Монолог

Любов, къде си?

Знаеш ли колко книги съм изчел за теб? Знаеш ли колко автори са ми говорили за твоята сила?

Не, не за тази, конкретната любов към конкретно същество. А за онази, универсалната, която повече прилича на вселенска благодарност!

Къде си?

Знам, че си щит срещу страха и омразата. Знам, че можеш да лекуваш, да превръщаш живота в празник!

Къде си любов?

Нали мога да те родя? Така пише в книгите. Нали мога да те извикам от сърцето си, да напълня цялото си тяло с твоята светлина? Нали само от мен зависи? Или за теб трябва да полагам усилия, да  тренирам? Трябва ли за теб да израня краката си по трънливи пътища? И ти ли искаш да жертвам навиците си? И всичко, което е лесно?

Къде си любов?

Не е честно! Толкова притчи съм чувал за теб! Умът ми толкова време ти е отделил!

Сега ще отида при онзи, когото не мога да понасям, ще го облея с любов, ще го потопя, ще го разтворя и той ще престане да бъде мой враг, защото ще бъда брониран за всякакви негови оръжия! Отче Христе, Буда, Ошо, нали така се прави?

Мога ли?

Сега ще отида при любимите си същества. С тях е лесно. А лесно ли е? Ще ги облея, ще ги обгърна, ще ги потопя. Ще се слея с тях. Ще родя съвместното ни щастие. Лесно ли е? Мога ли? Къде си любов?

Сега ще отида в планината и ще пръсна светлината, която би трябвало да напира в мен! И всичко - аз, камъните, дърветата и птиците ще станем едно! Защото сме едно! Прах на Вселената. Не, душата на Вселената! Всичко, което има смисъл. Всичко, което олицетворява съществуването. Мога ли?

Къде си любов?

Знам, слушал съм, чел съм, че ти си вълшебницата, която унищожава всяка плесен, всяка смрад, всяка мъка. Ти си тази, която превръща въздишките в божественото дихание на божествената признателност. Ти си! Ти си!

Къде си?

Знам, че във всеки те има. Като зрънце, като стръкче, като семе. Във всеки! Значи те има и у мен? Къде си? Искам твоето спасение, твоето благословение, твоята молитва, твоите чудеса! Бил съм надарен по рождение с теб! Нали така, Отче Христе, Буда, Ошо?

По дяволите, как да те намеря? Как да те родя? Как да те превърна от зрънце в прекрасно огромно дърво; от капка в океан; от прашинка в Космос? Как?

Къде си любов?

Нима трябва да живея като Симеон Стълпник на върха на купчина камъни 40 години? Нима трябва да търся пещера? Нима трябва да търся манастир? Нима трябва да търся Гетсиманска градина? А, там, за какво си ми? На кого ще те раздавам? Ти можеш ли да съществуваш без раздаване?

Искам те тук. В бясното ежедневие. В наблъсканата с претенции среда. Тук, в блатото на изгарящите амбиции, омрази, блянове и страдания! Тук си необходима. Вън от Ада ти си безсмислена! На Рая за какво му е любов? Само в Ада можеш да лекуваш, да издигаш, да облагородяваш, да спасяваш. Само в земното имаш смисъл!

Къде си любов?

И какво трябва да направя, за да ме изпълниш? Да утихна, да се свия, да заспя? Идваш ли? Утре ще дойдеш ли?

Добре! Имам план!

Ще му хвърля папките на простака началник и ще сляза при портиера, при бабата, която проси на входа, при прекрасната продавачка на кафе на отсрещния ъгъл. На тях мога да дам любов! От тях мога да взема любов! На него, простака, не мога да дам! От него не мога да взема! Зачита ли се?

Ще разкарам справките, които правя и ще взема любимата си книга с разказите на любимия ми автор. На тях мога да дам любов! Зачита ли се? Ще отменя срещата с онзи мазния, надут, чиновник, от когото зависи еди-какво си и от когото трябва да изпрося еди-какво си. После ще приседна до учениците на съседното училище, от които струи смях, щастие, свобода и мечти! Онзи, мазния, не мога да обичам! Тези, младите, малките – мога. Зачита ли се?

Или нищо не трябва да размествам? Все пак ти нямаш ли някакви претенции, някаква хигиена?

Къде си любов?

Действително ли си толкова всеобемна, способна да асимилираш, да поглъщаш всичко? Възможно ли е това? Или съм чел книги от просветлени мошеници?

Къде си любов?

Отворен съм за теб! Чакам те! Добре, ще ти се предам! Ще бъда твой! Ще изтриеш ли сълзите от обида? Ще попиеш ли потта по челото, след направените компромиси? Ще ме подкрепиш ли, когато съм на ръба на морално допустимото? Ще заличиш ли тръпките на гнева от простотията и наглостта? И с какво ще ги заместиш? С какво ще заместиш сълзите, потта и тръпките? Със себе си? Искам да го направиш. Опитай се да го направиш! Но, моля те, не унищожавай преценките ми за добро и зло. Можеш ли? Ако можеш, ела!

Идваш ли любов?

А, чакай, да те предупредя!  Мисля си, че ще можеш да ме прегърнеш, само ако изпълниш с любов към мен едни други. Тези, които забравих, въпреки че ми помагаха. Тези, които ме обичаха, а аз отблъснах. Тези, които чакаха помощ, но на които не намерих сили, или не намерих за нужно, или не намерих полза, да им помогна. Тези, които чакаха мен, а аз се изпарих. Тях, какво да ги правя от твоя гледна точка? От гледна точка на любовта? Как да ги обичам, като съм им длъжен? Как да ги обичам, като съм виновен пред тях? Ти, любов, можеш ли да стопиш угризенията, болката от пропусната любов?

Хванах ли те? Можеш ли да анулираш, ти любов, факта, че съм те изритал тогава, когато си била на педя разстояние от мен? Можеш ли да простиш своята собствена анихилация? Можеш ли да бъдеш толкова всеопрощаваща? Ако можеш, моля те, ела!

Къде си?