Спомен за два погледа

Срещнах го на улицата. Нямаше как да избегна срещата. Спряхме се един срещу друг. Гледах в обувките си. Чувствах погледа му – спокоен, строг и обследващ. Треньорът ми по джудо мълчеше. Аз също мълчах.

Вече десет дни не бях ходил на тренировки. Още не можех да преглътна обидата. Обида, смесена с ярост и срам. Бях тренирал едва два месеца, а Ранчев ме пусна на градско първенство. 

Първата среща приключи за десетина секунди. Веднага щом се хванахме за кимоната, опитах подсичане – единственото нещо, което можех да правя горе долу. Другото момче ловко избегна крака ми, после на свой ред светкавично отговори с подсичане, рязко дръпна тялото ми в обратна посока и аз се строполих на тепиха. Миг след това приклещи една от ръцете ми между краката си и започна да огъва лакътя в невъзможната посока. Изревах от болка и със свободната ръка ударих силно по тепиха. С това признах поражението си. В залата се разля смях. 

Едва бях напуснал бойното поле и отново чух името си. Бяха обявили втората ми среща. Без никаква почивка! Без време дори да пия една вода! Върнах се на тепиха. Вторият ми съперник тръгна бързо към мен и секунда, след като ме хвана за реверите, се обърна рязко с гръб към мен, прехвърли ме през рамо и отново с желязно притискане на едната ми ръка и огъване на лакътя, ме накара да бия по тепиха. Ръкопляскания и смях. Треперех целия – от напрежение и срам. 

И „О, не!“ Чух името си за трети път. Трета среща без никаква пауза! „Какво беше това?“ От тази среща нищо не помня. Освен края. Съперникът ме душеше. Не исках да се предавам. Не исках! Признах поражението си чак когато ми причерня и сигурно след миг щях да припадна. Бурни ръкопляскания и бурен смях. Отидох на бегом в съблекалнята, преоблякох се и пак на бегом напуснах сградата. Ушите ми бучаха, сълзи се търкаляха по лицето ми, хлипах, а в тялото ми сякаш бяха инжектирали  киселина. Ярост, срам и обида. Моето джудото беше до тук. 

-      Това беше изпитание, момчето ми! – не познавах човек с толкова спокоен и властен глас – Бях сигурен, че ще се откажеш!

Нищо не отговорих. Вдигнах глава и го погледнах в очите. И потънах в тях…

Боготворяхме Ранчев. Архитект, художник, учител, треньор по джудо, а през лятото – спасител на морето. Висок, с широки рамене, атлетическо телосложение, излъчващ превъзходство. Превъзходство във всичко. На фона на другите учители изглеждаше извънземен. 

Погледът му… Зелена река. Широка усмивка. Строгост. И това превъзходство… Влиза в теб и те изследва. Претърсва всички кътчета на душата ти. Нищо не можеш да скриеш. Подчинява те. Играе си с теб. И задава въпроси. Чака отговорите търпеливо. 

Нямаше упрек. Нямаше назидание. Весела ирония, пълна с бащинско покровителство. Закрила, пропита с весела ирония. Погледът му се забавляваше. И някаква гордост от способността за отлична преценка на качествата и слабостите на другите. Ако нямаше температура, топлина, това превъзходство щеше да се превърне във високомерие. Топлината не разрешава на високомерието да се роди. Надменността винаги е студена. 

Почувствах как се смалявам. Станах палечко. Треньорът ме взима на длан, повдига ме на равнището на очите си и ме разглежда! Потъвам в зелената река. Строгостта и оценката ми парят. Превъзходството ме смущава. Иронията ме топи. Бащинското ме изправя на крака. И някаква обич… Обичта ми налива сили.

-     Другата седмица ще дойда! – гласът ми е почти решителен.

-      Няма да дойдеш!

Не отидох. А погледът се опитах да забравя. Притесняваше ме. Въпреки широтата, спокойствието, покровителството, разбирането, прощаването…

Повече не го видях. По-късно научих, че е загинал при катастрофа.

А погледът на този човек винаги изплува в мен… когато „ме бият“. Когато силите около мен ме тласкат да се откажа от нещо. Когато някой или нещо ме поставя пред изпитание. Когато побеждавам - също.

Зелената река… Строгост, превъзходство, претърсване, весела ирония и обич…

Събрани в няколко секунди и останали за цял живот.

                         *    *    *

Петък вечер. Отидох да видя майка. След инсулт, вече три години беше на легло, безпомощна. Жена я гледаше денонощно.

Спеше. Жената ми каза, че трети ден не е яла нищо. Не пиела и вода. Жената топяла памук във вода и го долепяла до устните й. С храната и друг път се беше случвало…

Майка се размърда. Събуди се. Жената провря ръка между леглото и раменете й, повдигна възглавницата, после леко повдигна и майка.

-      Я виж кой е тук?

Майка отвори очи и ме погледна. Пламъче на радост в погледа. Угасва и припламва. Някакво извинение. Тишина и влизане в себе си. Тиха обич.

-      Майко, как си?

Лека усмивка. Очите ме поздравяваха и ми се радваха. Нещо разказваха. Нещо питаха. Пак извинение. „За какво?“ Закачаха се. Оправдаваха се – „Не съм толкова зле, не съм!“ Някаква мъка изместваше радостта. За малко, за част от секундата.

Потънах в погледа. Потънах в море. Стаята изчезна. Жената изчезна. Морето беше омиротворено и ласкаво. Единственото море, от чието дълбоко не се страхувах. Вълните галеха кожата. Всичко блестеше.

Върнах се в стаята. 

-      В неделя ще дойда и ще стоя цял ден при теб. Утре съм на Витоша. 

Пак усмивка. Много лека, меланхолична. Очите сменяха мълвене с унес. Обливаха ме с топлина. Прощаваха ми. Искаха прошка. Блестяха без сълзи. Спокойни. Тъгата заместваше закачливостта и обратно. 

-      Майко, ще тръгвам…

Кротко несъгласие. Молба да остана. Пак разказваха нещо. Този път не питаха. Покровителстваха ме. Благославяха ме. Благодаряха ми. Обичаха ме. Извиняваха се. Прикриваха някаква болка. Нещо преодоляваха. Нещо искаха да не знам. Тръгваха си и се връщаха. Видях в тях себе си. Видях дете.

-      Майко, чао!

Едва забележимо вдигна ръка и мръдна леко с показалеца. Погледът ме изпрати. Примирен. Спокоен. Обичащ.

В събота направих добър преход. Четири часа качване и слизане. Ноември месец. Прибрах се, напалих камината и си сипах чаша червено вино. Тялото ми плуваше в умора, топлина и радост.

Телефонът звънна: „Ела, майка ти не е добре!“ 

Скочих. Отидох.

Видях майка в гръб. Приближих се. Очите бяха затворени. Завинаги.