За безпристрастието, т.е. за отстраняване на грижите и скръбта за света

                                    Лествица. Стъпало 2

Първото стъпало е „готовността да се откажеш от всичко светско“. Самата готовност обаче не е още истинския отказ. Влязъл в манастира, монахът ще бъде връхлитан от спомените за мирския живот, чувствата на привързаност и обич ще го дърпат мислено към него. Монахът ще се „обръща назад“. Затова Отецът казва  "Стъпало второ — Движещият се да бяга, подражавайки на Лота, а не на жена му."  Лот и жена му бягали от горящия Содом, защото това е било тяхното спасение. Те били предупредени да не се обръщат. В Содом обаче бил техния дом, техните скъпи предмети, тяхната младост. В Содом било всичко мило и ценно, което те трябвало да изоставят, за да се спасят от Божия гняв. И жена му на Лот не издържала – обърнала се назад и се превърнала в стълб от сол.

След като монахът е стъпил на Първото стъпало, след като се е отказал от света, бесовете ще започнат да го връхлитат, за да го карат да завижда на миряните, а собствената си съдба – да окайва. Монахът ще бъде изкушаван да напусне манастира, да се върне в предишния свят, с който е свикнал. Монахът ще бъде тласкан към отчаяние – защото светът, в който е влязъл е пълен с  изпитания.

На Първото стъпало монахът е обявил, че „се е отказва от света“. Той е декларирал ГОТОВНОСТ. Следва проверката, доказателството, следва Второто стъпало. Ако монахът изпитва носталгия към светския живот, ако изпитва скръб към изоставеното, всъщност не е успял да се откаже от него.

"Който се е отказал от света, той е избягнал скръбта. И ако някой има пристрастие към нещо видимо, той още не се е избавил от нея"

Ако монахът е стъпил на Второто стъпало, той „не ще се суети и грижи ни за имущество и придобивки, ни за слава в този свят, ни за приятели, ни за братя, с една дума — за нищо земно…“

Да се качиш на Второто стъпало означава истински – мисловно и емоционално -да преодолееш своята привързаност към светския живот.

Това обаче не е всичко. Идва архи-трудното. Монахът трябва да стане устойчив към всякакви атаки. Той трябва да стане недосегаем за обиди и унижения. Никаква злонамереност, никаква претенция, никаква чужда ирония, не може да смути душевния му покой.

Това стъпало, този път, ще бъде показан на монаха "… чрез очистващото питие на оскърбленията, чрез получаване укори, осмивания, ругатни…безропотно понасяне на униженията и товара на досадите: когато си обиждан — да изтърпяваш мъжествено; когато си оклеветен — да понесеш без негодувание; когато си унижен — да не се гневиш; когато те осъждат — да се смиряваш."

                                                         *    *    *

…С дядо веднъж пътувахме с влак от град Бяла за гара Горна Манастирица, Русенско. Купето беше пълно. Дядо винаги ходеше „униформен“ – с расо и килимявка. Мен това обикновено ме притесняваше, защото епохата беше атеистична, а религията и нейните служители биваха взимани на подбив. Забелязах как един чичо, около петдесетгодишен, се беше втренчил иронично в дядо, с подчертана полуусмивка и присвити очи.

          − Дядо попе, я разкажи сега на компанията нещо за Бога! Има ли го, няма ли го? Гледа ли ни, мижи ли… - попита мъжът като  язвителността му беше доста брутална.

Да съм бил десетгодишен. Сви ми се сърцето. Идеше ми да потъна в земята. Дядо не му обърна никакво внимание.

          − Дядо попе, можеш ли да докажеш, че Бог съществува? – издевателството продължи.

          − Ами да се опитам! – този път дядо се включи – Какво образование имате?

          − Защо питаш?

          −За да си подбера разбираеми изречения… Ако сте дърводелец, ще Ви говоря по един начин. Ако сте биолог, например – по друг.

По-нататък не си спомням конкретния разговор, с изключение на откъслечни думи.  В детската ми памет обаче релефно се запечата атмосферата. От „компанията“ се включиха още двама. Иронизираха дядо, раздаваха квалификации - пряко за религията и косвено за него, притискаха го и с аргументи и с емоции. Идеше ми да стана и да напусна купето. Чувствах се наритан, защото той беше умишлено унижаван и защото беше ясно, че това е моят дядо и че аз съм едно цяло с него. Дядо, обратно, запази абсолютно спокойствие, в интонацията му личеше вежливо превъзходство, реакциите му бяха бързи и категорични. Цялата тази вълна на ирония не го засягаше. Сякаш беше с броня.

Аз знаех, че дядо е почти енциклопедист. Опонентите му обаче не знаеха. На купешките им идеологически подмятания за опиума, за суеверията, за мухала и прочие, дядо отговаряше с въпроси и настояваше за отговори. Постепенно опонентите на дядо разредиха участието си, а дядо – напротив – почти се беше захванал с лекция.

Не бях впечатлен толкова от конкретния разговор. Шокиран  бях от психиката на дядо. Опитите за унижения се разбиваха пред него и сякаш се разпадаха на прах. Учител пред ученици - спокоен, самоуверен, недосегаем. От къде идваше тази сила?

Когато слязохме от влака попитах:

          − Дядо, тези тримата през цялото време ти се подиграваха! Как ги издържа?

          − Нямаше проблем, момчето ми! Това са папагали! Ако насреща ти има папагал, който ти крещи обидни думи, ти ще се притесниш ли?

          − Не бяха папагали!

          − Добре, ще го кажа по друг начин. Ако си абсолютно убеден в своята правота, хорското мнение не трябва да те интересува!