Жажда

Чаках двойка тролей на пазара „Борово“. Бях седнал на един метален перваз пред неработеща будка. Доближиха се момче и момиче, доста мургави, и седнаха до мен. Много млади – на 17-18 години. Момчето стана и си купи цигари от съседната будка, залепена за „нашата“. Момичето:

-      Нали щяхме да ходим до магазин?

-      Няма да ходим.

-      Дай пари да си купя нещо солено.

Момчето бръкна в джоба на панталона си, извади ръка, свита в юмрук и изсипа някакви монети в шепата на момичето. То погледна стотинките:

-      Няма да стигнат!

Момчето повдигна рамене. Замълчаха за малко. Момичето:

-      Пие ми се вода!

-      Поискай си чаша от будката.

-      Извинете, може ли една чаша вода?

Явно й отказаха. Лицето й посърна. Момчето се изправи рязко, ядосано и попита на будката:

-      Колко струва една малка бутилка?

Момчето се обърна към момичето и явно повтори:

-      50 стотинки.

Момичето отвори ръка, взе да брои и я затвори. И обърна гръб на будката.

-      Дай ги! – тросна се момчето.

Взе стотинките, изчезна за минута някъде и се върна с бутилка вода. На момичето очите й светнаха.

-      Нали не стигаха?

-      А бе, Роза, през три будки, водата се оказа, че е по 40 стотинки. Ама човек в този живот трябва да е окумуш и да му сече пипето!

Момичето взе бутилката, отвори я и изпи жадно почти половината. После се усмихна и го погледна с възхищение.

Като я гледах как сладко пие, изведнъж страшно ожаднях. Извадих си портмонето. В него нямаше нито монети, нито дребни банкноти. Бях ги обрал до стотинка за талон от билети от осем лева. Имаше само банкноти от по петдесет лева. Днес бях взел заплата.

Станах, застанах пред прозорчето на будката и протегнах петдесет лева:

-      Моля Ви една вода. Извинете, че нямам дребни.

-      Не мога да Ви разваля. Съжалявам.

Нормален отговор, който страшно ме нервира. Художествената самодейност заклокочи в мен. Леко се изпъчих, забарабаних с пръсти по ламарината и високо казах:

-      Жаден съм!

С крайчеца на окото си регистрирах как момичето се обръща към мен и ме гледа от упор. Извърнах глава към нея. Погледите ни се сблъскаха.

Момичето, също с театрален жест, постави полу-празната, полу-пълна бутилка на перваза и ми намигна. „Боже мой!“ – беше единственото, което ми мина през главата. После девойката рязко ми обърна гръб, хвана момчето под ръка, изкикоти се и двамата тръгнаха надолу по ул. „Дойран“.