Танцът на стареца

Гледах към дансинга и им се радвах. Млади, кипящи, опиянени, щастливи. Отпивах от червеното вино, подръпвах от лулата си и леко притворил очи се опитвах да уловя техния чар, да го смеся с тръпката на музиката, да превърна образите и звуците в пелена от настроение.  И да потъна в нея.

В самия край на дансинга забелязах някакъв старец, може би на 70, може би 80 години, който също танцуваше. Много плавно, доста пестеливо, сякаш искаше да остане невидим. Мелодиите се сменяха, някои от младите напускаха, други се включваха, а той оставаше. Нямаше ли компания? Нямаше ли маса? В движенията му, пълни със сдържана енергия, имаше неналучкана красота. Импровизираше, но някаква изтънченост подсказваше, че в живота му танцуването не беше просто случаен фон.

Старецът се придвижи леко към центъра. Няколко млади го изгледаха с учудване, после с усмивка и отстъпиха малко назад. Движенията му станаха по-енергични, без да губят от плавността си.

И видях как може да танцува старостта. Спокойно и жизнено едновременно. С нетърсена магия. С естествена аура. Танц, който не иска да впечатлява. Който не се състезава. За него състезанията са минало. Старост и танц, които съществуват един за друг и нямат нужда от никого. Старост, която не иска внимание, нито се опитва да доказва каквото и да е било. Някаква благословена самота. Друго няма. Други няма.

Танцът на стареца. Вглъбеност. Дори отричане на света. Скрит  екстаз - за този, който има душа да усети.

Затворих очи.

Можеше ли с танц да се благодари на Живота? Можеше ли с танц да се поклониш на Мига, без който животът е абстракция?

Оркестърът ускори темпото. Отворих очи. Старецът влезе в новия ритъм. Бърз, хармоничен, дори предизвикателен. Някакво тържество? Старостта разговаряше със Съдбата. Разговаряше като с равен. През живота си тази старост беше натрупала всичко, което може да се натрупа. И беше запазила своята свежест.

И видях как Съдбата се отдръпва с тиха стъпка, усмихва се, наблюдава го и му се радва. Защото разбираше, че не може да бъде нещо повече от този, в чийто танц  има всичко.

А Младостта? До преди малко иронична, сега разтърка очи.