Новогодишна вечер

-         И ти ли дойде?

-         И аз, що много ли си учуден?

-         И какво ще правиш?

-         Знаеш много добре! Ще си върша работата. А ти?

Ангелът не отговори.

Дяволчето се изкикоти. Беше си намерило най-доброто място за наблюдение – горен ъгъл на хола, между тавана и края на библиотеката.

Ангелът стоеше изправен до балконската врата – на педя пред библиотеката.

Стоян Стоянов, седнал по средата на дивана, гледаше без особен интерес новогодишната програма. Пред него беше всичко необходимо за тържествено окопаване – бяла празнична покривка с извезани камбанки и цветя, бутилка уиски, кола и купичка с натрошен шоколад. Жена му, свита на фотьойл до дивана, държеше книга в ръце, но по клюмането на главата Стоянов разбираше, че тя по-скоро придрямва, отколкото чете.

-         Много си малък, - ангелът вдигна очи към дяволчето. – От кога взеха да пращат толкова малки дяволи?

-         Малък, малък! Ама способен... Както ми обясниха при инструктажа, тоя тук бил лесен... Ние, чираците, се занимаваме с леките случаи. А ти?

-         Аз много години съм с този Стоянов. Само че от година на година става все по-трудно... Защо за вас е лесен? Какво ти обясниха?

-         Забравих да питам дали мога да бъде откровен с ангели. Щом не са ме предупредили обаче, значи може!

-         Може, разбира се! Ние няма какво да крием едни от други. Всеки си върши работата и толкова! Любопитно ми е да чуя! Защо този човек е лесен?

-         Ти знаеш... Когато за вас е труден, за нас е лесен.

-         Искам от теб да чуя “защо”.

-         Защо... В досието му пише, че все повече се отдава на спомени. Започнал е да подбира главно болезнените. Лесно го наляга тъга по миналото. После се прехвърля на всякакви страхове за бъдещето, те не се сбъдват, но оставят травми. Освен страхове и всякакви блянове и фантасмагории – те не се случват, и ето ти пак травми.

Дяволчето замълча за миг, почеса се по едното рогче  и продължи:

-         Много се клати – напред, назад... Само му трябва леко подлагане на крак и е готов – опечен! Ври в собствения си сос! Никаква особена сила не е необходима, за да бъде разтърсен, изваден от равновесие.

Пак направи пауза и отново тихо се изкикоти.

-         Виж сега! Първата чаша е моя...

Дяволчето присви очи, втренчи ги в Стоянов, изпъна ръце и към човека полетяха огнени кълбенца.

Стоянов отпи две яки глътки. “Пак Нова година! Летят като бесни! Сега съм на шейсет. И какво, още десет – петнайсет години, ако я карам по средното на статистиката, и айде – под земята! И кой знае какви болести ще ми се стоварят на главата! Съседката Пенева я тресна инсулт. Вече три месеца се е пльоснала в спалнята и всичко под нея! Ужас! Кога ли и мене ще ме тресне!”

Стоянов отпи още една глътка и махна с ръка пред лицето си, за да изгони кошмарни видения. “Хайде, стига съм си мислил глупости!” Мисълта му литна към недовършената къща на село. “И тоя бункер колко години ще го правя? Уж го купих, за да се кефя през летата, а то какво? Сто кофи пари му налях да го стягам, а като гледам – край няма! И на всичко отгоре два пъти го разбиваха! За да вземат някакъв келяв транзистор и някаква кретенска печка за дърва! Направо да полудееш!”...

Дяволчето се изкикоти за трети път.

-         Представяш ли си, - обърна се към ангела, - ако си гледаше TV-то с кеф и си набиваше шоколадчето и изпитваше някакво елементарно задоволство, че засега съдбата не го е цапардосала по някакъв груб начин, какво щях да правя? Мъка! А сега, подложих леко черно и космато краче и той се нахендри като последния нещастник!

Ангелът погледна омърлушено:

-         Второто уиски е мое!

Вдигна ръце, изпъна ги напред и от пръстите струйна много бледа, тиха и спокойна светлина.

