Натюрморт

 Телефонът  иззвъня. Погледнах на дисплея. Петър П. Стар приятел. От година не се беше обаждал. Вдигнах.

-      Юрка, какво правиш? Удобно ли е?

-      Какво да правя, бачкам. Ти как се сети?

-      Утре съм в София. Можем ли да се видим за десет минути?

-      Можем, разбира се, По обяд. Като пристигнеш, обади се!

Още няколко паразитни изречения. Затворих.

Стана ми чоглаво. Нещо ще иска. Откакто дойдохме на власт, все някой нещо иска. Има такива, които пет години не се бяха обаждали. Сега звънят. Много любезни. Много затъжени. Петьо не е от тях. Затова ми е чоглаво. Другите, тарикатите, мога да ги отрежа. „В отпуск съм две седмици, ще ти се обадя!“ Ще им се обадя друг път! Ама Петьо… Ще иска я някаква връзка в министерство, я работа за приятел. Половин година, откакто моята партия е във властта. Да, ама аз не съм във властта. Преди много години можех да уреждам разни работи. Сега не мога. Познават ме, но не мога. Надути пуяци. Гледат те, уж любезно… с насмешка. Отделят ти малко време, защото са възпитани. Глупости, възпитани! Все съм някакъв в партийния печат! Мога да ги накисна! Мога да им създам проблеми! А мога ли? Вече никой не чете! А тези, които четат, какво зависи от тях? Думите загубиха значение. Удавихме се в морета от думи… Преди 20 години беше друго. Думите влияеха. Респектираха. Като напишеш нещо силно, четат го. Обсъждат го. Формират си мнение. А сега? Сега – нищо! От едното ухо – в другото! Приемат ме ритуално. После нищо. Обещаят, задължително си запишат нещо на някакъв лист и нищо.

… Петьо ще иска нещо! И аз ли да си записвам в бележника? Ще му кажа, че нищо не мога да направя. Че нямам влияние. Мина онова време… Вдигаш телефона и нещата стават… Сега не стават. Няма да ми повярва. А, какво да направя? Да му обещая? И после… Като политиците – „А бе, има един, който пречи; трябва да изчакаме; еди кой си мръсник ни сложи крак… Ще стане, но трябва време“. Или ще престана да му вдигам телефона. Поемам задачата и до тук. Да, ама той е приятел. Ще му кажа истината! На никого не мога да повлияя… Няма да повярва. Няма да разбере… Ще помисли, че нещо съм се възгордял. Че съм загубил чувствителност. Че съм теглил една майна на приятелствата, защото съм се оял… Моля, аз съм се оял?!

Цялата партия е на кръгове и кръгчета. На пирамидки и ромбчета.  Вътре, във всеки кръг, си помагат. Едно стадо са. А между кръговете?  Борят се за територии. А, ако си извън партийната геометрия? Никой си!..

…Петьо нещо ще иска. А да е единственият? Ако на всички им уйдисвам на акъла? Трябва да си зарежа работата. И пак нищо няма да мога да им свърша. Как да им го обясня? Как да го обясня на Петьо? А в неговия край – една безработица… Сигурно е закъсал. Добре де, а аз какъв съм? Спешна партийна помощ? Боли ме, че в неговите очи съм можещ. Иска ми се да остана такъв. Как? Никак. Ей затова ме боли…

Нещо ме стисна за гърлото. Души ме. Винаги сме си помагали. И аз съм го молил за разни работи. Вярно, дребни, ама съм го молил. И той винаги ми е вършил работа. И аз съм му вършил, по -едри…отдавна… По-добре е в опозиция! Да минаваме в опозиция, че ми писна. Тогава е лесно. Псуваме властта хорово! И нищо не зависи от нас. И никой нищо не иска. Приятелството е чисто. Никой не ти звъни и не те пита: „Извинявай, можем ли утре да се видим за десет минути?“

Десет минути… Глупости. Ще дойде, ще се усмихне и ще ми стовари задачи за цял месец…

Защо му вдигнах? Сега до утре ще гадая какво ще иска! И ще преживям своята безпомощност. Няма отърване… Ама утре ще му кажа всичко. За кръговете и техните нобили. За това, как ако с нищо не ги застрашаваш, ако с нищо не ги държиш, ако нищо не можеш да им дадеш, си никой! Нищо, че ги познаваш от 20 години! И че заедно в опозиция сте псували властта и сте се чувствали близки!

