„Бардо Тьодол“ – „Велико освобождение чрез слушане в преходно състояние“. Или, както е по-известна книгата – „Тибетска книга на мъртвите“.
Първото издание на „Бардо Тьодол“
на чужд език излиза на английски през 1927 г., подготвено от Уолтър Евънс-Уенц
въз основа на работата на тибетския учен Кази Дава Самдуп. Именно Евънс-Уенц му
дава търговското заглавие „Тибетска книга на мъртвите“ по аналогия с известната
вече „Египетска книга на мъртвите“.
Според тибетския разказ наставленията са съставени през VIII век от
Падмасамбхава и по-късно са скрити, за да бъдат открити през XIV век от Карма
Лингпа. Предназначението на текста е чрез слушането му починалият да постигне
Освобождение, тоест да прекъсне Самсара – веригата на преражданията. Текстът се
чете от духовен наставник или близък на човек на смъртно легло или след смъртта
му.
„Бардо Тьодол“ е емблематичен
текст на будизма.
Моето разбиране за будизма е
формирано от разкази и преразкази на негови популяризатори. Срещата ми с „Бардо
Тьодол“ беше сериозна изненада – книгата
преобърна основни мои представи за будизма.
Знаех, че според будизма не
съществува „душа“. Не съществува „Аз“ като съвкупност от устойчиви конкретни
характеристики. Душата е като пламък на свещ – когато свещта изгори, пламъкът
угасва. Прераждане обаче има. Преражда се не душа, а кармичен поток – енергийно
сцепление на изплуващи и потъващи импулси и нагласи, които заедно не създават
устойчива съвкупност.
Второ, натрупаната карма,
натрупаните грехове и добродетели, определят следващото прераждане в една от
шестте сфери на самсара: като дева (божествено същество), асура, човек,
животно, гладен дух или адско същество. Прераждането обаче не е неизбежно: ако
съзнанието разпознае истинската си природа, кръговратът на самсара се прекъсва
и се постига Освобождение.
Така поне си представях нещата:
когато човек издъхне, неговата конкретна роля е дотук. Каквото е постигнал –
постигнал. След „последния дъх“ вече натрупаната карма „решава“.
Разказът на „Бардо Тьодол“ е
разказ за „душа“. След последното издихание започва животът на ментално тяло,
което е на този човек. Той наблюдава поведението на своите роднини, радва им се
или им се гневи. Четящият текста трябва да го назовава с името, което е носил
приживе. Четящият до мъртвото тяло общува с устойчива съвкупност от качества,
нагласи и импулси, които имат тази биография. Четящият общува с душата на точно
този определен човек.
„Последният дъх“ обаче не е край
на усилията. Нещо повече – след „последния дъх“ започва голямата битка. Наследените
от минали животи и натрупаните в този живот качества, склонности, недостатъци,
грехове и добродетели не предопределят в какво същество човек ще се прероди.
Нещо повече – пред „кармичния поток“ или пред „душата“ на починалия съществува
поредица от възможности да постигне Освобождение, да излезе от кръга на
преражданията. Върховната цел на будиста – Освобождението от Самсара – остава
възможна дори за човек, натрупал тежка отрицателна карма.
След смъртта починалият се сблъсква най-напред с Ясната
светлина, после с точно определени мирни и гневни божества; връхлитат го
страховити бури, обливат го различни светлини, всяка от които е символ на някоя
от възможните за прераждане сфери. И всеки ден, при определено поведение и
определен начин на възприемане на случващото се, описани в „Бардо“, починалият
може да скъса веригата на преражданията. Дори когато след първите четиринадесет
дни, наситени със сблъсъци в различни ситуации, се изправи пред „вратите на
утробата“, тоест когато кармата го тласка към определен вид прераждане, той има
шанс да се „измъкне“, да се „спаси“. Ако не успее да скъса със Самсара, пред
него има възможност да се прероди в една от изброените сфери. Тук отново е
решаващо неговото поведение – какви молитви казва, какви медитации прави, как
възприема случващото се. Няма нищо окончателно предопределено от
характеристиките на приключилия живот. И все пак, и все пак… Този определен
живот с натрупаните негативи и добродетели оказва влияние върху поведението на
починалия в преходните отрязъци от време, в няколкото Бардо. Оказва влияние, но
не предрешава. Свободата починалият да постигне едно или друго остава налице.
„Бардо Тьодол“ предлага отказ от
всякакъв фатализъм. Няма неумолима съдба, няма желязна хватка на кармата, няма
външно божество, което преценява за Ад ли си, за Рай ли си. Човек до края на
живота си и през следващите след смъртта му дни, в които може да настъпи прераждането,
участва в определянето на своето бъдеще. Той е свободен от вериги, ако сам не
си ги сложи. Човек престава да се преражда, ако проумее, че Ясната светлина, с
която се среща най-напред, не е нещо външно – това е неговата собствена
същност. Човек престава да се преражда, ако проумее, че всички страхотии, пред
които се изправя, са плод на неговия ум, на неговите нагласи. Преражданията
свършват, ако човек разбере, че външното всъщност е превърната форма на
вътрешното. Човек се сблъсква с това, което е определено от неговия ум, а не от
някаква външна сила.
Прочиташ книгата и ако си я чел с
внимание, с уважение, с добро чувство, без предразсъдъци, започва да се случва
необичайно пренастройване на ума. Започваш да виждаш собствения си характер
там, където преди си виждал само лош късмет или чужда вина. Разпознаваш своите
реакции и нагласи в неща, които си смятал за просто стечение на
обстоятелствата. Разбира се, има войни, насилие, нечовешка експлоатация –
бедствия, които никой не причинява с начина, по който гледа на света. Но когато
живееш в спокойно време, без подобен външен натиск, все по-трудно можеш да
кажеш: „Какъв живот ми се падна!“ Започваш да чувстваш, че сам си истинският
творец на живота си – и на Ада, в който понякога попадаш, и на Рая, в който
понякога живееш.
