неделя, 21 декември 2014 г.

Изложба


Очарователно.

Дори осветлението беше излишно. Картините раждаха изгреви и залези. Горещо червено преливаше в искрящо жълто. Спокойно зелено и меко синьо ги укротяваха. От настроението бликаше надежда.

Погледнах навън през прозореца.

Сиво и мръсно. Глух тътен на самота. Снежинките се свличаха в калта и умираха. Голи мъртви дървета протягаха ръце към оловото на небето. Нещо искаха. Нищо не получаваха.

Между две великолепни огромни картини, силни и изповядващи, висеше малка карикатура. Христос в бяла роба, метнал на гърба си непосилен кръст, влачейки крака, се беше запътил нанякъде. Петима го обграждаха. Сиви шлифери, сиви бомбета, тъмни очила. Двама бяха бръкнали във вътрешни джобове на шлиферите, готови да стрелят. Оглеждаха се. Трябваше да го пазят. Неговата Голгота им беше нужна. Вярата в Рая на бедните и прецаканите им беше нужна. Илюзията, че Доброто в крайна сметка побеждава доброто, трябваше да бъде вечна.


Зимният вятър с трясък отвори прозорец. Студът плъзна в залата. Пролетта и лятото на картините скочиха и го избутаха обратно. Прозорецът се затвори сам, леко, безшумно. Вятърът зафуча и легна примирено в калните локви.

Светлината в залата грейна – спокойна, жизнена, всепобеждаваща.


Огледах се. Във всеки ъгъл на залата стоеше по един мъж в сив шлифер, със сиво бомбе и тъмни очила. Каменни лица. Дясната ръка – бръкнала във вътрешен джоб на шлифера. Бавно въртяха главите си. Тъмните очила следяха всичко. 

Няма коментари: