Поздравът

Не беше лесно. Въпреки, че пътеката не беше много стръмна. Ходех равномерно и умерено бързо. Опитвах се да дишам също така равномерно, бавно, с пълно напомпване и изстискване на дробовете. Кристалният въздух направо ми замотаваше главата. Чувствах как пакетът тютюн в малката раница се киска и ми гледа сеира.

От време навреме спирах и поемах още по-дълбоко въздух, за да успокоя сърцето. Разни старчета и бабета ме подминаваха. Бях сигурен, че се усмихват подигравателно. "Леле, леле! Какви кекави хора! Защо не си стоят пред телевизора, ами се правят на планинари?"

Тези старчета направо ме влудяваха. Гледаш ги на сто метра зад теб, няма как да те стигнат, а изведнъж, да спреш за минута и те подминават като пътен знак. Обидно.

Да, ама аз не съм прост. Сетих се, че ако спра с някаква цел, не от умора, ще им отнема всякакви аргументи за присмех. Например, спирам, навеждам се леко и се вторачвам в зеления мъх на някакъв камък. Това вече не е кекавост, а любознателност. Любов към природата. Или спираш, вдигаш глава и започваш да гледаш върховете на боровете. Полет на духа. Стремеж към извисяване, сливане с безкрайността. Това не е като да спреш, да гледаш тъпо пред себе си и да дишаш като шаран на тезгях.  Или спираш, взимаш пръчка от земята и започваш да я оглеждаш внимателно. Старчето и бабето ще си помислят, че търсиш опора, нещо като щека, нещо като бастун. Да търсиш опора не е обидно. Всеки истински планинар в един момент започва да се подпира. Осмисленото спиране не те изпълва със срам, а с някакво съдържание, достойно за уважение. Подминават те, но разбират, че не си броиш  пулса, а общуваш с планината.

В един момент ми хрумна, че вместо да се блещя срещу мъха или да виря нос към боровите върхове, е по-добре да подскачам, все едно искам да откъсна листо или игличка. Някак още по-пълно е, по-смислено. Съвсем ще им отнема шанса да си мислят, че си почивам, като правя несръчни опити да заблудя планинарската общественост. Веднага обаче отхвърлих идеята, защото да подскачаш е по-трудно от това да вървиш. Да заместя ходенето с подскачане? Направо не можах да повярвам, че такава извратена идея ми дойде в главата.

Така се изпедепцах в осмисленото спиране, че направо взех да изпитвам превъзходство. "Минавайте, бе, минавайте! Автомати такива! И като вървите бързо и не се изморявате, какво? Забелязвате ли колко е нежен зеленият мъх, как скромно и мъдро си стои на камъка? Забелязвате ли величествения устрем на боровете, безкрайността на небето, майчинския порив на шишарките? Нищо не забелязвате! Сега аз ще ви гледам отвисоко. Защото да си планинар, не е просто да оразмеряваш пътеката с крачки, а да изследваш природата, да се сливаш с нея, да й се възхищаваш!"

Едно уж банално събитие прекъсна потока от самовъзхита. Някакво старче, което вече слизаше от високото, се разминаваше с друго старче, което преди малко ме бе подминало. Слизащото старче обърна главата си към качващото се, усмихна се и гръмогласно каза: "Добър ден! Бъдете здрави!"

Знаех, че в планината хората се поздравяват и без да се познават. В планината лоши хора не ходят. Да поздравиш непознат, означава, че си изпълнен с любов към човечеството. Че си чист и пропит от доброта. Поздравът към непознат е съвършено различно нещо от поздрава към познат. Тук няма съображения (ами ако не го поздравя, какво ще си помисли?) Няма прост рефлекс на възпитание. Поздравът към непознат е мирогледна категория, социално съвършенство, заявка за възвишеност, за широка кройка на душата.

Ето, слизащото старче се приближава към мен. Светкавично решавам да го поздравя пръв. Категорично и недвусмислено да го изпреваря. Още преди да е дошъл съвсем наблизо. Да му покажа, че съм пó планинар от него, че съм по-широко скроен.

Когато между нас останаха 3-4 метра, поех въздух, ухилих се и бодро, като истински планинар, почти извиках: "Добър ден! Бъдете здрави!"

Ха, сега да го видя!

Старчето не отговори. Дори не ме погледна. Дори ми се стори, че си обръща главата на другата страна. Разминахме се. Направо се вцепених. Обърнах се и го изгледах свирепо и продължително. "Как е възможно? Защо поздрави онова старче, а мен – не? Какво се случи?" Нищо не разбирах. Подпрях се на един бор и се замислих. Не, не беше замисляне. Замислянето е нещо бавно, рутинно, спокойно. В главата ми се блъскаха със страшна сила парчета от мисли и емоции. Сърцето ми лупаше страховито, този път не от физическото усилие, а от негодувание. "Тоя простак защо не ме поздрави?" Не, не може без причина.

