някак отработено, явно не за пръв път упътваше хора за "Света Троица".

Кръстоносци, които намират златно ковчеже с лика на жена. Разровен общ гроб с костите на монаси, избити по време на турското робство. Аязмо с лековита вода за очи. Кладенец със света вода. Място посочено за строеж на манастир в сънищата на болно момче. Монаси в Атон, които казват за мърчаевци: "Тия хора не знаят какво богатство имат!"  Баба Ванга, която изпращала хора да се лекуват с водата от кладенеца… Обичам манастирите, за които се носят легенди.

Цветница. Портата на манастира – заключена. Бележка, изписана на ръка: "На служба сме в Рударци. Ще бъде отворено в 14 часа". Странно! Да заключиш манастир, за да отидеш на църковна служба в селска черква? А ако има хора, които искат да празнуват и да се прекръстят в манастира на този голям християнски празник? Все си мисля, че молитвата в манастир е по-особена, по-тържествена, по-силна, отколкото молитвата в сграда на селския мегдан…

Обърнахме колата и тръгнахме за Рударци. Минахме покрай черквата. Около нея бяха спрели десетина коли. Явно за тази служба са дошли хора от други места. Подминахме я – бях се настроил за посещение на манастир, а не просто за служба.  Трябваше да убием някъде 2 часа и най-доброто, което измислихме, беше ресторант.

         - Скъпи мои, – обърнах се почти театрално към двамата си спътника – утре започва Страстната седмица, а постите продължават с пълна сила…

Мълчание.

         - Ще ви зарадвам… Рибата е позволена….

Мълчание.

         - Извинете, - обърнах се към мъжа, която ни посрещна на вратата – може ли три шкембета и татарско кюфте за мен! Бях сигурен, че срещу шкембето нямаше да има възражения.

Към 1,30 се върнахме – манастирът беше отворен. Високи двуметрови зидове. Влязохме и тръгнахме по една дълга алея с много посаден чимшир от ляво. Чимширените туфи бяха подредени като по конец – явно грижлива и строга ръка пипаше тук.

В края на пътеката – черква отдясно и параклис от ляво. Според теорията - параклисът  е значително по-малък от черква и в него не се извършават богослужения. Просто е място за молитва.

Отидох най-напред по едни стълби надолу до сградата в ляво и натиснах вратата – заключено. Тръгнах си, но видях силует, още по-надолу,  в някаква жилищна постройка. От нея излезе монахиня.

         - Извинете, къде е мястото, на което кръстоносци са намерили златно ковчеже?  На това място трябва да има забит кръст. И, моля Ви, още нещо – къде е масовият гроб на избитите от турците монаси?

Монахинята, ниска, слаба, в традиционно за нея служебно облекло - расо, килимавка, було, вързано под брадичката,  се спря, застина за секунди, погледна ме изпитателно, сякаш да разбере що за интерес проявявам и махна с ръка:

         - Елате с мен!

Май извадих късмет. От манастирите, които бях обиколил съвсем скоро, само в Чепинския духовното лице се оказа словоохотливо. В другите осем, ако изобщо имахме удоволствието да спрем монах или монахиня, с ченгел да им вадиш  думите от устите.

Тръгнах след сестрата. Жена ми Дора и приятелят ни Любо се присъединиха. Заведе ни при един побит в земята кръст.

         - Ето тук, на това място е намерено ковчеже. Аз за кръстоносци не съм чувала. Манол се казва селянинът от Мърчаево, който е открил ковчежето. Орал си е тук нивата. Това е била неговата нива. Намира ковчеже от дърво, което се разпада в ръцете му. Вътре обаче – статуя на детенце – от злато – повито така, както се повива пеленаче. Прекръстил се дядо Манол, оставил находката и хукнал към селото – да разкаже на селяните и да ги доведе да гледат. Като дошли – нямало и помен ни от статуя, ни от злато.  Други пък разказват, че са видели статуята и на нея пишело "Богородица". Хора от съседно село видели друг надпис – "Богиня на плодородието". Кое е истина, не знам. Разказват се най-различни работи… Манол обаче решил, че това е свещено място и тук изградили манастир.

Да, бях срещал тази легенда. Манол от 11 век. По-късно манастирът бил разрушен.

Монахинята, която се представи за сестра Михаила, игуменка на манастира, продължи:

         - Едно болно момче казало на майка си, че сънувало Бог и той му казал, че тук, на това място, трябва да се строи черква. Майката  извикала строители и започнали. Като копаели за основите  открили кости. Ей, там, са погребани шест чувала с кости… и посочи една бяла паметна плоча.

