сряда, 6 март 2019 г.

Църногорски манастир


След няколко километра в ниска планина  пред нас се ширна комплекс от сгради, зидове и огромна кула. Излъчваха самочувствие и респект. Поех си дълбоко въздух, и в буквалния, и в преносния смисъл, след вчерашното натъжило ме посещение на три заключени черкви – паметници на бивше манастирско достойнство.

Усетих мирис на скара, а на едно хълмче забелязах дървени маси. Не далеч от тях имаше автомат за юбилейни монети.

Спряхме се пред дървените порти, за да прочетем  правила за поведение. От тях научих, че тук мирянин може да нощува и че трябва да се храни в магерницата заедно с монасите.  И разбира се, че е забранено да се снима.

Бяхме на прага на прочутия Църногорски манастир, за който на една "Културна карта на Княжество България" от 1908 г.,  е било записано, че е един от десетте най-значими български манастири по онова време. "Църногорски", защото се намира в планината Църна гора. Гората пък била "църна", защото по време на средновековието била пълна с монаси.

В много справки манастирът носи името "Гигински".  Специалисти твърдят, че правилно е манастирът да се нарича "Църногорски". Това е името, запазено в исторически извори, документи и географски карти. Вярно е, че село Гигинци е наблизо, но и селата Ноевци и Непразненци също са наблизо и биха могли да претендират манастира да носи тяхното име. Той спокойно би могъл да се нарича и "Граовски", доколкото местните хора казват, че Църногорската света обител се намира в "сърцето на Граово".

…Църногорският манастир "Св. Безсребреници Козма и Дамян"  е построен от отшелници върху  антични основи още по време на византийското робство, в края на 11 век. При династията Асеневци (1187 - 1280) се превръща в духовен, културен и търговски център на българите в районите на Софийско, Радомирско и Трънско. За разлика от много други манастири, Църногорският не е пострадал дълго време след падането на България под турско робство. Едва през 1737 – 1739 г. е опожарен и разрушен. От пламъците била погълната и богатата манастирска библиотека.

През 1814  г. хилендарски монаси откриват наблизо аязмо и започват възобновяването на светата обител. Двама свещеници измолват от кърджалийския главатар Кара Фейзи, правото на строеж. Преданието разказва за Фейзи, че бил кръвожаден и безмилостен. Бил разрушил много християнски свети обители. Един ден обаче дъщеря му се разболява тежко. Кракът й започнал да съхне. Докторите мюсюлмани и евреи не успели да помогнат. Казали на Фейзи да помоли за помощ в християнски храм. Отчаян, бащата ги послушал. Дъщеря му престояла няколко дни в манастир и оздравяла. От този момент агата започнал да закриля християнските храмове, дори станал ктитор на български манастири. Иван Вазов описва тази легенда…

                                                           *    *    *

Очарователен манастир. Богатството, излято тук, не е прескочило мярата ‒ духовното е водещо.  Строено е с щедрост, но без барокови увлечения. Ново, чисто,  светло, поддържано.

Просторният двор е застлан от огромни каменни блокове, по  два квадрата всеки. Защо са избрани толкова големи, недоумявам.

Продълговата жилищна постройка на два етажа с много врати внушава, че тук има респектиращо монашеско присъствие.

По дървени стълби се качваме на дъсчената просторна тераса, от която се влиза в параклис. Под него, на първия етаж, е ритуална зала.

В параклиса - мраморен под и много огромни месингови полилеи. Всеки сантиметър по стените и таваните е иконописан. Внушаващо присъствие на образи на български светци.

Млад мъж, коленичил, с парцал почиства нещо по пода. Скривам се от погледа му, за да снимам. После го питам: "Нима това е параклис? Не е ли много голямо за параклис?" "Това е". На излизане, над входната врата – калиграфски стар български текст, в който разчитам името на Цветан Василев – банкерът, дал сериозни пари за възобновяване на манастира.

… През 1817 г. тук е създадено килийно училище. През втората половина на XIX век. в него започват да преподават и светски предмети. През 1843 година в района настава незапомнена суша и селяните на три села били хранени  в светата обител.

По време на големи празници тук са се стичали много хора от околните села, за да изпросят здраве от светите братя Козма и Дамян. Казват, че изцеленията не били рядкост и мнозина благодарели като дарявали манастира с имоти и пари.

В богослужебна книга мàгерът (манастирският готвач) Стоян Недялков записва: "1877 лето. Да се знае кога избегоя  турци из България от руска сила и сръбска".