Сигурно е разбрал от пръв поглед, че не съм истински планинар. Че съм изскочил  без истинско основание от мръсния свят  на столицата и съм се втурнал без право в техния добронамерен и сърдечен свят! Само така ще е. Тези старчета са опитни планинари, всяка седмица крачат по пътеката, имат набито око и светкавична преценка за всеки срещнат. Няма как да не е почувствал, че аз съм един навлек, който веднъж в годината се преструва, че обича природата. И на всичкото отгоре бърза от пет метра да поздрави, за да докаже нещо на жалката си градска панелна душа. Сигурно от много, много далече е видял, че спирам през десет метра, правя някакви стойки, за да заблудя планинарите, че съм част от тях. Възмутил се е. Презрял ме е. Аз няма ли да се възмутя, ако някой наркоман влезе във фитнеса, който посещавам отвреме-навреме и започне да вдига гирички, все едно здравето е първа ценност за него? Ще се възмутя, разбира се. Ще го презра и ако ме поздрави, ще си обърна главата на другата страна. Абсолютно логично това старче не ме поздрави!

Да, бе, логично! Няма как да разбере, че не съм планинар. Откъде ще разбере? Облечен ли съм в подходящи за излет дрехи? Да! Имам ли раница на гърба? Имам! Държа ли тояжка като един печен любител на природата? Държа! Пък и честото спиране защо непременно да показва предателски, че се чувствам толкова уютно в планината, колкото дебела и грозна жена на модно ревю? Нали се разбрахме, че честото спиране може да има дълбоки философски основания? Няма как да е разбрал. Абсурд! Добре, де, защо тогава не отговори на поздрава?

Може да ме е разпознал. Вярно, от десетина години не се занимавам с политика, но българинът е злопаметен. Той може да не се сеща какво е ял вчера, но омразния политик помни за цял живот. Помни го, защото му трябва логично обяснение за скапания му живот. Едни ме обичаха, други ме мразеха. Този явно е от вторите. Ти най-културно го поздравяваш, а той, тъй като е политически примитив, пълен с предразсъдъци и просташки щампи, не отговаря на поздрава. Демек, аз съм втора категория човек, гнида. Взаимността е за равностойни. Аз, като вляза в зоопарка, поздравявам ли шимпанзетата? Не. Това е обяснението. Аз съм една гнида в неговите очи.

Да, бе, ще ме разпознае! Глупости! Първо, минали са десет години. Второ, нахлупил съм си шапката до очилата. Самите очила са с потъмнели от слънцето стъкла и е абсурд да може да ми види очите. О, да, мустакът! Не, не може само по един мустак да ме разпознае. Няма как! Колко не-политици, колко планинари имат мустаци? Много! Така че, няма как да ме е разпознал. Тогава? Защо не отговори на поздрава ми? Защо така любезно, сърцато поздрави пръв онова, горното старче, което ме подмина, все едно съм смотан дирек?

Сигурно се е подразнил, че го изпреварих, има такива хора. На пръв поглед, широко скроени, а отвътре всъщност злобни, завистливи, комплексирани. Умират, ако не са първи. Това ще да е!

Да си гледа работата!

Нямаше обаче вид на такъв. Строен, с опънато лице и спокойни очи, доколкото успях да ги видя. Може да е йога и да е разбрал, че аз всъщност съм лош човек, който неистово се напъва да бъде любезен и обичлив. Бях чел някъде, че йогите отдалеч улавят вибрациите ти, някои дори виждат аурата ти и по тях разбират що за стока си. А аз, в сравнение с един йога, съм едно нищожество, изтъкан от болестотворни микроби и низки страсти. Това ще да е!

Да, бе, онова горното старче да не би да е било по-голям йога от него, че с такава радост го поздрави? Бях тотално объркан.

Направих рязко кръгом и заслизах с бързи крачки. По нанадолнището беше лесно, нямаше нужда да спирам. Прибрах се. Сипах си една ракия и запалих лулата. В главата ми още бучеше. Защо, защо не отговори на поздрава ми онзи тиквеник?

Жена ми седна срещу мен.

- Аз лош човек ли съм? – погледнах я умолително.

- Понякога...

- Питам сериозно.

- Не си, бе! Какво ти става? Уж на планина беше, трябва да цвърчиш от кеф, да преливаш от радост, а ме гледаш все едно съм ти скрила тютюна.

- Ще си гледам, както си искам! А в планината няма да стъпя повече! Не ми стигат простаците в града, ами ще се занимавам и с горски простаци. Край!

                                                       * * *

Следващата неделя отидох да си налея няколко литра минерална вода. В Княжево, на последната спирка на петицата, точно в подножието на пътеката на която изпитах обидата, разрушителното пренебрежение, непоносимото високомерие. Гледам, до мен същия старец, който ми направи деня черен.

- Извинете, познаваме ли се?, попитах.

Човекът ме погледна втренчено:

- Не мисля!

- А миналата събота разходихте ли се в планината, ей по онази пътека?

- Разбира се, както всяка събота. Общо взето, не пропускам.

- А да помните някой да ви е поздравил, а вие да не сте отговорили?

Старецът се замисли.

- Аз по принцип поздравявам всички, които срещам. Това е нормално в планината. Ние сме като семейство... Чакайте, да, май си спомням. Някакъв човек доста отдалече и доста пресилено, ме поздрави. Ама точно в този момент стъпих на криво и страшно ме заболя...