Георги Колев зае обичайното си
място. Прелисти отегчено раздадения отчет, върна се на увода, прочете го по
диагонал, направи същото със заключението и пъхна отчета между седалката и една
от страничните облегалки.
Годишното заседание на Върховния
съвет на Конфедерацията вървеше гладко. Председателят четеше доклада спокойно и
равно. Поне от десетина години структурата му беше една и съща – тук там стачки
за забавени заплати; проверки, свързани с безопасността на труда; сигнали до
прокуратурата за нарушения на Кодекса на труда; преговори за увеличаване на
минималния осигурителен доход; законодателни разработки; всякакви изследвания –
на сивия сектор, динамика на реалните доходи и прочие и прочие.
Дежурни по изказване секретари се наредиха пред микрофоните. Говореха общо
взето като по калъп – специфични
проблеми и активности на федерациите, кротки напътствия за подобряване на
работата и благодарности към ръководството за мъжко отстояване на интересите на
наемния труд.
Стана Пенев, секретар на
федерацията на работещите в шивашката промишленост. Рядко се изказваше. Започна
някак глухо и притеснено. Още след първите му изречения обичайното жужене в
залата утихна.
Колев наостри уши. Дори разтърси
глава, сякаш да се събуди – това, което чуваше беше неочаквано и невероятно.
Пенев говореше за формализма в работата на Конфедерацията, за пълното откъсване
на ръководството от реалните проблеми на работниците, за симулираната
загриженост едва когато работниците сами започнат да се организират за стачни
действия, за нулев интерес към съдбата на най-ниско платените.
От залата взеха да обръщат глави
към Пенев. Едни се кокореха, други се усмихваха иронично, трети просто
разхождаха очите си от главата до петите му и обратно. „Тоя е луд!“ – помисли
си Колев – „Няма да се забавят да го цапардосат!“
- Дами
и господа, - Пенев редеше еретичната си реч, - знаете ли, че повечето шивачки в
страната работят без трудови договори, че за 12 – 14 часа феодален труд им
подхвърлят по 200 лева, че когато приближи денят за предаване на ишлемето
работят денонощно, че масова практика е работничките да не са здравно
осигурени, че в повечето предприятия е забранено създаването на профсъюзни
организации? Знаете, разбира се! Само през тази година съм занимавал
ръководството пет пъти с просторни докладни и предложения за действия!
Федерацията сама не може да се справи. Цялата ви енергия отива за
пресконференции. Активни сте само в тези сектори, които могат да ви създадат
проблеми. Които могат да извадят на показ равнодушието ви и профсъюзния ви
камуфлаж…
„Ето, такива трябва да бъдем
всички! – Помисли си Колев. – Толкова ли няма пет – десет като Пенев, за да
изметем оялия се вечен Изпълнителен съвет? Всички знаем, че си пият уискито с
шефовете на големите работодателски организации…“
- Мислите
ли, че някой в тази зала вярва на приказките ви за борба? – Пенев продължи с
риторични обвинения. Дори не е трудно да се докаже, че издръжката на
Конфедерацията идва повече от дарения на крупни работодатели, отколкото от
членски внос! Знам какво говоря! Искате ли да анализираме сериозно така
наречената „борба“ със сивия сектор? Или така наречената „борба“ за вдигане на
минималната работна заплата? Искате ли да сравним действията ни с тези на
колегите в Унгария и Чехия, например? Някой дал ли е отговор на обществото защо
българинът произвежда половината от това на усреднения европеец, а взима от
четири до десет пъти по-малко? При някои лекари разликата стига до 15 пъти!
Нали имаме научни звена? Нали постоянно ходим на някакви международни
конференции за обмяна на опит?...
Чувството на възхищение растеше у
Колев. „Сега ще стана и ще го подкрепя! Всяка негова дума е истина! Всяка
негова дума е болка! Ще бъде чудовищно, ако остане сам! Нека само да свърши!“
Колев погледна към президиума. Председателят нервно въртеше из пръстите си
някакво синджирче, един от заместниците гледаше Пенев като питон – заек, втори
демонстративно бе забил поглед в тавана, а лицата на останалите трима бяха
олицетворение на дълбока и враждебна досада.
Пенев приключи с искане на смяна
на половината състав на Изпълнителния съвет. Назова ги поименно и за всеки от
посочените хвърли тежки думи. Когато си седна на мястото, в залата поне за
двайсетина секунди легна потискаща тишина. След това настъпи окопитване и
няколко човека наскачаха за изказвания в защита на ръководството.
