Поклонът

Толкова много съм чел за благодарността, която е редно човек  да изпитва за това, че се е родил. Че го има. Източната литература прелива с този призив и с аргументи за нейната естественост.  А и западната…

Който не е опитал, той не знае колко е трудно. Да се поклониш пред Бог или пред Природата, е невероятно трудно. Дяволски трудно. Божествено непостижимо. А дали на всеки е писано?

Мисля си, дали всички гурута, които говорят за естествеността на този поклон, действително са го постигали. Дали всеки поет, който пише за любовта, действително някога е бил безумно влюбен. Защото друга любов няма. Дали всеки философ, който предлага трактат за свободата, в действителност познава безкрайната свобода. Защото друга няма. Или много мистици, поети и философи в същност описват свое желание, свой стремеж, своя представа, своя фантазия?

 

                              *    *    *

Този поклон, тази благодарност, на мен ми се случиха веднъж. Със сигурност ми се случиха. Преди четиридесет години.

Правех обичайните си упражнения по йога от пет до шест сутринта. Реших да ги завърша седнал на пети и легнал на бедрата си. С глава опряна на двете колена. Не знам как и не знам защо, но ме изпълни невероятна картина.

 Пред мен беше огромна златна статуя на Буда, а аз бях пред него. Бях толкова малък… Може би колкото  големия пръст на крака му. От Буда струеше ярка, но мека светлина и ме обливаше и ме пронизваше. Бях негово творение, а той ме благославяше и ме изпълваше с щастие. Благодарността бликаше от мен. Бях в поклон, с който благославях собственото си съществуване. Бях в поклон, чрез който се разтварях в божественото битие. Бях всичко. Родéн, с начало и край. Вечен и безкраен. Продължение и частица от Буда.

Изведнъж Буда изчезна. Светлината обаче остана. Не благодарях вече на Буда. Него го нямаше. Благодарях на Това, което ме беше създало и което ми беше дало възможност да БЪДА. Тук думите създават само контури. Те могат да обхванат чувството единствено като негови мерки. Като думите, които описват архитектурата на един храм…Могат ли те да предадат благоговението, когато си в самия Храм? Не могат. Така е  и с думите – мерки, които искат да пресъздадат благодарността и щастието, извиращи от поклона.

Това беше екстаз! Преди четиридесет години изпитах този екстаз! Не, не се изразявам точно. В този момент, в някаква сутрин между пет и шест, аз бях Екстаз – малък и индивидуален, но част от Вселенския.

Десетилетия наред отново търся това преживяване. Чета книги и медитирам. Вглеждам се в себе си, представям си светлината, която ме обгръща и викам екстаза. Идват някакви подобия, но не е това, което познах тогава, преди толкова години. Не е това, но мога да го опиша, все едно е това!

Докато съм жив ще търся този поклон, тази благодарност, това сливане, тази божественост. Ще я търся докато склопя очи.

Сигурно е така и с любовта и със свободата. Може би следващите пъти са мъчително търсене на първия и единствен път. Може би следващите пъти са неистова молба да се върне това, което идва само веднъж и си отива. Може би следващите пъти са само спомен…

Мога да напълня десетки листове, за да опиша поклон и благодарност! Но винаги ще описвам този екстаз, случил ми се на границата на детство и младост. Независимо, дали ще го представям за вчерашно събитие.

Сигурно е така и с поетите и с философите. Сигурно поетът може да напише стотици стихотворения за любовта и за любимата, но той винаги ще разказва за точно един миг на любов, случил се и останал уникален. Сигурно ще вплита в стихотворенията си различни имена на любими жени, но това ще бъде спомен за една. За една жена, в един единствен и уникален момент.

За философите и техните трактати за свободата се отнася същото.

Въпреки това, аз ще чакам своя втори истински поклон, своята втора, истинска благодарност, своя втори истински екстаз.

А може  би наистина сме орисани да се поклоним само веднъж. Да се влюбим само веднъж.  Да бъдем свободни само веднъж.

Бог знае.