         - На избити от турците монаси, нали?

         - Никой не знае. Когато нещо не го зная, не си го измислям. Искам да ви кажа и да подчертая, че архиви за този манастир няма. Търсила съм. Няма. Чии се костите, аз не знам. Ами, отидете за видите какво пише на плочата.

По-късно видяхме… "Покой вам наши неизвестни предци" …

         - Тук дойдох  преди 16 години от един търновски манастир. В търновския бях 4 години…

         - От Светия Синод са Ви посочили мястото, нали?

Сестра Михаила ме поглед почти с възмущение:

         - Разбира се, кой друг може да ме прати? За да бъдеш тук, ти е необходимо благословение.  Няма кой друг да го даде. Та идвам тук и установявам, че няма нотариален акт. Искам от кмета на селото да се издаде такъв. Той пък си помислил, че искам да присвоя манастира. Бях предложила текст, в който се казва, че по време на пребиваването на сестра Михаила… и така нататък. Бяха изтълкували лошо предложения текст. Голяма разправия. На времето Людмила Живкова е направила така, че манастирът да е собственост на черквата в селото.

Не стана ясно. Създали ли са такъв документ, не са ли? Преди имало ли е друг документ за собственост?...

         - А какъв е онзи голям кръст, най-горе в двора?

         - Това е Голгота… Аз съм го поръчала. Всеки трябва да има своя Голгота. И вижте, стъпалата  до горе са 33. И чимширите са 33.

Внушителни чимшири – по високи от човешки бой.

         - И това долу е параклисът, а това – горе – черквата?

         - Няма параклис. И двете са черкви. На параклис ли ви прилича? Вижте колко е голямо! Чуйте още от легендата – болното момче твърдяло, че Бог му е говорил за три черкви. То се молело на майка си да направи и трета черква. Какво е станало не знам, но аз се опитах да направя трета сграда  – този път наистина параклис. Изработиха ми го далеч от тук. Донесоха го, монтирахме го. После поисках благословение. Не може церковна сграда без благословение. Беше ми отказано. Защо и до сега не знам…По-късно съм споменавала този факт на църковните началници , те цъкат с език и се чудят как се е случило.

Беседата продължаваше може би повече от половин час. Целунах ръка на монахинята и тръгнах да разглеждам кръста, побит на мястото на откритото ковчеже.

         - Видяхте ли черквата "Свети Иван Рилски"?

         - Долната сграда ли? Тази дето я мислихме за параклис? Тя беше заключена.

         - Елате, ще ви я отключа. Всички икони съм ги поръчвала, една по една…

Влязохме. Наистина голямо разнообразие на икони. Някои много странни, за мен. Света Богородица – с черна коса, сини очи, синьо наметало, изобщо не прилича  на изображение на икона. Традиционната Богородица е с изпито лице и така е забрадена, че коса не се вижда. И традиционните цветове –различни нюанси на жълто и червено… Един свети Иван Рилски на икона с преобладаващо черно - синьо…

         - Може ли да снимам?

         - Не може.

После я помолих пак. Поне Богородица. Поне Матрона Московска.

         - Матрона Московска подарък от Русия ли е?

         - Не, и нея съм я поръчвала.

Най-накрая разреши да снимам.

         - Вие сте монахиня от 20 години, - попита Дора – преди какво сте правили?

         - В Света ли?

         - Да, в Света!

         - Светът е зад гърба ми. За него не говоря…

Купихме свещи и решихме да ги запалим в горния храм.

Там ни посрещна друга жена. Не беше монахиня.

         - Мога ли да снимам?

         - Аз не мога да ви разреша. Питайте сестра Михаила.

         - Тя долу ми разреши.

         - Снимайте тогава.

Постояхме още малко. Заръмя ситен дъждец. Сбогувахме се с нашата домакиня и се качихме в колата.

Когато се прибрахме Дора попадна на някакъв блог, в който се твърдеше, че тази жена е била военно аташе в Турция. Била е роднина на Дража Вълчева. Вярно ли е, не е ли, не знам. В блоговете всичко може да се пише. То по медиите вече се лъже на поразия, какво остава за личното интернет пространство. Пък може и да е истина…

Много разтропана. Имаше нещо твърде светско в нея. Никаква унесеност, никаква кротост…  Бликаща енергия, изобилие от оценки, преценки, дори присъди…Шарещ, твърд поглед, понякога  пронизващ изпитващо, укорително. За секунди смяна с весели, дори самодоволни пламъчета. Много емоция в разказите. И разказите все такива едни – борба за това, борба за онова. А бе, направо военни разкази…