Хармония

  -     Николов, повече не мога да те чакам! – директорът на института се усмихна, сякаш се извиняваше. – Знам, че заплатата при нас е два пъти по-ниска. Но ще имаш много свободно време. Ти нали това искаше? И да знаеш, двама души чакат да се откажеш!

Мина цял месец откакто Иван Николов получи това предложение. Научен сътрудник в „Института за изследване на човека“, департамент „Методология“. Предложиха му това, което от години му липсваше. Спокойна работа, полето на неговите интереси, много време за четене и писане. А сега, какво? Ръководител на пресцентър на малка, но амбициозна партия. По цял ден – следене на новините, подбор, сортиране, акценти, опорни точки… В центъра на тъпата конюнктура. Потопен в пороя на простотиите. Гледа нещо да не изтърве. Новините, коментарите и анализите изскачат, заливат го и изчезват, все едно е дръпнал шнура във WC. Главата му пращи, а отвътре е празен…

Николов сподели с жена си. Една научна тема го човъркаше от две години  – „Ролята на диалоговите нагласи за развитието на психологията“. За него това беше изключителна тема. Беше разбрал, че начинът по който учените от дадена школа или от дадено направление влизат в диалог, насочва пътя на търсенето и до голяма степен определя резултатите. При едни и същи факти, при едни и същи парадигми, при едни и същи знания, различните нагласи при научното изследване водят в различни посоки. Откри това, когато преди години написа дисертацията „Конфликти и сътрудничество в постфройдистката психоанализа“.

Предложението за сътрудник в този институт щеше да му реши проблема с времето. А и щеше да работи в полето на научните си интереси. Изследовател. Върхът! Само че заплатата беше два пъти по-малка… Жена му прояви разбиране, както винаги, но по лицето й се изписваше безпокойство. За образованието на децата трябваха пари. Ако поискат да учат в чужбина – много пари. „Почакай!“, казваше, „Имай малко търпение!“, „След няколко години…“ От такива думи Николов посърваше. " Да бе, след няколко години! Че то няколко вече минаха. Чакаш, чакаш, а то все същото. Борба за насъщния. Освен това, такива предложения да не би да валят през ден? Ще ме чака някой… Представям си как след две години например отивам в института и им казвам: „Помните ли, преди две години ми предложихте работа при вас? Вече съм готов! Вече реших – приемам!“ Или ще се изсмеят или ще ме изгледат жално, жално.“

Имаше и друго. Всеки знаеше, че науката търчи напред. „Ще ме чака някой… А ако моите идеи дойдат в главата на друг и той ги разработи? Като се пенсионирам ще викам на внуците: „Ей, вижте тази английска книга! За нещата, за които пише вътре, аз пръв се сетих! Ама нямах време да ги напиша!“ Да паднеш от смях…“

-      Приятелю, действително чакам бърз отговор! – директорът го изтръгна от унеса му. – Не ми се сърди! Не мога да карам хората да чакат, а и ми трябва нов сътрудник. Държа мястото свободно от месец! Моля те, днес е петък, ела в понеделник в 11 ч. и ми кажи какво си решил! Не по телефона! За такива работи не обичам телефоните.

Николов предложи на жена си да прекарат уикенда във виличката. Там всички проблеми изглеждаха някак по-леки.

Вечерта се приготви за сериозен разговор. Трябваше да бъде спокоен и убедителен. Напали камината. Тя винаги предразполага към сговорчивост и оптимизъм. Жена му седна на диванчето.

-      Малко музика? – попита.

-      Разбира се. Тази вечер няма нищо интересно по телевизията.

„Има си хас за такъв ключов разговор да избера вечер, в която има нещо интересно по телевизията!“ Пусна диск с мелодии на Karunesh. Божествено нежни, за минути ставаш сантиментален. Сантименталност му трябваше на него тази вечер. Не прагматизма на здравия разум. Седна срещу камината и заби поглед в пламъците. Беше решил така да стои. При този ключов разговор не искаше да гледа изражението на жена си. Влияеше му. Понякога го объркваше. Правеше го нерешителен.

