Смирението

Смирението е война. Смирението е джихад. Смирението не е навеждане на глава и притихване. Нито успокояване. Нито душевна тишина, в която се потапяш, за да съзерцаваш своята скромност.

Смирението е овладяване на себе си, когато ти се иска да крещиш. Смирението е арестуване на собствената завист, смачкване на собствени страхове, залостване на вратата пред разяждащи спомени. Смирението е зашлевяване на собствени страсти. Смирението е страхотна битка със собствени демони.

Смирението не е Гетсиманската градина. Смирението е мъкненето на кръст към Голгота. Смирението не са допрени за молитва длани. Смирението е приемането на трънлив венец, от който капе кръв.

Няма никакъв „МИР“ в смирението.

Не вярвате ли?

Говорете на чистото и хармонично дете за смирение и то няма да ви разбере. Говорете на щастлив човек за смирение и той няма да ви разбере.

Кой ще ви разбере?

Този, който съдбата шиба с оловни камшици и той трябва да устои. Този, който е загубил любим човек и трябва да понесе скръбта. Този, който чувства, че ще полудее, но търси сили да оцелее. Този, който животът е хвърлил на колене, а той иска да се изправи. При смирението няма „мир“, има „трябва“. Няма наслада, има изгарящо искане.

Смирението не е акт на силния. Смирението е акт на слабия. На слабия, който се моли за сила.