Спомен за цигарата

Първата цигара “заковах” някъде в четвърти или пети клас. Естествено, по предложение на Венци. Венци беше с една година по-малък от мен, но ролята на тартор му прилягаше. Къде? Естествено в мазето. Огромно, общо, мухлясало и влажно мазе, предназначено за парна инсталация на кооперацията. Мазе, пълно с изгнили боклуци, разпаднали се каци, камъни и тухли, пльоснати във вмирисани локви вода. Много високо мазе. Толкова високо, че първите ми спомени за геройство бяха катеренето по едни тръби за парно – нагоре, чак до отворите за прозорци, които в същност бяха на нивото на земята. Имаше и още едно “по-нагоре” – от един ъгъл на мазето започваше шахта – комин – чак до последния етаж. За това “нагоре” обаче герой не се намери – само провирахме глави и мечтаехме кога ще пораснем, за да можем да го надвием.

Това мазе, като всяко истинско мазе, беше нашето царство. Възрастните рядко слизаха, в него те нямаха работа, нали беше общо, а когато нечии стъпки досадно и заканително го приближаваха, ние имахме стратегическо отстъпление – от залата на общото мазе започваха два тунела, по-тъмни от сажди, страшни и опасни с безбройните си клопки от локви, тухли и изпражнения. Там, вече, възрастен не стъпваше.

        

Обяснението, че децата опитват цигара чисто и просто, за да изглеждат големи, е страшно елементарно. Толкова елементарно, че направо е глупаво. В най-добрия случай такова обяснение е твърде частно. Първите цигари преди всичко са ритуал.

Животът ми вече бе пълен с неща, които по-късно разбрах, че могат да се нарекат ритуал. Миенето на ръцете и зъбите, подреждането на тетрадките и дрехите преди сън, сутрешното стъкмяване за училище, сутрешната гимнастика в училищния двор, бяха все неща, чийто смисъл не разбирах особено, но знаех, че трябва да се правят в точно определено време и по точно определен начин. Така трябваше. Ритуалът е някакъв дълбоко кодиран смисъл, толкова дълбоко, че сигурно някой го знае, но не и ти. Баща ми, например, след вечеря обличаше шубата, излизаше на балкона и палеше цигара. Преди да си легне – също. От време на време излизах да му правя компания. Беше по-различен. Някак си вглъбен, обграден с нещо невидимо, с поглед, фиксиран някъде, където нямаше нищо особено. Отговаряше на въпросите ми, но някак по-иначе – като че ли беше на разстояние, а не до мен. Това беше ритуал. За разлика от ритуала “миене на зъби”, той казваше, че пушенето е вредно. Обясняваше, че този ритуал не трябва да се изпълнява. Разбира се, баща ми използваше съвсем други думи, но аз преразказвам така, както мога да преведа усещането или знанието, получено от отговора. Полезно и вредно бяха абстракции, които не можах да схвана. Защо подреждането на дрехи преди сън да е полезно? А миенето на зъби? Те не ме боляха. И дрехите си намирах, независимо къде са сложени. А гимнастиката сутрин в училище? Някакво смешно клатене на ръце, безсмислено навеждане напред  и назад /друго е ако се наведеш да вземеш топче или нещо друго ценно!/, вяли подскоци и то под отвратителното пищене на свирка, която естествено пищеше, за да има ритъм, определен брой, начало и край на безсмислието, знак за започване на друго безсмислие и пр. С една дума, за да има ритуал.

Когато капвахме от взаимни юмруци в междучасията, когато ни изтръпваха краката от клечане при игра на топчета или капачки, когато ми причерняваше пред очите, за да избягам от Коста или Добри – Прасето, нямаше ритуал. Това бяха истински и смислени неща. Истинско и полезно нещо е да набиеш Радо – Маймуната, след като цял час те е цапал зад ушите с мастило. Истинско и полезно е да си напълниш джоба с топчета, с труд спечелени, да се фукаш с тях, а другите да гледат като настъпени котета. Истинско и полезно е да избягаш от някой, който знаеш, че така ще ти наблъска главата с шамари, че цял час след това ще приличаш на светофар на червено.

