Кълбо на живота

Вечерницата. Сама на небето. Нито една друга звезда. (Звезда ли?)  Небето – гъста сиво-черна пелена. Няма я синята дълбочина, в която потъваш с поглед и търсиш вълшебното небесно дъно. Ярка Вечерница. Защо другите не могат да пробият? Слаби ли са, спят ли?

Пред мен на балкона една стара, много стара, елха в огромна саксия. Смрачило се е, но новите бледозелени иглички светлеят. Колко пъти съм посягал да я изтръгна или отсека, да я изхвърля, но забелязвам новородените иглички, бебета, свежи, нежни и я оставям. Тази елха е много отдавна. От пет или шест години. По принцип елхите, купени в саксия,  издържат малко, само за един Коледен празник. Веселят те на празника, след това увяхват за няколко месеца и умират. На другата година – друга. Тази елха обаче оцелява. И всяка година, нищо че отдавна е неин ред, изпраща в отвъдното някоя своя нова млада сестра.

Да, колко пъти съм посягал... И виждам новия живот в нея. Жегва ме  нейното усилие, молба и тиха борба, някакъв природен инат – и я оставям. “Като позавехнат новите иглички, казвам си, ще я отсека. Не може толкова много години в някаква саксия.” Минава време, гледам – нови бебета, нови иглички на гроздчета, смеят се, ликуват, поздравяват балкона, небето и мен. Отлагам изпълнението на смъртната присъда.

С всички сетива усещам как единствената звезда и старицата – елха, общуват. Звездата я гали и старицата като че ли се смалява, навежда стотици главички и се държи като дете. Тя сигурно в някакъв приказен смисъл е дете на тази звезда. На всички звезди. Навярно Вечерницата си е играла с нея, когато е била едва покълнала, само едно връхче. После всяка нощ я е люляла в своята люлка от светлина и я приспивала. Сега прави същото.

Затварям очи и чувам музика, родена от докосването на лъчите до игличките - бебета. Звездата й обещава нещо и я закриля. Елхата тихо, монотонно, но много нежно благодари.

Спектакъл. И аз – единственият зрител. Една звезда обича и прегръща една елха – старица. Една елха – старица попива обичта и благодари на звездата.

Не, не съм сам. Камбанарията на църквата, осветена от собствени малки прожекторчета, недалеч от нас, ни гледа. Гледа звездата, елхата и мен. Спокойна и достолепна. Пазител на вярата. Сякаш се протяга и иска да се слее със звездата. Като че ли иска да превърне вярата в светлина и светлината във вяра. Към мен изпраща послание за спокойствие и вечност. А на елхата се радва. Като покровител на крехко създание.

И аз потъвам в някакъв триъгълник, създаден от вярата, волята за живот и раздаването на сила и светлина. Унасям се. Защитен съм. Обичан съм. И чувствам, че друго не ми трябва. Всичко друго е преходно и измислено. Разтварям се. После се превръщам в кълбо. В кълбо от воля, енергия и вяра. Вечното кълбо на живота във всеки от нас. Всеки го улавя по различен начин.

 При мен е лесно. Трябват ми тези неща. Вечер, балкон, звезда, камбанария и стара елха.