От 1935 до 1940 г. тук безплатно почиват деца на бедни семейства от София и Перник.

След 1944 г. манастирът е бил пионерски лагер, обор и накрая запустява.

 Възстановяването на духовния живот тук започва през 1998 г., като монасите през първите години живеят при тежки условия. Първата копка на съвременния манастирски комплекс е направена  през 2007. Държавата в лицето на правителството подпомага   възстановителните работи. Тук работят и международни студентски бригади. На 10 май 2015 г. целият обновен манастирски комплекс е осветен  в присъствието на повече от 10 000 души гости на манастира …

В черквата се влиза със силен поклон – вратата е много ниска – личи си, че при реставрацията са пазели старите пропорции.

През 2006 г. на 2 май, след всенощно бдение, тук е интронизирано копие на чудотворната икона на Пресвета Богородица "Всецарица" от светогорския манастир "Ватопед". До чудотворната икона има тетрадка, в която собственоръчно, хора, получили подкрепа и изцеление, записват своята благодарност.

Под друга икона на Света Богородица е сложена инструкция ‒  "Иконата се целува благоговейно и не се докосва с ръце".

На стената в дясно от вратата е изографисана  огромна стълба, по която се качват хора, а няколко дяволи с ръце и въжета ги дърпат, за да ги съборят. Ето, това е прочутата Лествица на Йоан Синайски, която един монах трябва да изкачи до последното, трийсетото стъпало, за да заслужи любовта на Бога и достойно място в Небесното царство. Най-долу в ляво на сцената – с дяволски глави са изобразени седем смъртни гряха - сребролюбие, сластолюбие, тщеславие, униние, блудство, гняв, скръб… Моля? Скръбта като грях?

Не можех да разбера скръбта като грях. За някои изброени е лесно. Но скръбта…Ако човек загуби близък, съвсем нормално е да скърби. Дори скръбта пречиства. Понякога прави човека и по-добър, по-отзивчив, по-милозлив. А може би "греховната" скръб не е всяка скръб. Ако си монах и скърбиш за светския живот, който си напуснал; за удоволствията, които си оставил; за материалните блага, от които си се отрекъл… Може би тогава скръбта е грях. Скръбта като обръщане назад, като изкушение да изоставиш трънлив път… Можеш обаче да скърбиш за точно обратното! За недостатъчната си воля, за недостига на преданост, за слабата си вяра… Тогава скръбта не може да бъде грях. Сигурно грехът си има област на валидност. Поне някои от обявените от християнството грехове. Ако изпитам гняв към жестокостта, безчовечността, към престъплението, към човешката низост, нима това може да бъде грях? Нима Христос не е бил гневен, когато е шибал с камшика търговците в храма?


 Едно нещо може да бъде и добродетел и порок в зависимост от това, кое го поражда, в името на какво се изявява,  срещу какво е насочено , как се употребява. Ако кажеш само "скръб" или само "гняв", без уточнение, без пояснение, нищо все още не казваш за порока или за добродетелта. Така мисли и Йоан Лествичник. Ето негови думи при  Стъпало 26 ("За различаване на помислите, страстите и добродетелите"): " …заблуждават се ония, които казват, че някои от страстите са естествени за душата; те не разбират, че ние сме превърнали в страсти естествените свойства към добро… По природа в нас има и гняв, но против оная древна змия, а ние го употребяваме против ближния…По природа в душата ни има желание за слава, но само небесна. Естествено е и да се гордеем, но само над бесовете."
Едно е да имаш гняв срещу злото – "древната змия - дявола", друго да се гневиш за щяло и нещяло в своето ежедневие. Да, горделивостта е порок, но гордостта при победа над бесовете е добродетел. Да, чревоугодничеството е порок, но обикновеното, естествено желание за храна поддържа живота… Така е и със скръбта. Едно е да скърбиш, ако си загубил например власт над хора, друго е да скърбиш, ако видиш несправедливо унижен човек, когото обичаш…
Разбира се, цитатите от Йоан Лествичник не са доказателства, вероятно могат да бъдат намерени и цитати с обратни изводи от други свети мъже, но те дават безценна храна за размисъл и за проправяне на собствен път при разбирането на всичко в морала, включително и за разбирането на двойката "добродетел - грях"…
   
                                                           *     *     *

Търсим аязмото. То се намира в най-ниската част на манастира и до него се слиза по каменни стълби. Кладенче, наполовина покрито с каменна плоча,с канче и фуния, за да си наливат миряните вода в шишета. До тях ‒ пластмасова табличка, сигурно за тези, които искат да оставят стотинки. Над кладенчето има табела с едри червени букви: "Моля не хвърляйте монети в аязмото. Водата се пие".