Та първата цигара беше ритуал. По-скоро посвещаването в ритуал. Началото на нещо, което не е нито полезно, нито вредно, нито смислено. Началото на нещо непознато. Нещо приобщаващо. Тайна, която сигурно някой знае, но не намира за необходимо да обясни. От първата цигара помня три неща – отвратителния вкус, замайването и самовглъбяването. За пръв път осезателно почувствах какво означава да се откъснеш от света, да се втренчиш в себе си, в част от себе си, пък било то и в някаква непозната част. И преди и след това бях предимно в себе си, в своите мисли, в моя реален и измислен свят, но това беше друго. Тук началото го усещаш, началото нарочно го предизвикваш. Не потъваш просто ей-така, от само себе си, а се подготвяш. Взимаш цигарата, палиш кибритената клечка, всмукваш. Разбира се, тази разлика с обичайното я схващаш след няколко цигари. При първата посягаш към един ритуал, който си виждал. При третата – вече сам си организираш Своя ритуал. Впрочем, това беше първият ми собствено избран ритуал. Не е като зъбите, дрехите и гимнастиката, за които някой ти виси на главата, гледа те строго и ти нарежда да ритуалничиш...

С цигарите са свързани едни от най-ярките ми детски спомени. Ето два.

Владо – Китайчето намери пет лева. Баща му беше безработен, майка му взимаше някаква мизерна заплата и първата му реакция беше да изтича веднага и да предаде парите. Като каза как ще даде петте лева на майка си, така се ухили от щастие, че и до днес не мога да си спомня точно как изглеждаше лицето му. Като си помисля за Владо – Китайчето, в главата ми изплуват разпъната уста, много зъби, две очи и щръкнала мазна коса. Венци, Пенчо, Петко и аз такива пламенни речи държахме пред слисания Владо, така добре му обяснихме как ще се изложи като кифладжия ако върне парите, че той седна объркан на земята и попита жално какво все пак трябва да се случи на тези пет лева. Накарахме го да купи пакет “Луна”. “Добре”, каза Владо, “но рестото до стотинка ще го дам на майка”. “Рестото може”, каза Петко. Той беше най-голям, на цели 13 години, и знаеше вече как се водят преговори и как се правят компромиси. Владо купи цигарите, наброиха му ресто на дребно и той започна да дава на майка си всеки ден, я по петдесет, я по двадесет стотинки. Обяснявал й, че ги намира на земята. На петата монета тя се усъмни, че Китайчето всеки ден намира пари, би го и той си призна.

Тук пушенето вече беше станал колективен ритуал, който изискваше усилия, най-малко финансови, за да бъде организиран. Всеки сам си правеше финансов план. Моята лепта например, бяха 6 стотинки, рестото от 20-те стотинки, които татко ми даваше за кифла с боза. За три дни акумулирах 18 стотинки, които стигаха за малък пакет “Стюардеса” с десет цигари. Укриването на рестото имаше своята драматична психологическа страна, защото за пръв път започнах да живея двойствен, за да не кажа лицемерен живот. В същото време това укриване беше страшна житейска школа. За пръв се научих как да обличам “еретичните” намерения в благородна форма. В случая формата беше лъжата, че си купувам 6 лукчета или 2 лукчета плюс малка боза. Баща ми искаше сметка за всяка стотинка. Малката “Стюардеса” ме научи как да изстисквам аргументи и лъжи, които след това дълго предъвквах, за да примиря чистотата на детската душа с усещането за вътрешна омърсеност.

Вторият случай. Бащата на Пенчо го хвана с кибрит в джоба. Пенчо даде толкова нелепо обяснение за мястото, където го е намерил, че при исканата инсценировка, той не можа да закрепи кибрита на мястото. “Къде го намери, бе Пенчо?”. “На първото стъпало за мазето, беше опрян на прага”. Баща му го накара да сложи кибрита на посоченото място. Пенчо опита два – три пъти, но не се получи. Кибритът падаше, защото прагът покриваше цялото стъпало, оставаха един-два милиметра. Съответно Пенчо яде велик бой. Питах го защо е толкова глупав, защо не каза, че просто е намерил кибрита на земята, а той ми отговори, че толкова специална вещ не е редно да се намира на някакво просто място. Мястото подобава да е специално. Поне това му е дошло най-напред в главата.