Стоянов си сипа от шишето и отпи глътка. Загледа се в младото момиче, което пееше.

-         Ей, какъв крак само! Фантазия!

Дяволчето почти извика:

-         Ама ти го тласкаш към прелюбодеяние! Ти го буташ към грях!

-         Глупости, - спокойно отговори ангелът. – Това е естетика, а не похот! Пък и да е похот! Много знаеш какво е прелюбодеяние! Просто го връщам към момента.

Стоянов внезапно се сети за бездомниците в квартала и му стана мъчно. Когато можеше и с каквото можеше им помагаше. Я ракия ще ги почерпи в кварталната, я с добра дума ще ги спре и ще ги заговори. Обърна поглед към жена си. “Милата, скапа се цял ден да чисти и готви. Като ангелче е заспала. Да спи!”

Стоянов стана, зави я с лекото одеяло, което беше до него и я целуна по косата. Жена му се усмихна, промърмори нещо и го погали по бузата.

В душата на Стоянов се разтопи някакъв духовен шоколад. “Трийсет години заедно. И то какви години! С поглед се разбираха. Само дето децата са далеч... Ама и двамата пергиши как наеха! Като булдозери са! Всичко си имат. И само питат: “Тате, да помагаме ли с нещо?” Прекрасни!”

Стоянов се върна на дивана.

-         И защо казваш, че е труден? – попита дяволчето.

-         Знаеш защо!

-         Искам от теб да чуя!

-         Защото все по-трудно го връщам към простите неща.

-         Например?

-         Добрите думи, добрите погледи, простата радост. С всяка измината година все повече се автоматизира и усложнява нещата.

-         Дай ми го, дай ми го! – се развика дяволчето.

Пак протегна дяволски ръчички и хвърли топка огън.

Мобилният на Стоянов изпиука. Стоянов го взе, погледна съобщението и почервеня: “Ей, тоя кретен, където преди два дни ми вдигна скандал за нищо, има сурат да ме поздравява!”

-         Стига де! – се сопна ангелът. Не съм приключил. Изчакай малко!

Стоянов внезапно се засмя. “Ама и аз като почна да се правя на злопаметен! На всеки му се случва да е изнервен и да издребнее!” Иначе се сети да ми пожелае разни хубави неща! Той се сети, не аз!

-         Слушай! – дяволчето се беше натъжило. – Винаги ли се работи по двама? Нещо като дяволско – ангелски екип?

-         Не, рядко се случва. По принцип работим сами и се редуваме. Днес не знам защо решиха тук да сме заедно.

-         И сега какво да докладвам? Успях ли, не успях ли?

-         Успя, разбира се! Само, че сме поравно. За “поравно” няма да ти се карат. Я виж какъв си малък, а успя да го разтърсиш с “инсулта” и “бункера”. Виж, моят отчет ще е по-сложен. Уж на празник е по-лесно, ама не е!

-         Абе, май не успях достатъчно!

-         Виж какво, обясни им ситуацията. Все пак беше в компанията на възрастен ангел. Големите дяволи знаят какво значи това. Ако искаш, кажи им да ме питат! Ще те похваля! Големите дяволи знаят как да ме намерят. Знаят кой е ангелът на този Стоян Стоянов.

-         ОК, ако се наложи, ще се възползвам! Благодаря! А сега трябва да тръгвам! – дяволчето извади някакъв бележник от задния джоб на късите си дънкови панталонки и го запрелиства. – Трябва да сбия двама братя и то още преди да е настъпила Новата година!

-         И аз трябва да тръгвам! От един месец се опитвам да дам кураж на съседката на Стоянов с инсулта. Трябва да разбере, че много хора се вдигат след известно време и продължават горе – долу нормален живот. Трябва търпение и вяра! Пак ще опитам.

Дяволчето скочи от библиотеката, ангелът му подаде ръка и то я пое. Така, хванати за ръце, двамата преминаха през затворената балконска врата. За божествените им тела нямаше материални прегради.

Ангелът литна към един от съседните балкони, а дяволчето скочи и се изгуби в мрака.