Динята

Един приятел ми подари диня. Ей така, купил една за себе си, купил една и за мен.

Сложих я в кухнята. Реших да я нарежа сутринта за закуска.

Сутринта не ми се ядеше диня. Може би за вечеря. Диня, хляб и сирене – класика!

През деня, като се сещах за динята, ми ставаше хубаво. Подарък. Приятелят ми, както си пазарува, се сеща за мен. Купува диня за себе си, купува и за мен. Нищо и никакъв жест, ама жест! Малко му трябва на човек, за да му стоплят душата.

Когато се прибрах в къщи, влязох в кухнята. Гледам – динята си стои там и чака. Да, ама не ми се яде диня. Нарязах си салата от домати с лук. Динята – утре за закуска.

На сутринта влизам в кухнята и гледам – на видно място – диня. Да я разрежа? По-скоро – не! Там обаче не й е мястото. Взех динята, занесох я на балкона и я сложих на паралията.

На другата сутрин, щом отворих очи, се сетих за динята. Отидох на балкона, за да я видя. Стоеше си на паралията и чакаше някой да я среже. “Чакаше” ли?

Глупости, една диня не може да чака. Тя няма душа. Зеленчук някакъв! Не зеленчук, по-скоро плод... Ха сега, де!

-         Скъпа, динята плод ли е или зеленчук?

Жена ми ме погледна с едно око и измърмори:

-         Май е плод!

-         И защо е плод?

-         Не мога да ти кажа, така ми се струва...

Влязох в Уикипедия. Чета – динята била “плодов зеленчук”! “Ново двайсе!” Впрочем, нямаше значение – и плод да е, и зеленчук да е, динята не може да има очаквания. Няма душа.

През следващите дни, щом станех, не знам защо, първо отивах на балкона, за да видя динята. “Кога ще я разрежа?” “И като я разрежа и изям, вече няма да имам подарък – диня!” Някак си не ми се искаше да унищожавам подаръка. Все едно, че щях да посегна на едно добро отношение, на едно внимание, на една приятелска обич. “И какво ще й стане, ако си стои там? Сигурно ще презрее. “Месото” ще пожълтее, ще се разкашка. А откъде знаеш?”, помислих си.

Усетих се, че в същност нищо не знам за дините. Толкова пъти бях купувал дини, толкова пъти бях разрязвал дини, а нищо не знаех за тях. Почуках я! Издрънча на кухо. “Значи е зряла!” А ако я оставя цяла седмица да си стои на паралията, ще започне ли да дрънчи на по-кухо?

През следващите няколко дни, освен че най-напред отивах на балкона, за да видя динята, задължително я почуквах. Опитвах се да разбера дали днес дрънчи на по-кухо от вчера. Разлика обаче не намирах. Може би презряването ставаше по-бавно. Колко по-бавно?

През деня, докато бях на работа, често се сещах за динята. Влизах в интернет и прочитах по нещо за дините.

Вечер започнах да се спирам до нея и да я гледам. Сутрин я почуквах. Само сутрин – вечер – не! Вечер просто я съзерцавах. Зелена кротка топка с бели ивици. Красавица! Едва ли е подозирала, че толкова дни ще стои на един балкон на някаква паралия и че нейният стопанин ще й обръща толкова внимание. Внимание – сутрин с почукване, внимание – вечер със съзерцаване.

След две седмици реших изобщо да не я разрязвам. Нека си стои. Нека си презрява. Даже би хрумна, че заедно ще остаряваме. Е, тя по-бързо от мен, на какво значение има скоростта? Процесът е един – остаряване и изкуфяване. Динята от прост подарък взе да се превръща за мен в някакъв символ на живота и на неизбежното остаряване. “А как ли умира една диня?” За човека знам – спира да диша и да се движи. Просто не мърда. “Виж ти! Тя и сега не мърда, ама още е жива!” И впрочем как се разбира, че една диня е умряла? Въпросът беше интересен. Интересен и труден.

Една вечер, като се прибрах от работа, отидох на балкона, погледнах, но динята я нямаше! “И таз добра!”

-         Доре, къде е динята?

Жена ми показа с жест една тава, пълна с парчета от диня.

Призля ми. Очите ми се насълзиха. Не трябваше така, ненадейно, без да ме подготвят, без да питат!

- Не – не – не!.....