Сизиф завинаги

Напрягам мускули. Изкачвам се. Светът празнува. Аз сияя. Поздравявам вселената. Светът ме приема и обича. Колкото по-нагоре, толкова по-спокойно, по-кристално.

Подхлъзвам се. Ръцете, впили се в скалите, изпускат. Свличам се. Падам. Надолу, надолу…

Светът се зъби. Аз отвръщам – с нокти ще издера лицето му. Връхлита ме враждебност. Свивам се в защита. Премятам в главата си отмъщения.

Разтърсвам глава и започвам ново изкачване. Внимателно, бавно. Опипвам с крак всяко камъче. Проверявам с ръце сигурността на всеки процеп в скалите. Дърпам – нагоре, нагоре… Въздухът блести. Светлината ме превръща в светлина. Сърцето е чисто. Очите топят олово и мрак.

Нагоре, нагоре… Почти забравям за смрадта в подножието. Раните зарастват. Добротата става другото ми име.

Ето, това е! Успех! Постигнах! Връщане назад няма!

Ново подхлъзване… Ръцете панически ръкомахат. Не намират опора. Краката търсят твърда скала. Всичко се пропуква. Свличане. Надолу, надолу…

Обидите ме сграбчват. Егото пищи за ласки. Страхът дращи по кожата на душата.

Стоп!

Твърда почва. Малък Рай, потънал в бодлите на Ада.

Силите се връщат. Погледът закопчава ефирни небеса. Тялото се превръща в дива котка.

Нагоре!

Духовно развитие. Самоусъвършенстване. Път. Думи... Литература... Куче си гони опашка.