понеделник, 2 юни 2014 г.

Страхът



Боже, дари ме с животински страх и отмий от мен човешкия… 

Дай ми страха на заека, който се изстрелва на зигзаг и за секунди изчезва. Дай ми страха на таралежа, който се свива на кълбо и става недосегаем. Дай ми страха на костенурката, която се сгушва в бронята си и става на камък. Дай ми страха на гълъба, който разперва криле и отлита!

Отмий от мен, Господи, човешкия страх! Страха от несъществуващото. Страха от бъдещето. Бъдеще, което създавам в ума си от парчетата на своята фантазия. Страх от въображаемото, което ме наблъсква с гръмотевици и светкавици. Което ми внушава, че ще бъда разкъсан или натрошен на милиони парчета.

Какъв е този страх, Господи, с който ме прокле след греха в Райската градина? Страх, който и малко оръжия да имам, ги изтръгва от корен? И малко защити да са ми останали, ги изпепелява? За да остана като таралеж без бодли, като заек с пречупени крака, като птица с вързани криле…

С този страх ли ме прокле, Господи, защото се нарекох „цар на животните“? Заради моето непослушание ли ме наказа? Заради моята надменност ли?

Страх… Какво ми дава той? Словото секва или става объркано… И  най-силното човешко оръжие се стопява. Добивам нерешителен вид и с това давам сили на врага си. За да му стана лесна плячка. Губя способността си за хладнокръвна преценка и с това всякаква адекватност отлита.

Защо си ми дал страх, който не спасява, Господи, а погубва?

И ако не мога да получа животинския страх в цялата му мощ, разнообразие и благословеност, дай ми, Боже, само страха на патицата с малки патенца! Когато ги доближа, цялата настръхва, изпъва шия и започва така да съска, че аз, венецът на творението, се обръщам и през глава побягвам! Само този страх ми дай, Господи! А целия друг – отмий! Изтръгни от корен!

Няма коментари: