Щурецът

Гладен съм.

Бог ни даде тази гъдулка. Веднага след сътворението Бог обгърнал със светлина първия щурец, сложил гъдулката пред него и го благословил.

От татко я взех. На щурчето ще я дам, когато ръцете ми престанат да слушат.

Всичко мога да изтръгна от нея. Тиха нежност, смазваща тъга, буреносен гняв. Всичко мога да събера в нея. Цялата топлота на света. Целия копнеж на живота.

Ще докосна мравките с това вълшебство.

Минава една, гледам я – смее се, слуша музиката и нещо си тананика. Значи й е хубаво! Гледам аз в торбата, тя се чумери. Пита ме: “Ти защо не събираш храна?” “Аз събирам звуци”, отговарям й. Тя се смее: “Звуци ли? Звуци, а не зърно, така ли? Я сега си тропни едно хорце!” Вирва нос и подминава.

Музиката е магия. Опиянява ме. Изпълва ме с хармонията на цялата Вселена. Като затворя очи, потопен в морето от звуци, ставам голям колкото Вселената. Не мога да оставя гъдулката. Бог ми я прати.

Гладен съм.

Минава мравка с мравчето си. Едно дебело, четвъртито, едва се тътри. Спира се, гледа ме. Слуша. По лицето обаче – нищо. Не го докосвам. Не го вкарвам със себе си в божествения океан. Мравката го гълчи нещо, сграбчва му ръката и го повлича след себе си.

На другия тротоар, гледам, друг щурец. И той, братът, с виртуозни пръсти и пъргав лък изтръгва от гъдулката обич, обич, обич. Една мравка му хвърля в шапката зърно. Късметлия! Не, не завиждам. И на мен ще ми хвърлят! И аз съм добър, много добър.

Вчера съчиних невероятен текст. За любовта между Слънцето и Луната. И за тяхната орис на вечна раздяла. За гърлото те хваща. Сега нея ще пея. Камък може да разтопи. Небесни дъги може да роди. С нея по вода като божество мога да ходя.

Ниже се мравешката върволица. Смеят се, карат се. Помъкнали торби с жито. Спира една стара мравка, блещи ми се, клати глава и цъка с език: “Виж какъв си голям – казва – пет торби можеш да събереш и на гръб до хоризонта да ги носиш! А ти?” И подминава.

Ще го разбера Бог. Обичам го, затова ще го разбера. Когато ни е връчил гъдулката, благословия ли е дал или ни е проклел? Благословия ще да е било. Като дръпна струните, тялото сякаш изчезва. На дух ставам, цялото щастие мога да побера и на малки порции да го раздавам!