-      Виж, мило. В понеделник трябва да дам отговор. Не могат повече да ме чакат. За института говоря. Зная, че има риск… Обсъждали сме го. Но в живота трябва понякога да се рискува… Особено ако целите са благородни…

Спря се за секунди. Жена му мълчеше. Не го прекъсна например със „Нали се разбрахме да видим най-напред децата къде ще учат?“ или със „Ще ми разкажеш ли как ще издържим финансово?“ „Не ме прекъсна… Това е добре. Значи е готова да изслуша аргументите. Тя обаче ги беше слушала десетки пъти. Когато човек е готов да слуша стари неща, значи е готов да промени позицията си…“

-      Ще се справим някак. И пак ти казвам, сигурен съм, че книгата, която съм замислил, ще намери пазар в чужбина. С кожата си го усещам. Може и потребителски заем да вземем. Знам, че е рисковано, но според мен си струва…

Отново замълча за секунди. Тя също мълчеше. Продължи:

-    Я си представи, че книгата, която ще напиша стане страшна! Че я преведат в Америка? Знаеш ли какви пари ще паднат? Знаеш ли какви сериозни хонорари дават там за научни трудове? А може и името си да оставя в историята! Николов – пионер! Николов написал за влиянието на нагласите в психологията, а от там се юрнали учени да изследват това влияние във физиката, биологията, социологията… Без Николов това щеше ли да стане?

Пак се ослуша. Жена му явно не искаше да го прекъсне. Винаги е знаел, че го разбира. Че му съчувства. Голям късмет беше извадил. „Има жени, които само себе си гледат! Само за пари и къщи мислят! А моята… Сигурно е премислила. Иначе нямаше да мълчи. А и тази музика, от която струи хармония… А тази камина… Голям съм дявол!“

-      Виж, мило. Благодаря ти. Представяш ли си да стана известен учен? Представяш ли си как ще се гордеят децата? Вървят си те по улицата, някой се спира, посочва ги на човека до себе си и казва: „Това са дъщерите на Николов! Той направи революция в методологията на науката!“ Представяш ли си? Е, чак за Нобелова награда не мисля… Прекалено е… Пък защо не…  Освен това, заплатата в института е колкото средната за страната. Значи повечето хора живеят с такава заплата. Поне половината. Те как се справят? И то без да имат невероятни научни идеи в главата си… И ние ще се справим…

Нямаше нужда от повече приказки. Всички аргументи бяха изложени отдавна. През този месец не минаваше ден без да стане дума за това. В повечето случаи жена му опонираше, търсеше силни думи за своето безпокойство. „А сега мълчи… Узряла е за идеята.“ Николов се почувства  щастлив. Сега малко щеше да почака. Нямаше да я припира. Щеше да чака нейното „ОК“.

Николов се унесе размечтано. „След това  ще стана, ще я целуна и в понеделник, не в 11 ч. , още в 10 ч. ще се залостя пред вратата на директора. Ще му кажа: „Да!“, а вечерта цялото семейство ще  празнуваме. В някой хубав, тих ресторант, с нежна музика. Ще бъде страхотно! Ще полеем огромния завой, който аз, главата на семейството, ще направя, в името на науката, на ценностите, на идеалното, на прогреса. Пък защо не и в името на бъдещото благосъстояние на децата…“

Жена му се размърда. Не я погледна. „Сега ще каже „ОК, да опитаме, да рискуваме!““  Жена му застана в страни от камината, така че да я вижда. Лицето й сияеше. Въпреки полумрака, в който беше потопил стайчето, личеше си, че лицето й сияе…

Николов замръзна… Жена му извади от ушите си слушалки и почти в екстаз го попита:

-      Слушал ли си Levantis? Страхотен автор! Такава хармония струи от неговите мелодии!

-      Ти със слушалки в ушите ли беше досега?

-      Да, защо? Слушал ли си Levantis?

-      И не чу това, което ти говорих?

-      Извинявай, не чух! Ти каза ли нещо?