Видение за Лествица

Вече половин час стоях срещу писмото, макар че десет пъти го бях прочел. Писано през март 1986 г. и пристигнало при мен през септември 2017 г. Има няма – 31 години "пътуване".

Обажда ми се Веско, първи мой братовчед и ми казва:

          ‒ Юрка, в една кутия намерих писмо. Държиш ли се за нещо?  Писмо от дядо ни поп за теб!

          ‒ Ами, навреме ми казваш… - опитах се да се шегувам. - Дядо почина ако не се лъжа през 86-та година…

          ‒ Изобщо не се лъжеш. В Плевен, в гардероба на спалнята, намерих една кутия  с огромна библия, някаква друга малка книжка и лист изписан на ръка. Не съм го чел, но видях, че започва със "Здравей, Юрка…" Почеркът на дядо. Явно писмо. Ще мина довечера да ти го дам. Човек трябва все пак да си чете пощата…

След смъртта на баба  дядо се премести от гара Горна Манастирица, Русенско,  да живее в Плевен, при леля, по-малката му дъщеря. Изкара не повече от  година и почина. Интересно защо ли ми е писал писмо? И като го е написал, защо не ми го е изпратил?

Последните три – четири години от живота си той не ми говореше. Беше побеснял от една моя статия в старозагорски вестник, озаглавена "Новите дрехи на попщината". Обяснявах му, извинявах му се, не ми прости. Така си отиде, без да ми проговори. Това страшно увеличаваше значението на писмото, каквото и да е то.

Ето и самото писмо:

"Здравей, Юрка!

Днес е 16 март – Сирни заговезни. "Искам прошка!", "Давам прошка!" Учуден си нали?

Слагам край на тази тъпа история със статията ти за "попщината". Било, каквото било. Мъчно ми е, че ни си говорим толкова време. Трябва да се видим! Ела в Плевен – ти да целуваш ръка, аз да целувам чело!

Щях да те търся по телефона, но се отказах. С писмо ми е по-лесно. Трябва да се видим. Трябва да поговорим.

Бях ти говорил за една книга – "Лествица" – намерих я! Много ще ти хареса!  Колко я търсех тази книга да ти я дам, не я намирах – сега изскочи от една кутия от мазето – как не си я добарал, не знам, ти ровеше навсякъде като къртица.

Спомням се с умиление десетките, ако не и стотиците часове, които прекарахме с теб, особено през летата, когато беше ученик, във философски и религиозни спорове! Накрая ти много се изложи с тази статия за попщината, ама няма да се връщам на това – Сирни заговезни е!

Все си мисля, моят старчески мозък напоследък много превърта тази идея, защо не напишеш една книга за религията? Няма да ти е трудно. Помня как още 14 годишен написа цяла тетрадка трактат "За свободата на волята от гледна точка на християнството".

Имам и конкретна идея. Намери време и тръгни по манастирите! Разгледай ги, опознай ги, поговори с монасите! Не е нужно да бързаш. Направи го бавно, но с търпение и постоянство! И напиши книгата! Не че много хора ще я четат – днес четат главно глупости, ама така, за теб и за твоите внуци. Както аз ти бях дядо, така и ти ще бъдеш дядо! Идеята да се докоснеш до историята и до християнството именно чрез манастирите,  нали е добра?

Ела ми на гости в Плевен! Запазил съм няколко бутилки червено, от онова 10 годишното, да си спомним старите времена!"

Явно писмото беше недовършено. Не можеше да приключи така.

Звъннах на братовчед ми и го помолих да ми даде цялата  кутия. Обясних му, че в нея има книга, която дядо е пожелал да прочета.

Когато Веско донесе кутията и когато разгърнах "Лествица" – та, в нея намерих няколко листа, ситно изписани с дядовия почерк, значи – негови бележки:

"Казват, че книгата "Лествица" е една от най-разпространените и най-усърдно четени книги през вековете. Авторът, Йоан Синайски,  роден през 579 г., станал игумен на Синайския манастир. Малко след смъртта си е обявен за светец. Написва главната книга на своя  живот -  книга за пътя към Рая, за пътя към Бога.

