Утешители

Той беше по професия утешител. В утешаването намираше удоволствие, което педагогическата наука наричаше призвание. Беше необходим.

Хората не вярваха вече в Бог. Поповете, стари и злобни старчета, огорчени от чуждата порочност и собствената си безпомощност, говореха вяло в празни църкви. В болниците лекуваха, но не успокояваха. Хората бяха станали поновому чувствителни - натъжаваше ги дори възстановеното здраве, така както биха се нервирали, ако изведнъж забележат кръпки по панталона си. Изкуство и нови идеи произвеждаха непрекъснато, но ежедневието поглъщаше и претопяваше всичко, разводняваше необичайното, обезличаваше свежото. Пусна се дори слух, че така е било винаги и обвиниха Историята в незаконно парфюмиране на фактите.

Хората обаче винаги намират изход. Създадоха Кантората на Утешителите. Заплатите бяха ниски, но по традиция апостолите са скромни.

Той получи назначение и тръгна по улиците. Сутрин с ентусиазма на изгряващото слънце се нахвърляше върху най-тежките случаи. Пресрещаше стари фъфлещи баби и парализирани пенсионери, разпалено ги убеждаваше в мъдростта на старостта, в щастието да притежаваш богат житейски опит, в признателността на младото поколение. Изпращаха го недоверчиви меланхолични усмивки и подозрителни погледи.

Понякога се вдъхновяваше. Веднъж дори прекали - след като изчерпи всички нормални варианти за утеха, погали една старица по главата и поверително й пошепна: "Не бъдете тъжна! По всичко личи, че тази мерзост скоро ще свърши." Получи бастун в ребрата.

Продължаваше с по-младите. Причакваше загубилите на рулетка и им припомняше вечната истина, че никой не е спечелил от комар - тези, които сега се надсмиват над тяхното нещастие, утре ще вият по-безутешно. Пред съда се възхищаваше на развелите се колко са проницателни, пред гражданското отделение убеждаваше младоженците, че понякога съдбата забравя да сложи катран в кацата с мед.

Често посещаваше затворите. На дребните престъпници обясняваше колко сладка е свободата след влагата и мрака на килията и как хората изобщо не умеят да я ценят и да й се радват; на закоравелите предлагаше рецепти за духовно самоусъвършенстване, за което не се изисква нито много светлина, нито много място.

Беше неуморим. След тежки случаи си почиваше неканен в някоя съмнително весела компания и викаше: "Никога няма да ви стане тъжно, въпреки че се смеете толкова много!" Обикновено го изгонваха с ругатни.

Беше му трудно. Много трудно. Хората не приемаха лесно новото и той трябваше да си пробива път с лакти сред насмешката, презрението и псувните. Знаеше, че не може да очаква аплодисменти - съзнанието бавно креташе след битието и мърмореше. Човечеството винаги по-късно разбира от какво има нужда. Той си даваше ясна сметка за това и преглъщаше обидите. Вървеше леко като котка, присламчваше се и шептеше. Избираше най-уместните думи, изостряше ги като скалпел, който трябва да изреже тумора.

Вечер изчакваше последните минувачи. После се отправяше към Кантората. Тук-там се влачеха пияни и той ги придружаваше десетина метра, за да разберат, че не са толкова сиротни души. Пошепваше им: "Сред пияниците също има велики поети", и продължаваше.

В Кантората се събираха всички от дневната смяна. Умората натежаваше, душата дрънкаше някак кухо. Посядаха малко. После влизаше Старшият утешител и с топъл глас започваше: "Не се отчайвайте, момчета. Нищо, че не ви разбират, че ви се подиграват. Хората са нещастни. Трябва да им се помогне. Зная, че страдате, че ви е тежко, но помислете си, има ли по-голямо щастие от това, да знаеш, че помагаш на другите? Казвате, че не разбират това. Няма значение. Ние сме им необходими и един ден те ще го разберат. Вие сте апостоли, а апостолите са били винаги гонени. Не се отчайвайте, момчета! Вашите имена ще бъдат записани със златни букви в Историята!"

След като почувстваше, че думите му облекчаваха тъгата, Старшият утешител се отправяше към Главната кантора. Изправен на катедрата, там чакаше Главният утешител.