Бях там

Преди 14 милиарда години...

Бог, душа, превъплъщение, елементарна частица, Вселена, Теория на струните, еволюция... Думи, които научих по-късно...

                                          *   *   *

Заповедта попи в мен така, както мастилена капка се разтваря в чаша вода. Бях изненадан. Въпреки, че заповедта не идваше отвън. Не беше натрапена. Появи се от нищото, от моя собствен център и мълниеносно се приплъзна по всички струни.

Изненадата ме накара да реагирам. Разширих се, навлязох в полетата на Другите, там беше същото. Заповедта беше навсякъде. Можех още да се разширявам и да вплитам съзнанието си в това на другите, но нямаше смисъл. Едва ли заповедта беше за краен брой съзнания. Почувствах я като заповед от цялото към цялото.

Бяхме безброй единици. Естествено, този факт не беше плод на броене. Този факт беше втъкан в мен като очевидност.

Притежавах още няколко факта. В спокойно състояние си имах собствено поле. Чиста енергия, която на равни интервали се уплътняваше в струни. На определено ниво подредбата на тези струни беше уникална и формираше моята индивидуалност. Тя обаче нямаше строги граници. Моят ансамбъл се преплиташе с други. Аз влизах в тях и те влизаха в мен. На това ниво бяхме мелодии, съчетани в един безкраен хармоничен концерт.

Когато се разширявах, спецификата избледняваше и в един момент срещаше стена, което означаваше „До тук!“. Невидими ластици ме връщаха в изходно състояние.

Имах на разположение и друго движение. Потъване. При него индивидуалната подредба се изпаряваше, уплътненията – струни изчезваха и Аз-ът се разтваряше в Основата -  абсолютно равномерна и хомогенна. Нивото на чистата енергия, на бялата и ослепителна светлина, на чистото съзерцание. На това ниво всички бяхме Едно.

Разширяването беше рутинно действие, но потъването се случваше изключително рядко.

                               *    *    *

Заповедта беше за ново, абсолютно необичайно действие. И тъй като съпротивата срещу тази заповед беше невъзможна, то тя по същество не беше заповед, а предупреждение. Цялото ни предупреждаваше, че предстои гигантско свиване.

Всъщност това, което предстоеше, го чувствах като заповед или предупреждение само на структурираното струнно ниво. За да разбера по-добре, се потопих в Основата. На това ниво почувствах предстоящото като решение. Наше решение… Въпреки, че използването на  множествено число в полето на Основата не е  съвсем адекватно…

Когато бях „долу“ успях да се проникна със смисъла на решението. Чистата енергия беше решила да напусне собствената си монотонност, да умножи многократно разнообразието и да отиде на ново, по-висше ниво. В какъв смисъл това ниво щеше да бъде „по-висше“, не ми беше дадено да знам. Само го чувствах.

                                *    *    *

Свиването започна. Шеметно пропадане.

Съзерцаващата ми същност попи Плана. Чистата и хомогенна енергия щеше да се уплътни безкрайно. Впрочем и досега при нея всичко беше безкрайно. Тя не познаваше други състояния. Безкрайността беше нейна фундаментална характеристика. Струните щяха да загубят сегашната си структурираност, ние Всички щяхме да бъдем приспани и принудени да функционираме на по-долното ниво, където Всички сме Едно. Щеше да се постигне плътност, при която енергията щеше да добие творческа способност да умножи  Различието. Основата нямаше да се промени, тя просто щеше да бъде основата на нова структура. Струните щяха да се прегрупират и да създадат това, което може да се нарече „ансамбълът на тухлите на мирозданието“. Те от своя страна, въоръжени с правилата на чистата енергия, щяха да създадат нови структури. Последните – нови, следващите – нови и така до безкрайност. Просто безкрайността щеше да бъде организирана по нов начин. Тя щеше да добави към своите характеристики още една. Преди свиването безкрайността беше на две нива, предстоеше й да получи безброй нива. Нещо като безкрайност и във вертикала. Усложняването, безкрайното усложняване, беше цел на Плана. Междинна цел, която става основно средство. Различията също щяха да получат статут на безкрайност. Техните индивидуализирани представители щяха да влизат в безкрайни битки и съюзи, да творят едно неимоверно разнообразие, което, както го чувствах в съзерцанието си, щеше да даде ново качество на осъзнатост на Основата. Това ново качество беше целта на Плана. Защо й трябваше на Основата това ново качество, защо Ни трябваше, защо Ми трябваше, не знаех. Вероятно някакъв вътрешен закон.

Опитах се да схвана този закон. Основата беше система, която обхващаше цялото битие, имаше познание за себе си и можеше да използва това познание за своето развитие. Вероятно тя беше превърнала този потенциал, това можене, в свой императив.

Ансамблите от струни пък, мелодиите от сегашното второ ниво, щяха да се втурнат през Времето в новия свят, да се променят и обогатяват, без да губят дълбоката си същност.

                                  *    *    *

В някакъв момент шеметното пропадане приключи. Свиването приключи. Сега щеше да започне обратният процес. С преструктурирането на безбройните струни ни беше съдено да излезем от Основата и да получим нови индивидуалности. За разлика от предишните, те нямаше да бъдат монотонни и вечни, а динамични и саморазрушаващи се. Предстоеше ни дългият път на поредица от индивидуалности, които бяха призвани да превърнат в  своя същност Усложняването, Различието, неговите съюзи и битки. За да се завърнем някога в опростеното битие на Основата. Основа, която щеше да има ново ниво на осъзнатост. Само Основа, без второ ниво на структуриране. Поне това ми даде като представа съзерцанието на Плана.

Свиването приключи. Сега щеше да започне обратният процес.

Още малко… Още малко…

Взрив!!!

Походът на мелодиите беше започнал.