Зимата на Вивалди

Цял живот трупаме. Знания, емоции, спомени, познати… Складът пращи. Паметта от слуга се превръща в господар. Все по-усърдна, по-енергична, по-неуморна. Сякаш иска да направи миналото огромно, за да компенсира смаляващото се бъдеще.

Когато есента настъпи е време за отнемане.  Змиите и гущерите, които блъскат в слепоочията, трябва да бъдат приспани. За да се отвори място за музика. Лавата в гърдите трябва да бъде укротена. За да си поемат въздух и светлина затрупаните от нея цветя.

И знанията стигат… Колкото и да ги увеличаваме, няма как да спечелим състезанието с безкрайността. Нека лакомията на ума да притихне, за да се отвори място за лечебна тишина.

Спомените… Трябва да отнемем от тяхната енергия, защото те крадат от настоящия миг.

Познатите… Нека покрием със забрава тези, които ни смущават, притискат и предизвикват. И да престанем да ги превъзпитаваме. Светът е пълен с педагози. Нека напуснем тяхното строго, намръщено и нервно общество. И ако все пак някой от тези познати застане на пътя ни, нека погледнем през него като през прозрачност. И да се усмихнем. И да отговаряме, ако има въпроси или претенции, спокойно, без страст, без обвързване.

Не случайно есента е най-богата на цветове. Тя е като паметта, защото трескаво иска да съхрани всичко от пролетта и лятото. Тя знае за зимата и усилва всички инстинкти на живота.

Нека през есента, ако можем, бъдем тихи и лъчисти.

Усетим ли, че целувката на зимата се подготвя, нека свирим сбор на вътрешните сили и да ги умножим. Така както е в „Зимата“ на Вивалди.

Плаха в началото. Примирена. След секунди - енергия, увереност и зрялост. Е, и малко тъга. Елегантност. Сила. Тържественост и чувствителност. Е, и малко умора. Искрящи очи. Финал. Зима, събрала хармонията на останалите сезони. Мъдрост и никакво хленчене. Приета съдба. Любов и загриженост. Е, и малко носталгия. Цялостност. Мъдрост. Мощ. Достойнство!

И най-важното! Зима, която казва едно голямо:

 „Благодаря!“

Моля ви, пуснете си „Зима“ на Вивалди! Сега! Притихнете и я чуйте до края!