Според  местни предания от незапомнени времена водата помага при очни болести, поражения на нервната система, безплодие и псориазис. При обновяването на аязмото през 2006 г. са намерени златни и сребърни монети.  Явно от благодарни излекувани…

В магазинчето, близо до входната врата на манастира, има всичко, което може човек да очаква от света обител със собствено стопанство - сладка от горски плодове и смокини, мед, ракия –сливова, крушова, черешова, собствена марка вино, биволско мляко, кашкавал, суджуци и луканки. Намират се и билкови илачи.

От монаха, който продава разбирам, че днес тук живеят и служат петима монаси. В момента били в Света гора, той замествал продавача. Бройката на отците ме изненада – манастирът изглеждаше така, сякаш тук живеят не по-малко от 20-30 монаси.

         ‒ Игуменът Никанор в момента дали е тук?

         ‒ Не, и той е в Света гора.

Попитах, защото манастирът е известен и с това, че го ръководи бивш брокер.

Игуменът, архимандрит  Никанор (Христо Мишков), е роден през 1975 г. в София. Завършил е училище по мениджмънт, след това Международни икономически отношения. Работил е като финансов анализатор, брокер и дилър на ценни книжа в "Наздак", американска борса в София. През  есента на 2008 г. американски медии търсят отец Никанор да коментира световната финансова криза…

         ‒ Извинете - попитах -  на кои точно Козма и Дамян е наречен манастирът?

         ‒ На братята Асийски, които честваме на 1 ноември.

         ‒ Защото има други двама братя светци, лекари, безсребреници, които носят същите имена – Козма и Дамян, – изкуших се да покажа знания, - тях честваме на 1 юли.

         ‒ Да, те са други, живели са в Рим през III век.

         ‒ А в България има манастир, който носи името и на четиримата… В Асеновградско, Кукленският.

         ‒ Пошегували са се с Вас… Но ако търсите интересни неща при имената на светите обители и тук има… Нашият голям параклис носи името на Силуан Атонски и това е единственият храм в България, който носи това име. А може би и в света е единственият.

         ‒ Апостол Силуан, съратникът на Павел ли? Солунският епископ?

         ‒ Не, "нашият" Силуан е Атонски и е почти съвременник. Починал е през 1938 г.

         ‒ Не съм го срещал в "Житията на светиите".

         ‒ В кратката версия го няма.

Един човек поиска да си купи сладко от горски ягоди, а друг – книга. Изчаках ги и продължих с въпросите.

         ‒ Ще ми кажете ли нещо за Силуан Атонски?

         ‒ Руснак е. Ако не се лъжа от Тамбовска губерния. Бил е монах в руския манастир "Свети Пантелеймон" в Атон…

         ‒ С какво е известен?

         ‒ Има чудесни изцеления при неговите мощи. Главата му е в "Свети Пантелеймон",  Има мощи и в Англия. Тези изцеления са още от 70-те години, въпреки че е канонизиран от Вселенската патриаршия чак през 1987 г.

         ‒ И са пазели негови мощи много преди да бъде обявен за светец?

         ‒ Да, защото е проявил святост приживе. Постигнал е безстрастие, а преди това – молитвата му е станала самоподвижна.

         ‒ Това, първото е като нирваната на будистите, а второто какво е?

Монахът не ми отговори, защото се обърна към клиенти, които си приказваха за изложените ракии.

         ‒ Чух ви, че говорите за  греяна ракия. Ако ще греете, най-добра е крушовата…

Опитах се да попитам в кой ден честват Силуан Атонски, но не получих отговор, отчето беше вече на съвсем друга вълнà.

         ‒ Извинете, има едно знаме на кулата – камбанарията, което не разпознавам… - попита млада жена.

         ‒ Сигурно е знамето на Атонската монашеска република, отговори монахът и се зае да показва на едно възрастно семейство малки икони на Света Богородица.

Прецених, че вече нямам никакъв шанс да възстановя разговора, благодарих достатъчно силно, казахме "довиждане" и излязохме от магазина.

Зимният ден беше ослепителен, въздухът кристален, а хората край мен излъчваха настроение. Завъртях се още веднъж около високата кула – камбанария, за да огледам и запомня монашеското знаме. Тук човек можеше да остане с часове.

Изпитах желанието да дойда отново един ден. Има такива манастири ‒ оставят в теб чувството, че си видял малко, че си усетил малко.И че има разговори, които не си провел.





Няма коментари: