Тишината като отговор

Когато някой близък те огорчи.

Не бързай да отговаряш с думи. Отговори с тишина.

Позволи си я. Всяко говорене, каквото и да е то, ще разкрие незащитени твои места. Отново ще те превърне в мишена.

Не бъди пантера. Не бъди орел. За всяко от тях има куршуми. Бъди бял дракон на бяла стена. Другият не те вижда. Няма как да видиш на бялата стена белия дракон. И няма как да намериш оръжие за него. Единствено можеш да усетиш, че там има дракон. И не знаеш кога ще изригне.

Тишината като отговор е като тъмнината. Другият не вижда нищо, не знае накъде да тръгне. Защото ако тръгне накъдето и да е, не знае на какво ще налети. Тишината като отговор притеснява като тъмнината. Всичко може да има в нея. И дяволи и ангели. И мъст и прошка. И сила и слабост. Другият не знае какво има.

Всяко говорене, особено когато си огорчен, е като здраво въже, което те връзва. Всяка позиция, особено когато си гневен, те свива, ограничава и лишава от изходи. Лишава те от отстъпления.

Тишината като отговор е абсолютната свобода. След миг, след час, след ден, можеш да тръгнеш във всяка посока.

Ако Другият те упреква за тишината, то той е показал своята слабост, своя страх. Защото как можеш да упрекваш тишината? В какво да я упрекваш? Че не виждаш ли? Че не знаеш накъде да тръгнеш ли? Че не знаеш на какво ще стъпиш ли? Тишината не е виновна за това. Виновен е другият, че не намира източник на светлина. Или просто, че очите му не могат да привикнат.

Опитай!