 "Стълбицата" има 30 стъпала, съобразно тридесетте години от „скрития живот" на Иисус. На всяко от тях монахът усвоява едни добродетели и укрепва други. Това е книга за преодоляване на пороците и греховете, за пречистването и извисяването. "Лествица" - та е пътят на християнското самоусъвършенстване.  По името на своята книга, авторът остава за историята като Йоан Лествичник.

Книгата има многобройни преписи, като най-ранните са от IX век. Монасите, тръгнали да  изкачват Стълбицата, знаят, че това е всичко, което си струва в земния живот. Започват от първото стъпало и вървят нагоре. Ангелите ги пазят, дяволите ги дърпат и искат да ги съборят. Монахът върви, качва се, става все по-трудно.  След 30-тото стъпало го чака Христос…"

Хвана ме яд, че дядо не е пуснал това писмо. Явно е имал намерение да го довършва, но не е успял, Господ го е прибрал. Подхвърля някаква идея за книга, за обикаляне на манастири… Ако се бяхме видели щях да получа, както винаги, солидна аргументация. А сега как да възприемам тази идея? Като хрумка, като молба или като завещание?

От една страна беше странно да зарежа нещата, с които се занимавах и които ми трябваха професионално и да започна да пиша книга за религията. Още по-странно и дори малко налудничаво ми се стори да обикалям манастирите. Не знаех колко са, но горе долу бяха от порядъка на двеста. Със сигурност не са се увеличили от дядовото време. От друга страна, дядо знаеше колко се колебаех  какво да кандидатствам да следвам. Някъде до 9-ти клас бяхме сигурни, аз, майка и татко, че ще следвам медицина. Това не се подлагаше на съмнение и алтернативи не бяха обсъждани. Защо пък точно медицина? Баща ми беше минен техник, а майка ми учителка по трудово обучение. Вероятно защото беше в нашите очи най-хуманната и най-престижната професия. Слагайки жалони по пътя на тази мечта, а по-късно и на това решение, голяма част от книгите, които купувах, бяха популярна биология и популярна медицина. 

В един момент обаче под влияние на идеологическия и мирогледен сблъсък между дядо и татко в мен взе да се прокрадва идеята да следвам или Духовна академия или философия.  Всеизвестен забавен семеен факт  беше фактът, че като ученик през зимата под влияние на баща ми ставах  атеист, а през летата под влиянието на дядо ми поп – аргументирано  набожен. Нещата бяха стигнали до абсурд – през  зимата ръководех "Клуба на младия атеист" в Стара Загора, а през лятото пеех в селската черква (1). В ония години идеята да следвам  висше богословско образование беше твърде екзотична, а бих казал и опасна. Църквата беше изолирана от обществения живот, на нея се гледаше в най-добрия случай с любопитство, а много често и с насмешка и такова висше образование щеше да ме превърне в "бяла врана" с отрязани, така го чувствах, пътища за социална интеграция. В същото време ме изпълваше неземна радост при мисълта, че ще посветя години на четене на религиозни и философски книги, мое любимо занимание в юношеските ми години. Просто щях да правя по цял ден това, което обичах, и което правех тогава от време на време, главно през летата.

Веднъж казах на дядо:

          ‒ Реших, ще кандидатствам в Духовната академия.

Старецът заби поглед в масата, стана неподвижен и попита:

          ‒ И как ще гледаш баща си в очите?

Стори ми се че не съм чул добре.

          ‒ Моля?

Дядо повтори:

          ‒ Как ще гледаш баща си в очите?

В първата секунда си помислих, че дядо иронизира, че нещо се шегува. По всички въпроси на религията дядо и татко бяха врагове. Би трябвало дядо да скочи до тавана от радост, че съм предпочел Духовната академия пред Философията на Университета. Какво го засягаше толкова как ще реагира татко?

          ‒ Не разбирам, дядо! Какво значение има?

          ‒ Силно да наскърбиш близък човек е голям грях! Не си го причинявай!

Сега пък помислих, че не съм чул добре последното изречение. Би трябвало да е казал: "Не МУ го причинявай!"