                                                  Отказването

Първото отказване беше някъде през зимата на десети клас. Стоях пред една витрина на бул. “Георги Димитров” и си мислех за стойността на обещанията пред себе си, за издръжливостта, за целите в живота и за всичко, което човек си мисли, когато се чувства слаб. Не бях пушил 28 дни. Не помня последната цигара преди отказването. Нито първата, след това. Помня обаче началото и края като състояния на духа. Помня началото, победата, върховното удоволствие да си над себе си, примесено със страх от мръсен, подъл номер, удар в гърба от това “себе си”. Помня края, поражението, горчивия дъх на самоизмама и предателство, примесен със сладкото връщане в кожата си, моята, грешна, нечестна, позната, но Моя кожа. Горчилка и сладост, споени от вътрешен поглед към “утре”, което ще бъде непременно по-лесно, по-победно, поглед на решимост, презиращ, но и радващ се на настоящия миг. Радващ се, защото си убеден, че е Миг, в който започва /след няколко дена, разбира се!/ посягането към Истинското, вечното, пропуснатото, но затова пък само отложено.

Та вперен във витрината си мислих, че е глупаво да запаля точно сега, остават два дни, поне месец да направя. Някак си друго звучи “цял месец”. Да говориш за брой дни е глупаво, това означава, че си ги броил, че си един нещастен брояч на нещастни дни, че всичко това си го правил в името на броенето, така както децата подскачат на въже, за да кажат “А ти можеш ли 50 пъти?”. Всеки, който разбере, че си броил, ще се изсмее и то с право, защото ще разбере, че не те е интересувала същността, а някакъв глупав облог със себе си, от който след това си се гърчил от слабост, проклинал си се, но си стискал зъби, за да не изглеждаш съвсем простак в собствените си очи. Нещо като пияният боклук, който пази що годе равновесие, да не би да падне в очите на другите! А бе, с една дума – боклук! Гледам през витрината, а в същото време настръхналите ми сетива са се втренчили в устата и гърлото, полупресъхнали, пълни с вакуум, който ще изчезне, само ако си дръпна веднъж.

А защо изобщо съм ги отказвал? Вероятно /истинските мотиви не си спомням/, защото започнах в началото на 10 клас да играя сутрин йога, ставайки всяка сутрин в 5 часа и вече си изграждах някакъв усет за несъвместимости, с които впрочем по-късно животът ми щеше да бъка.

От второто отказване помня първата цигара. Ваканцията след 10 клас. Бях на село и по цял ден четях дебели истории и религиозно – философски книги. Първите носих със себе си, а вторите измъквах от тавана на дядо – прашасяли, изгризани, разлепени и пожълтели. Летният ден беше голям, започваше с йогата сутрин и завършваше почти в полунощ, на пейките пред къщата, където старците прехвърляха чрез одумките си всичко – от реколтата през “тази, която минава” до пустите му американци.

Разхождах се в Района /така наричаха буренясалото пространство между пътя и ж.п. линиите/ и видях в тревата цяла цигара. Подминах я, после се върнах. Взех я в ръка. Суха и чиста. “Ще я изпуша. От една цигара няма да разваля режима”. Тогава, както и сега, не знаех, че годините не се състоят от месеци, а от мигове. Мигът е Нищо, което изгражда вечността. Да си силен в мига, означава да побеждаваш вечността. Това, което казвам не е знание. То е нещо повече от думи и по-малко от знание. Ако беше знание, нямаше да презирам днес мига така, както го презирах преди двадесет години. Ама точно двадесет години.   

Слят мислено с удоволствието, което щях да изпитам, почти на бегом влязох в къщи и взех кибрит. Върнах се в Района. Запалих. Главата леко се замая, димът изгони въздуха от белите дробове и се разля по вените. Втренчен в себе и, откъснат от света, пропъдил мислите, аз бях едно чувстващо същество. Някаква малка вечност. Спиране на мига. Настъпих фаса. Горчилка плъпна по гърлото и мозъка. Бях пропушил.