Опитвах се да се успокоя. На никого нищо не дължа. Петьо не е първият, на който няма да свърша работа. Поне пет приятели се извървяха! А аз, ни тъй, ни тъй. Все пак, имам достойнство. Опитвах се да им свърша работа. Обаче, все на камък. И няма как да им го обясня. Да, обяснявам го по някакъв начин… по очите им разбирам, че нещо не ми вярват докрай. И какво да правя? Да си играем на котка и мишка, докато мине мандата? Още колко време? Година, две, три?

Прибрах се. Пих две водки. Спах лошо. Сънувах глупости. Опитвах се да вдигна някакъв камък, а той не мърда. Петьо стои отстрани и се смее. „Какво се хилиш бе, Петьо?“ „Че този камък не изглежда тежък! Какво се лигавиш?“ Лигавя се аз! „Защо не вземеш ти да го вдигнеш?“ И така, няколко пъти…

Събудих се скапан. „Добре де, ще го изслушам, ще обещая, пък после ще видим… Ще го замотам нещо…“

Към 11 ч. Петьо ми звънна.

-      Качвай се!

Петьо отвори вратата – захилен до уши! Прегърнахме се. „Хили се. Разбира се, ей така! Много мило. Сега ще ми го забие.“ Седнахме.

-      Как си, Петьо? – опитах се да бъда спокоен и ведър.

-      Ами, както винаги. ОК! Ти как си?

-      Как… Работа до шия. Радвам се, че те виждам. Ти, по каква работа в София?

-      Трябва да взема едни документи от едно министерство. Нали, знаеш, все се опитваме някакъв бизнес да правим. Бюрокрация до шия! Що не взема един автомат и…

„Хайде, почна се“, помислих си.

-      Извинявай, продължи Петьо, при теб съм за десет минути. Друг път ще ти се обадя за по-дълго. Да обядваме заедно, например. 

„Ега ти нахала, за пет минути, бърза да ме сложи на полога да снасям, а той бързал…“

Петьо извади 20 лева и ги сложи на масата. И се ухили, като че ли е спечелил от „Сделка или не“.

-      Какви са тези 20 лева, бе Петьо? Най-напред се върши работата, след това се плаща! – опитах се да се пошегувам.

-      Имам да ти връщам 20 лева.

-      Така ли? Че кога съм ти давал пари?

-      Миналата година, на Шипка!

-      Така ли, не си спомням!

-      Ама, за вас баровците, 20 лева пари ли са? – Петьо направо се разливаше в някакъв кеф.

-      Добре де, и ти за 20 лева идваш специално?

-      Чак специално, не. Но използвам идването в София. Извинявай, че ги забавих. Не са пари, но сиренето е с пари. Айде, ще бягам! Извинявай, че се мяркам за малко. Другият път, особено ако работата стане с онези пикливи чиновници, ще черпя! Чао, братко!

Стана, прегърнахме се и излезе.

Направо щях да падна. Цял ден притеснение. Цял ден партийно философстване. Лош сън, въпреки двете водки.

Взех, че ги сложих в рамка зад стъкло тези 20 лева. И си ги окачих в кабинета, в къщи. Защо го направих, нямам смислен отговор.

Веднъж дъщеря ми ме попита:

-      Тате, какво правят тези 20 лева в рамка?

Изръсих каквото ми мина през празната глава:

-      Това е натюрморт, тате! Партиен натюрморт! Много е модерно!