          - На себе си ли да не го причинявам? – попитах в недоумение.  

        ‒ Да, на себе си! – гласът му беше твърд.

След като каза това, дядо излезе от стаята – явно не искаше дискусия по този въпрос.

В следващите дни мисълта  какво ще причиня с това попско образование  на  атеиста – фундаменталист стана натрапчива.  Такъв мой избор щеше да го срути. Имах ли сили да нанеса  такъв удар на баща си? Не той, а аз дали  щях  да издържа отношението, което щеше да последва?

Въпреки всичко, в този ден не разбрах позицията на дядо. Стори ми се абсолютно нелогична. По-късно осъзнах, че за моралът, който той изповядваше, да причиниш мъка на близък е страхотно прегрешение, освен ако нямаш избор или имаш педагогически намерения. Аз избор имах, а възпитателни задачи за баща ми никога не съм имал.  Взех да проумявам, че грехът, извършен от един човек, по определение е удар върху самия него и след което, рано или късно, следва наказание.

Душевните ми драми приключиха с отказ от медицината, от Духовната академия и кандидатстване във Философския факултет на Софийския университет.  Майка ми и баща ми не разбираха много за какъв дявол ми е тази философия и какво точно може да се работи с нея, но след като си направиха свое проучване и след като се убедиха, че философите са уважавани в обществото хора, дадоха благословията си. Дядо също благослови решението ми. Това беше първият и може би единствен случай, в който татко и дядо заставаха на една позиция при поставянето на важен въпрос.

Спомних си всичко това, защото то ми помогна да си обясня странното недовършено писмо на дядо. Писането на книга за религията вероятно беше в съзнанието на дядо най-логичното следствие от умствените ми главоблъсканици, на които той беше свидетел през летата на моите гостувания. Той беше останал в 1974 – 75 при разбирането на моите духовни пориви, просто защото след това рядко, а от един момент нататък изобщо не си говорехме. А манастирите? Защо трябваше да посещавам манастири? Не стигаха ли книгите, въз основа на които ще добия знания, които пък после щяха родят книга?  Явно дядо е смятал, че от време на време трябва да попадам в среда, родна на неговите възгледи, за да се увеличи върху мен религиозното въздействие. Писмото беше писано в епохата на мащабен и всеобхватен атеизъм и сигурно се е питал кое е това, което може да замести по някакъв начин месеците, прекарани под негово въздействие. Сигурен съм, че на дядо не му е било безразлично каква посока ще поеме моето мислене при писането на книгата за религията. И многобройните посещения на религиозни култови места явно са му давали някаква надежда за "правилността" на моя път. Освен това той беше изключително набожен и няма начин в неговите преценки да не се е вместило някъде и Божието въздействие. А къде то може да бъде най-силно? В църквите и в манастирите, естествено.

Логиката на писмото беше ясна. Оставаше да си изясня дали ще намеря логика да последвам съвета на писмото. В интерес на истината религиозната тема никога не ме е напускала, но тя с годините беше започнала да играе твърде периферна роля в мисловния ми живот. На преден план бяха бурните обществени процеси, защото имах късмета или нещастието да живея във време на огромна социална трансформация – социализмът си беше отишъл и на негово място се беше настанила някаква действителност, която моят морал категорично отхвърляше, въпреки, че лично ми донесе не лош стандарт и обществени възможности.

Въпреки това, в идеята да пообиколя манастири и да се върна духовно в атмосферата, вълненията и терзанията на моята ранна младост, имаше нещо много симпатично. При всички случаи имаше нещо ново, което обещаваше духовна тръпка и духовно приключение. Може би щях да започна, ей така, с проба. Старецът си беше отишъл преди повече от 30 години и духът му нямаше да се наскърби ако не последвам желание с твърде стар произход, макар и с дълъг срок на годност.

Включих компютъра и създадох папка "Манастири".

______________________________________________-

(1) Тази невероятна, изпепеляваща, душата драма съм описал в новелата "Дядовата къща", която, така се случи, че най-напред излезе през 2016 г. в руското литературно списание "Москва", а след това и на български език, благодарение на издателство "Захарий Стоянов".