Колев не ги слушаше. Знаеше какво
ще кажат. Защитните аргументи бяха отдавна втръснали клишета.
„Ще стана да му стисна ръката!
Няма какво да се изказвам! Пенев каза всичко! Нека мишоците се пенят пред
микрофоните… Поне да му стисна ръката… Да разбере, че не е сам! Да му дам
кураж!“ – сърцето на Колев заподскача от вълнение.
Колев на няколко пъти се надигна
от седалката си и пак седна. За да му стисне ръката трябваше да вдигне няколко
колеги и да отиде при Пенев. Представи си как стърчи, леко се навежда, защото
Пенев беше седнал и му стиска ръката. Всички щяха да го видят. Тия от
президиума какво щяха да си помислят? „Охо, Колев, Колев… Поздравяваш го значи!
Съгласен си с него, значи! Искаш ни с него оставките, значи!“
„Наистина щеше да стане много
демонстративно!“ – Колев веднага пресметна реакцията на ръководството. „Като
свърши заседанието непременно ще му стисна ръката!“
Колев се взря в лицето на Пенев.
Мрачно, сковано, дори примирено лице. Нямаше я енергията от изказването. Нямаше
борбеност. Само тъга. Дълбока тъга. И някакво облекчение, вероятно от изпълнен
дълг пред съвестта…
На петото изказване, което
разкриваше колко лош ръководител на федерацията всъщност е Пенев, Пенев стана и
тръгна към изхода на залата. В първата секунда на Колев му се прииска да скочи,
да тръгне, да го настигне и да му стисне ръката. „Това пък щеше да бъде още
по-голяма демонстрация! Не само, че ще стисне ръката на един самотник, но и
абсолютно невъзпитано ще покаже, че не го интересува какво говори в момента
един от зам. председателите, взел думата. А този пък, колко е отмъстителен!“ – облак
мина през главата на Колев.
След събранието Колев се прибра
директно в къщи. Не му беше до разговори. Прегледа вестниците, хапна на две на
три, изгледа някакъв тъп сериал, пи две водки и си легна.
На сутринта се събуди с
изтръпнала глава. Сънят все още беше ярък.
Колев беше хванал с две ръце дясната ръка на Пенев и яко я друсаше.
Наоколо имаше хора, но лицата им бяха размазани. Не беше ясно точно къде се
намират. Пенев го гледаше с усмивка и благодарност. Колев пусна лявата си ръка
и продължи да го друса само с дясната. С лявата ръка го тупаше по рамото. После
взе да го прегръща. Изведнъж се оказаха на някаква циркова арена. Колев покани
Пенев да сложи крак на дясната му длан и го вдигна високо. Само с една ръка!
Публиката ръкопляскаше възторжено и викаше „Браво!“ Колев внимателно спусна
Пенев на земята и пак със същата ръка сграбчи неговата дясна и взе да го върти.
Двамата се въртяха. Колев – прав, вертикално, а Пенев – хоризонтално, като
описваше окръжности. Когато свърши този номер, Колев продължи да стиска и друса
ръката му. Изведнъж част от публиката
изскочи на сцената и стотици ръце се
запротягаха към Пенев, като се опитваха да се ръкуват. На Колев му бе дадено да
посочва кой може да се ръкува и кой – не. На едни им каза да си ходят. Те не
бяха достатъчно искрени, достатъчно развълнувани. На другите заповяда да се
наредят на опашка за ръкостискане. Самият той, преди да допусне някой до ръката
на Пенев, му показваше как да се ръкува и как да друса.
Тук сънят приключи.
Колев стана, закуси набързо и
отиде на работа. Беше още много рано. Тъкмо беше застанал пред кабинета си и чу
зад гърба си:
- Колев,
здрасти!
Обърна се, беше Пенев. Стоеше с
протегната към него ръка. Колев се огледа, в коридора нямаше никой друг. Понечи
да си вдигне ръката, но нея сякаш я нямаше. Погледна – беше там. Пак направи
опит. Цялата беше изтръпнала. Изобщо не я чувстваше. Чувстваше само как някакви
мравки лазят в нея.
Ръката на Пенев висеше във
въздуха.
Няма коментари:
Публикуване на коментар