Третия път, който си спомням, беше сутринта след абитуриентския бал. Хвърлих Последната цигара. Край на денонощните оргии, край на омърсения, дивашки живот. Притежавах повече от торби със злато. Притежавах знание за йога, за чистотата, за стремежа към съвършенство. Имах всичко.

Отидох в София, за да се подготвям за кандидатстудентски изпити. Настаних се в познати на майка. Ставах сутрин в четири, очистителни процедури и упражнения до пет и половина, после излизах да си търся кисело мляко. В 6.30 започвах да уча, приключваш към пет след обед. Разбира се, с такъв режим хазяите ме изгониха. Не само, че им тропах в банята почти през нощта, но и си лягах в осем часа. И то в хола, където беше телевизора. И то, когато даваха Златния Орфей. Хранех се само с вегетарианска храна. Никакви сладкиши или газирано. Никаква сол, никаква захар, никакъв хляб. Чист живот! Въздух, азани и  мисъл! На двадесетия ден започнах да сънувам пастички и цигари. Една сутрин погледът ми се закова на кутия цигари в сладкарницата. Разбира се, че нямаше да си купя. Разбира се, че нямаше да “ритна канчето” на цялото си светло бъдеще, сплетено от въздух, упражнения, любов и мисъл, бъдеще, на което се бях обрекъл. Само една цигара? Да изключим този миг от Магистралата? Да си починем малко? Нещо като спиране на камък след дълъг път и пред дълъг път? “Кифла, боза и кутия “Стюардеса”, моля!”. Запалих. Животно! Предател! Глупости. Край на оковите. Животът веднъж се живее. Някакъв псевдойога хленчи. Забий се в мига! Забий се в ритуала! Откъсни се от света! Ти си сам с Мига! А историята ще я науча. Ще докажа, че съм най-добър. И с цигара, и без цигара. Утре ще подновя режима. А кутията ще хвърля. А, бе! Никакъв режим! Пастички, кюфтета и по малка “Стюардеса” на ден!

Четвъртият път – ден преди казармата. За три месеца. Втори курс студент – за пет месеца. Имах сладко бебе и то заслужаваше баща за пример – силен, без пороци.

И т.н. и т.н.

Глупаво е да пиша повече. Миналата година – за три месеца. По-миналата – за един месец. Сега ги отказвам почти всеки ден. Или всеки петък на обяд. Или неделя в ранния след обяд. Пълна девалвация.

Днес цигарите са символ. На избора. Между победата и поражението. “Бехтерът” бавно извива гръбнака и го бетонира. Без ежедневни упражнения ще стана на кука и то крива. Тялото престана да слуша. Духът също. Карам с някаква енергия от последни акумулатори. От година симулирам активност. Някакви отломки. Стремеж към Нищото. Много силен стремеж. С цигарите идва и алкохола. С тях сутрин няма упражнения. Няма плуване. Няма самочувствие. Има натъпкани гърди със стъклен памук, почти обездвижени от болестта ребра, компенсиращо коремно дишане, което ще ми докара след година – две  възпаление на белите дробове, не искам да мисля за нещо по-сериозно. Работоспособността е нулева. Мисълта – прикована в мъждукането, в спомените, в Нищото. Чувствам се като седемдесет годишен старец. За нещо плащам. За някакво прахосничество. Съдбата ме блъска в самосъжалението, в отказа от всякаква борба. Впрочем избор има. Не искам да се навивам. Все някога човек побеждава. Ако не тук, Там. Ако не в този живот, в някой друг. Ако няма друг, човек няма да разбере. Ще бъде късно.

Добре, отиди и изпий една – две бири! Втренчи се! Запали една – две цигари и си мисли, че това е само миг, който ще напъхаш в чекмеджето на ненужните неща. В албума със снимки, които носят тъга.

Не е така. В мига се оглежда вечността. В борбата с мига се бориш с всички следващи мигове, защото ги подготвяш. Иначе те са си едни и същи. Както този и Онзи, преди двадесет години. Ама точно двадесет години!

Победи Мига! Той съдържа години!

                                                                                                                                                                                                                        22.06.1994 г.